Иглата

ГЛАВА IIСКРИВАЛИЩЕТО

Първите посетители бяха чайките. Привлечени от миризмата, те накацаха около трупа на акулата и започнаха лакомо да го кълват. Ловецът се изтегли в тялото на рибата и се приготви да ги атакува, но точно в този момент няколко птици се нахвърлиха върху очите й и по този начин го лишиха от зрение. Това не беше чак толкова голяма беда, тъй като винаги би усетил идването на някоя друга форма на живот, а ако това не се случеше, все едно — чайките бяха наблизо…

Лакомите натрапници пируваха несмущавани от нищо чак докато слънцето започна да се спуска от зенита си и въпреки това не нанесоха някакви особени поражения върху мъртвото тяло на рибата, тъй като твърдата и груба кожа се оказа прекрасна защита срещу техните ненаситни човки. Все пак те настървено кълвяха и затова в момента, когато се отказаха и отлетяха бързешком, Ловецът разбра, че в близост се е появило нещо друго, което ги е прогонило. Той незабавно проточи едно око през хрилните отвори и предпазливо се огледа наоколо.

От чайките не беше останала и следа. Откъм дърветата приближаваха няколко значително по-едри създания. Съществата бяха двуноги и както Ловецът можа да прецени, най-голямото от тях тежеше около шестдесет килограма, и като съпостави собственото си тегло с тяхното, сметна, че едва ли ще се окаже някакво непосилно бреме за метаболизма им при евентуално проникване. Към него се беше устремило едно по-дребно създание, което за разлика от другите беше четириного и издаваше резки, неприятни за слуха звуци. Ловецът му даде около двадесет килограма и запечата тази информация в ума си за по-нататъшно осмисляне.

Двукраките същества също дотичаха, но не толкова бързо и не толкова близо, колкото четирикракото. Когато наближиха достатъчно, Ловецът ги разгледа внимателно от своето скривалище и колкото повече подробности забелязваше, толкова по-очарован оставаше. Те се придвижваха доста бързо, а и както успя да прецени, явно притежаваха висок коефициент на интелигентност, ако се съдеше по внушителните размери на черепните им кутии, където навярно се намираше мозъкът им. Кожата им беше съвсем незащитена, което щеше да улесни проникването. След като наобиколиха трупа на рибата-чук, те още веднъж доказаха наличието на високоразвит интелект, като започнаха да издават серии от модулирани звуци, които Ловецът без всякакво колебание определи като реч. Той беше направо опиянен от щастие. Въобще не беше се надявал да намери толкова подходящи домакини, и то така бързо.

Единственият въпрос беше как да проникне в някое от тези същества. Най-вероятно беше те да не са достигнали до идеята за симбиозата или поне във формата, в която я практикуваше расата на самия Ловец. Той не познаваше този вид същества, а беше сигурен, че е запознат с всички видове, с които съжителства неговата раса. Освен това, ако те знаеха нещо за извънземния, нямаше да доближат толкова близо до него или поне щяха да изразят силното си нежелание за какъвто и да е контакт. Следователно това предимство трябваше да бъде използвано.

Съществата останаха край трупа съвсем кратко и след като размениха няколко думи, се отправиха надолу по брега. По тяхното поведение личеше, че не са във възторг от близостта с разлагащата се риба. Четирикракото остана още малко, като разучаваше внимателно всички части на изхвърленото от вълните тяло, но не успя да забележи необичайното око, което следеше движенията му. Едно повикване от страна на двукраките привлече вниманието на любознателното животинче и то се затича по посока на гласа. Ловецът беше много приятно изненадан от факта, че двуногите се втурнаха във водата и заплуваха с голяма лекота. Той на мига го прибави към всички останали техни положителни качества. Извънземният не беше забелязал те да притежават хриле и като наблюдаваше колко дълго издържат под водата, достигна до извода, че съществата притежават доста внушителен резерв от кислород, значително превишаващ нуждите им. Той отбеляза и още едно благоприятно обстоятелство — можеше почти без усилия да ги доближи и да проникне в някое от тях още докато са във водата.

До това заключение го доведе фактът, че сигурно не виждаха добре под водата, тъй като непрекъснато показваха главите си над нея — явно за да се ориентират. Още по-малко вероятно беше да бъде забелязан от четириногото, тъй като то през цялото време държеше главата си над повърхността.

Тази мисъл го подтикна към незабавни действия и той започна да се източва към брега под формата на тънка нишка на два-три сантиметра под повърхността на пясъка, като предпазливо оглеждаше всичко наоколо с окото си. След като достигна до водата, Ловецът събра тялото си в компактна маса и вече беше готов за действие. Цялата операция отне няколко минути — промъкването под пясъка беше досадно бавен начин за придвижване.

Водата беше съвсем прозрачна, така че не се налагаше да показва окото си над повърхността, за да насочи атаката си по-добре. Ловецът прие формата на риба, като разположи върху челото си единственото око, което беше изградил, и се отправи с най-голямата възможна скорост към двуногите. След като внесе известни корекции в оптичната система, която беше използвал досега, той виждаше много по-ясно и по-надалеч.

Извънземният имаше намерение да се приближи направо към някое от момчетата, при това съвсем незабелязано, като използва прикритието на разпенената от игрите им вода. Ловецът бързо откри, че това е невъзможно, тъй като тези създания плуваха много по-бързо, отколкото той би могъл. И тогава откри спасителната възможност — една огромна медуза, която се рееше безцелно наблизо. След като се огледа внимателно, той забеляза и други екземпляри от този вид наоколо, а двукраките явно не се плашеха от тях — иначе нямаше да плуват тук.

След кратко наблюдение Ловецът наподоби формата и начина на придвижване на медузите и бавно започна да се приближава към момчетата. По цвят леко се различаваше от първообраза, но това нямаше особено значение, тъй като в този случай формата беше по-важна от цвета. Сега той можеше да приближи двукраките, без да ги обезпокоява. Те се бяха събрали на едно място и Ловецът заключи, че това е моментът да влезе в контакт с тях. Той наистина успя в начинанието си и като начало установи, че това, което покриваше част от тялото на съществата, е някаква синтетична материя, но преди да успее да постигне нещо друго, изучаваният обект отскочи и се отдалечи на два-три метра. Следващият опит за доближаване завърши по същия начин.

Ловецът опита и с останалите момчета — и всеки път със същия полууспех. Озадачен от този факт, той отплува на известно разстояние от тях, за да не предизвиква съдбата. Опита се да разбере защо се получава така и след няколкоминутно наблюдение разбра, че въпреки липсата на какъвто и да е страх съществата отбягваха физическия контакт с медузите. Просто си беше избрал неподходящо превъплъщение.

Робърт Кинард отбягваше медузите съвсем несъзнателно. Той се беше научил да плува на петгодишна възраст и през следващите девет години от живота си бе натрупал достатъчно горчив опит, за да стои настрана от парещите им пипала. Когато Ловецът го докосна за първи път, момчето беше заето с много важна работа — мъчеше се да натисне един от приятелите си под водата, и затова досегът с желеподобното тяло не задържа вниманието му за повече от секунда — точно колкото да се зарадва, че този път е отървал кожата. След това той просто инстинктивно отбягваше отвратителното мекотело при опитите на последното да го доближи.

Докато Ловецът разбере къде беше сгрешил, момчетата, изморени от плуването и игрите, се добраха до брега. Той наблюдаваше с нескрито разочарование как тичат и играят някаква напълно неразбираема игра. Какво ли са се разбеснели? Как, по дяволите, да се приближи до тях? Ловецът ги наблюдаваше и внимателно обмисляше.

А на брега момчетата — вече напълно изсъхнали и изтощени, се бяха отпуснали върху пясъка и излагаха загорелите си тела на слънчевите лъчи. Те с нетърпение се взираха в палмовата горичка, която ги отделяше от вътрешността на острова. Едно от тях запита:

— Боб, вашите кога ще донесат кльопачката?

Робърт Кинард се излегна по корем, преди да отговори:

— Някъде към четири и половина. Поне така каза майка ми. Ти въобще мислиш ли за друго, освен за ядене?

Червенокосият досадник промърмори някакъв неразбираем отговор, легна по гръб и се вторачи в безоблачното небе. Съседът му се опита да подхване отново прекъснатия разговор:

— Сигурно ти е страшно гот, че си тръгваш утре — каза той. — Де да можех да дойда и аз с тебе! Не съм бил в Щатите, откак нашите дойдоха тук. — И добави съвсем откровено: — Аз тогава си бях хлапе.

— Не е лошо — отвърна бавно Боб. — Там имам един куп приятели в училище, а през зимата мога да карам кънки и ски, докато тук това е невъзможно. Но при всички положения следващото лято пак ще се върна.

Разговорът съвсем замря и мочетата сънливо отпуснаха телата си върху пясъка в очакване на мисис Кинард, която щеше да донесе храната за прощалния пикник. Боб лежеше най-близо до водата, като беше изложил цялото си тяло на слънце. Останалите бяха налягали под рехавата сянка на палмите. Робърт беше почернял достатъчно, но не искаше да изпусне последната възможност да се попече на тропическото слънце, което щеше да му липсва през следващите десет дълги месеца. Беше доста топло и след бурните игри младото му тяло се отпусна в безгрижна дрямка.

Ловецът наблюдаваше все по-нетърпеливо. Кога най-после ще престане това щуране насам-натам? Най-накрая нещата като че ли се поуспокоиха. Четирите двукраки същества бяха заели най-различни пози, които явно намираха за удобни, четирикракото беше легнало до тях, положило глава върху предните си крайници. Разговорът беше замрял и всичко изглеждаше неподвижно. Ловецът реши, че е дошъл неговият час и трябва да опита късмета си. Той бързо заплува към брега.

До най-близкото момче имаше десетина метра. Ловецът прецени, че няма да има възможност да наблюдава обекта, в който се готвеше да проникне, докато се промъкне под неподвижното му тяло, а на него му беше нужно да държи момчето под око през цялото време. На помощ отново му дойде превъплъщението. Той забеляза множеството медузи, изхвърлени от вълните на брега. Ловецът разбра, че ако действа внимателно, ще може да се приближи достатъчно, за да се промъкне незабелязан под пясъка.

Трябваше да бъде изключително бдителен, тъй като всички двукраки бяха с лице към мястото, откъдето се готвеше да нападне, и ако не са напълно заспали, той рискуваше да си има неприятности. Затова придвижването от водата до мястото, откъдето щеше да предприеме атаката, му отне цели двадесет минути. Тези седем метра под палещите лъчи на тропическото слънце струваха доста усилия на Ловеца, тъй като не беше защитен с нищо от тяхното пагубно въздействие върху чувствителното му аморфно тяло. Но той понесе всичко и се приближи на три метра до момчето — разстояние, което, както неговият опит му подсказваше, беше напълно задоволително.

Ако някой наблюдаваше внимателно привидно безпомощната медуза, изхвърлена на няколко крачки от спящото момче, сигурно би забелязал как тя се стопява с всяка изминала минута. Този факт сам по себе си не е странен — такава е съдбата на всички медузи, изхвърлени на брега, но докато всички те просто изтъняват, тази намаляваше и диаметъра си и след нея не оставаше никаква следа. На мястото й имаше само една вдлъбнатинка и ако човек се вгледаше внимателно в нея, щеше да забележи, че тя се проточва чак до водата.

Ловецът използваше окото си през цялото време на проникването под пясъка, както и след това — докато търсеше най-прекия път до живата плът. Най-после той го откри и започна бавно да се придвижва. Ходилата на Робърт бяха полузаровени в пясъка, тъй като той лежеше по корем, и Ловецът откри, че ще може да действа, без изобщо да се показва на повърхността. Тогава той прибра окото си и „доразтопи“ тази част от тялото си, която беше останала над пясъка.

Ловецът изчака, докато цялото му аморфно тяло се изтегли под ходилото на момчето. След това внимателно обхвана с него целия крайник и едва тогава започна да прониква през порите, между клетките на кожата, под ноктите и през всички възможни отвори на това, което според него представляваше един доста недодялано скроен организъм.

Момчето беше заспало дълбоко и не помръдваше, но Ловецът действаше с възможно най-голяма бързина, за да не се случи така, че кракът да се раздвижи, докато той е проникнал в него само наполовина. Затова се придвижи внимателно и бързо през мускулите, кръвоносните съдове и костите до коремната кухина, където извънземният събра цялата си двукилограмова маса, без дори да обезпокои своя нов домакин.

Засега Ловецът разполагаше с достатъчно големи запаси от кислород, тъй като беше прекарал няколко часа на открито. Той можеше да изкара с тях известно време, преди да се наложи да почерпи от домакина си. Извънземният реши, че няма да е лошо, ако остане неподвижен през първия ден, за да проучи цикъла на физиологичните процеси на съществото, както постъпваше винаги. Засега то почиваше, но това вероятно нямаше да е задълго. Тези създания бяха дяволски активни.

Боб и останалите момчета бяха разбудени от гласа на майка му, която тихичко беше дошла и беше подредила храната върху една покривка. Тя ги събуди с думите: „Елате да си вземете“, след което отклони поканата да хапне с тях и си тръгна. Когато стигна до палмовата горичка, се обърна и извика към Боб:

— Гледай да се прибереш преди залез слънце. Трябва да си подредиш багажа, а освен това утре ще ставаме рано.

Робърт кимна послушно и съсредоточи вниманието си върху покритата с ястия покривка.

След като момчетата се нахраниха, те поговориха известно време, поборичкаха се във водата и когато видяха, че денят вече преваля, прибраха всички остатъци от пикника и се отправиха към домовете си. По обратния път се умълчаха поради типичната за възрастта им неловкост, породена от предстоящата раздяла. Когато се разотиваха, сбогуванията бяха кратки и неизменно съпроводени от обещания да си пишат колкото е възможно по-скоро.

Най-накрая Боб остана сам по пътя към дома. Сърцето му беше изпълнено с противоречиви чувства. От една страна, съжаляваше, че се разделя с приятелите си тук, а от друга — предвкусваше всички приятни неща, които му предстояха. Когато стигна до дома си, второто чувство беше взело надмощие и той с радост мислеше за предстоящите срещи със съучениците си, които не беше виждал през последните два месеца. Прекрачвайки през входната врата, той вече си подсвиркваше безгрижно.

Подреждането на багажа приключи съвсем бързо благодарение навременната помощ на майка му и към девет часа Боб беше вече в леглото и заспиваше. Самият той беше на мнение, че този час е доста ранен за лягане, но беше приучен към послушание от най-ранна възраст.

Ловецът разбра, че може да остане неподвижен още няколко часа, но не и цял ден, както се надяваше в началото, тъй като запасите му от кислород намаляваха и трябваше да предприеме нещо, преди те да са започнали да се изчерпват застрашително.

Той знаеше, че съществото, което го беше приютило, вече беше заспало дълбоко, но това не притъпи предпазливостта му. Ловецът стоеше неподвижно под диафрагмата на момчето и не желаеше по никакъв начин да нарушава работата на сърцето, което биеше някъде над него, въпреки че проникването в този орган не би представлявало особено затруднение за извънземния. Той установи с огромно задоволство, че можеше да черпи кислород от червените кръвни телца, без това да оказва някакво особено въздействие върху общото количество, постъпващо в организма на домакина му. Всички тези проверки бяха проведени с изключително внимание. Въобще неговото поведение в тялото на детето се различаваше коренно от това в тялото на акулата, тъй като беше решил да остане в момчето по време на целия си престой на Земята и действията му се ръководеха от суровия древен закон на неговата раса: „Не прави нищо, което би навредило на домакина ти!“