Гняв

Седемнадесета глава

— После какво стана? — попита задъхано Сюзън Брукс.

— Нищо особено — казах аз. — Всичко премина. — Сега, когато най-сетне бях разказал тази случка, зачудих се защо толкова дълго ми е тежала. Познавах едно дете — Херк Орвил, което веднъж нагълта мишка. Аз го предизвиках да го стори и той го направи. Съвсем сурова я глътна. Беше малка полска мишка, която намерихме умряла без никакви рани по телцето, вероятно бе починала от старост. Както и да е, майката на Херк по същото време простираше пране на двора и случайно погледнала към нас. Точно в мига, когато Херк поглъщаше мишката — с главата напред.

Тя изпищя — не знам дали знаете какъв ужас може да изпита едно дете, когато чуе възрастен да пищи — дотича и пъхна пръст в гърлото на Херк. Херк мигновено повърна мишката, хамбургерът, който бе изял на обяд и някаква лигава каша, която ми заприлича на доматена супа. Тъкмо понечи да запита майка си какво има и тя на свой-ред повърна. Сред цялата тая повръщня, старата мъртва мишка вече не изглеждаше така ужасно. Във всеки случай изглеждаше по-добре от всичко останало. Извода е, че да повръщаш миналото, когато настоящето е даже по-лошо, може да превърне повърнатото в деликатес. За миг понечих да им разкажа всичко това, но реших, че е твърде гадно — почти като историята с носовете на чероките.

— Няколко нощи тате спа в кучкарника. И това бе всичко. Никакъв развод. Никакви сцени и скандали.

Керол Грейнджър отвори уста да каже нещо, но в този момент Тед се изправи. Лицето му бе бледо като сирене, с изключение на две тъмночервени петна на бузите. Хилеше се. Казах ли ви, че си носи косата вързана на свинска опашка? Слагаше си брилянтин, вярно — демоде, но при него номерът минаваше. В този кратък миг, застинал над чина и готов да се хвърли към мен, Тед приличаше на духа на самия Джеймс Дийн и сърцето ми прескочи.

— Идвам да ти взема пистолетчето, дрисня такава — рече ухилено той. Имаше гладки и равни зъби.

Едвам се сдържах да отговоря със спокоен глас, но мисля, че се справих доста добре.

— Сядай долу, Тед.

Тед стоеше неподвижно, но очевидно ужасно му се искаше да ме спипа.

— Знаеш ли, направо ми е гадно като те слушам, как се мъчиш да прехвърлиш цялата вина на твоите родители.

— Някога да съм казвал, че се опитвам да…

— Затваряй си устата! — промълви той с глас, в който се долавяха истерични нотки. — Току що уби двама души!

— Колко си наблюдателен само! — отвърнах аз.

Той протегна към мен ръце със сгърчени пръсти, сигурен бях, че в този миг си представя как ме разкъсва и изяжда.

— Остави желязото, Чарли — каза, все така ухилено той. — Остави пистолета и ела да видим кой е по-добър от двама ни.

— Тед, защо напусна футболния отбор? — попитах аз дружелюбно. Трудничко ми беше да разговарям с дружелюбен тон, но се постарах. Той ме погледна учудено, сякаш никой друг освен самия отбор нямаше право да задава този въпрос. Изглежда току-що бе осъзнал, че е единствения прав в класната стая. Приличаше на човек, чийто цип се е смъкнал и той търси някакъв по-благопристоен начин да го вдигне, без да привлече вниманието на останалите.

— Това не е важно — рече той. — Остави пистолета — гласът му звучеше направо мелодраматично. Фалшиво. И той го знаеше.

— Страхуваш се да не ти пръсна топките, нали, любовнико? Това ли е причината?

Ирма Бейтс ахна. За разлика от нея, Силвия следеше диалога с хищно любопитство.

— Ах ти… — той внезапно се отпусна на седалката и някой от задните редове се изхихика. Така и не можах да разбера кой. Дик Кийни? Или може би Хармън Джексън?

Това, което страхотно ме изненада, бе изразът на лицата им. Направо бях шашнат. Защото в тях се четеше задоволство. Не само от шоуто, от словесния двубой, а и от моята победа. Но кое бе онова, което ги бе направило щастливи? Като ония смахнати снимки, дето понякога ги публикуват на първа страница на неделните вестници: „Защо се смеят тези хора? Обърнете на 41-ва страница и ще разберете.“ Само че в случая просто нямаше какво да обърна.

За мен беше важно да разбера. Толкова пъти след това съм си блъскал главата над този въпрос, но така и не можах да открия отговора. Може би причината се криеше в Тед — красив и храбър, натъпкан до пръсване с мъжественост? Може би, просто го ревнуваха? Мечтаеха да го видят слязъл долу, при тях, или както пееше Дилън — „грачещ редом с нас от жабешкия хор“.Свали тази маска, Тед и ела при нас — обикновените хора.

Тед продължаваше да ме гледа и аз усещах, макар и подсъзнателно, че все още не е прекършен. Само че следващият път нямаше да действа така директно. Вероятно щеше да опита в гръб.

Може би това е просто законът на тълпата? Нахвърляй се върху този, който се дели от групата.

Не вярвам това да е била причината, макар че това би обяснило нещата. Едва ли замерянето с лайна между Тед и мен, можеше да се нарече израз на кипящите в тълпата страсти. Тълпата винаги се изправя срещу чуждия, силния, мутанта. Това бях аз, не Тед. Тед беше пълната противоположност на тези неща. Той беше момчето, което всеки баща би се надявал, че ще ухажва дъщеря му. Не, причината се криеше в Тед, не в тях. Трябваше да е в Тед. Почувствах как пипалата на вълнението се размърдват дълбоко в корема ми, сякаш бях колекционер на пеперуди, зърнал нов, съвършено непознат вид да лети из храсталака.

— Аз знам защо Тед напусна отбора — изрече убийствено нечий глас. Вдигнах глава и се огледах. Без съмнение — беше го изрекъл Свинарника. Когато чу гласа му Тед подскочи. Лицето му придоби измъчен вид.

— Ами казвай де — рекох аз.

— Ако само посмееш да си отвориш устата ще те убия — произнесе бавно Тед. Той се ухили злобно на Свин.

Свинарника се облещи уплашено и облиза устни. Направо се късаше от противоречия. Сигурно за пръв път в живота му се случваше ТОЙ да стиска дръжката на брадвата и не му стигаше смелост да я стовари върху врата на жертвата. Никой в класната стая разбира се, не се съмняваше в източника на информация — мисис Дейно прекарваше времето си в скитосвания из пазари, разпродажби на вещи втора ръка, църковни и училищни благотворителни обяди и освен това мисис Дейно имаше най-дългия и най-любопитния нос в Гейтс Фоулз. Готов съм да се закълна, че от всяко парти в града излизаше с по едно тесте записки. В състояние е да те затрупа с кирливи ризи преди да успееш да кажеш: „чу ли последната клюка за Сам Делакорте?“

— Аз… — поде Свинарника и извърна очи от Тед, който го душеше с поглед.

— Айде, разказвай, де — обади се ненадейно Силвия Рейгън. — Да не би да те е страх от златокосото момче, скъпи?

Свинарника я надари с една измъчена усмивка и после изплю на един дъх:

— Мисис Джонс е алкохоличка. От време на време я прибират да поизсъхне малко. Тед трябва да помага вкъщи.

Всички мълчаха.

— Ще те убия, Свинарник — каза Тед, ставайки. Лицето му беше мъртвешки бледо.

— Е, това пък сега не е никак хубаво — рекох аз. — Ти самият го каза по-рано. Сядай долу.

Тед се обърна към мен и за миг си помислих, че няма да издържи и ще се хвърли. Ако го беше посмял, сигурно щях да го застрелям. Трябва да го е прочел на лицето ми защото се подчини и седна.

— Така — взех думата аз. — Скелета изскочи от гардероба, а? Та къде значи я прибират да поизсъхне, Тед?

— Затваряй си устата — каза той дрезгаво. Косата му бе паднала напред. Стори ми се мазна. Учудих се, как досега не съм го забелязал.

— А, вече си е тука — обади се отново Свинарника и погледна към Тед с извинителна усмивка.

— Ти каза, че ще го убиеш — продължих замислено.

— Ще го убия — прошепна Тед. Очите му бяха зачервени и подпухнали.

— Значи и ти после ще хвърлиш вината на родителите си — усмихнах се аз. — Това не ти ли носи облекчение?

Тед седеше неподвижно, вкопчил пръсти в ръба на чина. Очевидно събитията приемаха съвършено неочакван обрат за него. Хармън Джексън се усмихваше неприятно. Може би таеше някаква стара злоба към Тед.

— Баща ти ли я докара до там? — запитах меко. — Как стана това? Прибираше се късно? Прегоряла вечеря и прочие? Подпийваше си от кухненското шери? Хай-хо.

— Ще те убия — изстена той.

Направо го дразнех — пред целия клас — и никой не ми каза да престана. Беше невероятно. Всички бяха вперили очи в него, сякаш очакваха на чина да заподскача някой розов слон.

— Трудничко трябва да е било съвместното съществуване с такава важна банкова клечка — рекох аз. — Опитай се да погледнеш на нещата от друга гледна точка. Отначало сигурно не е съзнавала, че с алкохола шега не бива. Оставила го е да я стисне в прегръдката си, да получи власт над нея. Човек го прави несъзнателно. Ти нямаш вина за това, не е ли така? Хай-хо.

— Млъквай! — изпищя той.

— Всичко е станало пред очите ти, но нещата са излезли изпод контрол, прав ли съм? Доста неприятно, а? Наистина ли я прибират от време на време в изтрезвителното, а Тед? Кажи де. Изповядай се. Правеше ли циркове вкъщи?

— Млъквай! Млъквай!

— Пиянски сцени пред съседите? Змии и гущери по стените? Или пък си мълчеше? Имаше ли халюцинации? Казвай де!

— Да! Да! Беше отвратително! — извика той задавяйки се в пяна. — Гадно ми беше както сега — като те гледам! Убиец! Убиец!

— Пишеш ли й? — попитах тихо.

— Защо да й пиша? — отвърна подивяло Тед. — Защо трябва да й пиша? Не искам да ми хленчи за прошка.

— И ти се отказа от футбола.

— Пияна кучка — процеди през зъби Тед Джонс.

Керол Грейнджър ахна повторно и магията бе разрушена. Очите на Тед изглеждаха леко прояснени. Яростния блясък в тях угасна и изведнъж той осъзна какво е казал.

— Ще те накарам да си платиш за това, Чарли — рече с тих глас Тед.

— Може. Никога не е късно — усмихнах се аз. — Значи майка ти е била една дърта пияна кучка. Трябва да е било наистина отвратително, а Тед.

Тед мълчеше без да откъсва очи от мен.

Играта свърши. Вече можеше да се заемем с нещо друго, поне за известно време. Защото имах чувството, че все още не съм свършил с Тед. или по-точно, че той не е свършил с мен.

Навън тичаха разтревожени хора.

Звънецът иззвъня.

Мълчанието се проточи за доста дълго време. Имаше върху какво да се помисли.