Иглата

ГЛАВА XIXРЕШЕНИЕТО

Боб нямаше никаква представа за мисловния кипеж, обхванал Ловеца, освен това до времето за лягане оставаха още час-два. Когато пристигна у Малмстром, Хай все още беше там и те се заседяха около леглото на болния до момента, когато майка му им напомни, че приятелят им вече трябва да спи. Въпреки че Робърт участваше активно в разговора, умът му витаеше другаде.

Ловецът твърдеше, че ще доразвие техните идеи и ще начертае нов план на действие. Боб не се сещаше как ще стане това и се чудеше колко ли по-глупав е самият той в сравнение с госта си. Това го потискаше и момчето се опита да мисли за най-вероятния път на Дивеча от мястото на приземяването му, след като Райс и Тероа вече бяха извън всякакво подозрение.

Ловецът също се чувстваше глупаво. Самият той беше подсказал на Боб идеята за сегашния им план. Всъщност още от самото начало извънземният не залагаше много надежди на него, но беше оставил домакина си да доразвие замисъла според собствения си опит и възможности. Всичките им усилия, както и се очакваше, пропаднаха по най-жалък начин — другояче не можеше и да бъде, тъй като детективът беше безнадеждно откъснат от своята цивилизация, която би могла да се нагърби с техническото обезпечаване на подобно дирене и да осигури неговия успешен край. Сега си даваше сметка, че в продължение на няколко дни е пренебрегвал напълно решението на проблема, което само му се е навирало в очите, като дори беше позволил на доктора и на Боб да го изпреварят с няколко крачки.

Добре, че Боб беше попаднал в „капана“ до реката. Ако това не се беше случило, Ловецът щеше да се захване с проверката на Тероа и другите, без да е привлякъл доктора за съюзник, което щеше да означава да отсъства от тялото на домакина си по тридесет и шест часа при проверката на всеки заподозрян. Едва сега извънземният разбираше, че това е щяло да го лиши от главното му оръжие — множеството незначителни следи, на които се беше натъквал всеки ден. Сами по себе си те не означаваха нищо, но взети заедно…

Ловецът изгаряше от нетърпение домакинът му най-после да заспи. Имаше толкова много работа! Очите на момчето бяха затворени и гостът контактуваше с околния свят единствено посредством слуха. Сърдечната дейност на Боб подсказваше, че все още не спи. За хиляден път Ловецът съжали, че не е телепат. Той се чувстваше като зрител на филм, чийто герой върви по неосветена алея — единствено чуваше какво става наоколо.

Това, разбира се, му даваше някаква най-обща картина на околния свят — непрекъснатият шум на разбиващите се на около миля отвъд хълма вълни на прибоя, жуженето на насекомите в гората, тихите шумове, издавани от дребните животинки в клека, рисуваха пред очите му панорамата на нощния остров. По-наблизо се дочуваше разговорът между родителите на момчето, които се изкачваха по стълбата към спалните помещения.

Те тихо си говореха за нещо, но когато доближиха до стаята на Робърт, и двамата замълчаха. Извънземният заключи, че или в разговора им е ставало дума за момчето, или просто не искаха да разбудят сина си. По съвсем съзнателните опити на Боб да изглежда заспал Ловецът се досети, че г-жа Кинард е надникнала в стаята му и е оставила вратата леко открехната, както постъпваше всяка вечер. В следващия момент той чу как наблизо се отвори и захлопна вратата на съседната спалня.

Детективът търпеливо изчака, докато момчето заспи, въпреки че едва се свърташе на мястото си. След като се увери, че Боб е потънал в дълбок сън, той веднага започна да се измъква навън през порите на кожата, които за извънземния бяха широки като вратите на стадион. След това без никакво затруднение протече през завивките и матрака и след две-три минути вече се беше събрал в компактна купчинка под леглото.

Тук поспря за миг да се ослуша, а след това протече до вратата и подаде един псевдопод, снабден със зрителен орган, навън в коридора. Ловецът беше тръгнал лично да провери подозирания от него човек или по-точно домакина, където със сигурност се подвизаваше беглецът — детективът вече не изпитваше никакви съмнения. Той си даваше сметка, че докторът беше съвсем прав, когато изискваше по време на съдбоносната среща Ловецът да притежава необходимото за унищожаването на врага си оръжие, но от друга страна, съзнаваше, че в този план има един много слаб момент — това, че Боб без съмнение, макар и несъзнателно, нееднократно беше издавал неговото присъствие. Всяко по-нататъшно отлагане можеше да се окаже фатално.

В хола беше светло, но не чак толкова, че да предизвиква безпокойство у него. Ловецът се източи в дълга нишка покрай перваза на паркета и след няколко метра се спря, за да се вслуша внимателно в дишането на хората в спалнята. Той с удовлетворение установи, че вече са заспали и не се налага да изчаква повече, след което се вмъкна вътре. Вратата беше затворена, но това не беше никакъв проблем за него — дори и да беше изолирана херметично, все пак на нея имаше ключалка…

Ловецът вече можеше да разпознае дишането на двамата, затова се отправи направо към леглото на заподозряното същество и зае позиция под него. След това внимателно се промъкна по матрака и опипом определи къде се намират краката на обекта. С течение на времето неговата техника се беше усъвършенствала дотолкова, че ако решеше, можеше да проникне в тялото за отрицателно време, но това не влизаше в плановете му. Той просто прокара в тялото на обекта една проучваща тентакула, която спря почти веднага.

Човешката кожа е съставена от няколко отделни пласта, като всеки от тях е образуван от клетки с определени размери и форма — докато в най-долния слой те нарастват, в най-горния умират. Обикновено под тези пластове няма друг, който да е по-фин, по-чувствителен и по-гъвкав от другите. Единственото човешко същество, което със сигурност притежаваше нещо подобно, беше Боб, но Ловецът го беше изградил в тялото му предимно за свои цели. При проникването в г-н Артър Кинард детективът се натъкна на точно такъв пласт, но въобще не се изненада — той го очакваше. Клетките на тази формация също разпознаха тентакулата на преследвача и в продължение на минута-две хванатият на тясно гост на това тяло се опитваше панически да избегне контакта с нея, обаче след като осъзна цялото безсмислие на тези усилия, се отпусна и зачака.

Псевдоподът на Ловеца се разстла по повърхността на специфичния подкожен слой така, че възможно най-голямо количество клетки да са в контакт с другото същество, и „заговори“. Това не беше общуване, което човешко сетиво — било то слух, зрение или някое друго — можеше да долови.

То не беше и телепатично — просто в езика на хората не съществува точно определение на този вид комуникация. Нервните системи на двете същества се бяха проникнали взаимно до степен, която позволяваше мислите и чувствата на едното да преминават директно до „мозъка“ на другото.

Ако диалогът между Ловеца и Дивеча се предадеше с думи, той би звучал приблизително по следния начин:

„Радвам се да те срещна, Убиецо. Искрено съжалявам, че те накарах да чакаш толкова дълго.“

„Познах те, Ловецо. Няма за какво да се извиняваш, още повече пък ако по този начин си решил да се изфукаш. Това, че ме намери, е нищо в сравнение със забавлението, което ми доставяше мисълта, че ти беше необходима половин астрономическа година на тази планета, за да го направиш. Просто не зная какво ти става. Сега вече мога да си представя как си лазил по целия остров — ден след ден, месец след месец, и си обикалял къща след къща, без да постигнеш нещо. Най-накрая се появяваш тук и нищичко не можеш да ми сториш. Искрено ти благодаря, че така мило разнообразяваш дните ми.“

„Вярвам, че ще се развеселиш още повече, ако узнаеш, че съм на острова едва от седмица и че това е първото човешко същество, което проверявам чрез пряк контакт. Щях да те пипна малко по-бързо, ако се беше издал, но надали тези два-три дни са от особено значение.“

Ловецът беше болезнено честолюбив и именно това му изяде главата. Той дори не си даде сметка, че всичко казано от противника му водеше до заключението, че той дори не е подозирал Боб. Под въздействие на обидата детективът беше дал козове в ръцете на беглеца.

„Не ти вярвам — продължи да го ядосва Дивечът. — Ти нямаш уреди, с които да извършиш проверката от разстояние. Нито пък сегашният ми домакин се е разболявал сериозно или е получавал тежки наранявания през този период. Ако се беше случило нещо подобно, по-скоро щях да си потърся друг, отколкото да се излагам на риска да бъда открит.“

„О, не се и съмнявам в това — загубата на самоконтрол у Ловеца недвусмислено свидетелстваше за презрението и отвращението, което изпитваше към представителя на собствената си раса. — Не съм споменавал нищо за някакви сериозни наранявания.“

„Погрижих се единствено за две ранички, които бяха толкова малки, че едва се забелязваха. Ако някое друго човешко същество можеше да ги види, сигурно щях да ги оставя да зарастват сами. Дори позволявам на паразитните насекоми да смучат от кръвта на домакина ми, щом наоколо има други хора.“

„Зная. И се гордееш с това!“ — детективът никога не беше изпитвал по-дълбоко отвращение.

„Знаеш ли? Струва ми се, че ти дори не допускаш, че си изгубил играта, нали, Ловецо? За какво си дошъл, да ме залъгваш с хвалбите си ли?“

„Ти се залъгваш сам. Зная, че си оставил комарите да хапят домакина ти само когато наоколо е имало други хора, но не и когато е бил сам. Зная също така, че си затварял микроскопичните му рани. Предполагам, че това би могло да се приеме за смекчаващо вината обстоятелство, ако не беше го правил само за да се избавиш от скуката. Именно тя или по-скоро опитът да започнеш да контролираш домакина си, до който ти непременно щеше да прибегнеш, щеше да те издаде. Никое същество не може да остане бездейно толкова дълго време, без да се побърка.

Ти наистина си постъпил доста предпазливо, като си се заемал с невидимите за човешкото око рани. Все пак едно същество е забелязало твоята дейност, независимо дали е разбрало произхода й или не. Това същество е твоят домакин.

Чух един разговор — между другото ти направи ли си труда да научиш английски? Та в него този човек се определяше като изключително предпазлив, който държи дори и членовете на семейството му да не се захващат с опасни за здравето работи. Тези неща бяха казани и потвърдени от двама различни негови приятели, които го познават от години. И какво виждам аз — същият този човек рови, без да гледа, в сандъче, пълно догоре с остри като нож инструменти, граби с голи ръце дъски, покрити с трески, готови да се забият в кожата му всеки миг, и без да се замисля, ги слага под мишница. Видях го да сече телена мрежа, без да го е грижа, че може да прободе дланта си, да носи без никакви предпазни мерки остър назъбен нож за трион, като нехайно го стискаше в ръката си. Дори невръстно дете проявява повече предпазливост от него. Ти може и да си се скрил от цялото човечество, но твоят домакин знае, че си в него — все едно дали съзнава какво си или не. Той подсъзнателно е забелязал, че дребните наранявания не му влияят по никакъв начин, и това го прави все по-невнимателен. Имал съм възможността да се убедя, че човешките същества действат точно така. Освен това неведнъж съм чувал домакина ти да споменава по различни поводи нещо от рода, че другите привличали комарите, които го тормозят — това означава, че той е забелязал как когато е сам, те не му досаждат.

Виждаш ли, че всъщност нямаше никакъв шанс да останеш неоткрит. Впрочем възможностите са били три — да се опиташ да наложиш контрол над домакина си и да се издадеш, да направиш за него най-малкото, на което си способен, и да се издадеш или да се откажиш да правиш каквото и да е — в такъв случай след време щеше да се предадеш сам. Както виждаш, щях да те заловя, където и да беше отишъл, стига само да бях наблизо. Ти постъпи много глупаво, като избяга на тази планета. У дома просто щяха да ти наложат известни ограничения, а тук нямам друг избор освен да те унищожа.“

Беглецът, който през повечето време го беше слушал внимателно и с интерес, се развесели от последните думи на Ловеца:

„И как ще стане тази работа? Ти не разполагаш с някое от твоите специални средства, с което да ме прогониш оттук, а още по-малко с възможност да опиташ с каквото и да е. Доколкото те познавам, няма да пожертваш домакина ми, за да ме поставиш натясно, а аз не бих се поколебал да го унищожа и ти го знаеш. И въобще, Ловецо, струва ми се, че направи голяма грешка, като ме разкри — досега не бях сигурен дали си ме последвал на планетата, а сега вече зная, че си тук, напълно откъснат от дома — от всякаква възможна помощ и подкрепа. Чувствам се в пълна безопасност, но внимавай за себе си!“

„След като не мога да те убедя в какво дълбоко заблуждение се намираш, единственото, което мога да направя за тебе, е да те оставя, без да се впускам в по-нататъшни обяснения.“

Без да каже нищо повече, Ловецът протече по обратния път и след няколко минути вече беше в стаята на Боб. Той очакваше Дивечът да събуди незабавно своя домакин, но явно врагът му беше преценил съвсем правилно, че дори и да вдигне на нозе г-н Кинард, надали би извлякъл някаква полза от това.

Ловецът се ядосваше на самия себе си. След като се беше досетил, че домакин на неговия враг е г-н Кинард, той веднага свърза този факт с голямото падане на дока, за което заключи, че е предизвикано съвсем умишлено от Дивеча. В този случай Боб явно по някакъв начин се беше издал и детективът не можеше да се съобразява с плана на доктора, изключващ всякакви акции, докато не се въоръжат. Сега вече Ловецът знаеше, че всички тези негови заключения са били напълно погрешни — беглецът дори не е подозирал за близкото съседство на преследвача си, а в разговора си с Дивеча той му беше дал достатъчно информация, за да може другият да се досети без никакво затруднение кой е сегашният му домакин. Следователно Ловецът вече не можеше да напусне Боб, тъй като при престъпника нямаше празно и момчето, което вече наистина беше в опасност, трябваше да бъде опазено, доколкото, разбира се, това беше възможно.

Въпросът, който тревожеше ума на извънземния, след като беше се върнал в тялото на домакина си, беше дали да каже на Боб за надвисналата опасност, или да премълчи. В първия случай щеше да се наложи да обясни на момчето всичко, както си беше, а съзнанието, че баща му е замесен, можеше да се отрази отрицателно върху ефективността на действията на Боб, но пък, от друга страна, незнанието щеше да му навреди не по-малко. В края на краищата извънземният реши да му разкаже всичко и се отпусна в състояние близко до съня.

Общо взето, Боб прие информацията съвсем спокойно, като се разтревожи повече за баща си, отколкото от опасността, надвиснала над самия него. Момчето съвсем трезво обмисляше ситуацията, в която бяха попаднали двамата с Ловеца, без дори да обвини детектива, че се е издал така глупаво. Робърт също достигна до заключението, че се налага да действат със светкавична бързина. Той отбеляза и още нещо, за което Ловецът не беше мислил — възможността Дивечът да напусне сегашния си домакин по всяко време, или по-точно в която и да е нощ. Така че те не можеха да бъдат сигурни дали той ще се намира в майка му или в баща му.

„Това да ни е тревогата — успокои го извънземният. — Засега врагът ни се чувства в пълна безопасност и надали би се нагърбил с главоболията по една нова адаптация. От друга страна, ако реши да го направи и лиши изведнъж баща ти от протекцията, към която той е свикнал, доста бързо ще разберем това, тъй като Арт я е ударил съвсем през просото.“

— А би ли ми казал как стигна до извода, че точно баща ми е най-вероятният домакин?

„Веднъж ти бях споменал за другия възможен път на беглеца. Той се е приземил около рифа. Най-близкото свидетелство за разумна дейност там е резервоарът, който се намира на няколкостотин метра от мястото, където намерихме генераторната обшивка. Дивечът най-вероятно е преплувал дотам — поне аз бих постъпил по този начин. Единствените хора, които посещават редовно това място, са членовете на екипажа на баржата.

Той не е имал възможност да проникне в никой от тях, но затова пък би могъл «да се хване на буксир» за баржата. В такъв случай е излязъл на брега от другата страна на хълма, върху чийто склон се намира строежът на новия резервоар. И така, на мене ми оставаше само да открия някой, който е спал някъде наблизо.

Съществуваше, разбира се, възможността Дивечът сам да е пропълзял до селцето. Тогава щеше да се наложи да претърсваме целия остров наред. Но ако си спомняш, онази вечер именно твоят баща ти препоръча да отидеш на онова местенце под върха, което доказва, че е спал или поне си е почивал там. Следователно той се оказа най-вероятният домакин, в случай че събитията са се развили по този начин.“

— Сега това ми изглежда съвсем очевидно — каза Боб, — но сам никога не бих се досетил да тръгна по този път. Така — днес ще ни се наложи да обмислим добре нещата. Ако имаме късмет, Дивечът ще остане в татко поне докато открие със сигурност къде се намираш. Баща ми е най-подходящият домакин в случая, тъй като е непрекъснато навсякъде. Лошото е, че не разполагаме с никакво средство за унищожаването на пришелеца. Няма ли някакъв друг начин да бъде принуден някой от твоята раса да напусне домакина си?

„Какво може да те накара да напуснеш дома си? — ядоса се Ловецът. — Разбира се, че има много неща, които могат да го изкарат оттам, но ние сме на Земята и разполагаме единствено с това, което ни предлага тази планета, така че шансовете да намерим някакво решение са равни за двама ни.“

Боб унило кимна и слезе за закуска. Той се опита да се държи съвсем непринудено дори когато баща му се появи, но не беше наясно дали е успял. Хрумна му, че другият извънземен може и да не се е досетил, че Боб сътрудничи на Ловеца, което несъмнено щеше да им бъде от полза.

След закуска Робърт тръгна за училище, като не преставаше да обмисля евентуални решения. Той не можеше да каже на Ловеца, че се готви да реши едновременно и двата проблема, с което изравняваше шансовете си за успех и неуспех.