Иглата

ГЛАВА XVСЪЮЗНИКЪТ

Ловецът изследва най-внимателно както костите на злощастния Тип, така и парчето клон, забило се в крака на домакина му, и беше съвсем сигурен, че всичко е просто съвпадение. За него беше толкова очевидно, че Дивечът няма нищо общо с това, че дори не намери за необходимо да сподели този факт с Боб. Тук мнението им се разминаваше — нещо, което се оказа изключителен късмет.

Боб полежа известно време, когато някакъв глас, викащ неговото име, изведнъж го изтръгна от мислите му. Той се опита да се изправи на крака, но почти веднага замря, тъй като нараненият му крайник яростно запротестира.

— Съвсем бях забравил за срещата с Норман — оправда се момчето. — Сигурно се е разтревожил и е тръгнал по нашия път.

Боб отново, но този път много по-внимателно стъпи на болния си крак — нещо, което не би одобрил никой лекар и на което Ловецът остро се противопостави.

— Не мога да мисля и за него — каза юношата. — Ако се пиша инвалид, ще ме напъхат в леглото и няма да можем да свършим нищо. Ще го пазя, доколкото мога — не може да се инфектира, докато ти ме защитаваш, и ще имаме известни главоболия само със зарастването, нали така?

„Това не е ли достатъчно? Не мисля, че раната ти може да доведе до някакви трайни увреждания, но…“

— Никакво но! Ако някой разбре колко сериозна е раната, веднага ще ме изпратят на лекар, а той просто няма да може да повярва, че не съм умрял от изтичане на кръвта. А ако му попадна в ръцете, просто не ми се иска да ти казвам какви са шансовете да останеш неразкрит.

Момчето закуцука надолу по склона и Ловецът съсредоточи мислите си върху нерадостния факт, че партньорът му успяваше да се движи и да пази равновесие въпреки тежкото си състояние.

Малко по-късно на извънземния му дойде наум, че вероятно има и нещо по-лошо от това да бъде разкрит от лекаря — в крайна сметка той можеше да се съгласи да им сътрудничи. По-лошото беше, че щеше да се наложи да се доказва на хора далеч под нивото на д-р Сийвър, че Ловецът не е плод на въображението на Робърт. За нещастие той не успя да обсъди тази възможност с домакина си — Хай ги пресрещна.

— Къде се губиш? — изрече вместо поздрав Норман. — Какво се е случило? Взех си велосипеда и те чаках пред вас толкова дълго, че можех да пусна брада. В трънака ли се заплете или какво?

— Паднах — отвърна Боб, без да се отклони и на йота от истината, — и нещо си нараних крака. Трябваше да поизчакам малко, за да отмине.

— А, ясно. А сега по-добре ли си?

— Не много. Мисля, че ще се оправя. Това няма да ми попречи да карам велосипеда си. Хайде да отскочим до вкъщи да го взема.

Те се бяха срещнали близо до къщата, тъй като Хай не беше навлязъл прекалено навътре в джунглата, за да избегне евентуално разминаване с Боб. След броени минути достигнаха до дома на Кинард, където Робърт се хвърли на велосипеда си и го подкара, като въртеше педалите предимно с левия крак и само си помагаше с горната част на ходилото на десния. Момчетата подкараха към строежа, като по пътя се развличаха с предположения за трудностите, на които щяха да се натъкнат „лодкарите“ при преминаването през прибоя. След пристигането си се заеха с издирване на подходящ материал, който тук беше в такова изобилие, че не след дълго вече бяха намерили всичко нужно и го бяха скрили на различни места, за да не изкушават чуждите погледи до приключването на часовете на следващия ден, когато щяха да поискат разрешение да го вземат. Юношите бяха постъпили съвсем честно според своите разбирания.

Две неща попречиха на Боб да отиде на строежа след училище. Първото от тях се случи на следващата сутрин, когато баща му го видя да куца по стълбите към трапезарията и го попита за причината. Боб най-старателно повтори версията, която беше съчинил за пред Хай, но последвалата реплика на г-н Кинард го постави в затруднено положение:

— Дай да видя!

Боб съобрази светкавично и нави крачола, като показа входната рана. Тя въобще не изглеждаше сериозна, тъй като Ловецът самоотвержено стоеше на бойния си пост и от момента на злополуката досега слепяше парчетата кожа със своята тъкан. За голямо облекчение на момчето баща му не попита за дълбочината на раната, тъй като предположи, че след като липсват следи от голям кръвоизлив и инфектиране, работата няма да е сериозна. Но Боб почти веднага беше полят със студена вода. Г-н Кинард вече се беше приготвил да тръгва, когато се обърна и каза:

— Добре. Ако следващия път, когато те видя, продължаваш да куцаш, най-добре ще бъде да ме успокоиш с думите, че докторът те е преглеждал.

Уважението на Ловеца към този човек нарастваше с всеки изминал ден.

Боб тръгна за училище, като по пътя обмисляше какво би могъл да направи. Кракът му беше толкова зле наранен, че и с Ловеца, и без него надали щеше да спре да куца — поне през следващите няколко дни. Освен това беше почти сигурен, че баща му ще е на строежа днес следобед, когато трябваше да отидат за материала. В края на часовете Боб успя да намери благоприятен претекст, за да си спести отиването до новия резервоар — учителят го беше помолил да остане замалко, за да уточнят програмата му. Момчето изчака за момент при приятелите си и набързо им обясни как стоят нещата, след което те потеглиха нагоре, а той се върна в класната стая. Разпитът продължи доста дълго време. Както често се случва при преместването от едно училище в друго, имаше известно разминаване във взетия материал по различните предмети. В края на краищата те съставиха една съвсем задоволителна програма. Боб беше сигурен, че приятелите му вече са взели всичко необходимо и са го закарали до потока.

Но по този начин проблемът с куцането не се решаваше, а ултиматумът на баща му оставаше в сила. През целия предиобед момчето се беше упражнявало да върви, без да куца, но единственият резултат беше, че привлече вниманието и на тези, които дотогава не бяха забелязали травмата му. Боб постоя известно време пред портала на училището, като разсъждаваше как е най-добре да постъпи, и накрая реши да прехвърли отговорността на Ловеца. Отговорът на извънземния го хвърли в ужас.

„Предлагам ти да направиш точно това, което те посъветва баща ти — да отидеш при д-р Сийвър.“

— Но как ще го заблудим? Той да не е идиот! Може би ще трябва да го забаламосвам с приказки за вълшебници! Докторът няма да се задоволи само с входната рана — той ще поиска да види целия крак. Как мога да му обясня всичко, без да му кажа за тебе?

„Мислих за това. И какво ще стане, ако му кажеш за мене?“

— Ти да не би да искаш да ме регистрират в лудницата? Аз едва ти повярвах…

„Никога няма да ти се удаде по-добра възможност да го убедиш, ако, разбира се, докторът е толкова «отворен», колкото си ми казвал. Аз ще те подкрепям и ако той се усъмни, мога да му докажа, че съм тук. Досега направихме всичко възможно, за да запазим присъствието ми в тайна, а и сега нямам намерение да разтръбяваме цялата история, но все пак мисля, че докторът би могъл да помогне на нашето дело и ще ни бъде незаменим съюзник. Той не притежава познания за нашата същност, така че няма да е преувеличено, ако му представим нашия враг като някаква опасна незнайна болест.“

— А ако се окаже, че той е домакинът на нашето приятелче?

„Той е последният в моята листа на кандидатите, но ако все пак се окаже така — ще го открия почти веднага. Все пак ще взема някои предпазни мерки.“

Ловецът му изписваше много подробно всичко, което трябваше да направи, а момчето кимаше с глава в знак, че е разбрало.

Кабинетът на лекаря не беше далеч от училището. Ако не беше раната му, Боб никога не би си направил труда да подкарва велосипеда. Когато стигнаха, се наложи да изчакат малко, докато лекарят приключи с някакъв пациент, и едва след това влязоха в прекрасната стая, която д-р Сийвър беше превърнал в нещо средно между диспансер и приемна.

— Нима толкова скоро? — поздрави го докторът. — Изгарянето ли те мъчи още?

— Не, господине, вече го забравих.

— Не напълно, надявам се — и двамата се засмяха съзаклятнически.

— Става дума за нещо съвсем друго. Вчера паднах в гората и баща ми ме накара да избера — или да дойда да ме прегледате, или да престана да куцам.

— Добре, дай да видя какво е станало!

Боб седна срещу лекаря и нави нагоре крачола на панталона си. В първия момент докторът не видя изходната рана, но в следващия я забеляза. Той огледа крака много внимателно, след това се отпусна на стола си:

— Хайде да чуем какво точно се случи!

— Ходих в близката гора до устието на първия поток. Брегът се оказа по-дълбоко подкопан, отколкото си мислех, и като стъпих на него, пропаднах и се набодох на клон от някакво полузаровено дърво.

— Мисля си, че ако кажеш прободох, ще е по-точно. Продължавай!

— Няма нищо друго за казване. Въобще не се разтревожих и затова идвам едва сега, когато баща ми ме накара.

— Разбирам. А да ти се е случвало нещо подобно в училище, в Щатите? — каза докторът след известно мълчание.

— Ами-и… — Боб просто не знаеше за какво намеква лекарят. — Ето това.

Той протегна напред ръката си, която беше раздрал при първия опит на Ловеца за установяване на контакт. Г-н Сийвър внимателно огледа едва различаващия се белег.

— Преди колко време беше това?

— Преди около три седмици.

Последва още по-дълго мълчание. Боб усилено се мъчеше да разбере какво си мисли докторът в момента, а Ловецът като че ли се досещаше.

— А да си открил тогава нещо необикновено, което става с тебе — нещо, което не можеш да си обясниш, нещо, което да помага на рани, нуждаещи се от зашиване и изискващи сериозно лечение, да зарастват и да те кара да не се тревожиш много за тях, нещо, което да не е в реда на нещата? Това ли е нещото, което стои в дъното на цялата история с връщането ти тук?

— Не съвсем, господине. Вие сте прав, но… Зная причината за всичко това.

След като Рубикон вече беше преминат, Боб разказа стегнато и ясно цялата история, а докторът го слушаше мълчаливо. Когато момчето приключи, той заразпитва:

— Ти не си виждал това нещо — Ловеца, де?

— Не, той не иска да ми се покаже. Казва, че това би предизвикало емоционален стрес.

— Мисля, че го разбирам. Имаш ли нещо против да ти завържа очите замалко?

Момчето не се противопостави, а докторът извади една превръзка и я постави на очите му. След това каза:

— Сега си постави ръката — все едно коя, тук на бюрото. Разтвори дланта и се отпусни. Добре. Ловецо, знаеш какво искам, нали?

Ловецът разбра веднага и не дочака да го подканят отново. Боб, разбира се, не можеше да види нищо, но усети как нещо натежава в дланта му и инстинктивно се опита да свие пърстите си. Докторът не му позволи:

— Задръж замалко така, Боб!

Момчето все още усещаше теглото на нещото в ръката си, но не можеше да е уверено дали то все още е там. Усещането беше подобно на това, когато имаш втикнат над ухото си молив — не знаеш все още ли е там или вече е паднал. Когато му свалиха превръзката от очите, в дланта му нямаше нищо, но лицето на лекаря беше по-мрачно отпреди.

— Добре, Боб — каза той. — Поне част от историята ти със сигурност е вярна. Сега би ли ми разказал по-подробно за тази мисия на приятеля ти?

— Най-напред трябва да ви кажа — отвърна Боб, — че това са думи на извънземния, които ще се опитам да ви предам максимално най-точно. И така:

„Вие вече сте убеден, че поне в основната си част тази история е истинска. Предполагам, че ще разберете защо толкова време сме били принудени да я пазим в тайна, както и риска, на който се излагаме, като ви поверяваме тази наша тайна. Съществува известна вероятност, наистина малка, вие да сте човекът, у когото се намира Дивечът ни.

В такъв случай има две възможности — или знаете за неговото присъствие и съвсем съзнателно му сътрудничите, тъй като той ви е убедил в правото на своята позиция, или пък не знаете за това. В първия случай вие ще планирате как да ме премахнете. Вашият евентуален гост не би се спрял пред нищо, което би ме унищожило, дори това да навреди на Боб, но вие не бихте постъпили така. Решаването на проблема ще ви отнеме време, през което бих могъл лесно да разпозная опитите ви да намерите някое по-безопасно за момчето решение.

Във втория случай, докторе, вашият гост вече ще знае много добре къде се намирам. Той също така съзнава, че вие сте лекар и че ако някой е способен да изнамери средство, чрез което да се установи неговото присъствие в нечие тяло, в случая вашето, това сте само вие и никой друг на този остров. Опасявам се, че в такъв случай сме ви поставили в сериозна опасност, тъй като врагът ми няма да се спре пред нищо, за да избяга и да се скрие от правосъдието. Не мога да ви предложа никакви предпазни мерки, но смятам, че вие сте напълно способен да се сетите и сам. Само, моля ви, не ги изричайте на глас.

Съжалявам, че ви изложих на този риск, но това влиза във вашите задължения на лекар. Ако все пак не желаете да го приемете, просто кажете. Ние веднага ще ви оставим на мира. Но трябва, разбира се, да знаете, че ще ви подложим на проверка при първа възможност и ако по време на проверката не ни се наложи да бързаме, бихме могли да я направим, без да ви нараним. Какво е решението ви?“

Д-р Сийвър не се поколеба и за миг:

— Готов съм да приема всички възможни рискове. Мисля, че зная как да ме проверите. Според тебе ти си в тялото на Боб от близо шест месеца, а ако вашият Дивеч е в мене, той е там най-малко от няколко седмици, т.е. достатъчно дълго, за да се създадат специфични антитела, тъй като ти твърдиш, че сте вируси. Мога да направя серум от кръвната проба на Боб, както и от моята, и от теста веднага ще разберем истината. Знаеш ли достатъчно добре медицинската терминология на английски, за да разбереш какво имам предвид?

Боб отговори бавно, като разчиташе надписите на Ловеца:

— Много добре ви разбирам. За съжаление няма да можем да приложим вашия план. Ако ние преди дълги години не се бяхме научили как да предотвратяваме появата на антитела при влизането ни в друг организъм, нашата раса просто не би имала никакъв шанс за оцеляване.

Докторът се намръщи:

— Трябваше да се досетя за това, а предполагам, че вашият приятел няма да позволи някаква част от неговата тъкан да бъде уловена при разрез или вземане на кръвна проба. — Той рязко вдигна очи. — Как мислиш да направиш идентифицирането? Сигурно си имате някакъв метод.

Боб разясни подробно затрудненията на извънземния в това отношение, след което Ловецът заключи:

„Имах намерение, когато съм сигурен, да проверявам лично всеки заподозрян. Моят сънародник няма да успее да остане скрит дори и за миг, щом вляза в същото тяло.“

— Тогава защо не ме подложите на същия тест? Уверен съм, че нямате някакви особени основания да ме подозирате, но ще бъде по-добре да узнаем със сигурност. В такъв случай вие ще знаете дали можете да ми се доверите, а и самият аз бих искал да разбера. Освен това през последните минути се опасявах, че още щом излезете от кабинета, ще трябва да приложа някакви съвсем радикални методи, за да се тестувам.

— Много правилно, докторе — намеси се Боб, — но Ловецът не би влязъл в тялото на буден човек. Струва ми се, че и вие сте съгласен с него по този въпрос.

Докторът кимна в знак на съгласие:

— Да, да, разбирам причината, но това също не е трудно за уреждане.

Г-н Сийвър стана от стола и се отправи към вратата, като пътьом свали от стената насреща някаква табелка. Той я окачи от външната страна на вратата, след това затвори и пусна резето. После се върна в стаята, огледа Боб от главата до петите и се зарови в един от многобройните си шкафове.

— Колко тежиш, Боб? — запита той през рамо.

Момчето му каза и докторът изчисли бързо нещо наум. След това взе някакво шише с прозрачна течност и се обърна към посетителите си.

— Ловецо, не зная дали това вещество може да ти въздейства по някакъв начин, но ти предлагам за всеки случай да напуснеш храносмилателната и кръвоносната система на Боб, преди той да го е поел. Упойката ще трае час-два — предполагам, че това е много повече, отколкото ти е нужно, но не съм сигурен дали една по-малка доза изобщо ще има някакво въздействие върху нас. Така ще можеш да извършиш теста си, докато ние сме в безсъзнание, и да се върнеш необезпокояван в тялото на момчето, а след това да ни кажеш резултата и всичко останало, което е необходимо. Става ли? Ние няма да усетим нищо — сигурен съм.

„Опасявам се, че не всичко е наред — гласеше отговорът. — Имам предвид това, че моят домакин ще изпадне в безпомощно състояние преди вас, ако съм разбрал правилно. Тъй като тестът трябва да бъде направен, ще ви помоля за следното: ще трябва да се откажете от лекарството, ще седнете един до друг и ще си хванете здраво ръцете поне за двадесет минути. Това ще е напълно достатъчно да извърша проверката си и да се върна обратно.“

Докторът веднага се съгласи — той беше решил да използва упойката единствено защото Ловецът настояваше да не го видят, и напълно одобри предлаганата алтернатива, тъй като по същество тя не променяше нищо, поне за самия него. Той премести стола си до този на момчето, хвана здраво ръката му и омота плътно долепените длани с превръзката, която преди малко беше използвал, за да завърже очите на Боб, подсигурявайки по този начин допълнително извънземния. След това лекарят и момчето се отпуснаха в очакване.

Проверката продължи повече от двадесет минути, но за най-голямо облекчение на присъстващите Ловецът оповести отрицателния резултат от нея. След това разговорът — най-малкото между Боб и доктора, потече съвсем свободно и те потънаха в решаването на общия им проблем с такива подробности, че г-н Сийвър напълно забрави за наранения крак. Едва към края на посещението той отново се сети за него:

— Доколкото разбирам, твоят приятел не може да ускори процеса на заздравяване, а само предотвратява кървенето и възможното инфектиране. Моят съвет е да престанеш да натоварваш мускула поне за известно време. Ти се отнасяш направо жестоко към него.

— Единственият проблем е, че аз съм транспортната дивизия на нашата армия — отвърна момчето — и като основно превозно средство на главнокомандващия не мога да си позволя лукса да бъда обездвижен.

— Добре, това сигурно ще забави за известно време заздравяването, но при тези обстоятелства не е възможно никакво друго усложнение. Ти можеш да прецениш най-добре — все пак не е шега работа. Поне се старай да не го претоварваш.

Докторът затвори вратата след тях и се върна в кабинета, където потъна в книгите по имунология. Въпреки че народът на Ловеца се беше справил с антителата, земната медицина все още имаше какво да открива.

Тъй като беше още рано за вечеря, Боб и Ловецът слязоха до потока, където трябваше да са момчетата. Звукът от дърводелските работи му подсказваше, че са там, но гъстата растителност му пречеше да ги види. Когато Робърт излезе от гората, момчетата хвърлиха инструментите:

— Къде се губиш? Кръшкаш от бачкането, а? Я виж лодката!

Боб приближи и погледна. От лодката беше останало много малко за гледане. Прогнилите парчета бяха свалени, а новопоставените едва припокриваха тук-таме зейналата дупка, която трябваше да представлява дъното. Робърт се огледа наоколо, но не видя това, което търсеше, и попита:

— А къде са материалите, които заделих снощи?

— Тъкмо там е работата — отвърна му Хай. — Една част от дъските си бяха там, където ги бяхме скрили, и ги донесохме тук, но останалите просто бяха изчезнали — или са ги пернали хлапетата, или пък работниците са ги намерили и са ги използвали. Ние взехме всичко, което беше останало, за да не изчезне и то, и слязохме да поработим, но както виждаш, ще трябва да отидем за още. Тези не стигат доникъде.

— Няма смисъл да ми го казваш — отговори Боб, загледан в оголения скелет на лодката. Това му напомни за нещо и той се обърна към Райс:

— Рижи, мисля, че открих Тип вчера.

— Къде?

— В гората, някъде в горната част на потока. Малко след това паднах и в залисията забравих всичко друго, иначе да съм ти казал още сутринта. Не съм много сигурен дали е точно Тип, тъй като не е останало много, но е куче приблизително с неговите размери. След вечеря мога да ти покажа мястото, ако искаш, сега няма да успеем.

— А разбра ли какво го е убило? — Райс отдавна беше приел факта, че кучето е мъртво.

— Не. Предполагам, че и ти няма да си по-наясно, след като го видиш. Мисля, че дори Шерлок Холмс би се затруднил да открие някакви следи, но ако искаш, можем да опитаме.

Новините окончателно прекратиха работата по лодката за деня. Боб спомена, че наближава време за вечеря, и всички се отправиха нагоре по пътя. Преди да се разотидат, Райс още веднъж напомни на Робърт, че ще го чака след вечеря, за да отскочат до гората.

Както се очакваше, на сборния пункт се явиха всички. Любопитството на момчетата беше събудено от разказа на Боб за находката му и всички искаха да я видят със собствените си очи. Робърт поведе групата по пътя от тяхната къща и те скоро стигнаха до потока не след дълго — мястото на злополуката. Хай с голям интерес огледа мястото на пропадането, а после с доста усилия извади вертикално забитото парче от клон, което беше проболо крака на приятеля му.

— Направо си имал късмет, че не си се нанизал на него — отбеляза Хай, като показа на останалите своята находка. Боб леко повдигна крачола си и всички видяха малката дупчица, но се въздържа от показването на изходната рана.

— Не успях съвсем — каза той. — Струва ми се, че това парче ме е наранило.

Хай се вгледа по-внимателно в парчето дърво. Слънцето вече клонеше към залез и в гората нямаше достатъчно силна светлина, но петната кръв все още можеха да бъдат различени върху гладката повърхност на клона.

— Струва ми се, че си прав. На него си се закачил — ето, кръвта се е стекла надолу по заострения край. Интересно, а защо не забелязах кръв по панталона ти вчера?

— Не зная — излъга бързо Боб и поведе групата нататък. Хай се почуди още миг, след това повдигна рамене, захвърли клона и последва приятелите си.

Намери ги при скелета на бедното животно, който те оглеждаха внимателно и излагаха своите теории. Боб, който ги беше довел тук с определена цел, наблюдаваше реакциите им. Въпреки уверенията на Ловеца той беше съвсем сигурен, че Дивечът е убил Тип, след което е направил капана, където беше попаднал. Имаше обяснение дори на факта, че злодеят не се беше опитал да проникне в него — просто си е намерил домакин преди идването му. Домакин, който използва потока като път през джунглата, както постъпваха всички приятели на момчето. Това означаваше, че някой от тях е бил наблизо и е останал неподвижен достатъчно дълго за целите на извънземния. Боб не беше чул нищо такова, но се надяваше, ако някой от тях все пак е преживял нещо подобно, да се издаде по един или друг начин.

Мракът вече започваше да се спуска, а единственото заключение, до което бяха достигнали, беше, че насекомите са се справили с трупа на животното. До този момент никой не беше се докоснал до костите, но тъй като започваше да става все по-тъмно, Малмстром се реши да хвърли един поглед отблизо. Като обект на своите изследвания той избра черепа, който беше в гъстака, но момчето самопожертвувателно се хвърли в трънака да го вади.

Самото изваждане беше доста трудна работа, защото шиповете на клонките бяха разположени по такъв начин, че беше невъзможно човек да не се закачи за тях. Малмстром попадна в тази клопка, много по-коварна, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и научните му интереси бяха възнаградени с няколко дълбоки и болезнени драскотини. В края на краищата черепът беше изваден и предаден в ръцете на Колби.

— Тези гадни шипове са идеални за рибарски кукички — възнегодува Късия. — В едната посока ръката ти минава безпрепятствено, но само се опитай да я изтеглиш обратно — направо ще те разкъсат. Аз си мисля, че точно това се е случило с Тип — набутал се е навътре за нещо, а после шиповете не са му позволили да се измъкне.

Хипотезата беше толкова издържана, че дори предубеденият Боб остана поразен. Той изведнъж си спомни, че не беше споделил с доктора тази си идея — какво ли щеше да каже той? Може би д-р Сийвър вече беше изработил някакъв тест и за момчето нямаше да е много трудно да намери претекст, за да го използва. То се надяваше, че скелетът на Тип ще бъде нещо като пробен камък за теста, но сега просто не знаеше какво да прави. Боб отново поведе групата назад към дома, а мозъкът му работеше трескаво.