Господар на стихии

20. Разменена информация, планиране и решения

— Двайсет и пет дни — каза Хава. — „Кралицата на бурите“ е най-бързият кораб, който някой е виждал, и с още няколко допълнителни ръце на борда мога да успея да стигна за двайсет и пет дни до Маркензас, стига вятърът да е попътен. Ако е срещу нас, трийсет, може би четирийсет. Около седмица за ремонт, да поговоря с барона и Балвен, да разбера каква е следващата стъпка и след това да се върна.

— Значи три, може би четири месеца — каза Хату.

Усети, че се чувства раздвоен. Не беше осъзнавал колко много му беше липсвала Хава, докато тя не се появи, толкова увлечен беше в проучванията си. Завръщането на Натан и откритието, че би могъл да прави неща, непознати за Натан, още повече подсили жаждата му да продължи да изследва силите си. Но думите на Хава, че отново ще го напусне, го притесниха много повече, отколкото би очаквал.

— Имаме ограничена възможност — каза тя. — Не знаем колко дълго ще продължи това.

— Разбирам — отвърна Хату. Седна на леглото, докато тя се облече, готова за поредния ден на наглеждане на ремонта на корабите ѝ за следващите плавания.

— Впечатлена съм колко много работа е свършена тук — каза тя някак предпазливо. — Библиотеката изглежда възхитително, а възстановяването на външните сгради е… удивително.

Беше доплавала предната вечер по залез-слънце и между къпане, хранене, любов и сън не бяха имали много време да споделят плановете си. Хату разбираше, че умът ѝ се е настроил на това, което трябваше да направи — в тази кампания да бъдат свалени лордовете на Прайдове и да отмъсти за унищожението на всичко, което им беше скъпо в Хълма на Беран.

Щом привърши с обличането. Хава го погледна и каза:

— Идваш ли?

Хату осъзна, че е седял на ръба на леглото умислен, и кимна. Навлече туниката и панталоните си и каза:

— А Катариан? Защо не се върна с теб?

— Остана с контрабандистите. — Беше му описала накратко какво е постигнала дотук.

— Защо?

— Учи колкото може повече онова, което минава за азантски. — Изчака, докато Хату си обуе сандалите, и след като излязоха, добави: — Катариан знае как да се внедри и да се слее. Езикът на Коалтачин обаче е вероятно единственият на Близнаците, който не знае, от главните езици поне.

Хату кимна. Когато за първи път бе срещнал Катариан, лъжливият монах не бе показал никакъв доловим акцент, който да издаде произхода му.

— Ако онова момче, Даход, зачете клетвата си, някъде утре Катариан би трябвало да получи информацията, която му трябва, за да се промъкне в града на лордовете на Прайдове, Акена. Ще върна с мен другите двама азанти, освен ако баронът не възрази. — Тя сви рамене. — Не знам защо би го направил.

Стигнаха до трапезарията, която също се беше облагодетелствала от ремонт и почистване. Дългата грубо скована маса бе сменена с нова, майсторски изработена, разположена непосредствено до разчистен вход към кухнята, с което ставаше по-лесно кухненският персонал да поднася храна, а беше разчистен и друг проход, водещ към тераса с изглед към морето, която предлагаше чудесно място за вечеря отвън, когато времето позволеше.

— А Донти? — попита Хату, докато носеха храната си до една свободна маса. — Нали искаше да дойде?

Хава се засмя.

— Вероятно. Но не знам дали баронът ще позволи.

— Защо?

— Да кажем, че статутът му виси някъде между гост и затворник.

Хату се засмя.

— Такъв си е Донти. Все пак още един човек от Коалтачин би бил много полезен.

Седнаха и Хату каза:

— Да се върнем на Катариан. Дали ще може да събере информацията, която ти трябва?

— Той е добре обучен в шпионството — отвърна Хава, щом започнаха да се хранят. — Както казах, той е най-коварният кучи син, необучаван в Коалтачин, когото съм познавала.

Хату кимна — беше съгласен с това.

— А ти? — попита Хава. — Това обучение, през което преминаваш. Води ли те до някъде?

Хату вдигна дясната си ръка и посочи с показалец нагоре. Изведнъж на върха му заигра пламък. Хава замръзна, както беше вдигнала лъжицата с ечемичена каша към устата си, и зяпна. Хату угаси пламъка.

— О! — промълви тя.

Хату беше сигурен, че е изненадана и дори притеснена.

— Извинявай — каза ѝ, — не можах да се сдържа да не се изфукам.

— Не-не, няма нищо — отвърна тя. — Просто се стреснах. — След малко попита: — Какво друго можеш да правиш?

Той изведнъж осъзна, че през малкото време, което бяха имали заедно, откакто бяха дошли в Светилището, никога не беше обсъждал изцяло с нея какво учи. Остави лъжицата си настрани и каза:

— Трудно е да се обясни. Фокусът с огъня е едно от малкото неща, които мога да покажа на други хора. Повечето е изучаване на неща… които са трудни за обяснение. — Виждаше, че е искрено заинтригувана, тъй че продължи: — Ще се опитам да го опиша така. Всичко… — махна с дясната си ръка — в смисъл, всичко е свързано с всичко друго по начини, които почти никой не може да види. Представи си го като тънки нишки в гигантски стан…

И се опита да ѝ помогне да разбере.

В продължение на почти цял час обясняваше и отговаряше на въпросите ѝ, макар все още да избягваше да разкрие помощта, която беше оказал на Деклан. По някаква причина му беше неловко да разкрие дори на Хава това ниво на силата си. След като отговори на последния ѝ въпрос, тя каза:

— Трудно е за разбиране, но ти благодаря, че ми каза. Помня онази синя светлина, която видяхме по време на първото ни преминаване през Теснините, и винаги съм мислила, че беше… част от нещо по-голямо. — Стана и започна да събира съдовете си. — Мисля, че каквото и да ти предстои, може би не е същото като това, което ме чака в помагането да се събори тази властническа банда.

Хату се усмихна. Само едно дете на Коалтачин можеше да погледне една господстваща класа като лордовете на Прайдове и да мисли за тях като за „банда“.

— Според мен има връзка между нашите наглед различни задачи — каза той. — Просто не знам каква е тя, засега.

— Е, ако го разбереш, кажи ми — каза тя и го целуна по бузата. — Имам да подготвям кораб, а ти си имаш своите учебни занимания. Ще се опитам да приключа до вечеря.

Той се загледа след нея, докато излизаше. За миг отново бе обзет от несигурност накъде ги води всичко това, но реши да изтласка тази тревога от ума си и да насочи вниманието си към по-непосредствените неща. Излезе от трапезарията и тръгна към библиотеката.

Деклан погледна нагоре към моряка на вахта. След това слезе от кърмовата палуба, мина през главната и се качи на носовата, откъдето можеше да види три стоящи на котва кораба.

По-рано същия ден ескадрата му беше заобиколила най-западния нос на Южна Тембрия и сега плаваше на изток покрай брега, търсеха място, където да напълнят буретата с вода. Щяха също така да закупят провизии, стига да намереха някакви. Деклан беше преценил, че могат да стигнат до Маркензас с това, с което разполагаха, но щеше да е хубаво да добавят и прясна храна.

— Някакъв сигнал? — викна той на наблюдателя.

— На носа развяват флаг за преговори! — последва отговорът.

Деклан се обърна към капитана на кораба. Въпреки че повечето от първоначалните екипажи бяха избити от нападателите, имаше достатъчно оцелели моряци и наемници с опит, тъй че Деклан бе успял да екипира и петте кораба. Извика:

— Подходи им странично!

Капитанът подвикна в отговор:

— Ние сме пет, те са три, и имаме достатъчно мечове, тъй че едва ли се канят да ни вземат на абордаж. Мога да закотвя до тях.

Започна да реве заповеди и платната бяха прибрани, а другите кораби зад тях подкараха откъм левия борд и бавно ги подминаха.

Щом корабът се оказа безопасно близо, капитанът заповяда да спрат.

— Да преговаряме ли искате? — извика Деклан.

Откъм най-близкия кораб последва отговорът:

— Накъде плавате?

— Към Маркензас, да се присъединим към флотата на барона. Вие накъде?

— Може ли да дойда на борда?

— Ела! — викна в отговор Деклан.

От другия кораб спуснаха лодка и докато тя се долепи до борда на „Нов късмет“, вече бяха спуснали въжена стълба. Един младеж се покатери по нея и прескочи през парапета. Беше облечен в проста бяла риза и сини панталони, краката му бяха боси.

— Ти ли си капитанът? — попита Деклан.

— Да — каза младежът. — Казвам се Кеан. Бях първият помощник, но капитана го убиха, когато някакви пирати ни удариха от засада.

— Аз съм Деклан и мъжът там горе е капитанът, но аз командвам тази ескадра.

— Значи, плавате за Маркензас?

— Да, имаме заповед от барона.

— Бяхме заклещени между пиратите и флотата от Зиндарос. — Кеан махна към другите два кораба. — Ние сме търговски, но нямаме пристан. Спряхме тук за храна и вода и няма къде да отидем. — Изглеждаше много притеснен и погледна Деклан, сякаш очакваше отговор.

— Какъв товар карате?

— Не знам, но трябва да си струва да се защитава, след като собственикът качи допълнителна охрана на борда.

— На всичките три кораба?

— Не, само на този. Другите два са на други собственици и нямам представа какъв товар превозват. Просто се опитваме да се опазим и сме твърде заети с това, за да мислим какво караме.

Сиксто — беше застанал до Деклан — го сръга.

— Да ги вземем с нас? Какво може да ни навреди това?

Деклан се обърна към Кеан.

— Има ли вода там? — Посочи към пристанището.

— Да — отвърна Кеан.

Деклан каза на Сиксто:

— Закарай буретата за вода на брега и виж каква храна можеш да купиш.

А Сиксто се обърна към Кеан и каза:

— Взимам лодката ти. Ще се върна скоро.

Не беше молба. Сиксто викна на няколко моряци да донесат празните бурета за вода до перилото и на други да вържат клуп, за да ги смъкнат на лодката на Кеан.

Кеан кимна, после каза:

— Имам товар, а нямам къде да го стоваря.

— Ще направите добре, ако дойдете с нас. Каквото и да имате, смея да кажа, че баронът ще го купи.

Кеан сви рамене в знак, че приема. Лицето му издаваше и облекчение, и любопитство за товара, тъй като екипажът щеше да си раздели каквото му платяха за него.

След по-малко от час Сиксто се върна и качиха прясната вода на борда. Кеан се върна на кораба си. Увери Деклан, че и трите кораба ще се присъединят към флотилията му и ще ги последват до Маркензас. Какъвто и товар да превозваха беше несъществено, защото Деклан знаеше, че на барона му трябват кораби за планираното нашествие.

Беше хубав ден, с ясно синьо небе, лек ветрец, не прекалено горещ или влажен — от онези дни, които го караха да иска да зареже всякакви конфликти и борби. Щеше да е чудесно просто да намери някое тихо място, където да живее с риболов и лов, да гледа залези от някой бряг — живот без грижи.

Отхвърли тази мечта и вниманието му се върна към непосредствените неща.

Отново огледа брега, попивайки с очи корабите на котва и останалите от собствената си флотилия, които изчакваха.

Лекият бриз галеше лицето му и слънцето топлеше гърба и раменете му, докато попиваше този миг в паметта си. Знаеше, че ще има малко такива мигове в бъдеще, тъй че трябваше да се наслади на този сега.

Хава влезе в стаята. Хату седеше на леглото, явно умислен.

— Тук си бил, значи — каза тя. — Мислех, че ще те намеря в библиотеката, след като не те видях в кухнята.

— Не съм гладен. — Той вдигна глава и я погледна. — Как вървят приготовленията?

— Утре ще сме готови за плаване, тъй че тръгвам вдругиден.

Той помълча, после каза:

— Чудя се дали не свикваме твърде много с това, че сме разделени.

— Какво пък означава това? — попита тя и седна до него. — Били сме разделени и преди, но този път поне не съм притеснена дали си жив. — Прегърна го. — Когато Катариан, Денби и Сабела те взеха, нямах представа дали си мъртъв или на робски кораб.

Той нежно я погали по лицето.

— Търсих те и те намерих.

Тя го целуна.

Той я прегърна и я притисна към себе си.

— Лесно ми е да забравя всичко, през което си преминала, защото аз просто си бях тук, при книгите. Мислех си, че ще си с барона, където ще си в безопасност. — Усмихна се. — Нямах представа, че ще си толкова глупава да тръгнеш при мен в разгара на нашествие!

— Всичко мина както трябва — каза тя. — Никой от нас не може да промени миналото.

— Безпокоя се за бъдещето — каза Хату. — Никой от нас не е длъжен да си тръгва оттук, освен ако не го искаме.

— Чувствам се задължена — каза Хава. — Теб те отведоха преди да си видял най-лошото. Само Моли Боуман и Деклан Ковача оцеляха от приятелите ни.

— Като спомена за Моли, няма я от доста време — каза Хату.

— На някои от тези острови има много дивеч, а трябва да храним много гърла — отвърна Хава. — Освен това мисля, че тя най-после си е намерила любовник.

— Най-после? — Той я изгледа ококорено. — Искаш да кажеш…?

— Тя просто нямаше време за това, докато се грижеше за баща си — отвърна Хава.

— Кой е?

— Един едър плещест тип. Напомня ми малко за баща ѝ и също е ловец. Хареса я още щом я видя и най-накрая я покори, предполагам. Казва се Люк.

— Е, честито на Моли — каза Хату. — Чудя се как ли е Деклан? — Почувства се малко неловко като го каза, след като знаеше каквото знаеше.

— Може би ще разбера, като стигна в Маркензас — отвърна Хава. После го погледна загрижено. — Но ти как си? Изглеждаш ми притеснен.

Той се опита да го обърне на шега.

— Винаги съм си притеснен.

— Не, това е нещо друго. Какво?

Той въздъхна.

— Едно от нещата, които научих от Натан, е как да проследя онези нишки на сила, за които ти говорих, и явно в края на една от тях има нещо, което е опасност.

— В какъв смисъл?

— Не съм сигурен. Надявах се, че Натан би могъл да ми помогне да открия какво е, но той непрекъснато ме отклонява от темата, за да се съсредоточа върху други способности, които според него имам… — Видя, че изражението ѝ се промени, и каза: — Какво?

— Говориш за тези способности… — Тя като че ли малко се натъжи. — Просто наистина не разбирам нищо от това. Ти си бил по море, знаеш какво е да си моряк, тъй че когато ти казвам какво правя, разбираш. Но когато ти ми разказваш какво правите с Бодай и онзи Натан… — На лицето ѝ се четеше униние. — Никога няма да разбера.

Хату дълго помълча, гледаше я в очите, след това каза тихо:

— Мога да ти покажа.

— Какво да ми покажеш? — попита тя почти шепнешком.

— Това, което виждам, което… правя.

След кратко мълчание тя отвърна:

— Добре.

— Затвори очи — каза той и я прегърна. — Отпусни се и знай, че няма да се случи нищо лошо.

Тя се поколеба за миг, после затвори очи и главата ѝ се отпусна на рамото на Хату.

Изведнъж стана все едно двамата бяха в пустота, носеха се през нея, без да виждат нищо наоколо, виждаха се само един друг; след това телата им сякаш завибрираха с едва доловимо жужене и в краката им се появиха яркоцветни искрящи нишки, наподобяващи огромен тъкачен стан.

— Какво е това? — промълви Хава.

— Някои от линиите енергия, изпъващи се между положителни и отрицателни стихии.

— Стихии?

— Малки… точици от… нещо. Не знам какво. Но напрежението между тях, положително и отрицателно, създава тези линии. Това е мъничка част от тъканта на всичко, малък къс от оголената вселена.

— Защо има толкова много цветове?

— Мисля, че така умът ми започва да вижда разликите между силите — на животните, на растенията, на камъните.

— Камъните имат енергия?

— Всичко има енергия, Хава. Всичко. И един ден ще науча какво означава всичко това.

Остави някои от нишките да отпаднат и поднесе други във възприятието ѝ, и ѝ позволи да усети онова, което той усещаше в този момент — че по някакъв начин в цялата вселена има хармония, но че тя просто е прекалено огромна, за да може да я обхване и най-съвършеният ум.

— Сега нека ти покажа нещо, което открих наскоро.

За миг сякаш се понесоха в нощното небе. Под тях бе покривът на жилището им, недалече от купола на библиотеката.

— Как…? — промълви Хава.

— Това е илюзия — каза Хату. — Мога да го правя, но не мога да обясня как го правя. Някои линии енергия са свързани с неща, които… не мога да контролирам, но мога да се възползвам от тях, особено когато са близо до където сме наистина, което е тук долу, на леглото.

— Но се усеща толкова истинско! — Тонът ѝ издаде, че явно е по-възбудена, отколкото от гледката на нишките енергия.

— Погледни нагоре!

Тя го направи и мигновено двамата сякаш полетяха нагоре със замайваща бързина.

— О! — възкликна Хава.

— Не забравяй, това не е реално. — Замълча, после добави: — По-скоро е реално, но ние все още седим на леглото. Просто умовете ни са свободни да полетят нагоре така. Сега виж.

Хава отново погледна нагоре и Хату усети възхитата ѝ. Сама в морето, нощем, звездите бяха покров от светлини, а на север, ако отплаваше достатъчно далече, в небето танцуваха светлини. Но нищо, което бе виждала преди, не можеше да се сравни с това. Хиляди пъти повече звезди, отколкото изобщо бе виждала, блестяха по небесния покров и разпръснати между тях се виждаха искрящи облаци светъл газ, от медно и синьо, някои пулсираха със собствена светлина.

— Прекрасно е — възкликна тя.

Внезапно се озоваха отново на леглото и за миг тя го притисна към себе си. След това се отдръпна и каза:

— Благодаря. Може би никога няма истински да разбера това, което правиш, но виждам… красотата му.

— Вече разбираш защо искам да узная повече.

Тя се усмихна.

— Ти винаги си искал да знаеш повече, дори когато още беше малък.

Засмяха се. Заедно.

— Още един ден — каза той с нотка на съжаление.

— Още ли не си гладен? — попита закачливо Хава и започна да разкопчава ризата си.

Той се засмя и скочи да заключи вратата.

— Платна напред! — извика наблюдателят и Деклан остави капитана и забърза към носа. Бяха плавали покрай северния бряг на полуостров Маркензас и бяха забелязали много повече активност, отколкото при заминаването им преди месеци. Поне десетина кораба стояха на котва до брега, когато наближиха пристанището Торанда.

Деклан не видя някакъв признак за конфликт, но въпреки това неочаквано го жегна усещане за тревога. Осъзна, че до голяма степен начинът, по който вече възприема нещата, е утайка на сякаш безкраен конфликт и че усещането му за света преди да изгуби Гвен е заглъхващ спомен.

Нещо синьо изпърха в далечината и привлече погледа му, а щом се приближиха към града, видя новоиздигната кула, на върха на която се вееше знаме.

Сиксто пристъпи и застана до него.

— Баронът е бил доста зает.

— Явно — съгласи се Деклан. — Изглежда, че Маркензас си има знаме.

— Мислех, че само кралствата развяват знамена — каза Сиксто.

Деклан се засмя тъжно.

— Останаха ли кралства?

— Поне едно, както изглежда.

Развяха бял флаг за преговори и Деклан прати Сиксто да каже са капитана, че трябва да спрат. Щом пуснаха котва, Сиксто се върна и Деклан му нареди:

— Всички да останат на дрейф, докато не разберем какво става.

Когато другите кораби се струпаха зад тях, един от моряците надвисна над задното перило на „Нов късмет“ и зарева указанията, които бяха предадени назад по веригата.

Докато последният кораб забавяше, една лодка загреба от кулата към тях. Тъй като нямаше въжена стълба, пратеникът трябваше да се покатери по спуснатото въже, но той го направи без усилие.

— Кой командва? — попита той, щом стъпи на палубата. Беше млад мъж, облечен в прости работни дрехи. Прахта по тях издаваше, че има още доста време, докато кулата бъде довършена.

— Аз — отговори Деклан.

Като видя, че на палубата излязоха още няколко бойци, пратеникът каза:

— Богартис ли се казваш?

— Той е мъртъв. Аз съм капитанът сега — отвърна Деклан.

— Деклан ли се казваш?

— Да.

На лицето на младежа се изписа облекчение.

— Радвам се да чуя това. Това е може би десетият кораб, до който трябваше да греба, за да те търся.

— Защо?

— Не трябва да спирате тук. При Северния нос се строи ново пристанище и кралят те иска там.

— Кралят? Баронът крал ли е вече? — попита Сиксто.

— От десет дни. Прокламацията излезе и барон Баванджайн се е заклел като негов васал и сега управлява Порт Колос. Някои от благородниците от Илкомен също станаха негови васали. Много неща се промениха след набега.

— Нещо друго?

— Не, просто трябва да идете на Северния нос колкото се може по-скоро.

— Добре. Разбрах.

Пратеникът постоя за миг неловко, после отдаде непохватно чест и се смъкна по въжето на чакащата долу лодка.

— Е, значи вече служим на крал — каза Сиксто.

— Освен титла и много повече земя за управляване не очаквам нещо друго да се е променило особено. Като стигнем, ще устроим новите хора, а след това ще се върна към онова, което правя най-добре: коването на мечове.

— Ако правиш мечове по-добре, отколкото се биеш, приятелю, трябва да са изключителни оръжия.

— Ще са — промълви Деклан.

Умът му се върна отново към това, че нужният за мечовете скъпоценен пясък бе купен със скъпоценна кръв.