Глад

Трийсет и девета глава

Отряд „Пропаднала надежда“ — така ги наричаше Мери, защото бяха точно това: последната останала надежда на кервана. В крайна сметка потеглиха само осем души: Мери и Стентън; сестра ѝ Сара със съпруга си Джей; Франклин Грейвс, макар и да изглеждаше твърде болнав и да беше изгубил половината си телесно тегло; Салвадор и Луис, двамата индианци от племето миуоки, които бяха придружили Стентън по пътя обратно от ранчото на Джонсън; и Уилям Еди.

Семейство Мърфи и семейство Брийн отказаха да се включат, и Мери го посрещна с облекчение. Според тях идеята беше абсурдна и предвиждаха, че всички ще се върнат до един ден — освен ако не замръзнат до смърт. Не беше ясно дали Салвадор и Луис наистина искаха да потеглят с тях, тъй като и тяхната вярност към Стентън имаше някакви граници, но явно не искаха и да останат сами с хората, които току-що бяха убили момчето от племето пайути.

Хората от отряда не искаха да взимат много със себе си; в лагера оставаха доста гърла за хранене. Патрик Брийн и Долан заявиха, че би трябвало да тръгнат без нищо. И без това щяха да загинат, така че онова, което взимаха със себе си, само щеше да се похаби.

Подбраха провизиите с особено внимание. Бяха останали без сили, а всяка унция щеше да бъде от значение, ако им се наложеше да бягат. Взеха една брадва, едно въже (омотано около кръста на Еди като колан) и по едно одеяло на човек, преметнато на раменете им като наметало. Стентън и Еди носеха пушките си. Маргарет Рийд и Елизабет Грейвс тайно им дадоха сушено говеждо, което щеше да им стигне за няколко дни. Точно преди да потеглят, Мери забеляза как Стентън прибра още някакви неща в джобовете на връхната си дреха, но не видя точно какви бяха.

В утринта на потеглянето не валеше сняг и това беше добър знак. Елизабет бързо целуна бащата на Мери — първият признак на близост между тях, който Мери бе виждала от много дълго време насам. Загубата на Уилям и Елеанор едновременно се беше оказала почти непосилна за майка ѝ.

Мери откри, че ѝ е по-трудно да се сбогува с останалите си братя и сестри. Разделяха се за пръв път през целия си живот. Трите по-малки сестри и двете момчета от семейство Грейвс силно прегърнаха Мери и Сара.

— Не плачете. Ще изпратим хора да ви помогнат, а след това отново ще бъдем заедно — рече Мери, като ги прегръщаше в отговор.

Съвсем не беше сигурна дали вярва на думите си.

Когато зората просветна на хоризонта — яркорозова, поръбена с фина ивица в синьо — те потеглиха към планините.

Четирийсета глава

Стентън беше остарял само за една седмица. Очите му бяха почти ослепели от блясъка на снежната покривка, а тялото му бе изтормозено от пътя — необятна, безкрайна поредица от възвишения и падини, съвършено еднакви под бялата пелена. По негова преценка вървяха около десет часа на ден, но сякаш изминаваха само по няколко мили. Щеше да мине повече от месец, докато стигнат до мястото, където можеха да открият помощ.

Имаха провизии за пет дни, така че бяха започнали да се хранят само вечер.

Мери отброяваше изминалите дни, като връзваше възли на едно парче връв — дълга кафява нишка, която беше откъснала от ръба на полата си — и сякаш с всеки нов възел пристягаше все по-здраво нещо, което пърхаше в гърдите на Стентън — някаква миниатюрна частица от него, която продължаваше да се вълнува от мисълта за любов. Беше изумен, че тя изобщо е в състояние да връзва възли, че пръстите ѝ все още могат да се свиват по този начин, докато неговите пръсти, болезнено чувствителни и почернели от измръзването, често оставаха безполезни дори след като ги беше сгрял на огъня.

Вечер събираше дърва, като надвиваше изтощението си с упорито животинско желание за живот. Спяха седнали един до друг, сгушени до огъня, когато изобщо успяваха да заспят. Чарлс, Еди, Франклин Грейвс и Джей Фосдик се редуваха да остават на пост през нощта, макар че силите на Грейвс бързо го напускаха и понякога едва успяваха да го разбудят на зазоряване.

Огънят обикновено разтопяваше снега под себе си. До сутринта хората от отряда се озоваваха на дъното на яма, дълбока по шест стъпки и повече, и изкачването по стръмните бели стени изразходваше енергия, която не можеха да си позволят да пилеят. Стентън живееше в страх от деня, когато някой от тях щеше да се окаже твърде отслабнал, за да успее да се изкачи.

От няколко дни не бяха виждали следи от вълците — и от всякакви други зверове.

Но когато силите им започнаха да гаснат, Стентън долови промяна около себе си. Започна да чува шумове в гората — шепот, съсък на пъргаво движение между мъртвите дървета. Знаеше, че хищниците следят ранени и умиращи животни в очакване на мига, в който сами ще паднат на земята. Хората от отряда със снегоходките умираха — бавно, но сигурно — и заразените вълци бяха подушили миризмата на наближаващата смърт.

Поредното време на мрак, преобразен в пейзаж от заслепяващо бяло: Стентън приветстваше нощта дори само защото му даваше шанс да даде малко почивка на очите си. Често се чувстваше така, все едно очите му кървят или някой ги гъделичка с нож; веднъж Еди съвсем беше ослепял, макар и временно, и се наложи да се държи с една ръка за колана на Стентън, докато го следваше.

Мери се свлече на мястото до него. Свиха се под едно и също мръсно одеяло, макар и от това да нямаше почти никаква полза. Струваше му се, че вече непрекъснато е мокър, непрекъснато му е студено, непрекъснато е гладен.

Лицето ѝ беше изгоряло от слънцето, а кожата на носа ѝ се белеше. Тя бръкна в джоба си и извади парче сушено говеждо.

— Хайде на вечеря — каза тя.

Винаги казваше така, макар че това бе единственото им хранене за деня.

— Яж бавно — добави тя.

— Колко ни остава?

Болеше го, когато ядеше. Стомахът му се свиваше едновременно от глад и пристъпи на гадене. Зъбите му звъняха от студ и бяха започнали да се разпадат, след като твърде дълго време бяха живели с твърде малко храна.

— За колко дни ще ни стигне още?

Тя поклати глава.

— Не мисли за това сега. Все ще намерим нещо.

Небето бързо притъмняваше, но огънят отказваше да се разгори; дървата бяха мокри. Първо Еди се пробва с кремъка и огнивото, след него Стентън и Джей. Стентън се отдръпна и видя как слънцето потъва зад планините, видя как дневната светлина се разтапя и се оттича от небето и на мястото на изтощението му се надигна първичен страх.

— Вземи брадвата — нареди той на Джей. — Отсечи някое дърво. Отсечи клони, отсечи каквото и да е.

Сетне се отправи към гората, като подтичваше, въпреки хватката на снега, който се вкопчваше в краката му. Едва преди час му се беше струвало, че няма да може да направи и една крачка повече, но сега тялото му сякаш бе наелектризирано от страха; ако нямаха запален огън, нямаха никакви шансове. Щяха да замръзнат, докато спят. Освен това огънят държеше на разстояние вълците — или каквото и да беше онова, което ги преследваше.

Ударите на брадвата отекнаха в низината. Но бяха бавни, твърде бавни. Дори Джей да успееше да отсече някое дърво, нямаше да смогнат да го нацепят навреме. Стентън се хвърли в дълбоките сенки на горичка от мрачни, надвиснали вечнозелени дървета. Приведе се под клоните им, като опипваше земята под тях в търсене на достатъчно сухи дърва, за да горят; откри съчки и подпалки, но нищо друго, което щеше да им свърши работа за повече време. Продължи да търси, докато изгуби лагера от поглед, отчаян и почти изгубил здравия си разсъдък — от снега, от безкрайното катерене, от глада и безсмислената битка, която не спираха да водят ден след ден.

Под голям бор намери дърва, които бяха останали почти недокоснати от природните стихии, заслонени от купола, който образуваха клоните на дървото над тях. Събра толкова, колкото можеше да носи; щяха да им стигнат за един час или малко повече — достатъчно, та Джей да нацепи някое и друго дърво.

Той се обърна, за да се върне в лагера, и в този момент забеляза движение с периферното си зрение. Бързо, като вълк, тичащ между дърветата.

Но не бяха вълци.

Зърна друга сянка, друго нещо, притичващо около него.

Пусна дървата в снега, като задържа само една борова цепеница. Сетне удари с кремъка си срещу нея. „Запали се, проклета да си!“ Разхвърчаха се искри, които се посипаха по снега, без да запалят нищо. Пръстите му бяха вкочанени и тромави. Едва не изпусна кремъка, но го улови в последния момент.

И чу нещото зад гърба си едва броени секунди преди да забие зъбите си във врата му.

Извърна се и размаха цепеницата на сляпо, като тояга. Чу как се удари в нападателя му и видя нещо тъмно и разкривено, наполовина човек и наполовина звяр, което се отдръпна назад сред дърветата.

Някакъв демон. Чудовище.

Нямаше друга дума, с която да го нарече.

Стентън се втурна да бяга — доколкото можеше в снега, дълбок до коленете. По лицето му се стичаше пот и мигновено замръзваше, като опъваше бузите му и разкривяваше устата му в зловеща гримаса.

Паниката бушуваше в него, примесена с изумление.

Тамсен беше казала истината.

Внезапната яснота на осъзнаването го прониза като леден скрижал — и сякаш едновременно накара сърцето му да спре и разпръсна облаците над мислите му. Понякога истината беше такава. Истината не беше спасение, както му бе казал веднъж неговият дядо, а точно обратното: нещо ледено, което кара човека да се скове от ужас.

Но сега мислите му препускаха, а кръвта течеше прекалено бързо във вените му. Той се бореше да си поеме дъх, докато напразно опипваше зад гърба си за пушката. Къде беше пушката му?

Значи никога не са били глутница заразени вълци, които са ги дебнели, нападали са добитъка им и са се криели сред дърветата. Така ли?

През цялото време са били тези… неща.

Не. Не. Разумът му го предаваше. Той забави крачка и погледна с присвити очи обратно към дърветата.

Сенките се стрелкаха между тях, преобразени от снежната нощ.

Къде беше пушката му?

Едва тогава си спомни, че я бе подпрял на дънера на едно дърво в началото на гората. Щеше да му се наложи да тича, за да стигне до нея. Снегът вече стигаше до над коленете му; мракът се беше спуснал съвсем.

Хвърляше цялата си тежест във всяка следваща крачка. „Не се обръщай, просто тичай.“ Кръвта му кънтеше в ушите. А после го чу: влажно задъхано дишане, възбудено и накъсано, сякаш нещото, което го преследваше, бе принудено да си поема дъх през лепкава, прогнила влага.

Чуваше го все по-близо. То го настигаше.

Каквото и да го беше нападнало, каквото и да беше видял, то беше истинско. Те бяха истински.

„Съжалявам.“ Не знаеше за какво — за това, че не беше повярвал на приказките, които разпространяваше Тамсен сред кервана? За това, че не ги беше защитил?

За целия си живот, който не беше пропилян в грях, не съвсем, а в задушаващата прегръдка на вярата в съществуването на греха?

Вече виждаше пушката си, а зад нея различаваше и тънка струйка дим, което означаваше лагерен огън. Може би все още не беше твърде късно за него.

До пушката му оставаха броени стъпки, когато нещото скочи. Той почувства остро и болезнено опарване по прасеца си; все едно някой бе притиснал нагорещен до червено ръжен в плътта му. А сетне и изгаряща болка в десния си прасец, така че се отърколи в снега като бебе. Опита се да пропълзи напред на колене, но нещо го беше сграбчило за краката и го теглеше назад. Усети още един удар отзад по главата, а болката бе толкова силна, че сякаш го заслепиха светкавици.

Не можеше да умре по този начин.

Не и сега.

Още не.

Пръстите му едва достигнаха до приклада на пушката. Подхлъзнаха се по него, но не успяха да го уловят. Но създанието вече го беше докопало и го беше захапало за глезена — и Стентън изстена от ужас, когато видя човешки очи и човешка уста…

Каквото и да беше това нещо, някога то е било човешко същество.

Но създанието вече не беше човек. Зъбите му не бяха човешки; Стентън усети как се забиват дълбоко в кожата му, в мускулите, и между тях се показва нещо мокро и ужасяващо, което нямаше какво да е друго — освен език.

Той ритна нещото с всичка сила в лицето. То не го пусна, но за миг замря и той успя да се извърти и да достигне пушката си.

Сетне отново се претърколи по гръб, вдигна оръжието пред гърдите си и стреля право в очите на създанието.

Чудовището го пусна. Стентън не изчака да види дали е мъртво. С усилие се изправи на крака и когато отпусна тежестта си на десния, го прониза толкова силна болка, че пред очите му причерня. Видя как още от тях се събират между дърветата. Стреля отново, на сляпо, като не беше сигурен дали изобщо се цели в сенките. Спря на снега, като трепереше и губеше кръв, и ги видя да се прегрупират — като тъмен поток от тела. Отново вдигна пушката си, когато внезапно движение го накара да се обърне: едно от тях се беше нахвърлило върху него от лявата му страна, от засада, и преди да успее да се прицели, го повали по гръб в снега, а пушката изхвърча от ръцете му.

Вонеше на труп, оставен твърде дълго на слънцето. Но пръстите му бяха студени, хлъзгави и влажни — от гнилоч. Той се задави от миризмата. Опита се да го отхвърли от себе си, но беше затиснат под него и нямаше сили да се съпротивлява. Устата на нещото сякаш се отвори двойно по-широко, като долната му челюст се откачи като на змия. Той зърна зъби, остри като гвоздеи и твърде, прекалено много — и дългия лъскав тъмен тунел на гърлото му, и ужасяващия език, който шибаше насам-натам като сляпо животно в търсене на плячка.

А сетне сякаш експлозия раздели челото му на две. Нещото се изпъна назад — Стентън усети вкус на повръщано — и се отдръпна, а половината му лице висеше като счупена щора. Но продължаваше да се движи. Беше живо.

Разнесоха се викове. Мери се озова до него, на колене в снега, като го дърпаше. Плачеше и крещеше.

— Защо ни остави? Нали знаеш, че е опасно? Какво си мислеше? Защо тръгна сам?

Уилям Еди стоеше зад него, стиснал димящата си пушка. Но очите му не се откъсваха от крака на Стентън, а изражението му не лъжеше.

— Лошо, а? — каза Стентън. — Чудовищата ме докопаха.

Думите изскочиха от устата му, преди да си даде сметка колко налудничаво звучат.

Но дали наистина беше налудничаво?

Може би това бе проклятието на тези планини — те първо принуждаваха човека да полудее, а след това обръщаха собствената му лудост срещу него самия, облечена в плът.

Като някакво библейско наказание.

Мери продължаваше да го стиска за ръката, все едно той можеше да се изправи на крака и да си тръгне оттам.

Стентън усещаше болестта, която навлизаше в тялото му, като някаква тъмна, хлъзгава и чужда тръпка по вените си — толкова ледена, че го изгаряше. Колко ли време щеше да мине, преди да го преобрази? Няколко дни? Една седмица? Поне дотогава щеше да е мъртъв вече, замръзнал от студ или разкъсан от чудовищата, след като се върнат.

Но дори това да не беше болестта, вече нямаше никакво значение. Беше толкова тежко ранен, че нямаше как да го върнат в лагера или да го пренесат достатъчно близо до ранчото, за да доведат някого на помощ.

— Тръгвай — рече той на Мери. — Бягай. Има и други. Всеки миг ще дойдат.

— Не мога да те изоставя — отвърна тя.

Дали изобщо му вярваше? Дали беше възможно да го разбере? Беше прекалено студено, за да заплаче, но дори на мътната светлина от далечния огън — значи все пак бяха успели да го запалят — болката се четеше ясно по лицето ѝ. Нито една част от него не беше останала недокосната от тази болка.

— Трябва — рече той и се обърна към Еди.

Напрежението и ужасът продължаваха да се разнасят в него, така че главата му се въртеше, сякаш всеки миг щеше да повърне. Трябваше да отпусне глава, поне за малко…

— Тръгвайте. Отдалечете се колкото можете повече от това място.

Еди вдигна пушката на Стентън.

— Искаш ли да ти я заредя?

— Не, вземете я с вас. Ще ви потрябва. Аз ще се оправя.

Сетне се обърна към Мери:

— Хайде, тръгвай. Искам да останеш жива, Мери. Иначе няма да има никакъв смисъл. Абсолютно никакъв смисъл.

Но тя не помръдваше от мястото си до него.

— Няма да те изоставя. Няма.

Гласът ѝ звучеше така, все едно се пропукваше лед; все едно се пропукваше самата тя. Всички се пропукваха.

Устата му започна да пари и се овлажни. Очите му се замъглиха и пред тях се появиха искрици. Бледото лице на Мери му се струваше твърде близо. Ужасно му се искаше да я целуне.

Но си нямаше доверие да го направи. Кой знае какво щеше да му донесе вкусът на устните ѝ.

Кой знае какво щеше да стане с нея, когато във вените му бушуваше този внезапен глад.

— Тръгвайте — рече той за последен път с финален прилив на увереност, който отне всичките му сили.

Зарадва се, когато Еди я улови под мишниците и я дръпна, за да я изправи на крака. Нямаше да има сили да я накара да си тръгне още веднъж. Може би щеше да я помоли да остане с него. Може би щеше да започне да я умолява да легне на снега до него и да го прегърне, докато не дойдат зверовете, за да ги разкъсат.

Може би щеше да започне да я целува, докато самият той не я разкъса. Заби пръсти в снега, като се опитваше да охлади все по-силната горещина във вените си, от която изгаряше целият.

Още дълго време продължи да чува виковете ѝ, докато тя повтаряше името му и умоляваше Еди да я пусне. Най-сетне гласът ѝ отслабна като свиренето на вятъра сред далечните върхове.

Той изчака, докато вече не можеше да направи разлика между двете, преди да бръкне в джоба си. Беше донесъл със себе си две неща — сантиментални капризи. Едното беше кесийката му за тютюн, в която носеше последната стиска златна Вирджиния. Наложи се силно да дъхне в шепите си, за да ги събуди за живот; едва тогава внимателно извади една хартийка и положи последните си късчета тютюн в нея. Облиза крайчеца на хартийката и я сви между палеца и показалеца си. Успя да накара кремъка да хвърли една искра и имаше късмет да я улови. Внимателно я разпали до пламъче. Дръпна дълбоко и напълни дробовете си с ароматен, топъл дим. Добре. Едно последно хубаво нещо в живота му.

Жегата вътре в него вече го поглъщаше изцяло, но той се опита да успокои ума си. Спомените се носеха през него като сенки над водата: дядо му, който обикновено беше толкова строг и неумолим, веднъж бе дал утеха в скръбта на мъж от своето паство, който бе изгубил жена си. Дъждът, който биеше по покрива на къщата на Лидия, когато бяха на тавана, тя се притискаше в него и косата ѝ го погъделичка по лицето, когато се наведе да го целуне. В онзи миг животът му можеше да свърши и той нямаше да има нищо против. Беше я предал и оттогава се беше борил да поправи грешката си; и може би в крайна сметка точно това бе неговото покаяние. „Божиите мелници бавно мелят, но мелят на ситно.“ Запита се къде ли беше Едуин Брайънт; надяваше се да е добре.

Не си позволяваше да мисли за Мери — все още не.

Най-сетне изпуши цигарата до пръстите си и я пусна в снега. От другия си джоб извади малък револвер. Със седефена дръжка, красив като бижу. Беше го запазил у себе си с мисълта, че е съвършеният спомен от Тамсен Донър. Красива, но смъртоносна. Провери дали е готов за стрелба.

И едва след това затвори очи и си представи лицето на Мери. Привика го от мрака на съзнанието си и го задържа пред вътрешния си взор — като ярко грейнала звезда, като последния си спомен.

Револверът бе малък, така че се оказа удобно да пъхне дулото между зъбите си.

Четирийсет и първа глава

Седмината останали членове на отряд „Пропаднала надежда“ бяха изкачили следващия склон наполовина, когато чуха изстрела, който отекна над долината.

Дотогава Мери беше престанала да крещи вече. Олюля се само веднъж. Сетне продължи да крачи напред, като стискаше очи срещу внезапните заслепяващи пориви на снежната вихрушка.

Четирийсет и втора глава

Тамсен беше сигурна, че Бог ги е изоставил. Питаше се единствено от колко време бяха оставени на милостта на един свят без Бог — дали не беше още от самото начало? Дали се беше случило в онази вечер, когато взе за любовник Джефри Уилямс, семейния лекар, или бе станало много преди това? Дали дяволът не я беше последвал чак дотук? А може би дяволът бе вътре в нея — още от деня, в който се беше родила. Може би точно дяволът я пазеше жива.

В нощта, в която го ухапаха, Соломон Хук — синът на Бетси от първия ѝ съпруг — беше излязъл от палатката, за да занесе калаена чаша с гореща вода на мъжете, които стояха на пост. До този момент в лагера до рекичката с елшите цареше спокойствие. Тамсен и останалите от семейството чуха неговия вик и изтичаха от палатката, на студа и влагата, където го намериха проснат на земята, а към гората се стрелна сенчеста фигура.

Тамсен изкрещя и когато Уолт Херън вдигна пушката си и стреля след съществото, тя не изпита никакво усещане за мъст, а единствено нови дълбини на ужаса. Вече нямаше как да се отрече, че там навън наистина имаше нещо смъртоносно и нечовешко, което непрестанно пропълзяваше все по-близо до тях.

Джейкъб веднага занесе доведения си син в палатката и Тамсен се зае да се погрижи за раните на момчето, докато Бетси стоеше отстрани и плачеше, заровила лице в дланите си. От създанието по момчето беше полепнала тежка воня — подобно на миазма, на лоша поличба. Момчето не изглеждаше толкова зле, но отстрани на шията му имаше дълбока резка, която притесняваше Тамсен, и дори след като почисти раната, тя продължи да усеща, че нещо не е наред.

Соломон живна още на следващата сутрин, а до следобед вече се държеше така, все едно нищо не е станало. Отиде с Лиан да събере дърва за огъня и събра сняг в едно ведро, за да го разтопят за вода. Имаше здрав апетит. Изглеждаше неуморим.

До вечерта страните му се бяха зачервили и пареха на пипане. Кожата му беше мокра от пот.

На другия ден вече тичаше насам-натам, като бореше братята и сестрите си в претъпканата палатка. Когато Бетси го сгълча, той изхвърча навън на студа без връхна дреха или ръкавици и не им обърна никакво внимание, когато му казаха да се върне вътре. Не позволи и на Тамсен да прегледа раната или да му смени превръзката.

Очите му блестяха и се стрелкаха насам-натам, а устните му бяха разкривени от някаква странна, разсеяна усмивка. В съзнанието на Тамсен туптеше споменът за Халоран. Това я караше да се страхува, но не знаеше как ще може да го обясни на Джейкъб или на майката на момчето. Реши да не им казва нищо, а да го наглежда. Все пак още беше малък. Децата се възстановяваха бързо.

Но с всеки изминал час той ставаше все по-зле. По-превъзбуден, по-агресивен, по-маниакален. Тамсен сякаш виждаше Халоран във всичко, което правеше или казваше Соломон, във враждебността и нетърпението му. В негово присъствие беше напрегната, като очакваше всеки момент да се прекърши. И този миг дойде, когато той се нахвърли върху малката Джорджия, една от дъщерите на Тамсен. Бърза като ястреб, тя се стрелна между тях и блъсна Соломон по-надалеч от нея. Веждите на Джейкъб подскочиха нагоре, а Бетси се втурна да застане до сина си.

— Какво си мислиш, че правиш? — настоя да узнае тя. — Можеше да го нараниш. Той е ранен, забрави ли?

Но Тамсен бе видяла ужаса, който пробяга по лицето на Соломон. Той знаеше какво едва не бе направил. Това беше последната му истинска човешка мисъл. Изскочи от палатката, преди някой да успее да го спре, и изчезна в нощта.

Наложи се да се притекат двама мъже, за да удържат Бетси да не побегне в мрака след него.

За Бетси това беше началото на края. Отначало беше бясна на всички, че ѝ бяха попречили да се опита да спаси сина си.

— Нямаше как да го спасиш — опита се да ѝ обясни Тамсен, но Бетси отказваше да ѝ повярва.

— Трябва да го намерим. Той не може да оцелее самичък — увещаваше мъжа си Бетси.

Поне беше запазила достатъчно здрав разум, за да си дава сметка, че не може да тръгне сама след него.

— Каквото и да има там навън, те ще го убият. Ще го разкъсат на парчета.

Видяха го две нощи след това. Един от пазачите — отново Уолтър Херън, който явно нямаше никакъв късмет — бе нападнат в момента, в който се отдалечи прекалено много от кладите. Създанията се разпръснаха в мрака, когато пристигна и вторият пазач, Джон Дентън, но не и преди Дентън да види Соломон Хук заедно с тях, с животински блясък в очите, като тромаво вълче на първия си лов. Той се кълнеше в живота си, че не се е заблудил.

Бетси нададе вой и се хвърли срещу него, като го обвиняваше в лъжа, но Дентън не отстъпи.

— Твоето момче е… преобразено — рече той.

Тамсен преглътна тежко.

— Станал е един от тях.

Никой не възрази.

Вече разбираха как точно става.

Четирийсет и трета глава

Беше Коледа: на хоризонта се развиделяваше, но зората едва се виждаше от двете страни на пушека, който се издигаше към небето и го почерняше.

Мери нямаше да разбере кой ден е, ако сестра ѝ Сара не ѝ бе казала. Тя беше изгубила връвта с възлите преди три дни; беше изоставила Стентън, беше чула изстрел и просто беше пуснала връвта, като беше оставила да паднат заедно с нея и мислите, и спомените, и надеждите.

Сега беше като животно. Ставаше, когато ѝ кажеха да стане, следваше човека пред себе си като муле от товарен керван и сядаше, когато спираха за нощувка. Когато беше жадна, разтапяше сняг в устата си. Болката на глада се беше преобразила в друг вид болка: вече не можеше да яде и никога повече нямаше да изпита глад. В стомаха ѝ се бе загнездило нещо зверско, ужасяващо, което я разкъсваше на парчета. И тя не можеше да го утоли.

Сара не спираше да говори за миналите Коледи във фермата в Спрингфийлд.

— Помниш ли онази година, когато мама ни уши еднакви рокли от червена басма? Помниш ли как си мислехме, че сме голяма работа с тези рокли? Аз не свалих моята, докато не се разпадна, така че мама уши завивка от парчетата.

„Престани“, искаше да каже Мери. Но не искаше и да говори. Не можеше да понесе да чуе собствения си глас — непроменен и жив във вечния покой на свят, в който Чарлс Стентън вече не съществуваше.

Откакто го беше изоставила, сестра ѝ се грижеше за нея, все едно бе инвалид: „Седни тук, не толкова близо до огъня, опитай се да поспиш. Хвани края на моето одеяло и върви след мен“. Сънят ѝ убягваше. Беше единственото нещо, което очакваше с нетърпение — забвението и тишината, която бе толкова дълбока, че не ѝ се налагаше да мисли за онова, което се бе случило.

Понякога, през деня, изведнъж осъзнаваше нещо — кога беше започнало да вали сняг? Кога бяха стигнали сред върховете? — и си даваше сметка, че е задрямала, докато върви.

Все по-нататък и по-нататък. Крачка по крачка бяха преодолели върховете, където ветровете бяха толкова силни, че снегът валеше настрани, и сега мъчително се спускаха от другата им страна. Беше трудно да се определи колко дни са изминали, защото всичките бяха еднакви — нищо друго освен миля след миля, потънали в сняг. Луис няколко пъти беше изгубил съзнание през последните три или четири дни. В повечето сутрини баща ѝ беше твърде изнемощял, за да се изправи на крака, така че се налагаше да го повдигнат или да го пренесат до мястото, където искаха да го изправят, а той се олюляваше като мъртвец, вдигнат от гроба с някакво вещерско заклинание, за да закрачи отново.

И сега, на Коледа, не успя да продължи. Няколко часа преди да се стъмни, той се срина на колене и никой не можа да го накара да се изправи отново.

Мери видя през пушека от лагерния огън как сестра ѝ и нейният мъж са се надвесили над баща ѝ. Гласовете им я гъделичкаха по краищата на съзнанието, твърде тихи, за да различава какво точно казват. Луис и Салвадор, индианците от племето миуоки, окаяно се свиваха един до друг под едно одеяло — като кльощави птици, свързани помежду си с общи пера. В последно време преживяваха от кожените ивици, които режеха от дрехите си и дълго време след това ги дъвчеха, за да омекнат в устата им и да издържат по-дълго.

Сара се отдели от съпруга си и дойде да седне при Мери. Дълго време мълча, преди най-сетне да проговори:

— Татко е мъртъв.

Мери се опита да се протегне в себе си, за да изтегли оттам някаква нишка на скръб или съжаление. Но все едно студът на планината я беше изпреварил и я беше смразил, до дъното на душата ѝ.

— Трябва да го погребем — рече тя.

Сара поклати глава.

— Трябва да продължаваме.

Но сякаш нещо се беше прекършило у Мери. Тя не отстъпи.

— Аз бях дотук — каза тя. — Искам да се върна при останалите. Вече сме твърде малко на брой. Ще ни избият един по един, до крак. Нямаме никакъв шанс.

Сара стисна сестра си за раменете с ледените си пръсти.

— Вече не можем да се върнем, Мери. Стигнахме твърде далеч.

— Така изложихме на опасност и другите — отвърна тя и едва сега си даде сметка колко вярно беше това. — Искахме да отидем напред, за да потърсим помощ, но по този начин намалихме числеността на групата. Сенките ще ги нападнат, както нападнаха нас. Не разбираш ли? Разделихме се на по-малки групи и сами се превърнахме в по-лесни мишени. Така се обрекохме на гибел, а с това и останалите.

— Мери — повтаряше сестра ѝ, като я разтърсваше с всички сили.

Или просто трепереше от студ?

Не ѝ беше трудно да си представи как ляга на земята и се оставя на снега, за да я погълне. Как се предава на студа. Как пръстите на ръцете ѝ се вкочаняват, а сетне и пръстите на краката, ушите и носът, гърлото и най-сетне гърдите.

Но тя не си го беше представяла. Наистина лежеше на земята.

Сара бе изчезнала някъде. А може би никога не е била тук — може би нито един от тях не е бил тук.

Снегът се сипеше по миглите на Мери, като ги смръзваше на миниатюрни ледени висулки, които пречупваха светлината на огъня. Или беше дневната светлина? Утрото някак си беше дошло. В нея вече не беше останал никакъв глад — и никакво друго чувство.

Снегът бе ослепителен и безкраен.

Сара изникна до нея, вдигна я, принуди я да се изправи на крака и я хвана за ръката.

Двете се повлякоха напред, към заслепяващата светлина.

Четирийсет и четвърта глава

Беше внезапна и завладяваща: миризмата на изгорена коса. Парлива и противоестествена.

Тамсен изпищя… и изпусна машата си на пода.

Бързо я напръска с вода и въздъхна от облекчение, когато от желязната щипка се вдигна пара и нагорещеният инструмент се охлади.

Беше напрегната и разсеяна. За щастие, не беше съсипала много от косата си, само бе опърлила няколко кичура.

Беше станала рано, за да се приготви за тържеството, но честно казано, и без това не спеше. Сякаш усещаше върху себе си тежестта на цялата къща, в която всички останали спяха. Беше отраснала в нея, а сега тя беше дом на брат ѝ. Всяка вечер той си лягаше в голямото легло с балдахин, което се намираше зад отсрещната стена. Тя си представяше, че ако се заслуша както трябва, ще го чуе как диша, ще чуе мислите в главата му. Дали бяха същите мисли, които се въртяха в нейната?

Откакто се беше върнала и спеше в старата стая, непрестанно я спохождаха спомени, сякаш прогорени в кожата ѝ, когато беше заминала.

Поне красотата ѝ носеше някаква утеха. Тя отново вдигна машата. Когато живееше в Северна Каролина, винаги можеше да разчита на помощ с помадите и машите — от някоя друга жена, на която щеше да ѝ бъде приятно да ѝ се радва и да се наслаждава на нейното внимание. Но тук, в Илинойс, нямаше приятелки — нямаше почитателки, които да ѝ се възхищават, надявайки се нейната красота и интелигентност някак си да се отразят и на тях самите. Тук, в дома на брат си, беше сама.

Тамсен бе избрала да се омъжи с втората си по красота рокля — от фина, мека и лъскава синя вълна, с плисиран корсаж и ръкави до китките. Най-хубавата ѝ рокля беше от сукно с цвят на градински чай, но зеленото носеше лош късмет на сватби. Откакто бе прочела за сватбата на английската кралица в „Женски алманах на Гоуди“ преди няколко години, винаги си беше мечтала за бяла рокля, ако се случи да се омъжи отново. Ала не ѝ попречи цената — Джордж Донър беше предложил да ѝ поръчат каквато рокля поиска от Чикаго. Но да се омъжи за Джордж Донър, означаваше, че отива да живее във ферма, а там нямаше да има много подходящи случаи да облече бяла рокля. Подобна покупка щеше да бъде крайно непрактична.

Ала и това не беше истинската причина. Тя си даваше сметка, че подобно изключително нещо само щеше да подчертае още по-силно колко бе обикновено всичко останало в живота ѝ.

Освен това не се чувстваше достатъчно чиста отвътре, за да се облече в бяло.

Погледна през прозореца и видя пшеничните ниви на фермата на брат си, които се вълнуваха като приливите и отливите на златен океан. Синьото на небето беше съвършено и ясно. Сърцето ѝ се изпълни с радост. Беше толкова красиво — златното, което нежно се надига да целуне синьото. Доплака ѝ се, когато го видя. Следващия път, когато щеше да дойде във фермата на Джори, щеше да го направи като гост, като чужд човек. Щеше да бъде жена на друг мъж — отново.

Когато Тъли почина, брат ѝ я умоляваше да се върне в Илинойс, като се преструваше, че има нужда от помощта ѝ, но в действителност тя разбираше, че това бе неговият начин да ѝ помогне. Той не искаше тя да остава сама.

Но тя беше сама. И това нямаше да се промени, когато се омъжи за Джордж. Щеше да бъде сама винаги, дълбоко в сърцето си. Първият ѝ брак вече го беше доказал.

И това, че се върна тук, при брат си, когото се беше опитала да забрави, бе поредното доказателство. Както и болката от всичко, което никога не можеше да каже на глас.

Джори изведнъж се появи на прага, все едно беше призован от топлината на мислите ѝ. Широките му рамене изглеждаха неудобно притиснати в най-хубавия му костюм от кафява вълна — онзи, който си пазеше само за неделите.

— Ти си истинско видение, Тамсен — рече той.

Гласът му звучеше леко напрегнато и дъхът ѝ подскочи в гърдите.

Но разбира се, беше съвсем естествено той да се разчувства в ден като днешния, нали?

— Колата те чака, когато си готова — добави той и се прокашля.

Тя се загледа в адамовата му ябълка, която се надигаше и спускаше. Замисли се колко бяха странни тези думи — адамова ябълка. Ябълката не беше ли на Ева?

За да избегне погледа му — очите му бяха пронизващи и по-сини дори от нейните — тя се загледа в наболата брада по челюстта му и кимна.

Изправи се и го последва до вратата, после хвана Джори за ръката, когато ѝ помогна да се качи, и в топлината на дланта му почувства непреодолима тъга. Не искаше да го пуска, но се принуди да го направи, когато седна до него на капрата. Той я зави с едно наметало в скута, за да я защити от сутрешния хлад.

Сватбеното тържество щеше да се проведе във фермата на семейство Донър, защото беше по-хубава и по-голяма от тази на брат ѝ. Трите деца на Джори — две момичета и едно момче, нито едно от тях на повече от осем години — седнаха на пода на вагона зад тях, като си шепнеха помежду си, все едно усещаха напрежението на леля си, но не разбираха какво означава това. Джори беше помолил Тамсен да дойде при него, за да му помага за децата, след като беше починала майка им. „Не мога да отглеждам дъщери сам — беше написал той в писмото си до нея. — Те имат нужда от жена, която да ги отгледа както трябва.“ Онова, което не беше казал направо, но тя го усещаше, бе колко силно му се иска да я види. Беше съсипан от смъртта на любимата си Мелинда.

Бяха сторили всичко по силите си, за да спасят жена му. Когато единственият лекар в района бе заявил, че не може да се направи нищо повече, Джори бе дал по-голямата част от спестяванията си на един амбулантен търговец — усмихнат германец, който твърдеше, че неговите лекове ще я спасят.

„Оказа се най-обикновен шарлатанин — беше написал след това Джори в едно писмо, изпълнено с горчивина. — Направихме точно така, както ни каза, но нямаше никаква полза.“

Тамсен се срамуваше да си признае как се беше почувствала, когато беше научила за смъртта на Мелинда толкова скоро след смъртта на собствения си съпруг. Срамуваше се да си признае, че за един миг си беше помислила как това е съдба. Срамуваше се да си признае как това отново бе отворило сърцето ѝ за мисълта, че ще може да види брат си след всички тези години, през които живееха далеч един от друг, разделени и с други хора.

Срамуваше се от първата си мисъл, че онзи шарлатанин — измамникът от Германия, който беше причинил, макар и косвено, смъртта на съпругата на Джори — сигурно е бил изпратен от самия дявол, за да измъчва Тамсен и да разбуди мислите, които отдавна бе заровила дълбоко в душата си.

Джори имаше пълното право да отправи тази молба, разбира се. Тамсен беше накрая на силите си, след като бе починал първият ѝ съпруг, Тъли Дозиър. Беше ѝ трудно да живее като млада вдовица в малък град — мъжете си позволяваха да предполагат разни неща за жените, които бяха познали мъжкото внимание, а сетне изведнъж им се беше наложило да преживяват без него. Имаше няколко инцидента. Отначало всички бяха пленителни и вълнуващи, но в крайна сметка я оставяха единствено с пустота в себе си.

При все това, когато получи поканата от Джори, Тамсен се разкъсваше от колебания. Възнамеряваше да му откаже, но по-дръзката част от сърцето ѝ се съгласи — заради децата му, поне така си казваше.

Сега не откъсваше очи от силните му ръце, когато шибна кобилата с юздите, за да я подкара в тръс. Той хвърли един поглед на сестра си и подхвърли:

— Днес си по-красива от картина, Тамсен. Надявам се Джордж Донър да знае какъв щастливец е.

— Не се съмнявам, че знае — отвърна тя с принудена усмивка.

Джори въртеше юздите в ръцете си.

— Но сигурна ли си, че искаш точно това? Все още не е късно да си промениш решението.

— Защо го казваш сега? — попита го тя, като се постара да не издаде притеснението си.

— Ти не познаваш този човек, не и както трябва. Минали са само три месеца.

Не, тя със сигурност не познаваше добре Джордж Донър — но и никога нямаше да познава някой друг толкова добре, колкото познаваше Джори. И той би трябвало да го разбира.

— Знам достатъчно за него.

Тамсен знаеше, че бъдещият ѝ съпруг е състоятелен: двамата с брат му Джейкъб бяха собственици на две големи ферми. Имаше овощна градина — ябълки, праскови, круши — и добитък. И хубава къща с осемдесет акра земи около нея.

— Той е много по-възрастен от теб. Мислиш ли, че ще може да те направи щастлива?

Тя не му отговори. Въпросът бе натоварен с твърде много смисъл. Запита се дали Джори изобщо си дава сметка за това. Но ако не го разбираше — ако не разбираше защо я боли, когато той се съмнява в решението ѝ да се омъжи — значи нямаше как да разбере и защо тя се чувства по този начин.

А Донър — той щеше да ѝ даде сигурност. Покрив над главата, място в общността, пари в банката. С Джордж Донър животът ѝ щеше да бъде уреден и на тревогите ѝ щеше да се сложи край. А той беше и хубав мъж, по свой си начин — макар и хубостта му да не я вълнуваше наистина и в нея да не се беше надигнало нищо, когато той прояви дързостта да я целуне.

Нищо подобно на трепета, който усещаше сега в очакване да обърне тази нова страница от живота си — и да остави всичко останало зад гърба си.

— Знам какво е най-доброто за мен — отвърна тихо тя. — Джордж Донър е най-доброто за мен.

Сетне добави:

— Все пак не мога вечно да живея с теб.

Джори се прокашля. Нещо проблесна в очите му и тя се почуди какво беше.

— Просто искам да кажа, че не бива да бързаш толкова. Не се съмнявам, че може да намериш и по-добър от него. И знам, че ще липсваш на децата.

Той помълча, преди да добави:

— Ще липсваш на всички ни.

Тя прехапа устни, за да не позволи на гнева си да се излее навън и да се преобрази в ридания. Как беше възможно Джори толкова да не си дава сметка какво мисли и казва? В момента имаше нужда от нещо, за което да се хване. Джордж Донър щеше да бъде нейната котва.

— Знам какво правя, Джори. И вече съм взела решение. А сега нека да не говорим повече за това.

Тя се загърна по-плътно с наметалото и се премести по-настрани на капрата, така че краката им вече да не се докосват, и усети хлад там, където преди усещаше топлината му.

Джори прие тези думи. И по пътя до фермата на Донър не възрази повече.

Калаеният покрив сияеше като сребро на светлината на утринното слънце. Джордж Донър притежаваше голяма къща, два пъти по-голяма от къщата на Джори. Беше прясно варосана, поддържана и изчистена до блясък. На стълбището на входа бе сложен керамичен съд с голям букет от диви богородички, за да посреща гостите. Това подобри настроението на Тамсен, както и погледите, които ѝ хвърляха всички гости — с възхищение и завист в очите.

Джори се зае да помогне на децата да слязат от фургона, докато Тамсен застана отстрани, изпълнена с внезапно колебание. През отворените прозорци на къщата се разнасяха гласове, мъжки и женски, и приглушено потропване и поскърцване на столове, докато ги подреждаха в голямата дневна за сватбеното тържество. Готвачката на Джордж сигурно бе заета да приготвя сватбената закуска, да пържи бекон и яйца, да наглежда печивата във фурната. В килера сигурно се охлаждаха пайове с ябълков пълнеж, любимите на Джордж.

Вратата изведнъж се отвори и от къщата се показа Джордж Донър. Беше много едър мъж, но изглеждаше някак притиснат от строгия си черен костюм. Той примигна от изненада (или от изумление), когато погледна към нея. Имаше мило лице и мили очи. Тя си напомни, че бе взела правилното решение.

— Скъпа моя — ти си истинско видение.

Думите на Донър бяха същите като онези, които Джори ѝ беше казал по-рано, но сякаш пропаднаха във въздуха, лишени от живот. Устните му потрепнаха, когато целуна ръката ѝ.

— Благословен съм, щом си съгласна да станеш моя съпруга!

Малките му дъщери, Елита и Лиан, стояха зад него. Майка им беше починала още докато бяха бебета, а сега Тамсен дори не беше първата им мащеха, а втората. Нищо чудно, че я гледаха толкова сдържано; майките бяха преходни същества. Нямаше полза да се привързват твърде силно към тях.

Елита, по-голямата, пристъпи напред и протегна към нея букет цветя, вързани с широка панделка от сатен.

— За теб, госпожо — рече момичето, едва ли не шепнешком.

Букетът изглеждаше необичайно: имаше цветя, да, но и по малко от всичко останало — билки, треви, дори бурени. Беше странен подарък за сватбен ден.

— Сами ги събраха — рече Джордж, когато забеляза озадаченото изражение на Тамсен. — Заради твоя интерес към ботаниката. Нали си спомняш, че ми каза как някой ден искаш да напишеш книга за флората в този район и за лечебните растения? Когато разбраха за това, Елита и Лиан събраха по едно от всички различни растения, които се намират в нашия имот, и направиха този букет за теб.

Тамсен беше забравила, че му е казала. Той не се беше присмял на идеята жена да напише научна книга, както бяха сторили някои от мъжете, на които бе споменавала за това в Кълоуи. Джордж беше запомнил — и нещо повече, беше споделил това с дъщерите си. Това означаваше повече за нея от предложението му да ѝ купи скъпа рокля.

Изведнъж ѝ се прииска да се разплаче от това колко беше мил с нея. Но се овладя и се усмихна първо на него, а после на дъщерите му.

— Благодаря ви, момичета. Трогната съм, че сте помислили за мен.

Тя прихвана Джордж под ръка. Ръката му беше сигурна и силна, но въпреки това се почувства така, все едно се носи във въздуха — или се разтваря във въздуха. Все едно изчезва.

Рискува да хвърли поглед на Джори, но той се занимаваше с децата и не видя. И в този миг нещо в нея се пръсна на парчета. Беше като познание, което никога повече нямаше да забрави.

Любовта не беше за всички.

Тя се отпусна на ръката на Джордж, за да се овладее, и дълбоко си пое дъх.

— Ще влизаме ли, мистър Донър? Мисля, че сватбеното тържество е време да започне.