Господар на стихии

9. Неочаквани съюзници и благоприятни възможности

Хава беше прекарала третия си пореден ден със Сепи и неговия колега, агента на азантите Фираш, който вече се бе върнал в съзнание.

Бяха ги държали под стража, но вече бяха настанени в друга стая в замъка, с по-добри легла, храна и грижи. И двамата бяха млади, силни и вероятно щяха напълно да се възстановят.

Сега Хава седеше с барона и Балвен като тяхна гостенка на вечерята за третата нощ, докато съставяха планове. Първата нощ, когато вечеря на масата на барона, беше почти съкрушена. Някакъв слуга влизаше и излизаше почти непрекъснато — и с не едно блюдо! В един момент Балвен бе казал нещо за оскъдна храна, почти като извинение, и Хава се беше зачудила колко обилна ще да е била храната преди набезите.

Вече приемаше слугите и храната, която носеха, за нещо подразбиращо се от само себе си, след като бе затънала надълбоко в обмислянето на няколко възможни хода въз основа на това, което знаеше за Нитания и родните си острови.

Балвен беше приключил с описанието как е пратил отряди, за да проучат селищата на север и изток. Дейлон беше изпратил вестоносци да подканят хората да дойдат в Маркенет, но сега разполагаше с отряди, които да претърсят всичко изоставено, но все още използваемо за претопяване за оръжия — от плугове до кухненски котли.

Първата вълна завръщащи се бежанци беше създала хаос, но най-сетне се бяха устроили наново. Сега обаче пристигаха още хора, от по-далече, и Дейлон се оказа с повече гърла за изхранване и с по-малко храна за разпределяне. Най-близките ферми отново бяха разработени, но за много от тях щеше да мине година, докато започнат да произвеждат храна. Повечето овощни градини и насаждения все още си стояха, тъй че имаше плодове, предимно портокали, грозде и круши. Някои стада в по-отдалечените кътчета бяха оцелели и ги бяха докарали по-близо до града, но много от тях щяха да бъдат пощадени от касапина, за да могат да се наплодят.

— Наистина трябва да пратим човек до Светилището да говори с вашия Бодай — каза Дейлон.

— Мога да замина след няколко дни — отвърна Хава. — Трябват ми въжета и платно, не много, но тук наоколо не може да се намери. Намериха някакво, в едно градче на име Торанда, и го докараха тази сутрин. Всеки, когото поискате да пратите с мен, е добре дошъл. Няколко добри моряци няма да са ми излишни — половината ни екипажи имаха други занаяти, преди да ги освободим.

— Пращаме отряд стражи — каза баронът.

Хава донякъде бе очаквала това, но не беше решила точно как да го приеме. Знаеше, че след като „Кралицата на бурите“ е закотвена край Северния нос, не може да го спре да заграби кораба, а бяха по същество съюзници предвид обстоятелствата, но все пак не се радваше, че чува това.

— Добре — отвърна тя не особено ентусиазирано. — Малко помощ за отбранителните ни укрепления няма да ни дойде зле. — Изгледа продължително Дейлон, след което попита: — Колко?

— Двайсет — отговори Балвен. — В случай на нападение заделяме десет стрелци. Другите десет са инженери и хора в логистиката. — Погледна я в очите. — Ти си единствената, която е наясно с порядките в Кралството на нощта: как местите агентите си от едно място на друго, как наемате шпионите си, как събирате информация. Трябва да научим порядките на тези азанти, а те, изглежда, са сходни с порядките на Коалтачин.

Това малко изненада Хава и тя каза:

— Катариан и Бодай могат да научат хората ви на каквото им трябва по тези теми.

— Нямаме никакви планове на вашето Светилище — каза Дейлон, — освен ако не ни поканите вътре, но според това, което ни каза, има стотици острови…

— Хиляди по-вероятно — прекъсна го Хава.

— Чудесно — каза Дейлон. — И казваш, че някои от тях са достатъчно големи за предприемане на сериозна атака.

— Предполагам — отвърна тя бавно, схванала накъде клони той. Разбра, че ако всичко се съчетае добре, баронът замисля да прехвърли войски на различни участъци по безбройните острови край североизточното крайбрежие на Нитания и в подходящия момент да предприеме наказателно нападение, масивно колкото това, което Северна Тембрия беше претърпяла предната година.

Баронът отпи от виното си и каза:

— Плановете ни са в ранните си етапи, тъй че ни трябват много повече разузнавателни данни. Твоите приятели тук — махна с ръка натам, където бяха настанени двамата азанти, — са били почти със сигурност източникът на информация къде да удари неочакваният противник и как най-добре да се координират атаките на север, унищожението на южните пристанища в Илкомен и тормозът на пристанищата на Южна Тембрия, за да се предотвратят излазите на флотите на Зиндарос и Метрос.

— Най-вероятно — съгласи се Хава. — Не тези двамата конкретно, но други азанти. Сепи и Фираш са били внедрени в Църквата преди няколко години, на континента Инаст, тъй че говорят онзи език — а никой друг тук не го знае, — но знаят малко сандурски от времето, прекарано там, и вече започвам напълно да разбирам какво знаят, с малко усилие.

— Колко от това, което ти казаха за търсенето от Коалтачин на някакъв вид спасение, звучи вероятно? — попита Балвен.

— Мисля, че вярват в това, което казват — отвърна Хава. — Но все още не съм сигурна дали изцяло съм разбрала това, което ми казаха. Доколкото мога да схвана, те до голяма степен са както бяхме двамата с Хату по важност за господарите си. На нас ни беше възложено да играем ролята на съпруг и съпруга, да отидем в Хълма на Беран и там да чакаме и да докладваме. — Сви рамене.

— Държали са ви настрана — каза Балвен.

— Допускам, че нашите господари учители са разполагали с податки, че нещо би могло да е в ход, но мисля, че може да е било загриженост, че Сандура и Църквата ще се опитат да завземат Маркензас, а не нападение от далечна земя отвъд морето.

— Та в какъв смисъл са като вас двамата ни гости? — попита Дейлон. — Нали са внедрени в Църквата като наети телохранители, не в армията им.

— Непреклонната църква — вметна Балвен.

— Да — съгласи се Хава.

— Непреклонната църква е военен орден, който не дължи вярност на хора като Бернардо — добави Балвен.

Хава каза сухо:

— Това вече е несъмнено. Тъй или иначе, двамата азанти не са първокласни агенти като Скритите воини на Коалтачин. — Отпи от виното си и продължи: — Тези двамата не изглеждат особено опасни като шпиони или професионални убийци, но в подходящия момент биха могли да са. Задължението им е да наблюдават и да докладват.

— Ако ние от Коалтачин наистина произхождаме от азантите и практиките ни в шпионаж са сходни, то те трябва да имат в Сандура човек, до когото да могат да пратят съобщение. Той пък би препратил съобщението до човека, който отговаря за ставащото в Сандура. — Хава си пое дъх. — Толкова е далече от Нитания, представа нямам как биха могли да си пращат съобщения насам и натам в кратки срокове. Тъй че трябва да има някой много важен и влиятелен в Сандура. — Изведнъж ѝ хрумна нещо. — Когато ги претърсихте, намерихте ли нещо като… талисман? Някакъв наниз, или нещо, което виси на каишка около вратовете им?

— Не мисля — отвърна Балвен.

— Хату ми каза, че азантите, на които се е натъкнал в Сандура, носели талисман, черна лакирана квадратна метална плочка. Тези хора трябва да са еквивалентът на нашите квели наскости. Толкова много от нашия успех е в… лъжите ни. Ние сме убедили много хора, че сме призраци, които могат да преминават през стени…

Балвен вдигна ръка да я прекъсне.

— Още като момче, докато баща ни ме обучаваше за ролята ми, съм научил всичко, което можех, за всяка опасност за нашето баронство. Когато като бебе Хату беше скрит в палатката на Дейлон, бях сигурен, че Коалтачин трябва да е замесен в измяната на краля на Итракия, и известих хората ви. Нямах никаква представа, че Сандура също наема агенти от… когото и да било, тези азанти. — Помълча, после добави: — Вероятно Лодавико също не е имал представа. Може да си е мислил, погрешно, че си има работа с вашите Скрити воини.

— Предположенията са губене на време — каза Дейлон. — Някой е манипулирал Църквата, настройвал я е да унищожи Сандура, докато бъде завзета останалата част от Северна Тембрия, с изключение на нас.

Хава долови надигащия се в него гняв.

— Вие защо бяхте пощадени?

— Хубав въпрос за двамата азанти, макар да подозирам, че те може изобщо да не знаят. Все пак ще попитам.

— Мисля, че трябва да придружа Хава до Светилището и да поговоря с този Учител Бодай — каза Балвен.

— Нужен си ми тук — отвърна Дейлон, после се обърна към Хава. — Подозирам, че си права относно това колко знаят нашите пленници. Доведи вашия Учител Бодай тук.

Хава се засмя.

— Мога да го помоля, но той може да откаже. Когато напуснах, беше зает с неща, които смята за съдбовно важни.

Балвен каза:

— Той не е от нашите поданици, братко. — Дейлон изглеждаше на ръба да избухне и Балвен добави равнодушно: — Поне засега.

Баронът зяпна стъписано Балвен, а след това изведнъж се разсмя. Хава въздъхна с облекчение и осъзна, че също като нея, Хату и Донти, тези двама мъже са отраснали заедно и че Балвен носи отговорността да сдържа брат си от безразсъдни действия.

— Освен това — каза Балвен, — аз се срещнах с него за кратко, когато той доведе тук Хатушали и Хава, тъй че съм познато за него лице, ако не и близък, и с Хава до мен би могъл да се съгласи.

— Колко време би отнело едно пътуване до там и обратно? — попита баронът Хава.

— С изпънати платна и хубаво време, и като вземем предвид това, че „Черната диря на Борзон“ е пълзящ охлюв в сравнение с „Кралицата на бурите“, пътят обратно би отнел много повече… — Тя пресметна наум. — Около месец. Два, ако времето е против нас.

— Можеш да се лишиш от мен за два месеца — каза Балвен.

— Добре — съгласи се накрая Дейлон.

— И около седмица за мен, за да огледам хубаво онези острови — добави с небрежен тон Балвен.

— Не се бави — нареди баронът и му размаха пръст. После се намръщи. — Знам как го даваш, когато нещо те заинтересува. Това, което обсъждаме, е обещаващо, но все пак имаме хора да храним и колкото и да ценя това, което ти… — посочи Хава — можеш да допринесеш за нашата кауза, хората не могат да ядат злато.

Хава помълча, след което отвърна:

— Можем да осолим риба.

— Осолена риба?

— Никога не съм виждала толкова изобилен риболов, колкото около Светилището. Може би е защото не много хора са живели по онези острови толкова дълго, но пращаме малка лодка и тя се връща пълна до планширите. Не можем да ви пратим прясна риба, но можем да я осушим и осолим.

— Маркензас ще поеме толкова храна, колкото можете да пратите — каза Балвен, после стана. — Ако ме извините, имам да се погрижа за някои неща, преди да напусна.

Дейлон му махна да тръгва, след което се обърна към Хава.

— Ще го пазиш, разбира се.

— Разбира се — отвърна тя.

Дейлон изглеждаше по-уморен, отколкото Хава помнеше да го е виждала. За година сякаш се бе състарил с десет. Очите му бяха започнали да помръкват, хлътнали в кухините, и косата му бе станала забележимо по-прошарена, отколкото при първата им среща само преди две-три години. Той дълго помълча, преди да каже:

— Никога не съм имал нещо против да чакам. Някога бях много търпелив човек. — Погледът му стана някак отнесен. — Не знам дали наистина обичах втората си жена, или просто се нуждаех от някоя, която да ми даде наследници.

Хава осъзна, че баронът е леко пиян. Не беше обърнала много внимание колко вино бе изпил и допусна, че това отчасти се дължеше на умората му, но той говореше по-скоро като човек, потънал в спомени, отколкото като трескавия съставител на планове, когото бе опознала през последните три дни, през които бе съсредоточен и обсъждаше всевъзможни варианти и обстоятелства. Беше се впечатлила от това как той и Балвен работеха заедно, като предвиждаха проблеми и намираха възможни решения, макар да не можеше да прецени доколко тези планове са на някой луд — или на гений. А сега той беше просто един наранен човек, потънал в болезнени спомени.

— Но обожавах децата си — добави той след дълго мълчание. Хава видя как една сълза се сбра в окото му и преди да може да потече надолу по лицето му, той разсеяно я изтри с юмрук.

— Май трябва да тръгвам, бароне — каза тя и понечи да стане.

— Не — каза баронът, протегна се и я хвана за китката.

Тренираният ѝ инстинкт я докара до ръба на бясна реакция на това хващане, но той я пусна преди да реагира и промълви:

— Просто остани… докато Балвен се върне. — Въздъхна сякаш нещо дълбоко вътре в него се мъчеше да се освободи. — Не си длъжна да казваш нищо. Само поседи тук малко.

И тя разбра, че е съкрушен от неизброими дни на загуба и болка, от отговорността и предизвикателствата, пред които бе изправен. Нищо не знаеше за благородниците и съвсем малко за хората извън Коалтачин, но можеше да проумее, че той просто има нужда от някой, който да поседи малко до него. Отпусна се отново на стола си и каза:

— Разбира се.

Седяха безмълвно дълго време.

Балвен почука на вратата на жилището на Едвалт Тасман и след миг тя се отвори. Старият ковач погледна брата на барона и каза:

— Предполагам, че искате да влезете.

— Само за малко — отвърна Балвен и Едвалт се отдръпна настрани.

Баронът беше дал на майстора ковач пълен контрол върху обработването на метал в баронството, но вместо да се настани в хубава къща, Едвалт си беше избрал малка стаичка близо до ковачниците и малка леярна, която щеше да е центърът на производство на оръжия, докато можеше да се построи по-голяма сграда наблизо.

Имаше едно легло, гардероб с няколко чекмеджета долу и маса с една-единствена голяма свещ на нея. Балвен се огледа, а Едвалт каза:

— Може да седнете на леглото.

Стол нямаше.

— Ще остана прав. Няма да е дълго. — Отново огледа стаята. — Можеше да имаш по-добра квартира, Едвалт.

— За какво? Сам съм, а това е близо до работата и работническата трапезария, и също тъй е близо до клозета, а на моята възраст трябва да ставам от време на време да се изпикая.

Балвен не можеше да възрази на тази логика. Най-сетне каза:

— В ход са едни работи, за които все още не мога да говоря, но трябва да знам някои неща.

— Да? — каза Едвалт и си позволи волността да седне на леглото си.

— Деклан. Трябва ми истината. Как се озова той при теб?

Едвалт отвърна:

— Разказах ви историята. Дойде някакъв фургон с двама неприятни типове, които твърдяха, че са намерили момчето, и искаха да ми го продадат. — Засмя се, после сви рамене. — В Съглашението? Роби? Но Майла хвърли един поглед на момъка и каза да го вземем. Тъй че го отгледах все едно че беше мой и той стана толкова добър ковач, колкото можех да си представям, че щеше да е собственият ми син. Честно казано, обичам го колкото обичам… обичах дъщеря си.

Балвен си спомни, че жената на Едвалт и семейството на дъщеря им бяха загинали по време на нападенията над Северна Тембрия.

— Ако не се върне, загубил съм всичко — каза тъжно Едвалт.

Балвен не можа да измисли нищо за отговор. Гледал беше как брат му преживява същата загуба, след като жена му и децата им бяха изгорели живи в каретата им, докато се бяха опитвали да избягат от нападателите.

Най-сетне Балвен промълви:

— Знам, че… искаш да се върне жив и здрав. Аз също.

— Дори и да не успее да се върне, все пак ще се погрижа да получите най-добрите мечове и брони, които можем да направим — каза навъсено старият майстор. — Ще се озъртам за всеки проклет ковач и калайджия в Маркензас, ако потрябва.

— Не е само за оръжията — каза Балвен. — Трябва да ми кажеш нещо, но този път истината. А като го направиш, аз ще ти кажа една тайна, която ще ти помогне да разбереш.

Едвалт го изгледа с присвити очи, сякаш го претегляше.

— Какво бихте искали да знаете?

— Беше ти дадена свобода след измяната на крал Стеверен. Дъщеря ти се е родила година по-късно, но въпреки това твърдиш, че вече е била родена, когато са ви продали Деклан. Възрастите не съвпадат. Къде наистина намери Деклан?

Едвалт потърка лицето си с мазолестата си длан и помълча дълго. Накрая каза:

— Добре. Твърде умен човек сте, за да ви будалкам. Той не ни е второто дете. — Въздъхна тежко. — Истината е, че майка му дойде при нас, за да потърси безопасен дом в Съглашението, където не властва никой благородник и където едно момче от простолюдието, отгледано като ковач, не би привличало внимание.

— Майка му?

— Прекрасна лейди — каза Едвалт. — Майла беше бременна и нямах чирак, и се надявах за момче, което да обуча, но имаше шанс да се роди момиче, което и стана. — Споменаването на дъщеря му явно беше тежко, но Едвалт продължи: — Майката на Деклан беше, както казах, прекрасна лейди, в богата карета, спря за някакъв ремонт на колелата — поне такава беше версията. Бягаше към Маркензас, защото баща ѝ търсел момчето. Беше лейди Аби…

— Абигейл Ленокс от Тумар — довърши Балвен.

— Знаете го?

— Предположих — отвърна Балвен. — Тя беше последната любовница на татко преди смъртта му. — Благородникът поклати глава и пристъпи да седне до Едвалт, който се отдръпна да му направи място. Сложи ръка на рамото на стария ковач. — Баща ѝ искаше да се омъжи за татко, но той не искаше копеле в домакинството си, тъй че тя избяга, за да го доведе при Дейлон за по-безопасно. Той е нашият по-млад брат.

Лицето на Едвалт остана безстрастно, освен лекото присвиване на очите му, сякаш се бе изправил срещу нещо, което не желаеше да види. Накрая призна:

— Наистина има прилика, но това го изхвърлям от ума си.

— Както казах на Дейлон, той прилича повече на татко, отколкото който и да е от двама ни.

— Значи, дамата е премислила, предполагам, а и ако момчето е изчезнело, баща ѝ е нямало да се опитва да намери незаконния си внук и да го убие.

Балвен кимна.

— Тя се ожени за някакъв дребен барон, забравих къде, а после умря млада.

— И какъв е планът ви сега?

— Клетва за мълчание?

Едвалт кимна.

— Заклевам се.

— Тайната, която не споделяш с никого, е, че ако преживеем тази предстояща война, моят брат замисля да анексира… — Замълча. — Не е нужно да знаеш подробностите, но след като се справим с онези, които убиха твоето семейство и семейството на брат ми, Маркензас ще стане кралство. Ако Дейлон оцелее, ще стане крал. Майката на Деклан беше благородничка. Дори и като незаконен син, след като Дейлон няма синове, това прави Деклан наследник на трона на Маркензас.

Едвалт остана смълчан. След малко каза:

— Ще отнеса тази тайна в гроба си, ако потрябва.

— Аз ще пътувам след няколко дни. Не е нужно да знаеш с каква цел, но ще оставя при теб документ, който да скриеш. Ако не успея да се върна и ако нещо сполети Дейлон, той ще бъде претенцията на Деклан за трона. Ще приемеш ли тази отговорност?

— С готовност, ако не с радост — каза Едвалт. — Достатъчно съм преживял преди и след Измяната, за да знам, че да си крал означава да имаш безброй врагове.

— Да, така е — отвърна Балвен и стана.

Двамата се погледнаха мълчаливо в потвърждение, че са се разбрали. Без повече думи Балвен отвори вратата и остави Едвалт сам.

Старият ковач дълго седя смълчан. Болеше го от копнежа да знае, че Деклан е в безопасност. Умът му трескаво се бореше с мисълта за това, което бе научил — че Деклан един ден може да стане крал. Стига да оцелееше. Най-сетне угаси свещта и легна, закопнял за безметежен сън.

Деклан и Тобиас влязоха в лагера изтощени и покрити с прах. Поредната яхния къкреше и Деклан попита:

— Пак ли маймуна?

— Заек — отвърна му Сиксто. — Младия Били Джей много го бива с клопките. Хвана шест тлъсти заека и сега ги готвим с див лук и моркови.

— Сигурно ще е вкусно.

Деклан и Тобиас седнаха и зачакаха да раздадат храната.

— Какво откри? — попита Сиксто.

— Може да се направи — каза Деклан. — Като момче често ми се налагаше да катеря стръмнини, за да търся яйца от рибарки, чайки и други птици през сезона на гнездене. Понякога поставяхме птичи клопки. Катерил съм се от малко хлапе.

Тобиас се намеси:

— Деклан застана в подножието на скалите и ми показваше стъпка по стъпка пътя нагоре. Сложно е, но смята, че можем да го направим.

— Как? — попита един мъж, Оскар, най-старият боец в селището. — Аз слязох оттам, подгонен от онези проклети степни разбойници. Спряха да ни гонят само защото не искаха да излагат на риск конете си. За малко да си счупя проклетия крак, докато изпълзях надолу по онези канари. Да ги катерим нагоре без въжета и такъми?

Деклан викна:

— Бенруф, онези диви лози, които видяхме, докато слизахме насам от Ейбала, как се казваха?

— Лиани. Може да се отрежат от дърветата и да се сплетат. Ако го направим както трябва, здрави са като въжета, оплетени от коноп или юта. Виждал съм ги цял живот, използват се от моряци по крайбрежието на Зиндарос. Трудно се режат обаче.

— Е, ножове и мечове имаме в изобилие — каза Деклан.

— Не знам — каза Оскар и погледна Тобиас. — Ние стоим задръстени тук от…

— Близо десет години — каза Тобиас.

Един от по-младите мъже, Кейз, се намеси:

— За нас са почти пет.

— Сега сме трийсет и осем — каза Деклан. — Ако всички работим заедно, можем да го направим.

— Стар съм, Деклан — каза Оскар умолително.

— Няма проблем — каза Деклан. — Ако трябва, ще те овържем и ще те теглим нагоре, по-младите могат да се редуват.

Няколко от мъжете се разсмяха гръмко.

— Опасно е, знам, но сме достатъчно голяма чета, за да имаме шанс в случай че се натъкнем на някакви разбойници, а ако успеем да стигнем до планините на северозапад оттук, ще се отървем от тях. След това можем да огледаме и да изберем най-добрия път през хълмовете — все трябва да има някакъв проход или процеп, някакъв път до Ейбала.

— Хубаво е да имаме отново капитан — каза Тобиас и погледна Деклан. — Дори и ако ни убие всички. — Засмя се. — Значи така: или опитваме, или седим тук и умираме от старост, или когато ядачите ни спипат.

Хората му закимаха.

— Първо — каза Деклан — ще пратим група по пътя, по който дойдохме, за да започнат да режат лиани, а после ще видим какво можем да приспособим за сечива. — Загледа се в големия готварски казан. — Ако имах ковачница, можех да го използвам да изкова сечива. — После погледна Тобиас и попита: — Откъде точно взехте този казан?

Изгребваха храната с дървена лъжица с тясна дръжка, издялана преди години, и слагаха горещата яхния в паниците. Тобиас каза:

— Виж, това е дълга история. Ще ти разкажа, докато ядем.