23. Начало на възмездието и ужаси невъобразими

Хава седеше на масата срещу Червения Суини в един ъгъл на „Южната къща“. Беше пристигнала преди два дни и беше изчакала, докато той получи вестта, че го чака.

Между двамата имаше две чаши ром и Червения Суини взе едната, отпи и каза:

— А, запомнила си черната бутилка.

— Просто казах, че е за теб — отвърна тя небрежно.

Червения Суини помълча, след това я погледна и каза:

— Онзи мъж, Катариан, е съвсем луд.

— Не ти ли казах? — отвърна тя, мъчейки се да прикрие смеха си. — Защо, какво е направил?

— Започна с малко, побъбри с онова момче от азантите, което ти не уби.

— Значи, Даход се е върнал — каза Хава.

— Не съм сигурен от какво го беше страх повече, да има други азанти или теб да те няма. — Червения Суини отпи пак. — Но Катариан е толкова изкусен шпионин, колкото ти каза, че е. Не съм виждал друг човек да усвои език толкова бързо, колкото той азантската реч, и въпреки че онова момче беше много разочаровано, че не видя теб, макар и да му каза, че той ще е твоят агент, ами, Катариан го убеди за по-малко време, отколкото на мен ми трябва, за да разкажа тази история, че ти си агент на далечна и могъща държава, която идва да спаси всички азанти. Подхвана това, което ти каза на момчето, разкраси го, разшири го… — Червения Суини отпи, избърса устата си с ръка и поклати глава. — Цяла армия щяла да връхлети и да сложи край на лордовете на Прайдове.

— Не е толкова далече от истината — каза Хава. — Макар че спасяването на азантите би било непредвидено благодеяние за тях, но не и цел на моите хора.

— Отървавате ни от лордовете на Прайдове, тъй че е същото, макар че ще стане кърваво за известно време след това.

— Родена съм точно след една голяма бъркотия отвъд морето, тъй че знам колко жестоки може да са борбите за власт след една голяма промяна.

— Достатъчно стар съм, за да помня, че чух за онази… Измяната я наричат, нали?

Тя кимна.

— Никога не съм ходил на Близначните континенти — каза Червения Суини, — но съм стигал до Южните острови под Протока няколко пъти, когато бях млад и глупав.

Тя се засмя.

— Всъщност не си бил толкова далече от Кралството на нощта, стига да си знаел къде да гледаш.

— Сериозно? — Той се засмя и допи рома си. — Както и да е, твоят Катариан успя да предизвика няколко боя в няколко хана, между редови азанти и местни главорези, пусна слухове за предстояща революция, за малко да накара целия азантски гарнизон в Ядамиш да излезе, за да отблъсне атака, която изобщо не съществуваше, на един ден езда от града. — Засмя се. — Той е това, което наричаме „бъркалка“, от тия симпатяги, които изчакват всички да се напият, почват да подхвърлят обиди, после казват „защо не му удариш един тупаник“, а после си кротуват и гледат тупаника. Не мога да разбера защо азантите не са го спипали досега.

— Труден е за спипване — каза Хава. — Може да променя външността си по-бързо от всеки крадец, когото познавам. Влиза през една врата и е висок мъж с черна туника, а минута по-късно се шмугва през друга врата и е със синя риза, изгърбен, тъй че да изглежда по-нисък, с разчорлена коса, че и с различен цвят на косата. Впечатляващо е да го наблюдаваш, ако не си се замесил в свадата.

— Както и да е, забърква пакости, точно както ти искаше. Е, какво ново?

— Има един остров. Светилището.

— Чувал съм за него, преди много време. Мислех, че е мълва.

— Истински е. Там сме с Катариан, когато не действаме тук.

Червения Суини не отвърна нищо, само кимна.

— Трудно е да се намери — каза Хава. — И точно затова се е превърнал в мълва.

— Има едно място около най-североизточния остров, много плитчини, мъгли, трудно се минава — каза Червения Суини.

Хава се усмихна.

— Точно там е. Никога ли не си ходил да видиш?

— Не съм имал причина — отвърна той. — Оставям на други да гонят легенди и изгубени съкровища. Никога не съм имал време.

— Но знаеш островите?

— Повече от повечето хора, но не всички. Има много незаселени.

— Поради което флота от десет кораба плава натам.

— Кога?

— Би трябвало да са тръгнали тези дни — каза Хава.

— Накъде са се запътили?

— Ако картите, които съм видяла, са точни, има един доста голям пуст остров на по-малко от един ден плаване до Акена. Не познавам теченията и ветровете добре.

— Аз ги знам — каза Червения Суини. — Знам го онзи остров. Ако няма бури, имаш добър шанс за попътен вятър. Тръгваш някъде между залез-слънце и полунощ и стигаш в главното пристанище на Акена на разсъмване. — Засмя се. — Десет бойни кораба ще ги събудят хубаво.

— Особено ако тяхната флота е някъде другаде.

— Значи ти трябва наистина голяма пушилка на ден-два плаване оттам. — Той помисли малко. — Някое голямо северно пристанище, да речем Уандасан или Тобило… чакай да го подредя отзад напред. — Вдигна пръст. — Не може да се пътува с много коне, понеже планинските пътища са гадни. Тъй че — кораби. По-голям бунт, това са три, може би четири азантски кораба, на големите има по петдесет или повече бойци. Три, може би четири дни, за да се прати съобщение до Акена, че са в ужасна нужда и трябва да им пратят помощ… — Помълча, после каза: — Тобило. Караме Катариан да почне въстанието си там.

— С какво ни оставя това в Акена?

— Той е странен град и ходиш там само ако е абсолютно наложително. За разлика от останалата Нитания, този град е… почти като религиозно място. Всичко е ритуал. Имат човек, чието единствено задължение е да събужда всички на разсъмване и да отброява часовете. Там се отнасят различно към слугите си. Семействата на азантите ги държат заложници срещу добро поведение, но със семействата на градските слуги се държат като с благородническо съсловие. Живеят почти в лукс. Някои от слугите, които са в течение на тайните на лорд на Прайд, знаят, че ще бъдат убити, когато службата им не е нужна повече, но го правят с охота, защото знаят, че със семействата им ще продължават да се държат добре след смъртта им.

— Ще се бият ли? — попита Хава.

Червения Суини сви рамене.

— Някои, може би. Други просто ще гледат отстрани. Въпреки облагите те все пак до голяма степен са зависими като азантите.

— Значи, това, което крал Дейлон…

— Крал? — прекъсна я Суини. — Мислех, че беше барон, когато говорихме последния път.

— Нещата се променят — отвърна тя.

— Явно. Продължавай.

— Крал Дейлон води четири хиляди от най-коравите си, най-добре обучени бойци. Ще му трябват няколко дни да организира нещата, да подготви конницата.

— Води конни войници?

— Около четиристотин тежка конница.

— Това ще е забавно. Няма никакви големи чисти пространства за някакво главно сражение, но много конници по улиците ще създадат бъркотия и хаос. — Забарабани с пръсти по масата, докато премисляше. — Кажи на вашия крал, че на всеки ъгъл ще има засади, ако не се добере до централния площад, където живеят лордовете на Прайдове, когато са в града. Ако има достатъчно неприятности в другите градове, някои ще напуснат именията си, понеже си мислят, че Акена е най-безопасното място.

— Значи, лордове на Прайдове в града, азанти фанатици — навън. — Тя кимна. — Изглежда добър план.

— Казваш, че имаш добра памет и не ти трябва карта?

— Защо?

— Защото нямам с какво да рисувам.

Хава се засмя.

— Първо, няма никакви отбранителни съоръжения срещу морето, а само едни стари стени, които лесно се прехвърлят, около централния анклав на лордовете на Прайдове. Тъмните господари изобщо не са се страхували от каквато и да било атака. Тъй че може да доплава лесно и със сила, без да е нужно да плава в колона, та корабите да стигнат почти едновременно. В пристанището да гледат за широка редица от докове и кейове. Може да са чисти и там трябва да разтовари колкото може по-бързо. Ако има привързани съдове, ще трябва да върже корабите си за тях, да минат през палубите и да овладеят кейовете колкото може по-бързо. — Червения Суини помълча замислено. — Кажи му, че има един плитък плаж югозападно от пристанището, и там трябва да бъдат разтоварени конете му, тъй че корабът трябва да е силно на ляв борд! — Започна да се възбужда от идеята за завземането на Акена. — Там няма нищо особено ценно и никаква сериозна охрана нощем, тъй че ако разтовари конниците си там, препускат нагоре по крайбрежната до втората — не първата, а втората — главна улица отляво, това е право нагоре по хълма.

— Продължавай — подкани го Хава, докато попиваше в ума си всяка подробност. Знаеше, че в тази част кралят ще включи най-добре обучените си войници с най-добрите мечове.



Балвен стоеше над доковете на новото пристанище на Северния нос, все още загърнато в сумрак, въпреки че небето на изток бе започнало да изсветлява. До него стоеше кралят, а долу под тях Деклан командваше наемниците си.

Беше му отнело няколко дни, но най-сетне бе успял да постигне някакъв мир между двамата братя. И да имаше трошица съмнение дали Деклан им е брат, това бе напълно изчезнало, когато бе възникнал конфликтът между тях. Бяха от една кръв, а когато се ядосаха, приликата бе очевидна. Дори звучаха еднакво, когато повишаваха глас.

Деклан приличаше на много по-млад вариант на Дейлон и макар да му липсваха годините образование и възпитание, имаше буден и жаден за знание ум, макар и притъпен от събитията, които бяха съкрушили духа му. Балвен смяташе, че вижда как този дух бавно започва да се възвръща, след като мъчителната мисия с намирането на специалния пясък беше далече зад него. Сега жадуваше да срещне онези, които трябваше да накаже, и това подхранваше духа му. В това, призна мълчаливо Балвен, двамата му братя бяха като близнаци. И двамата жадуваха за мъст.

— За какво мислиш? — попита Дейлон.

— След повече от шейсет години заедно съм приел, че можеш да четеш мислите ми.

— Мислиш, че би могъл да се окажеш крал, ако и двамата ни убият.

— Едва ли — отвърна Балвен с горчив смях. — Не съм роден за владетел.

— А Деклан е? — Тонът на Дейлон издаваше, че все още таи гняв заради непокорството на младия мъж.

— Би могъл да стане, с малко помощ. — Балвен сложи ръка на рамото на брат си. — Бих предпочел да не се налага да правя това, ако нямаш нищо против.

— Не се каня да умирам скоро — каза кралят. — Ако това те кара да се чувстваш по-добре.

Един едър мъж се изкачи по склона към тях и се поклони.

— Готови сме да товарим конете, след това хората — каза той и след кратка пауза добави: — Ваше величество.

— Сабиен, нали? — попита Балвен.

— Да, сър.

— Колко време ще ви трябва да сте готови за тръгване?

Бившият първи помощник на Хава се обърна и огледа подреждащите се товарни баржи и подготвящите се за товарене мъже, коне и екипировка.

— До довечера. Би трябвало да сме готови с вечерния отлив.

— Колко време ни трябва да стигнем до онзи остров? — попита кралят. — Хава не беше сигурна, защото не знаеше колко ще са корабите и кои ще участват в пътуването.

Сабиен посочи към най-северната част на пристанището.

— Онова е най-дългият понтон, от онзи край на кейовете до „Черната диря на Борзон“, и сме приготвили най-долната палуба за конете. Монтирали сме скрипец и само качването им ще отнеме повечето от деня. След това войниците ще се качат бързо.

— Другите кораби скоро ще започнат да товарят — продължи Сабиен. — Щом тръгнем, ще плаваме със скоростта на най-бавния кораб, а това е „Черната диря на Борзон“. Би трябвало да стигнем до острова за четирийсет дни. При хубаво време и вятър — няколко дни по-рано.

— Добре — каза Балвен. — Значи ще сме там малко преди те да започнат да се организират за идване тук. Подайте сигнал, когато е време кралят да се качи на борда.

— Разбрано, сър — отзова се Сабиен, след което се поклони на Дейлон. — Ваше величество.

— Няма нужда да чакаш тук — каза кралят на Балвен, щом Сабиен си тръгна. — Няма смисъл да те гледам как ми махаш от върха на кулата, когато отплавам. Все пак имаме кралство да градим.

— Помислих си го — отвърна Балвен. — Каретата е готова.

Погледна надолу, където Деклан все още организираше хората си, а Дейлон каза:

— Хайде, казвай каквото ще казваш.

— Каквото и да е друго, той е нашият по-малък брат. Би било добре двамата да помним това.

— Повярвай ми, никога няма да го забравя. — Дейлон поклати глава, след това неочаквано се засмя тихо. — По дяволите, когато се ядоса, страшно прилича на татко.

Балвен се усмихна.

— Ти също.

— Знаеш ли, ако и двамата се върнем, ще трябва да направиш нещо.

— Какво имаш предвид?

Последва дълго мълчание, след което Дейлон каза:

— Да го обявиш за мой наследник.

Балвен се изненада.

— Но…

— Знам, мислеше си, че ще се наложи да ме уговаряш за това. — Дейлон въздъхна. — Никога няма да се оженя отново, а и ти, скъпи ми братко, не си по жените. Имаме там някакви братовчеди все още, несъмнено, които са избегнали смъртта по време на набезите. Ако умра, без да съм го провъзгласил за наследник, изведнъж ще се появят всички далечни родственици и ще имаме фракции, борещи се за власт.

Помълча, после каза:

— На бюрото ми съм оставил документи, които съм подписал в случай че не се върна.

— Нима?

— Ами, помислих, че е по-добре да ти го кажа, след като несъмнено ще ровиш из бюрото ми, като се върнеш в замъка.

Балвен се засмя.

— Както би трябвало да направи всеки кадърен първи министър.

— Е, що за зла схема си спретнал, за да заявим, че нашият брат е легитимен?

— Проста всъщност. Знаем, че майка му беше Абигейл Ленокс, която е, или по-скоро беше, братовчедка на кралските фамилии и в Илкомен, и в Итракия, а баща ѝ претендираше за титлата дворцов барон. Аз случайно съм се натъкнал на свидетел, който заяви, че един умиращ жрец от един или друг храм тайно е бракосъчетал нея и татко.

Дейлон кимна.

— Кой може да оспори това?

— Кой наистина?

— Е, иди да се сбогуваш, върни се и пази кралството ни непокътнато.

— Да кажа ли на Деклан, че официално е принц?

Дейлон се разсмя истински.

— Мили богове, не! Достатъчно неща са му на главата. Просто му кажи, че двамата настояваме да не се остави да го убият.

Братята се прегърнаха и Дейлон се запъти към кастеланите си, които се качваха на кораба си, а Балвен забърза надолу по склона към Деклан.

Деклан го видя и се отдръпна от Сиксто, на когото даваше последните си указания.

Щом се приближи, Балвен каза:

— Дойдох да се сбогуваме.

Протегна ръка и Деклан я стисна.

След това, с напълно неочакван порив, Балвен прегърна силно по-малкия си брат и промълви:

— Остани жив, Деклан.

Сиксто гледаше с едва прикрита насмешка как Деклан замръзна от ненадейната прегръдка.

Деклан изпусна дълго сдържания дъх, щом Балвен го пусна, и каза тихо:

— Такова ми е намерението.

Погледна над Балвен към Дейлон. Отвеждаха коня му при останалите коне, за да ги натоварят на „Черната диря на Борзон“. После закрачи към платформата, където личната му свита щеше да се качи на флагманския кораб.

— Кралят? — попита той.

— Започва да възприема факта, че има малък брат… бавно. — Постара се да го каже небрежно, но стисна Деклан за рамото. — Никой от двама ви не помисли много какво става след тази война. Тъй че аз трябваше да го направя заради вас. Трябва да се върнете, и двамата.

Настойчивостта в тона му изненада Деклан също като прегръдката. Той кимна замислено.

— Ще го опазя, доколкото мога.

— Опази и себе си — каза Балвен. Опита се да се овладее, покашля се и каза: — Аз се връщам в Маркенет. Сбогом!

Обърна се и бързо закрачи нагоре по склона.

Сиксто се загледа след него, а след това се обърна към Деклан.

— Готови сме за качване на борда.

Деклан също се беше загледал след Балвен, докато той вървеше нагоре към чакащата карета. След малко отвърна:

— Прати съобщение на капитана на кораба. Щом е готов, пускай първата лодка.

Бе прочистил ума си от смущението, което Балвен му бе причинил, и отново се бе съсредоточил само върху едно нещо: унищожаването на лордовете на Прайдове.



Слънцето се смъкваше на запад. Хатушали стоеше на хълмчето зад библиотеката и се възхищаваше как звездите изникват, докато светлината на запад гасне, и бавно обсипват небесния свод. Най-сетне бе осъзнал, че това е един вид илюзия, тъй като се въртеше светът и сега започваха да обръщат гръб на слънцето, така че в известен смисъл той се движеше в сянката на Гарн. По някаква причина тази представа едновременно го радваше и изумяваше.

— Пак ли се опитваш да видиш звездите отблизо? — попита Бодай зад него.

— Не — отвърна Хатушали. — Просто реших да подишам малко чист въздух и да погледам залеза и как звездите излизат. — Засмя се. — Ха, излизат! Те винаги са си там, нали? — Бодай кимна. — Ние просто не можем да ги виждаме, защото светлината са слънцето скрива тяхната.

— Явно това е причината — каза Бодай. — Ядене тази вечер?

— Да — отвърна Хату. — Отиваме ли?

Отидоха, взеха си храна и седнаха. И Бодай каза:

— Трябваше вече да сме получили някаква вест от Хава.

Хату кимна.

— Да. Но се опитвам да не мисля за това, за да не се тревожа.

— Жена ти — заговори Бодай и посочи Хату с лъжицата си — е може би най-компетентната личност, която съм срещал, тъй че ако някой оцелее от тази лудост, това ще е тя.

— Съгласен — отвърна Хату. — Поради което мога да избягвам тревогата си… повечето време. Не мога непрекъснато да проверявам за нея с моите… сили, защото иначе не бих правил нищо друго.

Бодай се засмя.

— Разбирам.

— Ти също се тревожиш, знам.

— Откакто те доведоха в Коалтачин и откакто двамата станахте двойка, да, винаги. — Хвърли поглед към вратата, сякаш очакваше Хава да влезе всеки момент. — Да, тревожа се, но това не променя факта, че тя е повече от способна да се грижи за себе си.

— Открих нещо интересно — каза Хату. Погледна към входа за коридора, водещ към библиотеката. — Докато Натан го няма, се опитвам да напипвам по краищата на това, което знам, един вид — разширяване на разбирането ми.

Бодай се усмихна.

— Разбираемо.

Хату леко се намръщи.

— Нека да ти покажа.

Вдигна парченце морков, което беше паднало от лъжицата му, подхвърли го във въздуха и то замръзна над масата.

— Виждал съм и преди да караш неща да левитират, Хату — каза Бодай.

Хату се ухили.

— Огледай се.

Бодай го направи и се ококори, щом осъзна, че всички в трапезарията са застинали неподвижно, никой не помръдваше.

— Какво…?

Внезапно всички отново се раздвижиха все едно нищо не бе прекъснало движенията им, а парченцето морков тупна на масата.

Хату тръсна леко глава, за да я прочисти.

— Мисля, че мога да спирам времето. — Очите на Бодай се разшириха още повече и той като че ли онемя. — Поне в малко пространство около мен.

— Как…?

— Не знам. Още едно от онези неща, които направих случайно. Или може би не е спиране на времето, а… замразяване на всичко около мен… но не и мен?

— Никога ли няма да свършат чудесата? — попита Бодай.

Внезапен порив на енергия заля Хату и той пусна лъжицата си на масата.

— Какво? — попита Бодай.

— Усети ли го?

— За миг кожата ми настръхна, сякаш студен полъх нахлу и си отиде.

— Библиотеката — каза Хату.

Нахлуха бързо в тъмната библиотека и спряха. Между купищата книги близо до една лавица във въздуха се рееше странно потръпващо кълбо от зелена енергия и докато гледаха, и двамата усетиха как настръхват.

Кълбото блещукаща зелена светлина се изтегли нагоре като завеса и бързо изчезна в една точка във въздуха, примига и угасна, и видяха Натан, със златното кълбо, което им бе показал преди няколко дни, а до него стоеше малко по-стар мъж с тъмен халат, държащ дървена тояга. Беше с къдрава черна коса, малко прошарена, и лицето му бе леко набръчкано, но стойката му беше изправена и той излъчваше енергия все едно още беше млад енергичен мъж.

— Натан! — възкликна Хату.

Натан поведе по-стария мъж към Хатушали и Бодай. Изглеждаше леко замаян от това, през което току-що бяха преминали.

— Как… — понечи да заговори Бодай.

Натан кимна към глобуса в ръката си и го прибра в пътната си торба.

— Много е старо… — Сви рамене. — Наследих го. — Отведе по-стария мъж до масата и го покани: — Седни. — После се обърна към Хату и Бодай. — Помислих, че ще е най-добре да потърся някой, който знае точно какво всъщност е онова нещо в ямата, и се надявам да съм прав с решението си.

Непознатият им се усмихна и каза:

— Здравейте.

— По-младият приятел — каза му Натан — е този, за когото ти казах, Хатушали. А това е Бодай. — И посочи учителя.

Мъжът кимна.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Руфио.



След като остави Червения Суини в Шечал, Хава беше направила спирания и проследи Катариан. Беше ѝ отнело повече от седмица, докато го намери от последното му местопребиваване, и беше толкова впечатлена от шпионските му умения, колкото и подразнена, че ѝ беше струвало толкова усилия, докато го намери.

Катариан сега беше в град Тобило с Даход и други двама бунтовници азанти, готови да яхнат бързи коне към най-близкия голям команден пост между Тобило и Акена. Тя и Катариан бяха прецизирали предложения от Суини план и вече разполагаха с твърда програма.

Хава стоеше на брега на големия пуст остров, за който ѝ беше казал Червения Суини, където крал Дейлон щеше да организира нападението си, и наблюдаваше появяващите се на хоризонта платна, обзета от облекчение. Имаше пълно доверие в Сабиен, но той все пак плаваше през коварни води и ако онези, които го следваха, изпълнеха указанията им немарливо, ги чакаха плитчини и рифове.

Обърна се към Били, който действаше като неин първи помощник, докато Сабиен командваше кралската флота.

— Прати съобщение. Бъди готов да потеглиш веднага щом се върна на борда.

Били вдигна един дълъг прът с вързан за него зелен плат и го размаха. След минута от рулевата палуба на „Кралицата на бурите“ развяха друг зелен флаг. Хава нямаше търпение да се върне на кораба си, след като беше командвала мудната търговска гемия, която я бе докарала тук.

Работници от Светилището се бяха трудили усърдно последните няколко дни, за да подготвят зона за дебаркиране за краля и армията му. Вдигнати бяха платнени навеси през ранното лято и походните огнища бяха готови за готвене. Имаше и една що-годе добра палатка, която да предложат на краля.

Чувстваше се нетърпелива, което не беше обичайно за характера ѝ, но предстоящата битка беше изопнала нервите ѝ и тя беше решена да се погрижи всичко, което е във властта ѝ, да бъде направено както трябва.

Най-сетне водещият кораб промени курса и влезе в залива точно под лагера. Били подаде сигнал с пръта и зеления флаг, че първият кораб трябва да се доближи толкова до „Кралицата на бурите“, колкото е безопасно, а другите след това да се закотвят в редица, изпъната до мястото, където стоеше Хава.

Указанията бяха изпълнени и след час кралският кораб беше укрепен и спуснаха лодка. Когато тя стигна до пясъка. Хава видя Дейлон и Деклан.

Двамата изгазиха на брега и Хава удостои Дейлон с лек поклон, след това прегърна Деклан.

— Мислех, че ще си с твоите хора.

Отговори ѝ кралят.

— Отбивахме се на който остров твоят човек Сабиен избереше за вода и наредих Деклан да дойде на борда на моя кораб. — Хвърли поглед към Деклан и добави: — Имахме да обсъдим някои неща.

Деклан кимна в знак, че няма да кажат по въпроса нищо повече.

— Поръчах да ви приготвят вечеря — каза Хава и се отдръпна настрани, за да може кралят да мине, но той ѝ махна да тръгне пред тях.

— Води ти. — Погледна брат си ѝ каза: — Само да не е онази маймунска яхния, за която ми разказа.

Деклан се засмя.

— Надявам се да е нещо по-вкусно.

Стигнаха до палатката, в която имаше походна масичка и два стола, единият от които Дейлон зае, докато Хава и Деклан останаха прави. Накрая кралят каза:

— Няма ли един от вас просто да седне, за да не се чувствам като пълен идиот? Нагледал съм се на дворцови протоколи от Лодавико на Сандура.

— Били сте натясно дни наред, а аз съм яла — каза Хава.

Деклан се поколеба, след това седна на втория стол. Един от екипажа на Хава се появи, понесъл две купи с пикантно ухаеща супа — зеленчукова с късчета сушено телешко.

— Имам пилешко на шиш, ваше величество — каза тя, — и сме донесли полева пещ, в която се пече хляб.

— Топъл хляб! — Дейлон беше почти възхитен. — Надминаваш всички очаквания. Хава.

— Всичко върви според плана. Вие имате четири хиляди или повече души, които ще дойдат на брега през следващите няколко часа, и всички те са гладни след седмици по море и на дажби суха храна. — Посочи платнището зад палатката и Дейлон и Деклан видяха десетки работници, разшетали се около разпалените огньове и понесли телета на грамадни железни шишове. — Наредих да пратят тук всичко, което можахме да заделим от Светилището, и те надминаха себе си.

— Одобрявам — каза Дейлон.

— Колко време ще ви трябва, преди да сте готови за бой? — попита Хава.

— Колко време имаме оттук до врага? — попита кралят.

— Девет часа, ако ветровете са добри. Тръгвате три часа след залез и влизате в Акена призори.

Дейлон остави лъжицата си, когато им поднесоха печено пиле и зеленчуци. Погледна Хава и я подкани:

— Защо не ми кажеш каквото имаш да кажеш?

— Призивът е тръгнал из цяла Нитания и армиите се събират за нов набег срещу Северна Тембрия. Този път се канят да ударят Маркензас. — Хава замълча. — Всеки кораб, годен да направи това плаване, ще стигне в пристанището до около три седмици, за да направят плаването навреме за средилетието.

— Трябва ни седмица да напасем конете — каза Дейлон, — да са здрави за битка. Имахме късмет и се наложи да убием само един, който получи колики. Мъжете също трябва да отпочинат. След това какъв е най-добрият ни избор?

Хава пресметна наум и отвърна:

— Единайсет дни, смятано от тази нощ. Приготвила съм сигнален огън на една от скалите южно оттук. Трябва да видя дали Сабиен е взел далекоглед.

— Взел е — каза Дейлон. — Видях, че го използва да оглежда хоризонта за разбойници.

— Добре. След единайсет дни по залез-слънце, ако нищо не се обърка, ще се запали огън, който сигурно би могъл да се види от човек с остро зрение, но ще го види всеки с един далекоглед, и това е сигналът, че три часа след залез вие отплавате. Натоварвате конете си същия ден, и цялото поддържащо оборудване, и ме чакате.

— С нас ли тръгваш? — попита кралят.

— Аз съм пред вас — каза Хава. — Катариан смята, че азантската флота ще ви подмине, поела на север, около ден преди това, за да потуши въстанието в Тобило. Аз водя тази флота в случай че азантски кораби се опитат да блокират пристанището. — Тя се усмихна. — Освен това така и не съм използвала още онази гадна балиста, която се закрепва на носа. Има и още една причина — добави тя почти с радост.

— И каква е тя? — попита Деклан.

— Катариан каза, че азантите са ми толкова ядосани, че са обявили цена за главата ми. Нещо повече, построили са по-голям, по-бърз кораб, който би трябвало скоро да е завършен, нарекли са го „Кралят на вълните“.

Усмивката ѝ се разшири.

— Трябва да открадна този кораб.

Загрузка...