Господар на стихии

17. Завръщане и възстановяване

Деклан беше оставил мъжете сами да наложат ритъма. Няколко от старите спяха много, докато се възстановяваха от изпитанието на бягството от Раната. Деклан се възхищаваше най-много на тях, тъй като им беше най-трудно, но по някакъв начин бяха успели. Много от тях вероятно никога нямаше да имат сили да се бият отново, колкото и да го искаха, но той мълчаливо се закле в паметта на Богартис, че никой мъж в четата му няма да бъде изхвърлен, докато той я води. Имаше много задачи, които бивш боец можеше да изпълни за един наемнически отряд. Ако някой от тях пожелаеше да не продължи повече, щеше да се постарае да ги осигури в Маркензас.

През трите дни, откакто бяха заели изоставения хан, членовете на четата бяха събрали достатъчно вещи, за да направят кухнята функционална, включително една малка торба сол, прибрана от една празна ферма, която се добави към подправките, намерени в кухнята.

Малко пазарене за прясна риба и прясно избито масло от една ферма на половин ден пеша на север, и мъжете най-после се хранеха достатъчно добре, за да изглеждат по-младите бойци годни за път.

Сиксто се появи на вратата и махна на Деклан да излезе. Беше ходил на методично претърсване на града и мъкнеше на рамо голям чувал. Смъкна го и когато дъното на чувала се опря в камъните, Деклан чу дрънчене на стъкло.

— Още успехи ли? — попита той.

— Много повече, отколкото очаквах или заслужаваме — отвърна Сиксто с усмивка. Отвори торбата и Деклан видя три големи бутилки.

— Вино?

— В един ъгъл на мазето в дома на някакъв богат търговец. А също и това. — Той отвори по-широко чувала и Деклан видя вътре малко сандъче.

— Отвори го — каза Сиксто.

Деклан се пресегна, вдигна закрепения с панти капак и видя под него монети.

— Злато!

— Който е живял в онзи хубав дом, е побягнал преди да може да вземе скритото си богатство — каза Сиксто. — Смятам, че трябва да е над сто къса.

Деклан осъзна, че вече има достатъчно, за да наеме кораб до Маркензас и да му остане достатъчно, за да закупи още оборудване тук в Ейбала. Хората на града бавно се връщаха и някои носеха стоки за размяна или продажба.

— Тази вечер вино — каза Деклан. — Ще помогне малко на по-старите, а не е достатъчно, та някой да се напие и да направи някоя глупост. — Погледна отново сандъчето и махна на Сиксто да затвори чувала. — Който и да е бил онзи търговец, или е мъртъв, или е на много мили оттук, иначе това злато нямаше да е там и да го намериш. — Погледна го питащо. — Как точно го намери, между другото?

— Беше студено мазе, добро според мен, след като все още усещах прохлада вътре. Подът беше покрит със стъкла от счупени бутилки и вонеше на вино. Тези три бутилки се бяха изтъркаляли в ъгъла и зарязани от плячкосалия мазето, но малкото буре беше горе на една по-малка лавица и се зачудих защо е оставено. Завъртях чепа, но не излезе нищо. Тъй че дръпнах силно и лъжливата предница се измъкна — и сандъчето беше вътре.

Деклан се засмя.

— От теб би излязъл добър крадец.

— Не мисля. Пък и ми е късно. Ако нападателите не са се били напили, можеше и да са го намерили.

— Е, малко късмет най-после. Намери някое скътано място, когато можеш, и ги преброй.

— Ти какво ще правиш?

— Дразни ме онзи кораб във водата там и ще видя дали мога да намеря лодка и да догреба до него.

Сиксто кимна.

— Аз също съм любопитен. Ще дам торбата на Тобиас да я пази и ще дойда с теб.

Деклан кимна и след няколко минути двамата вървяха на север покрай кея.

— Преди да побегнем от града — каза Деклан, — видях малки докове за лодки ей натам. — И посочи напред.

— И нищо близо до южната порта, доколкото помня — каза Сиксто.

— Колко на север отиде, докато претърсваше?

— Около средата, от кейовете, на североизток и обратно. Почти всичко на юг от големия пазарен площад води към централната градска порта, през която нахълтаха нападателите. Смятах след това да започна от другата страна на площада.

Деклан отиде до ръба на кея и надникна долу.

— Какво гледаш?

— Май лодка. Преобърната и потънала.

Сиксто се приближи и също погледна.

— Виждам само кал.

Деклан кимна.

— Добре. По-добре да продължим.

Щом наближиха центъра, видяха доста хора, присвити по входовете и движещи се по улиците. Все още нямаше нищо, наподобяващо ред, тъй че хората се плашеха от гледката на двама въоръжени бойци и се скриваха зад ъгли, затворени врати и прозорци със спуснати кепенци, щом ги видеха.

Някои по-предприемчиви или алчни бяха устроили импровизирани дюкяни в изоставени складове или продаваха от колички или от набързо вдигнати сергии с изпънато над тях парче плат.

— Животът се връща, макар и бавно — отбеляза Сиксто.

Колкото по на северозапад вървяха, толкова повече хора виждаха.

Деклан спря и се огледа, за да се ориентира.

— Ние слязохме ей там, нали? — попита и посочи към северозападния край на кея.

— Да — отвърна Сиксто.

— След това дойдохме насам… — каза Деклан. Огледа отново. — И побягнахме оттук… — Посочи. — Онзи продавач на лодки е по-натам.

— Паникьосаният?

— Беше единственият, с когото говорихме — отвърна Деклан.

Пристанището се връщаше към обичайното ежедневие и Деклан и Сиксто намериха продавача на лодки на същото място, където беше, когато всички бягаха на юг. Изглеждаше малко по-измършавял, но дрехите му бяха по-чисти, а там, където накитите бяха оставили бели ивици по пръстите, сега се виждаха няколко евтини пръстена.

— Приятели мои! — възкликна той с ентусиазма на продавач. — Оцелели сте! Колко чудесно! Лодка търсите, нали?

Деклан огледа района. Забеляза, че там, където преди стърчаха ниски подпори, за да поддържат всяка лодка, сега е само празно място.

— Търсехме, но явно ти липсват лодки.

— Всички са на сигурно място — каза търговецът. — Гаранж знае кога идва бедата, тъй че бързо си крие лодките. — Махна им да го последват. — Елате, ще ви покажа.

— Ти ли си Гаранж? — попита Деклан.

— Ами аз, кой друг — отвърна мъжът.

Поведе ги по улицата покрай дюкяна, а след това по лъкатушеща задна уличка до един склад.

— Не е лесно за намиране място — каза Гаранж.

Извади голям ключ и го пъхна в най-голямата ключалка, която Деклан бе виждал, и с малко усилие превъртя ключа. Дръпна резето, което минаваше през две огромни скоби, едната в стената, другата до нея на голямата дървена врата.

— Освен това — каза той, след като избута вратата по жлеба в пода, — за какво са им на конници лодки? Крия ги тук, за да не ги потрошат просто от злоба.

Деклан видя половин дузина рибарски лодки и скифове с различна големина, полегнали на дървени подпори. Посочи една и каза:

— Това е рачешкият нокът, дето щеше да ни продадеш преди набега.

— Да! Превъзходен избор.

Деклан помисли за миг, след което се обърна към Сиксто.

— На повечето хора няма да им дойдат зле още няколко дни почивка, тъй че все още можем да изпълним задачата си.

Сиксто кимна, разбрал какво има предвид Деклан. Три дни щеше да им отнеме да докарат скъпоценния ковашки пясък.

— Освен това ни трябва и кораб.

Очите на Гаранж се разшириха и на лицето му се изписа искрено щастие.

— Трябва ви кораб? Мога да уредя това! Аз съм и брокер все пак!

Деклан присви очи.

— Брокер?

— Гаранж има всички неща, нужни за пътуване до и от Ейбала! Аз съм продавач на лодки, камили, коне, фургони и коли — и доставчик също така. — След което добави с по-малко ентусиазъм: — Макар че, честно казано, провизиите ми са поизчерпани. Пратих вест нагоре по брега, тъй че скоро трябва да пристигне прясна храна.

— Къде е корабът? — попита го Деклан.

— Когато дойдат нападатели, корабите отплуват, но повечето хора от екипажите са на брега, тъй че някои кораби плават с малко моряци и се крият.

— Закотвени край островите на запад — каза Деклан.

— Тъй де — каза Гаранж. — Просто трябва да пратя съобщение и имам тук кораб до няколко дни, после събирам достатъчно екипаж. До къде желаете да пътувате?

— Маркензас — отвърна Деклан.

Гаранж кимна и помисли малко, после каза:

— Това е дълго плаване и трябва добър кораб и екипаж. И много провизии. — Погледна Сиксто и Деклан. — Освен вас двамата трябва да яде и екипажът.

— И още трийсет и шест души — каза Деклан.

— Аа, това е много храна.

— Цената? — попита Сиксто.

— Днес времената са трудни както знаете, приятели. — Гаранж ги гледаше пресметливо, сякаш се мъчеше да прецени колко може да измъкне от тези опърпани на вид бойци. — Тъй че може би повече от…

— Кажи цена — каза Деклан спокойно.

— За лодката — три златни.

— Готово — каза Деклан. — А за кораба?

— Първо трябва да намеря капитан, навит да поеме това пътуване, а много ще откажат. После трябва да договоря…

— Цена?

— За моите услуги още пет златни, но цената за курса ще е между теб и капитана.

Деклан погледна Сиксто и каза:

— Ще се върнем след час. Ще си получиш златото. И каквито провизии ти дойдат в града, ще ги задържиш за нас и няма да ги продаваш на други, разбрахме ли се?

Търговецът се понамръщи. След това осъзна, че има търговско предимство, тъй че се усмихна и кимна.

Щом Деклан и Сиксто излязоха и тръгнаха към хана, Гаранж затвори вратата и я заключи.

Хава помогна в прибирането на платната, докато Катариан държеше здраво руля, а Червения Суини спусна котвата. Хава знаеше, че е почти безполезно, освен ако не се закачеше за нещо на дъното, но влаченето поне щеше да спре лодката да не бъде отнесена твърде далече от курса от течението.

Корабът на Суини беше закотвен малко встрани от едно островче на едно сутрешно плаване разстояние и тримата слизаха на сушата с малката лодка.

— Какво правим сега? — попита Катариан, когато лодката спря.

— Чакаме — отвърна Червения Суини.

— Какво чакаме? — Катариан беше нетърпелив.

— Да ни видят — тросна се Червения Суини. Погледна Хава и я попита: — Винаги ли е толкова пълен с въпроси?

Хава се засмя.

— Представа нямаш. Бил е шпионин години наред.

— О! — възкликна Червения Суини. — Това обяснява много. — Изгледа отново Катариан и каза: — Гениално! Изобщо не изглеждаш опасен.

Хава схвана, че Червения Суини възприема думата „шпионин“ в азантския смисъл. Реши, че ще е най-добре да не го вади от заблуждението му: можеше да спечели известно уважение за Катариан. До този момент Суини се отнасяше към Катариан все едно ѝ е слуга.

— Каза „да ни видят“ — каза Хава.

— Ако тръгнем направо, преди да са разбрали кои сме, може да не доживеем достатъчно дълго, за да ни разпознаят. Докато светлината угасне или ще са разбрали, че съм аз, или ще използвам фенер за сигнал. Стане ли безопасно, слизаме на брега.

— Значи просто чакаме тук дотогава?

— Това е планът — каза Червения Суини.

— Ами хайде тогава, докато чакаме, да поговорим за Нитания ей там, баницата.

Червения Суини сви рамене.

— Какво искаш да знаеш?

— Ти каза, че азантите понякога спират войните или понякога помагат на едната страна да спечели, и това, което искам да знам, е има ли някакъв шаблон в тези решения?

— Единственият шаблон, който мога да схвана, е да държат държавите под контрол. — Червения Суини помисли малко, след което добави: — Има легенди.

Хава кимна.

— Имало едно време, разправят, когато онова, което е вътре в Юздата… някои ги наричат Тъмните господари… взимали хора, за да поддържат равновесие тук, може би над целия Гарн. След това нещо се случило, никой не знае какво. Истории за магическо раздиране в небето, през което в света навлезли магически зверове. Легенди за войни между хората и Тъмните господари. След това — още много истории и легенди. Било е във време, изгубено за всякаква история, а след това имало друга промяна. И пак никой не знае истината, само предположения. След промяната, каквато и да е била тя, се издигнали Лордовете на Прайдове. Били търговци, кланове един вид, не кръвни, а по интерес.

Червения Суини помълча съсредоточен сякаш се опитваше да разплете някакъв сложен възел.

— Отначало Тъмните господари живеели вътре в Юздата, според историите, и не закачали хората на Нитания, освен във времена на пир или празненство, макар че това едва ли е точната дума. Ритуал някакъв? Искали жертви. Не знам точно, но каквото и да е било, дошло време, когато хората трябвало да пращат… трябвало да ги пращат в земята вътре в Юздата. Това било единственото време, когато на хората извън Юздата им се позволявало да влязат, без да бъдат унищожени.

— И после? — подкани го Хава.

Червения Суини поклати глава.

— Не знам кое е вярно и кое е история, измислена от луди или пияници, но казват, че когато Тъмните господари престанали да взимат жертви от хората, те се разраснали в нации и станали по-заядливи.

— Виж — добави той, — винаги има хора, които ще търсят изгодата, дори и в най-лоши времена. Лордовете на Прайдове просто били по-добри в това от всички други. — Почеса се по брадичката. — Никога не съм тръгвал специално за да убивам, но съм убил доста хора, много хора. Понякога откриваш, че нямаш избор.

Хава кимна.

— Някои хора обичат да убиват — продължи Червения Суини, — но не и аз. Ще прережа гърлото на човек за миг, ако трябва, но не изпитвам удоволствие от това. Главно защото е лошо за бизнеса.

Хава се ухили.

— Значи, може би някой там горе в Акена знае да различава кое е истина и кое легенда — каза Червения Суини, — но каквото и да е станало, ето какво знаем днес. Според лордовете на Прайдове тези тъй наречени Тъмни господари уж щели да се завърнат всеки момент, тъй че всички ние трябва да се държим прилично. Вероятно са разправяли същото на моя дядо, а може би и на неговия, знам ли. — Сви рамене. — Явно някои хора са се изнервили от това Прайдовете да им казват как трябва да се държат, след като нямало и помен от Тъмните господари, тъй че Прайдовете създали азантите, за да поддържат контрол.

Помълча, после продължи:

— Взимали деца от различните фамилии, обучавали ги като армия. Карали цялата фамилия да се държи прилично. Споделяли наказание, схващаш ли? Убиват те заради някое прегрешение, но убиват и фамилията ти. Въпреки това избухвали бунтове и азантите потушавали бунтовете, с помощта на всяка друга държава, която поиска да остане откъм добрата страна на Прайдовете.

— Значи, за тези Прайдове — продължи Червения Суини. — Те не се бият пряко помежду си, но влиянието им се усилва или спада в големия им град ей натам, Акена. — Посочи някъде неопределено напред. — Откак се помня като малко момче. Златния прайд е най-отгоре.

— Защо Прайд? — попита Катариан.

— Не знам, като при лъвовете може би, или нещо такова? Големи котки, бродят из степите тук. Просто име. Но всички са този Прайд или онзи Прайд. Някои са наречени на животни, като Тигрите и Ягуарите — други големи котки.

Хава кимна в знак, че знае какво са.

Червения Суини продължи:

— Други носят имена на скъпоценни камъни, като Опал и Оникс, или… каквото там някой основател е сметнал за дръзко, Гръм, Буря, такива неща. Златният прайд отначало е бил нещо друго, забравил съм какво, но дядото на сегашния им лорд станал наистина могъщ, преименувал пасмината си на Златния прайд и от много време контролират всичко, три поколения или повече, и неговият Прайд имал повече контрол над азантите от всеки друг. Ония корави копелета, които ти май избиваш без проблем — каза на Хава, — са творение на баща му, специалните шпиони и професионални убийци.

Хава помълча, докато премисляше чутото.

— Струва ми се, че тук би могло да има доста много хора, които искат властта на лордовете на Прайдове да приключи.

— Дали искат? Абсолютно — каза Червения Суини. — Готови да помогнат — едва ли някой. Не и докато някоя банда азанти убийци може да изникне посред нощ и да изколи цялото ти градче или село.

Хава погледна Катариан, после отново погледна Суини.

— Може да имам отговор за това.

Червения Суини се усмихна.

— Затова съм тук с теб. Точно този отговор искам да ми се обясни.

— Като му дойде времето — каза Хава.

— Ето — каза Червения Суини и посочи към брега. Хава и Катариан видяха фенер, размахан от пясъчната ивица. Слънцето вече беше зад високите скали на запад.

— Завърти с мен — каза Суини на Катариан. — И издърпай котвата. — Обърна се към Хава. — Ти дръж кормилото. — Взе две гребла и когато котвата се вдигна, подаде едното на Катариан. Той седна до него и Суини каза: — И… давай!

Двамата лесно влязоха в ритъм и Червения Суини каза на Хава:

— Просто насочи към светлината.

Хава направи каквото ѝ нареди и след няколко минути слязоха от лодката и изгазиха на брега. В сумрака към тях се приближиха трима мъже, единият — почти момче — държеше фенера. Вече го беше затворил, тъй като не беше нужен повече.

Другите двама като че ли бяха баща и син, вероятно и тримата от едно семейство. Най-старият — вече почти старец — каза:

— Суини, крадливо псе такова! Нали каза, че си излязъл от играта.

— Крадливо псе? — отвърна Червения Суини с усмивка. — Ако тук наоколо има някой крадлив кучи син, точно него търся!

Двамата се засмяха и се прегърнаха.

— Кои са приятелите ти? — попита мъжът.

— Хайде да седнем, преди да почнем запознанството — предложи Червения Суини и поведе нагоре по брега.

По тясна пътека през гората над пясъчната ивица стигнаха до няколко паянтови постройки. Всичките им прозорци с изглед към океана бяха със спуснати кепенци, но когато изкачиха дървените стъпала до една веранда и вратата се отвори, навън се изля светлина.

Приличаше на нещо като хан, но бе най-занемареният хан, който Хава бе виждала. Имаше по една маса от двете страни на вратата, а пред отсрещната стена имаше тезгях, стъкмен от две дъски върху две бурета, отрупан с кани, бутилки и празни глинени чаши.

— Наливайте си — подкани ги старецът и посочи импровизирания тезгях.

Катариан отиде да огледа какъв е изборът.

Домакинът им, за какъвто Хава мислеше стареца, каза:

— Всичко е безплатно. Малко от неофициалния превоз, който минава оттук от време на време. Имаме един приятел в град Уандасан, който си пада по онова ужасно уиски, дето го правят в Северна Тембрия. Аз лично не мога да го понасям, но някои хора го харесват. Има две бутилки, останалото е вино и ром.

— Не пием водата тук, освен ако не я преварим, иначе човек се продрисква. — Обърна се към Червения Суини. — Е, какъв е планът?

Суини се ухили.

— Ще събаряме лордовете на Прайдовете.

— Ха! — изсмя се старецът. — Не, сериозно, не би дошъл тук без план.

— Не е мой план, а неин — каза Червения Суини и посочи Хава.

— Неин?

Червения Суини посочи стареца и каза на Хава:

— Този дърт крадец е Антон Маколиш. Това е синът му Рануф, а хубавият младок ей там е внук му Майкъл. Господа — каза той и се обърна леко на стола си, — това е капитан Хава и тя има план.

— Честно? — попита Антон.

— Честно — отвърна Червения Суини.

— Ума си ли си изгубил? Не че си имал много някога, но това момиче и този… тип, ще събарят лордовете на Прайдовете?

— Може би знаеш Хава под друго име. Морския демон.

Всички се смълчаха, а после Антон каза:

— Честно?

— Честно — отвърна Червения Суини.

— Значи, ти си жената, дето обикаля насам-натам и убива убийци азанти, и им краде корабите?

— Само когато ми се наложи — отвърна Хава.

— Майкъл — каза Антон, — тичай до къщата и донеси оная кана специален ром. Това е история, която искам да чуя.

— Абсолютно — каза Червения Суини.

Катариан се върна от тезгяха и седна.

Хава ги погледна един по един и каза:

— Хайде да изчакаме рома.

Деклан с още петима мъже пренесоха лодката до пристана и надолу по малък дървен кей, който леко се спускаше към водата. Нагазиха до колене и я смъкнаха. Щом лодката заподскача на вълните, Деклан каза:

— Връщате се в хана и чакате.

Другите се обърнаха и оставиха Сиксто и Деклан сами да подкарат лодката. Освен че искаше да я изпробват и да я усетят по-добре, Деклан беше любопитен за кораба, който със Сиксто бяха забелязали далече в залива.

Поеха натам, където Деклан за последен път беше видял целта им. Той поглеждаше от време на време през рамо, докато най-сетне видя нещо да се полюшва над вълните.

— Ей там — каза той и Сиксто също се обърна да погледне.

Коригираха курса си и след още няколко минути гребане Деклан видя, че е малък кораб, може би около шейсет стъпки, с носа леко наклонен надолу и към левия борд.

Загребаха към левия борд и вързаха лодката за кнехта до един отвор в перилото. Палубата беше на три стъпки над водата, тъй че Деклан предположи, че корабът бавно се пълни с вода.

Качиха се на борда и не видяха и не чуха никого. От това, което Деклан можа да види, корабът беше каботажен, построен за бързина, но годен да носи приличен товар.

Закрачиха предпазливо по хлъзгавата палуба към кърмата.

— Виждал ли си някога нещо подобно? — попита Деклан.

— Никога — отвърна Сиксто.

При кърмата откъм левия борд имаше висока платформа, на която се издигаше колелото, което контролираше руля, а до него имаше висока дървена постройка, която продължаваше до дясното перило.

— Май колелото не трябва да е по средата — каза Сиксто.

— Предполагам — отвърна Деклан.

Отвори вратата на задната постройка и двамата мигновено се отдръпнаха, понеже ги лъхна ужасна воня. Беше миризмата на смърт, примесена с парлива нотка, която Деклан познаваше добре.

— Проклятие — изруга той.

Изчакаха за миг, след това дръпнаха ризите си над носовете си и пристъпиха вътре. Беше тъмно, но светлината откъм вратата разкри какво се е случило.

Около мангал, който вече не гореше, лежаха трима мъже. Лицата им вече се бяха подули.

— Идиоти — каза Деклан. — Затворили са вратите и прозореца и са запалили въглища.

— Това лошо ли е? — попита Сиксто.

— Много неща горят и съм използвал повечето в ковачницата по едно или друго време, но с въглища ти трябва свеж въздух. Има нещо във въглищата, което може да приспи човек и след това да го убие. Вероятно са мислили, че това ще гори през нощта и няма да се налага да добавят дърва. Направили са го да им държи топло. — Деклан поклати глава съжалително. — Давай да ги пускаме през борда.

Метнаха труповете над перилото, а като се върнаха в каютата, отвориха прозорците и вратата, което помогна, но вонята все пак се задържа.

Огледаха разпиляното по пода, но не намериха нищо съществено.

— Дай да проверим долу — каза Деклан. — Имало е причина да останат на борда.

— Може би не са имали къде другаде да идат — каза Сиксто. — Помниш ли какво каза Гаранж, за екипажи, които са били на брега, когато започна нападението.

— Да, така е — съгласи се Деклан.

Излязоха и Деклан забеляза, че мачтите са развинтени и свалени и платната са прибрани, за да се намали профилът на кораба на фона на залеза. Обърна се към Сиксто.

— Лесно се свалят, но е невъзможно трима души да ги поставят отново. Трябва и скрипец.

— Крили са се — каза Сиксто.

— Така изглежда. Вероятно са щели да изчакат ден-два, а после да се доберат някак до брега. — Огледа се и посочи зад задната „барака“, както мислеше за странната палубна постройка. — С онова — каза и посочи носа на една лодка, който стърчеше зад нея.

— Ако се съди по вонята, сигурно са умрели в нощта, когато видяхме светлината.

Деклан кимна, после каза:

— Е, а сега как слизаме под палубата?

— Ей оттам. — Сиксто посочи един малък капак точно пред главната мачта. Между двете мачти беше главният люк. По-малкият капак беше на панта и се вдигаше с въжен клуп. Деклан го дръпна и надникна долу.

— Тъмно е.

— Нямаме нищо, с което да направим факла — каза Сиксто.

— О, добре… — Деклан видя първото стъпало на стълба, прикована за отвесната преграда, и стъпи на него. Слезе внимателно и изчака Сиксто.

Деклан се огледа в тъмното и очите му бавно се приспособиха към полумрака — през люка проникваше малко светлина. Клекна, опипа пода и каза:

— Няма вода.

— Не потъва ли? — попита Сиксто.

— Голям изместен товар може да го е наклонил към носа и левия борд — каза Деклан и се огледа в полумрака. — Има два трюма.

Бяха в по-малкия, предния трюм, прецени той. Имаше врата, която трябваше да води към главния. Деклан я отвори и видя редица кошове, обтегнали задържащите ги въжета заради наклона на кораба.

— Тъмно е като в пещера — каза Сиксто.

— Какво е това тука? — попита Деклан, щом се обърнаха към носа.

Множество кафези и сандъци се бяха хлъзнали напред и надясно и се бяха струпали един върху друг. В края на товара Деклан чу, че краката му зашляпаха. Клекна, опипа в тъмното и каза:

— Има теч.

— Колко остава? — попита Сиксто.

— Докато потъне ли? — Деклан тръгна обратно към стълбата за палубата. Премисли колко време беше минало, откакто бе видял кораба. — Няколко дни. Течът е малък. — Щом се върнаха горе на палубата, каза: — Някой от онези големи кафези може да е пропукал дъска в корпуса или просто да е избил кълчищата между дъските. Нашите хора може да избутат кафезите, да ги измъкнат горе, ако се наложи, и можем да огледаме. Водата може да се изгребе за по-малко от ден.

— Какво си намислил?

— Не знам какъв е товарът, но може да е полезен. Дори да се наложи накрая да го хвърлим през борда, можем да домъкнем това корабче в пристанището и да се спазарим с нашия приятел Гаранж. Няма нужда да харчим злато, ако можем да го задържим, нали?

Сиксто се засмя.

— Точно така.

— Е, да организираме момчетата, да вземем въжета и лампи и да се погрижим най-сетне да вземем онзи проклет пясък.

За миг Деклан се почувства почти окрилен, но после мрачното му желание се върна: да се захване с коването на мечове и да ги използва срещу онези, които бяха убили жена му.