Глад

Единайсета глава

Сухари. Сухарите сигурно щяха да му харесат. Всички обичат сухари.

Елита Донър застина с ръка, протегната към студената преносима холандска фурна. Колко сухари можеше да вземе, ако не искаше някой да забележи липсата им? Два, три? Баща ѝ винаги обвиняваше наемните работници, когато изчезнеше храна — наричаше ги ходещи стомаси — така че сигурно нямаше защо да се тревожи. В крайна сметка реши да вземе два и ги сложи по средата на квадратното парче басма, което бе донесла. До тях постави едно твърдо сварено яйце, останало от закуската, и няколко тънки резена бекон. Бяха малко плесенясали, но ставаха за ядене, ако човек е достатъчно гладен, а горкият Томас със сигурност беше гладен.

Тя завърза кърпата на малко, спретнато вързопче. Искаше ѝ се да му занесе и нещо хубаво за пиене, но сайдерът им бе свършил преди няколко седмици. Погледът ѝ се спря на бъчвата с бира. Запита се дали ще успее да занесе пълна чаша чак до бараката, в която го държаха.

Зад вратата се разнесоха гласове. Не различаваше думите, но разпозна хората по интонацията им: баща ѝ говореше с Тамсен, а леля Бетси се опитваше да ги помири — както винаги.

Тя се промъкна покрай вратата към всекидневната. Беше странно да живеят в чужда къща. Всички се държаха така, все едно е напълно естествено да седят на мебелите на семейство Васкес, да използват тяхното спално бельо и завивки, да се хранят от техните калаени чинии и чаши. Да се отнасят с всичко в къщата така, все едно им принадлежи, докато истинските собственици бяха съвсем наблизо, в отсрещния край на форта. Елита беше чула, че мистър Васкес е преместил семейството си в една от празните колиби. Всичките му малки деца спяха в някакъв курник, а те живееха тук и се правеха на много велики.

Имаше чувството, че живеят във Форт Бриджър от цели десетилетия, макар и в действителност да бяха минали само няколко дни, по-малко от седмица. Но през това време юли се беше превърнал в август и нощите бяха станали по-горещи от всякога. И двете семейства Донър бяха натъпкани под един покрив. Човек винаги се сблъскваше с някого по пътя, едва се промушваше през вратите, спеше с по трима други на едно легло и се събуждаше облян в пот. Едва имаше място да дишат. Беше дори по-зле, отколкото по време на пътуването. Когато живееха в палатки, поне имаха място да ходят, където си искат, а сухият въздух вечер да им донася по малко хлад.

А освен това, разбира се, чуваше и гласовете. Винаги ги беше чувала, но през последния месец станаха особено настоятелни — отначало във Форт Ларами, а сетне и тук. И не бяха гласовете на другите пътници от кервана, които не спираха да се смеят и да спорят помежду си по всяко време на деня и нощта. Бяха гласовете, които не чуваше никой друг. Онези, които поначало ѝ бяха казали да прочете писмата в Аш Холоу. Същите, които я бяха предупредили да отбягва побъркания мъж в курника, завързан с верига като куче — онзи, който беше нападнал Мери Грейвс.

Но тя чуваше и него, дори от разстояние. Той също имаше глас, точно като другите невидими гласове, и тя го чуваше в тихите мигове, и този глас я разтърсваше до дъното на съществото ѝ.

„Ела тук — чуваше отдалеч шепота на мъжа. — Ела тук, ласкаво създание.“

Но макар и да беше любопитна, тя се държеше настрана от него. Другите хора може и да смятаха Елита за глупачка, но тя не беше такава.

Никой не я забеляза, когато се измъкна от къщата. Никой не обръщаше внимание на доведените дъщери — както всички наричаха тях двете с Лиан, дори баща ѝ. Стига само да не излагат Тамсен и него, както и да си вършат работата, те можеха да правят каквото си поискат. Очакваха от тях да бъдат невидими. И Елита беше станала много добра в това.

Толкова добра, че умееше да се промъква незабелязано между фургоните, да отива и да се връща от гората, дори да броди между добитъка, пуснат да пасе през нощта, като гали животните по влажните муцуни и гладките хълбоци. Смяташе, че сигурно знае повече за всички останали в кервана от всеки друг. Знаеше, че Патрик Брийн почти всяка вечер се напива и се кара с жена си, а вдовицата Лавина Мърфи обръща прекалено много внимание на своите зетьове — по един специфичен начин, от който Елита се чувстваше неудобно. Знаеше кои от наемните работници губят най-много пари на карти и кои от тях ходят сами в гората, за да се молят, преди керванът да потегли всяка сутрин.

Беше виждала и доведената си майка, която се измъкваше от фургона на Стентън съвсем сама, а баща ѝ не се виждаше никъде наоколо.

Все още не беше разказала на баща си какво е видяла. В крайна сметка той може би щеше да реши да не ѝ повярва, а тя нямаше как да не се страхува от доведената си майка. Така или иначе, това нямаше значение. Всеки човек с половин ум в главата си дори можеше да види, че мистър Стентън е влюбен в Мери Грейвс.

Беше ясна нощ. Луната къпеше двора на форта в синьо-сива светлина. Плетеницата от звуци гъделичкаше съзнанието ѝ — и тя осъзнаваше, че не чува просто шепот, а гласове. Постара се да прочисти мислите си и да се съсредоточи. От постройките наоколо се чуваха приглушени гласове — истински гласове — и от време на време по някой и друг ядосан вик. Още някой се караше, може би семейство Еди и семейство Рийд.

Тя бързо стигна до хамбара, където се бяха подслонили от дъжда повечето от мъжете от кервана. Видя през процепите между дъските отблясъци от светещи фенери и чу гръмогласен смях. Беше достатъчно да събереш на едно място само двама млади мъже, независимо откъде идваха, и не след дълго те щяха да се подкачат вече за способностите си, дали са били с някое момиче, както и за размера на патките си.

Това също беше нещо, което бе забелязала и наблюдавала.

Индианецът Томас беше затворен в съседната постройка, нищо повече от барака, тъмна и самотна. Беше натикан там от Джим Бриджър, собственика на форта. Човек би си помислил, че мистър Бриджър трябваше да е впечатлен от неволите на индианското момче, което бе успяло съвсем само да се върне чак дотук, но не — мистър Бриджър толкова се ядоса, когато го видя, все едно го беше заловил, докато се опитва да запали неговия форт. Беше ударил Томас по главата, няколко пъти, преди мистър Стентън да се намеси. Момчето ѝ се стори слабовато, едва ли не деликатно с дългата си тъмна коса, падаща пред блестящите му очи. Но когато беше вдигнал поглед към нея и очите им се бяха срещнали, тя видя, че той е всичко друго, но не и слаб. Втренченият му поглед и начинът, по който стискаше зъби, и напрегнатите мускули на тялото му — всичко това я накара да застине на мястото си, все едно бяха ударили нея.

Напомняше ѝ за буря през лятото, и макар някои да биха казали, че е глупаво от нейна страна, тя искаше да изтича навън право в тази буря и да усети дъждовните капки, за които някак си не се съмняваше, че ще се спуснат леко и нежно по кожата ѝ.

Надникна зад ъгъла. Двама от синовете на чичо Джейкъб — Уилям и Джордж, бяха оставени на пост пред бараката. Задачата им беше единствено да вдигнат тревога, ако Томас се опита да избяга, но Уилям — на дванайсет години — и Джордж — на осем — я възприемаха сериозно, така че се бяха въоръжили с пръчки от онези, с които подкарваха добитъка. На Елита нямаше да ѝ бъде трудно да се отърве от тях: Уилям бе започнал да проявява интерес към момичетата — дори към собствените си братовчедки — а на Джордж можеше да се разчита да последва брат си навсякъде.

Тя тръгна право срещу тях и дори не си направи труд да скрие вързопчето, което носеше в ръка.

— Здравейте — рече им. — Мери Грейвс се къпе на поилката. Съблякла се е по кюлоти.

Това беше достатъчно. Момчетата хукнаха, без дори да поглеждат назад.

Тя остана сама и сърцето ѝ заби толкова силно, че го чуваше в ушите си. Бутна тясната врата на бараката и се спря на прага, докато очите ѝ свикнат с тъмното. Вътре миришеше на стара слама и кокоши пух.

— Ехо? — подвикна тя.

Мракът остана неподвижен като езерце в нощта.

— Аз… донесох ти нещо за ядене.

Усети раздвижване. Тя бавно примигна и видя Томас, който изникна от сенките, макар че се задържа на място, където бе наполовина скрит от погледа ѝ. Гледаше я по начин, който беше едновременно любопитен и внимателен. Нещо запърха в гърдите ѝ.

— Казвам се Елита Донър — рече тя и протегна вързопчето, което беше донесла. — Помислих си, че може да си гладен.

Той не помръдна. Тя го остави върху бала слама и отстъпи. Измина дълга, скована минута, преди той да се приближи. Но не го направи като диво животно, както си беше представяла, че ще стане — не се нахвърли на храната, нито пропълзя към нея. Вместо това вежливо пристъпи към вързопчето и го отвори с внимателни, акуратни пръсти. Държеше гърба си изправен като на строга и взискателна гувернантка.

— Аз съм правила сухарите. Щях да ти донеса и малко мед, за да си ги намажеш, но не успях да измисля как…

Той вече беше започнал да се храни, също толкова сдържано, макар че ръцете му трепереха, като издаваха колко е гладен. На Елита ѝ се прииска да се свие от неудобство, когато видя неговата акуратност. Помисли си, че някой ден може да го покани на обяд със семейството си. Нито баща ѝ, нито чичо Джейкъб пестяха храната (макар и не по отношение на прислугата), така че неделният обяд във фермата винаги означаваше пилешка яхния и кнедли, задушен зелен боб с масло и хляб от царевично брашно, прясно изстудено мляко и горски плодове със сметана за десерт.

Но тя си даваше сметка, че това няма как да бъде нещо повече от фантазия. Тамсен бе нарекла Томас „мръсен езичник“. Той никога нямаше да бъде един от тях.

Но когато го гледаше сега, тя си мислеше точно обратното. Той спря да се храни и вдигна поглед към нея, а очите му бяха като две тъмни езера. Нещо пробяга в тях и тя изведнъж се почувства неудобно заради начина, по който го зяпаше. Беше свикнала да наблюдава хората и да остава незабелязана. Смущаващо бе някой на свой ред да забележи нея самата.

Смущаващо и прекрасно.

Изчерви се и му се усмихна. Той отвърна с леко кимване. След като бе пресушил бирата, тя взе халбата — и се опита да не забелязва как подскача адамовата ябълка на гърлото му, докато пиеше преди това. Беше почти сигурна, че Томас ѝ се усмихна съвсем леко, когато ѝ подаде халбата. И това бе нейната награда.

Беше достатъчна.

Това, както и откритието, че поне за миг или два гласовете в главата ѝ бяха замлъкнали.

Дванайсета глава

Откриха бележката, затисната с камък, на върха на една скала край пътя, където вятърът я развяваше като бяло знаме за капитулация. Когато я видя, Стентън усети как нещо в собствените му гърди се надига и сетне пропада в отговор.

Донър я прочете на глас:

— Пътят напред е по-труден от очакваното. Не тръгвайте след нас през каньона Уебър. Подпис: Лансфорд Хейстингс.

Вятърът дърпаше хартията от ръката на Донър, все едно се опитваше да я отмъкне някой невидим дух.

— Какво трябва да означава това, по дяволите? Мислех си, че този човек познава маршрута! — просъска Кесибърг. — Все пак го е кръстил на себе си, дявол да го вземе.

Откакто бяха потеглили от Форт Бриджър, целият керван бе обзет от необичайно настроение. Това беше съвсем разбираемо, след странния инцидент с пленника на Бриджър и историите, които им разказа момчето от племето пайути, Томас — но въпреки това у Стентън се загнезди безпокойство. Сякаш бяха стъпили на острието на бръснача: боеше се, че ако не открият Хейстингс, който да им помогне, съвсем скоро ще се обърнат един срещу друг. Атмосферата пращеше от недоверие. Вече всички си даваха сметка, че се състезават с времето.

Съвсем скоро лятото щеше да свърши, макар и в момента да беше толкова задушно и горещо, че почти не можеха да си представят как някога може да дойде студ.

Очите на Стентън се плъзнаха по земята пред тях.

— Следите им се виждат ясно. Въпреки това, което е написал, няма да бъде трудно да ги следваме.

Те водеха към проход, изцяло скрит в гората — тъмна и непроходима, като жива стена, която поглъщаше пътя. Над обширния лес се издигаше стена от внушителни планини, увенчани със сняг. Повечето от хората в кервана идваха от равнините, така че никога не бяха виждали подобни планини.

— Калифорния сигурно е точно зад тях — рече Патрик Брийн, останал без дъх, когато ги зърна за пръв път.

Очевидно не можеше да си представи, че е възможно да има още такива планини, скрити зад тези. Но Стентън знаеше, че според малкото съществуващи карти на тази територия, колкото и да бяха несигурни, бе истина точно обратното. Просто не искаше той да бъде човекът, който да го каже на Брийн.

— Умно ли ще бъде това? — попита Франклин Грейвс.

Всички инстинктивно се обърнаха към него; хората сякаш се вслушваха в Грейвс. Може би обяснението се криеше във внушителния му ръст; Грейвс бе едър мъж, широкоплещест от усилната работа на полето, където бе построил фермата си от нищото.

— Не и ако Хейстингс е казал, че е опасно — продължи той. — Явно си има причина да ни предупреди.

— И все пак, не можем просто да си седим на задниците и да чакаме да получим разрешение от него — възрази Снайдър, наемният водач на семейство Грейвс.

Стентън забеляза, че Рийд неволно се сви, когато чу гласа му. Странно.

Очите на Донър неспокойно се стрелкаха от Кесибърг към Еди и оттам към следите от фургони в праха.

— С нас върви индианско момче, което познава тези земи — рече той. — По-добре да продължим.

Каза го така, все едно искаше да се чуе на глас, за да види как ще реагират другите. Изражението му не се хареса на Стентън — Донър му приличаше на човек, който е нагълтал камъче, но по-скоро ще се задави и ще умре, отколкото да го изплюе и да си признае грешката. Донър се беше борил с всички сили, за да стане водач на експедицията, но очевидно не си беше дал сметка за трудните решения, които ще му се наложи да взима на този пост.

— И без това имам проблем с оста на единия от фургоните — каза Грейвс. — Не мога да поема този риск.

— Най-добре да изпратим няколко души напред, за да открият Хейстингс и да го доведат обратно — обади се Рийд. — Той ни забърка в тази каша и той би трябвало да ни измъкне от нея, по дяволите.

Рийд изправи рамене. Беше се изпотил от слънцето. Стентън нямаше никаква представа защо винаги се докарваше с костюм, все едно отива в съда.

— Аз съм доброволец — предложи се Рийд.

— Ти? Защо си мислиш, че ще те послуша? — подвикна Кесибърг. — Теб никой не те слуша, по дяволите!

Хората наоколо се разсмяха на тази шега, която не беше толкова трудно да се измисли. Стентън си помисли, че Кесибърг му прилича на побойник от класната стая — едно от онези момчета, които късат крилцата на водните кончета за забавление или тъпчат мравки с обувките си.

— Ще направя така, че да ме послуша — отвърна Рийд, като се постара да звучи самоуверено. — Но все пак предпочитам още някой да дойде с мен. Колкото повече, толкова по-сигурно.

Никой нямаше нужда да му се напомня каква беше причината за това.

Настъпи тишина, в която се чуваше само как вятърът обръща сухите листа. Миналата вечер бе имало игри на покер, пиене, приказки и кой знае още какво по палатките. Малцина бяха готови да оставят тези удоволствия, за да се отправят на сляпо към непозната територия.

Страхливци. Нямаше дори да се замислят, преди да оставят Рийд да поеме целия риск. Но той не можеше да го пусне да тръгне сам, без да има кой да му пази гърба. Стентън пристъпи напред.

— Аз ще дойда — рече той.

Нарочно не поглеждаше към Кесибърг; знаеше много добре какво мисли за него.

— Аз ще отида с Рийд.

По-късно същата вечер Стентън върза коня си до лагера и запали огън. Сетне разпрегна воловете си и ги подкара към поляната, за да пасат заедно с останалия добитък, като кимна за поздрав на мъжете, които щяха да останат на пост през нощта. Забеляза в далечината Франклин Грейвс и един от синовете му, които водеха своите волове през поляната, и когато Франклин се обърна и улови погледа му, изражението му накара Стентън да си спомни за слуховете, които беше чул във Форт Бриджър — неприятни и злонамерени, които се въртяха около него самия. Кесибърг с готовност му беше казал — на него винаги можеше да се разчита, когато истината е неприятна — че някои от хората в кервана бяха започнали да се чудят дали в Стентън няма нещо малко сбъркано, нещо свързано с неизменната му самота, някаква лека лудост, която може да го направи опасен за околните. Когато Брайънт ги беше предупредил, че убиецът на момчето от семейство Найстром може да се окаже някакъв извратен индивид, който живее незабелязан сред тях, Стентън дори не си представяше, че самият той може да се превърне в заподозрян. Все още никой не го беше обвинил — явно никой не беше готов да стигне дотам. Но Стентън знаеше, че човешкият ум е податлив на коварни въздействия — особено когато хората са изгладнели, изтощени и наплашени. Спомни си как неговите съседи, без да се колебаят, бяха повярвали на най-лошото за него след смъртта на Лидия… Дали и тези хора, които го познаваха от Спрингфийлд, най-сетне не бяха научили историята за Лидия? И ако вече я знаеха, колко време щеше да мине, преди да се обърнат срещу него?

Едуин Брайънт му беше дал добър съвет, но той не му бе обърнал внимание. Трябваше да си създаде повече съюзници, когато имаше възможност. Другите мъже, които пътуваха сами, се бяха погрижили да помагат на едно или друго семейство, така че да си осигурят място край лагерния огън или във фургоните им — като болнавия Люк Халоран или стария белгиец Хардкуп. Когато беше в дивото, човек не можеше да си позволи да бъде сам.

А освен това, разбира се, си оставаше и проблемът с Тамсен — с тънката ѝ усмивка, с която се разминаваше всеки път с него, така че го побиваха тръпки; с мълчаливото усещане за власт, с която го държеше в ръцете си дори когато отдавна го беше отминала.

Покрай поляната се издигаха тополови фиданки — издънките на тъмния лес, в който бе потънал керванът. Стентън си представяше как гората просто бе погълнала техните фургони, подобно на слънчева светлина, изгубена сред гъстите листа. Той закрачи през рехавата горичка, за да събере достатъчно сухи дърва, така че огънят му да гори през цялата нощ.

Но беше изминал едва няколко крачки, когато се стъписа: сред дърветата пристъпваше Мери Грейвс, явно със същото намерение, и той остана толкова доволен и изненадан да я види там, че едва ли не се усъмни в съществуването ѝ. Но тя се обърна, когато под краката му изпука съчка. Не можеше да различи изражението ѝ в сумрака. Мери едва не изпусна съчките, които беше събрала в ръцете си.

— Мис Грейвс — каза той и дълбоко си пое дъх. — Приятно ми е, че се срещаме. Надявам се, че не съм те изплашил.

В интерес на истината, изплашеният беше той — колко често се сещаше за нея напоследък, все едно всичките му останали мисли бяха като паднали листа, които вятърът можеше да разпилее за миг.

Мери не му беше казала и дума, откакто бе нападната във Форт Бриджър. Но той неведнъж бе забелязвал как тя поглежда към него.

— Съвсем малко — призна си тя. — Все пак се страхувам след онова, което се случи…

— Радвам се да те видя в добро здраве — рече бързо Стентън.

Беше пребледняла, а мисълта за това, че ѝ бе напомнил за онзи чудовищен човек от Форт Бриджър, не му беше приятна.

— Съжалявам, че не ти се обадих по-рано — добави той.

Но баща ѝ не се откъсваше от нея нито през деня, нито през нощта.

Усмивката, с която му отговори, бе напрегната, но искрена.

— Няма нужда да се извиняваш. Разбирам те.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

Питаше за онази рана на рамото ѝ. Беше само драскотина, но онзи мъж, който я бе нападнал, бе толкова мръсен, че раната като нищо можеше да се замърси и да се възпали.

— Да, благодаря ти. Не беше нищо сериозно, само драскотина. Но когато майка ми видя в какво състояние беше онзи ужасен човек, ме накара да я изплакна с оцет и калцинирана сода! Все едно ми свали кожата.

Тя се разсмя и неловко скръсти ръце пред тялото си.

— Но всъщност аз се радвам, че се срещнахме, мистър Стентън. И аз съм онази, която би трябвало да се извини. Щях да дойда по-рано, но баща ми…

Гласът ѝ заглъхна и тя стисна очи, преди отново да ги отвори, а в гърлото на Стентън се надигна горчилка. Значи наистина беше така, както бе подозирал.

— Благодаря ти за онова, което направи онзи ден, като се втурна да ме спасиш. Беше много смело от твоя страна.

— Няма нищо.

По цели дни мислеше за очите ѝ, а сега почти не можеше да ги срещне.

— Едва ли не ми стана жал за него — продължи той. — Заради начина, по който се отнасяше Бриджър с този човек — все едно беше някакво животно в менажерия. Помислих си, че…

Сърцето му бе започнало да бие малко по-бързо. Спомни си онази вечер, когато бащата на Лидия се беше напил и разправяше как наднича през ключалката на вратата на спалнята на дъщеря си, за да я гледа как се съблича нощем. Стентън не знаеше защо се сети за това точно сега. Може би просто усещаше, че Бриджър се наслаждава на властта над своя пленник и обича да го гледа окован в онази тъмна стая, където не му остава нищо друго, освен бавно да изгуби разсъдъка си.

Мисълта за това беше толкова злокобна и силна, че за миг се побоя да не я предаде и на нея, все едно беше нещо заразно.

— Какво? — попита Мери. — Какво има?

Преди да успее да измисли някакво извинение, наблизо се разнесе вик. Двамата се обърнаха и видяха Франклин Грейвс, който си пробиваше път към тях през храсталаците. Погледна първо Стентън, но сетне се обърна към дъщеря си.

— Нали ти казах, че не искам да говориш с него?

Мери не трепна, макар че баща ѝ се извисяваше над нея.

— А аз ти казах, че той не е направил нищо лошо — отвърна му тя с равен глас. — Освен това исках да му благодаря, че ме спаси. Защото той ме спаси, нали си спомняш?

Лицето на Грейвс бе потъмняло от гняв.

— Повярвай ми, Мери, този човек не е спасил никого. Занеси дървата на майка си, че те чака. Хайде, тръгвай.

Той вдигна ръка, все едно щеше да я удари. Но вместо това грубо я дръпна към кервана.

— Тръгвай!

Стентън почувства как яростта му тръгва надолу към някакво дълбоко, остро очертано място, все едно се стичаше по острието на нож. Ето още един баща, който го мразеше и го ненавиждаше — а може би дори му завиждаше.

— Не знам какво съм направил, за да си спечеля неодобрението ти… — започна той.

Грейвс не го остави да довърши.

— Не искам да те виждам повече да говориш с дъщеря ми, чуваш ли? Знам всичко за теб. Знам какво си направил в Масачузетс.

Масачузетс. Думата му прозвуча като съскане на пламък, готов всеки миг да се надигне и да го погълне целия.

Поне Мери се беше отдалечила вече достатъчно, за да не го чуе.

По устните на Грейвс заигра тънка усмивка.

— Виждам, че знаеш за какво говоря. Този път не можеш да се измъкнеш с лъжи, не и от мен. Джордж Донър познава бащата на онова момиче, нали разбираш? Онова момиче, което си забременил, а сетне си зарязал. Той ми разказа, че си избягал от срам, след като тя се е самоубила.

Стентън се почувства така, все едно го бяха ударили. Точно това беше мигът, от който се бе страхувал — и може би беше очаквал още от деня, в който бяха потеглили от Спрингфийлд. Понякога се питаше дали тези слухове няма да го преследват до края на света. Може би винаги идеше да ги носи със себе си като сянка, като товар на раменете си до края на живота си.

Но той сам си беше виновен. Знаеше, че Донър и Нокс са съдружници. Точно така се беше озовал в този керван — все едно бе уловен в някакъв безкраен водовъртеж, решен да не остави миналото му да си отиде. Просто не очакваше Джордж Донър да разкаже на някого за Лидия. Освен това, разбира се, Донър не знаеше цялата истина; знаеше само онова, което му беше казал Нокс — и естествено, точно в това беше проблемът.

Окуражен от мълчанието на Стентън, Грейвс пристъпи по-близо до него. Стентън усети дъха му: неприятна, влажна воня.

— На колко години беше онова момиче, когато я подреди така?

Прииска му се да удари Грейвс, но някак успя да се удържи. Не можеше да му отговори. Думите се надигнаха в гърлото му с такава сила, че го задавиха, докато не му се стори, че ще се задуши — но много отдавна, още когато беше дал своето обещание на Лидия, той се бе научил да преглъща истината. Не бе казал нищо още тогава, когато се бе случило, и не бе позволил на злонамерените слова на съседите му от Масачузетс да определят действията му.

— Значи дори няма да се опиташ да го отречеш, така ли? — рече Грейвс.

За миг изглеждаше едва ли не разочарован, все едно се беше приготвил за бой.

— Не искам да се доближаваш до Мери — продължи той. — Няма да ѝ позволя да захвърли живота си в ръцете на злодей като теб. Ако пак те пипна да говориш с нея, ще ѝ кажа всичко, което знам.

Значи поне все още не беше казал на Мери. Поне това.

Стентън си помисли, че в този свят все по-често не можеше да се надява на нищо повече.

Пътят, който бе проправил Хейстингс, бе едва разчистен и толкова тесен, че по него с мъка би минал един-единствен фургон. Докато двамата с Рийд яздеха покрай отсечените дървета и нащърбените пънове, които бяха останали след предишния керван, Стентън се отпусна в плавния ритъм на ездата и се постара да забрави за Мери, за пререканието с Франклин Грейвс и за спомените за Лидия, които се бяха възродили у него. Може би в крайна сметка Грейвс все пак беше прав. Откъдето и да го погледнеш, той не беше идеалният ухажор. Съмняваше се, че изобщо знае как да направи щастлива една млада жена. След Лидия сякаш не можеше да се отърве от току-що овдовели и недоволни от мъжете си съпруги. Не беше сигурен дали някога ще успее да се откъсне от тях — сякаш тази нужда, която изпитваше отново и отново да заравя нещастието си в тях, бе единственият му шанс да оцелее.

Освен това той определено не можеше да осигури на Мери богатството и перспективите, от които нейният баща очевидно се интересуваше.

Спомни си думите на Лавина Мърфи, когато се беше пошегувала с него на пикника, че трябва да си намери жена. „Не ти ли омръзва да живееш сам, мистър Стентън?“

И още как. Самотата го разяждаше. Понякога се тревожеше, че вече му бе отнела всичко — че в него не бе останало нищо.

На първата вечер спряха, за да лагеруват, докато слънцето се спускаше зад възвишенията. Стентън се изненада, когато Рийд се върна в лагера с един заек. Животното беше кльощаво и дребно, но все пак беше дивеч.

— Къде го намери? — попита той.

Беше впечатлен, че Рийд изобщо е успял да открие нещо, при това толкова бързо, след като още от Форт Ларами насам не бяха забелязвали почти никакъв дивеч. Дори сред гъстите корони на дърветата не се чуваха птичи песни. Все едно обилната зеленина не беше нищо повече от нарисуван декор — убедителна илюзия за живот, съградена с талашит и боя.

Рийд се усмихна бегло, докато дереше заека, като свали кожата от тялото му с няколко силни дръпвания.

— Май просто извадих късмет — рече той. — Открих и едно изворче по-надолу, до онези скали. Ще донеса вода за конете, след като сложа този заек на огъня.

Стентън беше подходил предпазливо към пътуването в компанията на Рийд, за когото подозираше, че си има свои собствени причини да отбягва останалите: умееше да разпознава скритите тайни. Но сега, когато се бяха отдалечили от напрежението на кервана, Стентън си позволи да се отпусне малко.

На следващия ден двамата настигнаха кервана на Хейстингс, като следваха блуждаещите следи от фургоните сред гората. Маршрутът им сякаш беше проправен от някой пияница — първо вървеше на зигзаг между дърветата, а накрая изведнъж спря в края на скала. Когато застанаха на ръба, Стентън видя каньона далеч под себе си — явно трябваше да поемат по него, за да прекосят планините. Но не виждаше пътека, която да води надолу.

Двамата подкараха конете си към кервана, който беше спрял насред гората и не можеше да продължи. Около тях кипеше трескава работа — мъжете от кервана размахваха брадви, за да разчистят пътя, или използваха воловете от каруците, за да извлекат повалените дървета настрани. Фургоните бяха останали подредени един след друг по-назад по пътя, като уловени в капан. Забелязваха се необичайно малко жени и деца: не горяха лагерни огньове, никой не готвеше и не переше дрехи. За сметка на това имаше няколко въоръжени пазачи, които се бяха изкачили на високите скали наоколо и бяха подпрели пушките си в свивката на лактите. Стентън си помисли, че може би по пътя насам си бяха имали неприятности с индианците.

Едър, червендалест мъж, разсъблечен до кръста, отпусна брадвата си по средата на удара, когато видя Стентън и Рийд да влизат на конете си в просеката. Стентън не остана доволен, когато забеляза как мъжете на пост вдигнаха пушките си и подпряха прикладите на раменете си.

— Търсим Лансфорд Хейстингс! — подвикна Стентън, докато все още бяха достатъчно далеч, за да представляват трудна мишена. — С вас ли е?

Мъжете се спогледаха, но запазиха враждебно мълчание.

Рийд заговори, за да го наруши:

— Нашият керван остана на няколко дни назад по маршрута. И ние тръгнахме през прохода, точно като вас, но намерихме една бележка от Хейстингс, в която ни предупреждаваше да не ви следваме.

Единият от мъжете мрачно се засмя.

— Значи ви е направил услуга, приятелю. Смятайте, че сте извадили късмет, и тръгвайте обратно.

— Чакат ни почти сто души — каза Стентън. — Имаме нужда от него, за да ни води.

— Вижте — каза червендалестият мъж и вдигна брадвата на рамото си. — Той не става за нищо, но и ние имаме нужда от него, за да ни изведе от тази проклета гора. Така че няма да ви го дадем.

Това бяха необичайни думи. Стентън и Рийд се спогледаха.

— Просто искаме да говорим с него, нищо повече — рече Рийд.

Накрая мъжете им направиха знак да се доближат, а пазачите отпуснаха оръжията си. Поеха един след друг покрай дългата колона от фургони. Стентън надникна през някои от пролуките в покривалата и различи изплашени личица — деца, които се бяха скупчили едно в друго и мълчаливо отвръщаха на погледа му. Нещо се беше случило тук. Нямаше никакво съмнение.

— Е, защо са ви пазачите? — попита Рийд с дружелюбен тон. — Неприятности с индианците ли имахте?

Червендалестият мъж избърса лицето си с кърпа за глава.

— Имахме неприятности, но не с индианци. След нас се движи някакво животно, или може би повече от едно. Следва ни още откакто тръгнахме от Форт Бриджър.

— Нали няма защо да се тревожите, че ще ви нападнат посред бял ден? — попита Стентън.

Но почти веднага си даде сметка, че под гъстите корони на дърветата бе толкова тъмно, все едно се здрачаваше.

— Нападат най-вече добитъка нощем, а ние не можем да си позволим да загубим още животни — отговори мъжът. — Но сега изчезнаха и някои от кучетата. Може би просто са избягали, няма как да разберем.

Стентън беше обзет от безпокойство. Очите му обходиха дърветата, които сякаш ги притискаха от двете страни.

Рийд се прокашля, за да си прочисти гърлото.

— Преди малко каза, че Хейстингс не става за нищо — какво имаше предвид?

— Просто е изгубил кураж — отвърна мъжът с брадвата. — Сами ще видите.

Той кимна към един фургон, спрян по-настрани от останалите. Отворът на покривалото беше стегнат с кожени каиши. Изглеждаше странно, все едно Хейстингс сам се е зашил в него. Стентън никога не беше виждал нещо подобно. Той се обърна към Рийд с въпросителен поглед, но той само сви рамене. Беше ясно, че придружителите им нямат намерение да продължат напред. Мъжът отпусна брадвата на земята между краката си и се подпря на дръжката, като ги гледаше леко развеселен.

Стентън продължи към фургона, като си мислеше как му се иска да се отърси от усещането, че ги наблюдават — не само другите мъже от кервана, но и самата гора.

— Лансфорд Хейстингс? — подвикна Стентън, като се покатери през ритлата.

От вътрешността на фургона се разнесоха трескави шумове.

— Не стреляй! — продължи той. — Двамата с моя приятел идваме да говорим с теб. Надяваме се да ни отделиш само няколко минути.

Не се чу отговор, но нямаше и още шумове, и Стентън реши, че това е знак на съгласие. Наложи се да развърже кожените каиши, за да се промъкне през отвора в покривалото. Рийд го последва.

Първото нещо, което забеляза Стентън, бе миризмата — във фургона миришеше на пушек, но не от дърва. Сякаш Хейстингс бе горил билки или цветя, и миризмата остро му напомни за Тамсен, за уханието на нейната коса по пръстите му, за вкуса на нейната кожа. На дървени куки висяха цели дузини индиански амулети, изработени от пера, клонки и връв. Самият фургон изглеждаше така, сякаш са го обрали — на пода цареше истинска бъркотия от бурета, сандъци и бъчви. Когато очите му свикнаха с тъмното, Стентън различи масивен силует, приклекнал зад един сандък с кожени каиши срещу тях. В сумрака мътно просветна цевта на пушка.

При други обстоятелства, по друго време, Лансфорд Хейстингс може би щеше да мине за хубав мъж: имаше квадратна челюст, изпъкнало чело и тъмни, будни очи. Но сега лицето му беше покрито с прах от пътя. Косата му висеше на мръсни кичури.

Стентън предпазливо го доближи, без да забравя за пушката, насочена срещу него.

— Лансфорд Хейстингс? Ние сме от друг керван. Видяхме писмото ти и се надявахме да ни чакаш във Форт Бриджър, за да ни преведеш през прохода. Но когато стигнахме до началото на маршрута, намерихме бележката, която си оставил.

Когато чу това, погледът на Хейстингс се оживи и се спря на Стентън.

— Защо не ме послушахте? Не биваше да идвате насам.

— Виж, Хейстингс, ние изминахме целия този път, защото прочетохме твоята книга — обади се изведнъж Рийд, без да обръща внимание на погледа, който му хвърли Стентън. — И няма да скрия от теб, че останахме неприятно изненадани, когато пристигнахме във Форт Бриджър и не те заварихме там. А сега и тази бележка. Вече подозирам, че не си нищо повече от един шарлатанин. Как можа да напишеш всичко това в книгата си, ако маршрутът…

— Проблемът не е в маршрута — отвърна лаконично Хейстингс. — Пътят през прохода не е лек, но не е невъзможно да се мине по него. Аз съм го минавал. — Той поклати глава: — Става дума за нещо съвсем друго. Има нещо, което ни следи.

Амулетите, окачени по стените, слабо се раздвижиха, все едно ги беше докоснала невидима призрачна ръка.

Стентън се намръщи.

— Да, разбрахме. Хората от кервана ни казаха. Някакви диви зверове, които…

— Те нищо не разбират — рече Хейстингс.

След като се беше изправил, Стентън вече усещаше миризмата, която се разнасяше от него; миришеше на нещо болно и изплашено до смърт, като ранено животно.

— Това не е звяр — или поне не е звяр, какъвто аз съм виждал.

Гласът му непрекъснато изтъняваше, докато говореше.

— В тези гори няма дивеч — забелязахте ли? Защото не е останало нищо живо. Нищо. Някъде там има нещо, което яде всичко останало.

— Глутница вълци — каза Рийд, но не звучеше убеден. — Това ни казаха още във Форт Ларами.

— Не — отвърна настоятелно Хейстингс. — Аз познавам вълците. Знам как ловуват. Това е нещо различно. Индианците също го разбират.

Хейстингс се засмя така, все едно се давеше.

— Хванаха едно момче, което нямаше и дванайсет години, заклевам се, и го завързаха за дърво от другата страна на хребета, а после го изоставиха. Просто се качиха на конете си и го оставиха. Оставиха го за онова нещо, което живее там, за да се нахрани. Още го чувам как крещи.

Стентън знаеше за хора, побъркани от живота в пустошта — от твърде много години, прекарани под мрачната обсада на дивата природа. Запита се дали Хейстингс просто не беше полудял. Но въпреки мръсотията по тялото си и треперещите си ръце, Хейстингс не изглеждаше луд.

Изплашен до смърт — да. Но не и луд.

— Веднага след като потеглихме от Форт Бриджър, изчезна едно малко момиченце — продължи Хейстингс.

Гласът му отново се беше снишил, почти до шепот.

— Всички мъже от кервана отидоха да я търсят, но безуспешно. А сетне, на няколко мили навътре в гората, открихме тялото ѝ: разкъсано на парчета, така че от нея не беше останало нищо друго освен скелета.

Стентън си спомни за момчето от семейство Найстром и за ужасяващото състояние, в което бяха намерили тялото му. С лице, обърнато настрани към земята, все едно просто си беше полегнало в пръстта, за да си почине. Това момиченце бе открито на цели мили напред по маршрута на кервана, точно като малкия Найстром. Косата по тила на Стентън настръхна. Амулетите отново се раздвижиха в тишината. По челото му беше избила пот. Близостта на дрънкулките на Хейстингс го напрягаше, като му напомняше за Тамсен. „Тези боклуци не могат да те предпазят; нищо не може да ги предпази.“ Не знаеше откъде се беше появила в главата му тази мисъл. Но беше вярна.

— Трябва да кажете на кервана си да обърне. Тръгнете към Форт Хол и към северния маршрут, колкото можете по-бързо. Онези мъже няма да ме пуснат, иначе щях да падна на колене, за да ви умолявам да ме вземете. Спасете се, докато все още можете.

Рийд не отвори уста да каже нещо, докато двамата със Стентън не се отдалечиха на достатъчно разстояние от кервана, попаднал в капана на гората.

— Да върви по дяволите този Лансфорд Хейстингс — рече най-сетне той. — До края на живота си няма да повярвам на друг адвокат.

Рийд се изплю на земята.

— Мислиш ли, че си е изгубил ума?

— Не — отвърна Стентън, без да бърза. — Не, не мисля така.

Рийд го изгледа вторачено.

— Значи вярваш на тази история за чудовища в гората?

— Не вярвам в чудовища — отговори Стентън. — А само в хора, които се държат като тях.

Тринайсета глава

От разговора с Хейстингс бяха изминали три дни, когато откриха останките от детето, за което им беше разказал — индианчето на дванайсет години, завързано за дървото.

Ръцете на Рийд бяха ожулени до кръв, а търпението му бе на изчерпване. Пътят дотук беше мъчителен. След като двамата със Стентън се бяха върнали при останалите, въпреки всички предупреждения, които им предадоха, хората от кервана все пак решиха да продължат по същия маршрут. Патрик Брийн и Франклин Грейвс не одобряваха този път от самото начало и се оплакваха на всички, които бяха готови да ги изслушат, а скоро след тях и Уолфингър, Шпицър и всички останали германци подхванаха същия рефрен. Рийд подозираше, че това поне отчасти се дължи на неодобрението им към него като водач на експедицията.

Но той нямаше друг избор, освен да заеме това място. Новината за Лансфорд Хейстингс само за миг лиши Джордж Донър от цялата му самоувереност. Когато му казаха, той не отговори нищо, само премести поглед от Рийд към Стентън и обратно. Гледаше неразбиращо, все едно не можеше да проумее думите, които беше чул току-що.

— Допуснахме ужасна грешка — заяви направо Рийд. — Заложихме всичко на този човек, а той ни предаде. И ни излъга. И сега ще умрем тук, защото…

Но Донър само поклати глава.

— Не знам пътя до река Хумболт оттук, никой от нас не го знае. Може би наистина трябва да обърнем. Можем да поемем по северния маршрут…

— Няма време за това — прекъсна го Рийд. — Ако се опитаме да потеглим по северния маршрут толкова късно през сезона, ще се наложи да презимуваме във Форт Хол.

За повечето семейства това щеше да бъде истинска катастрофа. Малцина от тях имаха достатъчно пари, за да оцелеят през зимния сезон — не и на високите цени, на които се продаваше всичко в търговските мисии. Един фунт брашно струваше по долар и петдесет цента, а едно семейство като нищо изяждаше по фунт брашно на ден. Половината от семействата в кервана щяха да умрат от глад, преди да дойде пролетта.

Донър се беше извърнал настрани от тях, треперещ и облян в пот, като отказваше да вземе решение. И оттогава не беше казал нито дума на някого извън собственото си семейство. Рийд бе сигурен, че този срив е временно явление, и беше убедил Стентън да си мълчи. Джейкъб Донър, брат му, се съгласи да го държи настрани, така че никой да не го види, и в кервана се разпространи новината, че се е разболял.

И така, Рийд пое командването по маршрута. Само за един ден гората ги погълна, точно както беше погълнала кервана на Хейстингс, а след това теренът рязко започна да се изкачва нагоре. На сутринта, на втория си ден като водач, Рийд се ядоса, че един от воловете му е окуцял. В крайна сметка се опита да си го изкара на Кесибърг — когото не биваше да провокира — и двамата стигнаха дотам да си крещят в лицето, преди Кесибърг да му извади нож, така че се наложи останалите да го сграбчат за ръката, за да ги разтърват.

По маршрута на кервана бързо се възцариха напрежение и параноя. Рийд изпрати баджанаците Уилям Фостър и Уилям Пайк напред по пътя, за да разузнаят терена, и накара всички останали да секат дърветата наоколо, изпълнен с ужас, че може да попаднат в горския капан — точно като другия керван. Освен това предложи да съберат всички провизии на едно място и да ги разпределят на дажби, но предложението му беше отхвърлено с шумно и неприкрито възмущение, а част от мъжете дори го заплашиха, че ще увисне на някое дърво, ако отново повдигне този въпрос.

След като керванът спря за нощувка, изпратиха неголям ловен отряд, за да се възползва от последния останал час дневна светлина, преди да стане твърде опасно за лов. Прясното месо не достигаше, а никой не беше готов да заколи някое от своите животни, така че всички здрави мъже — както и някои не толкова здрави, като Люк Халоран — които имаха пушки, отидоха да търсят дивеч.

Рийд вървеше след малка групичка, предвождана от Милт Елиът и Джон Снайдър. Пушката му тежеше, а ръцете го боляха, след като цял ден бе размахвал брадвата. Освен това продължаваше да си блъска главата върху онова, което му беше казал Снайдър снощи — след като го беше последвал в гората.

„Знаеш ли какъв ти е проблемът, Рийд? Ти изобщо не разбираш хората.“

„Само овцете ще те следват покорно. Останалите не вярват, че имат нужда от теб.“

„И няма да те слушат, освен ако не ги накараш.“

Снайдър беше безделник и скитник на двайсет и пет години, който никога не се беше занимавал с нещо по-трудно от това да размахва камшик след добитъка и да се отнася грубо с по-слабите от него. Рийд бе изградил голямо дърводелско предприятие от нищото и бе предвождал военен отряд срещу индианците от племената сауки и кикапу в сраженията срещу вожда Черния ястреб.

И въпреки това Снайдър беше прав — Рийд не разбираше хората. Светлината на деня вече се стопяваше, а през цялото време не бяха видели нищо — дори някоя прерийна катерица или една-единствена яребица — но никой не говореше за това на глас, против уроки. Рийд притеснено се вслушваше в бъбренето на мъжете пред себе си, разтревожен от все по-опасния разговор на Снайдър с Елиът. Снайдър знаеше, че Рийд го чува, и обичаше да го дразни; грубиянът в него се обаждаше. Дали снощи не се беше опитвал да го предупреди за нещо?

„Има два вида хора. Овце и онези, които ги колят. Не забравяй от кои съм аз.“

Ако имаше едно нещо, което Снайдър наистина да умее, това беше да накара хората да направят онова, което искаше от тях. Беше достатъчно само да им хвърли един поглед изпод сключените си вежди или да стегне мускулите на ръката си.

Ако Рийд можеше да се върне назад във времето, никога нямаше да се забърка в нещо с него. Беше проявил безразсъдство. Но не успяваше да заличи мисълта за ръцете на Снайдър от ума си, а тя — за големите му, груби, силни ръце — някак се беше преобразила от източник на боязън в силна, отчаяна нужда.

Беше глупаво. Беше по-лошо от глупаво — беше фатално.

Беше достатъчно човек да каже само една грешна дума на когото не трябва, за да се озове в килия, където да дочака окръжния съдия да се заеме с него. Рийд беше чувал една такава история от Едуард Макгий. Затова човек винаги трябваше да е готов да приеме всяко предложение в мига, в който е отправено.

Пред него изведнъж се разнесе ядосаният глас на Снайдър.

— Бога ми! — извика той и продължи с поредица от ругатни.

Малкото кученце на Халоран кресливо се разлая. Рийд ускори крачка. Може би най-сетне бяха открили дивеч.

Когато излезе от завоя на пътеката и видя какво бяха открили, стомахът му се преобърна. Между две дървета висяха останките от труп: китките бяха здраво стегнати с въже, раменете бяха разперени като криле, главата бе увиснала на шията, а надолу — надолу нямаше почти нищо. Гръбначният стълб свършваше изведнъж, във въздуха, а прешлените му висяха като мъниста на връв. Костите бяха почти напълно оголени от плътта. По земята се виждаха дългите кости на краката и натрошени парчета от ребрата. Пръстта под трупа беше бясно изровена и потъмняла от засъхнала кръв.

— Какво е това, мътните го взели? — каза Милт Елиът и едва не се спъна в дребния териер на Халоран, който душеше костите.

Рийд не можеше да откъсне поглед от главата, превърната на каша от насекомите. Нещо друго — може би птица? — бе изкълвало очите. Смъртта на детето сигурно е била чудовищна, макар че нямаше как да знае дали е била по-мъчителна от гладната смърт или от жажда високо в планините. Трябваше да каже нещо, преди Снайдър, Елиът и Халоран да занесат новината обратно в лагера и всичко да отиде по дяволите.

— Хейстингс ни разказа за това — каза той. — Това е работа на индианците. Някаква церемония.

— Церемония? — изръмжа в отговор Снайдър.

Той извади големия си ловджийски нож и се зае да кълца едното въже, докато не го преряза. Трупът увисна наляво, така че едната му ръка се повлече по земята.

— Каква е тази шибана церемония?

Рийд не отговори. Двамата със Стентън се бяха разбрали да не казват на останалите от експедицията за опасенията на Хейстингс. „Нещо преследва кервана.“ С тази новина нямаше да постигнат нищо друго, освен да им изкарат ангелите. Така или иначе, Снайдър явно не очакваше отговор; както мнозина други, и той се страхуваше от индианците и дори не се опитваше да разбере нещата, които правеха.

— Не ви ли прилича на онова хлапе, което намерихме в прерията, преди да стигнем до Форт Ларами? — попита ги Снайдър.

Териерът на Халоран започна да гризе кост от китката на трупа в краката му и Снайдър го изрита.

— Престани! Не бива така. Едно куче не бива да яде човешко месо. Може да му се услади.

— Куинси, ела тук — повика го Халоран.

Беше позеленял, а от охтиката беше останал само кожа и кости. Щеше да бъде истинско чудо, ако преживееше още един месец.

Снайдър протегна ръка, за да издърпа костта от кучето на Халоран. То скочи изведнъж срещу него и го захапа. От ухапаното място веднага бликна кръв.

— Глупаво псе! — рече Снайдър и инстинктивно вдигна ръка към устата си, за да изсмуче кръвта от раната.

После замахна с ботуша си срещу кучето, но не улучи и териерът отново скочи напред, за да го захапе за подметката. Без да се церемони, Снайдър вдигна пушката си и го простреля в стомаха. Звукът, който издаде животното, когато куршумът се заби в него, беше най-странното и злокобно нещо, което Рийд бе чувал през живота си — пронизителен писък, изпълнен с изненада и болка, който звучеше почти човешки.

Халоран беше плах и стеснителен човек — овца според класификацията на Снайдър — и беше изтощен от болестта, но сега го обзе гняв, който му даде сили да се изправи срещу Снайдър. Ръцете му се вкопчиха в реверите на по-едрия мъж, но Снайдър с лекота го отблъсна.

— Какво беше това, по дяволите? Защо го направи, дяволите да те вземат?

Халоран се обърна към останалите в търсене на подкрепа, но Рийд извърна поглед от него. Никой нямаше да се възпротиви на Снайдър — най-малко Рийд. Вече знаеше в какво може да се превърне той, познаваше силата на тези ръце и имаше синини, с които да го докаже.

— Този пес ме ухапа — отговори Снайдър. — А аз си имам права. Ако някое куче ме ухапе, го застрелвам.

— Почти не ти е пуснал кръв! — възрази Халоран.

По брадичката му се стичаше кръв от последния пристъп на кашлица.

— Може би аз трябва да застрелям теб — добави той.

Снайдър го зашлеви през лицето и Халоран падна по гръб на земята. Рийд се сви, когато го видя. Снайдър само се засмя.

— Престани да ревеш — рече той. — Така само ще стане още по-лошо.

Какво друго му беше казал Снайдър снощи? „Мислиш си, че знаеш как е устроен светът, но нищо не знаеш. Вбесявам се от хора като теб. Толкова си глупав, да ти го начукам, че дори не знаеш колко си глупав.“

Халоран се претърколи на четири крака и цялото му тяло се разтърси от нов пристъп на кашлица. От устата му увиснаха кървави нишки слюнка. Рийд беше погнусен от него, но и от себе си; трябваше да направи нещо, за да защити Халоран, но страхът не му позволи.

Снайдър и Елиът поеха обратно по пътя, по който бяха дошли. Рийд не помръдна от мястото си, а се загледа в Халоран, който се беше заел да рови с ръце в пръстта до тялото на кучето си.

— Хайде, Люк. Остави го.

Беше се стъмнило почти, а Рийд не искаше да изостава от останалите.

Халоран дори не вдигна поглед към него.

— Трябва да го погребем. Не мога просто да го оставя тук. Ще ми помогнеш ли? Поне това ще направиш ли?

Погнусата на Рийд се превърна в гняв. Земята беше твърда като скала, а те нямаха лопати. Какво искаше Халоран, да копаят с голи ръце? Освен това трябваше да мисли и за утрешния ден, за поредния ден на мъчителен труд, с който да разчистят пътя за кервана, а кой знае още колко дни като него ги очакваха след това.

— Остави проклетото куче — нареди Рийд и вдигна пушката на рамото си. — Или можеш да останеш сам тук в тъмното, за да провериш дали наистина има нещо, което ни следи.

Халоран се изправи и той изпита облекчение — но и зашеметяващ пристъп на вина, от който в гърлото му се надигна горчилка.

По целия път обратно към лагера се преструваше, че не чува хлипането на Халоран.

Четиринайсета глава

Всички казваха, че се е случило истинско чудо. Беше станало по Божията милост и представляваше доказателство, че не са забравени и изоставени на съдбата.

Тамсен не ги обвиняваше; чудесата не им достигаха, точно както и всичко останало. А и как иначе можеше да се обясни онова, което се случи с Халоран? Ако тя наистина беше вещица, както твърдяха всички, може би щеше да има обяснение. Знаци, поличби, амулети за прогонване на дявола, предсказване на бъдещето по облаците в небето: онова, с което се занимаваше, не ѝ носеше власт, а само внимание — и все по-често, от нежелания вид.

Но някаква сила беше докоснала Халоран и го беше изцелила.

В продължение на една седмица, откакто застреляха малкото му кученце, той почти не можеше да вдигне глава. Жалко за кученцето, но Халоран се беше привързал твърде силно към него. Дори го бе оставял да го гризка и хапе за забавление — като родител, който не знае как да научи децата си на дисциплина. Халоран вече редовно кашляше кръв, макар и да се опитваше да го скрие, и понякога не можеше да си поеме дъх часове наред.

Тамсен не беше спряла да се грижи за него, като стигна дотам да го прибере в техния фургон, когато вече беше толкова отслабнал, че не можеше да се държи на седлото. Не знаеше защо го съжалява; може би просто защото беше външен човек, самотен и презиран — като нея самата. Хранеше го с лъжица в устата — с бульон, сварен от гъбите, които събираха дъщерите ѝ: единственото, което успяваше да хапне. Още когато момичетата бяха малки, тя се бе постарала да ги научи да различават жълтите дантели на пачия крак от отровния двойник на сърнелата, а освен това знаеха, че не бива да опитват нито една гъба, преди да я донесат у дома, за да я одобри. (Тя сама събираше отровни гъби, когато имаше нужда от тях; разполагаше с приличен запас от отровния двойник на сърнелата и те бяха внимателно почистени и изсушени, за да бъдат смесени със саморъчно приготвения лауданум — но всички тези запаси бяха скрити и прибрани на тайно място, където останалите от кервана да не знаят за тях.)

Тамсен дори не можеше да предположи защо Халоран е решил да предприеме това пътуване на запад. Беше скрил колко е болен, защото знаеше, че няма да му позволят да се присъедини към кервана — особено като не притежаваше фургон и волове и пътуваше сам, така че нямаше роднини, които да се грижат за него. От друга страна, никой не си представяше, че пътуването им ще бъде толкова тежко. Тамсен не знаеше дали те бяха сполетени от лош късмет, или всички останали преди тях бяха излъгали: във вестниците и в книгите, които бяха написали, като онзи Лансфорд Хейстингс (който беше подъл, долен човек, а се оказа, че освен това е и луд; още една причина за Тамсен да ненавижда съпруга си, който беше повярвал на всяка дума, написана от Хейстингс). Бяха ги подмамили на запад, за да загинат в пустошта.

Постепенно дишането на Халоран се облекчи, а треската му отслабна. В края на първия ден от възстановяването си той вече можеше да се изправи и да ходи без чужда помощ, макар и не задълго. Кашлицата му премина. На следващия ден, след вечеря, свири на цигулката си повече от час. Преди, в онези дни, когато се чувстваше по-добре, всички обичаха да го слушат. Хората се събираха около него и за няколко минути забравяха за враждите и пререканията си. Никой не се караше, никой не се сърдеше. Повечето предпочитаха живи мелодии, на които може да се танцува, но Тамсен обичаше тъжните песни; меланхолията отиваше повече на земята около тях.

Но тази вечер той изсвири една жига толкова бързо, че лъкът на цигулката му заприлича на размазано петно, а танцуващите нападаха по земята, когато не можеха повече да следват ритъма.

— Ако продължава така, ще мога да си изнеса нещата от вашия фургон и да се върна на мулето си — каза Халоран. — Вече няма да бъда в тежест на семейството ви.

— И все пак не бързай — отвърна му Тамсен.

Тя се радваше, че е оздравял — разбира се, че се радваше. Но освен това се страхуваше — по причини, които не можеше да назове. Все едно той не просто си беше върнал живота, а се беше сдобил с някакъв съвсем друг: беше по-разговорлив, трескаво щастлив и с възобновен оптимизъм.

— Първо трябва да си сигурен, че наистина си оздравял и си възвърнал силите си.

Истината беше, че бе свикнала Халоран да бъде наоколо — или във фургона, облегнат на ритлата, или до лагерния огън вечер, завит с одеяла, да наглежда вечерята, докато се готви. Джордж беше решил, че си е изгубила ума, когато настоя да му намерят място във фургона, но грижите за Халоран се оказаха необичайно лесна работа. Той не скъпеше благодарностите си за всеки дребен жест, играеше си с децата, доколкото му позволяваха силите, и когато се изтощаваше съвсем, слушаше разказите на Тамсен за младостта ѝ като учителка в Северна и Южна Каролина. Това не бяха най-щастливите ѝ дни — беше млада бездетна вдовица и се опитваше да се справя сама — но бяха толкова различни от живота ѝ с Джордж, че понякога се питаше дали изобщо са били.

Халоран беше на двайсет и пет и донякъде ѝ напомняше за нейния Джори. Той винаги ѝ беше служил като компас в живота. Но вече от години не беше виждала брат си — и понякога си мислеше, че умът ѝ си намира всякакви извинения, за да го открива в други хора.

Имаше дори моменти, в които усещаше Халоран мил като любовник, със срамежливата му усмивка и вежливите му маниери, но сигурно си въобразяваше и това.

Ръцете му бяха красиви и изящни — сигурно трябваше да се благодари на цигулката. Понякога, само понякога, тя си представяше усещането, ако тези ръце докоснеха тялото ѝ.

Дали ги търсеше, или я откриваха сами — тези мрачни, затворени мъже с техните тайни? Те никога не се задържаха, но оставяха въздействието си върху нея, като я изпълваха с потребност за още — като онези билки, които предизвикват пристрастяване, и ако дозата се намали твърде рязко, човек започва да трепери и да изпитва замайване.

А милото присъствие на Халоран сякаш само разпалваше това пристрастяване и даваше нови сили на ненавистта ѝ към Джордж, така че започваше да усеща кожата си раздразнена и лепкава от погледа на собствения си съпруг. Отново изпитваше онзи познат импулс да направи нещо необмислено, да се отдаде на желанията си, да се освободи.

Но почти веднага след като се почувства по-добре, Халоран изнесе нещата си от фургона на семейство Донър. Разбира се, всички говореха за чудодейното му изцеляване. Тамсен трябваше да предположи, че ще стане така. Казваха, че тя го е омагьосала със заклинанията си. Бетси Донър докладваше на всички за всичко, като се преструваше на смирена, но очевидно се наслаждаваше на възможността да се изкара по-високо от нея.

Но Тамсен беше свикнала да я наричат с много по-обидни имена.

Малцина бяха преживявали охтика в толкова напреднала фаза като Халоран. И все пак често се случваше той пръв да се отзове на нареждането да впрегнат воловете и последен да си легне вечер. След като се беше погрижил за себе си, носеше вода и дърва за огъня на съседите си, все едно имаше енергия в излишък.

Тамсен трябваше да се радва, но се страхуваше.

Халоран беше различен. Не можеше да каже точно как, но го знаеше.

Една сутрин той започна да събира нещата си, за да ги натовари на мулето, като възнамеряваше да се върне към самостоятелния си начин на живот, и тя го посъветва да изчака още един-два дни, а той се тросна, че знае какво прави. Никога преди не ѝ беше отговарял рязко, независимо колко зле се беше чувствал. Тя остана толкова изненадана, че не му каза нищо повече през целия ден, а само го гледаше как лудешки бръмчи наоколо като насекомо, уловено в буркан, което се блъска в стените му в търсене на изход.

Оттогава нещата се бяха влошили. Халоран влезе в пререкание с един от водачите на семейство Рийд, когато оня преведе пръв мулето си през тясна клисура, преди големия фургон на семейството, и остро настоя на това, че възголямото превозно средство ще заседне в меката пръст (и се оказа прав, между другото; наложи се да впрегнат още един чифт волове, за да изтеглят фургона).

И най-лошото: на следващата вечер разби цигулката си в камък, когато някой го попита дали няма да им изсвири нещо след вечеря. Халоран заяви, че му е омръзнало до смърт да го тормозят да им свири.

Всички бяха толкова потресени, че млъкнаха и дълго време не казаха нищо, но Тамсен усети как очите ѝ се пълнят с горещи сълзи. Люк Халоран беше обичал тази цигулка като дете. Отново я обзе мисълта, че това не е Халоран — че Халоран беше умрял и това беше някой друг.

Но тази мисъл очевидно бе налудничава. Много по-вероятното обяснение беше онова, че след няколко седмици боледуване той се беше променил. Или може би винаги си е бил такъв, но болестта го беше прикрила за известно време.

Когато си беше представяла това пътуване, тя предполагаше лишения, глад и мръсотия, която полепва навсякъде, като втора кожа, и никога не може да бъде отмита. Но не си беше представяла толкова много хора наоколо, и невъзможността да избяга от техните необичайни, необясними предразсъдъци и внезапните, шокиращи промени в настроението им.

От една седмица се придвижваха в сянката на планинската верига Уасач и беше горещо дори след залез-слънце. Тамсен искаше да се изкъпе; искаше да се почувства чиста, макар и да знаеше, че до сутринта отново ще бъде покрита с полепнала мръсотия.

Тя изчака останалите от семейството да се настанят до палатките, така че да има възможност за малко усамотение. Джейкъб четеше на глас на децата; Джордж бе запалил лулата си и седеше със затворени очи, все едно беше на любимия си стол у дома, където бе прекарал толкова много вечери. Но сега, когато беше седнал в праха под купола на враждебното небе, този ритуал изглеждаше абсурдно, едва ли не отчаяно. Сякаш си представяше, че отново е у дома или вече е пристигнал в Калифорния.

Тя застана от другата страна на един от фургоните, напълни най-голямата им тенджера с вода и я сложи да се стопли на догарящите въглени. По вятъра тихо се носеха шумове от останалата част на кервана, но бяха далеч. Семейство Донър не бяха изпаднали дотам да ги смятат за парии, но все пак бяха изгубили положението си на най-изтъкнатата и влиятелна фамилия в кервана. Но каквото и да мислеха другите за нея, Тамсен си знаеше, че само едно нещо може да я накара да се почувства по-добре: баня. Тя остави настрана блузата, полата и чорапите си и остана по корсет и фуста.

Натопи гъба в топлата вода и се зае да се избърше, така че по кожата ѝ оставаха дълги влажни следи. Покрай шията и по врата. Повдигна фустата си и се погрижи за дългите си крака. Беше истинско чудо какво можеше да се постигне с една мокра гъба. Едва не се разплака от облекчение, когато лекият бриз докосна бедрата и прасците ѝ. Беше започнала да разхлабва корсета си, когато застина. Нещо се беше променило.

Нещо се беше раздвижило.

Косата ѝ на тила настръхна. Не можеше да каже дали я беше стреснал някакъв шум или движение в тъмнината, но не се съмняваше: някой я наблюдаваше.

Очите ѝ се стрелнаха към храстите, към тъмната нащърбена сянка на дърветата. Нищо.

Тя се отпусна. Приказките за дебнещи чудовища и вълци, големи колкото коне, явно ѝ се бяха отразили. Отново се зае с връзките на корсета си, с хлъзгави и непослушни пръсти. Беше прекалено тихо. Нямаше начин Джейкъб вече да е спрял да чете. Нямаше начин останалите вече да са си легнали.

Нямаше начин да е сама. Слънцето бе залязло едва преди час и хората все още обикаляха наоколо, извеждаха добитъка си на паша и почистваха след вечерята.

Тя развърза корсета си. Разтвори го, за да разголи гърдите си, но вятърът носеше вече хлад, и тя потрепери. И тогава го видя — силует, който се движеше в сенките на дърветата; движеше се бързо; движеше се изправен.

Тя инстинктивно протегна ръка към блузата си — искаше да се прикрие с нещо, с каквото и да е. Но с другата си ръка грабна фенера и го вдигна високо над главата си, така че светлината му се отрази в дърветата и изрисува плетеница сред листата в короните им. Силуетът избяга почти веднага, но не и преди светлината да го улови, така че за миг освети лицето му: бледо, изпито и гладно.

Беше Халоран. И той я гледаше.

Преди Тамсен да успее да извика, се изгуби от поглед.

Ръцете ѝ трепереха, когато се зае да се облече. Очите му — в тях не се четеше желание, а нещо по-дълбоко, нещо сурово и животинско. Тя се опита да си спомни къде беше видяла за последно своите момичета — своите невинни доверчиви момичета, които се бяха привързали към Люк Халоран, обичаха го и му вярваха. Лиан беше седнала при по-малките деца и смучеше карамелов бонбон, докато слушаше Джейкъб. Дали и Елита беше с тях?

Тя забърза обратно към лагерния огън, където стресна останалите насред четенето на Джейкъб. Джордж объркано примигна срещу нея, все едно не можеше да си представи откъде е дошла.

— Изкъпа ли се? — попита той. — Хубаво ли беше?

Тя не му отговори. Елита не беше при останалите.

Даваше си сметка, че това е глупаво. Беше параноично. Елита сигурно беше изгубила представа за времето. Сигурно просто се скиташе някъде, разсеяна както обикновено, търсеше попови лъжички в потока или се катереше по дърветата, за да намира изоставени птичи гнезда. Веднъж, не много отдавна, Тамсен я беше хванала да си шепне сама, и когато я попита на какво си играе, Елита беше пребледняла от гняв. „Не си играя“, беше заявила тя. Момичето трябваше да се превъзпита, за нейно собствено добро.

И все пак не ѝ се искаше тази вечер Елита да се скита сама.

Тамсен първо навлезе в гъсталака до потока. Беше точно от онези места, които се харесваха на Елита — плетеница от папур и острица, над която се носят сладки птичи песни.

— Елита Донър! Там ли си?

Нямаше отговор. Беше тихо като в църква. Всички казваха, че наоколо е прекалено тихо, и Тамсен бе съгласна. Все едно всичко живо бе избягало, дори птиците.

— Елита, веднага ми отговори!

Нещо се раздвижи в гъсталака. Сърцето на Тамсен биеше като чук в гърдите.

— Елита?

Този път не успя да прикрие страха в гласа си.

— Боя се, че съм само аз.

Беше Мери Грейвс, която изникна пред нея с широки крачки на крака, подобни на кокили.

— Елита е изчезнала, така ли?

— Не е изчезнала — отвърна остро Тамсен.

Макар че си мислеше съвсем същото, Мери я подразни, като използва тези думи.

— Сигурно е отишла да се разходи.

Двете жени се изгледаха. Беше първият път, когато Тамсен наистина ѝ обърна внимание. Можеше да се сметне за привлекателна, ако не беше твърде ясно очертаната ѝ челюст и очите ѝ, определено прекалено големи за това лице. Макар и да беше само с няколко години по-млада от Тамсен, сигурно бе още девствена.

Може би точно това се харесваше на Стентън; Тамсен не беше пропуснала да забележи, че бе пренасочил вниманието си към нея. Може би му се искаше неопитна жена, която да може да впечатли по-лесно. Странно как мъжете не бяха готови на нищо повече от флирт с опитна жена — курва, погледнато с техните очи — но веднага се кротваха с някоя друга, готова да им се подчинява като теле под хомот.

— Не исках да те стресна — каза Мери. — Видях те да идваш насам. А… от известно време искам да говоря с теб насаме.

— Точно в момента нямам време — отвърна Тамсен.

Не ѝ даде никакво обяснение. Мери Грейвс не го заслужаваше.

Но когато се опита да я подмине, Мери пристъпи пред нея.

— Моля те. Само за една минута — каза тя.

Изглеждаше така, сякаш се кани да я хване за ръката, но размисли.

— Просто искам да знам защо не ме харесваш.

За момент Тамсен остана без думи. Едва ли не — само едва ли не — изпита съжаление към това момиче. Мери изглеждаше искрено озадачена: като дете, което е видяло някоя ябълка да пада нагоре вместо надолу. Но в същото време Тамсен изпита остър прилив на безмилостен гняв: Мери си мислеше, че Тамсен ѝ дължи обяснение. Обяснение, за което едно не толкова наивно момиче щеше да се досети веднага само.

Ако обстоятелствата бяха други, Тамсен сигурно щеше да се разсмее. Може би дори щеше да ѝ обясни как стоят нещата. Чарлс Стентън беше предпочел Мери, но това не означаваше, че всички останали също трябва да я харесват. Мери ѝ беше отнела Стентън, без дори да се старае. Дори не беше ясно дали изобщо го иска.

Тамсен имаше пълното право да я мрази.

Но разбира се, тя не можеше да каже нищо такова. Подръпна ръба на полата си и се изкатери през високите туфи трева, за да заобиколи Мери Грейвс.

— Не знам за какво говориш — рече нехайно тя. — И не се съмнявам, че и двете имаме по-сериозни неща, за които да се тревожим.

Мери не се отказа. Тръгна след нея и веднага настигна Тамсен, като без усилие поддържаше същото темпо.

— Не ме харесваш — настоя тя. — Нали виждам как ме отбягваш? Просто искам да знам защо.

Тя прехапа долната си устна, преди да попита:

— Да не би… да не би да е заради мистър Стентън?

Тамсен неволно се сви, когато чу името му от устата на Мери.

— Какво общо има мистър Стентън? — попита тя.

Собственият ѝ глас прозвуча студено и пронизително в ушите ѝ, все едно беше преминал през пласт от дебел лед.

Мери се поколеба. Тамсен за миг си помисли, че няма да събере смелост да го каже. Но накрая се прокашля и отговори.

— Чух разни приказки — рече тя.

„Приказки.“ Друга дума за злостни лъжи като онези, които се разказваха за нея в Северна Каролина, преди да се премести да живее в Спрингфийлд.

„Ако си толкова сигурна, че съм вещица — беше отговорила Тамсен на жената на свещеника, която я беше сгълчала толкова безжалостно преди всичките тези години, — не мислиш ли, че не е много умно да ме предизвикваш?“ Страхът по лицето на онази жена, което сякаш се беше пресякло, ѝ бе донесло някакво глупаво, мимолетно удоволствие. Точно това беше проблемът на жени като Пеги Брийн и Елеанор Еди: те се страхуваха, винаги се страхуваха, и никога от онова, от което наистина трябваше да се страхуват.

В този момент изкушението да каже истината на Мери, беше почти непреодолимо. Можеше да ѝ обясни някои неща за Стентън, които не очакваше да чуе, за да ѝ стане ясно. Да, той беше силен и умен, но освен това бе небрежен с чувствата — със своите собствени чувства и с чувствата на останалите хора. Беше създаден, за да живее като самотник; бе така устроен, че допускаше хората на едва половината път до себе си.

„А ти не искаш да дадеш сърцето си напразно на такъв човек, девственице.“

Но Тамсен знаеше, че нещастието щеше да застигне Мери, независимо дали Тамсен ще я научи как да го вижда, или не. Една мъничка, злонамерена част от нея дори се радваше на това.

— Не бива да слушаш хорските приказки — отвърна кратко тя.

Преди Мери Грейвс да отговори, някой извика Тамсен по име.

Тя се обърна, като отначало помисли гласа за този на Джордж. Но беше Халоран. Той с мъка си пробиваше път през гъсталака, като се държеше за стомаха. Олюляваше се, приведен, все едно са го простреляли.

Цялата му нова сила, енергия и здраве се бяха стопили; тя остана потресена, когато го видя, потресена и ужасена. Нямаше никакво съмнение, че той умираше. Очите му бяха изскочили. Устните му бяха извити в болезнена гримаса и бяха оголили възпалени венци и прогнили зъби. Сухожилията бяха изпъкнали по врата, ръцете и дланите му.

— Мисис Донър — повтори той, като протегна ръка към нея.

Тя неволно отстъпи, макар че между тях все още беше тесният поток. Той се препъна по неравната земя и падна на колене във водата. Но вместо да се изправи на крака, запълзя към нея.

— Помогни ми. Моля те, помогни ми.

В този миг тя забрави за мъжа, когото беше видяла да я гледа от дърветата, и вместо това отвърна на молбата на човека, за когото се бе грижила до лагерния си огън. Навлезе в потока, като разплискваше водата около краката си, обзета от срам, че първоначалният ѝ импулс беше да се отдръпне по-далеч от него, загреба вода с шепите си и я поднесе към устата му.

— Иди да доведеш някого — каза тя на Мери. — Имаме нужда от помощ, за да го пренесем.

На Мери трябваше да ѝ се признае, че не изпищя, не възрази и не припадна. Извърна се и хукна към кервана.

Той не искаше да пие вода. От устата му се отронваха мъчителни стонове и сякаш не я чуваше, когато тя го умоляваше да отвори очи. Застанала толкова близо от него, тя едва не се задави; миризмата на тялото му беше вече на труп.

Но веднага щом Мери се изгуби от поглед, Халоран отвори очи. Пръстите му се вкопчиха в китката на Тамсен с неочаквана сила.

— Мисис Донър… Тамсен — рече той, като я дръпна близо до себе си, толкова близо, че тя усети дъха му по бузата си. — Ти още си ми приятел, нали? Беше толкова мила с мен, само ти ми помогна, когато се разболях…

— Шшш. Спокойно. Естествено, че съм ти приятел — отвърна тя.

Очите му бяха огромни и светнали. Сякаш грееха дори в тъмното. Тя отново си помисли, че е обсебен — сякаш някой друг беше заел тялото му и го караше да се държи като непознат.

Тя се опита да измъкне ръката си от неговата, но хватката му беше твърде мощна. Силата му изобщо не приличаше на човек, който умира. Страхът пробяга по гръбнака ѝ като ледена тръпка.

— Всички останали са готови да оставят човека да умре от глад дори когато имат предостатъчно храна. Грижат се само за себе си. Ако беше на тях, вече щях да съм мъртъв.

— Мистър Халоран, моля те.

Тръпката се превърна в равномерен, обединяващ пулс. Тя се страхуваше. Едва успяваше да си поеме дъх от вонята на гнило. Какво беше станало с него? Беше чувала за болест, която се връща така, но не и толкова бързо, че да изяде човека отвътре само за един час.

— Не си добре. Успокой се. Ще ти доведа помощ.

— Никой друг не може да ми помогне — рече той и усмивката му се изкриви в мъчителна гримаса. — Аз умирам, Тамсен. Затова дойдох при теб. Ти ме спаси преди — ще ме спасиш ли отново?

Сякаш му беше трудно да диша. Трябваше да го чака, преди да си поеме следващия дъх, за да продължи.

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се — отвърна тя.

Гласът ѝ беше изтънял. Защо бе оставила фенера си на брега? Тъмнината бе толкова гъста, все едно някой бе затиснал очите ѝ с ръка.

Халоран отново беше склопил очи. Пръстите му отпуснаха хватката си върху китката ѝ. Но все още се опитваше да каже нещо — прошепна го толкова тихо, че тя не успя да го разбере, и шепнешком го повтори. Тя виждаше какви усилия му струва това; отдаваше последните си сили, за да изрече тези накъсани слова.

Красивите му ръце, меките му кафяви очи, милият му нрав — всичко това беше изчезнало, разкъсано от неизвестната болест, която го ядеше отвътре. Тамсен откри с изненада, че е напът да се разплаче.

Той продължаваше да се опитва да каже нещо.

— Не те чувам — рече тихо Тамсен.

Сетне добави:

— Спокойно, Люк.

Но виждаше, че той се бори да бъде чут.

Тя се приведе по-близо до него — толкова близо, че устните му я докоснаха по бузата, когато се раздвижиха отново. Едва сега успя да различи какво казва.

— Гладен съм.

Повтаряше го отново и отново; като една-единствена нота, изпълнена с агония.

— Гладен съм, Тамсен.

Той отново отвори очи и тя не видя нищо друго освен пълен мрак; и освен това видя, че той се усмихва.

Блъсна я назад. Скочи върху нея, или по-скоро се нахвърли, и без усилие я притисна към земята, и по някакъв налудничав начин тя осъзна, че всичко останало е било капан — примамка, за да я накара да го доближи и да се отпусне. Вече беше върху нея и държеше нож. Откъде се беше взел?

— Няма да ти поискам много — рече той.

— Моля те — каза тя.

Гласът ѝ беше задавен. Вече не разсъждаваше както трябва. Това беше сън, нямаше друго обяснение — кошмар, от който щеше да се събуди с писък, заседнал в гърлото. Този побъркан не беше Халоран.

— Моля те, пусни ме.

Но той я сграбчи още по-силно.

— Ти не знаеш какво е да умираш от глад. Как боли. Как те изяжда. Не мога да мисля за нищо друго. Дори кръвта ми умира от глад.

Той се приведе и притисна лицето си към шията ѝ — сетне си пое дъх, за да се изпълни с миризмата на тялото ѝ, и облиза потта ѝ с език — като куче. Това я сломи; все едно някаква невидима преграда се беше сринала необратимо, сякаш с това единствено движение беше заличил цялото Божие дело и я беше преобразил от жена в парче месо.

— Мога да го взема насила, ако се наложи — от теб или от някой от другите. Нали виждаш колко ще ми бъде лесно да го взема насила?

Сякаш беше навсякъде и върху нея. Сякаш нямаше край — тази негова тежест, тази воня, този глад.

— Но аз не искам да го правя. Предпочитам да ми го дадеш с готовност, като приятел.

Болката в китките, които беше стиснал, ѝ помогна да се съсредоточи. Мери беше отишла да доведе помощ. Нямаше къде другаде да е отишла. Сега трябваше просто да му угажда, да му играе по свирката, докато се появи някой.

— Разбира се — отвърна тя. — Разбира се. Като приятел.

Дори не беше сигурна, че я е чул.

— Аз винаги съм се грижила за теб, нали?

Думите излизаха с мъка от устата ѝ — беше по-тежък и по-силен, отколкото би трябвало. Беше чувала, че побърканите обладават невероятна сила. Почти не виждаше от страх. Ако се освободеше от хватката му, дали щеше да успее да избяга? Беше рисковано. Ами ако я настигнеше? Той продължаваше да я притиска към земята, макар и да не се беше облегнал вече с ръка на шията ѝ.

— Обещаваш ли да ми помогнеш? — попита накрая той. — Обещаваш ли да не ме оставиш гладен?

Тя успя единствено да кимне. След още миг той отмести тежестта си от нея — и тя успя да грабне ножа от ръката му.

В мига, в който пръстите ѝ се сключиха около дръжката, зад нея се разнесе шум: шумолене на треви, пукот на счупени съчки и гласове. Тя чу гласа на Мери Грейвс, която викаше:

— Насам. Ето там!

Тамсен едва не извика от облекчение. Беше спасена.

Но в същия миг Халоран се промени. Или поне така си помисли тя: видя как цялото му същество се усуква и извива, все едно се навиваше около някаква невидима макара, която се беше строшила и го влачеше надолу към преизподнята. Разкъса се и се преобрази в нещо друго. Вече не беше себе си; дори не беше човешко същество. Очите му бяха изцяло черни, пусти и безизразни като дъното на кладенец. Лицето му се беше стеснило. Тя усети миризмата на кръв в дъха му. Все едно някакво животно, пленено вътре в него, точно в този миг се беше освободило и беше разцепило човешката му обвивка.

Той оголи зъби. „Дай ми това, което искам, или ще го взема насила… Умирам от глад.“

Лицето, което гледаше пред себе си, вече не беше лице на човек.

В мига, в който Мери изскочи на поляната до потока, а той се отдръпна и оголи зъби, в същия този един-единствен свръхестествено застинал миг Тамсен разбра, че ще умре. Тя заби върха на острието в гърлото му, рязко го дръпна настрани, като усети под него съпротивлението на сухожилията и гръкляна и ги разсече, а ръката ѝ се обля в топла кръв.

Петнайсета глава

Шестнайсета глава

„Не бях виновен аз, Елита. Кажи на мащехата си, че не бях виновен аз.“

Тялото на Халоран все още не беше отнесено в лагера, когато тя започна да чува гласа му — отначало слабо, на пресекулки, все едно някакъв невидим вятър носеше словата му към нея. Сетне по-силно и настоятелно.

„Моля те. Кажи ѝ. Кажи ѝ, че съжалявам.“

Елита затисна ушите си с ръце, без да я е грижа дали някой ще я види. Когато остана сама, се опита да се разбере с Халоран, но той сякаш не я чуваше.

Тя не можеше да говори на гласовете. Можеше само да ги чува. „Моля те. Онова чудовище, което събори Тамсен на земята, не бях аз. Не успях да го спра, но това не бях аз.“

Откакто бяха потеглили от Форт Бриджър, с гласовете ѝ беше още по-тежко. Единственият, когото разпознаваше ясно, бе гласът на Люк Халоран, който цяла седмица бе вехнал в техния фургон, на ръба между живота и смъртта. Вече знаеше, че другите гласове бяха на мъртъвци, и най-често говореха безсмислици. Само от време на време успяваше да различи по някоя дума. Понякога се чувстваше така, все едно се е вмъкнала по средата на някакъв разговор помежду им, все едно тя влизаше без покана в собствената си глава, а не обратното.

Беше се опитала да сподели с Тамсен. Знаеше, че доведената ѝ майка вярва в необясними неща отвъд естествения свят. Беше я виждала да сплита внимателно стръкове розмарин, за да си направи защитни амулети, и да разтърква самакитка и лавандула, за да сложи от тях зад ушите на собствените си деца, така че да не ги преследват демони.

Но когато ѝ каза името на Халоран, лицето на Тамсен стана твърдо като скала. Тя сграбчи Елита за раменете.

— Не бива да казваш на никого — нареди тя. — Никога повече не искам да чувам и дума за това. Закълни се.

Елита се беше заклела, защото се беше изплашила; тя я беше стиснала толкова силно, че ѝ остави синини. Тамсен също се боеше: заради онова, което се беше случило с Халоран в гората, и заради приказките на хората след него. Преди смъртта му се говореше само шепнешком, не по-тихо от змийско съскане, което следваше по петите Тамсен и дори Елита. Но сега тези шепнещи гласове, точно както гласовете в главата ѝ, бяха започнали да крещят. Крещяха, че го е омагьосала със своите отвари, че го е превърнала в демон, че го е направила свой любовник и го е накарала да полудее. Крещяха, че го е убила, за да му източи кръвта и да я изпие.

Вече никой не искаше да говори с Тамсен. Дори Елита усещаше тежестта на всеобщата омраза. Хората се отдалечаваха, когато я видеха да се приближава. Нито едно от другите момичета, с изключение на Мери Грейвс, не оставаше да пере на реката, когато дойдеше Тамсен, а когато Елита ходеше вместо нея, понасяше подигравки и промърморени под нос обиди.

Тамсен сякаш вече носеше вина за всичко лошо, което се бе случило с кервана. Тя умело се преструваше, че това не я притеснява, но Елита понякога я чуваше да плаче нощем.

Елита не умееше да се преструва. Цялата гореше от срам. А гласовете продължаваха да се тълпят в главата ѝ, да нашепват ужасни неща и да оставят след себе си дълбока яма от самота, все едно словата им бяха остри и реални, способни да я издълбаят отвътре. Изпитваше отчаяна нужда от мир и спокойствие, от тишина.

Но гласът на Халоран беше неумолим — приглушен и почти постоянен ритъм, който я потапяше в ужас и вина. Разказваше ѝ с подробности за неща, за които не искаше да чува. Разказа ѝ за глада, който се беше загнездил не в стомаха му, а в кръвта му — неутолим глад, който забираше като възпалена рана. Разказа ѝ за сладкия аромат на човешката кожа и за плътния пикантен вкус на човешката кръв, и за своята нужда от тях, която измъчваше цялото му същество. Твърдеше, че се срамува, но говореше с копнеж за тялото на Тамсен — и в своите най-мрачни и яростни мигове ѝ нашепваше извратени, гнусни неща, които сетне тя не можеше да забрави.

„Чудя се каква си на вкус.“

„Чудя се какво ли ще бъде, докато те ям.“

„Ще започна с нещо много малко, с едно пръстче на крака или с едно от меките ти ушенца.“

Тя все по-често започна да си мисли да се удави; да си мечтае за хладната тъмна водна повърхност, която се затваря над главата ѝ.

А сетне го направи.

Тамсен я беше изпратила на реката, за да изпере дрехите, докато всички останали от семейството бяха заети да разпрегнат воловете и да устроят лагера за през нощта. Тя не беше планирала да се самоубие точно тази вечер, но когато застана в сянката на брега, като гледаше как залязващото слънце играе по водата, и се опитваше да не обръща внимание на непрестанните призрачни гласове, тя изведнъж си даде сметка, че има само едно възможно решение — и то беше точно пред нея. Реката ѝ приличаше на легло, застлано с чисти чаршафи. Приличаше ѝ на уютен дом.

За миг се замисли дали да не остави ботушите си на брега; обущата бяха скъпо нещо и нямаше никакъв смисъл да се губят, вместо да останат за сестрите ѝ. Но се боеше, че ако спре, за да ги свали, може да размисли. Стъпи от камъните в плитката, бърза вода. Беше по-студена, отколкото очакваше, но тя продължи да крачи напред. Не спря и когато стигна до кръста ѝ. Чудеше се дали не трябва да напълни джобовете си с камъни, но полите ѝ вече бяха толкова натежали, че ѝ беше трудно дори да върви. Течението я дърпаше. По-напред се виждаха бели вълнички; на това място то щеше да бъде най-силно. Ако имаше късмет, щеше да я събори и да я отнесе надолу по реката.

Тогава нямаше да бъде виновна. Нямаше да има избор. Смъртта ѝ щеше да бъде оставена в Божиите ръце и може би все още имаше шанс да получи милостта Му. Тя се помоли на Бог да се случи бързо.

Водата стигна до гърдите ѝ и я накара да ахне. Вече ѝ беше по-трудно да пази равновесие; течението непрекъснато я дърпаше за полите и за глезените. Всички гласове в главата ѝ замлъкнаха отведнъж и тя усети на тяхно място прилив на паника. Спомни си за лицето на малката си сестричка и за Томас. Но вече беше късно да съжалява; беше стигнала дълбокото и нямаше да успее да се върне до брега, не и с подгизналите си поли и корсажа, който не ѝ позволяваше да си поеме въздух. Помисли си да се обърне и да извика за помощ, но се подхлъзна на един камък. Краката ѝ се измъкнаха изпод нея, ледената вода се втурна към лицето ѝ, напълни ѝ носа и устата и я заслепи.

Не можеше да се отблъсне с крака, защото бяха заплетени в полите ѝ. Не знаеше накъде е повърхността. Теченията я подмятаха и не можеше да диша. Изобщо не беше така, както си го беше представяла; не беше мирно и тихо, нито като насън. Дробовете ѝ крещяха за въздух. Гърлото ѝ се свиваше, защото не можеше да поеме нищо друго освен вода. Цялото ѝ тяло мъчително протестираше срещу това, което се случваше с нея. Изпитваше болка навсякъде.

И гласовете се върнаха, по-яростни от всякога, като цяла разярена тълпа, докато не разбра, че в действителност те я дърпаха за краката, те я теглеха надолу към дъното, те я увличаха под вълните.

Под водата не беше останало нищо друго освен гласовете.

„Вече си моя, момиче“, рече някакъв непознат.

„Ела при мен, Елита — рече Халоран, почти разридан. — Ласкава мила Елита.“

А сетне изведнъж я сграбчиха ръце. Тя се озова над водата, като се бореше да си поеме дъх, в ръцете на Томас. Реката я беше отнесла на стотина крачки надолу по течението; той се беше покатерил на паднало дърво, за да ѝ пресече пътя, и сега я издърпа при себе си, като ръмжеше от усилие, а тя плачеше и плюеше вода с вкус на повръщано.

Той не ѝ каза нито дума, докато не пропълзяха заедно обратно до брега, докато тя не престана да трепери и да кашля. Освен това не я докосна, нито я погледна, докато плачеше. Но когато най-сетне свърши с всичко това и когато имаше нужда от носна кърпа, той протегна към нея парцал — мокър, но чист — който извади от джоба на жилетката си.

— Защо? — попита я просто той.

Беше останала без сили, а гърлото ѝ драскаше. Той я беше увил с връхната си дреха; искаше ѝ се да заспи в прегръдките му, но не виждаше как да му отговори по друг начин, освен да му каже истината.

— Чувам мъртвите да ми говорят — каза му тя. — Говорят ужасни неща. Исках тишина.

Когато се обърна към нея, пред очите му паднаха кичури черна коса. Трябваше да се подстриже; Елита си го помисли дори сега, по средата на целия хаос.

— Когато бях малко момче… — започна Томас.

Той винаги казваше така, когато говореше за детството си в племето, и никога „преди да ме накарат да живея с белите“.

— … ме учеха, че духовете могат да говорят с нас. По вятъра, по водата, дори през дърветата.

Тя поклати глава.

— Не говоря за това — каза тя и си пое дъх. — Говоря за… действителни мъртъвци.

Тя отново си пое дъх и изпълни дробовете си с въздух, който сякаш ги преряза.

— Сигурно ме мислиш за луда.

Той замълча за момент.

— Когато убиха родителите ми, понякога ми се струваше, че ги виждам да ме наглеждат. Но никога не са ми говорили.

Елита си спомни, че нейната истинска майка ѝ се беше явила само веднъж — в деня, когато баща ѝ се ожени повторно и Тамсен се премести да живее у тях. Беше само сянка, която се рееше в края на леглото ѝ, но Елита я разпозна. „Не тъжи — беше казала, майка ѝ. — Баща ти има нужда от нея.“

— Свещеникът ми каза, че ги виждам само защото така искам — продължи Томас и сви рамене. — Каза, че всичко е в главата ми. След това никога повече не съм ги виждал.

— Значи мислиш, че всичко е в моята глава?

От това следваше, че тя наистина полудява.

Томас поклати глава.

— Не — каза просто той. — Мисля, че свещеникът не беше прав. Мисля, че родителите ми спряха да идват да ме виждат, защото се убедиха, че ще се справя. Защото знаеха, че трябва да продължа без тях.

Елита се беше самосъжалявала, когато баща ѝ се ожени за Тамсен, като си мислеше, че целият ѝ свят се е обърнал с главата надолу, а той е предал майка ѝ. Какво ли беше изпитвал Томас, който беше изгубил цялото си семейство, племето си и всичко близко? Тя дори не можеше да си го представи. Не можеше да разбере откъде е намерил сили да го понесе.

— Значи вярваш в духове и други такива тъмни неща? — попита го тя.

Той не изглеждаше притеснен или разтревожен от това, което щеше да си помисли тя.

— Да.

— И аз.

Той се премести малко по-близо до нея и тя потрепери, когато коленете им се докоснаха.

— Ще ти кажа нещо, което не съм казвал на никого — започна той и спря.

Тя го зачака да продължи, със затаен дъх.

— Когато бях в гората заедно с мистър Брайънт, срещнахме отряд от племето уашоу. Той не разбираше езика им, но аз ги разбирах.

Гласът му беше прегракнал. Беше много близо до нея и когато неволно се докосваха, Елита усещаше колко е студена кожата му. Сякаш и той се страхуваше.

— Те ми разказаха за някакъв демон — за дух, който е много неспокоен и много гладен. Духът се е умножил. И духовете вече носят кожите на хората, които са погълнали.

Духове, които се скитат и дебнат в горите, предрешени като хора. „Легион ми е името; защото сме мнозина.“ /Евангелие от Марко, 5:9/.

Томас поклати глава.

— Мисля, че си права. Мисля, че мъртвите говорят, когато са разгневени или неспокойни. Мисля, че духовете наистина съществуват. И мисля, че има причина да се страхуваш. Може би мъртвите се опитват да те предупредят за нещо.

Той кимна към мрака, който ги обгръщаше.

— Нещо ни чака там.

Тогава тя си спомни за момчето от семейство Найстром. Не ѝ бяха позволили да го види — а и тя не искаше — но беше чула какво се говори. Замисли се за глада, който описваше гласът на Халоран. Но Халоран нямаше как да е злият дух на племето уашоу. В това нямаше никакъв смисъл.

— Затова ли избяга? — попита тя.

Томас се поколеба. Сетне кимна.

— Изплаших се — рече той.

Тя дълбоко си пое въздух, после протегна ръка и я сложи върху неговата, като остави завивката да падне от раменете ѝ. Този път не ѝ се стори студен. Беше горещ като въглен.

— Не те обвинявам — каза тя.

Той се обърна към нея. Двамата бяха много близо един до друг в тъмното.

— Страх ли те е? — прошепна той.

Той притисна с пръст вътрешната страна на китката ѝ и този път тя потрепери по друга причина. Дъхът му я докосна по бузата. Миглите му бяха дълги и меки като перата на птица.

Допирът на устните му върху нейните беше неочакван — не неприятен, а просто необичаен. Бяха малко влажни, малко хладни и нежни. Първата ѝ целувка. Сърцето ѝ подскочи в гърдите, когато си го помисли. Стори ѝ се безобидно; защо свещениците и родителите изпадаха в паника? Той отново я целуна, все едно разбра, че ѝ се искаше още веднъж. Този път беше по-уверен в себе си и нещо в нея се надигна в отговор. Представи си душата си като птица, като червеношийка с мек пух на гърдите, която се опитва да полети.

Двамата останаха прегърнати още малко, докато Елита се къпеше в тайното щастие, което искаше да продължи вечно, макар да знаеше, че няма да бъде така, и сетне се отдръпна от него.

Ако я нямаше твърде дълго време, баща ѝ или мащехата ѝ щяха да дойдат да я търсят.

Полите ѝ все още бяха мокри и влажно се удряха в глезените ѝ, докато си проправяше път обратно през гората, но тя дори не забелязваше. Нямаше да забележи дори ако Тамсен ѝ се развика, че се е изцапала.

Когато излезе на една поляна, едва не се блъсна в Джон Снайдър и Луис Кесибърг: двама от хората, които ѝ бяха най-малко любими от целия керван. Радостта ѝ беше угасена също толкова бързо, колкото се беше появила, като пламъка на свещ на силен вятър.

И двамата носеха лопати. Преди да успее да свърне, те я забелязаха. Снайдър застана точно пред нея. Беше масивен като бизон и имаше същия див поглед; въртеше очи, така че се виждаше много от бялото.

— Гледай ти, момичето на Донър скитосва около лагера.

Кесибърг я огледа от глава до пети по начин, от който Елита се почувства неудобно.

— Какво правиш навън сама, момиче?

„Внимавай.“ Гласът на Халоран отекна внезапно и силно в главата ѝ, и за пръв път не го усети като натрапник, а като приятел. Спомни си какво беше казал Томас. „Може би мъртвите се опитват да те предупредят.“

Тя реши да подмине въпроса на Кесибърг. Ако искаха да я смятат за глупаво момиче, щеше да се държи като такова.

— А вие какво правите с тези лопати? — попита ги тя.

— Току-що заровихме Халоран — отвърна Снайдър. — Не върви да го оставим да овони всичко.

Кесибърг си свали шапката. В лицето му имаше нещо сбъркано, но Елита не можеше да разбере точно какво. Приличаше на скулптура на лице, изсечена от твърд камък. Но когато светлината го огряваше по определен начин, човек можеше да забележи пукнатините по него.

— О, аз точно идвах да кажа една молитва за него — каза тя.

— Заради онова, което направи на майка ти? — Под усмивката на Кесибърг се показа нещо грозно. — Закъсняла си.

— Никога не е късно за молитва — отвърна Елита, като се опитваше да ги заобиколи.

Но Кесибърг я сграбчи за ръката.

— Никъде няма да ходиш. Майка ти ще ми се сърди, ако те пусна да ходиш сама по това време — каза той.

Хватката му беше силна, влажна и прекалено гореща.

— Пусни ме!

Тя се опита да се издърпа, но той я задържа още малко, като изви ръката ѝ толкова, че да я накара да извика. Това се хареса на Снайдър. Той се засмя. Кесибърг също се разхили.

— Ти не си малко дете, нали знаеш? Вече си почти жена. А това означава, че не бива да ходиш сама. Някои мъже може да го възприемат по определен начин, все едно кръвта ти вече е кипнала.

Тя вече се канеше да извика за помощ — може би жената на Кесибърг беше достатъчно наблизо, за да я чуе, макар че от това нямаше да има никаква полза, разбира се, защото тя изглеждаше напълно безпомощна — но Кесибърг изведнъж я пусна. Блъсна я, колкото да се препъне, преди да се задържи на крака.

— Ако ти се прииска да се разходиш някоя вечер, само ми кажи и аз ще дойда, за да се погрижа за теб — каза той.

Тези думи накараха Снайдър отново да се разкиска и ушите ѝ пламтяха от техния смях, докато се отдалечаваше тичешком.

Седемнайсета глава

Когато отхапа от пая с череши, по брадичката на Лавина Мърфи потече ален сок и тя бързо се протегна за салфетка. Беше недопечен — прекалено мек и с твърде много плодов пълнеж. Тя щеше да се справи по-добре, но нямаше да го каже на Мейбъл Франклин. Все пак бяха организирали този прощален пикник за нея.

Беше докарала цялата си фамилия в Спрингфийлд едва преди година и един месец — скоро след смъртта на съпруга си — но за това време у нея се бе загнездило безпокойство.

Семейство Франклин я разбираше. Те също го усещаха. Страхът, който понякога надничаше от очите на минувачите — дори тук, в Спрингфийлд, където хората се смятаха за по-толерантни. Беше чувала какво си шепнат. Хората се преструваха, че тази страна може да бъде дом за всеки, готов да следва собствения си път, но това не беше вярно. Същите тези хора се отнасяха различно с човека, ако не споделяше техните вярвания. Беше същият Бог, но от друга книга. Затова ги гледаха изпод вежди; затова не им вярваха.

Е, Лавина също не им вярваше.

— Още едно парче, мисис Мърфи?

Тя поклати глава и когато сведе очи, видя как ръцете ѝ бяха почервенели от пая. За миг я обзе хлад. Когато погледна ръцете си, сякаш не видя пълнежа от череши, а кръв. Кръвта на мъжа си.

— Сигурно си ужасно притеснена заради заминаването? — продължи Мейбъл. — Не знам как се справяш. Толкова си смела.

Лавина знаеше, че няма предвид само приготовленията за отпътуването. Говореше за всичко.

Жена, която сама отглежда голямото си семейство, бе куриоз в град като този. Но тя нямаше как да остане в Науву. Не и след онова, което се случи. Мнозина мъже бяха изгубили живота си, а цели семейства — домовете си. А сетне бяха убили и Джоузеф Смит. В последно време изглеждаше, че където и да се съберат мормони, за да живеят заедно, някой ще се опита да ги прогони оттам.

— Просто ми се струва жалко — отбеляза Мейбъл. — Да не живееш сред своите хора.

Нима не разбираше? Така беше по-безопасно. Повече мормони означаваха повече неприятности.

— Нали имам семейството си? — отвърна тя. — Това ми стига.

Веднага щом ѝ се стори, че няма да обиди никого, Лавина незабелязано си тръгна. Не се ядосваше на тези хора, но знаеше какво си мислят някои от тях — че е предпочела собствената си безопасност пред Бога.

Докато крачеше през поляната, тя се обърна да погледне към двора на къщата на семейство Франклин. Усмихна се, когато видя всичките си приятели там — сърцето ѝ се изпълни с радост до пръсване: златните поля и бледосиньото небе. Полите на жените, издути от следобедния ветрец, като корабни платна на хоризонта. Децата — включително пет от нейните и трима внуци — които си играеха на криеница в царевичната нива. Спрингфийлд беше прекрасен, мирен град — и за толкова кратко време се бе превърнал в място, което усещаше като дом. Но кой знаеше колко дълго ще продължи този мир?

Напрежението, което я обзе, я накара да стигне чак до другия край на полето, по-далеч от веселбата и шума. Зад съседното възвишение забеляза друга фермерска къща, посивяла и увиснала от времето. Семейството, което живееше там, също щеше да потегли с кервана от фургони в сряда. Лавина бе срещала мъжа един или два пъти. Беше неприятен човек, женен отскоро. Имаше някакво странно име — как беше, Клайнбърг? Не, Кесибърг, точно така беше. Тя потрепери под шала си, като си спомни за неизменно намръщеното му лице и ядосания поглед, от който кръвта се смразяваше.

Беше чувала и за друг, по-възрастен, чичото, който бе отседнал за известно време при своя племенник преди години. Хората от града се бяха страхували от него. Разказваха за него, все едно е бил истинско чудовище, и твърдяха, че е бил замесен в някаква тайнствена трагедия в открито море; някои дори подозираха, че има пръст в смъртта на онази бедна жена, болна от охтика, която бе загинала от отровното лекарство, продавано от някакъв шарлатанин. Казваха, че от онзи, по-възрастния, винаги се разнасяла слаба миризма на кръв, както се усеща в бараката за клане на животни.

Лавина наведе глава и се отправи към дома си, за да се заеме отново с приготовленията за сряда. Предстоеше им дълго пътуване. А в самия му край ги очакваше свобода — от онази свобода, за която бяха писали и мечтали основателите на тази страна, свободата да живеят без страх.