Гняв

Двадесет и втора глава

Бях на дванайсет, когато мама ми купи кадифен костюм. По това време тате вече бе вдигнал ръце от мен и за възпитанието ми се грижеше мама. Обличах костюма когато ходехме на неделна църква и на вторнишките религиозни кръжоци. Имах и няколко вратовръзки с ластик. Бях неотразим.

Не мога да разбера защо толкова настояваше да облека костюма на онзи проклет рожден ден. Всячески се съпротивлявах. Мъчех се да я убедя. Дори се опитах да я излъжа — казах й, че Керол се е разболяла от дребна шарка и купона се отлага. Един разтревожен разговор по телефона с майката на Керол и лъжата бе разкрита. Всички опити се провалиха. По принцип мама не обича да ме държи изкъсо, но навие ли си нещо на пръста — няма отърваване. Спомням си, за една Коледа чичо й подари един доста голям пъзел. Тате, разбира се, мислеше това за пълна глупост. Мисля, че именно затова и го изпрати чичо Том — за да го ядоса. Както и да е — чичо Том ни бе пратил тоя гигантски пъзел с най-малко петстотин парченца за сглобяване и един единствен боровинков храст в долния десен ъгъл. Останалата част от пъзела беше снежно бяла, без никакви картинки. Баща ми щеше да се спука от смях. „Хайде, майко, да те видим как ще го сглобиш“ — рече й той. Винаги, когато искаше да я дразни й викаше майко. Тя седна на масичката в нейната стая — по това време вече живееха в отделни стаи — и изсипа пъзела. Ние с тате прекарахме двадесет и шести и двадесет и седми в едно безкрайно предтелевизорно ядене. Но на двадесет и осми сутринта, пъзелът беше подреден. Мама го снима и изпрати снимката на чичо Том, който живее в Уискинсон. След това събра пъзела и го прибра в килера. Доколкото знам още си седи там, а от тогава минаха две години. Мисълта ми е, че успя да го подреди. Мама е весела, добре образована и има чудесен характер. Обожава домашните животни и винаги е вежлива с пътуващите музиканти. Но пресечеш ли й пътя, готова е да си забие петата… направо в топките.

В този ден й бях пресякъл пътя. За четвърти път се мъчех да срина защитата й с непоклатимите си доводи, но само си губех времето. Вратовръзката стягаше тънкото ми вратле като розов паяк със стоманени пипала, сакото ми беше тясно, а на всичко отгоре тя ме накара да обуя любимите ми обувки. Баща ми го нямаше вкъщи, обръщаше бири с приятели в „Гоган“, но ако беше там сигурно щеше да каже, че изглеждам „като нов човек“. По скоро се чувствах като задник.

— Слушай, мамо…

— Не искам повече да те слушам, Чарли — и аз не исках повече да говоря за това, но след като в тоя вид без съмнение щях да съм кандидат номер едно за титлата „Лайнара на годината“, не ми оставаше нищо друго освен да продължа докрай борбата.

— Искам само да ти кажа, мамо, че никой на този купон няма да носи костюм. Звъннах тази сутрин на Джо МакКена и той ми каза, че ще си обуе…

— Млъквай, Чарли — рече тя съвсем тихо и аз млъкнах. Когато мама ти каже „млъквай“, значи че е ужасно ядосана. — Млъквай, иначе никъде няма да отидеш.

Пределно ясно ми беше какво иска да каже. „Няма да отидеш никъде“ съвсем не означаваше, че ще бъда лишен от възможността да посетя терена на Керол Грейнджър. Това „никъде“ включваше също така киното, стадиона и часовете по плуване през следващия месец. Мама може да е кротка, но стисне ли те със зъби — не изпуска. Спомних си за коледния пъзел, с чудноватото наименование „Последната боровинка“. Този пъзел се бе осмелил да застане на пътя й и вече две години обитаваше килера. Ако искате да знаете, а някои от вас може би знаят, по онова време й бях страшно навит на Керол. Дори се бях изръсил за една копринена кърпичка с инициалите й. Мама предложи да я увие, но аз не й позволих. Сам я увих. Не беше някакъв евтин парцал. Взех я от универсалния магазин „Луистън“, където ги дават по петдесет и девет цента парчето и дори беше извезана по края.

— Добре — извиках накрая аз. — Добре. Добре. Добре.

— И недей да ми остроумничиш, Чарли Декър — рече навъсено тя. — Иначе току виж баща ти се заел с теб.

— Не мен ли го казваш — отвърнах аз. — Нали всеки път, когато попадна в една стая с него, той се старае да ми го напомни.

— Чарли…

— Тръгвам — рекох аз и се понесох към вратата. — Вече съм там.

— И да не се изцапаш! — извика тя подире ми. — Внимавай, де не се намацаш със сладолед! Когато си тръгваш, да не забравиш да благодариш! И много поздрави на мисис Грейнджър!

Реших да подмина с мълчание тези нареждания, струваше ми се, че всякакъв отговор само би я окуражил към нови. Стиснах зъби и продължих напред.

— Бъди кавалер!

Б-боже!

— И да не почнеш да ядеш преди Керол!

Мили Боже!

Ускорих крачка, обхванат от опасението, че току виж й хрумнало да провери дали не съм се подмокрил.

Денят не беше предназначен за лошо настроение. Небето синееше, слънчицето грееше приятно, имаше и лек ветрец. Лятното ваканция тъкмо започваше и не беше изключено Керол да ми даде зелена светлина. Не че знаех какво точно ще направя, когато Керол ми даде зелена светлина — може би ще й дам да покара мотора — но както се казва, тогава щях да му мисля. Сигурно дори надценявах сексуално-отблъскващото действие на кадифения костюм. Ако Керол си падаше по Майрън Флорен, щеше да хареса и мен.

После срещнах Джо и отново започнах да се чувствам като пълен идиот. Беше намъкнал изтърканите си левиски и една смачкана фанелка. Като ме зърна, лицето му се смрази. Сакото ми бе украсено с гравирани медни копчета. Направо неотразим.

— Страхотен костюм — рече той. — Приличаш на един от шоуто на Лоурънс Белч, дето свири на акордеон.

— Майрън Флорен — кимнах аз. — Точно така.

Той ми подаде пакетче дъвки и аз си обелих една.

— Идеята е на майка ми — пъхнах дъвката в устата. Дъвка „Блек Джек“. Няма по-добри. Претърколих я с език и я сдъвках. Вече се чувствах по-добре. Джо беше единственият ми приятел. Никога не се страхуваше от чудатите ми, дори на моменти малко отблъскващи маниери (скимне ли ми някоя страхотна идея, започвам да се разхождам напред назад и да си кривя лицето в най-невероятни физиономии). Така сме с Джо — аз му помагам с уроците, а той пък ме води насам-натам по приятели. Вярно, че повечето деца не дават пет пари за подобна помощ, може и да си страшно умен, ала не те ли бива в бейзбола или поне в кросовото бягане — считай се за аутсайдер. Но Джо не е от тях. Никога не ми го е казвал, но аз бях сигурен. И тъй като всички го харесваха, щат не щат, трябваше да понасят и мен. Не искам да кажа, че се прекланям пред него, но нещо подобно. Джо беше моят наркотик.

Та вървяхме си значи и кротко си дъвчехме от ароматните „Блек Джек“ и изведнъж на рамото ми се стовари нечия ръка, като гръмотевица. За малко да се задавя с дъвката. Препънах се, после се обърнах и кой да видя — Дики Кейбъл.

Дики Кейбъл беше яко момче и не знам защо винаги ми е напомнял на един от популярните модели тревокосачки „Бригс & Стратън“, със собствено задвижване и разтворена паст отпред. Усмивката му беше досущ като тази паст, даже и едрите му, равни зъби напомняха зацепващите зъбци на тревокосачката. С една дума, изглеждаше като човек, който си замезва с участъковия полицай преди вечеря. Не бях съвсем сигурен дали не го прави.

— Ей, дупе, страхотно изглеждаш! — той смигна съучастнически на Джо. — Изглеждаш като страхотно осрано дупе! — ПРАС! — отново ме халоса по гърба. Почувствах се ужасно малък. Не повече от три инча. Не знам защо си помислих, че ще трябва да се бия с него, или пък да му лижа подметките — второто ми се стори по-вероятно.

— По-полека, че ще ми счупиш гръбнака — рекох аз. Но на него това му мина покрай ушите. През целия път до къщата на Керол не млъкна. Най-страшното беше след като влязохме. Никой не беше лъснат като мен. А в средата на стаята стоеше Керол — и беше ужасно красива.

Заболя ме. Беше толкова хубава и непосредствена, с една леко напъпила женственост. Сигурно все още й се случваше да поплаче, да се опъне на родителите си или да се затвори в банята, все още слушаше „Битълз“ и се взираше с умиление в снимката на Дейвид Касиди, дето в оная година беше върха, ала нищо от това не й личеше. И този неумолим факт ме смазваше, превръщаше ме в джудже. На главата си беше завързала ръждивокафява кърпа. Изглеждаше на петнайсет, дори на шестнайсет, с доста напъпили гърди. Носеше кафява рокля. Гледах я как безгрижно се смее и весело жестикулира с ръце.

Дики и Джо отидоха при нея да й поднесат своите подаръци. Тя се засмя, кимна, благодари им, и Боже мой, колко хубава беше само в този миг!

Реших, че ще е най-добре да се измъкна. Не исках да ме види с тая гадна вратовръзка и тоя отвратителен кадифен костюм, с медни копчета. Не исках да я гледам как разговаря с Дики Кейбъл, който за мен беше един поизправен питекантроп, ала за нея сигурно беше някой лъскав красавец. Трябваше да побързам преди някой да ме забележи. В джоба ми се въргаляше една банкнота, която бях заработил предния ден, прекопавайки градината на мисис Каценц. Реших, че няма да е зле да скокна на стоп до Брънсуик, ако някой ме вземе и да си потъгувам самотен в някое кино.

Мисис Грейнджър ме забеляза миг преди да докопам дръжката на вратата.

Просто в този ден не ми вървеше. Представете си танк „Шерман“ облечен във вълнена пола и полу-прозрачна блуза от шифон. Танк „Шерман“ с два масивни купола. Косата й беше като ураган, като фронт от блъскащи се циклони и антициклони. На единия от циклоните се мъдреше сатенена панделка в отровно жълт цвят.

— Чарли ДЕКЪР! — възкликна тя и разтвори ръце като самуни хляб. Големи самуни. Задавих се и ускорих крачка. Беше като някаква неумолимо надигаща се лавина. Като смесица от всички японски филмови чудовища — Гидра, Мотра, Годзила, Родан и Тукан Ужасният, впуснали се в безумна гонитба през хола на Грейнджърови. Но и това не беше най-страшното. Най-страшното бе, че всички погледи бяха вперени в мен — разбирате кого имам предвид.

Тя ме млясна звучно по бузата, отдръпна се и извика:

— Е, изглеждаш чудесно! — в този миг почти очаквах да добави: „Като страхотно осрано дупе!“

Добре де, няма да ви занимавам повече с досадни подробности. Мисля, че вече имате представа за ситуацията. Последваха три мъчителни часа. Дики не пропускаше нито един изгоден случай да вметне някое „Е, изглеждаш чудесно!“ Няколко души дори ме попитаха кой е умрял.

Единствен Джо не ме изостави, но това само засилваше срама ми. Няколко пъти го чух да казва на децата да ме оставят на мира и това ме подтисна допълнително. Чувствах се като селски идиот.

Мисля, че единствения човек, който въобще не ме забеляза беше Керол. Щях да се притесня ако беше дошла при мен да ме покани на танц, когато пуснаха музика, но се притесних дваж повече, когато не дойде. Не че ми се танцуваше, подтискаше ме липсата на внимание от нейна страна.

Стърчах като пън, докато Битълсите изкараха „Балада за Джон и Йоко“, „Нека бъде“, докато „Адрайзи брадърс“ пееха „Кога ли пак ще ни прихване тази лудост“, докато Боби Шерман се дереше със своята „Хей, мистър Слънчо“, в неговия тотално амелодичен стил. Бях една чудесна имитация на фикус. Купона, разбира се, си течеше през това време. Така е в живота. Изглеждаше, сякаш ще продължи вечно, докато годините се редят като обрулени листа, колите се превръщат в купчини ръждясало желязо, къщите се разпадат, родителите ни се превръщат в прах, докато цели нации се възраждат, или изчезват. Имах чувството, че ще си стоим тук, докато самия архангел Гавраил се появи в небесата, за да протръби идването на Съдбовния ден, стиснал в едната си ръка небесната тръба, а в другата подарък за рождения ден. Имаше сладолед, имаше огромна торта с надпис „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, КЕРОЛ“, имаше безкрайни танци и дори някои от момчетата искаха да поиграем на върти-бутилка, но мисис Грейнджър се разсмя гръмогласно и рече: „Не, ха-ха-ха, не, няма да стане. О, не“.

Най-сетне Керол плесна с ръце и обяви, че всички излизаме на двора за да играем на „следвай водача“, играта, в която трябва да отговориш на неумолимия въпрос: „Готов ли си за утрешното общество?“

Всички изтичаха навън. Чувах ги как крещят, кикотят се и си прекарват чудесно, доколкото чудесно може да е на един голям пубертетски купон. Аз се позабавих малко, с надеждата да разменя няколко думи с Керол, но тя вече беше навън. Излязох и ги загледах от верандата. Джо също дойде и преметна крак през перилата, с поглед вперен във всеобщото веселие. С Джо е така — все гледа да се подпре отстрани и да зяпа.

— Много е надута — отбеляза той най-накрая.

— Не. Просто е заета. Виж колко гости. Разбираш.

— Глупости — рече Джо.

Известно време мълчахме. Някой от тълпата извика:

— Хей, Джо!

— Ако слезеш да играеш ще си оцапаш костюма — каза Джо. — И майка ти ще получи удар.

— Не си далеч от истината.

— Хайде, Джо! — този път беше Керол. Беше се преоблякла в разкошни дънки и изглеждаше още по-разцъфнала и хубава. Джо ме погледна. Очевидно не искаше да ме зареже и в този миг се почувствах по-зле дори от онази паметна ловна утрин, когато се събудих в палатката високо в планината. Джо се чувстваше отговорен за мен, а хората рано или късно намразват тези, към които изпитват отговорност. Уплаших се, че някой ден Джо може да ме намрази. Не искам да кажа, че на дванайсет разбирах от тези неща, по-скоро ги усещах интуитивно.

— Върви — рекох му аз.

— Сигурен ли си, че не искаш…?

— Да. Да. Вече е време да се връщам.

Гледах го как отива при тях, малко обиден, че не пожела да ме придружи, но и донякъде облекчен. След това пресякох затревения двор по посока към улицата.

Пред мен се изправи Дики.

— Вкъщи ли се прибираш, хубавецо?

Трябваше да го закова с някой лаф от типа на „Да, що не кажеш много поздрави от мен на Бродуей“, но вместо това му рекох да си затваря устата.

Изглежда го беше очаквал, защото не се изненада кой знае колко. Ухили ми се като настървена от глад тревокосачка и долната част на лицето му се превърна в една огромна, бездънна паст. От него лъхаше на сила и гъвкавост, като от лианите в джунглата.

— Какво рече, хубавецо?

Цялата насъбрана горчилка избухна. Нещо страшно се надигаше в мен. Направо ужасно. Толкова ми беше гадно, че можех да се изплюя в лицето на Хитлер, без да ми мигне окото.

— Казах да си затваряш плювалника. Разкарай се от пътя ми.

(В този момент от разказа Керол Грейнджър си запуши ушите… но не ми каза да спра. Е за това я уважавам)

Всички ни гледаха мълчаливо, никой не посмя да се намеси. Нейде из къщата, мисис Грейнджър пееше въодушевено „Ле-е-беди-и-и“.

— Може би ти ще ми го затвориш — той прекара ръка по напомадената си коса.

Блъснах го настрани. Направо не бях на себе си. За първи път се чувствах по този начин. Сякаш някой друг, а не аз седеше на шофьорското място. Аз само се возех — и нищо повече.

Той замахна с огромния си юмрук и ме удари по рамото. Имах чувството, че всички мускули на ръката ми са парализирани. А, Божичко, как ме болеше само! Сякаш ме бяха праснали със заледена топка.

Сграбчих го и го блъснах назад през поляната, докато той ми се хилеше с потната си усмивка. Той внезапно заби пети и обви шията ми с ръка, сякаш възнамеряваше да ме целуне. С другата ръка започна да ме млати по гърба, но сякаш чукаше на някаква далечна и ненужна врата. Препънахме се в едно гипсово фламинго и тупнахме на земята.

Той беше много силен, но аз се биех отчаяно. Само в един миг успехът в боя с Дики Кейбъл се превърна в смисъл на живота ми. Сякаш за това бях дошъл на този свят. Спомних си библейското предание за битката на Яков с ангела и се изкикотих истерично в лицето на Дики. Бях паднал върху него и се мъчех с всички сили да се задържа отгоре.

Изведнъж той се измъкна изпод мен — беше страхотно гъвкав, не можеше да му се отрече — и ме удари с разтворена длан по врата.

Нададох слаб вик и се проснах по корем. Без да губи време той ме яхна. Опитах се да се извърна, но не можах.

Не можах. И затова щях да си понеса боя. Беше отвратително и безчувствено. Чудех се къде ли е Керол в този миг. Сигурно гледаше. Всички гледаха. Усетих как кадифеното сако се разпра под мишниците, а медните копчета се разпиляха из гъстата трева. Но не можех да се обърна.

Той се изсмя. Сграбчи ме за главата и я удари в земята като топка. — Ей, хубавецо! — Прас! Звезди пред очите и вкус на трева в устата. Сега аз бях тревокосачката. — Ей, хубавеца, страхотно изглеждаш сега, нали? — Той ме дръпна за косата и отново удари главата ми в земята. Разплаках се.

— Изглеждаш като едно конте-е-е! — подвикна Дики Кейбъл насмешливо и отново заби носа ми в тревата. — Изглеждаш направо чу-у-десно-о!

В този миг Джо го дръпна от мен и той стана.

— Достатъчно, по дяволите! — изкрещя Джо. — Достатъчно, разбираш ли?

Изправих се, все още разплакан. Косата ми беше мръсна. Болката от ударите беше попреминала, но не можех да спра да плача. Просто не можех. Всички ме гледаха с ония тъповати изражения на хора, които не осъзнават напълно случилото се, но не откъсват очи от него. После се огледаха боязливо, да не би някой да им се скара, че са присъствали на нещо забранено. Двама-трима дори се извърнаха към басейна, сякаш се опасяваха, че някой би могъл да се удави, унесен в двубоя.

Керол беше най-отпред и понечи да пристъпи към нас. После се поколеба и се огледа, в очакване някой друг да вземе нещата в свои ръце, но никой не се реши. Дики Кейбъл невъзмутимо си решеше косата. Неговата беше чиста. Керол пристъпи от крак на крак. Вятърът вдигна вълнички по блузата й.

Мисис Грейнджър бе прекъснала незабравимото изпълнение на „Лебеди“ и ни гледаше от верандата с широко отворена уста.

Джо дойде при мен и постави ръка на рамото ми.

— Хей, Чарли — рече той. — К’во ще кажеш, да си ходим, а?

Опитах се да го отблъсна, но вместо това паднах отново.

— Остави ме на мира! — извиках му аз. Гласът ми прозвуча дрезгаво и измъчено. Задавих се в нови хлипания. Едно единствено медно копче се поклащаше на сакото. Панталоните ми бяха позеленели от тревата. Застанах на четири крака и запълзях по утъпканата трева да събирам другите копчета. Разревах се отново. Лицето ми пламтеше.

Дики си тананикаше някаква бодра песничка и сякаш се чудеше дали да не продължи с безгрижното ресане. Като си помисля, държанието му бе направо безупречно. Можеше, разбира се, да е и по-гаден.

Мисис Грейнджър най-сетне събра сили и дотича при мен.

— Чарли, Чарли, миличък…

— Затваряй си устата, тлъста дъртофелница! — изкрещях аз. Нищо не виждах. Очите ми бяха пълни със сълзи и лицата на всички се сливаха в едно. Ръцете им бяха като някакви хищни пипала, които се протягат към мен. Вече не можех да видя копчетата по земята. — Тлъста дъртофелница!

След това побягнах.

Спрях се зад една изоставена къща на улица „Уилоу“ и останах там докато ми изсъхнат сълзите. Корички кръв бяха засъхнали под носа ми. Избърсах се с носната кърпа. После си издухах носа. Някаква котка се присламчи към мен и аз я погалих. Тя се отърка в крака ми. Отлично разбирах как се чувства.

Костюмът беше доста пострадал, но хич не ми пукаше за него. Не ми пукаше и какво ще каже мама, макар че вероятно щеше да се обади на майката на Дики Кейбъл и да я насоли по телефона. Но баща ми. Вече си го представях, седнал в кухнята, с каменно лице, да ме пита: „Как изглежда това момче?“

И моята лъжа.

Изкарах там почти час, обмисляйки дали да не сляза към магистралата, да вдигна палец и да отпътувам, за да не се върна никога вече.

В края на краищата се прибрах вкъщи.