Гняв

Тринадесета глава

Ония от пожарната команда изглежда бяха решили, че не бива да жалят сили след като става дума за Плейсървилската гимназия. Пръв, на площадката пред училището се появи шефът на пожарната, седнал зад волана на един носещи се с бясна скорост синкав „Форд Пинто“. Следваше го първата пожарна, обкичена със стълбички и всевъзможни приспособления, а отзад идваха още две коли с помпи.

— Ще ги пуснеш ли да влязат? — попита Джек Голдман.

— Пожарът е навън в коридора — рекох аз. — Не тук.

— Заключи ли вратата на шкафчето? — обади се Силвия Рейгън. Беше едро, русо момиче, с големи, отпуснати гърди и доста развалени зъби.

— Да.

— Значи почва се.

Марк Гевин внезапно се изкикоти, сочейки към тичащите напред-назад по моравата пожарникари.

— Бива си ги. Двама дори се сблъскаха.

Падналите на земята пожарникари се надигнаха и започнаха да оправят осуканите маркучи. Тъкмо когато бяха готови да се хвърлят самоотвержено в горящия пъкъл, срещу тях изскочиха две костюмирани фигури. Едната принадлежеше на мистър Джонсън, Човекът-подводница, а другата на мистър Грейс. И двамата се заеха усилено да обясняват нещо на шефа на пожарната служба.

От спрелите коли мигом бяха развити дълги брезентови маркучи с блестящи металически наконечници, които пожарникарите изтеглиха към входа на училището. Шефът на пожарната служба се обърна и извика:

— Спрете!

Пожарникарите замряха нерешително насред поляната, а металните наконечници се поклащаха комично пред тях като изваяни от мед фалуси.

Шефът на пожарната се обърна и продължи разговора с мистър Джонсън и мистър Грейс. Мистър Джонсън сочеше с ръка към стая 16. Миг по-късно към тях се присъедини и Томас Денвър, по прякор „Високо остригания врат“. Всичко това ми заприлича на треньорско прекъсване в последната третина на хокеен мач.

— Искам да си ида вкъщи! — провикна се с обезумял поглед Ирма Бейтс.

— Не ти се урежда въпроса — отвърнах аз.

Шефът на пожарната отново подкани към действие своите верни рицари, мистър Грейс поклати ядосано глава и го потупа по рамото. Шефът се обърна и каза нещо на Денвър. Денвър кимна и се затича към главния вход.

На свой ред и шефът поклати глава, приближи се към Форда и измъкна от задната седалка един доста приятен на външен вид мегафон. Басирам се, че в пожарната служба се изтрепват кой да се уреди да говори с това нещо. Днес обаче, на везните бяха натежали началническите нашивки. Той вдигна мегафона и го насочи към тълпата зяпащи ученици.

— Моля, отдалечете се от сградата. Повтарям. Ако обичате, отдалечете се от сградата. Отдръпнете се по посока на отбивката за магистралата. Отдръпнете се по посока на отбивката за магистралата. Скоро ще дойдат да ви приберат автобуси. Училищните занятия се преустановяват до…

Чу се кратко, неуверено изпращяване.

— …до края на деня. Сега, ако обичате, отдалечете се от сградата.

Група учители наобиколиха децата и ги поведоха към отбивката за магистралата. Всички ръкомахаха и говореха оживено. Потърсих с очи моя приятел Джо МакКенеди, но не се виждаше никъде.

— Може ли да си пишем домашните? — запита с треперещ глас Мелвин Томас. Избухна всеобщ смях. После всички се огледаха изненадано.

— Стига да искаш — помислих за миг и добавих: — Ако на някой му се пуши, може да запали.

Няколко души мигом пъхнаха ръце в джобовете. Силвия Рейгън, дама с маниери, извади от чантата си смачкано пакетче „Камел“ и запали една цигара с обигран жест. После протегна небрежно крака, без да се грижи за онова, което се разкриваше под полата й. Личеше, че й е гот.

— Ако някой иска да се премести при свой приятел или приятелка, да се чувства свободен. Само не се опитвайте да ме нападате, или да избягате от стаята.

Без много шум и излишна суетня няколко деца побързаха да се прехвърлят при своите приятели, но повечето останаха по местата си. Мелвин Томас бе отворил учебника по алгебра, но изглежда не му се отдаваше да се концентрира върху написаното. Той вдигна глава и се облещи в мен със стъклен поглед. От радиоуредбата се разнесе тихо пращене. Някой я беше включил отново.

— Ало — чу се гласът на Денвър. — Ало, стая 16.

— Здрасти — рекох аз.

— Кой си ти?

— Чарли Декър.

Настъпи продължителна пауза. Най-сетне:

— Какво става там при вас, Декър?

Обмислих отговора.

— Мисля, че съм полудял — рекох аз.

Още по-продължителна пауза. Най-накрая, почти риторично:

— Какво си направил?

Махнах с ръка на Тед Джонс. Той ми отвърна с вежливо кимване.

— Мистър Денвър?

— Кой говори?

— Тед Джонс, мистър Денвър. Чарли има пистолет. Държи ни за заложници. Той застреля мисис Ъндерууд. Струва ми се, че мистър Ванс също е убит.

— Сигурен съм, че е така — добавих аз.

— Ох — каза Денвър.

Сара Пастерн се изкикоти отново.

— Тед Джонс?

— Слушам ви — каза Тед. Гласът му звучеше компетентно, но някак незаинтересовано. Направо да му се възхити човек.

— Освен теб и Декър кои други са в класната стая?

— Само за секунда — намесих се аз. — Ще направя проверка. Почакайте.

Извадих зеления бележник на мисис Ъндерууд и го отворих.

— Втори срок, нали?

— Да — обади се Корки.

— Окей. Започваме. Ирма Бейтс?

— Искам да си отида у дома! — изкрещя оглушително Ирма.

— Тук — рекох аз. — Сюзън Брукс?

— Тук.

— Нанси Каскин?

— Тук.

Така продължих до края на списъка. Двадесет и девет имена и само един отсъстващ — Питър Франклин.

— Питър Франклин застрелян ли е? — попита тихо мистър Денвър.

— Сгащи го дребната шарка — обади се Дон Лорди. Това предизвика нова вълна от смях.

— Декър?

— Да.

— Ще ги пуснеш ли да си вървят?

— Не точно сега.

— Защо? — ужасна тревога и загриженост се долавяше в гласа му и за миг изпитах съжаление към него. Но бързо го преодолях. Това е като при големите залагания на покер. Ето го съперникът, който след като цяла нощ е печелил и е натрупал камара от чипове пред себе си, внезапно започва да губи. И то не по малко, а наведнъж и на човек му се прищява да го съжали — него и неговата разпадаща се империя. Но или трябва да го довършиш, или да си готов да получиш един по ченето.

Така че аз му рекох:

— Още не сме свършили тук.

— Какво означава това?

— Това означава да си затваряш плювалника — срязах го аз. Керол Грейнджър изцъкли очи.

— Декър…

— Наричай ме Чарли. Така ми викат приятелите.

— Декър…

Вдигнах ръка и кръстосах пръсти.

— Ако не ми казваш Чарли ще застрелям някого.

Пауза.

— Чарли?

— Така е по-добре. — На последния чин Майк Гемин и Дик Кийни едва прикриваха усмивките си. Някои от останалите дори не си правеха труда да ги прикриват. — Ти ще ме наричаш Чарли, а аз тебе — Том. Съгласен ли си, Том?

Дълга, дълга пауза.

— Кога ще ги пуснеш, Чарли? Нищо не са ти сторили.

Пред училището бавно зави черно-бяла полицейска кола. Колата спря на средата на улицата и Джери Кесерлинг, който през 1975 година бе заместил Уорън Талбот на поста шериф, след като Уорън се оттегли за вечна почивка в градските гробища, се зае да регулира движението по пътя за езерото Оак Хил.

— Чуваш ли ме, Чарли?

— Да. Но не мога да ти отговоря. Не знам отговора. Предполагам, че ще довтасат още ченгета.

— Мистър Уулф ги повика — каза мистър Денвър. — Скоро работата ще стане дебела, Чарли. Сигурно ще се наложи да използват сълзотворен газ и… Чарли, защо трябва да усложняваш живота на твоите съученици, пък и твоя?

— Том?

— Какво? — почти злобно.

— Вдигай си костеливия задник и да им кажеш, че в мигът, в който изстрелят насам сълзотворен газ или нещо друго, ще ги накарам да съжаляват. Кажи им, да не забравят кой кара колата.

— Но защо? Защо правиш всичко това? — гласът му бе изпълнен с гняв, безсилие и уплаха.

— Не зная, — отвърнах аз — но каквото и да е, ще е по-интересно отколкото да скачаш подир гащичките, Том. Не го взимай навътре. Всичко, което искам от теб е да изприпкаш на двора и да им предадеш, каквото ти казах. Ще го сториш ли, Том?

— Нямам избор, нали?

— Така е, прав си. Нямаш никакъв избор. Има и още нещо, Том.

— Какво? — запита нерешително той.

— Както сигурно вече си разбрал, аз никак не те обичам, макар че до момента ти е било през оная работа. Но сега вече не сме в шибания ти кабинет, Том. Разбра ли? Не съм някаква си папка, която трябва да затвориш в три след обед. Разбра ли? — гласът ми бе прераснал в истеричен крясък. — РАЗБРА ЛИ МЕ ДОБРЕ, ТОМ? ОСЪЗНА ЛИ ВЕЧЕ ТОЗИ ПРОСТ ФАКТ ОТ ЖИВОТА?

— Да, Чарли — отвърна той с помръкнал глас — Разбрах.

— Не, все още не си го разбрал, Том. Но скоро ще го разбереш. Още преди залез слънце ще започнеш да осъзнаваш разликата между хората и хартийките в папката, между това да си вършиш работата и да те изработват. Какво мислиш за това, Томи, мой човек?

— Мисля, че умът ти е разстроен, Декър.

— Искаш да кажеш, че съм се побъркал, нали, Чарли? Това ли искаше да кажеш?

— Да.

— Кажи го, тогава.

— Мисля, че си се побъркал, Чарли — каза той с механичния тон, с който повтарят малките деца.

Денвър прочисти гърло, сякаш имаше още нещо да каже и след това радиоуредбата бе изключена. Из стаята се разнесе тих шепот. Плъзнах поглед по лицата им. Очите им бяха хладни, някак безстрастни (казват, че така било при шок, носиш се надолу към бездната като катапултирал пилот на боен самолет, умът ти отказва да работи и единственото, което можеш да правиш е да се надяваш, че парашутът най-сетне ще се отвори) и в главата ми прокънтя някакво полузабравено стихче от читанката:

Чудех се какво ли са научили днес, какво ли съм научил аз. Жълтите училищни автобуси се бяха подредили на шосето и децата се готвеха да се върнат към домашните дребните домашни радости — телевизия, музика. Ала в стая 16 урокът още не бе приключил.

Почуках с дръжката на пистолета по катедрата. Шумът в стаята утихна. Всички ме загледаха внимателно, както аз ги бях гледал досега. Съдия и съдебни заседатели, или съдебни заседатели и обвиняем? Едвам се сдържах да не се изкикотя.

— Така, — заговорих аз — вече всички са подушили лайното. Мисля, че е време малко да си поприказваме.

— Очи в очи? — това беше Джордж Яник. — Само ти и ние?

Имаше интелигентно лице и никак не изглеждаше уплашен.

— Да.

— Тогава по-добре да изключиш радиоуредбата.

— Затваряй си устата, копелдак такъв! — процеди през зъби Тед Джонс. Джордж го погледна обидено.

В настъпилата неловка тишина аз се изправих и превключих уредбата от „ПРИЕМАНЕ-ПРЕДАВАНЕ“ на „ПРИЕМАНЕ“.

Върнах се и отново седнах. После кимнах на Тед.

— Вече ми бе дошло наум — излъгах го аз. — Не бива да му се сърдиш.

Тед не отговори, но продължаваше да ме разглежда със странна усмивка, сякаш се чудеше какъв ли вкус ще имам ако ме схруска.

— Добре — обърнах се аз към класа. — Може и да съм се побъркал, но това не значи, че ще застрелям някого само защото си приказва откровено с мен. Повярвайте ми. Не се страхувайте, говорете каквото ви дойде наум. Само, разбира се, не приказвайте всички заедно — едва ли това щеше да е проблема. — Айде направо да хванем бика за рогата, как мислите, дали наистина мога да застрелям някой от вас?

Няколко души ме погледнаха стреснато, но никой не посмя да отговори.

— Добре. Защото искам да ви кажа, че нямам такова намерение. Смятам просто да си поседим и всеки да си каже, каквото му е на душата.

— Да, ти направо й извади душата на мис Ъндерууд — каза Тед. Все още се усмихваше със своята странна усмивка.

— Трябваше. Знам, че ви е трудно да го разберете, но… трябваше. Просто така се получи. И с мистър Ванс също. Но искам всички да сте спокойни. Нямам намерение да продължавам с кървавата баня, така че отпуснете се.

Керол Грейнджър бавно вдигна ръка. Кимнах й. Умът й сечеше като бръснач. Председател на класа и ненадминат майстор на разработки от типа на: „Нашата отговорност към черната раса“ или „Надежди за бъдещето“. Без съмнение вече й пазеха място в един от ония девически колежи, дето човек все се чуди колко девици всъщност са останали вътре. Що се отнася до мен — нямах нищо против нея.

— Кога ще можем да си тръгнем, Чарлз?

Въздъхнах уморено и вдигнах рамене.

— Ще трябва да почакаме и да видим какво ще стане.

— Но мама сигурно е уплашена до смърт!

— Защо? — попита я Силвия Рейгън. — Нали знае къде си?

Избухна смях. Само Тед Джонс не се смееше. Казах си, че трябва да внимавам с него. От лицето му не слизаше тази жестока, дивашка усмивка. Очевидно гореше от желание да се прояви. Но защо? Носът ли го сърбеше за слава или какво? Може би желанието да изпъкне — героят, който се хвърля безразсъдно в пламъците? Не беше много в негов стил. Глуповатия хубавец — това по-скоро ми се струваше да е стилът на Тед Джонс. Тед е единственият човек, който познавам, напуснал футболния отбор след три поредни блестящи представяния. Момчето дето завежда спортния отдел в училищния вестник го нарече „най-добрия защитник, който някога е имало Плейсървилското училище“. Докато един ден не напусна отбора — ненадейно, без никакво обяснение. За всеобщо удивление. А още по-удивително бе, че популярността му след случая не намаля нито на йота. Шансовете му да бъде избран за Ученик на годината бяха по-високи от всякога. Левият защитник Джо МакКенеди, веднъж сподели с мен, че единственото що годе смислено обяснение, което Тед дал пред вбесения отбор за случая било, че играта футбол му се виждала много тъпа и че той (Тед) смятал, че има много по-приятни начини да убиеш времето. Сега вече разбирате защо го уважавам, но проклет да съм ако знам какво имаше против мен. Може би ако разполагах с повече време щях да открия, но събитията се развиваха главоломно.

— Луд ли си? — попита ме ненадейно Хармън Джексън.

— Мисля, че съм луд — рекох му аз. — Всеки, който убива безпричинно е луд.

— Тогава, ще е по-добре да се предадеш — каза Хармън. — Може би ще могат да ти помогнат. Да те заведат на лекар. Нали разбираш?

— Искаш да кажеш, при някой такъв като Грейс? — попита Силвия. — Божичко, какъв извратен тип! Трябваше да разговарям с него след като хвърлих мастилница по дъртата лейди Грийн. През цялото време се мъчеше да надзърне под полата ми и все насочваше разговора към моя сексуален живот.

— Не че е кой знае колко бурен — подхвърли Пат Фицджералд и това отново предизвика смях.

— Не си пъхай гагата, където не ти е работа — сряза го ядно Силвия, хвърли цигарата на пода и я смачка с крак.

— Та какво смяташ да правиш? — попита Джек Голдман.

— Да гледам как превъртам — отвърнах аз. — Нищо повече.

На далечния край на моравата беше спряла втора полицейска кола. Можех да се басирам, че третата е отскочила пътьом до закусвалня „Младежка“ да попълни запасите от кафе и сандвичи. Денвър разговаряше с някакъв офицер от щатската полиция, облечен в син панталон и полувоенна риза. Горе на разклона, Джери Кесерлинг пусна няколко частни автомобила да приберат децата си. Колите се спряха само за миг и потеглиха отново. Мистър Грейс разговаряше с непознат мъж облечен в скъп костюм. Пожарникарите се бяха струпали на група, пушеха и чакаха някой най-сетне да им нареди да угасят пожара или да си ходят вкъщи.

— Има ли всичко това нещо общо с побоя на Карлсон? — попита Корки.

— Откъде да знам има ли или няма? — отвърнах раздразнено. — Ако знаех какво ме кара да го правя, най-вероятно въобще нямаше да го правя.

— Причината е в твоите родители — рече Сюзън Брукс. — Само в родителите ти е причината.

Тед Джонс издаде подигравателен звук.

Погледнах я, изненадан. Сюзън Брукс беше едно от онези момичета, които никога не започват първи разговора и учителите все трябва да ги подканят да говорят като ги питат нещо. Сериозно, затворено в себе си момиче. Без високи изисквания от живота, нито пък с кой знае какви надежди. Такива обикновено се омъжват за някой шофьор на камион, преместват се да живеят на Западния бряг, прекарват дните си в кухнята и се сещат за роднините си тук, на изток, колкото се може по-рядко. Животът им е тих и спокоен и с годините красотата им става само по-благородна.

— Моите родители — казах аз, сякаш опитвах вкуса на тези думи. Можех да им разкажа за оня ловен излет с тате, когато бях на девет. „Моят ловен излет“, от Чарлз Декър. А отдолу: „Как подслушах тате, като разказваше за носовете на чероките“. Гадничко, нали?

Погледнах крадешком към Тед Джонс, гледаше ме с намръщено, почти яростно изражение, сякаш някой току-що бе напъхал в устата му лимон и след това насила му бе затръшнал ченето. Сякаш в главата му имаше забит електрод и от там периодически мозъкът му се разтърсваше от психоелектрични вибрации.

— Така пише в книгите по психология — продължаваше да ни убеждава Сюзън. — Фактите говорят… — тя внезапно осъзна факта, че самата тя говори пред смълчаната публика (с най-спокоен тон и то пред целия клас) и млъкна. Носеше бледозелена блуза и презрамките на сутиена й прозираха като бели тебеширени линии.

— Моите родители — рекох отново и отново спрях дотук. В главата ми нахлуха картини от ловния излет — събуждам се, сенките на дърветата танцуват по изпънатата стена на палатката (дали е била изпъната? че как, баща ми я бе опънал, а той опъваше яко, винаги и във всяка работа пипаше яко), известно време следя танца на клоните, пикае ми се ужасно, чувствам се като съвсем малко дете… и изведнъж си спомням нещо — нещо което се е случило преди много, много години. Не искам да говоря за това. Не съм го казвал и на мистър Грейс. Сега си имах друго занимание, а и не биваше да забравям за Тед. На Тед не му пука от такива работи. Или може би му пука и то твърде много. Може би на Тед все още може да му се… помогне. За мен, предполагам, вече е твърде късно, макар че, не казват ли, че по-добре късно, отколкото никога? Така е.

Навън всичко изглеждаше спокойно. Последната полицейска кола вече бе пристигнала и както очаквах отвътре раздаваха на останалите ченгета кафе и сандвичи. Време е да си поприказваме малко.

— Моите родители — рекох аз.