Гняв

Двадесет и осма глава

Франк Филбрик се появи точно на време. Радиоуредбата изпращя и оповести началото на играта. Дишането му далеч не беше така развълнувано и шумно, както предния път. Може би искаше да ме предразположи. Или пък най-сетне се бе вслушал в съвета, който му дадох. И по-странни неща са се случвали. Божа работа.

— Декър?

— Тук съм.

— Слушай, тоя изстрел през прозореца беше случаен. Един от полицаите от Луистън…

— Не си прави труда, Франк — прекъснах го аз. — С държанието си обиждаш мен и хората тук, които добре видяха какво се случи. И ако въобще имаш капка достойнство, сигурно би се досетил, че обиждаш и себе си.

Мълчание. Вероятно за да се пребори с гнева си.

— Добре. Какво искаш?

— Почти нищо. Ще ги пусна да си вървят точно в един на обед. Тоест, точно след… — хвърлих поглед на стенния часовник — петдесет и седем минути, според тукашния часовник. Без драскотина. Гарантирам.

— Защо не сега?

Погледнах ги. В стаята витаеше напрежение, сякаш бяхме сключили кръвен договор.

— Имаме още малко работа тук — отвърнах уклончиво. — Трябва да приключим с превъртането.

— Това пък какво е?

— Теб не те касае. Но ние тук знаем добре какво значи това — в очите им не зърнах неразбиране. Без съмнение всички знаеха за какво става дума и това беше чудесно, защото щеше да ни спести доста време и усилия. А вече бях много уморен.

— А сега, Филбрик, слушай внимателно, докато описвам последното действие на нашата малка комедия, за да не се получи някое недуразомение. След около три минути ще спуснем щорите на класната стая.

— Няма да стане, Декър — прекъсна ме той с твърд глас.

Въздъхнах. Какъв удивителен човек беше все пак Филбрик. Трябваше да се досетя още като го слушах да чете ония информационни бюлетини по радиото.

— Кога най-сетне ще си набиеш в тъпата глава, че тук аз командвам? — запитах го аз. — Щорите ще бъдат спуснати, Филбрик и човекът, който ще го направи няма да съм аз. Така че, ако възнамеряваш да стреляш, гледай да не забравиш преди това да си забодеш полицейската значка на задника и да я целунеш за сбогом.

Никакъв отговор.

— Мълчанието означава съгласие — рекох аз с изкуствено приповдигнат тон. Никак не ми беше весело. — И аз няма да мога да ви следя, но не си въобразявай, че ще имаш някакво преимущество. Най-много някой тук да пострада. Трябва да остискаш до един и след това всичко ще се уреди и ти отново ще станеш големият храбър полицай, какъвто всички те знаят. Е, какво ще кажеш за това?

Доста време му беше необходимо да скалъпи отговора си.

— Проклет да съм, ако ми приличаш на луд — най-сетне отвърна той.

— Какво ще кажеш за това?

— Откъде да знам, че няма да промениш намеренията си, Декър? Ами ако след това ми поискаш отсрочка до два часа? Или три?

— Какво ще кажеш за това? — повторих неумолимо.

Още една дълга пауза.

— Добре. Но само ако посмееш да нараниш някое от децата…

— Ще ми пишеш забележка в бележника. Зная. Мърдай, Франк.

Усещах, че иска да каже още нещо, нещо топло, добро, нещо, което ще го увековечи за идните поколения, нещо от типа на: „Майната ти“, или „Набутай си го в задника, Декър“, но той не посмя. В края на краищата, тук имаше млади дами. — Един часа — рече заплашително той. Уредбата изгасна. Само минута по-късно го видях да крачи през тревата.

— Какви нови онанистичти фантазии си ни приготвил, Чарли? — запита с гадната си усмивка Тед.

— Тед, що не земеш да млъкнеш? — обади се отзад Хармън Джексън.

— Има ли доброволец за спускане на щорите? — запитах аз. Няколко ръце се вдигнаха. Посочих Мелвин Томас и рекох: — Без излишно бързане. Противникът е изнервен.

Мелвин последва съвета ми. Със спуснати до долу платнени щори стаята придоби нереален, призрачен вид. В ъглите се сгушиха тъмни сенки, сякаш бяха се превърнали в свърталища на кръвожадни прилепи. Това никак не ми се понрави. Тези тъмни сенки ми навяваха тревога.

Обърнах се към Танис Генън, която седеше най-близо до вратата: — Ще бъдеш ли така добър да запалиш лампите?

Тя се усмихна срамежливо като начеващ кинорежисьор и изпълни молбата ми. Стаята се обля в хладна флуоресцентна светлина, която с нищо не превъзхождаше мрачните сенки. Душата ми жадуваше за слънчеви лъчи и синьо небе, но си замълчах. Нямаше и какво да се каже. Танис се върна обратно и приглади пола по бедрата си преди да седне.

— Ако ми позволите да използвам умопомрачително точния израз на Тед — остана ни само една онанистична фантазия до края, или две половинки на една цяла, ако искаме да сме по-точни. Това е историята на мистър Карлсон, нашият бивш учител по химия и физика. История, която дълго време беше пазена в тайна от пресата, благодарение на добрия стар Том Денвър, но която, без никакво съмнение, остава в сърцата ни. И какво отражение имаше тя върху сърдечните взаимоотношение между мен и баща ми.

Главата ме цепеше от тъпа болка. Някъде през последния час бях изгубил контрол въхру ситуацията. Спомних си за онова старо филмче на Дисни, мисля, че се казваше „Фантазия“, където Мики чиракуваше у един известен магьосник. Също като него и аз бях повикал духовете, но нямаше го добрия стар магьосник да каже „Абракадабра“ отзад напред и да ги върне в света, от който са дошли.

Глупаво, глупаво.

Пред очите ми се въртяха най-различни картини, стотици видения, фрагменти от сънища, спомени от реалноста. Вече не можех да ги разделя. Да си лунатик, това означава да не можеш да съзреш шевовете, с които е съшита реалността. Все още някъде в дъното на душата си таях надежда, че след миг ще се събудя — у дома, в леглото — и всички събития от този кошмарен сън бавно ще избледнеят в душата ми, оставяйки само някакъв неприятен горчив спомен. Вече не разчитах на това.

Пръстите на Пат Фицджералд ловко сгъваха поредния хартиен самолет. Приличаха на печалните, но неумолимо прокрадващи се към мен пръсти на самата смърт.

Заразказвах: