Иглата

ГЛАВА XIIIСТРОИТЕЛНА ИНТЕРЛЮДИЯ

Съботата според Ловеца, а и според Норман Хай се оказа почти изгубен ден. Както беше уговорено, момчетата се срещнаха до дренажната тръба. Норман носеше парчето мрежа, но никой от останалите не беше успял да намери нещо, което да става за разбиване на подводен цимент.

Момчетата решиха да отидат до другия край на острова, където се строеше нов резервоар, и да видят дали няма да открият нещо, което да им влезе в работа. Те се спуснаха надолу над широкия поток, покрай училището и достигнаха до къщата на Тероа. Оттам вместо да завият към дока, продължиха направо покрай складовете от гофрирана ламарина чак до края на асфалтирания път. По такъв начин излязоха на склона на най-високия хълм на острова откъм страната на лагуната. Малко по-надолу пред тях бяха подредени три малки, построени преди години резервоара, а по-нагоре се открояваше постройката на един съвсем нов, огромен като тези в лагуната. Беше изграден преди месец-два, а точно зад него имаше още един и именно той беше целта на момчетата.

Пътят с твърда настилка свършваше малко след складовете и по-нататък трябваше да се продължи по черния път, прокаран от строителните машини. Затова след известна преценка момчетата решиха да оставят велосипедите си тук и да продължат пеша. Разстоянието не беше голямо — около триста метра до големия резервоар, още около седемдесет покрай дългата му страна и после още толкова до заветната цел.

Подобно на другите и този резервоар беше разположен върху склона, като една част от него беше под повърхността. Дъното му вече беше изляно от здрав бетон и сега строителите работеха върху тази от стените, която щеше да бъде откъм хълма. Момчетата почувстваха облекчение, като видяха работещите мъже — нямаше да им се наложи да ровят и търсят сами, а просто щяха да вземат назаем нужните им инструменти. И те наистина нямаха никакви затруднения, тъй като почти веднага се натъкнаха на бащата на Райс, който подозрително бързо им предостави два метални лоста. В постъпката му явно се криеше някаква умисъл — всички хлапета между четири и седемнадесет години на острова непрекъснато се мотаеха в краката на възрастните и мъжете, които сериозно се замисляха дали да не предложат на местните власти децата да ходят на училище и в неделя, горещо насърчаваха всичко, което би ги отървало от малките досадници. Момчетата дори не подозираха за тези черни помисли. Те взеха лостовете и поеха по обратния път.

Това начало беше доста обнадеждаващо, но останалата част от предиобеда не беше толкова успешна. Момчетата доплуваха до басейна, без да се отклоняват от пътя, и се захванаха да трошат бетонната кръпка, като се гмуркаха на смени. Невъзможността да я избият откъм морето много затрудняваше действията им, тъй като всеки, който дръзнеше да се гмурне от външната страна, рискуваше да бъде подбран от прибоя и хвърлен върху острите като нож корали. Към обяд вече виждаха някакъв резултат, но им оставаше много блъскане.

След като се наобядваха и отново се събраха около дренажната тръба, те с изненада откриха, че там е паркиран един джип, върху задната седалка на който имаше предмети, добре познати на момчетата, а наблизо се бяха разположили Райс и баща му.

— Татко се съгласи да взриви прохода за лодките — започна да обяснява очевидни неща Райс младши. — Той се освободи за час-два от работа.

— Което никак не ми е по вкуса, но … — отбеляза бащата. — По-добре скачайте на велосипедите — ти също, Кен. Аз ще откарам динамита.

— Но това не е опасно! — запротестира Боб, който вече се беше доближил до джипа и се опитваше да разгледа по-подробно взривното устройство.

Мъжът го погледна изкосо:

— Да не чувам никакви протести! — каза той. — Ако беше баща ти, щеше да остави цялата ви банда тук, докато си свърши работата сам, и аз не бих го укорил ни най-малко.

Той се качи зад волана, без да произнесе и дума повече. Боб, който знаеше, че г-н Райс не преувеличава, се метна на велосипеда си и следван от останалите момчета, се отправи на северозапад.

Джипът спря до къщата на Хай и товарът му беше свален. Г-н Райс настоя сам да носи динамита и детонаторите, въпреки че Боб беше прав, когато се опитваше да го убеди, че те не трябва да се носят заедно. Боб и Малмстром взеха взривното устройство и кабела и заслизаха надолу към плажа. Вместо да поемат по пътя, по който бяха минали в сряда, те се отклониха наляво и излязоха на южната страна на пясъчния нос.

Тук рифът отново се показваше над водата и завиваше на югоизток, за да обгради почти напълно острова. На юг лагуната беше много по-тясна — рядко достигаше повече от половин миля на ширина — и затова дори не бяха правени опити за построяване на резервоари от тази страна. Там, където започваше бариерата, на рифа се беше оформил малък проход, напълно достатъчен за гребна лодка, водещ от открито море в лагуната.

Това беше проходът, за който говореше Райс. Отдалеч той изглеждаше идеално чист, но ако човек го доближеше, можеше да види коварно скритото под водата препятствие — протокът беше запречен от огромен корал с диаметър около два метра, изхвърлен тук най-вероятно по време на някоя силна буря. Не беше необходима голяма наблюдателност, за да се стигне до извода, че преминаването оттам е невъзможно въпреки опитите на момчетата да разчистят прохода.

В южната част на лагуната можеше да се влезе и по заобиколния път откъм другия край на острова, но прочистването на протока при всички положения беше за предпочитане.

Г-н Райс се отпусна дотолкова, че позволи на Колби да заложи взрива (на него самия никак не му се гмуркаше), разбира се, след много подробен инструктаж. След това всички се скриха в палмовата горичка и задействаха взривното устройство. Резултатите бяха повече от задоволителни — чу се взрив и във въздуха се вдигнаха огромни водни струи и парчета натрошен корал. След като кораловият дъжд престана, момчетата се втурнаха надолу и установиха, че работата е свършена и няма нужда от повторно взривяване. На мястото на огромната коралова гъба сега зееше празно пространство.

Момчетата успяха да потиснат временно обзелата ги възбуда дотолкова, че да помогнат на г-н Райс да прибере и натовари отново целия багаж в джипа, но от този момент нататък мненията им се разделиха. Хай и Малмстром искаха да се върнат и да довършат работата по аквариума, Боб и Райс нямаха търпение да тръгнат да изследват южната част на рифа през току-що освободения проток. Колби както винаги се въздържа от изказване на мнение. Момчетата дори и за миг не се замислиха върху възможността да се разделят и странно как, но победата бе удържана от Хай с аргумента, че вече е късен следобед и е най-добре да оставят изследването на южната част на рифа за другата сутрин, когато ще имат цял ден на разположение.

Боб сигурно щеше да е по-настойчив, тъй като Ловецът все пак трябваше да намери мястото на приземяване на своя Дивеч, но извънземният вече му беше разяснил какво е представлявало парчето метал, което бяха открили предишния ден в кораловия басейн, където се случи произшествието с Райс:

„Това беше генераторна обшивка от кораб, подобен на моя и със сигурност не беше от него. Няма никакво съмнение, тъй като не само я видях, но и я усетих, докато ти я опипваше, така че не мога да я сбъркам с някакъв подобен предмет, произведен от човешки ръце. Върху обшивката имаше гравиран идентификационен надпис на езика на моята раса.“

— Но как е могла да се окаже там, след като останалата част от кораба я няма наоколо?

„Вече ти казах, че нашето приятелче е изключителен страхливец. Сигурно е демонтирал и взел със себе си корпуса, за да го използва като скривалище, независимо, че тази допълнителна тежест доста ще го е забавила. Бронята на кораба е изключително здрава и много се съмнявам дали на земята има същество, способно да я пробие или пък да я разруши. По всяка вероятност се е движил плътно по дъното и не е имал възможност да мъкне всичко със себе си. Това е много хитро, но Дивечът е допуснал една грешка — оставил е доказателство не само, че е излязъл на острова, но и точно обозначение на мястото на приземяването си.“

— А нямаш ли някаква представа какво може да е направил след това?

„Вече ти обясних — ще е потърсил домакин, в който да проникне при първа възможност, какъвто и да е той. Затова не смятам да свалям подозрението от приятелите ти, както и от онова момче, което е задрямало в лодката с динамита.“

Именно този разговор накара Боб да се съгласи с отлагането на експедицията до южната част на рифа и да прекара остатъка от следобеда в убийствен труд по аквариума. Това щеше да му даде време да събере мислите си, което беше най-доброто за него в този момент. Усилията му бяха възнаградени — хрумна му нещо, но заради останалите момчета не можеше да го сподели с Ловеца и за момента го запази за себе си, след което съсредоточи усилията си върху разбиването на бетона.

Малко преди да стане време за вечеря, бетонът поддаде и се отвори дупка, колкото лостът да мине през нея. Момчетата си тръгнаха обратно, като през цялото време обсъждаха дали отворът е достатъчно широк. Въпросът все още не беше решен, когато се разделиха, за да се разотидат по домовете си.

След като най-после остана замалко сам, Боб изложи своето предложение:

— Ти през цялото време разправяш, че никога не би напуснал тялото ми, докато съм буден. Това означава, че не желаеш да те виждам. Не мога да си представя защо не искаш, обаче нямам никакво намерение да разискваме сега този въпрос. Но ако предположим, че поставя в стаята си през нощта бидон, кутия или нещо такова, което да е достатъчно голямо, и когато заспя, ти се промъкнеш в него, ще мога да те пренасям и оставям подред във всички къщи. Ако искаш, ще ти обещая, че няма да поглеждам в съда. Така ти ще можеш да излизаш и да извършваш проверката си, а аз ще прибирам бидона сутринта. Дори можем да измислим някакъв сигнал, по който да разбирам дали искаш да се върнеш в мене или пък искаш да те пренеса в следващата къща.

Ловецът обмисли предложението внимателно, без да бърза.

„Идеята ти е добра, много добра — отговори най-накрая той. — Слабите моменти в нея са два — първо, че не мога да проверявам повече от една къща на нощ и след това ще бъда съвсем безпомощен чак до следващата вечер, и второ, че докато извършвам тестовете, ти оставаш незащитен. Ако всичко беше нормално, в това няма нищо лошо, но не забравяй, че имаме причини да смятаме, че Дивечът те е разкрил като мой домакин. Ако те издебне, докато съм извън тебе, може да се случи нещо много лошо.“

— Може би ще успеем да го убедим, че не съм твоят домакин — предположи Боб.

„Това, млади ми приятелю, нито един от двама ни няма да направи достатъчно убедително!“ — както винаги думите на Ловеца съдържаха безмилостната истина.

Когато влезе в трапезарията, Боб откри, че баща му вече беше седнал на масата.

— Не съм закъснял, нали? — попита разтревожено момчето още от прага.

— Не, всичко е наред. Просто се върнах по-рано за вечеря. Ще трябва да отида пак до новия резервоар, за да довършим изливането на стената докъм полунощ, така че бетонът да може да стегне до утре.

— Може ли да дойда с тебе?

— Може би ще успеем да приключим по-рано. Добре, мисля, че няма да ти навреди. Ако помолиш майка си по-учтиво, надявам се, че и тя няма да има нищо против и дори ще добави още един сандвич за нощната закуска.

Боб се втурна в кухнята, но на половината път беше спрян от гласа на майка си:

— Добре. Този път може, но след като започнеш училище, номерът вече няма да минава. Става ли?

— Дадено. — Боб седна срещу баща си и заразпитва за повече подробности.

Г-н Кинард му разясняваше между две хапки. Отвън се чу клаксонът на джип и давамата излязоха. Оказа се, че в колата има място само за един човек — бащите на Хай, Колби, Райс и Малмстром се бяха разположили вътре. Г-н Кинард се обърна към сина си:

— Съвсем забравих да ти кажа, че ще се наложи да дойдеш с велосипеда си и да се върнеш по същия начин, освен ако не се откажеш, в което силно се съмнявам. Е, идваш ли?

— Разбира се — момчето се отправи за велосипеда, докато останалите мъже изгледаха Кинард с известна изненада.

— Арт, нима си решил да си играеш с огъня, като го оставиш да се върти около нас, докато изливаме? — попита Малмстром старши. — Ще се наложи да го вадим от бетона като риба.

— Ако досега не се е научил да се пази, крайно време е да се направи нещо по въпроса — отвърна бащата на Боб, загледан в посоката, в която изчезна синът му.

— Ако в приказките за наследствеността има нещо вярно, няма да се наложи да чакаме дълго за повод — отбеляза нисичкият г-н Колби, докато правеше място на Кинард. Той съпроводи думите си с очарователна усмивка, за да не изглежда закачката прекалено солена. Бащата на Боб беше привидно спокоен.

Червенокосият шофьор обърна джипа и той се понесе надолу по пътя. Боб въртеше бясно педалите, следвайки ги. Докато излязат на главния път, момчето все още можеше да кара близо до тях, тъй като завоите дотам бяха много остри и автомобилът не можеше да развие висока скорост. След това джипът продължи значително по-бързо, а Робърт пое по маршрута, по който бяха минали тази сутрин. Той прекоси селото и остави велосипеда си до складовете, за да продължи пеша. Слънцето току-що беше залязло и мракът се спускаше с типичната за тропиците бързина.

Строежът се открояваше като ярко петно на фона на чезнещите в нощта очертания на хълма. Навсякъде по конструкциите бяха разположени преносими флуоресцентни лампи и затова беше светло като ден. Те се захранваха от дизелов генератор върху подвижна платформа, паркирана малко встрани от строежа. Боб веднага се залепи да разглежда механизма, като в погледа му се четеше известно разочарование, че не може да го разглоби за по-подробни проучвания. След това момчето се поразходи по ръба на задната стена в участъка, където бетонните секции бяха вече поставени, като при това разкриваха брилянтна техника, говореща за дълъг опит. Когато и това му омръзна, започна да помага, пренасяйки клинове, с които подпираха огромните плоски панели, след като ги поставеха по местата им. Той на няколко пъти се засече с баща си, но не чу от него нито похвала, нито упрек.

Г-н Кинард, както и всички останали мъже на строежа, беше прекалено зает, за да има време за приказки. По специалност беше строителен инженер, но от него, както и от всеки останал на острова, се очакваше да може да върши всичко. Тъй като този път работата беше много близко до пряката му специалност, той беше по-зает от обикновено, защото трябваше да се грижи за всичко. Ловецът го мярваше от време на време, когато се случваше да попадне в полезрението на домакина му, и всеки път мъжът беше зает с нещо — или се катереше по стъпалата на изключително опасна (според извънземния) стълба, спусната в десетметровия изкоп, или се втурваше нагоре, за да провери как върви работата при бетонобъркачките, или стоеше замръзнал неподвижно, докато извършваше някакви измервания с нивелира и теодолита, или проверяваше нивото на горивото в резервоара на генератора, или пък набиваше подпорките, които бяха поддали — изобщо все неща, които при нормални условия щяха да бъдат извършвани от различни хора и които в по-голямата си част караха Ловеца да настръхва от ужас. Извънземният разбра, че прекалено прибързано е осъдил мъжа, че излага сина си на опасност, вземайки го със себе си на строежа. Явно г-н Кинард имаше съвсем различно разбиране за опасното, а това отваряше допълнителна работа на Ловеца. Детективът си беше мислил, че все пак ще може да приучи някога момчето да внимава и да се пази, но след като то е било вдъхновявано от такъв пример през изминалите петнадесет години, шансовете на извънземния едва ли бяха големи.

Въпреки многобройните си задължения мъжът не беше забравил напълно сина си. Боб успя да скрие първата си прозявка, но втория път беше засечен от баща си, който веднага му нареди да напусне работната площадка. Той много добре знаеше как се отразява липсата на сън върху координацията на движенията и не желаеше да види как се сбъдва предсказанието на Малмстром старши.

— Трябва ли да си тръгвам? — попита Боб. — Исках да погледам как изливат.

— Нищо няма да видиш, ако си така заспал. Не е необходимо да си тръгваш, но престани да се въртиш на площадката и иди да дремнеш. Близо до върха на хълма има едно местенце, откъдето можеш да виждаш всичко, което става тук долу, и същевременно да се излегнеш удобно. Ако толкова настояваш, ще те събудя, когато започнем да изливаме.

Боб не възрази. Още нямаше десет часа и той никога не си лягаше толкова рано, но през последните няколко дни, изпълнени с толкова вълнения, беше нарушил стереотипа си от пансиона и вече усещаше резултатите. Във всеки случай моментът не беше подходящ за изясняване на принципни положения.

Момчето се изкачи нагоре по хълма и намери мястото, за което говореше баща му, почти на самия връх. Боб се излегна на тревата, подложи ръка под главата си и се загледа надолу.

От тази позиция можеше да вижда всичко като на длан и имаше усещането, че е седнал на балкона в театрална зала и гледа надолу към осветената сцена. Само един съвсем малък участък, непосредствено зад стената, оставаше скрит от погледа му. Оттук можеше да види дори някои неща, които се намираха отвъд осветения обект — надалеч проблясваха отраженията в лагуната, а на техния фон се открояваха тъмните силуети на огромните резервоари. Малко по-нататък снежнобялата лента на прибоя издаваше очертанията на рифа. Ако Боб се заслушаше, сигурно щеше да чуе щума от разбиващите се вълни, но той беше толкова свикнал с този постоянен тътен, че почти не го долавяше. Малко по-наляво примигваха светлините на дока, а по-нагоре от него, върху склона на хълма, се виждаха осветените прозорчета на няколко къщи. На изток цареше пълен мрак. Машините, които през деня косяха буйната растителност, нужна за захранването на резервоарите, вече бяха замлъкнали и единствените звуци тук бяха тихите шумове, издавани от някакви дребни животинки и шумоленето на бриза. С падането на нощта се появиха комарите, пясъчните бълхи и още куп подобни твари, но Ловецът, който също беше на мнение, че една дрямка не би се отразила зле на домакина му, ги пропъждаше много успешно от кожата на момчето с помощта на незабележимо тънки псевдоподи. Той навярно беше доловил характерните признаци на задрямване у своя домакин, който въпреки твърдото си решение само да полегне замалко спеше най-дълбок сън, когато баща му дойде да го повика за изливането.

Г-н Кинард приближи тихо и известно време наблюдава момчето с неописуемо умиление. Звукът на работещите долу бетонобъркачки изведнъж се промени и подсказа, че вече е време. Мъжът леко побутна спящото момче, но това се оказа съвсем безрезултатно и подтикна бащата към по-решителни действия. Той се надвеси над сина си и го разтърси. Боб нададе вик и се събуди. Нужни му бяха точно две секунди, за да дойде на себе си и да скочи на крака.

— Благодаря, татко, заспал съм, без да усетя. Късно ли е? Изливате ли вече?

— Тъкмо ще започваме — каза г-н Кинард, без да каже нищо за „неволното заспиване“. Той имаше само един син, но това не му пречеше да познава добре момчешката психика. — Сега трябва да се връщам на площадката. Предполагам, че би искал да наблюдаваш изливането отгоре, а и така ще бъда сигурен, че ще има хора наоколо, ако решиш да цопнеш в изкопа.

Баща и син заслизаха надолу, без да промълвят дума повече. Когато достигнаха до бетонобъркачките, мъжът се отправи наляво и продължи надолу, а Боб остана горе при машините. Те вече работеха на пълни обороти. По-голямата част от осветителните тела бяха преместени в района на изливането и разположени така, че нищо не можеше да остане незабелязано. През горния отвор бъркачките непрекъснато се допълваха с пясък и цимент от предварително струпаните за целта купчини, както и с вода, изпомпвана направо от лагуната през един от специалните обезсоляващи филтри. От долния отвор на машините се стичаха мощни струи от вече приготвения бетон. Те запълваха изкопа и постепенно оформяха плочата, която щеше да служи за основа. Във въздуха се беше вдигнал гъст облак от циментов прах. Мъжете имаха защитни очила, но Боб нямаше и очите му вече бяха зачервени и го смъдяха. Ловецът направи някакъв вял опит да помогне на момчето, но се оказа, че единственият изход е да покрие ретината с допълнителен пласт, а това щеше да пречи и на двамата да виждат. Затова той се довери на защитните сили на човешкия организъм и остави сълзите да свършат своята работа. Както винаги, Боб се навираше на най-опасните места, без да обръща внимание на собствената си сигурност, и се наложи на няколко пъти работниците да го прогонват от площадката. В края на краищата момчето пое отново нагоре към тихото си убежище под върха и щеше да бъде съвсем погрешно, ако някой се опиташе да каже, че в този момент Ловецът изпитваше разочарование.

Малко преди полунощ, след като работата вече беше приключила, г-н Кинард намери сина си дълбоко заспал. Мъжът не удържа думата си да го остави да се прибере с велосипеда.