Господар на стихии

19. Споделено знание, приготовления и избори

Хава наблюдаваше подпийналите мъже и жени, които влизаха и излизаха през вратата на хана. Точно тук Червения Суини ѝ беше казал, че има най-добрия шанс да намери целта си.

Беше се скрила в сенките между две сгради срещу задната уличка, където според Червения Суини мъжете щяха да ходят да пикаят, ако не искат да чакат ред за двата външни клозета. Знаеше, че е намерила верния хан и точната уличка. В това топло време вонята на пикня беше почти непоносима.

Започнала беше да мисли за азантите като за две отделни и различни части. Тези, които представляваха водещото съсловие, като квели наскости на Коалтачин, съставено от майстори шпиони и професионални убийци, и другите под тях, по-скоро обикновени войници, макар че те също бяха добре обучени и смъртно опасни. Успехът на плана ѝ да набележи подходящ азанти щеше да зависи от това да намери някой, който да е като Сеписолема и Фираш, горящ от желание да съдейства да се свали властта на лордовете на Прайдове.

Най сетне видя как един азанти излезе от хана, огледа се и тръгна към малката уличка насреща ѝ. Не залиташе, но вървеше внимателно и целенасочено като човек, който много се старае да не изглежда пиян.

Беше поставила зад сградата двама от младите контрабандисти на Червения Суини, скрити откъм уличката, които нямаше да се задвижат, докато тя не им подаде сигнал. Беше се облякла като улична проститутка, с червена блуза с дълбоко деколте и тясна черна пола до средата на прасеца. Липсваха ѝ ботушите, защото сега носеше плетени сандали, но маскировката беше нужна в случай че някой се запита защо се навърта около хана. Откакто бе пристигнала по здрач, никой не я беше удостоил дори с бегъл поглед.

Малко след като целта ѝ се скри от погледа ѝ, тя заситни през улицата и надникна в задната уличка. Едва различи в дълбокия сумрак силуета на мъжа, който леко се олюляваше, докато пикаеше срещу стената. Очите ѝ се овлажниха от острата миризма на урина. Хава се зачуди дали тези хора изобщо са чували за отточни вади до външните си клозети.

Щом младият азанти се облекчи и завърза панталоните си. Хава каза съвсем ясно:

— Търсиш ли забавление?

При тази обилна смесица от говори на Нитания се беше научила да говори чисто, без колебание.

Получи желаната реакция. Младежът се обърна и я видя очертана на светлината от уличната лампа до хана. Усмихна се.

— Забавление ли?

Понечи да тръгне към нея и тъкмо каза: „Колко?“, когато двамата плещести младоци на Суини тихо се доближиха зад него. Единият го удари толкова силно, че го зашемети, но без да му счупи нещо, а другият го задържа да не падне по очи в гадната кал долу.

За по-малко от минута се изнесоха по друга задна уличка към чакащата ги талига и поеха обратно към склада на контрабандистите в Брачи.

В момента складът беше празен, след като цялата контрабанда повече или по-малко беше спряла по време на нападението над Северна Тембрия, а сега също беше закърняла заради грабежите на Хава на азантски товари. Червения Суини ги чакаше с още двама мъже, а внукът на Маколиш, Майкъл, чакаше с конете.

Планът беше прост: да вземат каквато могат информация от пленника и ако се окажеше това, което Хава се надяваше да чуе, да го оставят да се върне в хана, а ако не — да го оставят мъртъв в прогизналата от пикня уличка, жертва на поредния прост уличен грабеж. Червения Суини беше на мнение, че азантите ще устроят показно разпити на хора, но няма да са прекалено обидени от това, че един от техните се е оказал толкова глупав да се остави да го убият до някакъв хан.

Вързаха младия мъж на един тежък стол, после един от мъжете го плисна с ведро вода. Той се съвзе, бавно и все още пиян и замаян от удара по главата.

Когато умът му се върна, осъзна, че е пленник, в стая осветена само от един фенер, с капака отворен към него и всички останали в тъмнина. Каза нещо на местния език според Хава, не на речта на азантите.

Както се беше разпоредила, никой не проговори.

Плененият азанти отново заговори, със заплашителен тон, докато се опитваше да види в тъмното кой го е пленил. Настояванията му отново бяха посрещнати с мълчание.

Когато понечи отново да повиши глас. Хава пристъпи напред, за да може да я види, и опря пръсти на устните му, а десния си показалец вдигна пред своите и му изшътка тихо да мълчи.

Очите му се ококориха и беше на ръба да каже още нещо, когато тя натисна лицето му повече и избута главата му рязко назад така, че да му е неудобно, без да му причини болка.

Той замълча.

Тя промълви на своята версия на местния диалект:

— Азанти?

— Пусни ме! — отвърна ѝ той на азантския говор.

Тя замълча, но му се усмихна.

— Какво искаш?

Отново мълчание.

След още настояване да го пуснат тонът му се промени и той каза:

— Пусни ме и ще си мълча. Никой няма нужда да знае, че си нападнала азанти.

Хава запази мълчание, но продължи да се усмихва.

Той отново обеща да си мълчи, но тонът му стана малко уплашен.

В този момент Хава осъзна, че каквито и други разлики да има между азантските школи и тези в Коалтачин, този младеж няма никаква тренировка в разпитване на пленник или в съпротива при разпит, ако е пленен той. Всички ученици в Коалтачин ги обучаваха на това и доброто представяне беше важна част в напредването им към по-нататъшно обучение в квели наскости. Беше видяла много ученици, отпращани от школата да работят като улични престъпници в екипи, защото се бяха проваляли в ранните тестове. Вече бе убедена, че лордовете на Прайдове искат само най-верните им слуги да са нещо повече от обикновени войници за еднократна употреба, това, което бе чувала да определят като „кал за дувара“.

След още молби и заплахи пленникът се смълча. Хава остави няколко мига да изтекат в тишина, след което погледна над него към Червения Суини и попита:

— Местно момче?

Червения Суини кимна. Хава бе дала изрични указания, че ще говори само тя. Ако тази малка авантюра се объркаше, искаше да е единственото лице, което пленникът би могъл да разпознае. Постарала се беше всички да разберат, че първата ѝ грижа е никой друг да не бъде разпознат, по един или друг начин.

Каза тихо:

— Местно момче, как се казваш?

Той преглътна, облиза устни и отвърна:

— Даход.

Тя се обърна, излезе от полезрението му, спря се за миг и се върна с голяма чаша вода.

— Жаден ли си?

Той кимна и Хава вдигна чашата към устните му и го остави да пие.

Когато приключи, тя отново се върна до масата извън полезрението му и спря. Един от ранните ѝ уроци по водене на разпит беше да избягва шаблони. Повтарящите се действия ставаха успокояващи, предсказуеми, а това беше опасно. Изчака достатъчно дълго, за да си помисли той, че си е тръгнала, и тогава се върна.

Видя това, което се беше надявала да види — тръпка на облекчение от това, че се връща в полезрението му. Както я бяха учили, неизвестното е много по-плашещо от възможностите да пострадаш. Въображението на един пленник е много по-ефикасно от заплахите, ако има достатъчно време. Очакването е по-ужасяващо от самия бой. Беше го оставила да научи, че ако си говорят, няма да бъде измъчван.

— С радост ли служиш? — попита тя тихо. Както беше очаквала, изражението му издаде, че не разбира въпроса.

Той не отвърна нищо, напълно объркан.

— Служиш ли на лордовете на Прайдове с радост в сърцето си? — каза тя, разширявайки контекста. — Би ли умрял, за да им служиш?

Очите му се разшириха и Хава заподозря, че се чуди дали това не е някакъв вид изпитание. Без никаква убеденост в думите си той отвърна:

— Ако трябва да умра… — Изглеждаше на ръба да се разплаче. Преглътна с мъка. — Умирам с готовност.

Хава замълча, после отново излезе от полезрението му. Остави този отговор да виси във въздуха, но се върна пред очите му много по-бързо от преди, за да наруши шаблона.

И отново попита:

— Служиш ли с радост?

Цветът сякаш се изцеждаше от лицето му секунда след секунда и тя вече знаеше отговора, без да е проговорил. Все пак разбра, че това трябва да приключи скоро.

— Служиш ли с радост?

Както се беше надявала, объркването му нарасна и той се огледа, сякаш се мъчеше да види кой се крие в тъмното. Уплахата и смутът му се смениха с ужас.

Очите му се наляха със сълзи.

— Ще служа! Аз… съжалявам, не трябваше да влизам в хана. Никога повече няма да го направя. Моля ви, не наранявайте семейството ми. Ще служа с радост! Ще направя каквото… — Гласът му се прекърши и той захлипа.

Хава си пое дълбоко дъх, а след това кимна на Червения Суини и останалите да излязат с нея навън. Погледна ги един по един и каза:

— Трудно бих нарекла това момче фанатик.

— Станал е азанти, за да спаси семейството си от избиване — каза Суини. Изглеждаше искрено отвратен. — Мразех лордовете на Прайдове преди, но като видях това момче как се напика и се мъчеше да не се разпадне, защото обича родителите си, братята, сестрите си… отвратително е.

Хава си пое дъх.

— Нямам никакъв проблем с убиването на човек, който го заслужава, макар да не ми носи радост, но това? — Посочи през вратата към склада. — Ако някой заслужава бавна, мъчителна смърт, това са лордовете на Прайдове.

Махна на другите да я последват вътре, вдиша дълбоко и се върна пред Даход.

Наведе се към вече изпадналия в ужас азанти. Погледна лицето му и осъзна, че е може би малко по-млада от него, но въпреки това мислеше за него като за все още момче. Стисна го леко за рамото и му каза:

— Никой няма да нарани теб или семейството ти.

Той я погледна в лицето на смътната светлина, сякаш се боеше, че това е поредната уловка.

Тя само се взря в него продължително, а после добави:

— Ние идваме, за да ви помогнем.

— Кои вие? — попита той, мъчейки се да си възвърне малко самообладание.

— Идваме да ви освободим.

— Кои вие? — повтори той.

— Ние.

Той погледна отново из стаята, но напразно.

Най-сетне дъхът му се успокои и той тихо попита:

— Кои сте вие?

— Ние сме Коалтачин — отвърна тя тихо.

Очите му се разшириха и на лицето му се изписа съмнение, а след това — почуда, след това затвори очи и изведнъж заплака като бебе, тялото му се разтресе от хлипове.

Хава кимна и мъжете бавно тръгнаха към чакащите ги навън коне. Червения Суини се задържа. Хава остави Даход да се наплаче, а когато се съвзе, му каза:

— Сега ще те оставим да си идеш. Не говори на никого за това, но знай, че има други като теб, на които е казано за нашето идване. Смятаме да освободим изгубените си братя и да сложим край на лордовете на Прайдове. До седмица ще пратя някого тук. Ще ни служиш ли?

Съкрушен от чувства, той едва можеше да говори. Кимна и прошепна:

— Да, кълна се в живота си.

Червения Суини се приближи зад него, постави превръзка на очите му и започна да развързва въжетата, които го стягаха. Хава помогна на младия мъж да стане. Вече не беше пиян, но все още трепереше.

Каза му:

— Не говори нищо, но когато те оставя, изчакай докато чуеш отдалечаващи се коне и тогава махни превръзката. Можеш ли да се върнеш след седмица?

— Да — отвърна той почти шепнешком.

— Тогава се върни до хана, но не влизай вътре. Срещу хана има една задна уличка. Някой ще те чака там. Не казвай нищо повече.

Изведе го от склада и надолу по широката улица, после надясно по друга и обратно, след това обиколиха карето. Потупа го по рамото, остави го и се измъкна.

Стигна до склада и мина през една червена врата. Там Червения Суини и другите я чакаха с конете.

Суини каза:

— Това беше доста работа. Аз щях просто да съм му го избил от главата.

Щом се метна на седлото. Хава живо си спомни как я бяха завели в школата.

— Взимат ги от майките им, докато все още са деца. Някои отрастват корави, те са най-твърдите. Останалите? Някои стават мъже, други си остават деца. Нежният женски допир им напомня за майките им.

— Има ли други като него?

Хава въздъхна дълбоко.

— Ще се намерят. Все трябва да започнем отнякъде.

— Ако не е подействало?

— Ще трябва да му прережа гърлото — отвърна Хава спокойно.

— Подейства — каза Червения Суини.

— С рязане на гърла и с бой трудно се създават приятели — отвърна тя и обърна коня си.

И докато се отдалечаваха в посоката, която щеше да ги отведе обратно до селото на контрабандистите, добави:

— А докато приключим с това, ще ни трябват много приятели.

Когато Бодай влезе в библиотеката, Хату се беше отпуснал назад, полузадрямал. Бодай седна на един стол и скърцането измъкна Хату от ръба на съня.

— Дрямка ли ти трябва? — подхвърли шеговито Бодай. Минало беше по-малко от час, откакто бяха закусили.

— Не, от тази книга беше — отвърна Хату и посочи един том с кожени корици.

— Толкова ли е досадна?

— Тъкмо обратното. — Хату се изправи и тръсна глава да се досъбуди. Вдигна книгата и Бодай видя, че е дълга и широка, но тънка. — Цялата е изписана ръчно, от писар или може би някой използвал „магия“, на име… — Отвори корицата и прочете: — Кондрок, който и да е бил той. Езикът е дирел и нямам представа къде живеят хората, говорещи този език. — Отпусна се отново и се замисли дълбоко, след което избухна: — Аз съм идиот!

— Без съмнение — пошегува се Бодай. — Какво?

— Къде сме ние?

— В Светилището — отвърна Бодай. — Знаеш ли, тези въпроси, на които знаеш отговорите, стават дразнещи.

Хату се засмя.

— А къде мислиш, че двамата с Хава и всеки друг ученик сме научили този дразнещ номер?

Бодай се отпусна на стола с унило изражение и каза тихо:

— О.

Хату махна с ръка в театрален жест.

— А кой огромен къс земя се простира ей там?

— Нитания — отговори Бодай.

— И колко нации и държави…

— Стотици — каза Бодай и този път се засмя. — Разбира се, преди преместването на Огнената гвардия в Итракия щяхме да сме се натъкнали на книги и документи, написани от учените на Нитания.

— Да — съгласи се Хату.

— Е, и какво ѝ е специалното на тази?

— Докато четях, отначало нищо нямаше смисъл. Всъщност помислих, че това би могло да е книга с кодове, защото повечето думи тук са безсмислени на който и да е език, от който съм чел, а както знаеш, до този момент това са много езици.

— Вярно.

— Отначало помислих, че са глупости. А после помислих, че може би ако я чета на глас, би могло да има смисъл. Още щом почнах на тази страница… почувствах нещо, усещане, което изпитвам само когато работя с Натан, когато се опитвам да разбера как взаимодействам със стихиите.

— Тъй че, опитах се да чета, като в същото време оставя ума си да се плъзне в състоянието, което прилагам, когато тренирам, и видях… — Той затвори книгата и я остави на масата. — Не знам какво видях.

— Бих искал да мога да разбера, но не мога — каза Бодай.

— Всички онези линии енергия, които виждам, между противоположни стихии, от малки същества до аспекти на естеството, има и още! — каза възбудено Хату. — Там има неща, които са… невидими! Неща, които не мога да назова по име, но мога да ги усетя. Когато причиних каменното срутване, което спаси Деклан, използвах грамаден чук. — Той размаха ръка. — Не беше точно това, но така се усещаше. Когато усетих присъствието на жизнена сила, Натан ме предупреди да не я пипам, защото бих могъл да причиня вреда с най-лекия контакт. Онова гъделичкаше като косъмче, падащо от главата на дете, за да кацне на ръката ти. — Хату поклати глава. — По-малко дори. Но това… — Замълча и погледна напрегнато Бодай. — То е толкова много по-фино. То е най-мъничката прашинка до планина! — Хату си пое дълбоко дъх. — Но броят им… те са безбройни. Те са навсякъде.

— Възхитително — каза Бодай. — Малко видях от това, което видя ти, когато се включих с теб и Натан. Не претендирам да разбирам какво виждаш, чувстваш, на какво си способен, но само от онова, което каза, започвам да вярвам, че разбираме много малко от това, което има да се знае.

Хату се усмихна.

— Това е само част от всичко. Има линии на съчетани сили, като усукани нишки на огромно въже, и те са неизброими, цели колекции, обхващащи невъобразими разстояния!

— А книгата? — попита Бодай.

— Докато четях на глас, можех да усетя сили, които се надигат и започват да карат нишките да… вибрират различно, да… бръмчат?

— Чудя се — каза Бодай. — Възможно ли е да е някоя липсваща част от откриването на силите ти?

— Може би — отвърна Хату.

Глас иззад дългата етажерка каза:

— Това е книга с магически заклинания.

Хату и Бодай се обърнаха едновременно към Натан. Той изглеждаше уморен и имаше като че ли няколко пресни синини на лицето.

— Натан! — възкликна Хату и скочи. — Добре ли си?

— Бил съм и по-добре. Дълго ходене е докато се върнеш — отвърна Натан и се отпусна тежко на стола, който Хату току-що бе освободил. Изглеждаше уморен до смърт. — Малко пиене няма да ми дойде зле.

— Какво?

— Вино, ейл, уиски, ако имате.

— Имаме малко, сигурен съм — каза Хату и забърза към кухнята.

Бодай погледна Натан.

— Да питам ли изобщо?

Натан махна с ръка и отвърна:

— Има много за обсъждане, но изчакай да се върне Хату.

Хату се върна с голяма бутилка в едната ръка и три чаши, хванати за дръжките, в другата. Постави ги на масата и каза:

— Намерих това уиски от не знам откъде.

— Благодаря — каза Натан. Сипа си щедро, удари яка глътка, после стисна очи и тръсна глава. — Оо, наистина е гадно.

— Нещо не е наред ли? — попита Хатушали.

— Как е направено, да. Иначе, налей ми още едно — каза Натан.

Хату се подчини и Натан отново отпи, но не опразни чашата докрай.

— Къде беше? — попита Бодай.

— Попътувах да се срещна с едни хора, които знаят много повече от мен. Да потърся помощ с това, което ти е насреща.

— Насреща? — Хату изглеждаше озадачен.

— Едно по едно — предложи Натан и махна на Хату да му подаде книгата. Хату го послуша и Натан я отвори, погледна една страница и прелисти на друга.

— Тази страница, която четеше, е просто заклинание, за разпалване на огън.

— Заклинание за разпалване на огън? — повтори Хатушали учудено.

— Отидох да посетя някои много стари познати, които разбират тази работа с „магията“ много по-добре от мен. За мен това, което ти си открил като функция на твоята същност, е някак си свързано по сложни начини с всичко останало. — Отпи отново от уискито.

Хату изглеждаше объркан.

— Значи, това, което правя, е магия? Истинска магия?

— Сили, умения, както искаш да го наречеш. Манипулиране на самото вещество на вселената. — Натан се надвеси над масата и преди Хату да е успял да попита за синините, продължи: — Някои хора имат особен поглед за нещата и обичат да поставят имена на всичко, да организират и… — Пое си дъх и отпи пак. — Как са свързани нещата едно с друго, много човешко е да се прави това. Как живите същества се отнасят едно към друго, така наречената таксономия. Тъй че, колко близки са овцете към козите, воловете към кравите, големите риби към малките… има хора, които прекарват целия си живот в организиране на такъв тип информация.

— Магия е това, което някои хора са организирали от наблюдаване на неща като теб, или поне си мислят, че е организирано. Тази книга — рече той и върна тома на Хату — показва съчетание от звуци, безсмислени думи, които задействат способността на човек, притежаващ силата, да запали огън. Съветвам те да го опиташ навън, ако трябва. Има системи на магия, които се нуждаят от конструкции, устройства, смеси от различни съставки в определени дози, дрънкулки, оформени като амулети.

Натан издиша бавно и като че ли се отпусна малко, след като уискито подейства.

— Помниш ли какво ти казах за магията на елементите, естествената магия, кървавата магия и останалото?

Хату кимна.

— Има една личност, която познавам от дълго време и която щеше да нарече съдържанието на тази книга със заклинания „по-висша магия“.

— По-висша? — повтори Бодай.

Натан кимна.

— Запаметяваш онова заклинание, както би могъл да запаметиш рецепта, и щом се закрепи здраво в ума ти, оттогава във всеки момент просто промърморваш тези думи, може би с един-два жеста, за да се фокусираш върху това, което мислиш, и пуфф, появява се пламък там, където го искаш.

Хату се усмихна.

— Би се оказало удобно, когато пътуваш и се наложи да преспиш навън през нощта.

— Несъмнено — каза Натан. — Макар да подозирам, че на теб не ти се налага да го запаметяваш.

— Нима?

— След онова, което видях, че направи, за да спасиш Деклан? Почти съм сигурен. — Натан помълча малко, след което каза: — Изпъни дясната си ръка, с дланта нагоре.

Хату го направи.

— Затвори очи.

Хату затвори очи.

— Сега, представи си, че има тънко покритие от невидима броня, което обгръща дланта ти. И на тази защитена длан се появява малко пламъче, с големината на палеца ми.

Натан се отпусна назад и довърши уискито в чашата си. Махна за бутилката и Бодай му я подаде. Докато Натан си сипваше нова доза, двамата видяха как тялото на Хату леко помръдна и изведнъж на дланта на изпънатата му ръка затанцува пламъче.

Бодай отвори уста, но предупредителният жест на Натан го накара да замълчи.

Натан каза тихо:

— Сега остани отпуснат и отвори очи.

Хату го направи и се ококори, а пламъкът изведнъж започна да става по-голям и Натан каза:

— Затвори ръката си и угаси огъня.

Хату го направи и пламъкът изчезна. След това цялото му държане се промени и той се засмя.

— Това беше чудесно!

Бодай можа само да кимне мълчаливо.

— Значи, някои хора използват заклинание или устройства — заговори Хату, — но ако аз просто изчистя ума си, мога да карам нещата да се случват. Как наричат хората този вид магия?

Натан се отдръпна назад, отпи дълбоко от чашата си и каза:

— Нямам представа.

— Нима? — попита Хату. — Защо?

— Защото си единственият човек, когото съм познавал, който би могъл да прави това.

— Готови? — попита Деклан.

Сиксто се обърна и махна на кораба зад „Нов късмет“, „Бригида“, който се бе подслонил в островите след нападението. Капитанът беше повече от щастлив да се върне в Северна Тембрия и бе приел заплащането, за да превози толкова бойци, колкото можеше да побере на борда. Бяха наети и други три кораба, за огромна радост на Гаранж. С намереното злато и продадените стоки от „Нов късмет“ сега той беше може би най-богатият търговец в Ейбала.

— Всичко е в готовност — чу Деклан отговора на Сиксто. Погледна корабния капитан и кимна.

Капитанът зарева заповеди и импровизираната флота потегли.

— Ще е хубаво да се върнем — каза Сиксто.

— Никога не съм те смятал за човек, привързан към едно място — каза Деклан.

— Не и откакто пораснах достатъчно, за да се бръсна — призна Сиксто. — Но на това място тук ми омръзна.

Деклан отиде до задното перило и го стисна, докато Ейбала се смаляваше пред очите му, а другите кораби се изнизваха от залива и търсеха попътния вятър.

— Едно спиране за вода и после обратно към Маркензас — рече той.

— Сбогувахме се с някои добри хора — каза Сиксто, след като се приближи и застана до Деклан.

— Братя — промълви Деклан.

— Така ги наричам и аз — призна Сиксто.

След няколко мига мълчание Сиксто продължи:

— Един ден ще разбереш какво си направил, капитане. На тези кораби има мъже, които с радост ще умрат за теб, защото ти дължат живота си, и всеки момент, от този до тогава, е подарен живот, който иначе нямаше да познават.

Деклан постоя мълчаливо, след което отрони:

— Направих само това, което помоли Богартис — да спася колкото мога повече.

— Нали това казах — отвърна Сиксто. — Един ден ще го разбереш.