Иглата

ГЛАВА IIIВЪН ОТ ИГРАТА

Не прави нищо, което би навредило на домакина ти! За мнозинството представители на расата на Ловеца не съществуваше дори самата мисъл, че биха могли да нарушат този закон, тъй като те живееха в най-дружески отношения със съществата, в чиито организми пребиваваха. Малцината индивиди, които правеха изключение, будеха чувство на ужас и омраза у останалите представители на древната им раса. Преди катастрофата Ловецът преследваше именно един от тях и той трябваше да бъде намерен на всяка цена за да се опази местното население от попълзновенията на това безотговорно същество.

Не прави нищо, което би навредило на домакина ти! Още при проникването си той забеляза, че силната и здрава кръв на момчето веднага реагира, като атакува натрапника с армията си от бели кръвни телца. До този момент той беше избягвал досега с тях, като се държеше настрана от кръвоносните съдове и лимфните възли. Неговите клетки не притежаваха защита срещу абсорбционните възможности на белите кръвни телца и само ловките маневри го спасяваха от някои по-сериозни последици. Знаеше обаче, че това не може да продължава вечно, тъй като той, от една страна, не успяваше да съсредоточи вниманието си върху нищо друго, а от друга — тази ситуация можеше да доведе до заболяването на домакина му. Затова се налагаше левкоцитите да бъдат успокоени. Неговата раса беше разработила най-обща техника за разрешаването на този проблем, но въпреки това към всеки отделен случай трябваше да се подхожда по различен начин. Посредством серия опити по метода на изключването Ловецът установи химическия ключ, чрез който левкоцитите разпознаваха проникналото в човешкия организъм чуждо тяло. След това той уеднакви химическия състав на своето тяло с този на кръвта на домакина си, при което левкоцитите престанаха да го безпокоят и той можеше спокойно да проникне във вътрешността на кръвоносните съдове.

Не прави нищо, което би навредило на домакина ти! Освен от кислород, Ловецът се нуждаеше и от храна. Той можеше съвсем спокойно да погълне с най-голямо удоволствие всяка от обграждащите го тъкани, но законът го принуждаваше да търси друго решение. Вероятно в организма на момчето имаше и други нежелани натрапници, които щяха да му послужат за храна, като при това щеше да премахне заплахата от тях за домакина и по този начин ще се отблагодари за пребиваването си в него. Откриването им нямаше да е проблем — всичко, атакувано от левкоцитите, щеше да смята за своя законна плячка. Ако микробите не го заситеха достатъчно, щеше да се наложи да проникне в храносмилателния тракт, но това нямаше да има някакви сериозни последствия за домакина му, а само леко щеше да увеличи апетита му.

Внимателните проучвания и пригаждането продължиха няколко часа. По едно време Ловецът усети, че домакинът му се е събудил и се раздвижва, но засега се въздържаше от изкушението да установи зрителен контакт с външния свят. Имаше един проблем, който извънземният трябваше да реши. Въпреки че се беше справил успешно с хилядите прииждащи левкоцити, той все още не можеше да отдели внимание на нещо странично, при все че всички тези действия не изискваха от него повече усилия, отколкото например човекът полага при поддържането на някакъв разговор, докато се изкачва по стълби.

Ловецът се зае с решаването на проблема. Той изгради една всеобхватна система, наподобяваща нервната система на човека, но далеч по-фина от нея, и благодарение на получената информация извънземният изучи действието на всеки орган в тялото на момчето. Едва седемдесет и два часа след проникването си в новото тяло Ловецът се почувства дотолкова сигурен, че да потърси възможност за някакъв контакт с външния свят.

Както при акулата, той проникна в междуклетъчните пространства на ретината. Сега извънземният можеше да вижда през очите на домакина много по-добре, отколкото самият им притежател, тъй като хората си служат с доста ограничен зрителен ъгъл. Ловецът можеше да използва цялата повърхност на зрителната леща, при това получаваше съвсем ясен образ дори на обектите, които момчето не наблюдаваше пряко. Това щеше да му е особено полезно, защото много от нещата, които интересуваха скрития наблюдател, щяха да бъдат дотолкова банални за човешкото същество, че то надали би им обърнало внимание.

Ловецът чуваше съвсем ясно всичко и без допълнителни сетивни органи, но сметна за целесъобразно да установи пряк физически контакт с костиците на средното ухо. След като си беше осигурил отлично зрение и слух, извънземният вече беше готов да се впусне в проучване на света, в който съдбата беше заточила както него, така и неговия „дивеч“. Вече нямаше никаква причина за по-нататъшно забавяне на преследването и унищожаването на престъпника от собствената му раса, който в момента се намираше някъде на планетата. При тази мисъл Ловецът се превърна в зрение и слух.

Той гледаше на издирването на жертвата си като на съвсем рутинна дейност. И преди се беше сблъсквал с подобни трудности. Надяваше се да дебне от изгодната позиция, която даваше тялото на Боб, докато открие Дивеча си и го унищожи по стандартния начин, без да обръща внимание, че екипировката му беше останала на дъното на океана. Или с две думи разсъждаваше по начин, който може и да е нормален за космически навигатор, но е непростим за един детектив. Ловецът беше преценил планетата като изключително малка сметна, че преследването е почти към своя край, когато Дивечът му попадна на нея.

Той беше жестоко разтърсен, когато погледна външния свят за първи път, откакто беше проникнал в Робърт Кинард. Картината, която видя през общите им очи, разкриваше вътрешността на някакъв цилиндричен обект, удивително напомнящ собствения му космически кораб. Помещението беше запълнено от няколко реда седалки, които в по-голямата си част бяха заети от човешки същества. Освен това през прозорчето, през което гледаше Боб, се виждаше достатъчно, за да се потвърдят най-мрачните предположения на извънземния. Те се намираха на борда на някакъв летателен апарат и се движеха на значителна височина, при това с добра скорост, в посока, която Ловецът нямаше начин да отгатне. Да се оглежда за своя Дивеч ли? По дяволите! Първо трябваше да разбере на кой континент отива!

Самолетът беше във въздуха вече от няколко часа, а кой знае колко още беше прекарал там, преди Ловецът да погледне през очите на момчето. Бързо се отказа от опита си да запомни местата, над които прелитаха. Едно или две се врязаха в ума му и по-късно, на връщане, можеха да му послужат като ориентир, но той въобще не вярваше в такава възможност. По-правилно според него беше да се опита да отчете времето и след това, когато опознае хората по-отблизо, да се постарае да разбере къде е станало корабокрушението му.

Гледката, която се разкриваше през илюминатора, беше много интересна въпреки липсата на каквито и да е отличителни знаци върху повърхността. Самата планета според скромното мнение на извънземния не беше никак грозна — през цялото време пред очите му се редуваха планини, равнини, реки и езера, които или загадъчно се криеха под полупрозрачната покривка на белите водни пари, или се очертаваха измамно близо в кристално чистия въздух, разделящ ги от стъклото на илюминатора. Машината, с която се придвижваха, също заслужаваше да й се отдели известно внимание. През илюминатора се виждаше част от металното крило и можеше да се предположи, че под него са разположени мощни двигатели, ако се съдеше по двата бързо въртящи се пропелера. Тъй като летателният апарат беше съвсем симетричен, Ловецът предположи, че трябва да са четири на брой. Той не можеше да разбере със сигурност каква част от тяхната енергия се губи при отделянето на топлина и звук, но без всякакво съмнение можеше да се каже, че звукоизолацията на помещението беше отлична. Машината като цяло подсказваше, че тази раса очевидно е достигнала до доста високо ниво на техническото развитие, което го наведе на мисълта, че може би няма да е невъзможно да влезе в контакт с домакина си и да си осигури неговото активно съдействие при издирванията. Тази идея трябваше да се обмисли по-добре.

Извънземният имаше достатъчно време за размисъл, преди самолетът да започне да се снишава. Ловецът не можеше да види точно какво става отпред, а освен това машината навлезе почти веднага в плътен облак и по такъв начин той не доби никаква представа за мястото, където щяха да се приземят. Извънземният отбеляза още едно важно качество на тази раса — те или притежаваха сетива, които липсваха на Ловеца, или бяха способни да произвеждат доста сложни машини, тъй като кацането на сляпо беше толкова плавно, колкото и останалата част от полета. След като известно време се спускаше през непрогледните облаци, машината най-после излезе от тях и направи голям плавен завой. Извънземният видя през илюминатора огромен град, построен около просторен, претъпкан със странни водни съдове залив. В този момент монотонното бръмчене на двигателите премина във вой, изпод корпуса на самолета изскочиха широки двойни колесници и летателният съд се насочи към пистата за кацане.

Боб слезе от самолета, обърна се и погледна към огромната машина. По такъв начин Ловецът също успя да види внушителните й размери, както и да прецени детайлите на тази необикновена конструкция. Той нямаше представа каква е мощността на четирите обемисти двигателя, а следователно не можеше да прецени каква приблизителна скорост развива това возило, но след като видя как от огромния корпус се отделя топлина, за което съдеше по трептящия въздух над него, извънземният със сигурност можеше да каже, че при тази машина не са използвани феникс-конверторите, които се употребяваха от неговата раса. Каквато и да беше, тя вече на дело му беше показала, че може да изминава доста големи разстояния, без да се налага да каца за презареждане. След като слезе от самолета, Робърт премина през неизбежните формалности, свързани с получаването на багажа, и взе автобус, който го отведе до града, където момчето се поразходи, а след това отиде на кино. Ловецът остана запленен от зрелището. Когато Боб излезе от киносалона, навън все още беше ден. Момчето отиде до автобусната спирка, прибра багажа си, който беше оставило на гардероб, и взе друг автобус.

Оказа се, че е извънградски. Возилото ги изведе извън града и премина през няколко по-малки населени места. Когато слязоха от него, слънцето вече клонеше към залез. Малък страничен път с добре поддържани тревни площи от двете му страни ги изведе до едно възвишение, върху което беше разположена сграда или група от сгради — Ловецът не можеше да прецени с точност, тъй като позицията му за наблюдение не позволяваше това. Робърт нарами багажа си и се заизкачва към въпросната постройка. Извънземният се молеше денят вече да е привършил, защото и без това се беше отдалечил достатъчно от своя Дивеч. Оказа се, че горещите му молби не са били напразни.

Завръщането в училище, настаняването в нова стая, срещите със стари познати не бяха нещо ново за момчето, но те предизвикаха жив интерес у извънземния. Той дори и сега нямаше никакво намерение да опознава подробно човешката раса, но нещо подсъзнателно му подсказваше, че този път мисията няма да протече по познатия начин, както беше очаквал, и че може би щеше да се наложи да понаучи нещичко за земния начин на живот. Ловецът все още не знаеше, че се намира на най-подходящото място за придобиване на някакви познания.

Той възбудено наблюдаваше как Боб влезе в стаята и разопакова багажа си и как след това тръгна към спалните помещения, като по пътя си срещаше приятели от минали години. Извънземният се опита да различи отделните думи в потока на речта, но това се оказа почти невъзможно, тъй като по-голямата част от разговорите беше върху събития от току-що отминалата ваканция и думите не обозначаваха никакви видими обекти. Все пак успя да научи имената на някои от тези същества и, разбира се, името на домакина си.

След като разсъждава час-два, Ловецът реши да се отдаде изцяло на изучаването на езика на хората, тъй като в момента не можеше да направи нищо повече за изпълнението на задачата си. Така най-малкото щеше да разбере кога домакинът му ще се завърне на мястото, където се бяха срещнали. Докато не попаднеше отново там, Ловецът щеше да е вън от играта — той не можеше да направи нищо, за да открие и обезвреди своя Дивеч.

Обхванат от тази идея, той прекара часовете, през които Роберт почиваше, в опити да систематизира думите, които вече беше научил, както и да открие граматичния строеж на езика, за да може да го изучи по най-бърз начин. Може би ви учудва фактът, че едно същество, което не притежава власт над собственото си придвижване, крои някакви планове, но не трябва да се пропуска неговият ясен и трезв поглед върху нещата. Той се простираше толкова надалеч, че извънземният беше в състояние спокойно да прецени на какво може да се надява.

Щеше да е много по-просто, ако успееше по някакъв начин да контролира движенията на своя домакин и да въздейства върху многобройните реакции на нервната му система. Навремето той контролираше своя перит, но, разбира се, не пряко — дребното създание беше приучено да реагира на импулсите, отправени директно към мускулите му, така както конят реагира на натиска с крака. Народът на Ловеца използваше перитите при дейности, за които собствените им аморфни тела не бяха пригодени, или пък бяха прекалено деликатни, за да ги извършат разумните им домакини. Това се отнасяше и за места, които тези домакини не можеха да достигнат, какъвто беше случаят с Ловеца, отправил се към Земята с определена мисия.

За жалост Робърт Кинард не беше перит и отношението към него трябваше да бъде различно. В момента нямаше никаква надежда да окаже някакво влияние върху действията на домакина си, а всяка евентуална възможност в бъдеще трябваше да се основава по-скоро на молби, отправени към момчето, отколкото на принуда. Засега Ловецът оставаше в позицията на зрител, комуто се иска да промени сюжета на гледания филм.

Учебните занятия започнаха един ден след тяхното пристигане тук. Целта им беше напълно ясна за Ловеца, въпреки че самите учебни предмети често бяха съвсем непонятни за него. Освен всичко друго момчето изучаваше английски, физика, латински и френски, които се радваха на най-голямо внимание от страна на извънземния. Най-съществена роля в това отношение за изучаването на местния език изигра физиката, което както можем да се досетим, беше съвсем разбираемо.

Въпреки че Ловецът не притежаваше някакви особено задълбочени интереси в областта на науката, той все пак имаше най-основните познания, нужни в професията му на пилот на космически кораб. В края на краищата елементарните принципи на физиката са едни и същи навсякъде във Вселената и при все че символите и означенията в учебника на Боб бяха различни от тези на народа на извънземния, графиките и диаграмите бяха съвсем разбираеми. И след като всички бяха съпроводени със съответен текст, не беше чак толкова трудно да се схване значението на повечето от тях.

Връзката между говоримия и писмения английски Ловецът установи един ден, когато преподавателят по физика разясняваше някакви проблеми в областта на механиката. Тогава извънземният схвана връзката между звука и съответното му графично изобразяване и само след няколко дни можеше да си представи графичното изражение на всяка произнесена дума, като съответно отчиташе особения начин на изписване, характерен за английския език.

Това ускори неимоверно процеса на изучаването на езика и скоро Ловецът владееше съвсем прилично количество думи, а за значението на други се досещаше от контекста, в който ги срещаше. През ноември — два месеца след започването на учебната година — речникът му беше като на десетгодишно дете. Единственият недостатък на неговия английски беше, че той знаеше повече научна терминология, а в областта на чисто разговорния език имаше значителни пропуски. Освен това Ловецът беше склонен да приема думите в тясно научния им смисъл. Така например приемаше, че значението на думата „работа“ се ограничава в „сила за време по разстояние“ и нищо повече.

В същото време допускаше и доста грешки при налучкването на някои значения, тъй като съвсем слабо познаваше начина на живот на хората.

Към началото на декември, точно когато извънземният се беше потопил напълно в насладата от обучението и беше забравил напълно всичко друго, се случи нещо, което го накара да се опомни и отново да изпита неудовлетворение от чувството за неизпълнен дълг. Боб беше член на училищния отбор по футбол. Ловецът, който беше пряко заинтересован от здравословното състояние на своя домакин, никак не одобряваше това, въпреки че отчиташе необходимостта от раздвижване на мускулите, поддържащо техния тонус. Последният за сезона футболен мач щеше да се състои в Деня на благодарността и когато извънземният разбра, че това наистина ще е финалната среща, никой на планетата не беше по-благодарен от него през този ден. Но не му беше писано да се радва прекалено дълго.

Боб си навехна глезена, докато се опитваше да възстанови пред приятелите си решаващия момент от срещата, за да докаже, че е прав. Това го изпрати за няколко дена в леглото. Ловецът се чувстваше виновен за всичко, което се случи, тъй като долови опасността две-три секунди преди тя да връхлети момчето и можеше да уплътни тази част от тялото си, която беше разположена там. Не че при огромната физическа сила на домакина това щеше да помогне, но все пак нищо не му струваше да опита. Сега вече с нищо не можеше да помогне, пък и нямаше никаква опасност от инфектиране, тъй като целостта на кожата не беше нарушена.

Това произшествие породи у него чувството за неизпълнен дълг към домакина му, както и угризения по отношение на задълженията му като полицейски служител, които той беше зарязал напълно. Ловецът се замисли как да оползотвори получените знания за разрешаването на професионалния си проблем. За негово голямо огорчение се оказа, че те са неприложими в този случай. Той дори не беше научил името на мястото, където се беше приземил.

Все пак от някакъв разговор между Боб и негов приятел разбра, че то е остров, което беше единственият светъл лъч в цялата история, тъй като неговият Дивеч ще е там или в най-лошия случай ще е напуснал острова по начин, който щеше да позволи да бъде проследен. В този момент Ловецът си припомни своето проникване в акулата и силно се усъмни, че другият би могъл да избяга с помощта на някоя риба, а за съществуването на топлокръвни животни във водите на океана беше смешно дори да се мисли. Нито в разговорите на Боб, нито в книгите, които момчето четеше, се споменаваше за китове и тюлени.

Ако престъпникът беше проникнал в човешко тяло, той можеше да напусне острова само с помощта на някое превозно средство, а това означаваше, че проследяването му няма да е много трудно. Това беше доста успокояваща мисъл, която често спохождаше извънземния от известно време насам.

Оставаше му само да научи името на острова и с това предварителната подготовка на завръщането щеше да е приключила. Боб често получаваше писма от родителите си, но Ловецът дълго време не гледаше на тях като на възможен източник на информация отчасти защото му беше невъзможно да разчете написаното, отчасти защото не знаеше каква е връзката на момчето с подателите им. Той не изпитваше никакви угризения по отношение на детайлното проучване на чуждата кореспонденция, но му беше много трудно да открие смисъла на криволиците по листовете. Робърт също пишеше на родителите си, но доста нередовно, при това те не бяха единствените хора, на които изпращаше писма. Едва към края на януари Ловецът откри, че по-голяма част от писмата идват и се изпращат на един и същ адрес.

Откритието беше подпомогнато от коледния подарък на момчето — чисто нова пишеща машина. Дали това беше учтив намек от страна на родителите на Боб по отношение на неговия краснопис или не, е съвсем друг въпрос. Важното е, че тя улесни до голяма степен прочита на всички изпращани писма, и Ловецът скоро откри, че повечето от тях са отправени до г-н и г-жа Кинард. Благодарение на редовното четене на кореспонденцията и по изпращаните поздрави извънземният придоби сравнително точна ориентация за генеалогията и образуването на фамилните имена. По метода на дедукцията достигна до заключението, че момчето трябва да е прекарало лятото при родителите си. В такъв случай той вече беше научил името на острова от адреса върху пликовете.

Ловецът все още не знаеше къде се намира този остров и как се стига дотам, но беше сигурен, ако се съдеше по продължителността на полета при пристигането тук, че мястото е доста отдалечено от сегашното му местонахождение. Може би Боб щеше да се върне при родителите си през ваканцията, но това хвърляше извънземния в глуха линия за още пет месеца, като че ли му бяха малко радостите от предходните пет.

В библиотеката на училището имаше огромен географски глобус в средата на помещението, множество карти на земното кълбо по стените и цели лавици с литература в тази област. Твърдото нежелание на Робърт да обърне по-голямо внимание на тези толкова жизнено важни предмети хвърляше извънземния в тиха лудост. Тогава той започна, тъй като не разполагаше с много време, да прави опити за овладяване на фините мускули, движещи очите на момчето. Това беше недобро и опасно хрумване, защото можеше да доведе до неочаквани последици.

Ловецът едва се владееше. Но тъй като търпението му започваше съвсем да се изчерпва, той започна да гледа все по-благосклонно на идеята, която отначало му се беше видяла твърде налудничава, а именно — да влезе в контакт с домакина си и да си осигури съдействие от страна на човешките същества. В края на краищата извънземният не можеше да остане в момчето и да гледа света през очите му през целия му дълъг живот, без дори да научи къде се намира Дивечът му или да може да направи нещо, когато евентуално го открие. Така както вървяха нещата, неговият беглец можеше да се появи на най-оживеното място и да му се подиграе, както си иска, без никаква опасност за живота си. Какво можеше да му направи нещастният детектив?

Обикновено връзката със съществата, които служеха за домакини на расата на Ловеца, бързо достигаше до много висока степен на взаимно разбирателство и сработеност. Домакинът беше напълно наясно с всичко — той осигуряваше храната, придвижването и мускулната сила, докато гостът се грижеше за здравето му и го защитаваше, доколкото му беше възможно, от всякакви увреждания. Високоинтелигентните им умове се свързваха в неизменно и плодотворно партньорство и между домакин и гост се установяваха много близки приятелски отношения. С течение на времето средствата за общуване между тях преминаваха от чисто сетивно на телепатично ниво. Гостът можеше да изпраща импулси до всеки мускул от тялото на домакина си, както и да създава имагинерни изображения направо върху ретината на очите му и още много неща — въобще нямаше никакви граници за възможностите на расата на Ловеца, когато те търсеха сигнална система.

Боб, разбира се, не притежаваше нужната подготовка, но все пак имаше възможност да се въздейства върху сетивата му. Ловецът съзнаваше, че такъв контакт несъмнено щеше да бъде свързан с някакъв емоционален шок, но се надяваше да успее да го направи по-поносим. Неговата раса водеше симбиотичен начин на живот толкова отдавна, че почти беше забравил проблемите около установяването на контакти със същества, непривикнали с мисълта за това. Извънземният разсъждава дълго върху този факт, но след като веднъж бе решил да поеме риска, всичко беше в ръцете му.

Той вече беше изградил „защитна мрежа“ около мускулите на Боб, а освен това имаше на разположение и пишеща машина. Когато момчето седнеше пред нея без някакви особени намерения, извънземният можеше да задейства мускулите на ръцете му и да натрака някоя и друга дума. Всичко зависеше от това, как щеше да реагира Боб, като видеше пръстите на ръцете си да се движат пряко неговата воля. Все пак Ловецът оптимистично вярваше в своя успех.