Господар на стихии

2. Неочаквано пристигане, молба и бягства

Донти погледна към портата. През нея влизаха ездачи, прашасали и изтощени. Конете също изглеждаха на ръба да рухнат. За един кратък миг той си помисли, че са бегълци, но в следващия разбра, че това е част лека конница.

Водеха ги двама мъже, и двамата облечени като хора от простолюдието, но ако се съдеше по качеството на конете им, не бяха такива, или пък бяха изключително опитни конекрадци. Предвид въоръжения им ескорт предположи, че са благородници, пътуващи инкогнито.

Любопитството надви тревогата му за стражите, особено след като Дийкин не беше днес на дежурство. Донти и войникът, който се бе опитал да го удуши с гарота, имаха недовършена работа. Двамата го знаеха и когато обстоятелствата го позволяха, единият или другият щеше да умре. Другите войници в гарнизона нямаха никаква представа за сдържаната от Донти враждебност, което бе рядкост за младеж, известен с буйния си нрав и липса на самоконтрол у дома. Но когато имаше важна цел, Донти можеше да се сдържи, ако потрябва.

Приключи с наместването на големия камък — бе усвоил някои основни умения в зидарския занаят, докато строяха нови стени на Маркенет. Не обичаше зидарството, но бе започнал да цени уменията, нужни за да се справяше добре.

Не беше ученолюбив или толкова любопитен как стават нещата като Хату или дори като Хава, но все пак бързо трупаше умения. Дядо му, учителят Кугал, почти буквално беше набил в главата му мисълта, че да правиш нещо и да не го правиш добре е провал. Неговият внук можеше и да не изпълни задача толкова добре като някой друг, но трябваше да я свърши толкова добре, колкото може.

Донти също така бе започнал да изпитва лична гордост от това, че има скрити умения. Беше почти толкова добър стрелец с лък като Хава и Хату, макар че само той знаеше това, и можеше успешно да играе много роли, поне на ниво чирак — готвач, дърводелец, дерач на кожи и щавач, ковач и бояджия. Вече можеше да добави в списъка си и чирак зидар.

След като се увери, че камъкът е наместен добре, той се обърна и тръгна надолу по стъпалата натам, където оставаше още работа, но вместо да вдигне нов камък, тръгна уверено към спиращите ездачи. От много млад се беше научил, че хора, които изглеждат, че са тръгнали по спешна работа, предимно ги пренебрегват, за разлика от тези, които се шляят безцелно, крият се по входове или се шмугват зад ъглите.

Никой не се опита да го спре, когато стигна до портата в старата стена, обкръжаваща замъка на барона, и видя спрелия отряд ездачи. Продължи да върви към тях колкото можеше по-близо до стената, после се обърна, уж че оглеждаше едно длето на една пейка, забравено там откакто тази част на старата стена бе ремонтирана. Престори се, че преценява остротата на длетото, докато се вслушваше.

Можеше да чуе гласовете, въпреки че не всяка дума бе ясна. Остави длетото и вдигна комплект оставени вилки, използвани за мерене на по-малки камъни, а след това една празна торба и я окачи на дясното си рамо. Полека се приближи към ездачите и спря до купчина камъни, после клекна, преструвайки се, че мери един къс с прилична големина, преди да го сложи в торбата. Тръгна към портата, мина покрай единия страж, който му хвърли бегъл поглед, и продължи още малко до друга купчина камъни.

Бързият оглед потвърди, че ездачите не са наемници, а елитни войници или лична гвардия. Въпреки различията в облеклото им и дори в сбруите на конете, в държането им имаше еднаквост, каквато не беше виждал в наемнически чети. А и конете и оръжията им бяха добре поддържани и с високо качество. Ако това бяха наемнически отряд, плащаха им по-добре от всички, на които се бе натъквал, помисли Донти развеселен. А беше срещал много по време на пътуванията си.

Задържа се няколко минути при портата, като долавяше откъслеци от разговора, но малко от това, което чу, имаше смисъл. Почти беше сигурен, че това е личната гвардия на някоя важна особа от изток — нямаше откъде другаде да са. Но докато излизаше през портата, чу една дума, от която настръхна: „Църквата“.

Като всички от Коалтачин, недоверието на Донти към Църквата на Единия бог му бе насадено от рождение. Бяха нарастваща сила, без никаква явна привързаност към конкретно място, а по-скоро към вяра, и сферата на влиянието им непрекъснато нарастваше, с цел, която никой от Господарите на Кралството на нощта не можеше да проумее. Ако някой с висок ранг от Църквата бе дошъл тук да се види с барона, възможно бе да се случи нещо много по-лошо от всичко, което Донти беше виждал.

Реакцията му бе последвана от объркване, което буквално го накара да се спре, когато му се стори, че чу нещо, изречено на родния му език. Беше прошепнато. Той се помъчи да определи от кого, но улови само тишина, след това — мърморене на езика на Сандура, на което бе отговорено на друг език, който не разбираше.

Овладя се и се отдалечи. Отърси се от мигновеното разсейване и се съсредоточи върху онова, което беше точно пред него — кортежа на някой много важен благородник, говорещ с барона за нещо съдбоносно важно.

Знаеше, че скоро това, което щеше да се обсъжда в замъка, ще се окаже основата на слух от единия край на града до другия. Колко верен щеше да е той, щеше да зависи от нивото на тайна, наложено от барона, тъй че стойността на един такъв слух щеше в най-добрия случай да е съмнителна.

Слънцето залязваше и работниците скоро щяха да бъдат подкарани към трапезарията. Макар че стражите можеше да са малко небрежни, докато работата вървеше — с твърде многото пленници, движещи се от едно място на друго — щеше да има преброяване и отсъствието му щеше да бъде забелязано. Реши, че ще е по-добре да се върне на работа, но тъкмо докато минаваше покрай чакащите конници, нечий глас зад него извика:

— Донти!

Той се обърна и видя Балвен, втория по важност след барона в Маркензас.

— Сър?

— Хвърли тия сечива и ела с мен.

Донти се подчини. Умът му трескаво се бореше с две мисли: първо, това му даваше оправдание да не е на работното си място, ако откриеха, че липсва, и второ, чудеше се в каква възможна беда ще се забърка този път, след като не бе направил нищо, освен това, което му бяха казали последния път, когато Балвен го беше разпитвал.

Балвен посочи на Донти да седне и вдигна пръст пред устните си в знак да мълчи. Донти си помисли, че стаята е странна, с един-единствен стол, писалище и някакъв много странен метален цилиндър, стърчащ от стената, с гумена запушалка в него. Балвен махна запушалката и отново му даде знак да пази тишина. На Донти му отне миг, докато осъзнае, че през металната тръба може да чуе гласове, и се наведе по-близо към отвора. Когато ухото му се оказа на по-малко от един пръст от него, гласовете станаха достатъчно ясни, за да може да разбира какво казват. Беше изкарал достатъчно часове в обучаване в шпионския занаят — макар и да не беше внимавал много, — за да разбере, че тази тръба е свързана по някакъв начин с друга стая наблизо, тъй че агентът на барона можеше да подслушва онези, които бяха в другата стая, а писалището бе тук, за да може да записва каквото чуе. Усмихна се разбиращо.

Балвен се наведе и зашепна в другото му ухо:

— Слушай внимателно и записвай каквото чуеш. Но докато запушалката е махната, не издавай и звук, все едно че животът ти зависи от мълчанието ти — защото е така.

Балвен излезе, а Донти изпусна дълго затаения си дъх. Представа нямаше защо точно той трябва да слуша, но подозираше, че ще чуе нещо важно. А щом беше важно, можеше да се намери начин да превърне тази задача в своя изгода, също както ако не изпълнеше казаното му, това щеше да доведе до жестоки за него последствия.

От малък беше вироглав: поемаше ненужни рискове заради чистото удоволствие да се опълчи на властта, дори когато това водеше до бой. Все пак, откакто бе пленен от Сестрите на Дълбините и му бе възложена задачата да намери Хатушали и да го убие — по причини, които изобщо не разбираше — беше разбрал, че бунтовното поведение от по-младите му години често не е полезно. Помисли, че само преди година щеше навярно да е изчакал няколко минути, после да надникне през вратата и да види дали има възможен път за бягство дори толкова дълбоко долу в замъка.

Знаеше, че рано или късно ще се наложи да напусне. Търсенето на Хату беше като лек сърбеж, често забравян, но винаги се връщаше. Ако напуснеше… когато напуснеше, поправи се той, предпочиташе да го направи без бързане, а не да бяга от баронските войници.

Примири се с това, че трябва да се научи на повечко търпение и да се поддава на по-малко импулсивни избори, и отново насочи вниманието си към тръбата за подслушване. Чу как се отвори врата и чу глас, който каза:

— Ваше преосвещенство. Това е неочаквано.

Донти позна гласа на барона.

— Милорд — каза друг мъж, за когото Донти предположи, че е този, към когото се обръщаха с „Преосвещенство“. — Обстоятелствата ме принудиха да пристигна като молител. Аз, със свитата си, търся убежище.

Последва миг тишина и Донти можеше само да си представи какво става, но подозираше, че тази молба бе достатъчно стъписваща, за да накара барон Дейлон и неговия брат да се смълчат за миг.

Намести стола си и се отпусна на него.

Барон Дейлон Дюмарш не можа да скрие изумлението си. След избиването на семейството му всеки негов буден миг бе оцветен от мрачни мисли за отмъщение. Дори връщането на Маркензас в някакво подобие на старото му благоденствие трябваше да послужи на мисията му, която бе да построи огромна флота, за да превози внушителна армия през морето и да съкруши онези, които му бяха отнели всичко, което бе обичал. Но в този миг изненадата му беше толкова дълбока, че дори мрачното му желание бе заличено.

Той извърна очи от епископос Бернардо Делнокио и погледна Балвен, който явно също не можеше да скрие изумлението си. Двамата само се спогледаха, след което Балвен кимна леко на брат си. И двамата знаеха какво означава това: „Ще си поговорим за това по-късно насаме“.

Дейлон махна с ръка в подкана към епископоса да седне, докато слугите влизаха през отворената врата, понесли мезета и освежителни напитки. Баронът и Бернардо седнаха. Никой не проговори, докато не ги обслужиха и слугите не напуснаха.

Балвен зае обичайната си позиция вдясно от Дейлон и огледа за миг ниския мъж, стоящ вдясно от прелата. Знаеше го по име като Марко Белли; според мълвата беше опасен мъж: шпионин, убиец и държащ в ръцете си смъртно опасна мрежа от агенти. Носеха се невероятни истории за него, но Балвен знаеше, че всички те се основават на истина.

Въпреки слуховете за Белли нямаше никакво съмнение, че неговият господар Бернардо беше толкова могъща фигура, колкото можеше да съществува в Църквата на Единия бог. Такова бе предположението на Балвен допреди няколко мига, когато Бернардо Делнокио бе потърсил убежище.

Първата грижа на Балвен беше безопасността на брат му. Беше накарал Донти да подслушва, за да улови всичко, което можеше да се отнася за ролята, играна от Краля на нощта или от загадъчните азанти, точно по тази причина. Този епископос на Църквата на Единия понастоящем не представляваше заплаха за Дейлон, поне тук, в недрата на собствената му цитадела. Пред вратата имаше стражи, които щяха да нахлуят в мига, в който бъдеха повикани, но просто самото присъствие и на Бернардо Делнокио, и на Марко Белли караше Балвен да се опасява, че предстои по-голяма опасност, може би повече от това, което представляваше самото нахлуване.

— Убежище ли? — каза най-сетне Дейлон. — Длъжен съм да заявя, че тази молба е по-изненадваща, отколкото бих могъл да си въобразя. Срещал съм се с някои от вашите… бивши… — повдигна питащо вежда и Бернардо кимна — събратя по вяра през годините. — Замълча, след което продължи: — Добре дошли сте да отдъхнете, но предвид скорошната инвазия ще разберете, че съм предпазлив за всякакви гости. Ще се постараем да ви осигурим удобства за няколко дни, макар че Маркенет едва ли е каквото беше някога, но все пак ще се постараем да бъдем достойни домакини.

— Но едно убежище предполага, че ще ви е нужна защита, а това е нещо, което едва ли съм в състояние да предложа. Репутацията ви е стигнала дори до нашите отдалечени замъци и тъй като сте известен като много могъщ човек във вашата църква, допускам, че сега имате могъщи врагове. — Помълча, след което добави натъртено: — Това, от което съвсем определено нямам нужда сега, е още врагове. — Отново помълча, след което продължи по-спокойно: — Тъй че защо не допуснете, че не знам нищо и не ми разкажете историята?

— Историята е много дълга, милорд, и трябва да призная, че не е история, която желая да разказвам, но нуждата често ни тласка в посоки, които не желаем да поемем. Точно затова сме тук сега.

— Както казах, историята е дълга, но в крайна сметка ще научите как най-добре да се подготвите за онова, което със сигурност предстои. Да започнем с това, че бях предаден от свои съюзници. Или ако не истински съюзници, то хора, срещу които не мислех, че имам повод за вражда, или те срещу мен. — Раменете му видимо малко се отпуснаха и тонът му издаваше неувереност. — Поне така бях подведен да вярвам.

Дейлон не отвърна нищо, но с леко махване с ръка подкани Бернардо да продължи.

— Тъй че бихте могли да разберете кой стоеше зад опустошаването на всеки град и село по крайбрежието ви, както и крайбрежието по Теснините. И… — Бернардо замълча за миг — това, което подозирам, че ще е следващото им нападение, и, по-важното, къде са те. — Отново помълча. — И кои са те.

— Не бързайте — каза Дейлон. — Отделете толкова време, колкото ви е нужно, ваше преосвещенство.

Бернардо вдигна чаша от подноса със закуски и напитки и отпи. А после заговори:

— За да разберете, трябва да ви кажа за една далечна… нация или група нации, далече отвъд морето, и за един народ, познат като азанти.

На горния етаж, до подслушвателната тръба, Донти се мъчеше да задържи ума си върху разговора долу. Цял живот беше слушал истории за този лорд или онзи благородник, изменящ на този приятел или онзи съюзник, и как двамата стават врагове. Винаги се стигаше до разрушение и кръвопролитие и всички тези истории се въртяха около ролята, играна от квели наскости, Скритите, най-висшия ранг, постижим от учениците в Коалтачин. Колкото и нищо от чуваното да не звучеше уникално за Донти, все пак беше впечатлен от дълбочината на измяната, разкрита от Бернардо Делнокио и принудила го да бяга, за да спаси живота си.

Последваха няколко въпроса от барона, а след това Делнокио изрече една дума, от която Донти настръхна.

— Азанти.

Без да мисли, Донти натика запушалката в устието на подслушващата тръба, скочи от стола и налетя към вратата, но откри, че е заключена. Стисна юмрук и заблъска по нея, за да привлече вниманието на стражите, които трябваше да са поставени отвън.

— Хей!

Чу как ключът изщрака в ключалката и се отдръпна, преди вратата да се отвори рязко.

— Какво? — попита страж с грубовато лице, чието изражение издаваше, че е готов за всяко внезапно движение, което Донти може да направи, за да избяга.

Друг страж надникна над рамото му, готов за бой.

— Известете Балвен. Трябва да го видя веднага щом се освободи.

— Той е с барона — каза първият страж.

— Знам къде е. Това не може да чака — каза Донти с надигащ се гняв. Осъзнал, че свада с двама стражи не е най-добрият избор за него, заговори през стиснати зъби: — Съобщете му. Веднага. Имам нещо, което той трябва да чуе колкото може по-скоро!

Тялото му трепереше от едва сдържана ярост, но Донти направи стъпка назад, върна се на стола и долепи ухо до подслушващата тръба. Знаеше, че Балвен ще дойде рано или късно, след като разговорът с „негово преосвещенство“ приключи, но не знаеше колко скоро.

— Ти… — почна първият страж и пристъпи към Донти.

Донти вдигна ръка и изсъска:

— Тихо! Слушам. Прати съобщение на Балвен веднага или ще пазиш ремонтна бригада в каналите, ако не и по-лошо.

Изражението на войника премина от гняв в объркване. Каквото и да беше очаквал, да му кажат да иде до най-могъщия човек в баронския двор, а после да му кажат да млъкне, за да може затворникът да слуша смътни гласове от метална чаша в стената, не беше това. Тъй че се поколеба. След което реши да направи това, което правят войниците от зората на съществуването на армии: да намери сержант и да го остави той да реши какво да прави.

След няколко минути войникът се върна на стъпка зад един сержант с пелерината на домашната гвардия на барона. Преди сержантът да е успял да отвори уста, Донти вдигна ръка, обърна се и рече:

— Балвен ме постави тук да подслушвам… — посочи металния отвор — и току-що чух нещо, за което той трябва да говори с мен веднага! Пратете му бележка… — Имаше чувството, че преглъща камък, но се принуди да добави: — Моля, сержант.

Нещо в тона му убеди сержанта и той помълча за миг, а после се обърна към войника, който го беше довел.

— Стой тук.

Войникът измънка:

— Какво трябва да…

— Млък! — изсъска Донти.

Войникът го погледна, несигурен дали да се съобрази с тази заповед, после погледна сержанта, който му посочи вратата. Войникът кимна, излезе и затвори вратата, а Донти се съсредоточи върху онова, което се говореше в стаята долу.

Балвен влезе няколко минути след като Донти чу, че срещата е приключила, и мъжът, наречен „Преосвещенство“, бе отведен в някой апартамент, заделен за гости, или килия в тъмницата — Донти не беше сигурен какво означаваше „подходяща квартира“.

Балвен махна с ръка на стражата да остане отвън и рече:

— Предполагам, че бележката не беше изпратена фриволно.

Донти не беше наясно какво има предвид Балвен под „фриволно“, но отвърна:

— Не знам какво гласеше бележката, но ако питате дали е важно, да, важно е. — Помълча малко, челото му започна да се сбръчква, щом осъзна, че знае какво иска да каже, но не беше помислил как да го каже. След малко почна:

— Онзи мъж. Преосвещенство…

— Това е форма на обръщение — прекъсна го Балвен. — Доскоро той беше много важен човек в Църквата на Единия, под името Бернардо Делнокио, а епископос е ранг.

Донти кимна.

— Мисля, че съм чувал за това. — Изостави мисълта веднага щом го каза и продължи: — Той спомена азантите. Чувал съм тази дума и ако е това, което си мисля, че е, това е много опасно за барона.

— Кое е опасно? — попита Балвен.

— Да се позволи на онзи човек, Бернардо, да остане тук.

— Защо?

— Знаех, че трябваше да помисля повече за това… — Безсилието на Донти бе явно. — Вие познавате Хатушали и Хава — почна той.

Балвен кимна.

— Аз не съм толкова умен като тях. — Изявлението на Донти изглеждаше и болезнено, и искрено. — Хава е умна и наблюдава, и слуша… — Осъзна, че се отклонява от това, което иска да каже. — Хава е умна — повтори той, — но никой не е толкова умен като Хатушали. Той знае много и помни всичко, което вижда и чува… — Осъзнал, че все още е далече от същината, след като Балвен изглеждаше на ръба да го прекъсне отново, Донти каза: — Каквото и да мислят някои хора, не съм глупав. Просто ми харесва хората да мислят, че не знам какво става около мен.

Балвен го изгледа с присвити очи и кимна.

— Винаги ми харесваше да съм с Хату, защото той винаги беше ядосан за нещо, винаги нетърпелив да разбере нещата, тъй че можех да се правя на глупавия приятел на Хату Донти. Едно нещо, на което ни учат отрано, е отвличане на вниманието. Подвеждане, тъй че хората, които крадеш, не обръщат внимание. Но аз знам неща, които дори те не знаят. Защото понякога хората мислят, че съм твърде глупав, за да разбера, и казват около мен неща, които не бива да казват.

Балвен кимна и попита:

— Какво общо има това с бележката, която ми прати?

— Онази дума, азанти. Не би трябвало да знам тази дума. Само учителите разбират същинския ѝ смисъл. Моят дядо е учител и я е изговарял на други, и два пъти аз бях наблизо. Той мислеше, че съм пиян или заспал, но чух.

— Има едни хора, наречени азанти, и дори най-добрите ученици не бива никога да чуват това име. Неколцина от най-висшите в нокусара, квели наскости, знаят, но дори най-старият наставник не го знае. Това е знание, което притежават само седмината учители и малцина други. Може би общо десет души. — Погледна Балвен и на лицето му се изписа искрена загриженост. — Не знам кои точно са тези азанти, но са хора, за които най-висшите сред моя народ говорят със страх и с приглушен глас, и ако онзи човек, Бернардо, ги е наел, те вероятно са близо и са смъртно опасни.

Балвен помисли над казаното от Донти и после кимна.

— Накарах те да слушаш, защото си от Кралството на нощта. Знаех, както и баронът, че Великата измяна бе зачената от крал Лодавико. Вече имам известен усет за ролята, изиграна от Църквата на Единия, макар че защо биха предпочели хаос вместо ред е въпрос на спекулации.

Безразсъдството на Донти отново се наложи и той погледна Балвен с изражение, граничещо с недоверие.

— Нима? Биха могли да имат определени цели, за които не знам нищо, но общо взето е вярно, че хаосът поражда възможност.

Балвен се усмихна тъжно.

— Ти наистина си по-умен, отколкото издаваш. — На лицето му се четеше искрено одобрение. — Но въпросът е: възможност за какво? И ако не за Църквата, за кого?

Донти се отпусна в стола и кимна.

— Не съм специалист по история, но ми се струва, че ако някои хора манипулират Църквата на Единия и кралство като Сандура, то те трябва да са много могъщи, с огромно богатство и ресурси. Такива хора би трябвало да са зад нападенията тук.

Балвен прие валидността на наблюденията му. Погледна го и попита:

— А тогава защо просто напуснаха?

— Много неща не разбирам напълно, но това поне мога да обясня. — Замълча и вдиша дълбоко. — От поколения в моя народ има митове за Призрачните убийци, привиденията в нощта, голямата опасност от нашите Скрити, легенди, които трябва да са основани на някаква реалност. От всички хора на Близначните континенти народът на Коалтачин вдъхва най-много страх. А единствените хора, от които ние се страхуваме, са азантите.

Балвен помълча доста дълго, после каза:

— Има ли още нещо, което знаеш?

Донти отвърна:

— Не. И това, което ви казах току-що, ми поставя смъртна дамга у дома. Дори собственият ми дядо, мисля, би пожелал да ме види мъртъв, че ви дадох тази информация.

Двамата помълчаха няколко минути, след което Донти попита:

— Да си ходя ли сега?

Балвен се засмя.

— О, не. Ще те държа близо до мен, за да не би да ти хрумне да избягаш от града.

Донти кимна.

— Усещам някакъв… сърбеж да си тръгна — отвърна искрено. Огледа стаята, сякаш търсеше нещо далечно, отвъд стените.

— И накъде ще тръгнеш?

— Накъдето замина Хату.

Балвен го погледна озадачено.

— Каза ми, че сте близки, но защо той?

Донти изглеждаше леко объркан.

— Просто… трябва.

— Научихме, че с Хава за последно са ги видели в Хълма на Беран, Хату по време на битката, а Хава — яздеща на север с предните ни части, след като ни извести за предстоящото нападение. След това, изглежда, е продължила към Порт Колос, за да го намери. След това не ги е виждал никой. — Балвен реши да не споменава за особения интерес на барона към Хатушали като наследник на родословието на Огнегривите.

Донти кривна глава, сякаш се вслуша за миг в нещо.

— Те са живи. — След това бързо добави: — Той поне.

— Защо си сигурен?

— Ако беше мъртъв… щях да го знам.

Балвен огледа малката стая, после отвори вратата и каза на стража:

— Донеси ми стол. Уморих се да стоя прав.

След малко стражът донесе стол и Балвен му нареди:

— Остави ни и затвори вратата.

Зарязал всякакво уважение, Донти каза:

— Гладен съм.

Балвен го погледна изумено, после се засмя. Отвори пак вратата и каза на стража:

— Да донесат храна и вино. Може да се позабавим тук.

После пак седна срещу Донти.

— Е, добре. Кажи ми всичко, което знаеш за Хатушали, каквото подозираш, и всичко останало за тези азанти, за което може да се сетиш.

Донти се размърда на стола си.

— Няма ли да се връщам в работната бригада?

— Не скоро.

Усмивката на Донти издаде облекчение.

— Някой трябва да каже на капитана на отделението, иначе ще пратят да ме търсят.

— Вече съм се погрижил. Когато те доведох тук, предвидих възможността да се наложи да те задържа.

— За какво?

Балвен намръщи чело и леко измъчената му усмивка издаде и раздразнение, и насмешка.

— Винаги ли си толкова фамилиарен с благородниците?

Донти сви отново рамене.

— За кое, господарю?

Балвен се засмя.

— Ти си непоправим.

Донти кимна.

— Така казва и дядо ми… господарю.

Вратата се отвори и войникът се появи с храна и вино. Сложи ги на масичката и излезе.

Балвен подкани с жест Донти да яде и да пие. Младежът си наля вино, после наклони бутилката над втората чаша и с повдигане на вежда мълчаливо попита дали Балвен ще се присъедини.

— По-късно — каза братът на барона. — Сега, да оставим настрана за миг въпроса за азантите. Какво знаеш за Хатушали и защо си сигурен, че е жив?

Пътуването беше минало без проблеми, но не и без напрегнати моменти. Деклан никога не бе прекарвал толкова дълго време на кораб. Докато стигнат до Южна Тембрия, беше опознал „Бригида“ толкова добре, колкото собствената си ковачница.

Преходът от западния полуостров на Маркензас до брега на Зиндарос, най-западното кралство на Южна Тембрия, беше най-дългата отсечка на пътуването в открито море. „Бригида“ беше каботажен кораб, търговска шхуна, която капитанът обикновено държеше близо до брега, и само обещанието за богато възнаграждение го бе убедило да направи преход през толкова дълбоки води. Беше го правил веднъж преди като моряк на друг кораб, и още веднъж на „Бригида“, и не гореше от желание да го прави трети път, докато Богартис не вдигна офертата.

След седмица пътуване право на юг видяха суша и завиха на запад. Минаха покрай крайбрежните селища достатъчно близо, за да могат да видят дали нападателите са стигнали чак дотук.

В някои от по-големите градове имаше признаци на опустошение, докато по-малките селца изглеждаха непокътнати. Никъде не видяха някакво доказателство за пълно унищожение, на каквото Деклан беше станал свидетел в Хълма на Беран.

Кораби се виждаха всеки ден, най-вече далечни платна, но няколко — достатъчно близо, за да се разпознаят, търговски съдове с малки до средни размери. Според капитана това бе много по-голям трафик, отколкото би се очаквало. Деклан и Богартис предположиха, че повечето бягат от нападенията в Севера, но поне три пъти кораби вдигаха още платна и се понасяха към „Бригида“, само за да свърнат набързо, след като се доближаваха достатъчно, за да видят четирийсет въоръжени мъже на палубата. Мародери, търсещи по-лесна плячка, прецени Деклан.

Капитанът се беше отбил в едно градче за прясна вода и закупи провизии от местен търговец. Богартис бе задържал хората си на борда, заради възможността за някои изненади. След като натовариха вода и храна, продължиха на запад, заобиколиха носа и поеха на юг. Капитанът каза, че до този бряг преди седмици били стигнали нападатели, но явно по-скоро с намерението да държат хората на сушата, отколкото за опустошения.

Минаха през още един голям залив и след два дни видяха суша, която според Богартис беше Областта на Граничните племена. Номадите не се подчиняваха на никой крал или барон — бяха свободни търговци и бяха прочути с несравнимата си конница.

— Трябва ли да ги известим, че баронът изгражда армията си?

Богартис се засмя, искрено развеселен.

— В най-добрия случай ще ограбят всеки, който се доближи до тях. Или по-вероятно ще го ограбят, след което ще го вържат на кол над мравуняк за забавление. А имат страшно гадни видове мравки толкова близо до Горящите земи — големи и червени. За секунди могат да ти направят оток колкото копче на куртка. — Засмя се.

— Единственият начин да се преговаря с тези мародери е когато дойдат в градче за търговия. Тогава обикновено се държат добре, тъй като искат да им се отговори с гостоприемство — но това е само тогава. Смятат степите, езерата, хълмовете и долините от това крайбрежие до планините западно от Метрос за свои и макар да може да се дърлят помежду си и да си крадат жените и конете и да имат кръвни вражди и така нататък, се съюзяват като един срещу всякакви чужденци.

— Все пак, изглежда, са добри бойци и ще е добре да са на наша страна — каза Деклан.

— Ако вярваш в чудеса, каквито проповядва Църквата на Единия, това ще е направо чудо, приятелю — каза Богартис.

Деклан остана дълго на перилото, след като Богартис го остави, зачуден дали такова нещо като чудо съществува и какво би струвало да се уреди едно.

Деклан стоеше на носа. На запад виждаше смътните очертания на острови и знаеше от указанията на Едвалт, след като бе спечелил званието майстор ковач, че сред тях се намира един специален източник на редкия пясък, който бе нужен за направата на най-добрата стомана в Гарн. Щеше да им трябва кратка почивка, а след това той и няколко отбрани мъже от четата на Богартис щяха да идат и да осигурят достатъчно от онзи пясък за изковаване на мечове за армията. И тази армия щеше да нанесе възмездие на онези, които му бяха отнели всичко, което бе обичал.

Когато наближиха пристанището Ейбала, Богартис дойде при него и каза:

— Става нещо.

Деклан изсумтя в знак на съгласие. Край брега бяха закотвени няколко кораба и лодки, прекарваха хора и товар от сушата.

— Изглежда ли ти познато? — попита Богартис.

— Даже прекалено познато — отвърна Деклан. — Торанда, отново.

— Щом пуснем котва, започваме да прехвърляме хората на брега. Ще отнеме доста време, докато качим провизии, и ще ни трябва по-малка лодка, според това, което капитанът каза за онези острови. Този кораб гази твърде дълбоко, за да е безопасно. А и всички имаме нужда да се поразтъпчем на сушата.

Деклан кимна.

— Съгласен. — Помълча, после каза: — Отраснах на брега на Съглашението. Знам каква лодка да търся. Ще ни трябват шестима мъже, лопати и голям обкован сандък или кош, в който да можем да сложим големи торби. Ако помня точно указанията на Едвалт, ще ни трябват три или четири дни дотам и обратно.

Богартис отвърза кесия монети от колана си, претегли я на ръка да определи колко има вътре, после отвърза втора и ги сравни. Даде едната на Деклан и каза:

— Купи каквото ти трябва. Вземи Сиксто и още четирима. Срещаме се преди залез-слънце в който хан е най-близо до мястото, където ви свалим. — Махна към оживеното пристанище. — Ще ида с капитана да видя за провизии за пътя обратно на север и да разбера какво все пак става тук.

— Мисля, че не е нищо добро.

Богартис го погледна и каза:

— Няма много признаци за нападение по това крайбрежие, тъй че да се надяваме, че е просто като в Торанда — слухове, всяващи паника.

— И аз се надявам да е само това — съгласи се Деклан.

Но нещо студено в стомаха му му подсказваше, че едва ли е така.

Деклан огледа дългата двайсет и пет стъпки лодка, оборудвана с четири гребла, три пейки и мачта, която лесно можеше да се вдига или сваля, докато е във вода. Имаше обаче два дълги пръта, чието устройство му бе непознато.

Той ги посочи и попита:

— Тези за какво са?

Продавачът на лодката изглеждаше изненадан от въпроса.

— Ами, местят се назад като рачешки щипки.

— Плавал съм с такива — каза един от мъжете зад Деклан, казваше се Тоомбс. Беше висок и широкоплещест, с посребряла светлокафява коса и брада.

— Виждал съм четвъртито и триъгълно платно, но това не го знам — каза Деклан.

— Няма ги много в Севера — каза Сиксто. — Виждал съм ги няколко пъти покрай брега на Зиндарос.

— Ще му хванете цаката след няколко часа — каза Тоомбс.

— Не е трудно — намеси се търговецът. В тона му се долавяше паника: явно искаше продажбата да приключи колкото е възможно по-бързо, май беше от онези, които нямаха търпение да избягат. — Ще ви я дам за колкото платите!

Беше нисък и набит, явно навикнал на пошли бижута, което личеше от няколкото ивици бледа кожа по пръстите и около врата му, където пръстени и нанизи явно бяха затулвали горещото слънце. Облеклото му беше скъпо, но мръсно и зацапано от пот все едно не го беше сменял от дни.

— И колко ще да е това? — попита Деклан.

Преди мъжът да е успял да отвърне, нечий глас извика на север от мястото, което стояха, а след няколко мига се надигнаха още тревожни гласове. Беше твърде познат звук за Деклан и спътниците му и те се обърнаха като един към източника на вълнението.

— Нападатели! — развикаха се още хора, а някои побягнаха в паника.

Деклан посегна и сграбчи търговеца, преди той да е успял да побегне, дръпна го към себе си и викна:

— Има ли порта натам? — Посочи на югоизток с рязко движение на брадичката.

— Малка порта, за изход на брега и за рибо… за хвърляне на смет! По-натам са Горящите земи! Пусни ме!

Дръпна се силно — скъпата му някога риза се отпра — измъкна се от хватката на Деклан и побягна.

— Трябва да намерим другите — каза Деклан.

— Къде? — попита Сиксто.

— В хана, който спомена Богартис.

Деклан забърза, провирайки се покрай хората, бягащи към пристана. Бегъл поглед към пристанището му показа, че търчащите натам няма да намерят спасение — корабите вече се готвеха да потеглят.

Щом наближиха хана, където трябваше да е срещата, Деклан видя Богартис, повел другите от четата и още десетина въоръжени бойци, които не познаваше. Преди Деклан да е успял да проговори, Богартис извика:

— Къде е портата?

Той го разбра веднага и отвърна:

— Ей там, на юг! Малка е!

— Бегом! — викна Богартис и Деклан без колебание се обърна и затича с хората си и с няколко души от града, които май също знаеха, че има и друг изход. След малко стигнаха до струпана тълпа, която се опитваше да се провре през малка порта, широка колкото да мине през нея фургон.

Богартис сграбчи грубо някакъв едър мъж, който избутваше настрани дете пред себе си, удари го и го събори на земята почти в несвяст. Пресегна се и грабна детето, момченце по къси гащи и ризка, подаде го на изпадналата му в паника майка, която го погледна благодарно и след това задърпа момченцето към портата.

Щом минаха през портата, Богартис махна на наемниците да продължат на изток, покрай цели планини струпана смет и настрана от бягащите на юг покрай брега. Спря се и погледна един от бойците, които Деклан не познаваше.

— Сега какво, Бенруф?

— Ще загинат — отвърна Бенруф и кимна към бягащите от града хора.

Деклан предположи, че той е водачът на новите, и от говора и облеклото му реши, че трябва да е от Зиндарос.

— Или мъжете от Граничните племена ще ги изловят, или ще умрат от жажда. Натам няма питейна вода.

Деклан разбра. Питейната вода идваше от планините или хълмовете над морето, но тук, в безкрайното поле смет и локви, пълни с помия и червеи, вода за пиене нямаше да се намери.

— След това какво? — попита Богартис.

— След това умираме — отвърна Бенруф. — Имаме избор. Навлизаме в Горящите земи и загиваме, ако не намерим оазис, или чакаме тук нападателите от Граничните племена. Бавна смърт или бърза. Ние си решаваме.

— Можем да паднем в бой — обади се един от мъжете в групата на Бенруф.

Богартис се огледа и посочи едно възвишение.

— Отиваме там.

— Защо да се тътрим нагоре по пясъчния склон и да умрем, след като мога да почакам тук и да не се моря, преди да ме срещне смъртта? — попита Бенруф.

— Защото не мисля да умирам — отвърна Богартис и закрачи към възвишението.

— После какво? Крием се зад билото, сякаш няма да сме оставили диря?

— Не. Смятам да застана на билото и да подканя всеки преследвач да дойде да се бие.

— Защо, в името на боговете? — попита Бенруф.

— Защото смятам да ги убия и да им взема конете — отвърна Богартис.

Очите на Бенруф се разшириха, лицето му светна и той отвърна:

— Виж, такъв план харесвам, капитане. — И с това обръщение даде на хората си да разберат, че ще ги командва Богартис. Махна им да го последват, а Деклан и останалите от четата поеха след тях. Деклан беше наясно, че планът на Богартис зависи от това колко конници ще минат през портата, за да избият бягащите.

Все пак беше план, а всеки план бе нещо по-добро от това да бягат от конниците или да умрат в пустинята. Усети, че краката му започват да горят, докато се влачеше нагоре по склона, ходилата му затъваха в пясъка. След това разбра плана на Богартис. В този пясък конете щяха да са безполезни. Без твърда опора преследвачите им нямаше да могат да нападат.

Богартис стигна до билото и след миг другите бяха с него, изпънати в линия да чакат. От града вече се вдигаше пушек и въпреки жегата тялото на Деклан се смрази, щом го връхлетя споменът за битката в Хълма на Беран. А с този спомен дойде вътрешната студенина и той разбра, че днес ще убива.

Усети как на лицето му се изписва широка усмивка.

— Стрелци? — попита Богартис, беше се задъхал след изкачването. Трима мъже смъкнаха лъкове от гърбовете си и ги изпънаха. — Спрете тук — заповяда той — и когато минем зад вас, свалете колкото ездачи можете.

Деклан осъзна, че конете, затънали дълбоко в пясъка, ще превърнат ездачите в лесни цели, докато те разберат, че трябва да слязат. Беше очевидно, но никой друг не се бе сетил за това, освен Богартис. Изпита внезапна увереност, че капитанът ще ги преведе през това изпитание. Огледа се и видя, че няколко души от четата липсват. Но пък новодошлите бяха увеличили броя им.

Стрелците изпълниха заповедта, а Богартис разположи половината наемници в редица на върха на възвишението, а другите встрани и малко по-назад, във фланг на тримата стрелци в центъра. Деклан осъзна, че Богартис смята да примами конниците да атакуват, като покаже по-малко хора, отколкото наистина бяха на върха и около стрелците с лъкове, за да ги защитят колкото може по-дълго. Погледна от единия край на редицата до другия и видя, че са четирийсет и девет, всички в готовност.

Зачакаха.