Глад

Трийсет и първа глава

Снегът продължаваше да се сипе над рекичката с елшите: изящно, красиво и равномерно. И неумолимо.

Често пъти, докато мъжът ѝ беше потънал в неспокоен сън, Тамсен се взираше с почуда в него и си припомняше как някога бе жадувала смъртта му — как се беше молила да дойде като приятна, разтърсваща изненада: чисто, спретнато, бързо и ефективно, както се беше случило с първия ѝ съпруг. Как си въобразяваше, че след това ще открие по-добра възможност на друго място, ще използва красотата си като рибарска кукичка, за да се измъкне за пореден път и да си улови нещо по-добро. Сега тези мисли ѝ се струваха особено наивни, поставени в контекста на някогашната ѝ вяра, че животът ще се отнесе добре с нея, въпреки всичко — че тя ще успее да обърне играта и да си намери място, където да бъде щастлива. Все едно това беше нещо, което можеше да се постигне със зъби и нокти.

Но сега вече знаеше по-добре каква е истината. И това ѝ позволяваше да прости на Джордж, поне донякъде, за устройването на ужасния капан, който бе представлявал техният брак. Той се беше лишил от сигурността си заради нея, без никаква друга причина, освен че беше майка на децата му. И защото по някаква още по-необяснима причина я обожаваше.

Практически, тя нямаше нужда от него. Джордж не ставаше за почти нищо друго, освен да се хвали и да убеждава хората с блеснали очи. Но онова, от което наистина се нуждаеше, беше това обожание.

Някой да забелязва, че тя съществува.

Температурите падаха.

Вече от два дни се свиваха в палатките си. Снегът бе натрупал до колене и скриваше пътя пред тях под дебело бяло покривало. На места беше започнал да се заледява. Всички трепереха, притиснати един до друг под завивки и одеяла, въпреки многото дрехи, с които бяха навлечени. Джордж страдаше от делириум и треска. Кожата му гореше, но беше бяла като снега. Всеки път, когато извикваше от болка в съня си, момичетата хленчеха от ужас. Тамсен го караше да пие чай от джинджифил, бергамот и канела, който помагаше срещу инфекцията.

Беше късно. Тя вече спеше на пресекулки — по един час или два, ако имаше късмет. Бъргър и Шумейкър в крайна сметка се бяха върнали, като се възползваха от едно кратко прекъсване на снеговалежа, но само за да им донесат горчивата новина, че Еди бе отказал да им помогне. Сега нямаха друг избор, освен да изчакат времето да се оправи. Нямаше никакъв начин да продължат.

Тя седеше до Джордж, измъчвана от безсъние, когато чу шум пред палатката: тихо съскане, все едно някой се носеше по снега на плъзгачи. Шейна, точно от това имаха нужда сега, но откъде се беше взела шейна на това място, насред дивото? Беше невъзможно. Явно я измъчваше толкова отчаяно желание да бъде спасена, че бе започнала да халюцинира.

Тамсен се наметна с връхната си дреха и внимателно се измъкна от претъпканата палатка. Заслуша се за хрущене на ботуши по снега, но вместо това чу друго: шепот. Независимо колко силно се напрягаше да го чуе, не можеше да различи думите.

Някъде там имаше нещо. Ако някой я беше попитал за това преди месец, щеше да отговори, че са вълци — но сега я изпълваше друг, по-неприятен страх. В съзнанието ѝ отново се върнаха онези картини, на които бе станала свидетел в падината: сенчестите фигури със странната им външност на създания, върнати за живот от смъртта; отвратителната миризма на горящия. А под този страх пулсираше яростта. Беше позволила на всички останали да я разубедят за онова, в което вярваше. Беше навела глава, докато ѝ се подиграваха и я изолираха.

Но тя беше имала право, и сега го разбираше — сега го усещаше.

Не — сега ги усещаше.

Те я бяха последвали дотук. И може би през цялото време бяха следвали тяхната група.

Мислите ѝ препускаха. Дали трябваше да събуди останалите и да настоява да ѝ помогнат? Дали изобщо щяха да я послушат? Ако отново започнеха да ѝ се подиграват, опасността може би само щеше да се задълбочи. Нямаше никакво време за губене. Онези създания се движеха бързо.

Тя потрепери и се извърна към входа на палатката, за да се опита да намери някоя пушка, сетне отново си спомни как се бяха сгърчили лицата им в огъня.

Огън. Когато бяха в пустошта, те изпитваха ужас от огъня. Бяха се разпръснали след огъня от пожара в пресъхналата падина.

Тамсен спря и отново се ослуша. Там бяха — далечните, гладни шепнещи гласове, които се движеха между клоните на дърветата, докато по земята се сипеше сняг.

Нямаше как да си го въобразява, нали?

Тя отново си помисли да вдигне наемниците, за да ѝ помогнат, но те ставаха трудно, а тя не искаше да изгуби и една секунда, докато онези създания може би се приближаваха към семейството ѝ. Нямаше да позволи на тези мъже да ѝ попречат да направи каквото трябваше.

Не и този път.

Огън. Трябваше да запали огън, сега. Тя се съсредоточи върху тази мисъл.

Понесла дърва, които бяха хлъзгави от скреж в ръцете ѝ, Тамсен се отдалечи през снега към дърветата, колкото смееше. Ботушите ѝ се напълниха с ледена киша. Пръстите ѝ се вкочаниха, подпухнали от студа.

Тя разчисти място на мократа земя и се зае да подрежда дървата колкото можеше по-бързо, като спираше от време на време, за да погледне през рамо. Както беше приклекнала до земята, за миг ѝ се стори, че различава очи, които светеха в тъмното от отразената светлина.

— Махайте се! — провикна се тя с глас, изтънял от студа.

Запали съчка от стария огън и я занесе до новия. Сетне внимателно запали подпалките в основата на подредените дърва. Пламъците ги обхванаха, но едва-едва, и над дървата се издигна задушлив стълб от дим. Смяташе да запали и трети огън. Другите сигурно щяха да кажат, че по този начин хаби дървата, но тя знаеше по-добре.

Докато работеше, Соломон и Уилям — порасналите синове на Бетси от предишния ѝ брак — изпълзяха от палатката, като се свиваха от студ.

— В гората има нещо — чувате ли, момчета?

— Диви животни? — попита Уилям.

Той беше по-малък от двамата и вечно търсеше някакво приключение.

Тамсен се поколеба за миг, сетне кимна.

— Трябва да отидем на лов. Татко казва, че имаме нужда от дивеч.

— Тези животни… не стават за ядене. И макар че си много смело момче, Уилям, не бива да ходиш на лов, след като се стъмни.

Наложи ѝ се да стисне зъби, за да не затракат.

— Ще ми помогнете ли да запалим още огньове, за да ги държим на разстояние?

Братята изглеждаха озадачени от тази молба. Но бяха добри момчета и в крайна сметка се заеха да ѝ помогнат. Запалиха още три огъня, така че станаха общо четири. Дотогава воловете вече бяха започнали да мучат, но беше прекалено тъмно, за да отидат и да проверят как са. Тамсен се чувстваше така, все едно сърцето ѝ всеки момент ще се пръсне в гърлото ѝ, ще се натроши на остри късчета като лед и ще я разкъса от вътре навън. Спомни си как крещеше Елита, когато онзи мъж я докопа с почернялата си ръка. Как я беше подушил по врата. Спомни си мъртвешкия израз на лицето му и влажните му, пулсиращи ноздри.

Все едно ги беше открил по миризмата.

Те още бяха там. Тя ги чуваше. Дървата бяха мокри. Не се разпалваха достатъчно бързо. Защо не се беше сетила все пак да изнесе пушката си? Може би поне щеше да ги сплаши с шума от изстрела. Дали четири огъня щяха да стигнат? Не. Трябваше да запалят още. Колкото може повече. В кръг, от всички страни на палатките…

Една ръка я улови за лакътя и тя едва не изкрещя.

Но това се оказа Джейкъб. Дебелата си връхна дреха беше метнал върху одеялата на Джордж, макар той да продължаваше да трепери под тях. Сега беше облечен само с мръсна риза. От студа носът му бе почервенял.

— Какво правиш? — попита той и поклати глава, като разтъркваше очите си, за да се разсъни. — Тук е светло като ден.

Той се обърна към Соломон и Уилям:

— Хайде, отивайте да спите.

Тя видя, че момчетата са пребледнели от студ и изтощение. Беше изгубила представа от колко време са навън.

— Там има нещо — рече му тя, когато останаха сами. — Нещо ни наблюдава. Чува се.

И двамата застанаха неподвижно, като се ослушваха. И наистина, след броени минути сред мученето на воловете започна да се носи шепот от многобройни гласове.

— Чуваш ли? — прошепна тя.

Когато Джейкъб кимна, тя едва не се разплака. Вече беше започнала да се съмнява, че се е побъркала.

— Звучат ми като човешки гласове — прошепна Джейкъб. — Може би са някои от другите, които ни търсят?

Тамсен поклати глава.

— Не.

Двамата продължиха да чакат мълчаливо и след минута различиха тъмни фигури, които се приближаваха срещу тях между дърветата, уловени зад стената от дима на огньовете. Появяваха се и изчезваха, сетне отново се появяваха. Кръжаха, крачеха и дебнеха.

— Ето там — прошепна тя.

Джейкъб замълча за малко. После меко отговори:

— Това са само сенки от пламъците, Тамсен. А онзи шепот може би просто е от вятъра. Или пък нашите собствени сетива си играят с нас.

Но тя чу как гласът му потрепна и видя как той потрепери, докато се ослушваше с всички сили.

— Може би. А може би нещо ни следи през цялото време. Още от падината — отвърна тя, като едва чуто натърти на последната дума.

Джейкъб се извърна към нея.

— Тамсен — каза тихо той и отпусна големите си ръце на раменете ѝ, като я погледна в очите. — Какво става тук наистина?

Искаше ѝ се да се разплаче, да се разкрещи или да забие нокти в лицето на девера си. Как смееше да продължава да се съмнява в нея?

— Ние сме изолирани от останалата част от кервана — напомни му тя. — И аз съм готова да се обзаложа, че тези създания — тези чудовища — знаят, че имаме ранен в палатката си.

Тя замълча за миг, когато истината, която вече знаеше, потъна още по-дълбоко в нея, сякаш я удари в стомаха. Гласът ѝ се сниши до дрезгав шепот:

— Ще умрем. След всичко — след всичко. Стигнахме чак дотук. Но сега ще ни пипнат.

Трепереше толкова силно, че се изплаши да не падне.

— Чудовищата не съществуват — отвърна Джейкъб, но вдигна пушката си и опря приклада на рамото си.

Очите му сълзяха от задушливия дим от мокрите дърва, но ръката му не трепна.

— Иди да събудиш мъжете. Ще докараме воловете, за всеки случай.

Значи някаква част от него все пак ѝ вярваше.

— Кажи им да си донесат пушките.

— Воловете не си струват някой да умре заради тях, Джейкъб. Нека да им оставим добитъка.

„Може би това ще ги утоли“, помисли си да добави тя, но се спря навреме.

— Ако нямаме волове, няма да можем да изтеглим фургоните оттук, дори след като снегът намалее — отговори Джейкъб, без да я поглежда.

Очите му не се откъсваха от фигурите, които се движеха зад димната завеса. Сигурно и той ги виждаше. Сигурно и той виждаше как се движат, изпълнени с животински глад. Сенките от пламъците не се движеха по този начин.

— Ако изгубим воловете, ще се озовем в капан.

Тя знаеше, че няма нужда да му напомня каква е истината.

Те вече бяха в капан.

Трийсет и втора глава

Мери се огледа и видя колибата, засипана със сняг, и импровизираните заслони недалеч от нея, които стърчаха от снега като захарни кубчета с неравни стени; помисли си колко чудати изглеждаха, едва ли не уютни, ако човек не знаеше истината. Но вместо това всички те представляваха нещо като чистилище.

Уилям Еди пръв беше забелязал изоставената колиба, вече преди почти цяла седмица, и отначало тя наистина им беше заприличала на приказка под боровите дървета: колиба от дънери по средата на нищото, несъмнено построена от предишно семейство заселници, които се бяха опитали да прекосят планинската пустош.

Тогава от небето вече се спускаха първите снежинки. Децата, колкото и да бяха уморени, тичаха наоколо и се опитваха да ги уловят с език.

С изключение на семейство Донър, всички останали от кервана бяха успели да прекарат фургоните си в низината, покрай мастиленочерното езеро, обградено от разпръснати камъни. Всичко наоколо беше тъмно и неподвижно като в мавзолей.

— Ще останем тук тази вечер — беше казал Патрик Брийн.

Но оттогава бяха минали няколко дни. Бяха изоставили семейство Донър, а Патрик Брийн вече бе влязъл в ролята на водач на експедицията.

Семейство Еди бяха завлекли оскъдните си притежания в колибата на семейство Брийн, но Брийн ги беше избутал навън.

— Аз имам повече деца — възрази той. — Покривът би трябвало да бъде за нас.

Междувременно семейство Мърфи бяха заели друга колиба за себе си. Покривът ѝ беше пропаднал, а природните стихии бяха направили така, че стените изглеждаха готови да се сринат всеки момент, но те я постегнаха, доколкото успяха, за да се скрият от студа и снега. От тяхната колиба не се виждаше колибата на семейство Брийн, което им се струваше уместно; между двете фамилии беше избухнала вражда и те не си бяха разменили нито дума от цяла седмица насам.

Останалите се бяха подслонили там, където успяха. Семейство Грейвс се бяха струпали заедно със семейство Еди в една палатка, опъната под голямо борово дърво, и поканиха Маргарет Рийд и децата да отидат при тях. Колкото до Чарлс Стентън, той остана сам в мъничка палатка в покрайнините, откъдето можеше да вижда тъмната повърхност на езерото.

Заслониха огньовете си от снега, доколкото успяха, като ги запалиха близо до колибата и заслоните, а сетне се събраха около тях, за да си стоплят ръцете. И оттогава снегът не беше спрял да вали. Безпокойството и тревогите започваха да се отразяват на всички.

Мери продължаваше да страда и от самопризнанието на Чарлс Стентън, което носеше в собственото си сърце. Вярваше, при това силно, че е влюбена в него, но това място изглеждаше враждебно настроено към любовта, и тя не можеше да му каже точно сега. Повтаряше си, че ще има и друга възможност, по-късно. Когато пристигнат в Калифорния. Или поне когато излязат от прохода и стигнат до следващото ранчо по пътя си, след онези планински върхове. А любовта беше като прошката — дълбока и търпелива. Щеше да я чака и от другата страна.

— Утре ще се опитаме да открием проход през планините — рече Брийн, когато се събраха около огъня.

Но той повтаряше същото всяка вечер, а ако тази снежна буря не отминеше скоро, Мери не знаеше какво точно щяха да направят. Брийн кимна към планинските върхове, които виждаха от няколко дни, но междувременно се бяха скрили от поглед. Мери си мислеше, че той е започнал да се побърква; снегът на това място валеше по-силно и по-бързо от всяка зима, която бе виждала в Илинойс.

— Нека всички да се опитат да поспят тази вечер — добави той.

Но на сутринта откриха, че един от воловете е пощурял. Мери отначало си помисли, че болезненото мучене на животното не е нищо друго освен ехото от шума на снега, който се топи в езерото.

Животните мучаха така всяка сутрин, от глад, като молеха за зърно, което така и не идваше. Бяха затворени в импровизирана кошара, образувана от останалите им фургони, и вече бяха опоскали всичката трева, която бяха успели да открият под снега. Не им беше останало нищо за ядене. Те неспокойно се бутаха във фургоните, като се надяваха да открият път за бягство навън.

Но после видя: отстрани на тялото на един от воловете имаше рани — отворени рани — все едно през нощта го бяха нападнали вълци, но някак беше оживял. Очите му бяха кървясали, а по долната му бърна беше избила пяна. Животното заплашително поклащаше глава, докато мъжете го приближаваха, пръхтеше и ровеше с копито земята.

— Нищо да не отива нахалост — заяви Уилям Еди и го застреля между очите.

— Дявол да го вземе, Еди — изруга Патрик Брийн. — Това беше моят вол.

Останалите животни се отдръпнаха с недоволно мучене. Елеанор Еди хлипаше.

Мъжете нарязаха месото и запалиха големи огньове, но Мери бе една от мнозината, които се въздържаха. Беше видяла как се въртяха очите на вола в орбитите му и беше чула безумното му мучене. Беше чувала за кучета и миещи мечки, които могат да заразят човека с някаква болест, като го ухапят. Вярно, че никога не беше чувала добитък да се разболее по този начин, но не искаше да поема риск. Все още разполагаха с достатъчно провизии; тя отказа дори да докосне плътта на убитото животно.

Но много други — твърде много — бяха гладни. И тази вечер миризмата на печено говеждо ги привлече и ги накара да забравят за предпазливостта, за да вкусят от прясното месо.

Този път нямаше приказки около лагерния огън, смях или песни, нито бутилки с уиски, които се подаваха от ръка на ръка, както в първите дни по пътя на кервана. Всичко това отдавна беше свършило. Сега се носеше само шумът от лакомо дъвчене, примлясване на устни и хрущене на зъби, които откъсват плътта от костите.

А навсякъде около тях снегът се сипеше толкова бързо, че скриваше целия свят зад себе си като воал и поглъщаше рева на бебетата, които плачеха от студ.

Трийсет и трета глава

Зората беше бледосива и носеше вкуса на пепел.

Небето бе натежало от гъсти облаци. Сипеше се лек сняг; бурята все още не бе отминала напълно. През последния час натрупаният сняг бе изгасил кладите. Сега в небето се издигаха плътни черни стълбове дим.

Стентън затропа с крака, за да възстанови кръвообращението си в тях, и отиде при останалите мъже около догарящите въглени от последния огън, като се надяваше топлината да разтопи вкочанените му гърди. Слуховете бързо бяха достигнали до него; през нощта бе изчезнало едно от момчетата на Патрик Брийн, което носеше неговото име. Патрик, неговият приятел Долан и най-големият му син Джон бяха излезли от лагера в зори, за да търсят малкия Патрик.

Но още преди пладне Патрик Брийн и останалите от групата се върнаха. Не бяха открили никаква следа от момчето, с изключение на едно кърваво петно в гората, което се бе процедило изпод пресния сняг.

Междувременно Уилям Грейвс така и не се беше събудил след снощното пиршество.

— Челото му гори — каза със стиснати устни Елизабет Грейвс, майка му.

Джеймс Смит, един от водачите, който също се беше включил в пиршеството, се потеше толкова силно, все едно бяха в тропиците.

Тринайсетгодишната Вирджиния Рийд също беше избягала и никой не бе разбрал кога е изчезнала. Бояха се от най-лошото.

А сетне се случи нещо и с девойката Елеанор Грейвс: тя затанцува в снега, като твърдеше, че е принцеса на феите. Страните ѝ бяха порозовели, а очите ѝ блестяха от делириума.

Стентън стоеше заедно с останалите на разровения сняг пред заслона на семейство Грейвс, със сведени очи; никой не знаеше какво да каже на Франклин и Елизабет, след като семейството им беше понесло прекомерно тежък удар. В заслона беше и Маргарет Рийд, която ридаеше в прегръдките на Аманда Маккъчън, съсипана от загубата на дъщеря си Вирджиния.

— В това няма никакъв смисъл! Как така Уилям и Елеанор са се разболели толкова бързо? — рече тихо Елизабет Грейвс, с изопнато от скръб лице. — Вчера сутринта бяха добре. Съвсем добре.

— Всичко това, което преживяхме… нямаше как да не им се отрази, рано или късно — отвърна Илайза Уилямс, прислужницата на семейство Рийд.

Беше се свила на един пън до брат си Бейлис.

— Беше същото, когато Люк Халоран се разболя толкова тежко и толкова бързо, спомняте ли си? — обади се Лавина Мърфи, която седеше увита с шал върху палтото си.

Тя ги погледна един по един, като че ли се опитваше да ги убеди в правотата на думите си.

— Треската му се засили толкова бързо и се държеше странно, все едно го е ударила в мозъка.

От гърлото на Елизабет Грейвс се изтръгна болезнен вой.

— Искаш да кажеш, че моите Уилям и Елеанор са болни от охтика?

— Не, охтиката не се развива толкова бързо — рече Илайза Уилямс, като клатеше глава. — В Тейлърсвил се грижих за болни от охтика. Тази болест се развива бавно у човека. Изобщо не става така.

Стентън си спомни за Халоран през последните няколко дни, за трескавите му блестящи очи, за безсмислиците, които се сипеха от устата му, когато някой го притиснеше с въпроси, и за нападението срещу Тамсен. Никога не беше познавал някой болен от охтика, но си спомни за една епидемия, на която бе станал свидетел като малко момче в Масачузетс — зараза от дребна шарка, която изведнъж се разпространи из целия град, все едно се носеше по вятъра. Сякаш децата умираха първи — най-младите, най-старите и най-слабите.

Сигурно това беше обяснението. Може би заболяването бе заразно — нещо, което тялото носеше скрито в себе си. Може би съвсем нямаше нужда от много, за да се предаде болестта.

На Стентън никак не му се искаше точно той да им съобщи лошата новина. Не просто лоша, а възможно най-лошата при така стеклите се обстоятелства. Той неохотно пристъпи в средата на кръга от хора, като се прокашля, за да привлече вниманието им.

— Мисля, че се налага да видим какво общо имат помежду си всички хора, които се разболяха. И това е, че снощи са яли от месото.

Разговорите секнаха. Всички се спогледаха, като повдигнаха вежди и осъзнаха истината в думите му, а сетне се помъчиха да си спомнят кой друг се е включил в пиршеството. Лицата на някои от тях пребледняха.

— Точно така — рече Елизабет Грейвс и вдигна ръка към устата си, обзета от тревога. — И Уилям, и Елеанор ядоха от онова говеждо. Както и водача. Видях го.

— Значи всички ще се разболеем, така ли? — попита Бейлис, като повиши глас.

— Може би. Но не изпадайте в паника — отвърна Стентън, като разпери ръце, за да привлече вниманието им. — Да видим какво ще стане. Може би има някаква причина, поради която само някои от нас се разболяха. Може би заболяването няма да засегне всички.

Мери Грейвс погледна Стентън със сивите си очи, натежали от тревога, и той разбра защо. Родителите ѝ бяха накарали всичките ѝ братя и сестри да ядат предишната вечер, да се възползват от хранителното червено месо, докато имат възможност; това може би щеше да бъде последният им шанс за прясна храна за неопределено време напред. Бяха дали на децата цялата порция, отредена за семейството. Стентън беше пропуснал, защото Мери бе споделила опасенията си с него. Слава богу, че я беше послушал.

— Искаш да кажеш, че онзи вол е бил заразен? — попита Лавина Мърфи, като пребледня.

Цялото ѝ семейство бе участвало в пиршеството.

— На мен ми се струваше съвсем здрав — преди нещо да го нападне.

Говореше за онези страховити рани. Стентън се обърна към нея.

— Може би точно това е причината — онова нападение. Може би онова нещо, което е нападнало вола, е било заразно…

— Вълк, трябва да е било вълк — намеси се Бейлис Уилямс, като изрази мислите на всички. — Какво друго може да е било?

— Вълк или мечка — отвърна Стентън. — Може би животното, което ни следва, е заразно.

Той посочи към тъмния лес, който ги обграждаше от всички страни; очите на хората проследиха посоката, в която сочеше.

Онова, което не разбираше, беше как е възможно заболяването да се разпространи толкова бързо, така че жертвата да му се предаде за броени часове. Явно се развиваше по-бързо у младите, все едно болестта се подхранваше от здрави, силни тела. Той отново прокле факта, че Едуин Брайънт не беше сред тях; точно сега медицинският му опит щеше да им бъде адски полезен. Но нямаше какво друго да направят, освен да предположат каква е истината.

Стентън закрачи пред тълпата, като отново посочи към гората.

— Ако не искаме онова, което ни дебне, да се връща отново, нощ след нощ, като се опитва да убива воловете ни един по един и да носи тази болест със себе си, трябва да направим нещо.

Патрик Брийн, който беше потънал дълбоко в тревогите си, вдигна очи към него.

— Какво искаш да кажеш? Добитъкът може да ни потрябва, за да преживеем зимата.

Стентън отново се извърна към хората.

— Искам да кажа, че трябва да заколим животните. Още днес. Можем да запазим месото в снега. Така ще бъде по-лесно, отколкото да охраняваме двайсет глави жив добитък.

Той погледна към Брийн.

— Животните са твои, мистър Брийн. Ти решаваш. Но ако не направим това, има вероятност да ги изгубим едно по едно заради онова нещо, което ни дебне в гората, и от това няма да има полза за никого. Какво ще кажеш?

Всички погледи се отправиха към Брийн, който изглеждаше още по-едър от обикновено с тежката си връхна дреха и наметката от меча кожа, която висеше от раменете му. Той хвърли поглед към жена си, Пеги, която му отвърна с очи, зачервени от плач, и едва доловимо кимна.

— Добре тогава — рече той. — Ще направим това, което казваш. За доброто на кервана.

Всички мъже се събраха до езерото, като донесоха ножове, брадви и въжета. Работата беше трудна и изтощителна и само след един час ръцете на всички бяха окървавени до лактите. Косите им също бяха сплъстени от кръв, а пръстите им бяха толкова хлъзгави, че изпускаха оръжията си. От дърветата увиснаха дузина кльощави одрани говеда, от които капеше топла кръв и разтапяше снега под телата им. От земята се надигаше пара, която носеше топла миризма на живот.

Трябваше да подредят месото като дърва за огрев под снега, така че да замръзне — достатъчно близо, за да може да го наглежда Патрик Брийн, но достатъчно далеч, така че да не доведе до прага им заразените вълци, ако изобщо бяха такива.

Стентън се зае да помага да опаковат закланите животни с лед и сняг. Беше огромно количество месо. Но нямаше да бъде достатъчно, за да изхрани шейсет души през цялата зима.

Той се молеше да не се стигне дотам.

Спомни си за тесния планински проход, през който беше минал с коня си едва преди няколко седмици — ако времето бе хубаво, от прохода до ранчото на Джонсън имаше само две седмици път, но те просто не можеха да поемат този риск при такива тежки условия. Земята бе скрита под измамно дълбоки снежни преспи. Вече беше очевидно, че няма да могат да стигнат дори до прохода, какво остава да преминат през него.

Изпратиха момчетата да ровят в снега, за да потърсят още дърва за огрев. Стентън, Уилям Еди и Джей Фосдик, мъжът на сестрата на Мери — Сара, се заеха да почистват месото. Зад тях, откъм езерото, се чуха непрестанното почукване на метал върху кост… и викове.

Глъчката ставаше все по-силна.

Беше започнал някакъв бой. Стентън остави ножа си и се присъедини към тълпата от хора, които гъмжаха около езерото като мравки. Той си проби път напред и видя Ноа Джеймс и Ландръм Мърфи, изпречили се един срещу друг. И двамата бяха млади, нямаха и по седемнайсет години.

— Какво става тук? — попита Стентън, като се опита да застане между двамата.

Ноа гледаше заплашително.

— Мърфи не внимава с ножа. Едва не ми отряза ръката.

— Той сам си е виновен — отвърна злобно Ландръм Мърфи.

Ландръм беше едро селско момче с широкото, обикновено лице на майка си Лавина.

— Само се върти наоколо и лови мухите. А това е мъжка работа.

Очевидно се опитваше да угоди на тълпата.

— Ако Ноа не може да я върши наравно с останалите, по-добре да се върне в колибите при жените.

Това беше удар под кръста. Ноа почервеня и се хвърли напред, но Стентън го улови, преди да направи нещо лошо. Въпреки това се изненада от силата на момчето. Едва успяваше да го удържи.

— И без това не бива да си тук. Нали и двамата бяхте болни тази сутрин? Трябва да си почиваш — заговори Стентън.

Той избута Ноа крачка назад, но момчето не го слушаше. Кръвта на Стентън се смрази от смъртоносния му поглед.

Но пръв нападна Ландръм Мърфи, с окървавения си нож в ръка. Ноа беше по-пъргав от двамата и отскочи настрани, но сетне се спъна в разровения сняг. Тълпата също се отдръпна назад, по-далеч от пътя на Ландръм, който се нахвърли върху Ноа и го събори по гръб. Само след миг той беше забил вече ножа в гърдите на Ноа.

Тълпата ахна смаяно и за миг всички застинаха.

Ландръм беше възседнал гърдите на Ноа Джеймс като обущар на работната си пейка. Преди някой да успее да го дръпне оттам, Ландръм замахна с ножа си към лицето на Ноа — по-хубаво от лицето на Ландръм, почти като на момиче — и отсече едното му ухо. Сетне го вдигна за миг в ръката си, като го гледаше как потрепва между пръстите му като току-що уловена рибка лещанка.

А после го захапа и се ухили.

Паника. Викове. Стентън сграбчи момчето, преди да посегне към другото ухо на Ноа. Наложи се още двама мъже да му се притекат на помощ, за да повалят момчето на земята и да го задържат. Всички крещяха. Стентън отнесе един ритник с ботуш в главата, от който ушите му звъннаха и зъбите му изтракаха, но не пусна.

„Убийство“, изкрещя някой. „Убиец. Дявол!“

Стентън държеше Ландръм Мърфи в мечешка прегръдка. Гърдите и раменете на момчето се надигаха всеки път, когато си поемаше дъх, но цялото му тяло бръмчеше от възбуда. Стентън нямаше как да не усети, че Ландръм е горещ на пипане. Тялото му гореше.

— Какво ти става, по дяволите? — викна му Стентън.

Беше толкова изплашен, че не можеше да разсъждава трезво. А Ноа лежеше в краката им, от съсипаното му лице се точеше лентичка кръв, тя лепнеше и по гърдите му, а върху всички тях започна да се сипе отново снежен прах.

— Какво ти има, дявол да го вземе?

Илайза Уилямс отскочи назад, по-далеч от Ноа.

— Това е лудост, няма какво друго да е. След онова, което преживяхме, сега всички ще полудеем.

Беше чувал за хора, които полудяват в дивото и стигат дотам да говорят безсмислици и да пълзят на четири крака. Или за други, които са се изгубили и са останали сами в продължение на цели месеци сред снежната пустош, докато не забравят имената си, не забравят кои са и не забравят, че изобщо са хора.

Но това беше нещо друго.

Помисли си за семейство Донър, които вече бяха изостанали на цели мили и не ги бяха настигнали. Снегът сигурно ги беше принудил да спрат някъде, точно както те бяха спрели на лагер тук. Какво щеше да стане с тях? Струваше му се почти сигурно, че ги е обзела същата лудост. Изпита остро съжаление, че е безсилен да им помогне, но тук имаха нужда от него.

Сетне изведнъж си спомни за Халоран — беше чувал как Халоран свири като луд на цигулката си, броени дни преди да умре. Но това се беше случило много по-назад по пътя на кервана.

— Не съм сигурен — рече малко по-късно той, — но може би и лудостта е част от това заболяване. Може би е заразна.

Тази нощ Чарлс Стентън гледаше как снегът засипва прохода и си мислеше за Мери. Чиста като сняг. Искаше да я обича с чисто сърце. Мислеше за това, че всичкият този сняг и всичките опасности сякаш искаха да изтрият миналото му, да го заличат без следа — също толкова силно, колкото и той самият. Да го променят. Ако беше тук, дядо му щеше да каже, че дори това ужасно положение е част от Божия промисъл, но Стентън не успяваше да разбере как е възможно, по дяволите. Но все пак беше сигурен в едно: в любовта си към Мери Грейвс. С всеки изминал ден тя все повече му приличаше на образа на онзи ангел, който дядо му беше окачил на стената в къщата им — съвършен и чист, но и недосегаем.

Останалите, измъчвани от безсъние, се наблюдаваха помежду си: болестта, ако наистина беше болест, може би се проявяваше като всяко друго заболяване. Дебнеха се дали някой няма да кихне, да се закашля, да вдигне температура.

Ноа Джеймс издъхна, преди да дойде утрото.

Трийсет и четвърта глава

Семейство Донър бяха до рекичката с елшите вече повече от седмица, и всеки ден валеше сняг. За Елита целият свят се беше свил до размерите на палатката им, до разперените клони на великанската елша над главите им, до разстоянието между огньовете. Снегът се беше разтопил покрай кладите, които палеха всяка нощ по настояване на Тамсен, но отвъд този кръг не се виждаше нищо друго освен дебело бяло покривало. Беше натрупало до средата на повечето дървета наоколо. Тамсен и чичо Джейкъб решиха, че снегът е прекалено дълбок, за да се опитат да го прекосят с фургоните. Обсъждаха докъде щяха да стигнат със снегоходки, ако имаха такива, но от разговорите им нямаше никакъв смисъл, защото не притежаваха такива.

Бяха уловени в капан от сняг и лед, които ставаха все по-дълбоки и непроходими.

Но в снега и в усамотението на мястото им високо в планините имаше и нещо хубаво: явно мъртвите не можеха да ги достигнат тук. Дори те знаеха, че трябва да стоят по-далеч от това прокълнато място. За пръв път от месеци насам в главата ѝ не отекваха хаотични спорове, ругатни и безсмислени разговори. Това освобождаваше достатъчно място в главата ѝ, така че вместо тях да чува болезнените стонове на баща си, трескав и увит в одеяла, неподвижен в дъното на палатката им, където Тамсен всеки час се грижеше за него.

Тя за пръв път се запита дали баща ѝ ще умре. Знаеше, че смъртта ги преследва отдавна, но никога досега не се беше приближавала толкова. Сега ги следваше по петите като вярно куче; миризмата на смърт бе полепнала по косите и под ноктите им. Беше навсякъде наоколо и ги очакваше.

Когато мислеше за това, Томас ужасно ѝ липсваше. Липсваше ѝ начинът, по който ѝ се усмихваше, когато никой не ги виждаше, липсваха ѝ целувките му, когато успяваха да си откраднат по няколко мига насаме. Сега ги разделяха кой знае колко мили разстояние и сняг, който беше толкова дълбок, че човек можеше да се изгуби в него, да потъне като камък. Не знаеше кога ще го види отново — и дали изобщо някога ще го види.

А освен това и в гората ги дебнеха онези неща. Знаеше, че онова, което бяха видели в падината, бе истинско. Знаеше, че каквито и да бяха тези създания, те ги преследваха, в очакване на подходящия момент.

Големите не обичаха да говорят за това, но понякога, нощем, когато се събуждаше от хлипането на Тамсен или чуваше хрущенето на ботушите на чичо си по снега пред палатките, тя разбираше, че онези неща са навън. И тогава разбираше, че причината призрачните гласове да не я последват дотук, е точно тази — те също се страхуваха.

Ставаше все по-трудно да намират сухи дърва за огъня. Говореше се да изгорят фургоните или да се опитат да отсекат някое дърво. Колкото повече намаляваха хранителните провизии, толкова по-често започваха да поглеждат и към воловете. Под снега имаше трева, но животните не успяваха да изровят достатъчно, за да се нахранят, и скоро щяха да започнат да умират от глад.

— Или това, или онези неща ще ги докопат — рече горчиво чичо Джейкъб.

Така ги наричаше — защото никой не знаеше със сигурност какво представляват. Сенки. Силуети в тъмното. Все едно най-ужасните им вътрешни страхове бяха придобили форма, все едно им бяха пораснали крайници, все едно демоните, които често бяха навестявали съзнанието на Елита под формата на гласове, бяха се въплътили в полуживи чудовища, за да измъчват не само нея, но и всички останали.

Една нощ дочу леля Бетси, която шепнешком се обърна към мъжа си:

— Ще умрем тук, нали?

Отговор не последва.

И тогава се случи лошото. Една вечер се бяха свили заедно в палатката, като се ослушваха — вече непрекъснато се ослушваха. Бяха натъпкани един до друг — общо шестнайсет души в палатка, в която обикновено се събираше само едно семейство. Притиснатите тела им помагаха да се стоплят — достатъчно, за да се разнесе воня на пот, на масла и всичко останало, което произвеждаше едно човешко тяло. Въздухът бе натежал от дъха, който издишваха. Двама от водачите бяха застанали на пост навън с пушките си и се грижеха кладите да не загаснат.

А сетне пред палатката се разнесе шум от дращене, който не можеше да се сбърка с нищо друго. Палатката нямаше врата — само една стара волска кожа, която висеше пред входа, така че по краищата ѝ се процеждаше болезнено студен въздух и човекът, който седеше най-близо до процепа, винаги премръзваше. Сега някой стоеше точно пред палатката, така че от него ги делеше само една нищо и никаква животинска кожа.

Всички вдигнаха очи. Леля Бетси спря да пее. Страхът носеше със себе си някакъв нов вид студ, от който въздухът в дробовете на Елита се вледени. Защо не се бяха обадили мъжете, които бяха застанали на пост?

Защото може би вече бяха мъртви. Тя изведнъж си представи изкормените тела на водачите и овъглените създания с човешки ръце, които глозгат ребрата им. Представи си димящите им сърца, които туптят за последен път сред снега.

Чичо Джейкъб грабна пушката си и запъна ударника.

— Кой е там?

Той скочи на крака, като се наведе под ниския таван на палатката.

Никой не отговори. Сетне се разнесе хрущенето от стъпало върху снега, последвано от още едно.

Волската кожа започна да се надига…

Леля Бетси изпищя, все едно някой я беше сграбчил.

Джейкъб стреля. Пламъкът от изстрела освети лицето на чичо ѝ, чуждо и ужасно на внезапно бликналата светлина. Палатката се изпълни с пушечен дим. Бебето Илайза, сестричката на Елита, нададе писък, а малко по-големите се разплакаха.

Навън някой също изпищя — високо и пронизително, толкова неочаквано и по детски, че чичо Джейкъб застина. И Тамсен беше тази, която протегна ръка да отметне волската кожа, така че всички видяха Вирджиния Рийд — приятелката на Елита, макар и да не се бяха виждали, откакто семействата им се разделиха — която беше паднала по гръб в снега, а десният ръкав на ватеното ѝ палто бе потъмнял от кръвта.

Пренесоха я вътре и вдигнаха бащата на Елита от постелката му, за да ѝ направят място.

— Никога няма да мога да се оправдая пред майка ѝ, ако умре — рече Джейкъб, докато Тамсен сваляше палтото на Вирджиния.

Елита си помисли, че думите му са странни; наистина ли си мислеше, че някога отново ще видят останалите от кервана? Разстоянието между лагерите им беше такова, че все едно ги делеше океан. От друга страна, Вирджиния явно бе успяла да го измине и някак си да ги открие, при това сама.

— Куршумът сякаш само я е одраскал, слава богу — рече Тамсен. — Ще оживее, ако раната не се инфектира.

Лицето на Джейкъб все още беше пребледняло.

— Но какво прави тук? Съвсем сама, посред нощ?

— Може би там, където са останалите, се случва нещо страшно. Моля се на Бога да не я е последвало дотук, каквото и да е то — отвърна Бетси, като кършеше ръце.

Джейкъб продължаваше да диша тежко, бял като платно. Беше седнал обратно на ниското си столче, отпуснал глава в ръцете си, а пушката бе по-надалеч от него.

Елита седна до Вирджиния, като се надяваше тя да се свести. Броеше я за най-добрата си приятелка сред момичетата от кервана и сега се чувстваше ужасно; съвсем я беше забравила и почти не се виждаше с нея, откакто се беше запознала с Томас. Дори не ѝ беше липсвала; всичките ѝ тревоги бяха само за него.

Но сега разбираше, че ако Вирджиния умре, тя поне донякъде ще носи вина за това.

И те никога нямаше да разберат истинската причина тя да дойде при тях.

Трийсет и пета глава

Едуин Брайънт разпозна пътеката, която водеше към изоставения лагер на златотърсачите, в мига, в който я видя. Беше яздил коня на Танау Могоп на север-северозапад от селището на Тиели Таба и сега завърза животното за дърво на няколко крачки оттам. Вятърът шумеше в клоните на боровете наоколо, все едно беше жив. По гърба му пробяга тръпка.

Той запали огън и взе един запален клон, за да го занесе в порутения заслон като факла, защото знаеше, че вътре ще бъде тъмно като в пещера. Предметите, на които бе попаднал предишния път, го очакваха: калаеното канче, молитвеника, монетите, бутилките. Той ги огледа за някакви признаци, по които да ги разпознае — особено молитвеника. Страницата след корицата, на която беше най-вероятно да е написано посвещение с името на собственика, беше откъсната — както и следващите трийсет или четирийсет страници от тънка полупрозрачна хартия.

Той застана на колене и се зае да рови в сухите листа и боровите иглички, които бяха нападали през пробития покрив. Претърси внимателно лугавата пръст, като отделяше настрани ядливите буболечки, на които попадаше — насекомите бяха станали вече основният му източник на храна.

След цял час беше открил само изпокъсана риза, изгнила от продължителното излагане на природните стихии. Той се отпусна назад, като опъна плата между пръстите си, обзет от униние. Дали не си беше изгубил времето, като се беше върнал дотук? Какво бе очаквал да открие?

Брайънт остави ризата при останалите предмети и излезе навън, където с благодарност напълни гърдите си със свеж въздух, след застоялата миризма на колибата. При предишното си посещение с уважение беше струпал на едно място костите, които бе открил пред колибата, като някакъв знак за ужасните събития, които се бяха случили тук. Сега, докато се взираше в човешките черепи, Брайънт се запита дали е имало оцелели. Дали можеше да разбере колко мъже са живели в лагера? Преброи пет черепа. Но някой друг беше отрязал крайниците от телата им. Дали е бил от златотърсачите, или външен човек?

Той измъкна инструментите изпод храстите и ги подреди. Имаше дузина лопати, но това не доказваше нищо. Представяше си, че всеки човек, който е дошъл чак дотук, за да търси злато, сигурно си е донесъл повече от една лопата. Имаше общо девет кирки с различна форма. Няколко ведра за руда от очукана ламарина и половин дузина сита за пресяване на пясък. Брайънт ги огледа един по един, в търсене на някакви знаци за собствениците им. Макар че работната част на почти всички инструменти беше ръждясала, все пак успя да разчете имената на производителите: „Грийнлий“, „Бийти“, „Станли“.

Едва тогава забеляза и грубо издялканите имена, които се виждаха по някои от дървените дръжки на инструментите. Сигурно ги бяха белязали, така че собствениците им да си ги разпознават, ако възникне спор на кого са. Той се зае да ги подреди по имена. „Уайтли“. „Гериетс“. „Епълби“. „Смит“. „Стоу“. „Дъниш“. „Фоукс“. „Пийбоди“.

„Кесибърг“.

Стомахът на Брайънт се сви. Едва сега си спомни по-подробно за нещо, което беше убягвало от ума му през последните няколко седмици. Луис Кесибърг беше споменавал за свой роднина — някакъв чичо — който бе заминал като златотърсач точно в този планински район, преди няколко години. Тогава не му беше обърнал особено внимание, но беше сигурен, че е писал за това на годеницата си. Сега си даде сметка, че съвпадението е твърде точно. Значи чичото на Луис Кесибърг е бил един от тези златотърсачи и със сигурност бе загинал заедно с останалите. Или пък не?

Вечерта, докато седеше до огъня и изсмукваше влажните вътрешности на насекомите от черупките им, Брайънт се запита какво точно се беше случило на това прокълнато място — как беше започнало всичко. Разбира се, все още съществуваше и възможността да не е имало никаква болест и всички златотърсачи да са били нападнати от някаква външна сила — но те със сигурност са били достатъчно на брой, за да се защитят, следователно предположението му, че заплахата е дошла отвътре, бе най-вероятно.

Не, вече беше по-сигурен от всякога, че наистина е имало някаква болест, причина за смъртта им — същата болест, която беше видял в Смитбъроу — и тази болест, този необичаен глад за човешка плът, за който му бяха разказали индианците — и дори го бяха свързали с по-древното си предание за на’ит — беше започнала от това място. Танау Могоп беше разказал на Брайънт, че според тях самите индианци от племето анауаи са си виновни за съдбата, която ги беше сполетяла, като бяха общували твърде свободно с планинците, преминавали през техните гористи територии. Индианците от племето уашоу страняха от чужденците, защото се знаеше, че може да им донесат болести. Разказаха му, че това необичайно поведение и жертвоприношенията на на’ит бяха започнали приблизително по едно и също време, в един дотогава сравнително мирен и спокоен район. Какво друго обяснение можеше да има за това, освен пристигането на бели хора, донесли болестта със себе си? Но как точно се беше случило?

Как беше възможно болестта да се проявява на едно или друго място изведнъж, сякаш от нищото? Несъмнено някой от златотърсачите трябваше да се е заразил пръв от нея, а след това да я беше предал на другарите си, както и по-нататък.

Той си спомни едно от последните писма, които бе получил от доктор Гау — лекарят споменаваше за изследванията на доктор Сноу и за неговото убеждение, че заболяванията могат да се разпространяват по безброй различни начини. Сноу беше споделил с него, че в действителност цялото разбиране на човечеството за болестите и за връзката между болестта и симптомите може би е погрешно. А именно, болестта и симптомите не бяха непременно едно и също. Беше възможно болестта да е нещо живо, но невидимо — и по това наистина да прилича на зъл дух — и когато се загнезди в тялото, да предизвиква симптоми: понякога различни симптоми у различните хора. А понякога дори и без никакви симптоми.

След това си спомни и за историята на онова ирландско семейство — там сякаш всички се бяха предали на една и съща болест, с изключение на едно малко момиченце, у което по забележителен начин не се бяха проявили никакви симптоми.

Брайънт хвърли черупките в огъня и се заслуша в пращенето им, докато обмисляше тази мистерия. Сетне легна на голата земя, като се надяваше да успее да заспи. Докато гледаше подскачащите оранжеви пламъци, мислите му се отнесоха.

Черепите му намигаха на светлината от огъня. Пламъците танцуваха, яркозлатисти и кървавочервени.

Брайънт въртеше в ръцете си дръжката, на която бе издялкано името на Кесибърг, и си спомняше за Кесибърг от кервана. Спомените му бяха най-вече за поредица от грозни стълкновения. Луис, който блъскаше въпреки това бременната си жена обратно в палатката. Луис, който си търсеше повод да се сбие с Джеймс Рийд. Луис, който седеше пред лагера си и режеше на парчета зайците, които беше уловил за вечеря, ръцете му бяха окървавени, а по лицето му бе изписано съсредоточено изражение, докато малкото кученце на Халоран развълнувано обикаляше покрай него. Брайънт си спомни как ножът се беше изплъзнал от ръката на Кесибърг, влажна от кръвта, и острието го беше порязало по дланта. Резката бе прокървила, като плътна червена линия. Териерът на Халоран не изпусна тази възможност, скочи към ръката на Кесибърг и лакомо открадна от нея заешкото месо — като облиза и кръвта на Кесибърг.

Дълбоко у Брайънт се загнезди ужас, когато си спомни за онова кученце, за самохвалството и злобата на Кесибърг. Спомни си как беше обикалял сред тях, сякаш самият той бе някаква чума — нещо отвратително и страховито.

И колкото повече въртеше в ума си тези отделни късчета от историята, толкова повече се убеждаваше, че е на прав път. Някакъв глад се предаваше от човек на човек. Някаква болест, която отначало беше невидима — или беше невидима само у някои хора, както в случая с онова момиче от ирландското семейство, в което всички останали бяха изгубили ума си и се бяха превърнали в нещо подобно по-скоро на вълци, отколкото на човешки същества. Съседите им се бяха радвали на нейния късмет с вярата, че тя не се е предала на болестта, поразила останалите — до един ден, много години по-късно, когато я бяха открили надвесена над бебето на съседско семейство, с окървавена уста и ръце.

Болест, която превръща някои хора в чудовища. Но други успяват да скрият своята чудовищност в себе си.

Брайънт изведнъж се изправи, облян в пот. Изводите бяха пред очите му.

Чичото на Кесибърг беше пренесъл болестта.

Точно така беше достигнала тя до това място. Точно така бяха загинали всички златотърсачи.

Чичото на Кесибърг, точно като онова ирландско момиче, сигурно бе носил болестта в кръвта си, може би дори без сам да знае за това. И именно той беше пренесъл заразата в този район преди половин дузина години, като беше поставил началото на епидемия, която не само бе предизвикала смъртта на останалите хора от неговия отряд, но след това се бе разпространила и сред местните племена, като бе дала нов живот на някои от древните им вярвания и бе посяла страх сред всички обитатели на тези планини.

И ако това беше вярно, дори не беше изключено и други от неговото семейство да пренасят тази болест… или някаква наследствена черта, която им позволяваше да живеят с нея.

Други — като Луис Кесибърг.

Вероятността за това може би не беше голяма, но ако бе прав, всички хора от експедицията на Донър — нещо повече, всички жители на цялата тази територия — бяха застрашени от смъртна опасност. Трябваше да ги предупреди.

Но после се спря. Замисли се за онова, което предстои — не лично за него, а за бъдещето на науката.

И започна да съставя наум ново писмо.

Трийсет и шеста глава

В продължение на два дни, след като дойде в съзнание, Вирджиния отказваше да им каже защо е дошла или какво се е случило до езерото Тръки. Отначало Елита реши, че тя просто се инати, докато не забеляза трескавите жестове, които Вирджиния тайно отправяше само към нея. Тогава разбра, че не иска големите да разберат.

Каквото и да се беше случило, тя се срамуваше от него. Дори нощем, когато оставаха сами, не казваше почти нищо. Все пак разказа на Елита за клането на добитъка, за необичайното поведение на хората и за пререканията, които бяха избухнали сред тях. Разказа ѝ как по-младите, децата и младежите се предават първи на болестта.

— Казват, че е болест — рече тя.

Очите на Вирджиния винаги бяха широко отворени, така че изглеждаше непрестанно изненадана.

— Казват, че вече и Мери Мърфи е болна от нея.

— Затова ли избяга? — попита я Елита. — Защото се страхуваше и ти да не се заразиш?

Но Вирджиния не ѝ отговори, а каза само, че мистър Стентън и мистър Еди са отишли да потърсят помощ, но безуспешно, а мистър Кесибърг се опитва да заеме мястото на водач на експедицията. Ала не искаше да говори повече и когато Елита се опита да изкопчи подробности, се зави до брадичката и се престори, че заспива.

Големите спореха помежду си какво да правят с нея.

— Не можем да я изпратим обратно, не и преди да се оправи — настоя Джейкъб.

Продължаваше да се тревожи за Маргарет, майката на Вирджиния.

— Бездруго не можем да я изпратим сама, а не можем да си позволим да се лишим от хората, които стоят на пост — намеси се Бетси.

Дори Елита забелязваше, че Бетси не смогва да се справя с толкова много деца и толкова малко възрастни хора наоколо.

— След като Вирджиния е успяла да стигне дотук, пътят сигурно не е толкова непроходим — изтъкна Тамсен, като внимателно оглеждаше момичето от глава до пети.

Но Вирджиния настояваше, че е вървяла почти цял ден и едва не се е изгубила, така че на практика е било цяло чудо, че изобщо е стигнала до рекичката с елшите.

— Не ме изпращайте обратно — умоляваше ги тя. — Моля ви.

Няколко дни след нейното пристигане, в един изненадващо ясен ден, когато не валеше сняг, Луис Кесибърг се появи в техния лагер толкова рано сутринта, че кладите все още не бяха угаснали.

— Подозирах, че може да е тук — рече Кесибърг на Джейкъб, Бетси и Тамсен.

Стояха заедно навън, в студеното утро. Във въздуха все още се носеше дим от влажните дърва.

— Нейната майка ужасно се тревожи. Дойдох да я взема.

Мистър Кесибърг се държеше много по-вежливо от обикновено.

— Значи Маргарет Рийд е изпратила теб, така ли? — попита Тамсен.

Елита виждаше, че Тамсен не се заблуждава от поведението му.

— Дойдох аз, защото сега аз отговарям за всички — отвърна той малко по-силно, отколкото трябваше. — А тя си няма мъж, който да се грижи за такива неща и да внимава момичетата ѝ да не пощръклеят.

Вирджиния понесе мълчаливо този удар, без да мигне. Всички бяха наясно, че Джеймс Рийд най-вероятно е замръзнал до смърт някъде в пустошта.

— Хайде, да тръгваме. Имаме нужда от нея. Почти приключихме с клането на добитъка. Дори момичетата трябва да помагат.

Клането на добитъка: това означаваше, че ще има храна. Елита се опита да си спомни колко глави добитък имаха семейство Брийн. Поне една дузина, със сигурност. Мисълта за толкова много месо накара стомаха ѝ да се свие. Елита знаеше, че новината за добитъка ще убеди Тамсен да му предаде Вирджиния. В лагера до рекичката с елшите нямаше много храна — само онова, което беше останало от жилавите стари волове. Не им трябваха още гърла за хранене.

Влажната кал се обади под ботушите ѝ, когато пристъпи към огъня.

— Искам аз да отида, Тамсен. Предлагам се за доброволец да отида и да помогна на Вирджиния.

Тамсен сякаш беше изненадана, че я вижда. Винаги се случваше така — всички се изненадваха всеки път, когато виждаха Елита. Беше такова момиче, че другите хора винаги забравяха за нея. С изключение на Томас. Томас всеки път я гледаше така, все едно я бе чакал да се появи.

— Не говори глупости — отвърна Тамсен. — Мястото ти е при твоето семейство.

Мястото ѝ беше при Томас — но тя нямаше как да признае за това на Тамсен. Освен това Вирджиния беше избягала по някаква неизвестна причина, и макар все още да не беше казала на Елита каква е, тя не можеше просто да стои отстрани и да гледа как нейната приятелка си тръгва сама с Кесибърг — обратно към опасността, от която едва се беше отскубнала.

— Вирджиния ще има нужда от помощ, за да се прибере. Ти сама го каза: изгубила е много кръв и няма сили. Ще се справи по-лесно, ако аз съм с нея.

Не спомена нищо за болестта, за която ѝ беше разказала Вирджиния. Трябваше да внимава. Страхуваше се, но желанието ѝ да види Томас, беше по-силно от страха. А и нито една болест нямаше как да бъде по-страшна от създанията, които ги дебнеха всяка нощ.

— Хайде, пусни ме да отида. Вече не съм малко момиче. Мога да се грижа за себе си — настоя Елита. Сетне добави: — Довери ми се. Моля те.

Последните ѝ думи сякаш най-сетне попаднаха в целта.

— Добре тогава. Предполагам, че ще бъдеш на по-сигурно място сред повече хора — отвърна тихо Тамсен.

После ѝ помогна да събере малкото си лични вещи. Преди да целуне Елита за довиждане, тя ѝ даде един последен съвет: никога да не остава насаме с Луис Кесибърг.

Елита не можеше да повярва как живееха хората в лагера до езерото Тръки. Колибите им бяха почти толкова западнали, колкото и палатките на нейното семейство. И бяха също толкова претъпкани; едва повярва на очите си, когато видя колко хора се изсипаха навън от колибата, в която живееше семейството на Вирджиния заедно със семейство Грейвс. Поне Томас беше сред тях — и когато я забеляза, дотича и я прегърна пред всички.

— Какво правиш тук? — прошепна той.

Тя почувства топлината от докосването му в цялото си тяло. Изчерви се; виждаше как ги гледат хората.

— Дойдох да те видя.

Изражението му се промени. Лицето му сякаш се затвори и изстина.

— Не биваше да идваш — каза той. — Тук не е безопасно.

— И там, където бях, не беше безопасно — отвърна му тя.

Мислеше си, че ако ѝ каже да се върне обратно, ще ѝ разбие сърцето.

Но той просто я хвана за ръка и рече:

— Ела.

Докато я водеше по-далеч от тълпата, Елита зърна Кесибърг с Вирджиния. Беше се навел към нея, така че лицата им бяха едно срещу друго, за да ѝ каже нещо съвсем тихо. Тя бе застинала и лицето ѝ беше бяло като снега около нея. Елита усети лошо предчувствие в стомаха си. Какво ли искаше той?

По-късно същата вечер две от момичетата от семейство Грейвс — Ловина Грейвс, на дванайсет години, и Нанси, на девет — разказаха на Елита тайната, която не ѝ беше разкрила Вирджиния. Луис Кесибърг бе казал на момичетата, че ще започнат да извеждат по едно дете всяка вечер, за да го принасят в жертва на вълците. Родителите им знаели за това, така че нямало смисъл да ги молят за помощ. Всички се бяха съгласили да оставят това решение на него, за да не им се налага да избират кое дете да умре. Големите бяха стигнали до това решение, така че мнозинството от хората все пак да оцелеят — точно като онези индианци, които бяха оставили едно от момчетата от тяхното племе завързано за дървото. Налагаше се да се направят жертви.

Но той беше готов да ги пощади, ако отидат в гората заедно с него и правят каквото им каже.

— Не е толкова страшно — рече Ловина Грейвс, макар че изражението ѝ говореше друго.

Не спираше да се усмихва накриво, докато разказваше, и беше неспокойна като птиче.

— Само ти бърка под полата и разни такива.

— На мен ми го сложи в ръката и ме накара да му го държа — обади се Нанси Грейвс толкова тихо, че Елита почти не я чу.

Нанси беше толкова отслабнала, че приличаше на призрак.

Елита не можеше да си поеме дъх, все едно някаква невидима ръка я беше натиснала под водата. Беше толкова глупаво да дойде тук. Бързо си даде сметка, че не може да разкаже на Томас за всичко това; така само щеше да го изложи на опасност. Той не можеше да се мери с Кесибърг.

Не беше минало и едно денонощие, откакто бе пристигнала в лагера, когато дойде и нейният ред. Беше излязла в гората заедно с Томас; идеята да потърсят риба в потока, бе негова.

На Елита ѝ се искаше да му каже, че има и по-лоши неща от глада; спомняше си пребледнялото лице и ужасеното кимване на Вирджиния, когато Кесибърг се беше надвесил над нея.

Беше легнала по корем на твърдия лед, който покриваше потока, и беше притиснала лицето си в него, като се опитваше да долови някакво движение. Томас беше отишъл да потърси камък, с който да разчупи леда. В действителност Елита не разбираше нищо от риболов. Беше израснала във ферма и беше опитвала риба само веднъж или два пъти през целия си живот. Но идеята на Томас ѝ се стори добра; след всичко, което ѝ беше разказвал, тя беше останала с впечатлението, че никой не знае как да преживява в трудни времена по-добре от индианците. Той беше хвърлил само един поглед на потока и беше заявил, че вероятно няма да намерят в него риба, годна за ядене, но Елита бе толкова развълнувана вече от приключението, че не му даде сърце да се откажат. Затова отиде да потърси камък, а Елита измете снега от заледената повърхност и застана на колене. Но не успяваше да различи нищо под леда — виждаше само тъмна плетеница от замръзнали клони и изгнили листа, сред които препускаше черната вода.

Мислеше си, че ще се чувства по различен начин сега, след като вече е била с Томас, но с изключение на болката, която се беше загнездила високо между краката ѝ, не усещаше нищо друго освен дълбоко задоволство — сякаш откакто беше станала жена, блуждаеше в сън, в който не я измъчваха кошмари. Идеята за това беше нейна; тя бе предложила на Томас да се срещнат при фургоните снощи. Вече никой не ходеше там. Беше опасно човек да излиза през нощта, дори след като бяха запалили кладите. Наоколо постоянно обикаляха по двама постови, въоръжени с пушки, а в сенките беше лесно да ги помислят за тях.

Беше взела одеяло, но не посмя да донесе свещ или фенер. Томас се появи изведнъж, сякаш изникна от нищото. Умееше да остава практически невидим; двамата си приличаха по това.

Когато Томас се покатери по ритлата и видя, че е постлала импровизирано легло, той се обърна към нея.

— Сигурна ли си, че искаш това? Помисли, Елита. Твоето семейство няма да ти позволи да бъдеш с мен. След като излезем от тези планини, те няма да ни оставят да бъдем заедно.

Нямаше смисъл да се тревожат за бъдещето. Тя щеше да бъде жена на Томас — макар и само за една нощ. И след това можеше да отиде в гроба, без да се разкайва.

И без това скоро всички щяха да отидат там.

Сега, докато стоеше на колене на дебелия лед върху потока, Елита чу шепот зад гърба си и спря, за да се ослуша. Косата на тила ѝ настръхна. Шепотът не спираше — като тих ромон, като съскането на вятъра.

Гласовете. Те се връщаха отново. Не можеше да различи думите, които казваха, но се бяха върнали и дращеха по краищата на съзнанието ѝ като някакво трескаво главоболие. Някои от гласовете бяха нови; това означаваше, че бяха умрели още хора. Тя се опита да затвори мислите си за тях.

Изведнъж почувства и нечие присъствие зад гърба си. Все едно я беше споходил призрак — като тъмна сянка, която прекоси съзнанието ѝ. Тя рязко се обърна и видя Кесибърг, който се беше показал на брега на потока, а дъхът му се кълбеше пред устата.

— Я виж ти — рече той.

Преди Елита да успее да се измъкне, той я сграбчи за раменете и я вдигна на крака, все едно беше парцалена кукла.

— Какво правиш тук сам-сама?

— Не съм сама — отвърна бързо тя.

Кесибърг хрипливо се засмя, все едно беше казала нещо смешно.

— Да, знам. Довела си индианския си любим. Колко жалко, че такова добро момиче се пропилява по този начин.

— Ние се обичаме — рече тя, преди да може да спре.

Не знаеше защо го каза. Стори ѝ се важно да го направи. Къде беше Томас? Едновременно ѝ се искаше да дойде, за да я спаси, и да не идва, за да се спаси самият той.

Кесибърг свали едната си ръкавица и я докосна по бузата с голите си пръсти. От допира му кръвта ѝ изстина.

— Мислиш ли, че тези диваци изобщо знаят какво означава да обичаш? Те не обичат по същия начин, по който го прави белият човек — заяви той убедено.

Елита си представи жената на Кесибърг, която се казваше Филипин — дребна, със светлокестенява коса, обикновено с някаква синина по лицето. Никога не беше чувала гласа ѝ. Дали Кесибърг обичаше жена си? Дали изобщо беше обичал някого? Елита бе почти сигурна, че знае отговора на този въпрос.

— Ще викам — рече тя.

Той я притисна с гръб към едно дърво. Тя се съсредоточи върху прозрачен сопол, който висеше от върха на червения му нос, защото не искаше да го гледа в очите.

— Ако ми правиш проблеми, аз ще направя проблеми на твоя приятел. Знаеш, че мога. Никой няма да си мръдне пръста, за да помогне на един индианец.

Тя почувства до мозъка на костите си колко беше вярно това. Притисна гръбнака си в дънера на дървото, стегната в очакване на първото му докосване. Беше облечена с толкова много пластове дрехи, че дори да я хванеше за гърдите, всъщност нямаше да ги пипа. Знаеше това, но в същото време от тази мисъл потрепери цялата. Спомни си как беше пристъпил към нея Томас, едва снощи, за да притисне устни към шията ѝ.

Но момичетата бяха казали, че Кесибърг няма да направи нищо страшно. Тя се опита да се успокои с тази мисъл, макар че стомахът ѝ сякаш се беше заклещил някъде на гърлото, а цялото ѝ тяло се беше сковало в знак на протест. Той само щеше да я пипа. Тя щеше да понесе това и така Томас нямаше да пострада. Едва ли не си пожела да побърза, за да се приключва по-скоро…

Кесибърг я сграбчи за връхната дреха и рязко я дръпна, за да я разтвори, а сетне разкъса и роклята, като оголи кожата на гърлото и пазвата ѝ. Тя извика от изненада. Но той притисна с ръка устата ѝ. Пръстите му бяха гнусни на вкус. Помисли си да го изрита с коляно между краката, но се боеше, че това няма да го накара да спре, а само ще го разяри. Приличаше ѝ на човек, който започва да удря, когато се ядоса; жена му Филипин беше доказателство за това.

— Не си толкова хубава, колкото някои от другите момичета — промърмори той и притисна едното си коляно между краката ѝ, за да ги разтвори. — Но ще свършиш работа.

Елита твърде късно разбра, че той няма само да я пипа и с това да се приключи. Твърде късно, едва когато той разкопча колана си, тя осъзна, че възнамеряваше да направи нещо много, много по-лошо. Един глас в главата ѝ повтаряше: „бягай, бягай, бягай“. Дали беше някой от мъртвите? Нямаше значение; краката ѝ бяха сковани от страх.

А сетне, внезапно, и двамата бяха поразени от някаква ужасна сила, така че Кесибърг отхвърча настрани от нея, а тя падна в снега. Усети вкуса на кръв в устата си, защото си беше прехапала езика. В гората се разнесе ужасяващ крясък. Отначало си помисли, че е някой от тях.

Но беше Томас. Двамата с Кесибърг се боричкаха в снега. Томас го беше изненадал, но Кесибърг бързо си възвърна преимуществото на силата. Тя се озърна наоколо, за да потърси някакъв камък или клон — нещо, което да използва като оръжие.

Накрая Кесибърг успя да отблъсне Томас от себе си, като го повали на земята. Изправи се, като дишаше тежко и се отърсваше от снега — подобен на някаква страховита сянка, уголемена от лъчите на залязващото слънце.

— Мислиш ли, че можеш да се биеш с мен, момче? Мислиш ли, че ще я спасиш?

Ботушът му се заби в ребрата на Томас с всичка сила.

— Е, толкова по-жалко за теб. Тя е курва. Тя ме желае. Иска да я направя жена.

В мига, в който Кесибърг вдигна крак, за да изрита Томас още веднъж, Елита се хвърли върху него. Успя да го събори на земята, като го притисна в снега. Той започна да се мята под нея, за да се освободи.

— Махни се от мен, тъпа кучко — процеди той и я събори по гръб.

Под полите и под яката ѝ влезе сняг. Беше толкова студен, че изохка. Беше уморена. Уморена да му се съпротивлява.

— Остави ни на мира, просто ни остави на мира! — кресна тя.

Кесибърг отново се надвеси над нея и тя затвори очи в очакване на юмрука му. Но в този миг я грабна една силна ръка, която я дръпна, за да се изправи.

— Хайде — рече Томас.

Тя се обърна като замаяна и видя, че Кесибърг беше изостанал и се беше превил одве, все едно търсеше да различи някакви форми по леда. Двамата с Томас се втурнаха през снега, като се препъваха и се олюляваха на всяка крачка. Томас я погледна през рамо. — Лицето му бе почервеняло, а дъхът му излизаше на пресекулки, докато я дърпаше с такава сила, че рамото ѝ гореше.

— Бягай, бягай — повтаряше той.

„Но защо?“, искаше да го попита тя. Бяха се отдалечили достатъчно от Кесибърг, бяха на половината път обратно до колибите. Вече нямаше нужда да бягат.

И тогава видя какво държи той в другата си ръка: малък нож, не по-голям от онези, които се слагат на масата за вечеря. От острието му се точеше тънка алена линия кръв, която продължаваше по снега зад тях, като фина червена нишка. Кесибърг не ги преследваше. Защото не можеше. В противен случай нямаше да ги остави да избягат.

„Томас, Томас — помисли си тя. — Какво направи?“

Трийсет и седма глава

На следващата сутрин Мери Грейвс видя как Мери Мърфи избяга от колибата, в която живееха техните, като носеше на ръце бебето на семейство Еди. Еди и Уилям Фостър тръгнаха по следите ѝ в снега, но докато успеят да я настигнат, девойката вече беше убила детето и ядеше черния му дроб. Еди застреля момичето на място, а Фостър беше безсилен да му попречи.

След Мери Мърфи дойде ред на Елеанор Грейвс, сестрата на самата Мери, която беше танцувала боса в снега, дълбок до коленете, така че пръстите на краката ѝ бяха посинели и измръзнали. Когато майка ѝ се опита да я върне насила в палатката, тя се разкрещя и се отскубна, като побягна към гората, а дългата ѝ тъмна коса лудешки се развя след нея, все едно им махаше за довиждане.

— Тръгваме. Ще избягаме — обеща Стентън на Мери.

Беше подострил ловджийския си нож и се беше заел да реже на ивици една стара еленова кожа.

— Ще си направим снегоходки. Така ще бъде по-лесно да се придвижваме през снега. Виждал съм един чифт в къщата на дядо ми… Никога не съм си ги слагал, но мисля, че помня как бяха направени.

— И ние идваме с теб. Смятам, че сме достатъчно силни и здрави, за да не ви забавим.

Последните думи бяха на Сара Фосдик, сестрата на Мери, когато видя какво правят. Тя седна до Мери и се зае да връзва ивици кожа за дървените рамки, които бяха направили от дъгите на празни бурета за брашно.

Цял следобед останаха заедно, докато работеха по снегоходките. През цепнатините в стените се процеждаха оскъдни лъчи, които осветяваха работата им. В колибата навсякъде в краката им се въртяха малки деца, защото родителите им се страхуваха да ги пускат навън. Мери ги поглеждаше виновно, като си мислеше, че самата тя скоро ще си тръгне оттук, но те не могат да го направят.

„Веднага щом пристигнем, ще изпратим хора на помощ.“

Сара седеше на пода до нея и си тананикаше, докато заплиташе ивиците еленова кожа на една рамка, но когато чуха изстрела, тя замръзна и погледна Мери.

— Какво може да е това? — попита.

Малкото им останали животни изплашено се размучаха.

Стентън пръв изскочи навън. Франклин Грейвс и Джей Фосдик грабнаха пушките си и го последваха по петите.

Разнесе се втори изстрел, последван от викове. Сетне цяла поредица, които отекнаха като гръмотевица.

Очакването беше непоносимо. Елизабет, майката на Мери, добре познаваше безпокойството на дъщеря си.

— Не излизай навън — обади се предупредително тя. — Мистър Стентън може да се погрижи за себе си.

Отекна нова поредица от изстрели, след които се чуха силни викове. Мери не можеше да чака повече. Тя скочи на крака и побягна навън.

Виковете се носеха откъм езерото, зад една завеса от борови дървета и големи камъни. Мери хукна към тях, като се подхлъзваше по разровения сняг.

Накрая откри Стентън. Беше прегърнал с ръка Томас, индианското момче, за да му помогне да се задържи на крака. Беше ранено — простреляно; дясното му рамо бе извито високо нагоре, а ръката му бе притисната към ребрата. През връхната му дреха се процеждаше кръв и образуваше тъмно петно, което бързо се разширяваше.

— Какво е станало? Ще се оправи ли? — попита тя, след като изтича при тях.

Отговорът се четеше по лицето на Стентън.

— Кажи на мисис Рийд да кипне вода и да приготви превръзки.

Но Мери знаеше, че Маргарет Рийд няма да си мръдне пръста, за да помогне. Тя мразеше индианците, точно като съпруга си. Неволно ѝ се прииска Тамсен да беше с тях; Томас щеше да има по-добри шансове да оживее, ако тя беше тук.

Аманда Маккъчън се съгласи да помогне на Томас. Елита Донър вече беше пристигнала при тях, пребледняла от страх. Очевидно бе влюбена в момчето. Аманда накара Томас да се съблече до кръста и да седне на едно ниско столче. Изплакна тялото му с вода, като внимаваше да не пипа самите рани. Бяха дълбоки и толкова широки, че Мери сякаш виждаше ребрата му. Тя се насили да гледа всичко, което прави Аманда, защото знаеше, че скоро може да ѝ свърши работа. Всеки един от тях можеше да е следващият на прага на смъртта — особено онези, които се грижеха за болните.

— Задръж това — нареди Аманда, като се обърна към Елита.

Улови ръката на момичето и я накара да притисне края на превръзката към тялото на Томас, докато самата тя увиваше и пристягаше останалата част.

Пред заслона бяха се събрали хора, но говореха тихо и думите не се различаваха. Мери остави Томас да се облича и пристъпи на пръсти до входа.

— Според мен да изчакаме — каза Уилям Еди, който беше застанал по средата на групата.

Беше изгубил половината от телесното си тегло, докато се изкачваха през планината, и приличаше на плашило.

— Мен ако питате, не съм видял някакви признаци на болестта у него.

— Но след като веднъж се прояви… — възрази Пеги Брийн. — Вижте какво стана с Ноа Джеймс и Ландръм Мърфи. Болестта се развива бързо. Не бива да чакаме индианското момче да започне да напада хората. Огледайте се — останали са предимно жени и деца. Трябва да се погрижим за децата.

— Нямаме нищо друго освен едно обвинение — изтъкна Стентън. — Нямаме никакви доказателства освен думата на Кесибърг.

Пеги Брийн скръсти ръце на гърдите си.

— Тогава защо го е застрелял Кесибърг, ако не е видял онова, което казва?

Мери се отдръпна с разтуптяно сърце. Значи Кесибърг беше казал нещо за Томас — и твърдеше, че болестта го е застигнала. Не знаеше точно какво е, но стомахът ѝ се сви, когато започна да осъзнава, че това всъщност няма никакво значение. Мисълта се беше загнездила вече в главите на всички.

Хората навън продължиха да спорят, но тя не се съмняваше накъде отиват нещата. Чувстваше се отмаляла, сякаш всеки миг ще се свлече на земята. Мери изтича обратно при Елита и Томас, който сковано закопчаваше ризата си.

— Слушайте ме, вие двамата: Томас трябва да избяга, при това веднага.

Той объркано вдигна очи към нея и тя добави:

— Те идват за теб.

Той спря да се закопчава и я загледа с широко отворени очи.

— Какво искаш да кажеш?

Аманда Маккъчън все още беше в ъгъла, където прибираше останалите превръзки, и сега хвърли поглед през рамо към тях. Мери не ѝ обърна внимание.

— Те се страхуват, че ще се предадеш на болестта — заговори бързо тя, като избута един сандък до порутената стена. — Кесибърг казва, че затова е стрелял по теб. Твърди, че е видял нещо нередно. Трябва да се изкачиш и да се измъкнеш навън през покрива…

Тя вдигна ръка към волските кожи и плата от палатките, които бяха навързани как да е за останките от покрива на заслона.

— И да бягаш. Не се обръщай. Ако останеш тук, Томас, ще те убият.

Не ѝ се искаше да го мисли, но беше виждала в какво се бяха превърнали хората. Не се колебаеха да нарочат някого и се колебаеха още по-малко, преди да предприемат нещо. Бяха обзети от параноя. От паника.

Томас не се поколеба — сякаш и той разбираше колко е безнадеждно всичко. Понечи да се изкатери по сандъка, но спря и се обърна към Елита.

— Ще дойдеш ли с мен? Или ще останеш тук?

Мери съчувстваше на Елита заради решението, което ѝ се налагаше да вземе. Да тръгне с него, означаваше сигурна смърт. Двамата нямаше да имат храна и оръжие, а освен това в горите наоколо дебнеха онези вълци — или каквито и да бяха създанията, които бяха донесли тази зараза. И снегът; снегът бе толкова дълбок, че никога нямаше да успеят да го прекосят. Но за Томас това беше единственият шанс да оцелее. Беше съвсем сигурно, че ще го убият, ако остане в лагера.

Но Елита не мислеше така.

Тя дръпна едно одеяло от най-близката постелка и го метна на раменете си.

— Идвам след теб. Качвай се.

Но мъжете нахлуха в заслона, преди Томас да успее да се покатери през стената.

Мери се опита да застане на пътя им, но собственият ѝ баща я сграбчи за ръката и я завлече навън в снега, без да я изпуска от хватката си.

Патрик Брийн, с почервеняло лице, неговият приятел Патрик Долан, германецът Шпицър и Луис Кесибърг награбиха Томас за краката и го събориха обратно на земята. Сетне го повлякоха навън, като минаха покрай Мери и Елита, без дори да ги погледнат, все едно не бяха там.

Мери понечи да тръгне след тях, но баща ѝ се обади предупредително:

— Ако се опиташ да им попречиш, само ще пострадаш.

Тя успя да се отскубне от него и се затича, а Елита я следваше по петите.

Скоро вече водеха Томас през гората. Елита ги настигна първа и се хвърли срещу двамата мъже, които бяха извили ръцете на Томас на гърба, но едрият германец Шпицър я отблъсна, все едно беше муха.

— Връщай се, момиче — рече предупредително Брийн. — Не бива да виждаш това.

Мери с мъка си пробиваше път през дълбокия сняг, за да ги настигне.

— Няма нужда да го убивате. Просто го пуснете. Няма защо да се тревожите — той ще ви остави на мира.

— Напротив — ще подивее като останалите, а след това ще се върне, за да ни нападне. И може би ще убие някой от нас или някое от децата. Нали видя какво стана с Ландръм? Това ли искаш?

Говореше Долан, а гласът му беше ядосан.

— Няма как да знаете това! — рече умолително Елита. — Заклевам се, че ще си тръгнем и няма да ни видите повече, само му дайте този шанс!

Мъжете продължиха, сякаш не ги бяха чули, без да откъсват очи от пътя пред себе си. Не спряха, докато Брийн не им нареди. На избраното място беше тихо и спокойно и единствено лекият ветрец шумолеше в клоните на бор наблизо. Гласовете на хората от колибите долитаха едва чуто до тях — единственият признак на живот в цялата пустош наоколо. Франклин Грейвс вече ги беше настигнал и грубо дръпна Мери назад с изражение, което ясно говореше, че този път няма да я остави да постигне своето, за нейно собствено добро и за доброто на семейството ѝ. Човек не можеше да попречи на такива разгневени, неразумни мъже, когато са си наумили да направят нещо.

Те се отдръпнаха по-назад от Томас. Долан вдигна пушката си, като опря приклада на рамото си.

Томас изглеждаше свръхестествено спокоен. Очите му се стрелнаха към лицето на Елита.

— Не биваше да идваш с мен. Върни се. Моля те.

Кесибърг кимна към Елита.

— Направи така, че да ѝ бъде по-лесно. Кажи ѝ, че сме прави. Кажи ѝ, че усещаш болестта в себе си.

Но Томас не каза нищо, а вместо това продължи да се взира над главите им.

Мери отчаяно местеше поглед от един към друг, като се опитваше да измисли някакъв начин да ги накара да разберат, че няма нужда да го правят, но думите ѝ убягваха. Така или иначе, те не се интересуваха какво говори здравият разум. Бяха подчинени на гнева и страха си.

Елита вече ридаеше с всички сили. Тя посочи с ръка срещу Кесибърг.

— Той ви накара да го направите, нали? Каквото и да ви е казал, лъже. Прави го само за да си отмъсти на мен и Томас, защото не му се подчинихме.

Но Мери виждаше, че те даже не я слушат. Нито един от тях дори не повдигна вежди, а Кесибърг само се усмихна срещу нея, сякаш беше доволен от себе си.

Долан запъна ударника.

Писъкът на Елита и изстрелът отекнаха сред дърветата по едно и също време. В продължение на един безтегловен миг Томас остана на крака — и в гърдите на Мери се надигна надежда: може би Долан не го беше улучил.

Сетне Томас падна по гръб в снега.

Трийсет и осма глава

Луис Кесибърг си помисли, че Райнер не се беше променил особено много за петнайсет години. Косата на чичо му беше малко по-бяла, а кожата на лицето му — малко по-загрубяла, но иначе бе почти същият както последния път, когато го беше виждал — още като малко момче в Германия. Усмивката на Райнер беше също толкова нехайна, а в очите му просветваше същата лудост. Нещо в стомаха на Луис се преобръщаше и от двете. Беше се утешавал с надеждата, че Райнер е умрял, и когато отново го видя на прага си тази вечер, Луис се изплаши повече, отколкото можеше да си обясни. Човек не биваше да има вяра на усмивките на чичо му — а той знаеше, че зад тези искрящи очи се крият отвратителни тайни.

Райнер беше изникнал на прага на Луис, без да го предупреди. Не беше човек, от когото да очаква писма, разбира се — но все пак се разтревожи от появата му. Луис живееше в този чифлик под наем едва от няколко месеца. Как беше успял да го открие?

Луис извади бутилка от домашното уиски на един съсед, което беше доста силно, и две калаени чаши.

— Warum bist du hier? — попита той на немски, какъвто не беше говорил отдавна.

„Защо си тук?“ Не откъсваше очи от чичо си, докато оставяше чашите на пропуканата стара маса.

Ето я пак — тази нехайна усмивка.

— Заради семейното проклятие.

Чичо му се разсмя, когато го каза, отпусна се на един от столовете на Луис и гаврътна чашата си на един дъх.

Значи така. Чичо му беше избягал от родината.

— За какво те издирват?

— Обичайната история. Но не могат да докажат нищо. Някакъв човек е изчезнал, но няма труп — тогава кой може да каже, че е извършено убийство?

Чичо му отново се разсмя гърлено, сетне се облегна назад на стола си и присви очи към ъглите на стаята, потънали в сенки.

— Къде е изчезнал баща ти?

— В затвора е. В Индиана.

Райнер повдигна едната си вежда.

— Оставил си го чак там да гние сам в затвора?

Страните на Кесибърг пламнаха.

— Искам да започна нов живот.

Погледът на чичо му тежко се прикова в него, но Луис не посмя да му отвърне. Спомняше си гнева на Райнер от детството си; беше непредвидим и в епични мащаби. Веднъж го беше смазал от бой, защото бе изсипал на пода чаена лъжичка сол; друг път му беше избил зъб, защото подигравателно бе завъртял очи към тавана на нещо, казано от него.

Но този път Райнер само се разсмя отново.

— За хората като нас няма нов живот. Ти носиш в кръвта си това, което си. И никога не можеш да се отречеш от него.

Луис огледа стаята, в която живееше. Сгъстяващият се сумрак скриваше оскъдицата. Беше най-обикновена колиба, с една стая и легло на тавана, до което се качваше по стълба. Тази маса и двата стола бяха, общо взето, единствените мебели, които притежаваше.

— Тук няма много място за гости, чичо — започна той.

Райнер си наля още едно питие.

— Ще остана само няколко седмици. После заминавам на запад, за известно време. Чух за една работа за златотърсачи в планините.

— В Калифорния?

Чичо му кимна.

— Чух, че там няма закони. Хората като нас могат да се скитат свободно, ако разбираш какво имам предвид. Няма кой да ни види.

Да поеме на запад, за да спечели цяло състояние от злато. Идеята за това проблесна в съзнанието на Луис — като мираж. Да остави зад гърба си всекидневното мъчение на земеделската работа и никога повече да не оре, да полива и да плеви. Беше трудно да започнеш нов живот, когато нямаш нищо и идваш отникъде.

Но не. Луис имаше планове. Щеше да си намери жена, да работи усърдно, да се впише в обществото. Като дете никога не беше изпитвал щастие — баща му беше чудовище, а не родител, а майка му бе изчезнала без следа, преди да му останат някакви спомени за нея — но той се беше заклел да не повтаря грешките на баща си, чичо си и всички останали от своето семейство. Беше решен да бъде различен от тях. Не искаше да бъде провал. Щеше да разбие семейното проклятие.

Само трябваше да се държи и да преживее тези трудни времена, и после щеше да стане по-лесно. Нямаше как да е иначе.

По-възрастният мъж бръкна в джоба си и подхвърли на масата една шепа смачкани банкноти.

— Мога да си платя — рече той. — Не те моля за милостиня.

Очите на Кесибърг се разшириха, когато видя парите — бяха повече, отколкото щеше да изкара за цяла година.

— Откъде ги взе?

Райнер наля щедро количество уиски в чашата си.

— В последно време продавах патентовани лекове. По мои собствени рецепти, от родината. Вървяха добре.

— Явно е било така… Но ако се продават толкова добре, защо ще ходиш чак в Калифорния?

Кесибърг разбра, че чичо му лъже. По-възрастният мъж се протегна на стола си. Сетне прикова поглед в своя племенник, в напрегнато очакване да види как ще реагира на думите му.

— Защото съм болен от нещо, за което няма лек. Мисля, че му викат златна треска.

Той му намигна, а на Луис му прилоша. „По-скоро треска на кръвта“, помисли си той.

Едва по-късно вечерта, когато Кесибърг се зае да направи място на чичо си да спи на пода — Луис не искаше да кани чичо си да се качи при него, защото някак си не можеше да понесе мисълта, че ще лежат един до друг през цялата дълга нощ — Райнер му отправи своето предложение.

— Защо не дойдеш с мен?

По-възрастният мъж току-що беше свалил мръсната си връхна дреха, за да се приготви за лягане, и стоеше пред племенника си по риза, покрита с петна. Очите му се приковаха в по-младия, блестящи като на вълк.

— Какво изобщо те задържа тук? Този скапан чифлик? Трябва да ти кажа, че всичко това ми прилича на поредния ти провал, синко.

— Не ме наричай синко — отвърна той, ужилен от обидата. — С това искам да се занимавам сега. Изборът си е мой.

Чичо му сви рамене.

— Както искаш, но това е грешка, момчето ми. Има си причина мъжете от фамилията Кесибърг да не се задържат на едно място. Ако останеш на едно място, ще те надушат какъв си.

Семейното проклятие.

„То няма да ме сполети.“ Но нямаше как да го каже на чичо си; така все едно щеше да размаха червено знаме пред някой разярен бик.

— Ще внимавам — рече той.

Но по-възрастният мъж не беше готов да се откаже.

— Тревожа се за теб. Не си прекарал достатъчно време с мъжете от фамилията Кесибърг, защото баща ти е далеч оттук, в затвора, а ти живееш в Новия свят и покрай теб няма чичовци и дядовци. Не знаеш какво е, как ще те сполети онова чувство — толкова силно, че няма да можеш да му откажеш. И когато се случи, как ще се погрижиш за себе си?

За миг Луис Кесибърг отново се почувства на единайсет и стоеше до баща си в помещението, където опушваха месото. От една кука на тавана висеше огромен труп и леко се полюляваше. Сякаш още чуваше тихото кап, кап, кап на кръвта, която капеше в мътната локва под тялото, и още долавяше металния аромат във въздуха. А формата на трупа не беше като на животно, а на човек.

В него се надигна вълна от нещо като желание, която беше толкова силна, че и той се олюля.

И оттогава това чувство никога не го беше напускало напълно.

По гръбнака му пробяга ледена тръпка.

Луис не искаше нищо друго, освен да се махне по-далеч от чичо си Райнер, от пламтящите му очи и вонята му на леш.

— Ще се справя, чичо. Баща ми ме научи достатъчно. Оправям се.

Успяваше да ги удържа — желанието, жадуването, глада.

Райнер се претърколи настрани, за да се обърне с лице към огъня.

— Мислиш си, че знаеш какво те очаква, но нищо не знаеш. Лягай си, момче. Някой ден ще разбереш.

Не, реши Луис Кесибърг, докато се изкачваше по стълбата към леглото си, за да се отдалечи колкото може повече от този страховит старец. По някакъв начин беше добре, че Райнер се беше появил. Защото понякога Луис усещаше, че благородните му намерения му се изплъзват. Понякога, особено нощем, когато беше трудно да устои на глада, който гореше във вените му, когато се вкопчваше в краищата на леглото си, хапеше кокалчетата на ръцете си и едва удържаше яростта, която искаше да го погълне, или искаше от него той да погълне целия свят — не беше сигурен кое от двете. Понякога му идваше да се огъне и да се предаде на проклятието. „Ние, мъжете от фамилията Кесибърг, сме създадени за това; то е в природата ни, в кръвта ни.“ Но когато видя Райнер, все едно го удари мълния. Луис не искаше да свърши като него: преследван, без корени, сам.

Но докато лежеше в тъмното и си представяше как сграбчва чичо си за врата и го стиска толкова силно, че кожата му става лилава, а от устните му прокапва кръв, Луис си даваше сметка, че шансовете не бяха на негова страна. И Райнер сигурно имаше право — беше само въпрос на време.