Реймънд Фийст Господар на стихии Легенда за Огнегривия #3

На всички първи отзовали се, навсякъде, които се подложиха на риск, за да защитят всички нас.

На хората, чиито имена никога няма да узная, и особено на онези, които направиха върховната саможертва — тази книга се посвещава на вас.


И още веднъж, на моята дъщеря Джесика, която е не само прекрасна личност, но и страхотен пръв читател.

Пролог Реакции и оскърбление



Тоачипе, Пазителят на часовете, удари два пъти по мраморния под и дворните стражи разтвориха пищно резбования портал към Камерата, за да пропуснат Лорда на Златния прайд. Пазителят на часовете отстъпи встрани, щом Тарквен влезе начело на водачите на другите най-могъщи Прайдове в Нитания. Както бе обичаят, водачите на по-малките Прайдове стояха от двете страни на входа, всеки от тях примирен с по-низшето си положение или тайно кроящи как биха могли някой ден да станат част от процесията. По навик Тоачипе огледа бързо групата, отмятайки си наум кой пребивава в столицата. Задълженията му обхващаха повече от отбелязването на прехода на времето. Беше също така хроникьор на всяка подробност от управлението, защото никой не знае кой малък елемент би могъл да се окаже критичен в бъдеще. Отчетността и отговорността бяха жизненоважни за оцеляването му на поста му.

Лордовете на Прайдове влязоха в определен ред по мълчаливо съгласие, съобразно влиянието и могъществото си. Управлението на Нитания в голяма степен се свеждаше до една неизречена традиция, установени практики, създадени от столетия съвместно съжителство под постоянна заплаха от Тъмните господари. Векове съществуване едва на мигове от невъобразимото наказание за всяко нарушение бяха създали ритуал на спазване на социални норми, предназначени да смалят конфликта между фамилии и Прайдове въпреки неизброимите кръвни вражди и съперничества, продължавали поколения наред.

Службата на Тоачипе бе една от многото, развили се през това време, за да гарантират съхраняването на този крехък мир. Основното качество на Тоачипе беше търпението, както и за неговите предшественици: единственото определение за задълженията му беше „досада“. Но с тази досада идваше привилегията и малцина извън Прайдовете можеха да претендират за такова предимство. На нациите бе позволено само толкова богатство, колкото бе позволено на Прайдовете над тях, и само държащите постове като Тоачипе бяха освободени от такъв контрол.

Понякога се чудеше кой ли е бил първият Пазител на часовете и как се е справял с този пост. Беше в неведение за този факт, защото макар да съществуваха записи за всяка държавническа дейност, водещи назад до най-далечния спомен за всеки предшественик, проучването на тази история бе забранено за него въпреки поста му.

Юриас, лордът на Прайда на Тигрите, последва Тарквен, а след него влезе Миоскоми, лордът на Прайда на Оникса, Яканда на Орловия прайд и Шоно на Прайда на Ягуарите, като всеки поред възви надясно или наляво, докато петимата най-могъщи мъже на държавата заеха определените им места.

Последваха ги петте писарки — жени, благословени със забележителната способност да запаметяват подробности, на всяка от които бе вменена отговорността да записва всяка дума, изречена от нейния лорд. Действаха под смъртна заплаха — не само за самите тях, но и за целите им фамилии в случай че и една дума от това, което запишат, се изрече извън Камарата. Колективното наказание бе норма сред народа на Нитания — беше част от суровия кодекс, който съхраняваше мира под погледа на Тъмните господари.

Последният влязъл беше Първият говорител, единственият човек не от управляващата класа, комуто бе поверено да изслушва всичко казано и чиято единствена роля бе да действа като главен арбитър. Съгласно традицията той спря за миг и се извърна към Пазителя на часовете, давайки знак, че е време вратите да се затворят.

От мига, в който звукът на затварящия се портал спря да отеква, единствено хората в тази зала щяха да знаят какво се обсъжда. Населението щеше да научи какво е решено от излезлите от Камерата едикти: всякакви разсъждания, дебати, спорове и понякога заплахи, изречени вътре, оставаха грижливо опазвани тайни.

Всеки лорд на Прайд задържаше своята писарка, за да не може по-късно да бъде предявена каквато и да било претенция на основания на грешна информация или погрешен спомен. В случай че се получеше различие между две писарки в описанието им, на Първия говорител се падаше да реши коя е правилната версия на думи или събития. Поради тази негова голяма власт, постът на Първия говорител му носеше авторитет, несравним със статута на когото и да било под лордовете. Фамилията му бе поддържана в лукс, макар че той никога нямаше да ги види повече, а станеше ли негоден да изпълнява задълженията си, щеше да бъде подложен на безболезнена смърт, а фамилията му щеше да продължи да благоденства.

Лордът на Златния прайд изгледа другите четирима лордове на Прайдове, а след това Първия говорител. Той отвърна с лек поклон, след което изрече:

— Камерата е запечатана и сега отстъпвам на Лорда на Златния прайд.

Тарквен — мъж на висотата на своето могъщество, физически, както и политически — се изправи бавно. Беше наистина впечатляващ — много висок, с широки рамене и тесен кръст, лицето му — с изсечени черти и квадратна брадичка — изглеждаше все едно изваяно от съвършен обсидиан. Очите му бяха тъмни като кожата му. Осанката му бе още по-внушителна заради халата, който носеше — червен, украсен със златно везмо и обшивки на раменете. На фона на тъмната му кожа халатът му изглеждаше стряскащо, каквото бе и намерението му още когато го бе поръчал преди десет години. Мразеше да го носи, защото бе плътен и тежък, а климатът в Акена изискваше леко облекло, каквото носеха всички други граждани при повечето поводи, но разбираше, че такова великолепие подсилва аурата му на власт. Другите лордове на Прайдове знаеха, че освен че е висок, той е целият мускули и жили, най-силният и най-свирепият воин сред тях. Честно казано, повечето от тях не бяха държали оръжие от години.

Тарквен бе третият в родословната си линия, станал Върховен лорд на Прайда, бреме, което бе приел като своя съдба.

Дядо му бе съкрушил много съперници, за да придобие върховенство в Камерата, рискувайки на моменти да го сполети възмездието на Господарите, а баща му бе устоял на няколко опита Златният прайд да бъде отстранен от властовата си позиция. В историята на държавата никой друг Прайд не се беше задържал на такава висота за толкова дълго.

Въпреки относителната си младост (беше навършил трийсет и шест преди месец) Тарквен още от дете бе учен на управление и разбираше и публичните, и прикритите методи за съхраняване на контрол. Нещо повече, беше усвоил изкуството на убеждението: склоняваше другите лордове на Прайдове да го следват и знаеше кога да отстъпи на алтернативни решения, за да спечели социално, макар и да загуби другояче, и кога да отстоява твърдо позицията си.

Управлението му не беше толкова смутно, колкото на предшествениците му, след като другите водачи бяха отраснали с представата, че Златният прайд е жизненоважен за целия им живот. Ако Тарквен завещаеше първенството на най-големия си син, това можеше да се окаже началото на първата династия на Нитания. Никой Прайд в историята не бе устоявал за четири поколения. Това беше нещо, което Тарквен трескаво желаеше.

Той удостои с лек поклон, почти кимване, Нестор, Първия говорител.

— Започваме — обяви Нестор официално.



— Донесенията са получени и обсъдени — заяви Тарквен и замълча за ефект. — Обсъдени са и онези от агентите, които предпочетохте да не споделите.

Последва леко размърдване от страна на някои от лордовете на Прайдове, свидетелство, че убождането на Тарквен е улучило целта.

Нервите му се бяха изопнали на ръба на самообладанието, когато бе прочел доклада на собствения си агент, поднесен му лично от доверени посредници, преди да се облече за днешната Камера. Този доклад бе източникът на едва сдържания му гняв.

Някой беше пленил „Черната диря на Борзон“, кораба съкровищница на Златния прайд. Това не само го лишаваше от изобилие за години напред, но превръщаше едно печелившо начинание във финансово бедствие с монументални размери и потенциално отслабваше неговия Прайд дотолкова, че да го направи уязвим за повечето съперници, Прайдовете на Оникса и на Тигъра, или дори за амбициозни новоиздигнали се като Прайда на Ягуара.

Тарквен заяви:

— „Кралицата на бурите“ е превзета. Въпреки че е била с добре екипиран екипаж и допълнителни бойци.

Повечето лордове на Прайдове бяха получили същото донесение, но малцина си бяха направили труда да го прочетат преди това заседание. Последва всеобщо поемане на дъх.

— Това сигурно ли е? Не би ли могла да се е изгубила в морето? — попита Миоскоми, лордът на Прайда на Оникса.

— Сигурно е — отвърна Тарквен. — Имаме потвърждения, че „Кралицата на бурите“ е изчаквала в засада в случай че някой неразумно опита пробег северно от Елсобас… — Той въздъхна. Осъзна, че знаят къде беше хвърлил котва корабът. — И има трупове. Нещо, което щяхте да знаете, ако бяхте прочели доклада. — Пое си дъх. Изопнатите му нерви заплашваха да избият в невъздържани думи. Имаше обаче моменти за сипане на ругатни и моменти за хладнокръвно информиране, въпреки личното му настроение.

Юриас, лордът на Тигровия прайд, който седеше отляво на Тарквен, се наведе леко напред. Побеляващата му коса и задълбочаващите се бръчки издаваха напредващата му възраст, въпреки погледа му, все още съсредоточен и намекващ за все още неразмътен ум.

— Кой би дръзнал такова нещо? — попита той.

Тарквен погледна най-големия си съперник.

— Възнамерявам да го разбера. Малкото информация, която агентите ни са открили досега, показва, че в Елсобас са видени мореплаватели отвъд Граничните пристани, вероятно новодошли от рейдовете на Близначните континенти. — Замълча. Не желаеше да потвърди загубата на кораба съкровищница на своя Прайд. Щеше да извърти, ако някой запиташе как са пристигнали чужденците. — Били са наблюдавани и видени да разговарят с местни. Една особеност: няколко местни момчета, улични хлапета, са изчезнали, след като са видени да говорят с тези гости.

— Ловци на роби ли? — попита лордът на Тигровия прайд.

— Едва ли — отвърна Тарквен. — Може би някой, който е видял парична облага в пленяването на няколко момчета, но опитни търговци на роби щяха да са достатъчно благоразумни и да не се доближат толкова до Отечеството.

— Може би онези момчета са били шпиони? — предположи Яканда от Орловия прайд.

Юриас каза:

— Може би трябва да оставим на азантите да разплетат тази загадка. А нашето унищожение на Северния близнак?

Облекчен, че обсъждането се отклонява от загубата на „Черната диря на Борзон“, Тарквен отвърна:

— Както очаквахме, оцелелите избягаха в Маркензас. Сандура е изолирана, а жителите на Зиндарос и Метрос остават затворени в домовете си в крайбрежните градове на Южния близнак или бягат на юг от незащитените си паланки и села; посят е хаос, предоставена е възможност за грабеж, за радост на плячкаджиите, и всичко върви според замисъла.

— Очакват инвазия — каза Юриас с удовлетворение.

— Скоро хаосът ще връхлети и останалите в Маркензас, след като бежанците заливат земите им. Глад и болести ще ги отслабят още повече. Робовладелските държави се къпят в блясъка на своите победи и блаженстват в изобилието на своята плячка. Скоро би трябвало да имаме мир по границите на Отечеството, за година или повече. И достатъчно време да планираме следващия щурм.

— А Сандура? — попита Миоскоми.

— Подготвена е. Църквата вече е наша, а Делнокио е избягал. Сътрудниците му са мъртви или скоро ще са. Църквата действа срещу Лодавико и народът на Сандура се учи на покорство като бити с камшик псета. Ще ни посрещнат като освободители, когато пленим Лодавико и го обесим, или изгорим, или каквото там правят със своите престъпници. Когато следващата година съкрушим Маркензас, ще контролираме и двете крайбрежия на Северна Тембрия. Можем да оставим сушата неуправляема за десетилетия, докато преселим излишното население на робските държави и облекчим натиска тук. След това ще се погрижим за Южния близнак.

— Двайсет години — каза Юриас. — Бях млад, не много по-стар от теб, Тарквен, когато унищожихме Итракия и сложихме край на последната родословна линия на Огнегривите.

Тарквен се въздържа да спомене слуха за оцеляло дете Огнегрив. Каза само:

— Обичаят ни е да сме търпеливи.

— Но никога досега не сме виждали такава размирност сред робските нации — каза лордът на Орловия прайд. — Трябва да смалим броя им.

— Много бяха избити в набезите — отвърна Тарквен. — Мъжете на Северна Тембрия не са лишени от доблест и решимост. Беше победа, а когато дойде време да колонизираме Близнаците, трябва да гарантираме, че са останали достатъчно хора да служат и достатъчно тласнати напред да завладяват. Точно затова трябва да задържим за година или две. — Помълча, след което продължи: — А когато все пак ги колонизираме, богатството ни ще нарасне.

Предвид това, което знаеше за щурмуваното на Близначните континенти — информация, която може да не беше стигнала до другите лордове на Прайдове — Тарквен заложи на обичайната си практика да остави на другите да изберат теми, които желаят да обсъдят, докато той самият тайно обмисли по-нататъшния си курс на действие. Кимна на Първия говорител, че е приключил по този въпрос, и Нестор вдигна ръка в знак, че лордовете вече могат да поставят други въпроси.

Лордът на Златния прайд не бе изненадан, че заговори Шоно, водачът на Прайда на Ягуара, все едно Нестор му бе дал правото, и леко го досмеша от това, че другите не възразиха.

Сутрешната работа се проточи дълго.

Най-сетне, след като свърши и последната точка за обсъждане, Нестор стана и обяви, че заседанието е закрито, и лордовете на Прайдовете напуснаха в ред, обратен на пристигането си.

Докато минаваха през вратата, Тарквен видя, че по-низшите водачи на Прайдове се събират на групички, изчаквайки думата на някои от по-могъщите водачи, с които бяха съюзени. Двама по-млади мъже се насочиха към него, но Тарквен им махна да го изчакат. Обърна се и улови погледа на Юриас.

Водачът на Тигровия прайд кривна глава въпросително, след което закрачи към по-старшия си съперник. Когато се доближи, Тарквен каза:

— Обади се, когато имаш време.

Юриас помълча за миг, след което отвърна:

— Както благоволиш.

— Ще се задържа за малко, след това ще обядвам. Ще ми направиш ли компания?

— Да — каза възрастният мъж. После се обърна и подкани малката си група блюдолизци да го последват.

Тарквен се овладя и потисна надигащия се в него гняв. Отне му само миг, но го усети като дълга борба. Беше се борил с това, което виждаше като своя слабост, през целия си живот и макар яростта все още да кипеше под повърхността, само неколцина най-близки хора знаеха за този продължаващ конфликт. Пое си дълбоко дъх и с едва доловимо кимване подкани следовниците си да напуснат. Личната му охрана го обкръжи и го придружи до покоите му, където щеше да приеме лорда на Тигровия прайд.

Докато крачеше по коридорите, Тарквен премисли възможностите си. Вече бе известил всички свои доверени агенти в Граничните пристани да започнат да разпитват кой би могъл да е толкова дързък да плени кораба му съкровищница и да издирят кой стои зад превземането на „Кралицата на бурите“, най-чудесния кораб, който азантите бяха построявали. Нямаше никакво доказателство, но той усещаше, че виновниците са едни и същи, и това подозрение подхранваше усилващото му се безпокойство.

Противникът бе неизвестен и това го тревожеше. Много.



Тарквен посрещна Юриас сърдечно и го покани с жест да седне до него на плюшения килим. Двамата бяха сменили тежките си церемониални халати с леки дълги до бедрата туники с къси ръкави и дълги до коленете торбести панталони, предпочитани по това време на годината.

Ниската маса бе отрупана с ястия, идеални за горещото време: охладени меса, сирена, мариновани зеленчуци, пресни плодове и метални кани с изстудена вода.

След като слугите приключиха с поднасянето на блюдата, Тарквен ги освободи. Щом двамата водачи останаха сами, Юриас заговори:

— Колкото и да съм доволен от този разкошен обяд, мога само да заключа, че слуховете за загубата на твоя кораб съкровищница са верни.

— На шпионите си вярваш — подхвърли с тъжна усмивка Тарквен.

— Едва ли са нужни шпиони, когато улиците гъмжат от слухове — отвърна Юриас. — Явно не знаем подробности колко голяма загуба представлява това, но както вашият Прайд бе основният архитект на онова нападение на Северна Тембрия, така и понасяте тежестта на разхода.

Тарквен сви рамене в знак, че се е примирил с нещастното събитие.

— Макар загубата на кораб съкровищница да е достойна за съжаление, загубата на „Кралицата на бурите“ поражда по-голяма загриженост.

Юриас кимна, после попита:

— Кой би дръзнал?

— Точно това е въпросът, нали?

Двамата замълчаха за миг, замислени за огромната важност на този въпрос.

Юриас сниши глас и отрони:

— Откакто Тъмните господари се смълчаха… — Остави изречението недовършено.

Тарквен се усмихна.

— Повече от столетие е минало и все още шепнем името им.

Юриас се усмихна насила.

— Навик. Дядо ми ми разправяше истории за хора, споменавали името им, и как изчезвали пред очите на околните.

— А майка ми ми казваше, че ако не си доям храната в чинията, ще дойде едно ужасно същество и ще ме отвлече, след като си легна да спя. — Усмивката на Тарквен се разшири. — Сто години и малко повече — и всичко се е променило, без да знаем защо.

— И все пак живеем в ежедневен страх, че Тъмните господари могат да се върнат също толкова непредизвестено, колкото и са си отишли.

— Дано този ден никога да не дойде — каза Тарквен. — Все пак много от това, което правим в ежедневния си живот, е обусловено от този страх.

— Помня как дядо ми разказа на баща ми и мен историята, която баща му бил разказал за деня на отплатата, когато жертвите били отведени до ямите за заколение за Ритуала на умилостивяването, но Тъмните господари не се появили. Чакали цял ден и цяла нощ, след това се върнали на следващата заран, в смут и страх. — Лицето му беше спокойно, но Тарквен долови затаения страх, който всеки човек, от лорд на Прайд до роб, изпитваше при споменаването на Тъмните господари. — Но ти не ме покани тук, за да говорим за древни ужаси.

— Вярно. Без жертвите и бойните ритуали на древните дни това разширение на властта ни към другата страна на света е необходимо заради нарастването на населението ни.

— Казваш очевидното.

— Все пак, изправени сме пред непредвидени последствия.

— Съгласен съм, но все пак имаш наум нещо конкретно — подхвърли Юриас.

— Собствената ни къща е изпаднала в… раздор.

— Аха. — Юриас кимна. — Боиш се от фракционна война ли?

— Не толкова страх, колкото предусещане — каза Тарквен.

— Шоно?

Тарквен кимна.

— Той е амбициозен.

— Като всички нас, някога. Твоят дядо — повече от всички нас.

— Поради което Златният прайд е устоял, но с нашето водачество сме успели да поддържаме ред. Ред, който опази вашия Прайд почти равен на нас по богатство и мощ след времето на бащите ни.

— Вярно. — Юриас го изгледа продължително, след което попита: — Какво предлагаш?

— Мисля, че трябва да дадем на Шоно някое важно занимание, за да бъде отвлечен от амбициите си един ден да заеме мястото ми в Камерата.

Юриас се усмихна. Знаеше, че колкото и нелепо да звучи, това вероятно е вярно. Кимна.

— Например?

— Помоли го да надзирава азантите, докато издирват онези, които са отвлекли „Кралицата на бурите“.

Юриас помисли, след което кимна одобрително.

— След успеха на нападението над Северния близнак и рухването на Църквата на Единия това ще държи азантите ангажирани.

— И доколкото познаваме азантите, те няма да помислят и за миг да позволят на Шоно да наруши сегашното равновесие. Азантите може да не са щастливи слуги, но разбират по-добре от повечето нуждата от ред. Без цел те са склонни да стават размирни.

— В момента им липсва цел, това е сигурно — съгласи се Юриас.

— След година, две най-много. Близнаците ще са узрели за окупиране, а дотогава ще сме решили кой ще колонизира и кой ще остане и ще се върнем към нещо близко до нормалния ред.

Юриас се надигна.

— Обади се, ако ти потрябва помощта ми.

— С нас двамата и при несигурността на Орела и Оникса трябва само да… възбудим един-двама от по-дребните съюзници на Прайда на Шоно. Това би трябвало да го задържи зает, докато дойде времето за преселване на колонистите ни.

— Можем само да се надяваме — каза Юриас. В думите му имаше само смътен намек за съмнение.

И той си тръгна оставяйки Тарквен със собствените му мисли.

Първо бе дошло унищожението на Итракия и пълното инфилтриране в Сандура, и подронването с подкупи на кралската власт. А сетне — това внушително нападение, в несравним в историята мащаб. След това щеше да дойде окупацията на Близнаците и тогава, след поколения планиране, Нитания щеше да властва над целия Гарн.

Но съмнението, породено от загубата на два кораба, „Кралицата на бурите“ и „Черната диря на Борзон“ накара лорда на Златния прайд да се върне на тази единствена тревожеща мисъл: там някъде имаше противник, много по-умен и по-дързък, отколкото бе могъл да предвиди. Тази тревога вероятно щеше да се задържи за много дълго време, отстъпвайки само на доживотния му страх, че Тъмните господари ще се завърнат.

Загрузка...