Глад

Четирийсет и пета глава

Отидоха всички заедно. Тя се съгласи — смятаха, че колкото повече са на брой, толкова по-сигурно ще бъде. Когато се развидели, събраха само онова, което можеха да носят, и се отправиха към езерото Тръки.

Джордж, естествено, нямаше да успее да стигне дотам. Затова Тамсен остана с него. Направи го не толкова с мисъл, колкото по инстинкт, по необходимост.

Тамсен извади последното останало сушено говеждо. Три лентички, големи колкото показалеца ѝ. Дали имаше някакъв начин да ги приготви така, че да ги хранят по-дълго време? Може би да ги свари, за да направи бульон от тях?

Тя седна до мъжа си и попи челото му с влажна кърпа. Вече беше в безсъзнание през по-голямата част от времето и тя не хранеше никакви илюзии, че ще се възстанови. Замисли се за тази ирония на съдбата: как злощастният инцидент с ръката му и последвалата инфекция го бяха предпазили да не стане свидетел на най-лошото. По някакъв начин неговото самохвалство и глупавата му гордост го бяха защитили в слабостта на характера му.

И все пак, тя не можеше да се откаже от него. Вече разбираше, че това не е слабост, а някаква форма на съчувствие, и макар много отдавна да я беше напуснала всяка надежда за привързаност, Тамсен допускаше, че може би в крайна сметка смисълът на живота ѝ през цялото време е бил да стане свидетелка на бавния му упадък и да изпита изцяло постепенната, неотклонна загуба на човек, когото не си беше позволила да обикне или дори да опознае.

В главата ѝ се беше загнездила мисълта, че смъртта на Джордж ще означава нещо — той ще издържи още малко заради нея — и че последният му мил жест, макар и несъзнателен, е бил да ѝ даде някаква цел, някаква причина да продължи да живее.

Навън кладите горяха дори посред бял ден и деформираха слънцето с димна завеса. Дори в този миг чуваше шепота на меки стъпки: миналата седмица бе умрял Уолт Херън, един от водачите, и глутницата може би усещаше колко е беззащитна, защото се беше одързостила.

Тя бе използвала едно одеяло, за да завлече тялото на Херън в гората и да им го остави. Надяваше се, че така ще си спечели малко време. Завиждаше на Джордж за това, че беше в безсъзнание. На нея самата ѝ се наложи да ги слуша през цялата нощ, докато те пируваха с тялото на Херън: пукота на строшени кости, влажното мляскане на ужасяващите им езици, доволното им животинско ръмжене.

Когато го събуди, за да хапне, Джордж ѝ отказа.

— Нали вече ти казах, че не бива да хабиш храната за мен — рече тихо той, а устните му едва помръдваха.

— Трябва да се държиш още малко — отвърна му тя, вече по навик.

— Не се страхувам да умра — рече той и затвори очи. — По-добре да заведеш останалите в лагера край езерото Тръки.

Той не знаеше, че всички останали вече бяха потеглили натам, заедно с петстотин долара от спестяванията им, които бе пъхнала в ръцете на своите дъщери. Изпитваше ужас от мисълта да предаде дъщерите си по този начин — но беше още по-ужасена от мисълта за това, което може да се случи с тях, ако не го направи. Така поне щяха да имат някакъв шанс.

Но Тамсен престана да казва на Джордж какво се случва още преди няколко седмици. Той със сигурност не знаеше, че Херън е мъртъв, или че момичетата са тръгнали — и през половината време продължаваше да пита за Джеймс Рийд или за Чарлс Стентън, като очевидно беше забравил, че преди цели седмици се бяха разделили с тях.

— Няма да те оставя — отвърна му тя сега.

Опита се да го убеди да хапне малко бульон, но той отказа.

— Защо остана? Можеше да се спасиш — рече той и гласът му потрепери. — Не е защото ме обичаш.

Каза го спокойно, сякаш вече го беше приел. Сетне затвори очи, все едно тези думи го бяха оставили без сили.

— Може би не съм ти дал много, което да обичаш.

Толкова дълго време тя не искаше нищо друго, освен да се отърве от него. Ала сега, когато имаше тази възможност, не можеше да го остави — струваше ѝ се физически невъзможно да го направи.

— Ти си моят съпруг, Джордж.

Това не беше никакво обяснение, но тя знаеше, че ще бъде достатъчно за него. Изненада се, когато откри, че е на ръба да се разплаче. Мислеше си, че отдавна е неспособна да го направи.

— Пий сега.

Той умря по-късно през нощта, като угасна в съня си.

И може би само си въобразяваше, но докато седеше до изстиващото му безжизнено тяло, тя сякаш чу как глутницата се разшумя и пристъпи по-близо до палатката. Надушила самотата ѝ.

Цяла нощ държа пушката до гърдите си.

На сутринта отново разпали огъня, като не пропусна да забележи необичайните, издраскани следи покрай лагера. Изрови една лопата от фургона, твърдо решена да погребе Джордж, така че чудовищата да не се доберат до тялото му. Но земята беше замръзнала като камък. Ръцете ѝ трепереха. Едва не изгуби съзнание от усилието и беше принудена да се откаже.

Използвайки одеялото като шейна, го завлече до кладата. Разпали огъня още по-силно, докато колоната от пушек не се превърна в стълб, а сетне претърколи тялото на мъжа си сред пламъците и се извърна настрани от задушаващата миризма.

Трябваше да побърза.

Нямаше да вземе нищо друго със себе си освен пушката и патрони за нея, както и една малка торбичка с билки. Щеше да скрие останалите им спестявания, хиляди долари, в хралупата на дърво. Ако оцелееше, по-късно щеше да се върне за тях. Наряза няколко ивици от кожата, която висеше на входа на палатката, за да приготви последната си храна, и се принуди да я преглътне, като си повтаряше как в другите лагери я очакват по-различни неща за ядене. Бекон, сухари и портокал, като на Коледа. Сладко от боровинки и шипков чай.

Остана будна втора поредна нощ, като притискаше пушката към гърдите си. От време на време задрямваше на стола си. Беше почти сигурна, че към полунощ е чула как зверовете драскат сред останките от погребалната клада, в търсене на нещо останало за ядене. Изстреля няколко куршума към тях, като се надяваше да ги накара да се разпръснат.

На сутринта се уви с най-здравото си одеяло, преметна пушката през рамото си и пое покрай рекичката.

Четирийсет и шеста глава

Слънцето бе започнало да се спуска към хоризонта, когато Тамсен стигна до отсрещния край на езерото. Над всичко наоколо бяха надвиснали неестествено спокойствие и толкова дълбока тишина, че първата ѝ мисъл беше, че може би всички са заминали или са загинали.

Тишината я изпълваше със злокобно предчувствие.

Дори от това разстояние виждаше огромните почернели ями на местата, където имаше клади, както и край рекичката с елшите. Останалите фургони изглеждаха почти изоставени: покривалата им бяха разкъсани и съсипани от природните стихии. Лагерът приличаше на град на призраци — град на враждебно настроени призраци, все едно в тишината се спотайваше ехото на разгневен глас. Дали не беше сбъркала?

Усети миризма на гнилоч; прилоша ѝ и се олюля, повлечена от пристъп на световъртеж. Остана без сили и се наложи да се подпре за малко на тънко дърво, за да се пребори с желанието си да повърне. Къде бяха всички хора? Ако бяха мъртви, къде бяха телата им?

Тя стигна до първата колиба, разделена от останалите заслони от една малка горичка. Вътре беше разхвърляно, по пода от отъпкана пръст се търкаляха дрехи и завивки, виждаха се празни и преобърнати сандъци, а мръсните дрехи сякаш бяха оживели от мухи. Очакваше да открие някого вътре — едно или две болни деца, които чакат родителите си да им донесат дърва за огрев или вода. Вдигна от бъркотията на пода джобна Библия. На заглавната страница беше написано: „На Елеанор, с любов от леля Мини. Да ти бъде за утеха“.

И тогава я видя: пушката на Кесибърг. Несъмнено беше неговата — бе я виждала в ръцете му много пъти, докато нехайно я носеше навсякъде със себе си, все едно искаше да напомни на останалите да стоят настрана от него. Сърцето ѝ заби по-бързо, докато се ровеше в останалите вещи в колибата. Дали Кесибърг беше сторил нещо лошо на останалите? Затова ли беше толкова тихо? Отново ѝ прилоша, но тя преглътна гаденето си и продължи методично да претърсва нещата му. Може би поне щеше да намери нещо за ядене — дажби, откраднати от другите, изсушено месо, каквото и да е. Цялата трепереше, беше ѝ студено и я тласкаше единствено инстинктът за оцеляване. Щеше да събере каквото може, а след това да продължи, да потърси някакви признаци на живот в останалите заслони, някакви следи от дъщерите си.

Но не намери храна. Вместо това откри друго — сякаш нарочно скрито под купчина съчки. Бяха куп листове, завързани с тънка кожена лентичка. Знаеше, че не бива да се бави, че трябва да се махне оттук, но не можеше да помръдне от мястото си, прикована от ужасно съмнение. Слънцето вече залязваше навън и в колибата бе сумрачно, но тя присви очи и ръцете ѝ затрепериха, когато вдигна листовете и откри какво представляват. Бяха писма.

Нови и нови писма, до едно от Едуин Брайънт, адресирани до Чарлс Стентън. Колко ли дълго са били скрити? Не виждаше ясно в тъмното и се боеше, че всичко това може да се окаже халюцинация, но нещо я накара да ги отвори, едно по едно.

В началото бяха настоятелни предупреждения за опасностите по пътя — „върнете се, не поемайте по прохода Хейстингс“ — а след това започнаха да се отклоняват в други посоки, като разказваха за слухове за зли демони и създания, които се хранят с човешка плът.

Тамсен потрепери. Брайънт знаеше. Знаеше за тях.

Истината и потресе до върховете на пръстите — беше точно така, както подозираше и Тамсен, но когато го видя написано, в стомаха ѝ сякаш се загнезди нова тежест.

Тя продължи да чете нататък. В последните си писма той описваше създанията като болни хора. Говореше за някаква зараза.

Тя се замисли за всичко, което се беше случило. Халоран се държеше неестествено от момента, в който кучето му ухапа Кесибърг. Нима и Халоран се беше заразил от тази болест, толкова рано по пътя на кервана?

„Кесибърг.“

Луис Кесибърг също знаеше.

Беше запазил тези писма, скрити от останалите.

Но защо? Тя никога не беше харесвала Кесибърг и знаеше, че не може да му се има доверие — но какво можеше да спечели от това, че беше скрил истината за болестта от всички останали в експедицията?

В този миг тя чу как старата дървена врата изскърца и рязко се обърна.

Ахна, изпусна писмата и едва не падна по гръб до стената. На прага стоеше Кесибърг. Мислеше си, че след всички седмици край рекичката с елшите ще се преизпълни с радост при вида на всяко друго човешко същество, който и да е от кервана, дори Пеги Брийн. Всеки друг, само не и той.

Угасващата светлина на вечерта падаше по раменете му и от ъгъла на колибата, където се беше свила Тамсен, изглеждаше още по-едър, отколкото си го спомняше.

В ръката си държеше брадва. Значи сигурно бе цепил дърва някъде — може би за огньовете. Може би останалите все още бяха живи. Може би, може би… сърцето ѝ препускаше, а съзнанието ѝ отказваше да оформи и една-единствена ясна мисъл.

— Гледай ти, мисис Донър. Ти се върна — рече той и се усмихна.

Тя пропълзя назад, докато гърбът ѝ не се опря в стената, но дори така беше само на няколко стъпки от него в тясното пространство на колибата.

— Значи сигурно вече знаеш тайната ми — каза той, като кимна към писмата. — Предполагам, че беше сантиментално от моя страна, но не можах да ги изгоря. Не знаех колко време ще ги опазя от любопитни погледи, но от друга страна, нападенията на диви кръвожадни създания винаги разсейват вниманието на тълпата.

Стомахът ѝ се сви и тя се пребори с желанието си да повърне.

— Какво… какво си направил с останалите? — настоя да узнае тя. — Къде са?

Кесибърг Въздъхна.

— Твоите момичета са добре. Нали знаеш, че ги харесвам по-хубави.

Тя се изкушаваше да се нахвърли върху него, за да му издере лицето, но се страхуваше да го направи.

— Семейство Брийн — продължи той, като ги изброяваше методично. — Някои от децата и двамата родители. Както и Дорис. Все още сме доста, почти четирийсет души.

— Но в лагера е толкова тихо.

— Те знаят, че не бива да излизат. Така се разбрахме. За да са на сигурно място.

— За да са на сигурно място — повтори тя като зашеметена.

От чудовищата, разбира се. Това имаше предвид.

По тялото ѝ се плъзна несигурна тръпка на облекчение — бяха живи. Беше казал, че са живи. Кесибърг бе лъжец и измамник — но защо да я лъже за това?

Бяха съвсем близо, от другата страна на езерото. Толкова близо. Можеше да извика и те да я чуят. Само след миг нейните момичета отново щяха да бъдат в прегръдките ѝ.

— Значи ти… ти си ги държал на разстояние онези ужасни… неща — рече предпазливо тя. — Как?

— С огньове — отвърна той. — Точно се канех да ги запаля за тази нощ.

Тя бавно кимна и се изправи.

— В такъв случай… по-добре да отида да видя момичетата.

Опита да се измъкне покрай него, като го избута обратно навън на студа, където снегът беше огрян от лунна светлина, която хвърляше мътни сини отблясъци по всяка повърхност.

Канеше се да използва последните си останали сили, за да измине тичешком разстоянието от няколкостотин крачки, което я делеше от останалите колиби, когато нещо — не можеше да определи какво, но беше нещо, което знаеше дълбоко в себе си, до мозъка на костите си — я накара отново да се обърне.

Кесибърг не беше помръднал от мястото си и продължаваше да я гледа. Тя се взря в лицето му — наистина се взря в него, на лунната светлина. Той я гледаше по онзи похотлив и злонамерен начин, който винаги я беше изпълвал с тревога, но освен това в изражението му имаше и нещо друго, което не можеше да определи със сигурност. Сякаш можеше да го нарече самота. И в този момент разбра какво я беше притеснявало през цялото време: той не изглеждаше гладен. Не изглеждаше отслабнал, сякаш не беше понесъл кой знае какво.

Тогава тя сведе очи надолу към брадвата му. Острието ѝ беше окървавено.

— Аз… аз… — рече тя и отстъпи назад.

Но гласът му прозвуча спокоен в студения въздух.

— Тамсен, почакай.

Тя се извърна и понечи да побегне, като си пробиваше път през храсталака под дърветата, но се спъна в нещо и падна на колене — някакъв голям, тежък клон, захвърлен в снега.

Не. Беше човешка кост.

Тя ахна и се разплака — и горещите сълзи мигновено замръзнаха по страните ѝ.

Беше видяла твърде много. Беше стигнала твърде далеч.

— Не е това, което си мислиш — каза Кесибърг и този път в гласа му отекна предупредителна нотка.

Тя се озърна. Беше се препънала недалеч от някаква купчина, която отначало помисли за снежна пряспа, но сега виждаше, че е нещо съвсем различно. Беше купчина от човешки трупове — замръзнали, подути и посинели.

В основата на купчината лежеше слаба жена, а крайниците ѝ бяха разкривени в неестествена поза. Беше мъртва — като всички останали. На челото ѝ се виждаше дълбока рана, но не кървеше.

Тамсен се принуди да я погледне по-внимателно. Беше Елизабет Грейвс, ужасяваща в смъртта, отправила безжизнен поглед към небето.

Светът се олюля под нея. Тя се насили да не припадне. Изведнъж до нея се озова Кесибърг, застанал на колене.

И я прегърна с едната си ръка.

— Махни се! — извика тя, като се опита да го отблъсне.

— Тамсен, Тамсен… — започна той.

— Не! — изкрещя тя, като вече пълзеше през снега.

Беше прекалено близо до нея и вонеше отвратително, сякаш от самите пори на кожата му се разнасяше някаква гнусна миризма. Той я сграбчи за глезена и тя падна по корем.

— Аз не се гордея с това, нали разбираш? — каза тогава той.

Гласът му прозвуча странно, необяснимо изтънял и натежал от силни чувства.

— Но няма друг начин, не виждаш ли?

Тя се опита да го ритне и да пропълзи по-надалеч.

— Нищо няма да ти направя, малка кучко. Точно както не съм направил нищо и на другите — рече Кесибърг. — Просто ме изслушай, Тамсен.

Той я дръпна грубо, за да я спре.

Тя се разтрепери, безмълвно се разплака и кожата на страните ѝ се скова от леда, който се събираше по тях.

— Брайънт беше прав за тази болест. Аз би трябвало да го знам най-добре. Защото я нося в себе си, нали разбираш, като някакво проклятие. Но не като онези неща, които дебнат в нощта. Не по този начин.

— Пусни ме — рече пресипнало тя, като отново се опитваше да измъкне крака си от хватката му.

— Няма да те пусна, докато не ме чуеш — отвърна той. — Аз го направих — аз направих това…

Очите му се стрелнаха към лицето на мисис Грейвс, преди да продължи:

— Аз ги нарязах и ги запазих, всички мъртъвци. Нямаше друг начин. Храната ни беше свършила, Тамсен. Не беше останало нищо. Всички щяха да умрат. Вече щяха да са мъртви, ако не бях аз. Аз ги спасих всичките, мисис Донър, не разбираш ли? Твоите дъщери все още са живи заради мен.

— Не разбирам.

— Те не искаха да го направят сами — каза мрачно той. — Никога нямаше да се съгласят. Това е противоестествено. Не бива така. Но няма друг начин да оцелеят. Трябва да ядат нещо. Всички трябва да ядем. Те просто не искат да знаят откъде е дошло. Затова не излизат навън, за да не им се налага да го виждат. За да не им се налага да го повярват.

Очите му блестяха, все едно беше развълнуван и трогнат от това положение и от собствения си героизъм.

Тя разбираше какво казва той. Искаше ѝ се да не знае, да не ѝ се налага да си представя тази истина.

Той хранеше живите с мъртвите. С човешка плът. И те не знаеха.

— Дъщерите ми. И Елита, и Лиан…

— До една са живи, както ти казах. Макар че Елита е болна. Може би тя ще бъде следващата, която ще си отиде.

Очите му отново подскочиха към купчината от тела и тя се олюля от нов прилив на погнуса и ужас, когато осъзна, че той вече си представя как ще нареже тялото на Елита, ще си устрои пиршество и ще нахрани останалите с нея. Обзе я световъртеж; стомахът ѝ се сви от болка.

— Държа онези същества на разстояние — продължи да обяснява той. — Оставям им по малко. Достатъчно, за да не идват да душат за храна прекалено близо до лагера. Всичко съм пресметнал.

Тя си спомни с внезапна яснота как останалите мъже бяха започнали да се предупреждават един друг да не играят карти с Кесибърг, малко след като излязоха от Илинойс. Казваха, че той не просто мами — а запомня всяка раздадена ръка.

— Знам, че имаме достатъчно за един месец — продължаваше той. — Но има поне още шест или осем седмици, преди снегът в проходите да се разтопи достатъчно, за да можем да се измъкнем оттук. Ще трябва да изгубим поне още един от нас.

Той я пусна и нави ръкава си. Дори в тъмното се виждаха сълзящи червени рани, одрасквания от нокти, синини от натъртвания и следи от ухапвания.

— От каквото и да са болни онези същества, то не ми пречи. Не могат да ме заразят. За мен няма опасност. Точно затова трябва да го направя аз. Аз нося цялата отговорност.

Тя беше спряла да плаче.

Беше започнала да слуша, с някакво свръхестествено спокойствие, какво точно ѝ казваше той.

— Може би трябва да има един демон, за да държи останалите на разстояние — рече той и млъкна.

Очите му вече блестяха от сълзи.

— Отначало и Луцифер е бил ангел. Никога не съм забравял това.

Беше опитал човешка плът за пръв път още в Илинойс, подучен от свой чичо, който по-късно беше изчезнал безследно, след като бе заминал като златотърсач на запад. Беше му се усладило. Беше развил истински глад за човешко месо, но го беше контролирал, отвратен от собственото си желание. Беше открил, че вкусът на човешка кръв никога не го удовлетворява напълно, а само увеличава нуждата, която го измъчва.

Тамсен сякаш изплува от някаква дълбока мъгла, за да започне да чува тези думи. Дали я беше повалил в безсъзнание? Дали беше паднала и си беше ударила главата? Или за известно време бе припаднала от слабост? Нямаше значение. Сега отново беше при колибата, без да си спомня как се е озовала там. Пушката ѝ беше изчезнала. Нямаше никакво съмнение, че той я е взел. Седеше на снега, отпусната като счупена кукла, а наблизо бе приклекнал Луис Кесибърг и се взираше внимателно в нея, все едно се тревожеше за здравето ѝ.

— Известно време си мислех, че си като мен — рече той. — Чух за теб още в Спрингфийлд. Как си примамила доктор Уилямс в леглото си, както и другите мъже. И си казах: ето една жена, която знае какво иска и не се бои да си го вземе.

— Аз изобщо не приличам на теб — каза му тя.

Усещаше вкус на желязо в устата си.

— Приличаш, и още как — повече, отколкото си мислиш. И двамата с теб взимаме онова, което искаме. Правим това, което се налага да се направи.

Той се усмихна срещу нея, но не беше прав. Никой не знаеше как онова, което беше искала толкова дълго, че желанието я беше разцепило на две, я беше оставило неспособна да обича и почти неспособна да чувства.

Никой не знаеше кой беше първият, който бе откраднал нейното сърце и никога не го беше пуснал.

Дори Джори.

Как можеше да каже на собствения си брат, че винаги е бил той?

— Не — отвърна му тя сега. — Аз не взимам онова, което искам. Изобщо не приличам на теб. Всичко — всичко, което съм направила, е било заради другите. Така че децата ми да бъдат добре. И аз ще ти го докажа.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кесибърг.

— Ще ти помогна — отвърна тя.

Тя остана в колибата му. Знаеше, че ако излезе навън и види дъщерите си за последен път, може да се разколебае. Може да се прекърши. Затова го накара да обещае да не им казва, че я е видял. И никога да не говори за онова, което щеше да последва.

Тази нощ, след като Кесибърг бе разпалил огньовете, Тамсен смеси последните си останали сънотворни билки — лавандула, лайка, мента — с последните няколко капки лауданум. Разбърка ги в разтопен лед, събран от езерото, и ги изпи до дъно в очакване на съня.

Когато започна да се унася, Кесибърг я доближи.

— Ще изчакам да заспиш, както ти обещах — рече той.

Тя разбра, че говори истината. Въпреки това отново му повтори:

— Трябва да се увериш. Трябва да се увериш, че първо ще има за тях. Трябва да се увериш, че ще има за момичетата.

Той кимна.

Сетне се настани срещу нея на пода, в очакване, прегърнал брадвата си.

Очите ѝ трепкаха, отваряха се и се затваряха, отваряха се и се затваряха. Колибата изчезна. Вместо това видя онези пшенични поля през прозореца на брат си. Необятното небе на късното лято, което се извиваше ниско и широко, и синьо, над полюшващите се жита — на вълни, на вълни. Цяло море от злато. Чу деца, които се смееха. Усети искрицата на чувство, което не беше изпитвала от собственото си детство. И най-сетне заспа.