Гняв

Пета глава

Събудих се целият разтреперан от ужас, изтръпнал от кошмар, който от доста време не бе ме спохождал. Сънувах, че бягам по някаква потънала в мрак, задънена улица и след мен идва нещо, някакво огромно сгърбено чудовище, което потраква кости и се влачи като… въобще от ония чудовища дето човек може да пощурее само като ги зърне. Гаден сън. За последен път го сънувах като бях мъничък, а сега вече съм пораснал. На девет години съм.

Отначало не знаех къде към, но в едно бях сигурен — че не съм си у дома, в моята стая. Беше тясно и миришеше по друг начин. Краката ми се бяха вдървили от студ и ужасно ми се пикаеше.

Внезапно избухналият гръмогласен смях ме накара да подскоча в леглото, само че това не беше легло, а спален чувал.

— Хем дърта, хем й се чука — кънтеше гласът на Ал Латръп отвъд брезентовата преграда. — Като ударението падаше на второто.

На палатка, на палатка сме с баща ми и неговите приятели. Никак не ми се идваше с тях.

— Добре бе, Ал, ама как успя да го вдигнеш? Това искам да знам — това беше гласът на Скоти Норуис, също приятел на баща ми. Говореше задъхано, дори ядосано и аз почувствах, че отново ме завладява страх. Всички бяха пияни.

— Просто изгасих светлината и си представих, че съм с жената на Карл Декър — отвърна Ал, след което последва поредния взрив смях, който отново ме накара да се сгърча в спалния чувал. Божичко, изпитвах неудържимото желание да изпикая тая лимонада, или както щете я наричайте. Но същевременно никак ме ми се щеше да изляза отвън, при пияната компания.

Извърнах се към стената на палатката и открих, че мога ясно да ги различавам. Бяха седнали между огъня и тентата и сенките им — огромни и причудливи — трептяха по брезентовата стена. Беше като театър на сенките. Гледах как тъмната сянка на бутилката преминава от ръка на ръка.

— Знаеш ли какво ще направя, ако те сгащя с жена ми, Ал? — запита с леден глас тате.

— Сигурно ще ме попиташ дали имам нужда от помощ — отвърна Ал сред всеобщия пиянски кикот. Сенките на главите им се разтягаха нагоре-надолу по стената на палатката. В тях нямаше почти нищо човешко. Приличаха на събор от говорещи богомолки и аз отново почувствах ледената ръка на страха.

— Не, сериозно — отвърна баща ми. — Сериозно. Знаете ли какво ще сторя ако сгащя някой с жена ми?

— Какво, Карл? — това беше гласът на Ренди Ърл.

— Виждате ли това?

На стената се появи нова сянка. Ловджийският нож на тате, неразделен партньор във всички ловни излети, с който само няколко дни по-късно го видях да разпаря корема на огромна мечка, с издути от напрежение мускули и целият изпръскан от съдържимото на нейните черва. Огънят и ъгълът, под който падаше светлината превръщаха ножа в огромно копие.

— Виждаш ли това, кучи сине? Ако сгащя някой с жена ми, ще го просна и ще му отрежа топките.

— И ще трябва да пикае клекнал до края на дните си, така ли, Карл? — това беше водачът, Хюби Левескю. Вдигнах колене към гърдите си и ги обвих с ръце. Никога преди това не ми се е пикаело така неудържимо.

— Абсолютно прав си — отвърна Карл Декър, моят верен баща.

— А к-к’во шъ стане с жената, Карл? — попита Ал Латръп. Беше ужасно пиян. Вече можех да различа сянката му. Поклащаше се напред-назад сякаш гребеше в лодка, а не седеше край лагерния огън. — Т’ва искам да з-знам. Какк-кво шъ направиш с жената, която пус-ска ч-чужд мъж през задната врата. Хъ?

Ловджийският нож, превърнал се в копие започна да се движи бавно напред-назад. Баща ми рече:

— На такива чероките обикновено им цепят носовете. Смисълът на този обичай е да заприличат в лицето на минджи, та всички от племето да знаят какво ги е вкарало в беля.

Пуснах колене и бавно плъзнах ръце към слабините. Сграбчих тестисите си, без да откъсвам поглед от огромния нож на баща ми, който бавно се поклащаше. Коремът ми се свиваше от страшни спазми. Чувствах, че всеки миг ще се напикая в спалния чувал.

— Цепят им носовете, а? — рече Ренди. — Страхотна идея. По тая логика половината от жените на Плейсървил трябва да са със сцепени носове.

— Не и моята — отвърна с тих, почти кротък глас баща ми и смехът внезапно замря.

— Не, разбира се не, Карл — чу се притеснения глас на Ренди. — Ей, майната му. Айде, наздраве!

Сянката на тате надигна бутилката.

— Аз не бих й цепил носа — каза Ал Латръп. — Направо ще й пръсна главата.

— Право казваш — кимна Хюби. — Да пием за това.

Повече не можех да се сдържам. Изпълзях от спалния чувал и студения октомврийски въздух се впи в голите ми крака. Имах чувството, че пишката ми иска да се прибере обратно в тялото. Единственото, което се въртеше в главата ми — все още бях сънен и целият разговор ми се струваше като някакъв кошмарен съм, някакво странно продължение на историята със страшното чудовище, дето ме преследваше по улицата — беше споменът за това, че като бях малък обичах да се мушкам в леглото при мама след като тате отидеше на работа и с нея си спяхме гушнати чак докато стане време за закуска.

Леден полъх, мрак, кървавочервен пламък, сенки като на богомолки. Не исках да съм тук, в тези пущинаци, на седемдесет мили от най-близкия град, в компания на пияни мъже. Исках да съм при мама.

Измъкнах се от палатката и баща ми обърна глава. Още стискаше в ръка ловджийския нож. Погледна ме, погледнах го и аз. Никога няма да забравя тази сцена — лицето на баща ми, покрито с червеникава брада, накривената ловджийска шапка и огромният нож в ръката му. Разговорът замря. Сигурно се чудеха каква част от него съм чул. Може би дори ги беше срам.

— Какво, по дяволите, искаш? — запита тате, прибирайки ножа в калъфа.

— Дай му нещо да пийне, Карл — обади се Ренди и всички избухнаха в смях. Ал дори тупна по гръб. Беше яко подпийнал.

— Имам пиш — рекох аз.

— Отивай тогава да пикаеш, какво чакаш? — каза тате.

Влязох в гората и се опитах да се изпикая. Дълго време не се получаваше. Имах чувството, че в долната част на корема се е наместила някаква гореща оловна топка. От студа пенисът ми се бе свил до размерите на нокът. Най-накрая лимонадата потече като огромен, буен водопад. Когато свърших, върнах се обратно в палатката и се пъхнах в спалния чувал. Никой от компанията не погледна към мен. Говореха за войната. Всички са участвали в нея.

Три дена по-късно, на последния ден от ловния излет, баща ми най-сетне докопа своята мечка. Оцели я точно в шията и тя се просна в миг на земята.

Приближихме се бавно към нея. Баща ми се усмихваше щастливо. Той измъкна ножа от калъфа. Знаех какво ще се случи, знаех също, че едва ли ще се сдържа да не повърна, но нищо не можех да сторя. Той обкрачи огромното туловище, дръпна една от лапите назад и заби ножа. С едно единствено движение разпори корема и червата се изсипаха на горската поляна. Обърнах се и избълвах закуската на тревата.

Когато се извърнах отново, той ме гледаше. Нищо не каза, но в очите му се четеше съжаление и разочарование. И друг път ги бях виждал там. Мълчах и аз. Но ако само можех, щях да му кажа: Не е това, което си мислиш.

Това беше първият и последният път, в който излязох на лов с баща ми.