Иглата

ГЛАВА VIПЪРВИЯТ ПРОБЛЕМ

Боб премина направо към съвсем практическата страна на въпроса, преди още Ловецът да беше споменал нещо за това.

— Предполагам — каза замислено момчето, — че ти би желал да се върнеш на мястото, на което сме се срещнали, и да започнеш да издирваш твоето приятелче някъде по островите. Сигурен ли си, че той въобще е излязъл на брега?

„Не мога да съм сигурен, докато не открия следите му — гласеше отговорът. — Ти преди малко не каза ли острови? Аз си мислех, че е само един, при това съвсем изолиран. Колко са островите в близост до него?“

— Не зная точно — доста голяма група са. Най-близкият е на около тридесет и пет мили североизточно от нашия. Той е най-малкият, но там също имат добивна инсталация.

Ловецът се замисли. Той беше следвал съвсем точно параболата на своята жертва до момента, когато собственият му кораб стана неуправляем, така че дори след като звездолетът му бе започнал да се върти, той навярно не се е отклонил много от курса. Та нали екранът на уреда му показваше как другият потъва, след като се беше сблъскал с водната повърхност. Точките, в които са се приземили, не можеха да са отдалечени на повече от две-три мили една от друга. Извънземният обясни това на Боб.

— Тогава, ако все пак е излязъл на брега, това най-вероятно ще е станало на нашия остров. Това прави около сто и шестдесет възможни домакинства, ако все още е там, разбира се. Сигурен ли си, че ще се възползва от човешко тяло, или ще се вмъкне в първото живо същество, което му попадне?

„Всяко живо същество, което е достатъчно едро, за да осигури потребностите му от храна и кислород, би могло да му влезе в работа, като предполагам, че животинчето, което ви съпровождаше онзи ден, е сред най-дребните топлокръвни аеробни форми на живот. Все пак очаквам той да се възползва от тялото на някой човек, тъй като, доколкото зная, вие сте единственият разумен вид на планетата, а моят народ е установил с течение на времето, че разумното същество представлява най-добрият домакин. Дори ако въпросният човек не е съгласен със съжителството, това не би спряло престъпника. Сигурен съм!“

— Така ще е в случай че все пак се е добрал до брега. Ние ще насочим вниманието си главно към хората. Това ми прилича на търсене на игла в купа сено.

Ловецът добре познаваше този фразеологизъм от четивата на момчето и затова отговорът му дойде незабавно:

„Изразът определя доста точно ситуацията, като пропуска само това, че самата игла е маскирана като стръкче сено.“

На това място ги прекъсна съквартирантът на Боб, който влезе в стаята, за да се приготви за обяд, и през останалата част на деня не успяха да разменят нито дума. Боб отиде при лекаря за преглед на раната, тъй като все пак Ловецът не можеше да го излекува като с вълшебна пръчица. Докторът установи, че раната зараства нормално. Нямаше и най-малък признак за инфекция.

— Това сигурно се дължи на твоето „изключително“ самолечение. Я ми кажи — с какво все пак се опита да я залепиш?

— Не съм я пипал — отговори момчето. — Всичко стана по пътя към диспансера и си мисля, че раната започна да кърви едва когато сестрата я разбута, за да я почисти.

Момчето видя, че докторът не повярва, и предположи, че в аргументацията му навярно нещо куца. Боб и Ловецът не се бяха уточнили присъствието на извънземния да се пази в тайна, но момчето осъзнаваше, че едно ненавременно разкриване би попречило твърде много на успешния изход на операцията им, ако, разбира се, историята на детектива не беше измислена. Затова изслуша докрай лекцията на доктора за оказване на първа помощ и драсна от кабинета му в първия сгоден момент.

Скоро след вечеря Боб намери възможност да се усамоти и веднага зададе въпрос на Ловеца:

— Как мислиш да се върнем на острова? При нормални обстоятелства не бих могъл да тръгна затам преди средата на юни, т.е. след близо шест месеца. Дотогава твоят беглец ще има достатъчно време да се покрие или да изчезне от острова. Мислиш ли да го оставиш да заличи следите си или все пак възнамеряваш да отидем там възможно най-скоро?

Ловецът очакваше този въпрос и имаше готов отговор — той щеше да предизвика момчето да разкрие това, което извънземният не можеше да разчете сам в поведението на землянина.

„Моите действия изцяло зависят от тебе. Ако те напусна, това би означавало да обърна гръб на всичко, което съм направил през последните пет месеца. Вярно е, че вече зная английски и бих могъл да го използвам навсякъде, но ми се струва, че осигуряването на сътрудничеството на някое друго човешко същество ще ми отнеме много време. Ти си единственият представител на твоята раса, на когото мога да разчитам. В същото време колкото по-бързо стигна до острова, толкова по-добре, затова смятам, че ще е най-целесъобразно да тръгнем възможно най-скоро. От друга страна, съзнавам, че ти не си напълно независим в своите действия, но ако можеш да измислиш нещо, така че да се върнем най-бързо на острова, това би облекчило много задачата ни. Няма да мога да ти помогна много в това отношение — ти си израсъл тук и можеш да прецениш шансовете ни за успех по-добре от мене, както пък бих могъл да го направя аз на свой ред по отношение на нашия Дивеч, когато започнем да го преследваме. Каква причина бихме могли да изтъкнем пред родителите ти, за да тръгнем незабавно натам?“

Боб не отговори веднага. Мисълта, че поема в ръцете си толкова отговорна работа, беше съвсем непривична за него, но колкото повече я прехвърляше в ума си, толкова по-привлекателна му се струваше тя. Сигурно щеше да се наложи да изпусне доста в училище, но по-късно можеше да навакса. Ако Ловецът говореше истината, а той нямаше никаква причина да го лъже, мисията му на острова щеше да бъде много по-важна от уроците. Извънземният беше прав — трябваше да измисли някакъв начин да се върнат на острова по най-бързия възможен начин.

За обикновено бягство не можеше да става и дума. Освен чисто практическите трудности при пътуването без ничия помощ, момчето искаше да избегне и всяко безпокойство, което би могло да причини на родителите си, стига да беше възможно. Затова трябваше да намери някакво убедително извинение за отпътуването си, подкрепено с официалното съгласие на училищните власти.

Колкото повече обмисляше нещата, толкова по-ясно му ставаше, че единствено някакво заболяване или травма щяха да бъдат достатъчно убедителна причина. Носталгията вече беше давала нелоши резултати в това отношение, но Робърт си припомни какво беше отношението към завърналите се след това в училище и отхвърли тази идея. Къде по-добре щеше да е, ако получеше сериозно нараняване при някоя героична постъпка или нещо такова, но той съвсем ясно съзнаваше колко малка е вероятността да му се отдаде сгоден случай. Все пак хокейният сезон не беше привършил и това откриваше може би известни възможности.

Колкото до някаква сериозна болест, Боб сигурно щеше да успее да измами по някакъв начин учителите и съучениците си, но надали можеше да направи на глупак и доктора. Следователно симулацията отпадаше. В главата му се въртяха идеи за фалшиви телеграми, лоши новини от дома и различни техни вариации, но те надали щяха да издържат на едно по-сериозно проучване. Момчето разбра, че положението е почти безизходно, и след няколко минути сподели това с Ловеца.

„За първи път съжалявам, че избрах толкова млад домакин — отговори извънземният. — Ти не можеш да пътуваш свободно, което е нещо съвсем обикновено за възрастния човек, но съм сигурен, че имаш още много идеи. Помисли още и ако мога да ти помогна в реализирането на плановете ти, кажи ми.“ С това разговорът приключи. Боб напусна стаята в изключително мрачно настроение.

Броени минути след това момчето остави настрана проблемите, които го измъчваха, и влезе в стаята за отдих, където прие предложението на един свой съученик да изиграят партия тенис на маса. Удоволствието от играта напълно отвлече ума му и това разкъса затворения кръг на мислите му. Подсъзнанието му заработи на пълни обороти и към средата на първия гейм момчето бе връхлетяно от нова, блестяща идея, но в този момент то нито можеше да я сподели с Ловеца, нито да чуе мнението му за нея. Кроежите му до такава степен завладяха съзнанието му, че резултатът от играта, който до този момент беше в негова полза, наклони везните на победата на страната на съперника му. Боб се съсредоточи напълно, за да може да се реваншира във втората игра, още повече че не беше възможно да се свърже веднага с госта си. От друга страна, планът му не позволяваше да прави отклонения от нормалния начин на поведение, а какво по-неестествено за него от една толкова жестока загуба на спортното поприще.

Всъщност измина доста време, преди Боб да се свърже със своя гост. Когато се върна в стаята си, съквартирантът му вече беше там и това отложи разговора не само до загасянето на лампата, но и след това, тъй като момчето можеше да предположи какви неприятности би си навлякло, ако събудеше другаря си. Освен това то надали би могло да различава ясно отговорите на извънземния в тъмната стая. Следващият ден беше понеделник и Боб беше зает до вечерта със своите задължения. След вечеря, вече съвсем близо до отчаянието, той грабна няколко учебника и се втурна да търси някоя празна класна стая. Там на тих глас, за да не чуе някой от преминаващите по коридора ученици, зададе дълго потисканите си въпроси, като не започна направо с излагането на своя план.

— Трябва да направим нещо, за да можем да си говорим — каза момчето. — Ти можеш винаги да се свързваш с мене, когато не съм зает с нещо друго, но аз не мога да го направя, без околните да ме помислят за луд. Една идея се върти в главата ми от снощи, а нямаше как да ти я съобщя.

„Този проблем може да бъде решен без особени трудности — отговори Ловецът, — ако прошепваш съвсем тихо въпросите си. Дори не е нужно да разтваряш устните си — аз ще разчитам твоите думи по движенията на езика и гласните ти струни, както някои представители на вашия вид четат по устните всичко, което се казва. От дълго време съм обмислил този вариант, но досега просто не беше възникнало подобно затруднение. Каква е тази идея, която не ти дава мира?“

— Не виждам друг начин да тръгнем за островите, освен да симулирам някаква болест, заради която да ме пуснат да си отида за известно време у дома. Няма да мога да излъжа лекаря, но ти можеш да ми осигуриш всички симптоми, които са нужни, за да го направя луд. Как мислиш?

Ловецът отговори колебливо:

„Възможност има, но ти нямаш представа колко дълбоко в нас е залегнало нежеланието да извършваме нещо, което би навредило на домакина ни. Разбира се, в случай на нужда бих могъл да направя всичко с един организъм, който познавам до най-малката подробност, но не съм сигурен дали това няма да ти нанесе някаква по-продължителна вреда. Разбираш ли?“

— Ти живееш в тялото ми от пет месеца — парира Боб — и си мисля, че ме познаваш изцяло.

„Познавам строежа на тялото ти, но не и възможностите му. За мене ти представляваш нещо съвсем ново. Аз например не зная колко дълго биха издържали клетките ти без храна или без кислород, каква е пределната възможна концентрация на киселините в кръвта ти, нито пък колко голяма намеса биха понесли нервната и кръвоносната ти система. Не бих могъл да науча тези неща, без да ти причиня някаква вреда или дори да те убия. Много малко са нещата, които се осмелявам да постигна чрез налучкване, а и те няма да са ми по душа. И въобще как ще разбереш дали ще те пуснат да си отидеш у дома? Нали могат да те приемат в болницата тук?“

Последният въпрос накара Боб да замълчи за секунда — не, това не можеше да се случи точно на него!

— Не зная — каза той най-накрая, — трябва да открием нещо, което да изисква лечение при домашни условия. — Лицето му изразяваше отвращение от самата идея, но той мъжествено добави: — Мисля, че можем да направим нещо, без да стигаме до пълен срив на нервната ми система.

Ловецът беше обмислял тази възможност, но никак не му се искаше да се намесва в метаболичните процеси на домакина си. Той каза на Боб, че „ще поразсъждава“ върху проблема, и посъветва момчето да направи същото — може би съществува и някакво друго разрешение.

Робърт се съгласи, въпреки че осъзнаваше колко нищожни са шансовете му за успех в това начинание. Ловецът също не беше настроен много оптимистично. Доколкото беше запознат с човешката психика, беше сигурен, че Боб няма да може да обмисля спокойно друг план, докато този не се окажеше напълно невъзможен, а не просто нежелателен. Момчето все още харесваше своя план и нямаше никаква реална представа, доколко той засяга чувствата на Ловеца.

Единственият прогрес, който беше постигнат през следващите няколко дни, беше в областта на общуването. Както вече беше споменал, извънземният бързо и безпогрешно „четеше“ думите на домакина си по движението на гласните струни и езика му, докато момчето ги произнасяше почти беззвучно с едва разтворени устни. Получаването на отговорите беше още по-лесно, при условие че Боб не беше зает в момента и насочеше поглед към някоя добре осветена плоскост. В отговорите на извънземния започнаха да се появяват съкращения, което допълнително увеличаваше скоростта при общуването им. Но що се отнася до изработването на някакъв нов план, нещата не се бяха придвижили нито на йота.

Ако някой наблюдаваше развитието на събитията както при Боб и извънземния, така и в преподавателските стаи и кабинети, той би се позабавлявал добре. От една страна, Ловецът и Боб се бяха съсредоточили върху намирането на начин за измъкване оттук, а от друга — директорът на училището и неговият персонал се чудеха каква ли ще е причината за разсеяността, безразличието и спада на успеха на момчето в учебния процес. Някои от тях бяха на мнение, че нямаше да е зле Боб да бъде изпратен за известно време у дома. Присъствието на Ловеца или по-скоро самият факт, че момчето беше решило да му съдейства, неволно доведоха до положение, което щеше да им осигури желаното пътуване. Ловецът, разбира се, не въздействаше на здравословното състояние на домакина си, но съсредоточаването на Боб главно върху общия им проблем и тихите, но постоянни разговори с невидимия извънземен не можеха да останат скрити за хората, които носеха отговорност за доброто здравословно състояние на момчето.

Те се посъветваха с лекаря по този въпрос. Той заяви, че момчето е в отлично състояние, ако се изключат две незначителни наранявания. Докторът отново прегледа ръката на Боб за някаква възможна инфекция, която да е предизвикала изложените странични ефекти, но не откри нищо обезпокояващо. Неговият рапорт озадачи още повече училищното ръководство. От весело и общително момче Боб се беше превърнал в саможив и доста раздразнителен младеж. По настояване на ръководството лекарят се срещна лично с Робърт, за да поговорят по тези въпроси.

Докторът не научи нищо друго, освен че Боб има някакъв проблем, който не иска да сподели с никого. И тъй като беше лекар, той веднага си състави съвсем ясна, но напълно погрешна представа за нещата и препоръча момчето да бъде изпратено за някой и друг месец у дома. Всичко се получи толкова просто!

Директорът написа писмо до г-н Кинард, в което обясняваше ситуацията така, както му я беше обрисувал училищният лекар, и казваше, че ако няма някакви пречки, ще изпрати веднага момчето у дома до началото на следващата учебна година.

Бащата на Боб се усъмни в теориите на лекаря. Той познаваше прекалено добре сина си, при все че през последните години го виждаше само през ваканциите, за да се съгласи с предположенията на г-н Рейлънс. Но в края на краищата, щом на момчето не му понасяше добре в това училище, нямаше смисъл да стои там, каквато и да беше причината за сегашното му състояние. На острова имаше много добър лекар и прекрасно училище и нямаше да е трудно Боб да не изпуска учебен материал, докато се проведат по-подробни медицински изследвания. Освен всичко друго г-н Кинард щеше да е много доволен от възможността да види сина си за по-дълго време. Той се обади в училището, потвърди желанието си Боб да се завърне колкото може по-скоро и започна да подготвя всичко около пристигането на момчето.

Много слабо е да се каже, че Робърт и Ловецът бяха изненадани от обрата на събитията. Когато директорът извика момчето в кабинета си, за да му съобщи за неочакваната ваканция, то го изгледа изумено, без да може да промълви и дума, докато извънземният се опитваше безуспешно да прочете нещо от листата върху бюрото.

Когато Боб възвърна способността си да говори, той зададе единствения възможен въпрос:

— Но каква е причината, сър? Нещо се е случило у дома ли?

— Не, всичко е наред. Просто смятаме, че няколко месеца в домашна обстановка няма да ти се отразят зле. Това е всичко. Ти не се чувстваш много добре напоследък, нали?

Тази забележка обясняваше всичко и Ловецът, казано метафорично, се удари по челото, че не се е сетил по-рано за подобна възможност. Момчето схвана нещата малко по-бавно.

— Искате да кажете, че съм изключен от училището? Но аз не се чувствам толкова зле, освен това неразположението ми е съвсем отскоро.

— Не, въобще не става дума за нещо такова — директорът не долови объркването в последните думи на момчето, — просто забелязахме, че нещо не се чувстваш добре, и лекарят смята, че имаш нужда от малко отдих. Ние ще се радваме да те видим отново през следващата учебна година. Ако искаш, можем да ти изпратим най-подробна програма на това, което ти остава да изучиш през тази година, а учителят на острова несъмнено ще ти помогне да се справиш с материала. Това би ти позволило да продължиш да учиш в твоя клас. Така добре ли е? Или ти просто не искаш да се връщаш у дома? — пошегува се дружелюбно той.

Боб се усмихна смутено.

— О, разбира се, че искам да си отида. Аз мисля…

Момчето спря, за да обмисли добре думите, които напираха в него.

Г-н Рейлънс се засмя.

— Добре, Боб, не се напрягай! Разбирам какво искаш да ми кажеш. По-добре иди да си опаковаш багажа и да се сбогуваш с приятелите си, а аз ще се опитам да ти направя резервация за утрешния полет. Много съжалявам, че се налага да тръгнеш, тъй като сигурно ще липсваш на хокейния ни отбор. За щастие сезонът скоро приключва, а се надявам, че за новия футболен сезон ще си вече тук. Желая ти успех!

Те си стиснаха ръцете и все още изуменото момче се прибра в стаята и започна да опакова багажа си. Не беше необходимо да обяснява нищо на Ловеца — всичко беше ясно. Боб отдавна приемаше думите на по-възрастните, без да възразява, просто защото те бяха по-големи, но все пак се опитваше, доколкото беше по силите му, да разкрие вътрешните мотиви на думите и действията на директора. В този случай просто реши, че е проработил късметът му, и остави отговорността за всички по-нататъшни действия на Ловеца.

Извънземният се беше успокоил в момента, когато схвана смисъла на думите на г-н Рейлънс. Облекчението му подейства като на човешките същества — вече беше склонен да си мисли, че всички проблеми са останали зад гърба му и че неговата задача се изпълнява по възможно най-сполучливия начин. Той беше добър детектив. Вярно е, че беше допуснал и някои грешки, но те се омаловажаваха от факта, че си беше осигурил интелектуалната и физическата помощ на единствения разумен вид на земята. Боб не можеше да се сравнява с Дженвър, но Ловецът чувстваше все по-силна привързаност към момчето.

Радостното усещане за добре свършена работа изпълваше Боб, докато опаковаше багажа си и дори по време на част от пътуването. Г-н Рейлънс беше успял да направи резервация и на следващия ден Робърт взе автобуса за Бостън и след това обедния полет до Сиатъл, където се качиха на друг самолет. Боб и Ловецът разговаряха през целия път, но темите им се въртяха все около събитията и подробностите по самото пътуване. Те заговориха за общата им задача едва над Пасифика, защото момчето беше приело безрезервно факта, че след пристигането на острова всичко ще зависи от опитния Ловец.

— Ловецо, кажи ми как мислиш да откриеш приятелчето си? Какво ще го правиш след това? Можеш ли да го заловиш, без да навредиш на домакина му?

Това беше тежък удар за Ловеца. Добре, че начинът им на общуване не позволяваше прекалено висока скорост при отговорите, тъй като в противен случай просто щеше да е задължен незабавно да отговори нещо, а той просто нямаше какво да каже. През следващите пет секунди детективът напрягаше тази тъкан, която му служеше за мозък, но не можа да изцеди нещо, което да прозвучи разумно.

Беше изминало дълго време, откакто бяха попаднали на Земята, и най-вероятно Дивечът се беше промъкнал в нечие тяло, както беше постъпил и самият Ловец. Обикновено съществата от неговия вид, които не можеха да бъдат видени, помирисани, чути или докоснати, биваха откривани посредством серия от химични, биологични и физични тестове, със или без съгласието на домакина им. Ловецът владееше всички тези тестове до такова съвършенство, че дори едно обикновено докосване до подозирания организъм можеше да му покаже не само присъствието, но и самоличността на съществото в него. Хората на острова не бяха много и тестуването щеше да приключи за няколко дни, но той просто не можеше да го направи!

Цялата му екипировка, както и всичко останало, лежеше на дъното на океана. Дори ако се допуснеше невъзможното — Ловецът да успее да намери космическия си кораб, след това трябваше да се направи едно още по-безумно предположение — че всички нужни уреди не са се счупили и че химическите контейнери са останали непокътнати през изминалите шест месеца, и то при постоянното въздействие на морската вода.

Той беше така изолиран, както надали някой полицейски служител от планетата му е бил досега. Ловецът беше отчайващо отдалечен от химическите лаборатории и от всяка друга помощ, която неговият народ можеше да му окаже. Та те дори не знаеха къде се намира той, а и шансовете да бъде намерен сред милиардите слънца на Млечния път…

Ловецът с огорчение си спомни първия път, когато Боб повдигна този въпрос, и своя твърде самоуверен отговор. Сега вече беше напълно ясно, че сравнението, което бяха направили тогава, беше най-точното. Те търсеха игла в купа сено — купа, която съдържаше над три милиарда сламки. В една от тях се беше забила смъртоносно отровната игла.

Боб така и не получи отговор на въпроса си.