11. Спасяване и среща на умове

Деклан дояде остатъците от снощната яхния. Беше студена и дори още по-безвкусна от нормалното, но беше нужно заради предстоящите задачи. След снощната вечеря той и останалите се бяха организирали колкото можаха, като се отърваха от всичко, освен храна, вода, оръжие и въжета.

След като разпределиха припасите, изпадна в уморена, но неспокойна дрямка. Събуди се сепнат, преди всички други, в тъмното, обзет от ужасна несигурност. След смъртта на Гвен и нараняването си беше обсебван от това чувство през будните си мигове, изпълнен с безименни предчувствия.

Докато раните му зарастваха, отначало болка често прекъсваше съня му и умът му биваше завладян от чувството за вина и съжаление защо не бе могъл да спаси хората, които обичаше. Но с отминаването на времето мислите му все по-често се насочваха към това дали ще успее да въздаде възмездие. А сега умът му питаше дали би могъл да спаси тези мъже. Беше се примирил, че така и няма да го споходи един добър нощен сън.

Стана и видя, че всички останали все още спят, макар че Тобиас се размърда и в един момент също стана. В полумрака, докато светът над тях поемаше първите лъчи утринна светлина, той се изправи и махна на Деклан да се отдалечат от лагера, за да не събудят другите.

Тобиас заговори тихо:

— Добре е, че правим това.

— Не знам как сте оцелели десет години тук.

— Ами, първо, бяхме три пъти повече, когато дойдохме, и с десет години по-млади. Изгубихме много момчета, докато измислим как да оцелеем тук.

Деклан можа само да кимне.

— Доста време ни отне, докато се научим какво можем да ядем и какво ни убива. Загубихме двама, които опитаха едни плодове с чудесна миризма и умряха преди да успеят да ни донесат пълна торба от тях.

Тобиас извърна очи, сякаш този спомен все още го нараняваше.

После си пое дъх и потупа Деклан с пръст по гърдите.

— Ако ни спасиш, ще те последвам до най-долния кръг на ада, без да задавам въпроси. Никога не съм бил водач и мисля, че единствената причина момчетата да гледат към мен е, че съм най-големият кучи син в четата, а когато по-младите хлапаци се изтъркаляха дотук отгоре, ами, те просто приеха за даденост това, че знам какво правя. — Тобиас се усмихна. — Ти каза, че не си избрал да бъдеш капитан, но Богартис е знаел какво прави, когато те е направил свой първи заместник. Ти си водач по рождение. Би могъл да командваш армии. И както казах, от този ден насетне аз съм твой човек.

Деклан усети, че думите му го трогват.

— Ще направя всичко, което мога, за да ни измъкна всички оттук.

— И тъкмо навреме, според това, което каза за пеенето и воя там долу — прошепна Тобиас.

— Какво имаш предвид? — попита Деклан.

— Казах ти защо ги наричаме „ядачи“.

Деклан кимна.

— Знаем, че са човекоядци, защото първия път, когато се оплетохме с тях, те убиха може би десетима от нас — трудно ми е да си спомня колко точно, — но останалите успяхме да се измъкнем, защото част от тях спряха да се бият и просто почнаха да дъвчат труповете на мъртвите.

— Приличат на нормални хора, малко ниски и мършави, но макар че кожата им е тъмна, както би могло да се очаква в гореща земя, някои имат бяла коса или странни жълти очи — продължи той. — Не са опитни бойци, както бихме преценили обикновено, но просто не спират да прииждат. Все едно че им е все едно кого губят. Просто ще изядат падналите, предполагам.

— Но когато всички се вдигнат, просто изригват от селото си и избиват и изяждат всичко, което им се мерне пред очите. — Тобиас сви рамене. — Помниш ли като ти казах, че ни оставиха на мира след като ги набихме? Е, веднъж един от съгледвачите ни чу всичкото онова викане и подскачане и се върна да ни каже, а те ни удариха веднага след това. Може би са го проследили или тъй или инак са идвали насам, но загубихме още няколко хлапета. Останалите успяхме да се измъкнем само защото ги затруднихме с капаните и подпалихме тука всичко, за да не могат да ни догонят.

— Крихме се няколко дни близо до ония скали, които ще катерим. Няколко седмици ни отне, докато си вдигнем отново лагера. — Тобиас се смълча при спомена. — След това те пак ни оставиха на мира, а ние се държахме настрана от ловните им райони. Както ти показах, навсякъде, освен на север от мястото, където се пресичат онези пътеки, и нагоре по теснината, през която минахте. — После добави обнадеждено: — Може пък да не дойдат насам.

— Но може и да дойдат, ако решат да пренебрегнат капаните — каза Деклан. Вдигна глава и видя, че небето вече изсветлява. — Време е да вдигаме хората.

Тобиас кимна.

— Добре.

Отне само няколко минути, докато мъжете станат, изядат каквото бе останало от студената яхния и съберат останалата си храна, оръжие и екипировка. Деклан огледа бързо лагера да се увери, че нищо не е забравено, след което отиде в челото на колоната и просто тръгна.

Без заповеди останалите поеха в колона по един след капитана си.



Донти си говореше с двамата пленници азанти, като всяка от двете страни се опитваше да придобие по-добро разбиране на езика на другата. След заминаването на Хава и нуждата Донти да се излекува напълно баронът беше решил, че времето ще се използва по-добре, ако Донти успее да измъкне повече полезна информация от двамата пленници.

— Значи, вас са ви избрали да бъдете азанти, така ли става? — попита Донти.

Сепи кимна, докато похапваше грозде.

— Казват ни, че това е чест… — Погледна Фираш, който също кимна. — Чест е да ни вземат за обучение, докато сме момчета и момичета.

— Също като при нас, донякъде — отвърна Донти.

— Но после — каза Фираш — е сурово… — Обърна се към Сепи и го попита нещо на диалект, който Донти не разпозна.

— Място за обучаване на деца? — попита Сепи. Беше прекарал повече време с Хава от Фираш и имаше по-добър усет за разликата между двата езикови варианта.

— Школа — помогна му Донти.

— Сурова школа. — Фираш кимна. — Лоши уроци, много момчета и момичета се нараняват.

— Някои умират — добави Сепи.

Донти кимна.

— И при нашите е същото, мисля.

Вратата се отвори и барон Дейлон застана на прага и махна на Донти да излезе.

Донти се сбогува с двамата пленници и напусна стаята, в която бяха задържани. Един пазач затвори вратата след него и той спря пред Дюмарш. Наведе леко брадичка в жест, който Дейлон прие за поклон.

— Научи ли нещо полезно? — попита баронът.

Донти сви леко рамене.

— Може би. Интересно, но не знам дали е полезно.

— Обясни.

Донти заговори.

— Първо, мисля, че някой като стария ми учител Бодай ще бъде от голяма полза, ако Хава и Балвен могат да го склонят да дойде, защото много от това, за което те говорят, е… история. От това, което съм сглобил, Коалтачин някога е бил… клан? Или голяма фамилия. И ние сме избягали, тъй че останалите азанти искат да разберат как сме го направили.

— Това го схванах от Хава преди да замине — каза Дейлон. — Нещо друго?

— Както казах, не знам дали е полезно, но изглежда, че на онзи континент има много различни държави и има много войни, а азантите са… — Изглеждаше несигурен, сякаш се мъчеше да намери точното понятие. — Не знам. Командват ги лордовете на Прайдове и понякога те спират войните или се намесват, за да спечели едната страна, но азантите не са един народ, а идват от различни държави. Взимат ги, докато са млади, и ги пращат в школа, както е при моите хора.

— Виж, това може да е полезно да се знае.

Донти се усмихна, зарадван от тази малка похвала. Положението му беше несигурно — някъде между затворник и слуга. Засега изглеждаше по малко и от двете.

— Имам задача за теб — каза Дейлон.

Донти не отвърна нищо.

— Връщаме си цялото крайбрежие нагоре до Порт Колос, укрепваме Медни хълмове и строим ново укрепление за гарнизон в Хълма на Беран. Всичко нагоре е в безредици, като хората бягат насам от Дивите земи и Опасния проход.

Донти кимна в знак, че е разбрал.

— Искате да си отварям очите за още като онези двамата. — Посочи с палец над рамото си към стаята на задържаните азанти.

— Балвен е прав. Ти си доста по-умен, отколкото издаваш. След като епископосът бяга по онзи маршрут чак от Сандура, оттам и по Тревното море също трябва да е пълен хаос.

Донти се засмя.

— През Опасния проход би могла да мине карнавална трупа жонгльори, клоуни и акробати в най-пъстри костюми и да свирят на инструменти, без да привлекат внимание, тъй че няколко азанти шпиони ще са невидими.

— Стегни си какъвто багаж имаш и се приготви да тръгнеш след час. За командир на укрепленията при Хълма на Беран поставям капитан Балдазар, тъй че отговаряш само пред него.

— След това до Пристанище Колос ли?

— Не. Барон Родриго Баванджайн от Медни хълмове ще поеме контрола на Порт Колос.

Донти отвърна с типичното безразлично свиване на рамене, но се усмихна, за да не изглежда твърде нахално.

— Да, милорд — отвърна той с лек поклон, след което се запъти обратно към стаичката в замъка, където се беше възстановявал. Беше решил, след като бе опознал двамата агенти азанти, че няма да може наистина да узнае кой от двамата му е забил камата, тъй че нямаше да убие никого. Освен това започваше да ги намира за доста приятни хора, след като бяха престанали да се опитват да го убият.



Хатушали си пое дълбоко дъх и попита:

— Е, откъде започваме?

— Откъдето прекъснахме вчера — отвърна Натан.

Бодай ги наблюдаваше от масата, с голяма глинена чаша с кафе до лакътя му. Беше си го донесъл от общата трапезария, след като му бе станало навик в последната седмица да го пие със сутрешното ядене и да си носи храната тук заедно с чашата. Стигнал бе дотам, че тази сутрин бе отишъл в кухнята да провери колко е останало от запаса с кафеени зърна. Зарадва се като научи, че не много хора, освен него и Хатушали пият от черната течност, макар чаят им да бе на привършване.

Хату и Натан стояха един срещу друг, после двамата се пресегнаха и стиснаха раменете на другия, наведоха глави и затвориха очи.

Бодай допи чашата си и се отпусна: знаеше, че те може да останат застинали в тази поза доста време.

В размътената пустота Хату се озова сам с Натан и бързо приложи придобитите си умения да подреди хаоса. Вихрите от цветове почти мигновено се превърнаха в безброй нишки, искрящи във всеки въобразим цвят и оттенък.

Хату разбираше, че неговите и на Натан образи са само трик на ума, че истинските им тела стоят неподвижно в библиотеката. Все пак предпочете да си ги представи като реални, след като това му даваше по-силно удържане на идентичността. Преди няколко дни бе започнал да осъзнава, че в този процес има съблазняващ аспект, който бе обсъдил с Натан, и че колкото повече сила владее, толкова по-малко индивидуална идентичност му остава. Било пристрастяващо, обяснил му беше Натан, и това било част от риска на обучението.

Най-многобройните и обикновени нишки отпаднаха, умствена постройка, изградена от самия Хатушали, за да изглежда в ума му, че се носи над неизброимото множество нишки енергия между стихиите. Не се виждаха, но знаеше, че все пак са там и че всичко това, което той манипулира, е илюзия, но както беше указал Натан, всичко, което можеше да направи, за да съхрани усещането си за идентичност и място в реалния свят, беше добре дошло.

Остави втория пласт нишки да отпадне, а след това третия. Предния ден бе успял напълно да се въвлече в това, към което се отнасяше четвъртият пласт от тези нишки, потоци енергия, чийто източник беше в стихии, предизвикани от действията на големи групи — хора, животни, риби и същества с толкова нищожни размери, че никое невъоръжено око не можеше да ги види. С тези сили бяха преплетени естествени елементи: вятър, дъжд, земни трусове, приливи и течения.

Върна се там, където бе спрял предишния ден: изучаване играта на естествени сили на групи, стада, множество китове, птичи рояци. В ума му беше все едно че протяга ръка и я топва във водата, усеща потока на теченията, докато безбройни рибни пасажи ги използваха, за да се движат и намират храна.

— Всяко движение, навсякъде, се командва от напрежения между положителни и отрицателни стихии — стигна до него гласът на Натан.

— Разбирам — каза Хату. Този факт биваше повтарян постоянно, откакто бяха започнали уроците.

— Урокът за днес е да усещаш кое е жизнена сила и кое е първична сила.

В ума си Хату протегна ръка, за да докосне точката, където силите се пресичаха, и чу предупреждението на Натан:

— Бъди колкото е възможно по-деликатен, все едно откъсваш най-тънкото венчелистче от най-нежното цвете. Нишките на стихиите са неизброими и здрави в своето изобилие, но всяка нишка може да бъде крехка. Прекършиш ли една, би могло да има последствия, от най-малкото движение на една риба в пасажа до срутването на скалист бряг в океана. Докато не овладееш напълно знанието кои нишки с кои стихии се свързват, избягвай взаимодействие.

— Как тогава да го правя? — попита Хату.

— Доближи се колкото може повече в ума си, но без да докосваш. Остави енергията, пулсираща по тази нишка, да ти разкрие естеството си. Все още сме много далече от действителното ти взаимодействие с всички тези сили. Мисли за това като за учене да пълзиш, преди да се опиташ да ходиш.

— Разбирам — каза Хату, макар да не беше сигурен, че разбира.

Отново се съсредоточи върху стадото китове, което бе усетил преди, и в ума си придвижи ръката си до самата граница на дирята, която оставяха. За кратък миг се опита да прецени накъде плуват спрямо физическото си местоположение в Светилището, но успя само да долови, че е някъде на североизток.

Представи си, че дланта му е на края на стадото, че се движи едновременно с тях все едно че е някакво гигантско същество, стоящо дълбоко до коленете в океана, способно да се наведе и просто да прокара пръстите си по издутините му.

После усети, че морето се движи в различен ритъм, почти пулсиране на енергия, която се надига и спада в унисон, какъвто никога не бе могъл да си въобрази преди. Това го порази, като две песни, пети от два различни гласа, едната глуха и топла, тиха мелодия на отпусната мощ. Това беше морето. Другата беше енергията от китовете, които плуваха в редуваща се противопоставеност и съзвучие с морето. Направи каквото му указа Натан — просто зачака и остави енергиите да разкрият какво са за него.

След това усети разлика между двете и след като дълго помисли, каза:

— Едната е жива…

— Да — отвърна Натан.

— Другата е… нещо друго.

— Трябва да напуснем сега — каза Натан.

— Сега?

— Поддаваш се на изкушението — каза само Натан.

Хату понечи да възрази, но осъзна, че възразяването е капанът на изкушението, за което говореше Натан. Примига и отново се озоваха в Библиотеката.

Бодай се беше отпуснал в стола, наведен на една страна, с лакътя му на масата и със затворени очи. Хъркаше.

Хату се засмя и очите на Бодай се отвориха.

— О, май съм задрямал — каза някогашният учител от Коалтачин.

— То си личи — каза Натан.

— Колко дълго ме нямаше? — попита Хату.

Бодай огледа наоколо и промърмори:

— Трябва да взема един от онези водни часовници, или пясъчен. — Примига, за да се разсъни, погледна сенките от високите прозорци и рече:

— Ако се съди по светлината и къркоренето на стомаха ми, цялата сутрин.

— Да кажем, четири часа — каза Натан.

— Вътре го усетих като само няколко минути. — Хату разкърши рамене, за да прогони сковаността. — Сега се усеща като четири часа.

— Времето — каза с усмивка Натан.

Хату се засмя, поклати глава и повтори:

— Времето. — Беше се превърнало в голяма шега между тях.

Бодай каза:

— Мисля следващия път, когато идете да проучвате в каквото е там… пустота, или умо-пространство, или каквото там го наричате, да се заема с други задачи. Така не си използвам времето по най-добрия начин.

По лицето на Натан премина странно изражение, смесица от разбиране и хумор. С тон, който можеше само да се помисли за дяволит, каза:

— Ако Хату е готов, този следобед може да те вземем в неговото видение.

Погледна Хату, а той кимна и каза:

— Добре.

Очите на Бодай се разшириха и той заприлича на дете, на което някой е поднесъл чудесен подарък.

— Можете ли?

Хату се усмихна.

— След обеда, значи.

— След обеда — отзова се Бодай, възбуден от обещанието.

Изнизаха се от библиотеката към общата кухня. Бодай почти подскачаше от радост.



Деклан огледа четата. Бяха поддържали стабилна скорост, тичаха за около минута, после ходеха, практика, научена от Богартис, която бързо гълташе разстоянията.

Отброяваше минутите наум и се опитваше да прецени колко остава, докато стане твърде тъмно за вървене. Оставаха му още няколко минути, докато заповяда нов преход, когато един от по-младите наемници, Алекс, се надигна и посочи.

— Вижте!

Деклан се обърна да погледне натам, където сочеше, и след малко видя това, което младият с острия поглед бе видял. Зад тях се вдигаше дим.

Тобиас се появи до лакътя му.

— Изгарят лагера ни. Изглежда, че идват.

Деклан веднага пресметна разстоянието, което вече бяха покрили, и колко дневна светлина оставаше. После извика:

— Ставай, всички! Трябва да се придвижим колкото може по-бързо колкото може по-далече.

Махна на Тобиас.

— Какво? — попита старият боец.

— Трябва да стигнем до онази първа каменна стена — каза Деклан — и да се изкатерим на върха ѝ. Ако успеем да стигнем до по-висок терен, може да имаме шанс. Ако спрат да ни преследват след стъмване, бихме могли да стигнем достатъчно високо нагоре по скалите след разсъмване, за да им се измъкнем.

Тобиас прошепна:

— Ако стигнат тук преди да сме…

Деклан го прекъсна:

— Знам.

След като другите мъже също видяха пушека, почнаха да задават въпроси, да викат умолително или, като Оскар, да предричат кървава орис.

— Млъкнете! — викна Деклан. — Строй се в колона!

Повечето затихнаха, но неколцина продължиха да реват въпроси.

— Трябваше да останем и да се скрием! — викна Оскар.

— И всички да сме умрели досега! — сопна му се Мик Сойър. — Слушай капитана!

— Казах, млъквай, всички! — викна Деклан още по-силно. — Значи, ако искаме да преживеем това, слушайте ме!

И последните мъже млъкнаха.

— Не можем да бягаме. Бягаме ли, падаме. Паднем ли, умираме. Трябва да стигнем до скалите преди ядачите да стигнат до нас. Отваряйте си очите, внимавайте къде стъпвате. Счупиш ли глезен, загиваш. Разбрано?

Последва глухо мърморене.

— Значи, бъдете нащрек, но ако видите нещо, което можем бързо да използваме за главня, паднал клон, сноп суха тръстика, всичко, което можем да подпалим, викай!

Щом се отдръпна, Тобиас го сграбчи за рамото.

— Смяташ да се катерим в тъмното?

— Ако стигнем до безопасно място и не се наложи да се катерим, ще изчакаме. Ако продължат да идват и се наложи да се катерим в тъмното, ще трябва да го направим и ще го направим — отвърна Деклан, изтръгна се от хватката му и продължи напред в челото на колоната.

След като подмина Сиксто, не погледна назад, за да види дали го следват. Знаеше, че ще го направят.



Хатушали стоеше в готовност, освежен от обедната храна, и видя, че Натан и Бодай са готови.

Натан заговори на Бодай:

— Възможно е за малко да се почувстваш объркан. В една илюзия е трудно да се отмерва времето, тъй че това, което се чувства като миг за един от нас, може в началото да се почувства много по-дълго от друг. Щом всички се отпуснем, времето ще изглежда, че минава с еднаква скорост за всички ни и можем да общуваме. Съветвам те да запазиш мълчание, защото това ще подсили способността ти да се отпуснеш и да наблюдаваш, а ако имаш въпроси, изчакай докато се върнем в съзнание тук. Ако нещо се обърка за теб, просто се върни тук.

— Как? — попита Бодай.

— Просто го поискай — каза Натан. — В мига, в който се върнеш, просто пусни рамото ми и рамото на Хату. След това седни и изчакай. Вече си виждал колко дълго може да ни няма. Би могло да отнеме няколко мига или часове. Готов ли си?

— Толкова, колкото мога да съм — каза старият учител.

Тримата застанаха равно отдалечени, след това всеки от тях се протегна и сложи ръцете си на раменете на другите. Бодай беше виждал как го правят Хату и Натан достатъчно пъти, за да няма нужда от указания. Наклониха се леко напред, наведоха глави и затвориха очи.

За миг се понесоха във вихрения хаос от цветове, за който Хату мислеше като за безредното „лице“ на стихиите. Бързо приведе нишките в ред и след това заличи онези, които бе пренебрегнал преди, и върна тримата там, където двамата с Натан бяха напуснали преди обеда.

— Сега отдели природните сили и да останем само с живата енергия — каза Натан.

Хату изтласка от себе си всичко, в което отекваше бавният ритъм, набъбналите вълни на природните сили, и за секунда бе изумен, щом разпозна живота като сила, отделно от телата на живите същества. Усети, че пред него сякаш се разкри напълно ново ниво, и видя неизброими нишки на вибриращ живот. Пулсациите варираха от неистово трептене, наподобяващо жуженето на изпаднало в паника насекомо, до глухо буботене, повтарящо се като туптенето на огромно сърце.

— Животът има една обща нота в тази какофония от шумове — каза Натан. — Потърси я.

Мина време, докато Хату отпусне ума си, и във въображението си не протегна ръката си, а по-скоро се надвеси, за да се вслуша по-добре. Разчисти с волята си най-пронизителните звуци и най-глухите тътени и накрая остана само с нещо, което се усещаше като най-съвършената музикална нота. Беше изящна и превъзходна и разпознаването ѝ почти го просълзи в тази илюзия за себе си.

На Бодай му бяха казали да пази мълчание, докато Хату споделяше усещанията си, но разкриването на тази абсолютна енергия го накара да прошепне:

— Изящно!

В продължение сякаш на много време просто наблюдаваха общия пулс на живота във вселената, а след това Натан каза:

— Ускоряваш контрола си. Впечатлен съм. Сега намери общия човешки ритъм.

— Как?

— Докосваш Бодай. Почувствай неговата енергия, след това потърси кое е общото с други нишки, отвъд основата на живот.

Хату се поколеба и Бодай каза:

— Всичко е наред.

Хату остави сетивата си да навлязат за миг в Бодай и в този миг беше почти съкрушен от усещания и спомени, проблясващи мигове в живота на Бодай. Вдигна преграда пред този порой на цялото съществуване на другата личност и сътвори илюзия на дистанциране от преживяване и мисъл. След това бързо измести фокуса си към същината на човека, енергията, която протичаше през него.

Бе започнал да вижда нарастващото си познание като различни видове музика, свирени на гайди, лютни, барабани, месингови рогове и всевъзможни други инструменти. Всяка енергия се отличаваше за него все едно че чувстваше различна нота, изсвирена на различен инструмент, и започваше да ги овладява всички.

В тази вълшебна хармония съществуваше основа и той знаеше, че търси точно нея. Насочи вниманието си към лабиринта от жизнени енергии наоколо и изведнъж всички изчезнаха пред погледа му, освен една.

— Хората — промълви той спокойно.

Все още имаше неизброими нишки, привързани към различни места, и самото усещане колко много човешко съществува почти го зашемети. Съсредоточи се още по-напрегнато и попита:

— Сега какво?

— Това, което първо усети у Бодай, преди да изолираш общата нишка на човечност — каза Натан. — Това е, което отличава него от всяко друго живо същество: това е, което го прави този, който е.

— Едва не ме съкруши.

— Досега ти си живял само един живот, тъй че да се гмурнеш в друг без подготовка може да те удави, да те накара да изгубиш това, което си. Готов бях да го приключа, но съм благодарен, че не ми се наложи.

Бодай каза:

— Усетих… присъствие, но нищо повече.

— Още една стъпка, преди да приключим това. Остави нишките на човечност да преминават, но търси познатото.

— Какво имаш предвид?

— Когато се свърза с Бодай, част от онова, което премина през теб, беше като връхлитаща вълна, но все пак имаше късчета, които щеше да усетиш като познати, ако се беше съсредоточил върху тях.

Хату премисли това и отвърна:

— Мисля, че разбирам.

— Тъй че най-близката личност в твоя живот.

— Това ще е Хава, разбира се — отвърна Хату.

— Тогава мисли за нея и просто изчакай да видиш дали някоя нишка повтаря някой познат аспект на това как те кара тя да се чувстваш, какво променя в теб близостта с нея, за разлика от когато си сам. Това отразява връзката, която ви обвързва, и показва къде е тя.

Хату изчака — не знаеше колко дълго — и изведнъж една нишка изпъкна, сякаш внезапно стана по-голяма и по-жива, и го притегли.

— Хава!

— След време — каза Натан — може би ще си способен да говориш на хора от огромни разстояния или дори да пътуваш мигновено от едно място до друго. Нямаме представа за величината на твоите сили, Хату. Както би могла да каже Хава, ние сме в непознати води.

Изведнъж тримата отново бяха в библиотеката и беше тъмно. Малкото светлина, която имаше, идваше от свързващите коридори. Бодай седна уморен на стола си и въздъхна:

— Това отне вятъра от платната ми.

Натан се разкърши и рече:

— Умът и тялото все още са свързани и докато може би сме плували вътре в умовете си, нашите тела са стояли тук с часове.

Вдигна едното си коляно и се пресегна, за да го дръпне малко нагоре, после повтори движението с другото.

— Имах чувството, че можех да се пресегна и да докосна Хава — каза Хату. — Имам чувството, че тя е там някъде. — Посочи на североизток. — Връща се от Маркенет.

— Това е добре да се знае — каза Бодай.

— Могъл си да се пресегнеш и да я докоснеш — каза Натан с тон, който Хату познаваше: канеше се да каже нещо важно. — Както казах в споделените ни мисли, ние не знаем на какво си способен. Силите, които притежаваш, са уникални и причината да съм тук отчасти е за да те предпазя да не нараниш себе си или други.

— Как?

— Колкото ти се учиш, толкова и аз. Ти си уникален и никой друг като теб не е живял на този свят. Както казах, непознати води. Ако докоснеше онези жизнени енергии в ума си… — Замълча, докато се мъчеше да подреди мислите си. — Ти си дете, което държи най-големия ловен нож на баща си. Може да мислиш, че си готов да го използваш, но най-вероятно ще порежеш себе си или някого близо до теб. Ще те научим как да използваш този нож, без да навредиш неволно на някого.

Хату кимна.

— Умирам от глад.

— Отивай — каза Бодай. — Имам няколко въпроса към Натан. Скоро ще дойдем.

Хату се усмихна и бързо излезе.

— Какво искаш да знаеш? — попита Натан.

— Твърде много неща за онова, което видях и което вероятно никога няма да разбера — отвърна Бодай. — Но първо, едно нещо. Защо бях поканен вътре?

— Беше любопитен — отговори Натан.

Бодай кимна.

— Наистина. Но можеше вече да си ме попитал или Хату можеше да ме е попитал преди, но ти го предложи едва този следобед.

— Защо според теб?

— Разбирам защо искаше да повярвам в магията преди да се срещнеш с Хату, логиката да бъда на твоята страна, както стана, но това, което ме порази днес, беше, че ме искаше там, та Хату да проучи човешката енергия.

— Е, и?

— Тъй че, когато го учеше да изследва какво прави човешките същества уникални, му каза да изследва мен. Защо трябваше да ме взимаш и защо не го накара просто да изследва теб?

Натан се засмя и присви очи.

— Кой е казал, че съм човешко същество? — Протегна ръка и Бодай я хвана. Натан леко го издърпа на крака. — Трябва ни храна! — каза весело.

— Магия — отрони Бодай с тон на почуда.

Натан се засмя гръмко.

— Няма никаква магия. Само фокуси.

Загрузка...