Гняв

Четвърта глава

Администрацията на Плейсървилското училище се намира на третия етаж, редом с библиотеката, читалнята и „Стая 300“, където се учим на машинопис. Излезеш ли на етажа, първото което ще чуеш е това безспирно, досадно трака-трак, което прекъсва единствено по време на междучасията, или когато мисис Грийн има нещо да каже. Но предполагам, че рядко я обзема настроение да приказва, защото машинките тракат почти непрестанно. В стаята се мъдрят трийсетина разнебитени стари „Ъндерууд“, верни като прословутата желязна гвардия. Всичките са номерирани, за да знаеш коя е твоята. Шумът никога не спира, трака-трак, трака-трак и така от септември до юни. Винаги свързвам това гадно тракане с досадното чакане пред канцеларията, докато мистър Денвър и мистър Грейс — неразделни като сиамските близнаци — благоволят да ме повикат. Чувствам се като в онези филми за джунглата, където героят е принуден да навлиза все по-надълбоко в пущинаците на Африка и неминуемо настъпва момента, когато той задава въпроса: „Кога ще престанат да думкат тези ужасни тамтами?“ И когато най-сетне ужасните тамтами престанат да думкат, той оглежда спотаената гора наоколо и произнася: „Не ми харесва тая работа. Твърде тихо е“.

Нарочно се забавих по пътя към администрацията, с надеждата че не ще се наложи да чакам дълго, но секретарката — мис Марбъл — само се усмихна и каза:

— Сядай, Чарли. Мистър Денвър след миг ще се заеме с теб.

Така че седнах на ръба на изтърканата скамейка и зачаках мистър Денвър да се заеме с мен. И кой мислите седеше срещу мен, в креслото за гости? Ал Латръп — старото ловно приятелче на баща ми. Още като го зърнах, той отмести очи, но сигурен бях, че ме е познал. Стискаше куфарче в скута си, отпред беше натрупал купчина нови мострени учебници.

Никога досега не го бях виждал изтупан в костюм. Двамата с баща ми бяха сред най-великите ловци. Зад гърба си имаха низ от славни подвизи, включващи ту разпарянето на някоя мечка-стръвница, ту рекорден лов на яребици. Веднъж и аз излязох на лов с тях и още няколко души от дружината. Част от упоритата програма на тате да „направи сина си Мъж“.

— Здрасти — рекох му аз и го надарих с най-гадната си усмивка. От начина, по който подскочи разбрах, че вече са му разказали за мен.

— А… здрасти… хм, Чарли — той хвърли крадлив поглед към мис Марбъл, но тя бе погълната от някакъв списък, който й бе донесла мисис Венсън от съседния кабинет. Оттам не можеше да очаква помощ. Не му оставаше нищо друго, освен да се изправи очи в очи с това побъркано копеле — психясалия син на Карл Декър, дето за малко да пребие от бой учителя по физика и химия.

— Бизнес посещение, а? — запитах го аз.

— Ами да, така е — той направи опит да се усмихне. — Минавам да видя дали ще мога да продам някоя книга.

— Направо прегазваш конкуренцията, а?

Той подскочи отново.

— Абе, нали знаеш как е, едно загубиш, друго спечелиш. Ясно ти е, Чарли.

Да-а. Знаех. Изведнъж изгубих желание да се заяждам с него. Беше на четиридесет, доста оплешивял и с крокодилски торбички под очите. Обикаляше от училище на училище с разнебитения си фургон, натъпкан догоре с учебници и книги и чакаше с нетърпение да дойде ноември, за да се отправи с ловната компания на тате нагоре, към Алагашите. Една година и аз отидох с тях. Бях само на девет, вечерта се събудих изплашен от пиянските им гласове. И това е всичко. Но този човек тук — той не беше грубиян. По-скоро един обикновен четиредесет годишен плешивец, който се чуди как да изкара някой долар. Такъв си беше, макар да го бях чувал как се хвали, че ще пререже гърлото на жена си без да му мигне окото. А и в края на краищата — не неговите, а моите ръце бяха тези, които се изцапаха с кръв.

И все пак, не ми харесваше начинът, по който очите му подскачаха насам-натам и за миг — само за един миг — изпитах непреодолимото желание да го сграбча за шията, да го придърпам към мен и да изкрещя в лицето му: Ти и баща ми и всички ваши приятели, всички трябва да дойдете с мен, в Грийнмантъл, защото и вие сте замесени и вие сте замесени, всички вие сте замесени!

Вместо това си седях кротко, гледах го как се поти и си мислих за ония времена.