Иглата

ГЛАВА XVIIIЕЛИМИНИРАНЕТО

Лекарят спря за миг, когато чу гласа на Боб, а след това затвори вратата и се отправи към стола си.

— Радвам се да го чуя — каза той. — Аз също нося някои новини. Но първо ми разкажи подробностите. Ловецът лично ли ги провери?

— Не — аз. Искам да кажа, че видях някои неща. Явно досега не съм разбирал значението им.

— Чарли и Рижия днес се сбиха до новия резервоар — продължи момчето. — Започна се с това, че Чарли съобщи за отлагането — предполагам, че се е срещнал с вас непосредствено преди да дойде. Както и да е, двамата се спречкаха и се нахвърлиха един върху друг. Когато най-после успяхме да ги разтървем, вече си бяха нанесли доста удари. Кен е с две здраво насинени очи, а и двамата с Чарли са с разбити, кървящи носове.

— И ти стигаш до извода, че тези наранявания доказват отсъствието на Дивеча? Нали вчера се разбрахме, че беглецът би се въздържал от спирането на кръвта, за да не се издаде. Не мога да разбера какво доказателство е тази история.

— Не ме разбрахте правилно, докторе. Много добре зная, че кървенето при порязване, одраскване и т.н. не може да бъде никакво доказателство, но нима не виждате разликата между тях и кървенето от носа? Във втория случай няма открита рана, която да е пред погледите на околните, т.е. няма да има нищо странно, ако от носа не потече кръв. А тези двамата кървяха като прасета.

Докторът помълча, докато обмисляше фактите.

— Все пак остава нещо неясно — заговори той най-накрая. — Дали Дивечът знае, че ударът по носа невинаги предизвиква кървене? Той е от друга планета и няма опита, който притежаваш ти.

— Помислил съм и за това — ухили се победоносно Боб. — Ако неговата раса не можеше да прецени такива дреболии, тя щеше да е заникъде. А това, което трябва да се знае, е наистина нищожно в сравнение с възможностите на тези същества — какво може да предизвика кървенето и дали то е неизбежно. Все още не съм питал Ловеца, но какво друго може да каже той? Така ли е, Ловецо?

Момчето зачака отговора, отначало с пълна увереност, а после с нарастващо съмнение, тъй като детективът мълчеше.

„Трябва да кажа, че си напълно прав — най-накрая се обади Ловецът. — Не бях обмислял тази възможност преди и наистина е най-вероятно нашето приятелче да не е в тях. Дори да се е въздържал в началото, той със сигурност е знаел, че след прекратяването на боя може да спре кървенето, а носовете на приятелите ти кървяха, докато вие не се заехте с тях. Печелиш, Боб! Зачеркваме двамата от списъка.“

Боб предаде думите му на д-р Сийвър, който кимна мрачно:

— Аз също елиминирах един кандидат. Отговори ми, Боб, нещо в поведението на Малмстром да ти е направило впечатление вчера?

— Да, държа се малко странно. Работи по-малко от обикновено и се беше умълчал. Мислех си, че е заради заминаването на Чарли.

— А днес?

— Не зная, не съм го виждал, откак свършиха часовете.

— Сигурен съм, че не си го виждал — отвърна сухо Сийвър. — Въобще не е трябвало да ходи на училище. Имал е тридесет и девет градуса и половина температура, когато най-после е благоволил да съобщи на родителите си, че не се чувства добре.

— Какво?

— Приятелят ти е болен от малария и много бих искал да зная къде я е пипнал — докторът гледаше момчето така, като че ли то беше виновно за всичко.

— Ами на острова има комари — реши да потърси някакъв отговор Боб, насърчаван от строгия поглед на лекаря.

— Зная, но ние унищожаваме гнездата на маларийните комари. Откъде ли е пренесена заразата? Следя всички, които пристигат или заминават. Екипажът на танкера? Някои от тях слизат за кратко на брега, но не е възможно да са те. Сигурен съм, тъй като съм запознат със заболяванията им. Ти също не си, въпреки че си отсъствал достатъчно дълго, за да пипнеш нещо и да го пренесеш тук, защото Ловецът те пази.

„А заболяването вирусно ли е?“ — заинтересува се извънземният.

— Не. Предизвикано е от флагелат — вид едноклетъчно. Ето — докторът извади от библиотеката книга с микроснимки — виж тук, Ловецо. Спомни си, моля те, дали в кръвта на Робърт е имало от тях.

Отговорът беше незабавен:

„В момента няма, а наистина не мога да си спомня как изглеждаха всички микроорганизми, които унищожих през последните няколко месеца. Трябва вие да си припомните дали Боб някога е показвал симптоми на такова заболяване. При проникването си във вас открих множество микроорганизми, които на външен вид напомнят този от снимката, обаче не мога да определя дали са същите само по една илюстрация. За мене би било голямо удоволствие да ви помогна, но за съжаление основната ми задача е по-спешна.“

— Боб — каза докторът, след като думите на детектва му бяха предадени, — ако не се разделиш с приятеля си, след като мисията му приключи, и постъпиш в медицинско учебно заведение, аз ти гарантирам, че ще станеш излечител на човечеството. Както и да е, това няма пряко отношение към проблема ни. Ловецо, това, което ми каза за моята кръв, никак не ме очарова, но не мога да го отрека, без да съм извърша необходимите тестове. Какво да се прави — професия! Та бях започнал да ви казвам, че Малмстром е извън подозрение. Всичко, което говорих за кръвотечението от носа, се отнася с двойна сила за болестите, предизвикани от микроорганизми. В края на краищата и в този случай няма явни признаци, по които Дивечът да бъде открит, ако реши да предотврати заболяването, и той би трябвало да го съзнава.

След думите му се възцари пълно мълчание. Явно събеседниците бяха съгласни с мнението на Сийвър. Боб се намеси, за да наруши тишината, която вече започваше да става мъчителна:

— В такъв случай от нашата топ-класация остават само Норман и Ху. Днес следобед щях да гласувам за кандидатурата на Норм с две ръце, но сега вече не съм толкова сигурен.

— Защо?

Момчето повтори дума по дума разговора си с Ловеца малко преди срещата с доктора. Г-н Сийвър се възпротиви:

— Ловецо, ако ти имаш свой подход и не искаш да го споделиш с нас, не можеш да очакваш от мене и от Боб да действаме по някакъв несвойствен за нас начин.

„Искам да действате според вашата логика — отвърна детективът. — Явно двамата сте склонни да гледате на мене като на всезнаещ. Да, но не е така. Ние сме тук, на Земята, сред хората. Ще ви разкрия моите планове и ще ги реализирам с ваша помощ, но когато му дойде времето. Много ми се иска да проверите версията си, а ако бъдете повлияни от моето мнение, няма да успеете.“

— Тук си прав — съгласи се д-р Сийвър. — Добре, в такъв случай аз съм на едно мнение с Боб — трябва лично да провериш Норман Хай, и то без всякакво отлагане. Той е следващият от листата и ако това беше криминален роман, следователят непременно би се заинтересувал именно от Норм. Робърт, ти ще можеш ли да оставиш Ловеца близо до дома на Хай, както беше в началния ни план, за да може той да извърши проверката през тази нощ?

„Вие забравяте, в какво ме убеждавахте — отвърна извънземният, — че когато се срещна с Дивеча, трябва да разполагам със средство, с което да го унищожа. С тези разговори около следобедните събития забравихме напълно за тестовете, които извършваме.“

— Мисълта за маларията не ме оставя на мира — оправда се докторът и допълни: — Все пак имаш право. Ще опитаме едно друго лекарство. Само те моля да не възхваляваш вкусовите му качества, толкова е скъпо, че не бих преживял, ако ти дойде вместо десерт.

Лекарят се залови за работа.

— Между другото — каза г-н Сийвър, докато пълнеше спринцовката, — Норман не беше ли един от гратисчиите на кораба? Дали можем да свържем този факт по някакъв начин с нашия проблем?

— Той е бил — отвърна Боб, — но не зная каква връзка можем да открием. Идеята е била на Рижия, обаче в последния момент той се е отказал.

Лекарят внимателно постави инжекцията и рече:

— Може това същество да е било в Тероа за известно време, а след това да се е прехвърлило в Норман. На борда те вероятно са спали в едно помещение.

— Защо ще се прехвърля?

— Тъй като е преценил, че шансовете на Хай да слезе на брега са много по-големи — нали той е искал да разгледа музея в Таити.

— Но това би означавало, че Дивечът е прекарал в Чарли достатъчно дълго време, за да научи английски и за да проучи, че в интереса на Норм към биологията няма нищо подозрително, защото е възникнал доста преди неговото пристигане — възпротиви се Боб и докторът беше принуден да се съгласи с него.

— Прав си — каза той, — това беше само хипотеза. Не съм го приел за даденост. Много жалко, че не можем да намерим веществото, което ни е нужно. Ако го имахме, и то в достатъчно количество, маларията би била идеален претекст да го приложа масово.

„Струва ми се, че сме още далеч от откриването на въпросното вещество“ — докладва бодро Ловецът.

Докторът се намръщи:

— Ние май няма да успеем да намерим това, което ни е нужно. Твоята структура е толкова различна от всичко живо на Земята… Ако имаш някакви идеи, които биха ме насочили, кажи!

„Преди доста време говорих с Боб за някои мои идеи — отвърна Ловецът. — Бях тръгнал по този път, но се очертаха толкова много възможни решения, че временно се отказах от проверяването им и предпочетох да опитам по начина, по който предлагате вие.“

— Какво, за Бога, сте обсъждали, без да ми го кажеш? — обърна се Сийвър към момчето. — Тъкмо сега е моментът да ми го съобщиш.

— Не мисля, че има нещо за казване — отговори обърканият Боб. — Всичко, което сме обсъждали с Ловеца, се отнасяше до метода на издирването — говорихме, че трябва да проследим вероятното придвижване на Дивеча и да проверим за възможни следи от него. Намерихме генераторната обшивка и все още не сме се отказали да търсим.

— Аз също. Добре, ако Ловецът е решил да проверим отначало нашага хипотеза, най-добре ще е да го направим. Всички причини, които изтъкна той, са съвсем основателни, с изключение на една — че другият подход би ни затруднил с многото си възможности. Това според мене не е никаква причина да не бъде разработен.

„Казах ви, че съм започнал — отвърна Ловецът. — Но досега не е ставало нужда да се противопоставям на вашите издирвания. И аз съм на мнение, че Хай и Колби трябва да бъдат проверени много внимателно, а относно Райс не съм хранил особени подозрения.“

— Защо?

„Вашият основен довод срещу него беше, че се е намирал известно време в безпомощно състояние на мястото, където се приземи Дивечът. На мене обаче ми се струва, че нашето приятелче надали би проникнало в тялото на някое застрашено същество, а случаят с Райс е точно такъв.“

— Но това не представлява никаква заплаха за Дивеча!

„Да. Но и не му върши никаква работа. Защо да влизаш в домакин, чийто живот е под въпрос? Въобще не се изненадвам, че рижият ти приятел се оказа извън подозрение.“

— Добре — заключи Сийвър. — Ще трябва да се заемем с другите двама възможно най-скоро, така че да се захващаме за работа. И все пак всичко ми звучи много нелогично.

Боб също не беше съвсем убеден, но вече беше свикнал да се доверява напълно на Ловеца за всичко — с едно малко изключение… Затова момчето прекрати всички свои опити за разубеждаване на извънземния и си тръгна. Навън слънцето вече залязваше. Той трябваше да намери Хай и Колби и внимателно да ги наблюдава — това като че ли беше единственото, което можеше да направи в момента.

Бяха се разделили при резервоара и те може би все още бяха там. При всички положения трябваше да отиде до строежа, тъй като велосипедът му беше останал до складовете, така че нищо не му струваше да провери дали момчетата си бяха намерили някаква работа горе.

Като стигна до къщата на Тероа, видя Чарли, зает с някаква работа по градината, и мина близо до оградата. Полинезиецът явно беше успял да се успокои. Боб се сети, че в края на краищата така и не се разбраха дали ще го пуснат да плава, но се надяваше, че докторът няма да забрави да му съобщи решението си. Сега просто нямаше нужда Робърт да се бута около младия Тероа.

Велосипедът му беше на мястото си, но другите на останалите момчета бяха изчезнали. Това го накара да се замисли къде ли може да са отишли. Накрая реши, че най-вероятно са решили да довършат аквариума на Хай, и подкара велосипеда си нататък. Пътьом се отби до лекарския кабинет, за да се увери, че г-н Сийвър не е забравил за Чарли. Когато стигна до втория поток, момчето спря и се огледа за велосипедите на приятелите си, макар да беше сигурен, че не са отишли да поправят лодката. Както и очакваше, не намери нищо.

Норман беше споменал, че ще отидат до островчето с плуване. В такъв случай велосипедите им най-вероятно бяха зад двора на Хай. Боб пое нататък. Къщата представляваше двуетажна постройка с множество прозорци и твърде напомняше дома на Кинард. Най-съществената разлика беше, че тази не бе обсадена от джунгла, защото песъчливата почва пречеше за разпростирането й дотук. Около самата къща, разбира се, бяха насадени няколко високи дървета, които да пазят сянка, но не можеше да става и дума за сравнение с гъсталака около дома на Кинард. Тъй като пътят свършваше тук, откъм задната стена на посторйката беше направен паркинг за велосипеди, използван от всички жители на острова. Боб се насочи направо към него и изпита огромно облекчение, когато се убеди, че не е въртял напразно педалите. Велосипедите на Райс, Колби и Хай бяха тук. Той паркира до тях и пое към брега. Когато слезе, видя тримата си приятели върху островчето. Те също скоро го съзряха и му замахаха да не се съблича.

— Няма смисъл да идваш! — извика му оттам Хай. — Вече свършихме.

Боб им даде знак, че е разбрал, и остана да ги изчака. Момчетата се огледаха още веднъж, за да не забравят нещо, сетне пристъпиха към водата. Те внимателно се провряха между коралите до дълбокото, а след това преплуваха разстоянието до брега, без дори да си свалят обувките.

— Поставихте ли мрежата? — заинтересува се Боб.

— Да — отвърна Хай. — И разширихме малко отвора. Сега е вече около двадесетина сантиметра. Върху него циментирах едрата мрежа, а отгоре й — по-фина от медна тел, която да задържа и най-дребните животинки.

— А сложи ли вече нещо вътре? Нещо като за цветни снимки.

— Ху пусна две анемонии, за което съм му безкрайно задължен. Бог ми е свидетел, че никога не бих посмял да ги пипна с ръка.

— И аз никога повече не бих го направил — намеси се Колби. — Винаги съм мислел, че анемониите се свиват, когато ги приближи нещо по-голямо. Едната наистина го направи, но другата…

Той показа ръката си и Боб подсвирна съчувствено — два от пръстите му се бяха зачервили силно от досега с копривните клетки на анемонията, а дланта беше подута и явно много го болеше.

— И аз съм се парил на тия гадинки — изкоментира Боб, — но никога толкова лошо. От кой вид беше?

— Не зная. Трябва да питаш „професора“. Беше доста едра. Отсега нататък ще си ги събира сам — и едрите, и дребните!

Боб кимна, но мисълта му беше другаде. Въпреки че беше направо странно — всички събития се струпаха в един и същ ден, но фактически вече четирима от заподозрените юноши бяха отпаднали от топ-листата. Не можеше да има съмнение, че след като Ху е ловил анемониите съвсем сам, гостът, ако, разбира се, беше в него, би реагирал мигновено, без да се страхува от разкриване. Дори Дивечът да беше съвсем безотговорен по отношение на евентуалния си домакин, той надали щеше да се примири с една макар и временна нетрудоспособност на толкова важна част от тялото като ръката.

Получаваше се така, че Норман Хай вече се бе изкачил на върха на класацията след елиминирането на всички останали претенденти. Боб реши да сподели всичко това с Ловеца при първия удобен случай. Дотогава трябваше да се преструва, за да не буди съмнения.

— А чухте ли за Късия? — отклони разговора той.

— Не. Какво му се е случило? — заинтересува се Райс.

Боб мигновено забрави грижите си и се отдаде изцяло на удоволствието да съобщи нещо, което още никой не знаеше и освен това беше толкова вълнуващо. Той заразказва надълго и нашироко за заболяването на приятеля си и за това как докторът се блъска, за да разбере откъде идва заразата. Момчетата бяха направо изумени. Дори Хай, чиито задълбочени интереси в областта на биологията му осигуряваха малко по-професионален поглед върху маларията, беше леко развълнуван:

— Може би няма да е излишно да се поразровим из гората и да пресушим или обеззаразим локвите, където се въдят комарите — сподели загрижено той. — Щом на острова има малария и Късия я е пипнал, ние също можем да загазим.

— Ще трябва да питаме доктора — прибави Боб, — но това звучи съвсем разумно, въпреки че ровенето в горите ще е доста неприятно.

— Голяма работа! Чел съм доста за тия гадинки…

— А дали можем да посетим Късия? — прекъсна го Райс. — Трябва да попитаме доктора и за това.

— Хайде да отидем да го намерим!

— Нека по-напред разберем колко е часът. Струва ми се, че вече е доста късно.

Това предположение като че ли се оказа най-разумното и момчетата се изкачиха при велосипедите си и изчакаха там, докато Хай се отбие у дома, за да намери отговор на този така важен въпрос. След малко се показа на прозореца и извика:

— Нашите тъкмо сядат да вечерят. Ще се видим по-късно пред къщата на Боб. Става ли?

Райс съвсем помрачня:

— Щом той се е прибрал точно навреме, значи аз съм закъснял безнадеждно. Хайде да вървим. Ако не дойда след вечеря, знаете защо, нали?

Кен трябваше да измине почти миля, докато се прибере. Боб беше в същото положение и дори Ху, който живееше най-близо, скочи на седлото, без да губи време. Момчетата се стрелнаха надолу по склона. Робърт не беше съвсем наясно какво се пишеше на приятелите му, но за себе си беше сигурен, че ще трябва да потърси вечерята си в хладилника, а след това сам да измие съдовете.

Когато излезе отново навън, пред къщата го чакаше единствено Хай и въпреки че постояха известно време, не се появи никой друг. Нарушението на ултиматума за часа на вечерята беше сериозно прегрешение и рядко минаваше безнаказано.

Норман и Робърт решиха, че не си струва да чакат повече, и се отправиха към дома на доктора. Той си беше вкъщи въпреки предвижданията на момчетата, че по това време ще е у Малмстром. Така че дори не се наложи да проверяват дали автомобилът му е в гаража.

— Здравейте, млади господа! — поздрави ги Сийвър. — Какво мога да направя за вас?

— Чудехме се дали Късия се чувства достатъчно добре, за да го посетим — отвърна Хай. — Току-що научихме, че е болен, и си помислихме, че ще е по-добре да ви попитаме за тези неща, преди да сме отишли у тях.

— Постъпили сте много правилно. Мисля, че няма нищо лошо в това да го посетите. Не можете да хванете малария само защото сте в една стая с него. Освен това той вече не е толкова зле, давам му лекарства, които ще унищожат плазмодия почти напълно през следващите няколко дни. Температурата му вече поспадна. Мисля, че ще ви се зарадва.

— Благодарим ви, докторе — обади се Боб. — Норм, ти ако искаш, тръгвай, аз ще те настигна. Трябва да свърша една работа тук.

— А, не… Ще те изчакам — отвърна Хай.

Боб примигна объркано, но в този момент на помощ му се притече г-н Сийвър:

— Струва ми се, че Боб има предвид манипулациите на крака му, които правим всекидневно. Ако нямаш нищо против, бих предпочел през това време в кабинета да сме само аз и пациентът.

— Но аз… такова… Ами аз също исках да ви видя по една работа — изплю камъчето Норман.

— Ще изчакам отвън да свършите — изправи се Боб.

— Няма нужда — каза Хай. — Няма да продължи дълго. Може би ще е по-добре, ако чуеш и ти. Може да съм ти направил същото и на тебе. Стой тук! Докторе, можете ли да ми опишете точно как се чувства болният от малария?

— Добре. Лично аз, благодаря на Бога, не съм се разболявал, но общо взето, болестта започва с пристъпи на треска. После те изчезват и се заменят с висока температура и потене, обикновено съпроводени със загуба на съзнание. Болестта се развива и затихва периодично, тъй като е свързана с жизнения цикъл на маларийния плазмодий, който я предизвиква. Когато започне развитието на ново негово поколение, всичко се повтаря отначало.

— А пристъпите на треска достатъчно тежки ли са, искам да кажа достатъчно лоши, за да се чувства човек наистина болен? Или пък минава време, преди да станат сериозни?

Докторът се намръщи, защото започна да разбира накъде бие момчето. Боб се напрегна като през последната третина на хокеен мач. Най-лошото беше, че той разполагаше с информация, която не беше успял да предаде на г-н Сийвър.

— Понякога развитието на болестта спира за дълъг период и хората, които са я прекарали, се сблъскват със същите симптоми едва след години. За това си има обяснения, но лично аз не съм срещал бацилоносител, който да не е бил спохождан от симптомите поне от време на време — доразясни докторът.

Хай също се намръщи и явно не можеше да реши как най-точно да формулира следващата си реплика.

— Добре — изрече най-после той. — Боб каза, че не сте могъл да разберете откъде Късия е пипнал заразата. Със сигурност зная, че тя се пренася чрез комарите от кръвта на човек, който вече е болен. Опасявам се, че в този случай човекът съм аз.

— Млади човече, помагал съм при раждането ти и оттогава досега съм те лекувал от всичко. Ти никога не си боледувал от малария.

— Не съм се разболявал сериозно, но съм имал периоди на треска и повишена температура точно както вие ги описвате. Те никога не са били прекалено силни, за да ме обезпокоят, просто се чувствах малко неразположен. Никога не съм го споделял с друг, тъй като не ми беше особена грижа, а и не исках да тревожа близките си с нещо толкова незначително. Днес следобед, когато Боб разказа за Късия, за първи път съпоставих това, което съм чел за болестта, с моите симптоми и реших, че ще бъде най-добре, ако дойда и ви кажа. Можете ли да проверите по някакъв начин дали наистина съм болен?

— Ако питаш мене, догадката ти е напълно погрешна, момчето ми. Във връзка с Късия си припомних това-онова за тази болест, но досега не съм срещал случай като твоя. Все пак ако това ще те успокои, бих могъл да ти взема кръвна проба и да погледна за нашето приятелче — плазмодия.

— Ако не ви затруднявам…

Двамата събеседници не знаеха как да реагират на действията на Норман не само защото им се удаваше възможност да извършат необходимата им проверка, но и поради факта, че едно четиринадесетгодишно момче можеше така трезво да анализира ситуацията, проявявайки завидно гражданско съзнание. Това направо изуми доктора. Боб от своя страна си даде сметка, че приятелят му беше по-малък от него, а виж…

Всъщност нещата стояха малко по-иначе. Ако не беше се разболял толкова близък негов приятел, Хай надали щеше да се замисли сериозно върху пристъпите на треска отпреди години, а дори и да го беше направил, не беше сигурно, че би се завтекъл към лекарския кабинет. В момента просто го гризеше съвестта. Ако беше изчакал до следващата сутрин, надали щеше да дойде. Но всичко това беше в сферата на предположенията. В този момент д-р Сийвър му вземаше кръвна проба, за да разбере дали той носи някаква отговорност за болестта на Малмстром или не, и младежът имаше чувството, че прави за своя приятел всичко, което е във възможностите му.

— Сега ще изчакаме малко — каза лекарят. — Дори да притежаваш плазмодий, това няма да е много силно изразено и ще направим серумен тест. Ако нямаш нищо против, преди това ще погледна крака на приятеля ти. Става ли?

Норман кимна разочаровано и като си припомни предишния разговор, се надигна и се отправи към изхода. На вратата се спря за миг:

— Боб, не се бави много! Ще карам бавно.

Щом вратата се затвори зад гърба му, Робърт нетърпеливо се обърна към доктора:

— Няма какво да се занимаваме с крака ми, ако все пак наистина сте решили да го преглеждате! По-добре дайте да видим как стоят нещата с Норман! Ако се окаже прав, ще трябва да задраскаме и него.

— И аз мисля същото — отвърна Сийвър. — Затова взех малко повече кръв, отколкото ми трябваше. Серумният тест беше просто претекст. Мисля, че няма да ни се наложи да правим нещо подобно, просто ми се искаше и Ловецът да хвърли един поглед на кръвната картина.

— Но той не познава маларийния плазмодий, поне не от непосредствен контакт с него.

— Ако е необходимо, ще вземем от Малмстром. Сега обаче ще направим опит да го видим с микроскопа. Работата е там, че когато говорех за степента на изявеност на заболяването, не се шегувах. Твърде възможно е да не успея да видя нито един паразит, дори да приготвя и да прегледам стотина препарата. Именно затова ми се иска Ловецът да провери цялата кръвна проба, ако, разбира се, се наложи. Той ще го извърши много по-бързо от мене. Добре си спомням разказа му как е неутрализирал левкоцитите ти. Щом е могъл да го направи, значи ще може да огледа всяка кръвна клетка или да я помирише, или както там го прави, за отрицателно време.

Докторът извади микроскопа и някакви други апарати и се захвана за работа. След като смени два-три препарата, той надигна глава и направи коментар:

— Може би не откривам нищо просто защото не очаквам да открия каквото и да е.

След това отново се наведе над окуляра. Боб си помисли, че Норман сигурно се е отказал вече от чакането и е отишъл сам да посети приятеля им. След малко Сийвър отново надигна глава.

— Просто не мога да повярвам — възкликна той, — Хай като че ли има право. Виждам една-две кръвни клетки, които са разрушени по начина, по който го прави плазмодият. Самия него го няма, но затова пък тук бъка от живот. Никога няма да престана да се учудвам какво огромно количество най-разнообразни микроорганизми се съдържа в кръвта на здравия човек — докторът се облегна удобно и започна лекцията си. — Ако всички бактерии получеха възможност да се развият, само за половин час Норман щеше да бъде покосен от тиф, най-малко три вида гангрена, няколко разновидности на енцефалита и около шест различни стрептокока, а се чувства съвсем здрав. Разхожда се наоколо и дори се нуждае от някакъв стимул, за да си припомни, че е имал пристъпи на малария. Предполагам, че ти…

Той изведнъж замръзна на мястото си, сякаш беше уловил мисълта на Робърт по телепатичен път.

— Боже господи! — най-сетне промълви той. — Малария или не, но кръвта му е наблъскана с микроби, а аз се пуля над микроскопа близо половин час. Боб, момчето ми, наистина ли съм такъв идиот! Както виждам, ти си се досетил още щом ти заговорих за гадинките…

Г-н Сийвър замълча за миг и след това продължи:

— Знаеш ли? Това е като че ли най-добрият тест. Нашето приятелче никога не би оставило такова огромно разнообразие от микроорганизми в кръвта на домакина си. По такъв начин бихме могли да открием местонахождението му. Само да имах някаква причина да взема кръвна проба от всички на острова… Както и да е — остава ни още един заподозрян. Системата на елиминирането засега работи добре.

— Вие още не знаете — каза Боб, когато най-после успя да вземе думата, — но от листата не остана нито един човек. Задрасках Ху, преди да се приберем за вечеря.

Момчето изложи доказателствата и лекарят беше принуден да се съгласи с него.

— Надявам се, че той ще дойде да прегледам ръката му. Ще му взема кръв дори да се наложи да лъжа като циганин. Така, проверихме всички, които подозирахме, и сега е ред на Ловеца да сподели с нас своята хипотеза. Нали така, приятелю?

„Изглежда си прав — отвърна извънземният. — Ако ми дадете възможност да премисля още веднъж нещата през тази нощ, бих могъл да ви представя систематизирано всичко утре сутринта.“

Ловецът съзнаваше, че това отлагане е немотивирано, но той си имаше изключително важна причина да не им казва, че знае къде се намира Дивечът.