4. Странни срещи, открития и предателство

Хатушали изръмжа раздразнено. Бодай въздъхна тежко, разочарован също като Хату.

— Нищо ли? — попита той и стана от масата, която деляха.

— Не — отвърна младият мъж и избута голямата книга встрани, сякаш няколкото пръста разстояние щяха да облекчат нетърпението му. — Идва и си отива както му хрумне, изглежда.

— Както знаеш — заговори Бодай, — на младини бях педагог, но за този предмет не знам нищо, това използване на силата ти.

— Магията — каза Хату със сарказъм. — Тази сила, за която никога не съм молил — добави с горчивина.

Бодай вдигна примирено ръце.

— Знам. Знам. Никой от нас не го питат дали искаме родителите си.

Лицето на Хатушали се отпусна за миг, после той се засмя.

— Научил си настроенията ми почти толкова добре, колкото Хава. — Поклати глава. — Трябваше да ме видиш когато бях малък.

— Видях те — отвърна Бодай. — Веднага щом те познах кой си, започнах да те следя. Дори когато не беше в екипа ми.

— Значи помниш избухванията ми?

— Бяха геройски — каза Бодай. — Дори легендарни. Всеки наставник знаеше, че ставаш гневен като буря, ако не намериш отговор на всеки въпрос.

— Биеха ме почти толкова често, колкото Донти заради лудориите му.

— Никой не е бит толкова често, колкото Донти — поправи го с тъжен смях Бодай.

— Вярно. — Хату също стана и се отдалечи от масата към най-близката лавица. Само погледна за миг и рече: — Понякога разбирам всяка дума, щом я погледна, все едно е написана на родния ми език. Друг път не виждам нищо, освен загадъчни знаци, дори и да е книга, която съм проучвал предишния ден. Споменът за това, което съм прочел, избледнява, докато престана да имам представа какво съм прочел едва преди няколко дни.

Бодай кимна.

— Мисля, че да разполагаме с някой, който да записва какво четеш, би могло да е следващата стъпка.

Вдигна заострено гъше перо и го постави до една мастилница и тежка купчина хартия.

— Ако знаех кога бих могъл… — Хату сви рамене и остави изречението недовършено.

Бодай знаеше също толкова добре, колкото и Хату, че това идване и заминаване на определени магически способности изглежда произволно. И двамата бяха приели, че овладяването на пламъците, което Хату бе постигнал по море, беше тласнато от страх и гняв при нападението на пиратите азанти. Оттогава не беше показал никаква способност да запали и една клечка, камо ли да изгори кораб до ватерлинията.

— Ето какво знаем… — почна Бодай.

Хату го прекъсна.

— Аз съм първият мъж, способен да използва магия, въпреки че не знам какво правя. Жените използват мъжете като… съсъди за магия? Сабела и другите жени също нямат никаква представа, а използват силите си… — Махна безцелно с ръка. — Нищо не знаем.

Бодай сви рамене.

— Как са нещата между теб и Хава?

Тази внезапна промяна на темата изненада Хатушали и това ясно пролича на лицето му.

— Чудесно. Защо?

— Помислих, че може би нещо не е наред и може да си разсеян.

— Защо нещо да не е наред?

Бодай разпери ръце и рече:

— Ако нещо не е наред между теб и жена ти, това би било сериозно разсейване.

Хату помисли малко над въпроса и отвърна:

— Мисля, че всичко е наред.

Бодай го подкани с ръка да се върне на масата, дръпна стола си и седна. След като и Хату седна, му каза:

— Ти откри тази… способност да четеш езици, които никога не си виждал, в нощта след като тя се върна. И докато тя беше тук това… избледня, нали?

— Да.

— Просто търсех някаква причина защо си загубил способността. Ако нещата с Хава са както са били първата нощ, тогава въпросът ми е без стойност.

Хату се отпусна на стола си.

— Аз съм… — Сви рамене. — Определени неща са наред.

Бодай кимна. Огледа се и рече:

— Трябва ни малко светлина. Това значи, че слънцето е ниско и вероятно огладняваш.

Хатушали кимна.

— Бих хапнал.

— Върви. Трапезарията би трябвало да сервира, а там ще има други млади хора. Пий ейл, поприказвай, отпусни се. Напоследък работиш неуморно, всеки ден. Трябва да се отпуснеш, да оставиш ума си да отдъхне.

Хату стана и с махване с ръка посочи стотиците книги наблизо — и още повече по-натам.

— Как мога да се отпусна с всичко това, което чака?

— Ще намерим начин — отвърна Бодай. — Сега върви.

— А ти?

— Аз ще поостана малко. Ако искаш да се върнеш, след като се нахраниш, ще съм тук. Ако се държиш като за възрастта си и се напиеш с няколко приятели, ще се видим тук утре сутринта.

Хату кимна, обърна се и излезе.

Бодай поседя неподвижно, докато се увери, че Хату няма да може да чуе, и каза:

— Още ли ще се криеш?

От другата страна на помещението, иззад един дълъг шкаф, от сенките се появи висок младеж.

— Мислех, че добре се справям с криенето.

Беше някъде на годините на Хатушали. Имаше широки рамене и тесен кръст. Косата му беше мръсно русолява и късо подстригана над ушите, като при някои бойци, предпочитащи да носят цели шлемове.

Имаше дружелюбна открита усмивка и Бодай помисли, че сините му очи почти искрят — трик на светлината навярно. Имаше четвъртита челюст и Бодай изпита странното чувство за нещо познато, въпреки че никога преди не го беше виждал. И все пак в лицето и в държането му имаше нещо много приветливо, сякаш беше приятел, и това предизвика у Бодай известно недоволство. Твърде многото години служба като най-важния шпионин в историята на Огнената гвардия го бяха накарали да не се доверява на такива импулси. Беглите му знания за магията включваха и възможността да бъде подведен.

Момъкът носеше широка риза с дълги ръкави с отворена яка и торбести зелени панталони. От скърцането на кожа по камъка Бодай предположи, че носи ботуши, скрити от дългите панталони. На колана си носеше кама и имаше пътна торба, преметната през едното му рамо.

— Ако искаш да останеш скрит — каза Бодай, — съветвам те да се въздържаш да мляскаш. Точно този вид портокал е с много остър аромат. Можах да го помириша чак оттук.

— Огладнях — каза младежът. — Искаш ли?

— Да, моля. — Бодай се смрази. Този разговор му навя отдавна забравени спомени: как още когато много млад беше срещнал един странник, който промени живота му.

Младежът смъкна пътната торба от рамото си, бръкна вътре, извади един портокал и го подхвърли на Бодай.

Вместо да отхапе, Бодай го огледа внимателно.

— Не съм виждал точно от този плод от… трийсет години?

— Нима? — попита непознатият. Дръпна стола на Хату от масата и седна на него.

— Този сорт не се намира наоколо.

Младият мъж се отпусна на стола.

— Портокалите за мен общо взето са едни и същи. Май си спомням за едни големи някога, с тъмна плът, почти червена. Много бяха вкусни.

— Тях не съм виждал — каза Бодай. — Този откъде го взе?

— От същото място, откъдето взех предишния — последва неуслужливият отговор.

— Мъжът, който ми даде онзи, преди години, беше чужденец, от много далече.

— Това ни е общото. Или може би съм същият странник.

— Не изглеждаш достатъчно стар, за да си бил тъдява преди трийсет години, още по-малко да разправяш чудни истории за далечни светове. Също тъй си малко по-висок, а и той не беше рус и със светла кожа.

Младият мъж извади друг портокал от торбата си и започна да го бели.

— Външността може да лъже. Определено съм по-стар, отколкото изглеждам. — Челото му се намръщи. — По-стар съм, отколкото помня, тъй че може би онзи наистина съм бил аз — добави и извърна поглед за миг. После сви рамене. — Или може би е бил някой друг. Трудно е да се разбере понякога.

— Какво те води тук… и между другото, как стигна тук, ако не си дошъл на някой от корабите ни?

— За последното, качих се на борда, когато онази жена Хава спря да зареди вода и храна в Елсобас. Беше спасила още хора и беше почти привършила и двете. В екипажа ѝ се бяха събрали достатъчно непознати, тъй че беше лесно да се кача на борда. И също така лесно беше да се измъкна с новодошлите до Светилището. Колкото защо съм тук, тук съм, за да помогна.

— Да помогнеш с какво?

— С момчето Хатушали, разбира се. Той е прокълнат.

Бодай кимна замислено.

— Проклятието на Огнегривите. Да, ужасни неща ще сполетят всеки, който му навреди.

— Като гледам колко хора се стараят да го намерят и убият, това проклятие не се е разчуло много, боя се. Не, изразих се преувеличено. Имах предвид, че е прокълнат с дарба, която не иска. Чух го да казва, че притежава сили, които не са обуздани с обучение и са опасни. — Посочи Бодай с пръст. — Ти се опитваш да му помогнеш, но се трудиш напразно.

— Не знам какво правя — съгласи се Бодай.

— Точно затова съм тук.

— Ще го учиш за магията ли?

— Богове, не — последва отговорът. — Двамата с него рано или късно ще се срещнем, но не скоро. Това е за доброто на всички. Не, ще ти помогна да направиш това, което правиш най-добре — да обучаваш.

Бодай се отпусна.

— Което правя най-добре… Странникът, за когото споменах, ми каза, когато бях много млад, че учителството би било това, което правя най-добре. Готвех се да стана лечител, когато той промени живота ми. — Помисли дълго над това, след което попита: — И как предлагаш да правя това?

— Дълги дни занапред, приятелю — отвърна русокосият младеж. — След вечеря двамата ще се срещнем и ще ти дам указания за следващия ден. Някои неща ще тръгнат лесно, но за повечето ще отнеме време, тъй че ще се виждаме много в предвидимото бъдеще.

— Защо? И защо трябва да се доверя на някой, който… току-що се появи? — Бодай посочи полуизядения портокал, който бе оставил на масата пред себе си. — Появяваш се със знание, което би трябвало да е извън разбирането ти, и очакваш от мен доверие?

— А ако ти кажа причината за неговата неспособност да чете текстове, които е могъл да прочете само преди няколко дни?

— Това би било просветляващо — отвърна Бодай.

— Чух историята с него, как е подпалил кораб в морето, от екипажа на Хава, и след това наблюдавах малко как се бори с четенето, след като преди това думите са му идвали без усилие. В тези действия има едно общо нещо.

— Кое е то? — Бодай се наведе напред в стола си, любопитството му се беше изострило.

— Магията подейства, когато той не мислеше. Просто действаше.

— Нима? — възкликна Бодай.

— Според всички описания той е спасил екипаж от нападателите азанти и само като погледнал една книга на пода, могъл е да я разбере.

— Значи, полага твърде голямо усилие?

— Не е нужно изобщо. Трябва просто да се научи как да го прави, без да се опитва.

— И как човек постига този странен резултат без усилие?

— С време и практика.

— Много ме заинтригува — каза Бодай. — Какво ти е името?

Мъжът помълча, кривнал леко глава, сякаш се вслушваше или се опитваше да си спомни нещо, после се засмя и рече:

— Не съм сигурен. Имал съм… доста.

— Не мога да те наричам Непознатия.

Младият мъж се отпусна в стола.

— Имената са странно нещо. — Помълча малко замислен. После каза ведро: — Наричай ме Натан.

Бодай забеляза някаква дървена тръба, стърчаща от торбата на странника.

— Музикант ли си?

— Явно — последва отговорът. Младежът бръкна и извади дървена флейта. Изсвири няколко ноти, весела мелодия, после спря и прибра флейтата в торбата.

— Буре — каза Бодай. — Нея бях чувал, откакто за последен път посетих Итра. Едно трио, на централния пазар… — За миг се замисли за всичко, което бе изгубено с унищожаването на Итракия.

— Може би точно там я чух.

Бодай се канеше да възрази, предвид явната младост на госта, но реши, че е чул достатъчно, за да приеме, че този младеж навярно е много по-стар, отколкото изглежда. Говореха си за магия в края на краищата и в този момент Бодай осъзна, че да е отворен за всякаква възможност е най-добрият му избор.

— Е, откъде започваме, Натан?

— Толкова много неща, толкова много места за започване. — Скръсти ръце и замълча, отново някак потънал в размисъл. Когато Бодай понечи да повтори въпроса, Натан попита:

— Какво знаеш за звездите?

Бодай се сепна.

— Звездите ли? Какво по-точно?

— Точно това попитах: какво знаеш?

— Те са точици светлина в нощното небе и ако знаеш техните фигури, можеш да направляваш кораб или да прехвърляш открити равнини, като си намираш пътя по тях.

— Добре — каза Натан. — Нищо не знаеш. Да започнем оттук.

* * *

Деклан се беше примирил с реалността на това, че вече предвожда тази обща чета наемници. Все още мислеше за нея като за четата на Богартис, но съзнаваше, че това е негов дълг, поне докато намереха безопасен път към дома… Изпита внезапна силна болка при мисълта, че „домът“ можеше да е навсякъде. След унищожаването на Онкон и Хълма на Беран нямаше никакво място, където да отиде „у дома“, а нямаше никакво желание да се привърже към друго. Все пак да опази тези хора живи беше задачата му и той щеше да направи всичко възможно, за да я изпълни. Тъй че чувството му за бездомност щеше да се остави настрана. Щеше да ги отведе обратно в Маркенет, ако бе възможно, и след това щеше да изостави войнишката служба, да се върне към ковашкия занаят и да кове оръжия с Едвалт, дори и да се върнеше без скъпоценния пясък. Оръжията, които щеше да направи, можеше и да не са от кралска стомана, но щяха да са най-добрите, които можеше да изкове.

Наемниците бяха опитни в събирането на продоволствие и когато нападнеха селище, можеха да намират скрити ценности дори и в хитроумни скривалища. Домашни животни, складирана храна, скрити мазета: всички те бяха нещо познато за наемните мечове. Това, от което сега се нуждаеше Деклан, бяха ловци, трапери и рибари. С риболов той можеше да се оправя, но останалото?

— Да има тук опитен ловец? На водни птици? Трапер?

Огледа лицата на останалите мъже от четата на Богартис: братята Сойер Джак и Мик, Тоомбс, Били Джей и Сиксто. Джакомо беше пил прекалено от езерцето — заспа и през нощта умря.

От групата на Бенруф оставаха шестима, имената на някои от които все още не знаеше, но до края на това пътуване щеше да се постарае да ги научи. Един от мъжете на Бенруф, стрелец, вдигна лъка си и рече:

— Аз съм добър ловец. Но досега не съм видял никаква следа от големи животни. Малки признаци — да, може би маймуни по дърветата, но нищо, което може да изхрани… — Озърна се и преброи. — Единайсет души.

— Името ти?

— Себастиян — каза стрелецът.

— Още някой да проследява и да чете следи? — попита Деклан. Някои промърмориха „не“, други поклатиха глави.

— Себастиян, поеми челото.

Стрелецът преметна лъка си и застана до Деклан.

— Може да не сме първите хора, намерили това място, тъй че ще трябва да сме бдителни. Себастиян ще отваря път или ще ни намери пътека на дивеч и продължаваме да търсим, докато намерим храна, или умираме от глад. Но поне никой няма да умре от жажда.

Мъжете приеха заповедта му и започнаха да се подреждат в колона.

— Стойте нащрек и вървете тихо.

Бяха едва на западния край на големия каньон и той се уширяваше, докато се спускаха.

— Гледайте внимателно за плод, едър или дребен — каза Деклан. Знаеше, че мъжете нямат нужда от повече подкана от ръмженето на стомасите им.

Докато се придвижваха бавно надолу по склона на тесния каньон, Деклан каза на Бенруф:

— Живях живота си на края на океана, съвсем малко прекарах в едно хълмисто градче. Нищо не знам за места като това.

— Никога през живота си не съм виждал място като това — отвърна Бенруф.

Себастиян подхвърли през рамо:

— Това тук изобщо не прилича на гората у дома.

След един час бавно спускане през камънаци, които затрудняваха прехода, стигнаха до малка поляна и Себастиян клекна и каза приглушено:

— Следа от дивеч.

— Какъв?

— Трудно е да се прецени. Може би лисица или невестулка. — Изправи се и погледна Деклан и Бенруф. — Но ако тук има хищници, значи има и плячка за тях, а каквото ядат те, можем да го ядем и ние.

Някакъв мъж зад Деклан подхвърли:

— По дяволите, точно сега бих изял лисицата или невестулката.

Шегата повдигна духа им. Вече всички знаеха, че е възможно да оцелеят. Имаха пълни мехове с вода и признаци, че в гората има дивеч.

— От сега нататък искам тишина — каза Деклан. — Дори и да сме единствените хора тук, шумът ще подплаши дивеча.

Себастиян тръгна надолу по склона, а Деклан му остави няколко стъпки преднина и го последва. Бенруф също остави интервал за Деклан и пое след него. Вече щяха да спазват дисциплина по дирята и да се подчиняват. Вече бяха четата на Деклан.



Когато леко пийналият Хату се върна в просторната библиотека, първите наставления на Бодай от Натан бяха рязко прекъснати, Бодай имаше зад гърба си десетилетия шпионство и наблюдение на занаята на квели наскости и бе готов да се закълне, че никога не бе виждал някой да изчезне толкова внезапно като Натан.

Бяха говорили около час и дали беше амулет, талисман или заклинание някакво, но Бодай вече вярваше на непознатия все едно че бяха приятели от рождение, и разбираше колко още има да научи, въпреки старостта си. За по-малко от час Натан беше отворил очите му за една вселена, каквато Бодай нямаше да е могъл дори да си въобрази. Но урокът остана недовършен, а и той нямаше представа как това ще се приложи към Хатушали.

Бодай се надигна.

— Май старостта взе да ме надвива. Знам, че казах да се върнеш, но честно казано съм уморен и имам нужда от малко сън. — Изгледа Хату от глава до пети и добави: — А и ти също, явно.

— Уморен съм — призна Хату. — И не се върнах, за да се проваля пак с четенето, но нещо, което ти каза, разтревожи ума ми.

— Какво? — попита Бодай. Хвана леко Хату за рамото и го обърна тъй, че и двамата се озоваха с лица към вратата.

— За това дали нещата с Хава са добре. — Лицето му издаде смущение, щом продължи. — Ами ако съм грешил? Ако нещата не са добре, а аз съм твърде глупав, за да го разбера? В смисъл, твърде глупав съм да разбера как правех нещата, които не мога вече да правя.

— Сега говори разочарованието и пиенето, момче. — Подкара леко Хату към вратата. — Ти си много неща, но глупав не е между тях. — След като направиха две крачки, Бодай рече: — Бях женен някога.

— Наистина ли? — Хатушали се ококори.

Бодай вдиша дълбоко.

— Част от ролята ми като учител в Коалтачин беше да имам наследници.

Хатушали запази мълчание, очаквайки Бодай да продължи.

— Причината да споделя това, предполагам, е, че ти беше отгледан от наставници и обучаващи, те се разпореждаха с теб, и от шефове на екипи, хора, които не изпитваха никаква любов към теб. Може би един-двама са изпитвали малко привързаност към теб, но не и обич по някакъв дълбок начин. Никога не си познавал майка или баща, които биха дали живота си за теб. — Извърна очи от Хату, след което добави: — Това е любов без условия, поставяне нуждите на другия пред собствените ти.

Хатушали слушаше.

— Какво знаеш за семействата? — попита Бодай.

Хату изведнъж млъкна, явно объркан.

— Какво имаш предвид?

— Пътувал си, видял си това-онова, тъй че допускам, че си виждал семейства, които наистина държат един на друг.

Бодай махна с ръка да продължат напред.

Хату закрачи до него, но се беше смълчал, докато премисляше въпроса.

— Предполагам. Веднъж чиракувах при един кожар, който като че ли беше много щастлив да види децата си, когато му прекъсваха работата. Струваше ми се странно, че се прави на ядосан, когато му се натрапеха, докато работи, но той всъщност се радваше, че ги вижда. — Хату се пресегна, забърса косата си назад и продължи: — Беше нещо като игра, мисля, но те наистина като че ли се радваха. Сгълчаваше ги, че са дошли в работилницата за щавене, после ги хващаше, мяташе ги нагоре и ги въртеше из стаята, всяко поред, после ги гълчеше наужким и ги пъдеше навън. Минаха няколко дни, докато разбера, че не е истинско… истински проблем, а просто някаква игра, която играеха.

Бодай кимна.

— Когато за първи път дойдох в Коалтачин, успях, защото никой не беше виждал истинския Бодай у дома от години. Както ти казах, след като се отървах от двамата си братя — както също така казах, презрени от истинския Бодай, — бях наследил водачеството на клана. Но явно не бях осъзнал, че така бях премахнал две от последните три препятствия между това да стана господар и моя „по-млад брат“, който успя да убие жена ми, но не успя да убие мен, преди аз да го довърша. — Бодай въздъхна. — В Коалтачин убиването, за да се издигнеш, е толкова обичайно, че е трудно да се повярва, че обществото е издържало толкова дълго.

— Все едно, най-силните оцеляват, и то по начин, който прави по-силни всички, предполагам. — Погледът му към Хату подсказваше, че е открит за въпроси.

— Говориш за неща, които… Така и не разбрах.

— Време е за още малко история, значи. — Забеляза помръкналото изражение на Хату и бързо добави: — Ще се опитам да бъда кратък.

След миг и двамата се засмяха.

— Заникъде не бързам, Бодай. — Челото на Хату се намръщи за миг. — Когато за първи път ми разказа кой си, в Елсобас, попитах ли те изобщо за истинското ти име? — Присви очи. — Онзи опиат, който ми подхвърли, изигра сериозни номера с паметта ми.

— Не е така. Помня, че ти казах, че беше Зандер, което беше лъжа — отвърна Бодай. — Колкото до първоначалното ми име, толкова години минаха, че понякога трябва да си напомням, че беше Нелсин.

— Нелсин ли?

Стигнаха до вратата към двора и спряха.

— На Нел синът, тъй като Нел беше името на майка ми, а никой не знае кой е баща ми. Тя ме изостави и Огнената гвардия ме взе при себе си. Но са ме наричали Бодай от толкова много години, че е повече „истинското“ ми име от това, което първите учители ми дадоха тук. — Бодай си пое дъх и добави: — Очаквам, че ще открием много истории, пръснати из томовете в тази библиотека. Тъй че, ако изобщо се организираме някога, можеш да заровиш по-надълбоко в предмета, но това, което трябва да знаеш, е следното. Това Светилище някога беше домът на Огнената гвардия по няколко причини, но ключовата причина беше да държим под око Нитания. Това име се използва за земята и хората, които живеят тук, макар че това е донякъде тромаво, защото Нитания, континентът, е дом на много народи, много нации.

— Разбирам — каза Хату.

— Ние… — Бодай въздъхна. — Толкова много различни места, откъдето да се започне. — След това се усмихна. — Но откъде да започнем е въпрос, който може да почака до утре. Точно сега и двамата имаме нужда от сън.

Хату кимна.

— Лека нощ, Бодай.

Обърна се и се запъти към жилището си.

На път към покоите си Бодай осъзна, че разговорът му с Хату бе докоснал чувства, пренебрегвани през повечето от живота му. Истината беше, че се бе оженил заради политическа изгода сред фамилиите на господарите учители и това го беше поставило в положението, когато дойде времето, да може да замести бащата на истинския Бодай в Съвета без опозиция. Но макар мотивите му да се основаваха на логика и политика, се беше привързал към жена си и я беше обикнал много. Осъзна, че това бе най-близкото до любовта, до което беше достигал, и за първи път от години го жегна жал за смъртта ѝ.



Донти влезе след двама носачи в казармения сектор, заделен за ескортите и свитите на гостуващи благородници. Някои трябваше да са имали големи ескорти, прецени той, защото този отряд наброяваше седемнайсет души, без да се броят двамата мъже, които все още бяха с барона, но въпреки това запълваше по-малко от четвъртина от казармата. Тъй че понякога тук явно се настаняваха по стотина войници и слуги. Реши, че в живота на Северна Тембрия има неща, които никога няма да разбере. Повечето господари в Коалтачин нямаше да допуснат и един въоръжен придружител на който и да е чуждоземен благородник на достатъчно близко разстояние, за да нанесе удар, да не говорим за сто.

Баронът беше разположил около казармата отряд от най-добрите си войници. Бяха членове на домашната му гвардия — онези, които наричаха „кастелани“, и ако се съдеше по външността им, бяха едни от най-суровите и готови за разпра бойци, които Донти бе виждал.

След дълго обсъждане с Балвен, който бе слушал внимателно, вторият най-важен мъж в баронството бе заключил, че Донти трябва да остане плътно до тези мъже. Осъзнаването на опасността от азантите го поставяше в уникалното положение да предусети възможните неприятности, каквито и да бяха те. Донти не беше щастлив от това назначение, но пък и той рядко биваше щастлив от каквато и да било дадена му задача.

Знаеше, че ескортът на епископос Бернардо е също толкова сериозна банда войници, колкото и пазещите ги отвън. Никакво възражение нямаше да се избият щастливо едни други, но не изпитваше силно желание да се озове между тях.

— Вечеря, с благоволението на барона — каза той, след като носачите поставиха два големи подноса с блюда и чаши, а зад него влязоха още няколко души, понесли храна и вино.

Въоръжените хора на епископоса изглеждаха малко настръхнали, но когато бокалите се напълниха с вино, всякаква неохота да се доверят на непознати изчезна.

Донти наблюдаваше от ъгъла на казармата до отворената врата, извън която войниците на барон Дюмарш стояха в готовност. Не беше съставен никакъв конкретен план, но Балвен бе заповядал на командващия сержант да са готови в случай че избухне неприятност. Донти подозираше също така, че му е заповядал и да внимава самият той да не се измъкне.

Мъжете на епископоса награбиха първо виното и двама се сбиха. Единият изруга другия, без да мисли, и думата, която използва, бе много позната на Донти.

Не че мразеше пиянски свади, но и не беше глупак да остане сам срещу тренирани войници. Пристъпи навън и викна:

— Усмирете ги и запазете всички живи, ако може!

Командващият сержант не се поколеба. Обикновено нямаше изобщо да приеме заповеди от някого като Донти, но указанията на Балвен бяха съвсем ясни и той бе готов точно за такъв проблем.

Мъжете вътре се оказаха изненадани — повечето държаха ядене или пиене, а оръжията им бяха до наровете в другия край на помещението. Войниците на барона нахлуха и половината мъже бяха проснати на пода, докато останалите посегнат за оръжията си.

Неколцина успяха да ги грабнат, но видяха, че е безнадеждно, и ги хвърлиха на пода.

Трима мъже все пак атакуваха хората на Дюмарш — единият бе войникът, избълвал ругатнята, задействала Донти. Донти нямаше оръжие, но се хвърли към него, скочи високо, изрита го с два крака и викна:

— Дръжте го здраво!

Трима мъже от Маркензас се хвърлиха върху поваления и го обездвижиха.

Донти скочи на крака, залитна и едва не падна, но се задържа. Затърси отчаяно нещо, което да използва, награби мръсна пътна дрипа, с която някой ездач си беше бърсал прахта и потта от лицето, натика я в устата на хванатия от тримата и извика:

— Внимавайте за отрова!

Нечия яка ръка сграбчи Донти за рамото и го издърпа от купчината.

Той се извъртя със свит юмрук, но видя, че издърпалият го мъж е един от старшите сержанти на Дюмарш.

— Удариш ли ме, ще те пребия почти до смърт, момченце, и ще се извиня на барона после! — извика той на Донти.

Трябваше му малко време, докато събере ума си. Погледна надолу и видя, че мъжът, когото подозираше, че е сикари, е напълно обездвижен от тежестта на телата върху него, както и от парцала, натикан в устата му. Очите му започваха да се оцъклят, докато се мъчеше да вдиша, и това му се стори смешно.

Изведнъж усети, че е замаян, и погледна през рамо сержанта, който каза:

— Спокойно, момче.

— Спокойно… — повтори Донти, без да разбира какво е станало. После погледна надолу и видя, че от хълбока му стърчи кама, малко над бедрото.

Това някак си му се стори още по-смешно и той започна да се смее, но го прониза болка и изкара въздуха от дробовете му и той изохка.

— Проклятие — промълви Донти, докато губеше съзнание, и рухна в ръцете на сержанта.

Загрузка...