Иглата

ГЛАВА VОТГОВОРЪТ

Боб беше много изморен, но не можеше да заспи. Местната упойка, която лекарят беше използвал, за да зашие прореза, вече преставаше да действа и раната започваше все по-болезнено да се обажда. При всички последвали събития момчето почти беше забравило за истинския повод, който го беше накарал да тръгне към диспансера. Сега, когато беше минало достатъчно време от първоначалните смущения, Боб можеше да осмисли нещата по-добре. Всъщност ако не беше болката в ръката, щеше да запрати всичко по дяволите. Освен това, след като смущенията бяха престанали, той не можеше да ги разкрие пред лекаря.

Ловецът също беше имал време да преосмисли гледната си точка по въпроса. След като лекарят постави местната упойка, той се оттегли изцяло от ръката на момчето и се съсредоточи върху собствените си проблеми. В края на краищата разбра, че всички смущения във функциите на сетивните органи на неговия домакин се дължат на емоционалните му реакции, и беше споходен от прорицателското прозрение, че осъзнаването на присъствието му от страна на неподготвения домакин можеше да се окаже по-непоносимо, отколкото извънземният беше предполагал. Още по-неприятен беше фактът, че нищо, което ставаше в тялото на момчето, не се приемаше от самото него като опит за установяване на контакт, тъй като явно идеята за симбиоза между две интелигентни същества беше абсолютно чужда на тукашната раса. Едва сега, когато започна да си обяснява истинските причини за поведението на домакина си, той започна да се гълчи наум, че не се е досетил по-рано.

Ловецът беше останал сляп за възможностите за външен контакт главно по две причини: първо, заради факта, че през целия си живот беше действал по описания рутинен начин, и второ, поради нежеланието му да напуска тялото на настоящия си домакин. Той усещаше, че дори и сега несъзнателно се противопоставя на плановете, свързани с излизане на открито. Ловецът беше съвсем наясно относно нищожността на шансовете да проникне отново в тялото на Боб, ако момчето го видеше да се промъква в него. От друга страна, самата мисъл, че може да бъде прогонен от удобното си убежище и че ще трябва да се движи сам, безпомощен в един чужд и враждебен свят, който надали би оценил по достойнство двата килограма желеподобна маса, придвижваща се от един домакин към друг в търсене на някакъв остров с неизвестно местоположение, му беше толкова непоносима, че той бягаше от нея като от огън.

Следователно все пак трябваше да установи контакт, а всички опити да го направи отвътре се бяха оказали напразни. Тогава се налагаше да подходи по друг начин, но как? Как можеше да проведе някакъв смислен разговор с Робърт или което и да е човешко същество, без да се намира в него? Та той не можеше да говори — нямаше никакъв говорен апарат, дори не беше сигурен дали ще може да наподоби говорния апарат на човешките същества с тялото си, за да произнесе макар и една реплика. Би могъл да пише, ако моливът не тежеше много, но дали щеше да има късмет? Пък и кое нормално човешко същество, след като видеше купчината желеподобна маса, стараеща се да изпише нещо, щеше да остане спокойно на мястото си и да изчака резултатите или пък да се захване да ги чете?

Все пак трябваше да има някакъв начин. Всички опасности, които извънземният предвиждаше, бяха съвсем условни: той нямаше да може да се върне в тялото на момчето, ако то го видеше; никой нямаше да повярва на очите си, ако го видеше да пише послание, и никое същество нямаше да вземе насериозно написаното от него, ако не видеше самия него. Въпреки последните две затруднения, които водеха до взаимно изключване на възможностите, затормозеният детектив намери правилния отговор.

Той можеше да напусне тялото на момчето, докато то спеше, да напише своето послание и да се върне, преди домакинът му да се е събудил. Боже, колко просто беше всичко! Никой нямаше да го види в тъмното. Що се отнася до автентичността на бележката, Робърт Кинард след всичко, което се случи с него, беше единственият човек, който щеше да приеме това послание съвсем сериозно. Само на него в този момент той можеше да докаже своето съществуване и ако домакинът му реагираше нормално — местонахождението си. Ако решеше да се разкрие, нямаше да е нужно момчето да го вижда, а това спестяваше неизбежния емоционален шок.

Идеята изглеждаше превъзходна, въпреки че съществуваше и известен риск. Добрият полицай рядко разчита на шанса и затова Ловецът се поколеба известно време, преди да се реши да приложи плана си. След като вече беше обмислил добре всичко, внимателно започна да проучва външните условия.

Той все още можеше да вижда, а това означаваше, че момчето е будно, и се налагаше да изчака още малко, което поставяше на изпитание търпението на извънземния. Това, че Боб не можеше да заспи, правеше тази и без това отегчителна нощ още по-досадна, но Ловецът знаеше причината за безсънието на домакина си и чувството за вина го принуждаваше да се държи малко по-отговорно. Към полунощ, когато извънземният едва успяваше да се сдържа, равномерното дишане и забавянето на сърдечния ритъм му подсказаха, че Боб е заспал дълбоко. Ловецът излезе от тялото му по начина, по който беше проникнал там — през порите на тялото. Той вече познаваше навиците на момчето и знаеше, че то няма дори да помръдне по време на излизането му. След като завърши маневрата си съвсем успешно и без каквото и да е излишно забавяне, той се просмука през завивките и матрака и достигна до пода.

Въпреки че прозорецът беше отворен, а щорите — вдигнати, в стаята цареше пълен мрак. Все пак успя да различи очертанията на писалището, върху което винаги имаше прибори за писане. Ловецът се насочи към нея с плавни преливащи движения и след малко вече беше върху бюрото, сред купища от учебници и хартии.

Той с лекота напипа бележника с чисти листа, а наблизо имаше и достатъчно химикалки. След няколко минути експериментиране извънземният установи, че всички са неизползваеми, тъй като бяха непосилно тежки за него. Все пак намери средство. Една от химикалките беше механична и той, след като беше виждал как се зарежда, успя да извади пълнителя й за няколко минути. Пълнителят беше достатъчно лек и качествен и оставяше следа върху листа дори и при почти неуловимия натиск, който оказваше върху него ефирният детектив.

Ловецът се захвана за работа. Той пишеше бавно, но много ясно и красиво. Това, че не се виждаше нищо, не беше пречка за него, тъй като се беше разположил върху листа и контролираше изцяло движението на пълнителя върху него. Изгуби доста време в колебания какво точно да каже в бележката си, но осъзна, че каквото и да беше съдържанието, тя никога нямаше да е достатъчно убедителна.

„Боб — започна той, като преодоля началните си затруднения около обръщението, — пиша ти тази бележка, за да ти се извиня за неприятностите и притесненията, които ти причиних снощи. Трябва да говоря с тебе. Смущенията на гласа и мускулите ти бяха предизвикани от мене при опитите ми да привлека твоето внимание. Тук не мога да ти опиша кой съм и къде се намирам, но мога да чуя всичко, което казваш. Ако си съгласен да опитаме отново, просто го изречи на глас. Аз мога да използвам метод, който ти си избереш — мога да въздействам върху мускулите ти както снощи или пък, ако съсредоточиш погледа си върху някой осветен обект, да се свържа с тебе посредством изображения, които ще породя в твоите очи. Мога да направя всичко, което е в моите възможности, за да те убедя в истиността на думите си, но се нуждая от твоето съгласие. Това е ужасно важно и за двама ни. Моля те, позволи ми да опитам отново!“

Извънземният искаше да подпише посланието, но просто нямаше как. Той нямаше лично име — названието „Ловец“ произтичаше от професионалната му насоченост. За приятелите на предишния си домакин той беше просто компаньонът на Втория Дженвър от Полицията, но прецени, че няма да е страшно умно, ако се подпише с това име. Затова остави писмото неподписано и насочи вниманието си към въпроса къде да го остави. Ловецът не искаше да го намери съквартирантът на Боб, затова като че ли най-добре беше да отнесе писмото в леглото и да го постави под завивките.

След известна борба извънземният успя да откъсне листа и да го понесе към леглото, но по пътя му дойде по-добра идея и той напъха посланието в една от обувките на момчето. После се завърна в тялото на Боб и се отпусна в очакване на утрото. Ловецът не можеше да заспи в тялото на момчето, защото кръвоносната система на домакина му беше така устроена, че щеше да престане да доставя нужното за метаболичните процеси на госта, веднага щом последният отклонеше вниманието си за по-дълго. За първи път извънземният съжали за тази невъзможност — това щеше да бъде прекрасен начин да прекара мъчително дългите часове на очакване, докато момчето прочетеше бележката му. Тъй като не му оставаше нищо друго, той просто се отпусна и зачака.

Когато в коридора прозвуча звънецът за събуждане — фактът, че е неделя, не беше никаква причина учениците да се излежават цял ден, Боб бавно отвори очи и седна в леглото. Движенията му бяха бавни и лениви, но след като си спомни, че днес беше негов ред, скочи и прецапа бос до прозореца, затвори го и след това се върна до леглото и започна бързо да навлича дрехите си. Съквартирантът му, който този ден имаше щастието да се гуши на топло под завивките чак до затваряне на прозореца, също се измъкна и започна да издирва отделните части на облеклото си. Той въобще не поглеждаше към Робърт и затова не забеляза изненадата, която премина по лицето на Кинард, когато видя напъхан в обувката си един старателно навит на руло лист хартия.

Измъкна бележката, бързо я прегледа и я напъха в джоба си. Първата му мисъл беше, че някой — може би съквартирантът му — иска да му скрои номер, и реши да лиши шегаджията от удоволствието да види реакцията му. Докъм обяд почти подлуди Ловеца с безразличието си към посланието.

Но момчето не беше забравило за бележката, а просто изчакваше първия момент, в който щеше да остане насаме. Когато съквартирантът му най-после излезе от стаята, то взе бележката и я зачете внимателно. Отначало Боб не промени мнението си относно произхода на съобщението, но после се замисли — кой би могъл да знае за снощните му тревоги?

Той, разбира се, беше казал на сестрата и на лекаря, но не си представяше, че някой от тях ще се захване с такива шегички, нито пък мислеше, че ще го споделят с човек, който би могъл да направи това. Трябваше да има някакво друго обяснение — може би някой се беше скрил в стаята и изчакваше момента, когато Боб ще вземе в ръце посланието и ще му повярва. Той провери пред вратата на стаята, в тоалетната, под леглата, т.е. на всички места, където би могъл да се скрие подобен шегаджия. След това се отпусна на едно от леглата, впери поглед в насрещната стена и каза високо:

— Добре! Покажи ми изображенията си.

Ловецът се подчини.

Имаше някакво особено удоволствие да предизвикваш потресаващи резултати, без дори да се напрегнеш, и Ловецът му се наслади изцяло. Единственото, което трябваше да прави, беше да контролира тъканта на своето тяло, разположена в очите на домакина му, така че да пречупва част от светлината, оформяйки желаните изображения. За него това беше съвсем рутинна дейност, но резултатите от нея бяха потресаващи. Боб скочи на крака, примига няколко пъти, разтърка очи, но мъглявото изображение на думата „благодаря“, изписано пред момчето на насрещната стена, се запази, докато отново отвори очите си. Надписът като че ли плуваше пред тях и не всички букви попадаха върху фовеята — тази част от ретината, където изображението достигаше най-голяма чистота, и в момента, когато момчето отмести очи, за да ги прочете по-ясно, буквите също се преместиха. Те много напомняха на светлите петна, които се появяваха понякога пред погледа му, като затвореше очи, и които никога не можеше да види ясно.

— К-кой си ти? Къде си? А как?… — гласът му секна, тъй като въпросите прииждаха в ума му по-бързо, отколкото той можеше да ги изрече.

„Седни спокойно и гледай, ще се опитам да ти обясня.“ Думите проплаваха пред погледа на момчето. Ловецът беше използвал този метод и преди в многобройните си контакти с други раси и затова успя само за няколко минути да определи със задоволителна точност най-подходящата за землянина скорост на изписване. Той поддържаше тази скорост, тъй като всяко забързване или забавяне караха момчето да напряга очи.

„В бележката ти бях написал, че е много трудно да ти обясня кой съм. Моите занимания съответстват на тукашната полицейска професия. Аз нямам име в смисъла, в който го разбирате вие тук, и затова е по-добре да ме наричаш Детектив или Ловец. Не съм роден на Земята. Дойдох тук, за да заловя един престъпник от моята раса, и сега го издирвам. И моят, и неговият кораб се разбиха при приземяването. За съжаление обстоятелствата ме принудиха да напусна мястото, където вероятно остана престъпникът, преди да мога да извърша някакво по-подробно разследване. Беглецът представлява опасност както за моята, така и за вашата раса и затова моля да ми помогнеш при намирането му.“

— Но откъде идваш? Какво представляваш? А как изписваш тези букви пред очите ми?

„Всичко с времето си! — Изключително книжовният език на Ловеца бе претъпкан с клишета. — Ние идваме от една планета, чиято звезда бих могъл да ти покажа, но не зная как я наричате вие. Доста се разлиичавам от тебе. За съжаление познанията ти по биология не ми дават възможност да ти обясня точно различията между нас, но предполагам, че знаеш добре какво отличава протозона от вируса. Както човешкият вид се е развил от протозоните, така моят се е развил от вирусите. Ти трябва да си чел за тези неща, стига да употребявам правилно термините, но може би не си спомняш.“

— Мисля, че си спомням — отговори високо Боб. — Но вирусите не бяха ли всъщност аморфни?

„В това отношение разликите са незначителни. Всъщност моето тяло няма определена форма и ако можеш да ме видиш, ти надали би ме помислил за друго, освен за амеба. Според вашите разбирания аз съм много дребен, въпреки че тялото ми съдържа стотици пъти повече клетки от вашето.“

— Защо не се покажеш да те видя? Къде се намираш все пак?

Ловецът извъртя отговора:

„Тъй като сме прекалено дребни и крехки, смятаме, че е доста опасно да се придвижваме и да извършваме някои дейности без чужда помощ. Затова сме привикнали за целта да използваме значително по-едри от нас същества — не в смисъла, в който ти най-вероятно си го представяш, а като живеем в техните тела. Ние правим това, без да им причиняваме някаква вреда, тъй като се вместваме в свободните пространства на тялото, и дори сме полезни, защото унищожаваме болестотворните микроби и другите вредни организми и по този начин съществата, в които живеем, се радват на превъзходно здраве.“

— Това звучи много интересно. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш с някое животно на нашата планета? Мисля, че ще бъде доста по-различно за тебе от всичко досега. А кой животински вид мислиш да използваш?

Това постави въпроса толкова ребром, че вече беше почти невъзможно да се усуква. Ловецът се опита да отложи фаталния миг на развръзката, като отговори отначало на първия въпрос:

„Все пак организмите не са чак толкова различни…“ — той не довърши, тъй като Боб започна да свързва нещата:

— Чакай, чакай! Чакай малко! — момчето отново скочи на крака. — Мисля, че започвам да разбирам накъде биеш. Ти искаш да кажеш, че не използваш другите животни, а влизаш във взаимодействие с тях. Всички тези смущения снощи… Ето кое е затворило раната ми на мига! Защо я остави да се отвори отново?

Ловецът облекчено започна да му обяснява. Момчето беше разбрало истината по-бързо, отколкото беше очаквал, но явно приемаше нещата по-скоро с интерес, отколкото с досегашната си напрегнатост. По молба на домакина си той повтори мускулните потрепвания, които бяха причинили толкова безпокойство предишната вечер, но категорично отказа да се покаже — извънземният беше напълно доволен от развитието на нещата, за да си играе с чувствата на Боб и да предизвиква съдбата.

Ловецът беше направил най-добрия възможен избор. По-малко дете би се изплашило до смърт, а някой по-възрастен сигурно щеше да си счупи краката от бързане към най-близкия психиатричен кабинет. Боб беше достатъчно голям, за да разбере всичко, което извънземният му казваше, и достатъчно млад, за да не го припише на някакви субективни усещания.

Във всеки случай той слушаше, или по-точно наблюдаваше внимателно и спокойно всички събития, които бяха довели Ловеца на Земята, а после и в масачузетското училище-пансион. Извънземният разясни проблема, който му предстоеше да разреши, както и причината Боб да бъде заинтересуван от успешния изход на операцията. Момчето го разбра съвсем ясно: то лесно можеше да си представи на какво беше способно едно същество с възможностите на неговия гост, ако не притежаваше нужните задръжки. Самата мисъл, че тъкмо такова същество се разхождаше на свобода сред нищо неподозиращите хора, го караше да потръпва от ужас.