Глад

Първа глава

Чарлс Стентън вярваше, че на света няма нищо по-хубаво от едно гладко бръснене.

Тази сутрин беше застанал пред голямото огледало, завързано отстрани на фургона на Джеймс Рийд. Прерията се простираше във всички посоки около него като безкрайно покривало, набръчкано от вятъра: миля след миля бизонска трева, прекъсната единствено от силуета на червената кула на Чимни Рок, която стърчеше като страж в далечината. Когато присвиеше очи, керванът му приличаше на редица от детски играчки, пръснати сред необятната пустош — незначителен и мимолетен, сякаш всеки миг можеше да се стопи от погледа, без да остави следа от присъствието си.

Той се обърна към огледалото и вдигна острието към ръба на челюстта си, като си припомни една от любимите фрази на дядо си: „Лошият човек се крие зад брадата си като Луцифер“. Стентън познаваше много мъже, които нямаха нищо против да се бръснат с добре наточен нож — и дори няколко, които използваха брадвичка — но самият той не беше готов да направи компромис с правия бръснач. Допирът на студения метал по гърлото му не го притесняваше. Напротив, дори му допадаше.

— Не вярвах, че си суетен човек, Чарлс Стентън — обади се някой зад гърба му. — Но като нищо можех да си помисля, че се възхищаваш на отражението си.

Едуин Брайънт пристъпи към него, държейки канче с кафе. Усмивката му веднага помръкна.

— Кървиш — отбеляза той.

Стентън сведе поглед към острието на бръснача. Беше почервеняло. Той погледна отражението си в огледалото и видя дълбока резка на шията си, дълга цели три пръста — там, където бе опрял бръснача преди малко, толкова остър, че не беше усетил нищо. Стентън бързо дръпна кърпата, преметната на рамото му, и притисна раната.

— Явно ръката ми се е отплеснала — каза той.

— Седни — нареди му Брайънт. — Дай да видя. Все пак имам малко опит като лекар.

Стентън отстъпи от протегнатата му ръка.

— Нищо ми няма — каза той. — Просто неприятен инцидент.

Точно това беше цялото им проклето пътуване, казано с две думи. Един неочакван „неприятен инцидент“ след друг.

Брайънт сви рамене:

— Щом казваш. Вълците подушват кръвта от две мили разстояние.

— Какво мога да направя за теб? — попита го Стентън.

Знаеше, че Брайънт не бе изминал пеша цялата дължина на кервана само за да си поговорят — не и сега, когато се приготвяха да впрягат животните, за да потеглят. Около тях се беше възцарил обичайният сутрешен хаос. Водачите на фургоните отвеждаха воловете и земята се тресеше под тежестта на копитата им. Мъжете събираха палатките си и ги товареха или гасяха лагерните огнища с пясък. Във въздуха се носеха крясъците на децата, които носеха кофи с вода, така че семействата им да имат какво да пият и с какво да се мият през деня.

Стентън и Брайънт се познаваха отскоро, но бяха завързали бързо дружба помежду си. Групата, с която пътуваше дотогава Стентън — неголям керван, който беше потеглил от Илинойс и се състоеше най-вече от членовете на семействата на Донър и Рийд — наскоро се бе присъединила към друга, много по-голяма група заселници, предвождани от пенсиониран военен на име Уилям Ръсел. Двата кервана се бяха срещнали недалеч от град Индипендънс в щата Мисури, а Едуин Брайънт пръв от хората на Ръсел бе се представил на Стентън и бе започнал да общува с него — може би защото и двамата бяха ергени във върволицата, състояща се най-вече от женени мъже със семействата им.

На външен вид Едуин Брайънт представляваше пълната противоположност на Стентън. Последният бе висок и силен, без да полага специални усилия за това. През целия му живот го бяха поздравявали за външния му вид. Дължеше го изцяло на майка си, поне доколкото можеше да определи. Беше наследил от нея гъстата, вълниста тъмнокестенява коса и одухотворените ѝ очи.

„Лицето ти е дар от дявола, момче, така че да вкарваш другите в грях.“ Това беше друга от мъдростите на дядо му. Веднъж бе разбил физиономията на Стентън с токата на колана си, може би в опит да прогони дявола, който виждаше там. Безуспешно. Стентън не беше изгубил нито един зъб, а носът му бе зараснал. Дори белегът на челото му се бе стопил. Дяволът, поне според него, не си беше отишъл.

Брайънт сигурно бе с цяло десетилетие по-възрастен от него. Работил с години като вестникар, не беше толкова корав, колкото повечето от другите мъже от кервана — фермери, дърводелци или ковачи, които се прехранваха с тежък физически труд. Зрението му беше слабо и почти постоянно носеше очила. Изглеждаше неизменно раздърпан и разрошен, сякаш мислите му винаги бяха другаде. Но не можеше да се отрече, че умът му сече — може би повече, отколкото на всеки друг наоколо. Беше признал, че на младини е чиракувал няколко години при един доктор, но не искаше да го нарочват за лекар.

— Погледни — каза му Брайънт, като подритна туфа трева в краката им, вдигайки облак прах. — Забеляза ли? Тревата е твърде суха за това време на годината.

Вече от няколко дни пътуваха през равнината, а до хоризонта не се виждаше нищо друго освен висока прерийна трева и храсталаци. От двете страни на пътя им, в далечината, се издигаха песъчливи хълмове в златисто и розово — понякога изваяни от вятъра като пръсти, които сочеха право към небето. Стентън приклекна и отскубна няколко стръка трева. Бяха къси, не повече от девет-десет пръста, но вече избледнели до убито зеленикавокафяво.

— Явно наскоро е имало суша — каза той.

Изправи се и изтупа пръстта от ръцете си, като вдигна поглед към прашната виолетова завеса на хоризонта. Равнината сякаш се простираше до края на света.

— А ние току-що навлязохме в прерията — изтъкна Брайънт.

Беше ясно какво искаше да каже: може би скоро нямаше да има достатъчно трева за впрегатните волове и добитъка. Трева, вода и храна: това бяха трите неща, от които се нуждаеше един керван.

— Условията са по-тежки, отколкото си представяхме, а все още ни предстои дълъг път. Виждаш ли онези планини в далечината? Това е само началото, Чарлс. Зад тях има други — както и пустини, и прерии, и реки, по-широки и по-дълбоки от всички, които сме прекосили досега. И стоят между нас и Тихия океан.

Стентън беше чувал вече тази тирада. Брайънт не говореше за почти нищо друго, откакто преди два дни бяха стигнали до траперската колиба в Аш Холоу. Празната барака бе превърната в нещо като граничен пост за пионерите, които прекосяваха прерията — бяха започнали да оставят в нея писмата си, така че следващият пътник, който мине оттам по пътя си на изток, да ги отнесе до някоя истинска пощенска станция. Много от тези писма бяха просто сгънати парчета хартия, мушнати под някой камък с надеждата, че в крайна сметка ще достигнат до получателя си, останал далеч назад у дома.

Видът на всички тези писма породи необяснима утеха у Стентън. Сториха му се като доказателство за куража на заселниците, за любовта им към свободата и за жаждата им да постигнат нещо повече, независимо от всички рискове. Но Брайънт се беше разтревожил. „Виж колко са много. Може би цели дузини, дори стотици. И всички заселници, които са ги оставили, са ни изпреварили по същия маршрут. Ние сме сред последните, които са потеглили този сезон, а ти знаеш какво означава това, нали?“

Стентън не му беше отговорил.

„Може би сме закъснели. Когато дойде зимата, планинските проходи ще станат непроходими, а по високите места студовете настъпват по-рано.“

— Търпение, Едуин — каза му Стентън. — Едва-що оставихме Индипендънс зад гърба си, а…

— А вече е средата на юни. Движим се твърде бавно.

Стентън отново преметна кърпата на рамото си и се огледа. Слънцето беше изгряло преди няколко часа, а те все още не бяха потеглили. Навсякъде около него се виждаха семейства, които още не бяха приключили със закуската си, събрани около догарящите лагерни огньове. Видя майки, които си бъбреха, докато дундуркаха бебетата си. Момче си играеше с някакво куче, вместо да прибира воловете на семейството си от паша.

— Как да им се сърдиш в това прекрасно утро? — подхвърли весело той.

След няколко седмици по фургоните никой не се силеше да продължи. Половината от мъжете в кервана бързаха единствено когато трябваше да отворят някое царевично уиски. В отговор, Брайънт само се навъси. Стентън се потърка по врата.

— Така или иначе, Ръсел е човекът, с когото трябва да говориш за това.

Брайънт се намръщи, докато се навеждаше да си вземе канчето.

— Вече говорих с него и той се съгласи с мен, но не прави нищо по въпроса. Не може да откаже на никого. Нали си спомняш как по-рано през седмицата разреши на онези мъже да отидат на лов за бизони, а после целият керван седя на място два дни, докато опушат и изсушат месото?

— Това месо може да ни потрябва по-нататък по пътя.

— Гарантирам ти, че ще срещнем и други стада бизони. Но никога няма да си върнем изгубените дни.

Стентън виждаше смисъла в думите на Брайънт и не искаше да спори с него.

— Добре. Тази вечер ще дойда с теб и двамата заедно ще се срещнем с Ръсел. Ще го накараме да разбере, че говорим сериозно.

Брайънт поклати глава.

— Омръзна ми да чакам — каза той. — Точно това дойдох да ти кажа: смятам да оставя кервана. Няколко души ще продължим заедно, на коне. Колоната се движи твърде бавно. Разбирам защо семейните мъже трябва да пътуват с фургоните си. Те имат малки деца, както и стари и болни роднини, за които да се грижат. Имат и вещи, които са натоварили. Не им се сърдя, но и не съм съгласен да ме държат за заложник.

Стентън си помисли за собствения си фургон и двата вола, впрегнати в него. Беше похарчил почти всички пари от продажбата на магазина си, за да се подготви за това пътуване.

— Разбирам те — каза той.

Очите на Брайънт искряха зад стъклата на очилата му.

— Онзи ездач, който пристигна снощи, ми разказа как индианците от племето уашоу все още са на юг от обичайните си територии за паша — на около две седмици напред по пътя на заселниците. Не искам да рискувам да ги изпусна.

Брайънт се смяташе за нещо като любител антрополог и уж пишеше книга за вярванията на различните индиански племена. Беше в състояние да говори с часове за индианските легенди — за говорещи животни, коварни божества и духове, които обитават земята, вятъра и водата — и разказваше с такава охота, че някои от заселниците бяха започнали да се съмняват в него. Колкото и да се забавляваше Стентън с историите на Брайънт, той не забравяше, че някои от тях можеха да изплашат до смърт обикновените християни, отгледани единствено с притчите от Библията, които едва ли щяха да разберат защо един бял човек се вълнува толкова дълбоко от вярванията на туземците.

— Знам, че тези хора са ти приятели. Но все пак, за бога… — продължаваше Брайънт.

Когато някой въпрос го вълнуваше, беше много трудно да го накараш да смени темата.

— Защо са решили, че трябва да вземат със себе си цялото си имущество, когато потеглят за Калифорния?

Стентън не сдържа усмивката си. Знаеше за какво говори Брайънт, естествено: за големия, изработен по поръчка фургон на Джордж Донър — истинска шхуна на прерията. Цял Спрингфийлд говореше само за него, когато го изработиха, а сега и целият керван. Фургонът бе удължен с още няколко стъпки, така че да има място за пейка за сядане и покрита товарна площ. Беше оборудван дори с малка печка на дърва, а коминът стърчеше през нарочен отвор в платнището на покрива.

Брайънт кимна към лагера на семейство Донър.

— Питам се как изобщо си мислят, че ще прекосят планините с нещо подобно? Това е истински бегемот. Дори да впрегнат четири вола, пак няма да им бъдат достатъчни, за да го изтеглят по стръмните склонове. И за какво? За да може Савската царица да пътува комфортно.

За краткото време, откакто групата от Спрингфийлд се беше присъединила към по-голямата на Ръсел, Едуин Брайънт бе развил здравословна неприязън към Тамсен Донър и не правеше никакъв опит да го прикрие.

— Поглеждал ли си вътре? Прилича на покоите на Клеопатра — с пухена постелка и копринени чаршафи.

Стентън се ухили. Семейство Донър в действителност не нощуваше така; фургонът им беше натоварен с вещите от домакинството им — включително чаршафи и завивки — точно както фургоните на всички останали. Брайънт бе донякъде склонен да преувеличава в праведното си възмущение.

— Смятах Джордж Донър за умен мъж — продължи той. — Но явно съм сгрешил.

— Можеш ли да го виниш за това, че иска да зарадва жена си? — попита Стентън.

Искаше му се да смята Джордж Донър за свой приятел, но вече не можеше. Не и след като знаеше с какви хора беше свързан.

А сега, все едно не му беше достатъчно тежко, не успяваше да откъсне очи от жена му. Тамсен Донър бе поне с двайсет години по-млада от своя съпруг и бе омагьосващо красива — може би най-красивата жена, която Стентън беше виждал през живота си. Приличаше на онези порцеланови кукли на витрините на шивачите, облечени с миниатюрни рокли по последна френска мода. Имаше лукав поглед, който привличаше Стентън като магнит, и най-тънкото кръстче на света — толкова тънко, че човек можеше да го обхване с двете си ръце. На няколко пъти му се беше налагало да сложи юзди на представите си какво ще е, ако го обгърне. За Стентън си оставаше истинска мистерия как Джордж Донър изобщо бе успял да спечели ръката на такава жена. Предполагаше, че богатството му има нещо общо с това.

— Няколко души потегляме утре — каза Брайънт, вече по-тихо. — Защо не дойдеш с нас? Ти сам си си господар и нямаш семейство, за което да се грижиш. Ще стигнеш много по-бързо… дотам, накъдето си се запътил.

Явно Брайънт отново се опитваше да изкопчи нещо от него, за да разбере защо Стентън е решил да замине на запад. Повечето хора нямаха търпение да разкажат на другите защо са го направили. Брайънт знаеше, че Стентън беше държал магазин и беше имал дом в Спрингфийлд, но не бе споделял с него — нито с някого другиго — решението си да се откаже от всичко това. Съдружникът му, който разбираше повече от търговията, неочаквано се бе споминал и бе оставил Стентън сам да се оправя с магазина. Стентън притежаваше нужното умение, но му липсваше желание — да обслужва безкрайната върволица от клиенти, да се кара с онези, на които не им допадаха цените, да се опитва да зарежда лавиците със стоки, които ще се харесат на гражданите на Спрингфийлд — все хора, които почти не познаваше и определено не разбираше (екзотични парфюми? сатенени панделки в ярки цветове?). Животът му в Спрингфийлд беше самотен и това определено бе причина да напусне града.

Но не и единствената.

Стентън реши да отстъпи крачка.

— А какво да правя с фургона и воловете? Не мога просто да ги изоставя насред пътя.

— Няма да ти се наложи. Не се съмнявам, че ще намериш на кого от заселниците да ги продадеш. Или можеш да платиш на някой от водачите, за да наглежда твоя фургон и да се увери, че ще пристигне в Калифорния.

— Не знам — отвърна Стентън.

За разлика от Брайънт, той нямаше нищо против да пътува заедно със семействата, не му пречеха детският шум и пискливото бърборене на жените по пътя. Но имаше и друго.

— Нека да си помисля — каза той.

В този момент към тях в галоп се приближи ездач, а появата му беше предизвестена от облак прах. Беше Джордж Донър. Едно от задълженията му бе да кара всяка сутрин заселниците да потеглят. При обичайни обстоятелства той се занимаваше с желание с тази работа, като подканваше семействата да събират нещата си и да впрягат воловете, така че големият керван да поеме на път. Но тази сутрин изражението му беше навъсено.

Стентън му махна за поздрав. Явно най-сетне беше дошло време да потеглят.

— Тъкмо се канех да впрегна… — започна той, но Донър го прекъсна.

— Все още не сме тръгнали — каза мрачно той. — Напред по кервана стана неприятен инцидент.

Стентън потръпна от неприятно предчувствие, но го сподави.

Брайънт присви очи срещу Донър:

— Да си донеса ли лекарската чанта?

Джордж Донър се намести на седлото на коня си.

— Случката не е от тези. Изчезнало е едно малко момче. Нямало го е в палатката тази сутрин, когато са отишли да го събудят.

Стентън изпита мигновено облекчение.

— Децата често се отдалечават…

— Когато сме в движение — да. Но не и нощем. Родителите му няма да потеглят оттук, преди да потърсят сина си. Някои от другите също ще останат с тях, за да им помогнат.

— Още доброволци ли им трябват? — попита Стентън.

Донър отново поклати глава:

— Доброволците са повече от достатъчно. След като изтеглят фургоните си настрани от пътя, останалите ще минат. Оглеждайте се за момчето. Ако е рекъл Бог, може да се появи скоро.

Донър пришпори коня си и се отдалечи, а след него се вдигна стълб от прах, като вирнат към небето пръст. Ако детето наистина се беше отдалечило в тъмното, не беше много вероятно родителите му да го видят отново. Едно малко момче просто щеше да потъне в необятното пространство наоколо, в тази безмилостна пустош, която се простираше във всички посоки до хоризонта, способна да впрегне дори самото слънце в своя хомот.

Стентън се поколеба — може би трябваше да отиде с тях. Малко помощ нямаше да им навреди. Той се потърка по врата, като се чудеше дали да не яхне коня. Пръстите му почервеняха. Отново беше започнал да кърви.

Втора глава

Фургоните се редяха един след друг по равнината пред Тамсен Донър, докъдето ѝ стигаше погледът. Човекът, който пръв се беше сетил да нарече фургоните на заселниците „шхуни на прерията“, явно е бил доста умен мъж: платнищата на покривите им наистина приличаха на корабни платна, светнали в бяло под яркото утринно слънце. А гъстите облаци прах, вдигани от колелата, можеха да се сбъркат с високи вълни, понесли върху себе си мъничките плавателни съдове през пустошта.

Повечето от заселниците вървяха отстрани, вместо да се возят във фургоните си, за да спестят на воловете допълнителното тегло, и се отдалечаваха на известно разстояние от пътя през равнината, за да избегнат най-гъстите облаци прах. Добитъкът — говеда за мляко и месо, кози и овце — също се движеше отстрани, подкарван от момчета и момичета с пръчки, а семейното куче подбираше изоставащите животни.

Тамсен обичаше да ходи пеша. Така имаше време да търси билки и треви, които ѝ трябваха за нейните лекове — равнец за треска, върбова кора за главоболие. Записваше познатите растения от флората наоколо в дневник, а непознатите откъсваше и прибираше между страниците му, за да ги изучава и да експериментира с тях.

Освен това така мъжете имаха възможност да се порадват на фигурата ѝ, докато върви. Какъв смисъл имаше да изглежда по този начин, ако не се възползваше от това?

А и нещо друго. Когато бе затворена във фургона по цял ден, започваше да изпитва познатото остро и мъчително безпокойство, което се надигаше в нея като у животно, уловено в капан — точно както правеше преди, у дома. Докато беше навън, звярът — нещастието — поне можеше да се скита на свобода, като ѝ оставяше достатъчно място да диша и да чува мислите си.

Но тази сутрин тя бързо съжали за решението си. Бетси Донър, омъжена за по-малкия брат на Джордж, се носеше като таран право насреща ѝ. Не можеше да се каже, че тя не харесва Бетси — но и със сигурност не можеше да твърди, че я харесва. Бетси бе простовата като четиринайсетгодишно девойче и изобщо не приличаше на приятелките, с които дружеше Тамсен в Каролина, преди да се омъжи за Джордж: другите учителки, особено Изабел Топ; Хети, домашната помощница на Изабел, която я научи кои растения да използва за лекове; жената на свещеника, която умееше да чете на латински. Всички те липсваха на Тамсен.

И тъкмо това бе най-големият проблем. Пътуваха вече месец и половина и Тамсен се измъчваше. Беше си представяла, че колкото по-далеч на запад отиват, толкова по-свободна ще се чувства, и не бе очаквала това усещане, че е уловена в капан. През първите няколко седмици имаше с какво да се разсейва: непознатото преживяване да живее във фургон и да спи в лагер под звездите например. Задължението да занимава децата ден след ден по безкрайния път, като им измисля различни игри и ги превръща в уроци. Всичко беше започнало като приключение, но сега не успяваше да мисли за нищо друго освен за това колко отегчително бе станало и колко много бяха изоставили зад гърба си.

Колко много беше изоставила тя.

И как раздразнението от липсата се увеличаваше с разстоянието, вместо да затихва.

Тамсен от самото начало бе против идеята да заминат на запад. Но Джордж бе показал съвсем ясно, че той ще взима всички решения за добруването на семейството. Беше ѝ се представил като собственик на голяма ферма, със стотици акри обработваема земя и стадо добитък. „Аз съм роден да преуспявам. Остави на мен да управлявам семейните дела и никога няма да ти липсва нищо“, беше обещал той. Самоувереността му я привлече; беше се чувствала съвсем сама и се бе уморила да се грижи за себе си, след като първият ѝ съпруг почина от дребна шарка. Каза си, че с времето ще го обикне. Налагаше се.

Това беше единственият начин да заличи онова, което бе сбъркано в сърцето ѝ — онази фатална пукнатина.

А освен това, каквото и друго да изпитваше, тя не се съмняваше, че винаги може да се довери на Джори. Брат ѝ смяташе, че Джордж е подходящ, за нея; и тя бе склонна да му вярва. Беше си наредила да му повярва.

И тогава Джордж се обърна към нея с идеята да заминат за Калифорния. „Това е земята на неограничените възможности“, заяви той, след като бе прочел няколко книги от заселници, изминали пътя дотам. „Ще бъдем по-богати, отколкото някога сме мечтали. Там можем да се сдобием с хиляди акри земя — много повече, отколкото някога ще успеем да си купим в Илинойс. Ще поставим началото на наша собствена империя и ще я завещаем на децата си.“ След това уговори и брат си, Джейкъб, да влезе в съдружие с него. И когато тя го попита за онези слухове за брожения в Калифорния, които беше чувала — нима там вече не живееха мексиканци? Те нямаше да се съгласят просто да им предадат земята си. Ами онова, което се говореше за предстояща война с Мексико, както в Тексас? — той махна с ръка. „За Калифорния заминават американци на тълпи — твърдеше той. — Властите нямаше да ги оставят да го направят, ако имаше някакъв риск.“ Дори бе извадил любимата си книга: „Емигрантски наръчник за Орегон и Калифорния“, написана от Лансфорд Уорън Хейстингс, юрист, който се беше заселил там — за да ѝ докаже правотата си. И макар че тя имаше и много други въпроси, донякъде ѝ се искаше да изпитва същата надежда като него — че животът в Калифорния може би наистина щеше да бъде по-хубав.

Но единственото, което ѝ се бе случило досега, бе това безнадеждно безкрайно пътуване в компанията на хората, за които я беше грижа най-малко. Роднините на мъжа ѝ.

— Добро утро, Бетси — поздрави тя, когато етърва ѝ се доближи до нея, и се усмихна насила.

Жените бяха принудени да се усмихват винаги. Тамсен го бе усвоила толкова майсторски, че понякога се плашеше.

— Добро утро, Тамсен.

Бетси беше квадратна жена, с широки рамене и хълбоци и месесто тяло по средата, което корсетът не можеше да удържи.

— Чу ли новината? Изчезнало е едно момче.

Тамсен не се изненада. Керванът бе понесъл вече поредица от злощастни събития: до едно знаци на съдбата, ако се знаеше как да се тълкуват. Едва миналата седмица бе отворила буре с брашно и бе открила, че в него са се завъдили гъгрици. Наложи се да го изхвърлят цялото, естествено — солидна щета. На следващата вечер Филипин Кесибърг, младата съпруга на един от по-недостопочтените мъже от кервана, беше родила мъртво бебе. Лицето на Тамсен се изкриви, когато си спомни как тъмнината на прерията сякаш бе обгърнала плачевния вой на жената, носещ се по въздуха около тях.

А освен това ги следваха и вълци; едно семейство се беше простило с целия си запас от сушено месо, а след това вълците бяха отмъкнали и цяло новородено теленце, което не спря да мучи.

И сега беше изчезнало малко момче.

— Вълците — каза Тамсен.

Не искаше да свързва двата случая, но не успя да се сдържи.

Бетси вдигна ръка към устата си — една от многобройните ѝ престорени привички.

— Но другите деца са спели в същата палатка — възрази тя. — Нямаше ли да се събудят, ако…?

— Кой знае?

Бетси поклати глава:

— Може да са били и индианци, разбира се. Чувала съм за индианци, които отвличат бели деца, след като са нападнали някое поселище…

— Божичко, Бетси, виждала ли си поне един индианец през последните двайсет мили от пътя?

— Тогава какво е станало с това момче?

Тамсен само поклати глава. На децата — и жените — непрекъснато се случваха ужасни неща в собствените им домове. Неща, причинявани от хора, които са познавали — хора, на които са си мислели, че могат да имат доверие. И сякаш това не беше достатъчно, в кервана живееха в непосредствена близост до стотици непознати. По всяка вероятност поне един сред тях беше белязан от някакъв ужасен грях.

Но самата тя нямаше да стане жертва на подобна трагедия — не и ако зависеше от нея. Разполагаше със средства да ѝ се противопостави, колкото и да бяха ограничени: амулети, талисмани, все начини да убеди злината да я подмине.

За нещастие, всички те бяха безсилни пред злото, което дебнеше отвътре.

Недалеч от Тамсен крачеше мъж на име Чарлс Стентън, като подкарваше добитъка си с пръчка. Беше по-млад от Джордж и личеше, че всеки ден се труди здраво на полето, а не в някой магазин. Стентън вдигна очи и улови втренчения поглед на Тамсен. Тя бързо се извърна настрани.

— Истината нерядко е много по-страшна от онова, което можем да си представим — рече Тамсен и донякъде се зарадва, когато Бетси я погледна стреснато.

— Къде са твоите момичета тази сутрин? Виждам само три — каза Бетси.

Гласът ѝ отведнъж се изпълни с тревога.

Обикновено Тамсен караше дъщерите си да ходят пеша до обяд, като се надяваше по този начин да останат стройни и стегнати. Красотата можеше да представлява проблем за младото момиче, но си оставаше едно от малкото оръжия, с които разполагаше зрялата жена, и тя искаше нейните дъщери да запазят своята, ако е възможно. По-големите, Елита и Лиан — дъщерите на Джордж от втората му жена — наглеждаха по-малките: Франсис, Джорджия и Илайза. Но днес напред вървяха само девойките, а Франсис подтичваше около тях като палаво теленце, пълна с живот и доволна, че и двете каки се занимават само с нея. Седемте момчета и момичета на самата Бетси вървяха по-далеч напред, с наведени глави, като стадо безмозъчни говеда.

— Няма нищо страшно. Джорджия и Илайза са във фургона — отговори Тамсен. — Тази сутрин се събудиха трескави и неспокойни. Реших да ги оставя да си почиват.

— Ами да, разбира се. Малките много лесно се уморяват.

Понякога Тамсен сама се изумяваше от мисълта, че е майка. Струваше ѝ се невъзможно двамата с Джордж да са женени толкова отдавна, че да създадат три деца. Те бяха прекрасни — точно като нея, когато беше малка, слава богу. Елита и Лиан, от друга страна, приличаха на баща си: с едър кокал и донякъде конски физиономии.

Но тя не съжаляваше за майчинството. Това вероятно беше едно от малкото неща, за които не съжаляваше. Нещо повече, гордееше се със своите момичета: като бебета бе слагала мед по езика им, както я бе научила една индианска прислужничка от родния ѝ дом, за да израснат сладки; беше изплитала върви от балсамова ела и ги беше подпъхвала между завивките им, за да израснат силни.

Пред тях винаги щеше да има възможности; те никога нямаше да бъдат принудени насила да минат под венчило, както се беше случило със самата нея не веднъж, а два пъти.

Но Тамсен си имаше начин да си връща за това, както биха се изразили някои.

Стентън отново срещна погледа ѝ. Бетси бе избързала напред, за да настигне децата си, и този път Тамсен не извърна очи — не и преди него.

Тя протегна ръка и плъзна върховете на пръстите си по дивите полски цветя. Спомни си за жълтите цветчета на ехинацеята, които изпъстряха обширните пшенични поля на брат ѝ Джори, непокорими и изобилни. Знаеше, че домът я очаква някъде напред, а не е останал зад нея; даваше си сметка, че трябва да се отърси от спомена за фермата — и от всички мисли за живота си преди това — но точно сега нямаше сили да го направи.

Цветята се огънаха под пръстите ѝ — толкова нежни, че я гъделичкаха.

Трета глава

Мери Грейвс коленичи в тревата и остави металното си корито до реката. Бяха спрели до спокоен участък от северното течение на река Плат, където водата течеше бавно и тихо, защото лятото бе отнело вече част от силите ѝ. По земята наоколо личаха всички признаци на приближаваща суша.

Да пере дрехите на голямото семейство Грейвс, бе едно от многобройните задължения на Мери. Дванайсет души — нейните родители, петте сестри и тримата ѝ братя, да не говорим за съпруга на по-голямата ѝ сестра Сара — означаваха много мръсни дрехи и бельо, и Мери предпочиташе да ги пере по малко всяка вечер, вместо да ги оставя да се натрупват. Това беше един от редките моменти, когато имаше възможност да остане насаме със себе си. Целият ѝ ден беше отдаден на семейството: да се грижи за по-малките си братя и сестри, да приготвя храната заедно с майка си, да седи заедно със сестра си до огъня вечер, за да кърпи дрехите. От мига, в който ставаше сутрин, до момента, когато се отпускаше на постелката си вечер, тя бе обградена от различни хора, обсаждана от гласовете и нуждите им, от историите и оплакванията им. Понякога се чувстваше така, все едно е застанала на пътя на непрестанен силен вятър, който се мъчеше да я разнесе във всички посоки едновременно. Дори от това разстояние, до нея достигаха гръмогласен смях и викове от лагера.

Обикновено се измъкваше от тях просто за да изпита удоволствието от тишината, в която не се чуваше нищо друго освен шумоленето на високите треви, разлюлени от лекия ветрец откъм реката. Но тази вечер близостта на останалата част от кервана не я притесняваше толкова. Изчезването на онова момче бе стреснало всички, дори нея. Горкият Уилям Найстром. Семейството му беше част от основната група, а те рядко се смесваха с новодошлите, така че Мери го беше виждала само от разстояние. Но ѝ се стори мило момче, което винаги си играеше и се смееше — беше само на шест години, а косата му бе толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Нейните братя, Джонатан и Франклин-младши, бяха горе-долу на същата възраст и сърцето ѝ се качваше в гърлото, когато си представеше как някой от тях двамата просто може да изчезне по същия начин, насред лагера. Като в някаква стара приказка за деца, които изведнъж изчезват безследно, отвлечени от разгневени зли духове в подземния свят.

Светлината на лагерните огньове в далечината я успокояваше. Мъжете изкарваха добитъка по-далеч от лагера, сред високите треви, за да пасе през нощта, и спъваха конете, за да не се отдалечават. Оглеждаха осите и колелата на фургоните, да не би да са се износили, и проверяваха впряговете, така че всичко да бъде готово за пътя на следващия ден. Децата се прибираха в лагера, понесли наръчи дърва и съчки за огъня. Тя беше оставила малките си братя да рисуват поле за игра на „Лисица и гъски“ в пръстта. Всички се държаха както обикновено, доколкото успяваха.

Мери току-що се беше заела да търка първата дреха — ризата на брат ѝ Уилям, спечена от засъхнала пот — когато видя две по-млади жени, Хариет Пайк и Елита Донър, да се приближават към нея сред високата трева, понесли коритата си. Мери им махна с прилив на облекчение, от който сама се изненада.

— Добър вечер, Мери — поздрави сковано Хариет.

Двете бяха на една възраст, но почти не се познаваха. Мери смяташе, че Хариет се държи като жена на много повече от двайсет години, на колкото беше — и го отдаваше на факта, че бе омъжена вече, с деца. Твърде необичайно да я види заедно с Елита Донър, която не само беше със седем или осем години по-млада от нея, но и се държеше като още по-малко момиче, или поне така казваха повечето хора.

— Дойдохте точно навреме — подхвърли Мери, като се опита да прозвучи жизнерадостно. — Вече се стъмва.

Хариет хвърли един продължителен поглед през рамо към Елита, докато ровеше в дрехите за пране.

— Ами… не беше по мое желание. Тази вечер не мислех да пера, но Елита ме умоляваше да дойда с нея. Страхувала се сама.

Елита не каза нищо, докато търкаше дрехите в плитката вода, но раменете ѝ бяха хлътнали до ушите. Изглеждаше притеснена и стресната, като подплашена кобила.

— Така ли, Елита? — попита Мери. — Заради онова момче? В това няма нищо лошо. Според мен всички сме потиснати заради него.

Момичето не каза нищо, само поклати глава, така че Мери продължи.

— Мислите ли, че са го отвлекли индианците?

В действителност Мери се вълнуваше от мисълта за това, че най-сетне може да срещне истински индианец. Бяха видели неколцина първия ден, когато влязоха в територията на индианските племена — няколко поуни, които безизразно ги наблюдаваха от конете си, докато керванът се виеше през една долина, но останаха на разстояние от тях.

Повечето от хората в кервана се бояха от индианците и винаги разказваха как отвличали добитъка и конете, а понякога и децата на белите, но Мери не споделяше това отношение. Една от заселничките в Литъл Блу Ривър ѝ беше разказала, че племето поуни се предвожда от жените. Мъжете ходели на лов и воювали, но жените взимали решенията за бъдещето на племето.

Мисълта за това я зашемети.

— Индианците не ме плашат — отговори Елита.

Работеше бързо и не откъсваше поглед от ръцете си, без да вдига очи към тях. Явно не възнамеряваше да прекара до реката и един миг повече, отколкото беше нужно.

— Плаши се от духове — въздъхна Хариет. — Според нея това място е обсебено.

— Не съм казвала такова нещо — възрази Елита. — Не съм казвала, че са духове.

Тя се поколеба, като поглеждаше първо към Хариет, а после към Мери.

— Мистър Брайънт казва, че…

Хариет изсумтя.

— От това ли се притесняваш? От приказките на мистър Брайънт? Защо изобщо го слушаш, Елита?

— Не е честно да го мислиш — отговори Елита. — Той е умен мъж. Ти сама го каза. Пътува по тези места, за да напише книга за индианците. И разказва, че те са му казали за духовете, които живеят наоколо — сред горите, хълмовете и реките.

— О, Елита, не обръщай внимание на мистър Брайънт и неговите приказки — каза Мери.

Самата тя не беше сигурна какво да мисли за него. Той бе много учен. Личеше от пръв поглед. Освен това се беше доказал като доктор, като намести крака на Бил Мърфи, след като конят му го хвърли от гърба си. Но имаше нещо притеснително в начина, по който сякаш непрекъснато блуждаеше, а мислите му бяха някъде другаде, все едно неизменно се вслушваше в глас, който никой друг не чуваше.

— Но аз съм ги чувала — настоя Елита и се намръщи. — Нощем съм ги чувала как ме викат. Вие не сте ли?

— Викат ли те? — попита Мери.

— Тя е податлива на внушения. Все пак нейната мащеха ѝ разрешава да чете романи. Главата ѝ се е завъртяла от толкова много измислени истории.

Хариет се обръщаше към Мери над главата на Елита.

Мери се подразни от тези думи. През годините беше срещала много жени като Хариет — жени с лица, които сякаш бяха притиснати между страниците на Библията, докато не бяха изгубили всяка следа от свободна мисъл и широк мироглед.

Мери се протегна, за да потупа Елита по ръката.

— Сигурно нищо не е станало — каза тя. — Може би си чула някакви хора, които си говорят в съседната палатка.

— Не приличаше на двама души, които си говорят. Изобщо не звучеше така — каза Елита и прехапа долната си устна. — Все едно някой… все едно някой шепне силно, но се чуваше съвсем слабо, сякаш вятърът го носеше от много далеч. Беше непонятно и тъжно. Никога не съм чувала нещо по-страшно през живота си.

По гърба на Мери пробяга ледена тръпка. Тя също бе долавяла необясними неща нощем, откакто бяха поели по северното течение на река Плат, но всеки път си беше казвала, че си въобразява. Крясъкът на непознато животно или вятърът, който свири в пуст каньон. Сред ширналото се пространство на прерията шумовете се чуваха различно.

— Според мен си въобразяваш — каза Хариет. — И смятам, че трябва да внимаваш повече с тези приказки за духове, индианци и други подобни. Хората може да започнат да си мислят, че имаш езически наклонности, също като мистър Брайънт.

— Престани, Хариет — каза Мери.

Хариет не се отказа толкова лесно.

— Защо? В този керван може би вече има някой мъж, който ти е хвърлил око — но той няма да се ожени за теб, ако реши, че си глупаво и стреснато момиче.

Мери усука последната дреха в ръцете си още веднъж, по-силно, като си представяше, че стиска Хариет за врата, после я пусна в коритото си, за да я занесе обратно във фургона.

— Тя е само на тринайсет години — рече тя, като се опитваше да не издава чувствата си. — Малко е млада, за да се тревожи кой ще се омъжи за нея, не мислиш ли?

Хариет изглеждаше обидена.

— Не, не мисля. Аз бях на четиринайсет, когато се омъжих.

Тя се обърна към Мери със студена усмивка.

— А ти? Имала ли си някого, който да ти е близък на сърцето? Изглежда ми странно, че още не си омъжена.

— Не е минало много време, откакто бях сгодена — отговори лаконично Мери, като миеше ръцете си във водата. — Но той неочаквано се спомина, преди да минем под венчило.

— Колко тъжно — обади се тихо Елита.

— Съдбата е изменчива — рече Мери с усмивка, доколкото успя. — Човек никога не знае какво го чака.

Хариет вирна отново дългия си нос и ги погледна отвисоко.

— Изненадвам се да го чуя от теб, Мери. Ти си добра християнка. Господ решава за всичко, което се случва в живота ни, и всичко става според неговия план. Сигурно си е имал причина да ти отнеме този мъж.

Мери не се притесни, но Елита ахна.

— Нали не го мислиш наистина, Хариет? Бог не би бил толкова жесток към Мери.

— Не казвам, че Мери носи вина за това — отговори Хариет, макар че думите ѝ прозвучаха така, все едно мислеше точно обратното. — Просто искам да кажа, че такива неща не стават случайно. Господ е искал да каже на Мери, че на тази женитба просто не ѝ е писано да се случи.

Мери си прехапа езика. Хариет се наслаждаваше на жестокостта си, но поне за едно беше права. Мери никога нямаше да си го признае пред никого — най-малко на родителите си — но в сърцето си беше знаела, че не е готова да се омъжи. Сестра ѝ Сара с радост бе минала под венчилото с Джей Фосдик, когато бе навършила деветнайсет, но Мери не приличаше на по-голямата си сестра и този факт си личеше все по-ясно с всеки изминал ден. Когато баща ѝ обяви, че ще заминават за Калифорния, тя едва бе прикрила въодушевлението си. Не издържаше да живее повече в малкия град, където бе родена и където всички бяха наясно със скромния произход на семейството ѝ — знаеха как се бяха отоплявали с говежди фъшкии, за да продават дървата си за огрев, докато посевите им най-сетне не се хванаха и реколтите не започнаха да стават по-обилни. Хората винаги щяха да очакват от нея да бъде точно такава, за каквато я мислят, и никога нямаше да ѝ позволят да се превърне в нещо повече. Все едно да се опитваш да крачиш напред, докато си впрегнат в хомот.

Когато годеникът ѝ беше убит, тя изпита най-вече облекчение — макар и ужасно да се срамуваше от това. Даваше си сметка, че баща ѝ бе заложил всичко на тази предстояща женитба и на по-добрия живот, който щеше да донесе на всички им.

Бракът на сестра ѝ бе практичен, но освен това тя се беше омъжила по любов. Но Мери знаеше, че Франклин Грейвс винаги беше имал други планове за нея. Винаги си беше представял, че тя ще бъде онази, която ще си намери по-заможен съпруг, така че да донесе избавление на цялото им семейство. Не можеше да преброи всички пъти, когато ѝ беше казвал, че тя е единствената му надежда.

Но не можеше да преброи и всички пъти, когато си беше мечтала Сара да се беше родила по-хубавата от тях двете, така че бремето за щастието на всички останали да легне на нейните рамене.

Хариет се изправи, като подпря коритото на хълбока си.

— Господ има нарочен план за всеки от нас и не ни е писано да се съмняваме в мъдростта му, а единствено да се вслушваме в заръките му и да ги изпълняваме. Аз се връщам в лагера. Идваш ли, Елита?

Елита поклати глава:

— Още не съм свършила.

Мери протегна ръка към нейната.

— Не се тревожи, аз ще те изчакам и после можем да се върнем заедно.

— Хубаво — каза през рамо Хариет, като пое обратно към лагера. — Вечерята няма да се приготви сама.

Елита изчака да се отдалечи дотолкова, че да не ги чува, преди да заговори.

— Нали не ми се сърдиш, че споделям това с теб, Мери?

Очите ѝ изведнъж бяха станали огромни и кръгли.

— Защото просто трябва да кажа на някого. Но всъщност не ме изплашиха гласовете, както казах.

Тя крадешком се огледа, преди да продължи:

— Аз винаги съм си била такава. Тамсен казва, че съм чувствителна — към света на духовете, има предвид. Тя се интересува от такива работи. Някаква жена в Спрингфийлд ѝ е гледала на ръка. И на карти, за да ѝ предскаже съдбата. И тази жена е казала на Тамсен, че духовете ме обичат. Защото им е лесно да си говорят с мен.

Мери се поколеба, преди да хване Елита за ръката, изстинала от студената вода.

— Няма нищо. Разкажи ми. Станало ли е нещо?

Елита бавно кимна.

— Преди два дни, когато стигнахме до онази изоставена траперска колиба…

— Аш Холоу? — попита Мери.

Ясно си представи мъничката колиба, скована как да е — дъските ѝ бяха избелели като кости под безмилостното слънце на прерията. Беше скръбно, самотно място, точно като онази изоставена ферма, покрай която минаваше едно време всяка неделя на път за службата в църквата. Природните стихии почти я бяха заличили от лицето на земята, прозорците ѝ бяха тъмни и пусти като празните очни кухини на оголен череп, и от нея бяха останали само спомен и предупреждение за провала на едно друго семейство. „Това да ти е за урок“, беше ѝ казал веднъж нейният баща, докато минаваха бавно покрай изоставената ферма с каруцата си — не бяха изминали толкова много години от времето, когато и самите те бяха на ръба да изгубят всичко. „Ако Бог беше решил друго, тук можехме да бъдем ние.“

Светът беше несигурно място. Един ден израстваш от пръстта; на следващия се превръщаш в съчка за огъня.

Елита здраво стисна очи, преди да отвърне:

— Да. Аш Холоу. Ти влезе ли вътре?

Мери поклати глава.

— Колибата беше пълна с писма. Бяха стотици. Натрупани върху маса, затиснати с камъни. Мистър Брайънт ми каза, че заселниците ги оставят там, така че следващите пътници на изток да ги отнесат до първата пощенска станция.

Елита несигурно погледна Мери, преди да попита:

— Ще ми се разсърдиш ли, ако ти кажа, че прочетох някои от тях?

— Но, Елита… Тези писма не са били написани за теб.

Елита се изчерви.

— Реших, че няма да навреди на никого. Все едно чета измислени истории. Повечето от писмата не бяха запечатани, а само сгънати и оставени на масата, така че изпращачът е знаел, че всеки може да ги прочете. Но се оказа, че това изобщо не са писма.

Мери примигна срещу нея, объркана от думите ѝ. Елита беше приклекнала в краката ѝ, пребледняла като месечина.

— Какво искаш да кажеш?

— Не бяха адресирани до никого — каза Елита.

Гласът ѝ се беше снижил до шепот.

— И в тях нямаше нищо лично… Аз ги отворих едно след друго и ги прочетох, и във всичките пишеше едно и също, отново и отново.

— Не разбирам — каза Мери.

Чувстваше се така, все едно по гръбнака ѝ пълзи нагоре-надолу паяк.

— Ако не са били писма, какво пишеше в тях?

Елита неловко бръкна в джоба на престилката си. Извади едно сгънато листче и го подаде на Мери.

— Аз си прибрах едно. Исках да го покажа на някого, но все още не съм. Не знаех на кого. Никой нямаше да ми повярва. Сигурно щяха да си помислят, че съм го написала сама, за да ми обърнат внимание. Но аз не съм, Мери. Не съм.

Мери взе листчето. Хартията беше изтъняла и крехка от толкова много дни в жегата. Тя внимателно го разгъна, като се боеше да не се разпадне между пръстите ѝ. Мастилото бе избеляло, все едно думите бяха написани много отдавна, но тя ги прочете без усилие.

„Върнете се — пишеше с букви, тънки като паяжина. — Върнете се или всички ще умрете.“

Четвърта глава

По-късно същата вечер откриха изчезналото момче от семейство Найстром — или поне онова, което беше останало от него.

Тревогата бе стиснала Стентън за гърлото, докато крачеше след Джордж Донър между фургоните и после сред тъмната пуста прерия.

Двама от водачите бяха открили тялото едва преди няколко минути, докато изкарвали добитъка на паша за през нощта, бяха забелязали на бързо избледняващата светлина смачкано място в тревата и бяха отишли да проверят какво е станало. И двамата бяха корави мъже, но единият бе повърнал при вида на онова, което бяха открили.

В мрака пред тях се носеха светли точки и Стентън отначало си помисли, че са илюзия на светлината, но когато се приближиха, точките нараснаха до големината на пламъчета, а сетне и на факли. На мястото се бяха събрали вече дузина мъже, застанали в кръг, а светлината от факлите се издигаше над главите им като ореол. Стентън познаваше повечето от тях — Уилям Еди, Луис Кесибърг и Джейкъб Уолфингър, както и Едуин Брайънт — но имаше и неколцина от първоначалната група, приятели на семейството на момчето, които беше виждал само мимоходом. В далечината се надигна странен звук, нещо средно между плач и вой, и се понесе като вълна към тях през равнината.

— Проклети вълци — промърмори някой от мъжете.

Когато Стентън си проби път навътре в кръга, първо видя Едуин Брайънт, коленичил. Червеното влажно петно на тревата пред него се оказа труп. Той затвори очи за миг. И друг път беше виждал грозни неща, но едва ли щеше да си спомни за по-чудовищно от това. Отново отвори очи, за да го погледне.

Главата беше непокътната. В действителност, ако гледаше само лицето, човек можеше да си помисли, че няма нищо страшно. Очите на момчето бяха затворени и дългите му кафяви мигли рязко се очертаваха на фона на страните му, бели като брашно. Меката му руса коса беше прилепнала по главата, а мъничката му уста бе затворена. Изглеждаше умиротворено, все едно спеше.

Но от врата надолу…

Джордж Донър, който стоеше до него, изскимтя.

— Какво се е случило? — попита Луис Кесибърг, удряйки приклада на пушката си в земята до тялото, все едно се опитваше да я накара да му отговори.

Кесибърг и Донър бяха приятели, макар и Стентън да не можеше да си обясни защо. Кесибърг беше изпълнен с гняв и мрачни мисли за граници и страни: твоята и моята. Беше трудно да си представи, че притежава необходимото търпение да бъде баща, но Стентън бе чувал, че има малка дъщеричка.

— Сигурно са вълци, след като са го разкъсали така — обади се Уилям Еди и потърка брадата си, както му беше навик, когато беше притеснен.

Еди беше дърводелец и го биваше да поправя счупените оси и разбитите колела на фургоните. По тази причина семействата от кервана го знаеха и дружаха с него. Но освен това бе напрегнат като пружина. Стентън не беше сигурен, че може да му се довери.

— А ти как мислиш, докторе? — попита Джейкъб Уолфингър с мекия си германски акцент.

Брайънт приклекна и се отпусна на пети.

— Не съм доктор — напомни им той. — И не знам какво се е случило. Но все пак си мисля, че не са били вълци. Изглежда ми твърде чиста работа.

Стентън неволно потръпна. От тялото на момчето не беше останало почти нищо. Беше превърнато в съвсем малко повече от един оголен скелет. В тревата имаше отъпкан кръг, прогизнал от кръвта, сред който се виждаха само пръснати кости и парченца плът, вътрешностите бяха струпани на купчина и вече бяха почернели от мухите. Тревожеше го и нещо друго: бяха на почти шест мили от мястото, където бе изчезнало момчето. Вълците нямаше да влачат трупа толкова дълго, преди да го изядат.

— Каквото и да е било, явно е било гладно — отбеляза Донър, а лицето му беше толкова пребледняло, че изглеждаше безцветно. — По-добре да погребем останките. Жените и децата не бива да го виждат.

Еди се изплю настрани.

— Ами родителите? Някой трябва да потвърди, че това е момчето, което търсим…

— Ние сме по средата на нищото. Следващото поселище на бели хора е на цели дни път оттук — обади се Уолфингър. — Кое друго може да е?

Уолфингър се беше наложил като водач на емигрантите от германски произход сред пътуващите, като превеждаше на онези, които не знаеха английски език. Те общуваха най-вече помежду си и често се събираха на малки групички около лагерните си огньове нощем, като разговаряха на скорострелния си немски език — но Стентън все пак беше забелязал хубавата млада жена на Уолфингър, която се казваше Дорис, а ръцете ѝ изглеждаха така, сякаш са направени да свирят на пиано, а не да носят дърва за огъня или да теглят юздите.

В крайна сметка някои от мъжете отидоха да донесат лопати. Други се отправиха обратно към семействата си, за да събудят заспалите си деца или просто да ги погледат, така че да потърсят някаква утеха в присъствието им.

Стентън запретна ръкави и хвана лопатата, когато дойде неговият ред да копае.

Нямаше нужда от голяма яма, за да погребат останките — от момчето беше останало съвсем малко — но искаха да я направят дълбока, така че никое животно да не изрови костите му. Освен това имаха нужда от физическо усилие. Стентън искаше да бъде уморен, когато си легне.

Толкова уморен, че да не сънува.

Джордж Донър остана с тях, но както можеше да се очаква, хвърли едва няколко лопати пръст върху гроба. Когато най-сетне свършиха, той колебливо произнесе кратка молитва над прясно изкопаната земя. Старинните слова прозвучаха кухо в нощта.

Донър и Стентън закрачиха един до друг обратно към фургоните, заедно с Джеймс Рийд и Брайънт. Стентън не познаваше добре Рийд и не беше сигурен, че иска да го познава. Когато живееха в Спрингфийлд, Рийд бе добре известен сред търговците и предприемачите — но никой не го харесваше.

Той държеше над главата си догаряща факла, но светлината на пламъка не успяваше да разпръсне мрака, който ги обгръщаше. Двамата с Донър ту изчезваха от поглед, ту изникваха обратно, а бледите им лица потрепваха на ръба на светлината като на духове. Земята под краката им беше неравна и коварна, нашарена с тунели на прерийни кучета и гъсти туфи висока трева. Горещият въздух на лятото, притискал ги през целия ден, се беше охладил, но все още беше сух и прашен.

— Никога не съм виждал нещо подобно — рече накрая Рийд, като сложи край на мълчанието. — Съгласен съм с теб, мистър Брайънт. Ако момчето беше нападнато от животно, нямаше да бъде толкова чисто. Истината е очевидна. Индианци — няма кой друг да е бил, освен индианци.

Той вдигна ръка, за да попречи на Брайънт да възрази.

— Знам, че се смяташ за някакъв специалист по индианците, мистър Брайънт. Отиваш да живееш при тях и да си говориш с тях, и да си водиш разни бележки за онази книга, която пишеш. Но никога не си се сражавал срещу тях — никога не си се изправял срещу жадни за кръв индианци, както съм го правил аз. Затова знам на какво са способни.

Рийд разказваше на всички желаещи да го слушат, че беше участвал в кратката война срещу индианския вожд Черния ястреб — сигурно се надяваше, че така опитните водачи от кервана ще престанат да се отнасят с него като с новак.

— Точно така, мистър Рийд — отговори меко Брайънт. — Научил съм всичко, което знам за индианците, като съм разговарял, а не като съм стрелял по тях от другата страна на бойното поле. Но споровете няма да разрешат нищо. Дори ти би трябвало да се съгласиш, че ако оставим хората от кервана да повярват, че индианците са отговорни за това, ситуацията бързо ще се влоши. Все пак в момента пътуваме през индианските територии. Последното, от което имаме нужда в този момент, е хората да изпаднат в паника.

Рийд отвори уста да възрази, но той продължи:

— Освен това никога не съм чувал за индиански обичай, при който тялото да се почиства от главата и вътрешностите по този начин, след като бъде заклано.

Донър рязко се обърна към него:

— Говориш така, все едно момчето е заклано като някакво животно.

Брайънт не отговори. Нямаше нужда.

— Заколението означава, че убийството е било преднамерено — обади се Стентън.

Дори самите думи оставяха неприятен вкус в устата му.

— Но ако не са били индианците, кой е бил?

Устните на Брайънт бяха свити в мрачна гримаса, когато отговори:

— Не бива да изключваме възможността убиецът на момчето да е част от този керван. Някой, който вече е сред нас.

Настъпи изострена, плътна тишина.

— Глупости — промърмори Рийд.

Както винаги, когато Рийд изглеждаше напрегнат, носната му кърпа се показа от джоба му, за да избърше лицето си с нея. Беше неволен тик, по който винаги можеше да бъде разпознато състоянието му.

— Но подобен човек със сигурност щеше да се набива на очи, нали? — възрази Донър, като въртеше копчетата на дрехата между пръстите си. — Поведението му щеше да го издаде.

Стентън знаеше, че не е задължително това да отговаря на истината. Когато видя убитото момче, той си спомни за едно време в родния си град в Масачузетс — когато бе видял как изтеглят любимата му изпод леда на замръзналата река и я полагат върху снега. Лидия. Бяха изминали петнайсет години, а той все така не издържаше на болката, която му носеше този спомен. Тя изглеждаше така, сякаш току-що е заспала — изражението на лицето ѝ бе също толкова умиротворено, колкото и на момчето. Лъжа. Спомняше си тъмните ѝ мигли на фона на кожата, която бе станала бледосиня след дългия престой под водата, и устните ѝ, лилави като синина. Нещо ужасяващо я беше принудило да поеме по тънката заледена повърхност на реката в този зимен ден — някакво зло, което бе живяло сред тях, но той бе останал сляп за него. Поне за това дядо му беше напълно прав. Злото беше невидимо и беше навсякъде.

— Понякога един луд може да се държи нормално, когато се налага — отговори Брайънт. — Може да го прикрива, колкото е необходимо. Може да крие истинската си природа неограничено време.

Рийд избърса чело с носната си кърпа.

— В едно съм сигурен — каза той. — Добре че полковник Ръсел се оттегли навреме. Имаме нужда от нов водач.

Стентън хвърли поглед на Донър и видя, че обичайната му самоувереност се беше стопила на подскачащата светлина от факлата на Рийд. Донър бе един от помощниците на Ръсел и очевидно се бе наслаждавал на назначението си и на всички малки задължения, които вървяха заедно с него. Харесваше му думата му да се чува, когато се взимат решения; и определено му харесваше да го уважават, сякаш жадуваше за възхищението на другите. Респектът на Стентън към него обаче не беше нараснал особено.

— Нали няма да се опиташ да обвиниш Ръсел и за това? — попита Брайънт.

— Той изобщо не биваше да бъде избиран за водач. Подобно нещо никога нямаше да се случи, ако управляваше човек с по-твърда ръка.

Рийд се прокашля, преди да продължи, и Стентън си помисли, че знае какви ще са следващите му думи.

— Вярвам, че моята репутация говори сама за себе си.

— На твое място щях да внимавам и да не се осланям твърде много на положението си — отговори Донър и се обърна към светлината, така че голямото му широко лице лъсна в тъмното. — Може и да си добър търговец, но не знам колко струва това по пътя на кервана.

— Аз вече съм един от неговите водачи — по същество, макар и не по длъжност — заяви сковано Рийд. — Не можеш да го отречеш.

Стентън беше принуден да се съгласи; всеки път, когато се налагаше да се вземе някакво сериозно решение, хората почти инстинктивно се обръщаха към него.

— Ако зависи от теб, ще убием първия срещнат индианец — тросна се Донър. — Ще започнем война, без да имаме абсолютно никакво доказателство за самоличността на убиеца на момчето, който или каквото и да е той.

— Разбирам. И предполагам, че по твое мнение от теб ще излезе по-добър водач от мен, така ли? — попита го остро Рийд.

Дори на оскъдната светлина на догарящата факла Стентън видя как лицето на Донър почервеня.

— В интерес на истината, точно така мисля — каза той. — Аз имам опит в предвождането на кервана. Хората ме познават — и ме харесват. Важно е да те харесват, Джеймс — не бива да подценяваш това.

Рийд се намръщи срещу Донър:

— По-добре да ме уважават, отколкото да ме харесват.

Той му отвърна с тънка, престорена усмивка:

— Точно затова няма да те изберат за водач. Не можеш да очакваш просто да се изправиш и да започнеш да нареждаш на хората какво да правят. Трябва да спечелиш уважението им — а ти все още не си го направил.

Рийд спря насред крачката си. Главата му се поду от ярост и сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

— А ти си мислиш, че хората те уважават, така ли? Всички знаят, че не можеш да се опълчиш дори на собствената си жена.

При тези думи и другите спряха. Стентън неловко пристъпи от крак на крак в праха. Дори в тъмнината забеляза как кръвта се отдръпна от лицето на Донър. Мъжът стоеше напълно неподвижен, а големите му ръце бяха увиснали като боздугани от двете страни на тялото му, докато се извисяваше над Рийд. Но той не отстъпи — и в този миг изглеждаше по-силният от двамата.

Брайънт наруши мълчанието, като пристъпи между тях.

— Господа! Вече е късно. А тази вечер всички преживяхме истински шок.

Стентън едва сега си даде сметка, че беше сдържал дъха си, макар и да не изглеждаше толкова вероятно Рийд и Донър да стигнат дотам да разменят удари помежду си. Джеймс Рийд беше избухлив наистина, но освен това и горделив — и нямаше да се унижи с юмручен бой. Стентън бе забелязал вниманието, с което се отнасяше към външния си вид, маниакалната му грижа за чистотата на ноктите и поддържането на брадата, как не спираше да четка праха от връхната си дреха, макар че едва след няколко минути отново щеше да е потънала в прах. А Донър изглеждаше наперен, но дълбоко в себе си бе твърде мек, почти като гъба, и твърде силно се осланяше на другите, за да оформят позицията и характера му. Беше от хората, които намират някой друг да свърши мръсната работа вместо тях.

Но въпреки всичко това на Стентън не му хареса напрежението, което остана наоколо, дори след като Рийд се обърна и се отдалечи, без да каже и дума повече.

Донър поклати глава.

— Това е лудост — промърмори той.

После им пожела лека нощ и пое обратно към лагера.

За миг, докато го гледаше как потъва в мрака, Стентън завидя на Донър за семейството му, което го очакваше, за компанията на красивата му жена и спящите му деца, които издишваха сладкия си нощен дъх в летния въздух.

Брайънт въздъхна.

— Господи, дано се намери някой друг да ни води.

Стентън кимна към силуетите на двамата мъже, които вече се бяха стопили в тъмнината.

— Ако трябваше да избереш един от двамата, кой щеше да бъде?

— Ако се налагаше, по-скоро щях да избера Рийд, отколкото Донър. Има повече качества за водач. Но ако наистина искаш да знаеш истината, щях да гласувам за теб.

— За мен ли? — рече Стентън и едва не се разсмя. — Не вярвам да намериш някой друг, който да те подкрепи. Семейните мъже не ми вярват, защото нямам жена и деца. А и бездруго това главоболие не ми трябва — и предпочитам да се грижа само за себе си. Ако толкова искаш да имаме водач, защо не се кандидатираш сам?

Брайънт се усмихна накриво:

— Няма толкова лесно да ме разубедиш да замина.

— Значи все още смяташ да го направиш? — попита го Стентън. — Да пътуваш с малка група, докато убиецът на момчето все още е на свобода, може да се окаже опасно.

— Така е — съгласи се Брайънт и наведе глава, все едно се вслушваше в далечината. — Знаеш ли, това ми напомня за нещо. За една стара история, която съм чувал много отдавна.

— От индианците ли я научи?

— Не — отвърна Брайънт с усмивка, която приличаше повече на гримаса. — Беше необичайна случка от времето, когато чиракувах като доктор. И беше почти толкова трудно за вярване, колкото някоя приказка. Ако някога успея да я проумея, ще ти я разкажа.

Докато говореше, той се обърна и вдигна ръка за сбогом.

— Пази се, Стентън. Ще ти изпратя вест, когато мога.

„Почти толкова трудно за вярване, колкото някоя приказка.“ По някаква причина тези думи продължиха да се въртят в главата на Стентън.

Той винаги палеше лагерния си огън встрани от другите; през нощта обичаше да бъде сам. Виждаше фургоните на останалите от другата страна на една горичка — палатките им бяха опънати за сън, а огньовете им догаряха в нощта; във въздуха се носеше уханието от вечерята им. Но всяко огнище, край което минаваше, бе пусто. Бащите бяха прибрали семействата си в палатките. Всеки път ставаше така, когато се случеше нещо страшно: кръговете се стесняваха. Естественото желание на хората бе да защитят най-близките си.

Стентън си даваше сметка, че обезобразеното тяло на онова момче трябваше да го тревожи… и наистина бе така. Но го тревожеше и друго, упорито като миризмата на кръв във въздуха. Беше мъчителното усещане, че нещо жизненоважно — някаква невидима нишка — ще се разплете всеки миг. Никога не беше обичал враждите, но думите на Донър тази вечер се бяха запечатали с болезнена острота в главата му. „Не подценявай колко е важно да те харесват.“ Стентън не си беше направил труда да направи така, че да го харесват; единственият му истински съюзник бе Брайънт, а той си тръгваше.

Предположението, че убиецът на момчето може да е сред тях, бе накарало Стентън да бъде нащрек. Сред членовете на експедицията имаше мнозина мъже, които се отличаваха със склонност към насилие и дори с откровени отклонения. Той се замисли за онова, което беше казал Брайънт: опасните наклонности могат да бъдат прикрити. Носеха се слухове, че Кесибърг бие младата си жена, когато си мисли, че няма свидетели, и Стентън беше склонен да им вярва. Кесибърг беше самоук измамник на карти и не забравяше никога нищо — точно от онези хора, които бяха в състояние да си отмъстят, защото имат зъб на някого.

Също и наемният работник на семейство Грейвс, Джон Снайдър — известен с безмилостния тормоз, който упражняваше върху по-младите водачи на кервана; често ги принуждаваше да му дават вечерната си дажба бира или да поемат неговата смяна като пазач. Да, това бяха недостопочтени мъже, но всички те бяха брутални по всекидневен, обичаен начин. На запад бяха поели стотици други като тях; дори хиляди. Но на Стентън му беше трудно да си представи когото и да било от тях като чудовище, способно да обезобрази трупа на малко момче. За това се изискваше особена жестокост, единствена по рода си — и мисълта за нея пораждаше тревожна тръпка у Стентън, като си оставаше въпрос без отговор.

Той вече знаеше, че няма да може да заспи.

В изоставения му лагерен огън просветваха единствено няколко догарящи въглена. Беше прекалено късно, за да си приготви нещо за вечеря, но и без това не беше гладен — не и след видяното в прерията. Предпочиташе да се пъхне под завивката с последното си останало уиски и да се опита да изтрие от паметта си онази картина, от която не можеше да се отърси. Помъчи се да си спомни къде беше скрил бутилката. Но докато се приближаваше към фургона си, чу нещо да се движи в сенките. Не беше сам.

Ръката му се стрелна към револвера на хълбока му, когато от тъмнината пред него изплува човешки силует. Беше жена. Когато тя свали шала от главата си, той различи Тамсен Донър. Сякаш го преряза нож. Красотата ѝ беше твърде голяма, за да ѝ донесе нещо добро.

За да донесе нещо добро на когото и да било.

Той отдръпна ръка от кобура си.

— Мога ли да помогна с нещо, мисис Донър?

Произнесе името ѝ внимателно и нарочно.

Косата ѝ се беше разпиляла. Кога за последен път бе докосвал косата на жена? Когато живееше в Спрингфийлд, имаше една млада вдовица, която работеше в ателието на шапкарката по-надолу на същата улица, където бе неговият магазин — беше мълчалива жена, която два пъти в седмицата се промъкваше по задното стълбище до стаята му над магазина. Косата на вдовицата бе истински гъсталак от къдрици и тя винаги се опитваше да я пристегне, все едно се срамуваше от дивата ѝ природа. Косата на Тамсен Донър беше тъмна и се спускаше по раменете ѝ като вода.

Тя вдигна очи към лицето му.

— Целият лагер разбра за случилото се. Мъжа ми го нямаше и не знаех къде е изчезнал… Сигурно не съм разсъждавала съвсем трезво. Но не можех да мисля за нищо друго и имах нужда от някого — и се сетих за теб.

Стентън знаеше, че в семейството на Донър има и други мъже: братът на Джордж и няколко наемни водачи за воловете. Бяха предостатъчно, за да защитят жените и децата, ако се наложи. Но тя беше дошла при него и беше изоставила дъщерите си, за да потърси утеха при мъж, когото на практика не познаваше.

Пристъпи към него и шалът ѝ се свлече, като разкри ключиците и горната част на гърдите ѝ, съвършени и бели, притиснати от деколтето на роклята ѝ.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза тя.

Гърлото му пресъхна. Наложи си да отмести поглед от нея.

— Мъжът ти ще се върне всеки момент — каза той.

Устните ѝ се извиха.

— Мъжът ми?

Беше лесно да я слуша човек — толкова лесно, сякаш камък се търкаля надолу по склона.

— Ти познаваш Джордж. Бива го да утешава хората. В момента те имат по-голяма нужда от него, отколкото аз.

Каза го така, все едно беше направила жертва, идвайки тук. Пръстите ѝ бяха хладни, когато го докосна по бузата, и ухаеха на аромат от пустошта, който не можеше да разпознае — като смачкани цветчета и вятъра над прерията. Тя събираше билки и се говореше, че приготвя лекове от тях, хората си шепнеха, че е вещица, която може да направи себе си неустоима за мъжете. И може би наистина беше така.

Той я целуна.

Не беше светец — дори не беше добър човек. Беше силен физически, но винаги бе подозирал, че дълбоко в себе си е слаб. Меката извивка на устните ѝ. Слабост. Лекият допир на косата ѝ по ръба на челюстта му. Слабост. Уханието ѝ. Слабост.

Той усети как хладните ѝ ръце се плъзгат под дрехата му, за да потърсят гърдите му, и мисълта за истината се надигна в него като гореща вълна. Тамсен Донър беше дошла тук със сериозна цел, той вече не се съмняваше в това. Тази жена знаеше какво прави.

Успя да извърне глава от нея.

— Не бива да изкушаваш един мъж по този начин, мисис Донър.

Тя зашепна в ухото му:

— Прав си. Не искам да създавам неприятности.

Думите ѝ го погъделичкаха по врата.

Невидимата нишка се разплиташе.

Двамата се озоваха във фургона му, преди изобщо да разбере как бяха стигнали дотам — някак си бяха прескочили ритлата, бяха се шмугнали под платнището и се бяха скрили в мрака под него. Фургонът бе натъпкан с багаж и нямаше свободно място, в крайна сметка той я притисна към скрин, стегнат с въжета, а подът под краката им се заклати като палубата на кораб, когато я облада, вкопчил пръсти в нея, за да не я изпусне, почти сляп в мрака на неосветеното пространство.

Когато свърши, тя остро проплака — това на практика беше единственият звук, който издаде през цялото време — и в този миг той не изпита усещане за освобождение и облекчение, а за пропадане по гръб в бездна. Наложи му се да прокара пръсти през косата си и да диша дълбоко, за да възвърне равновесието си, докато гледаше как тя незабавно се оправи, прибра гърдите си зад стените на корсажа, приглади полите си и събра кичурите, които се бяха изплъзнали от местата си. Беше красива. Красива и далечна — защото в този момент му изглеждаше още по-непозната, отколкото беше преди това.

Той поклати глава:

— Не биваше да го правим.

Започваше да осъзнава тежестта на стореното току-що. Това беше жената на Донър.

За миг по лицето на Тамсен пробяга нещо, за което не можеше да намери по-подходяща дума от страх. Но изражението ѝ се стопи толкова бързо, че сякаш беше просто игра на светлината. Тя стисна очи и отново ги отвори, преди да отвърне:

— Има много неща, които човек не бива да прави, мистър Стентън.

Думите ѝ го ужилиха и той отново си спомни за дядо си, който му казваше: „Не изкушавай дявола, момче“. Все едно пак усещаше токата на колана по лицето си: старецът го беше хванал да целува съседската дъщеря на двора на църквата, когато беше на девет години. Колко нещастен се чувстваше, докато растеше в дома на дядо си. И колко беше ядосан на баща си, задето бе оставил него и майка му там.

Сега, когато мислите в главата му започнаха да се проясняват, той изведнъж си даде сметка за болката по гърба — настойчива, остра. Вдигна ръка към врата си и усети кръв.

— Одраска ли ме? — попита той.

Тя отвърна на погледа му с очи, толкова тъмни, че бяха почти безизразни. В тях не можеше да се прочете нищо. Вдигна ръка към лицето му, почти нехайно.

— Надявам се, че няма да има неприятности.

Този път гласът ѝ звучеше различно.

— Заплаха ли е това? — попита той.

Но тя не му отговори. Прехвърли се грациозно през ритлата и си тръгна. Той се заслуша в леките ѝ стъпки, които потънаха в мрака. Твърде късно си даде сметка, че тя е едно от онези изкушения, на които е по-добре да не се отдаваш — като уиски, което е толкова силно, че може да те ослепи.

Трябваше да се опита да се разбере с нея. Той се измъкна от фургона и скочи на земята. Стресна го девойче, което се измъкваше заднешком от храстите, с изплашено и объркано лице. Паниката го завладя. Откога ли беше тук?

Той я повика:

— Почакай! Коя си ти, момиче? От семейство Брийн ли си?

В кервана имаше толкова много деца, че не беше възможно да ги запомни всичките.

Тя застина на място, все едно беше забравила как може да избяга.

— Не, сър. Аз съм Елита Донър.

От лошо по-лошо.

— Какво правиш тук? — настоя да узнае той.

— Аз… изпратиха ме да събирам дърва за огъня. Точно се прибирах при нашите, заклевам се.

Лицето ѝ беше яркочервено и лъскаво, а устните ѝ — свити в инатлива гримаса. Но още по-важното беше, че не носеше никакви дърва.

— Кажи ми какво видя, Елита — нареди той и пристъпи към нея. — Хайде! Не ме лъжи.

Не искаше да я изплаши. Но Елита се обърна и хукна обратно в горичката като подплашена сърна. Понечи да се втурне след нея, но се удържа. Един голям мъж не бива да гони дете в гората — особено след онова, което бяха открили тази вечер.

Той закрачи към фургона си, твърдо решен да открие онази бутилка уиски. Знаеше какво го чака през нощта: посещение от Лидия. След случката с момчето и другата с Тамсен, Стентън вече не се съмняваше в това. Горката Лидия щеше да се яви в сънищата му, мокрите ѝ дрехи щяха да бъдат залепнали по синкавото ѝ тяло и тя щеше да го умолява да я спаси. „Имам нужда от теб, Чарлс“ — никога не му го беше казвала приживе, но той го прочиташе в очите ѝ всеки път, когато му се явяваше насън. Как беше възможно да я е познавал толкова добре, но да не беше разбрал ужасната истина?

„Помогни ми, Лидия — помисли си той и се върна при огнището си, над което се виеше дим на тънка струйка. — Помогни ми този път да видя чудовищата навреме.“

Пета глава