Глад

Осемнайсета глава

Джеймс Рийд едва ли не беше започнал да си мисли, че най-страшното е останало зад гърба им.

Най-сетне изпълзяха от тесните каньони, задръстени с тополи, и се измъкнаха от планините Уасач. Ръцете им бяха разранени и покрити с мазоли, а гърбовете ги боляха от сечене на дърва. Спускането от другата страна бе като награда за усилията им — по дълъг склон с лек наклон, еднакво лесен за ходене и за изтощените животни, и за хората. Облекчението на пътниците от кервана беше осезаемо; хората говореха с оптимизъм за това, че най-трудното е минало.

Докато не стигнаха до първия участък с изсъхнала побеляла земя.

Отначало видяха само отблясък в далечината — толкова бледа и опалена, без нито едно живо стръкче, че изглеждаше като пелена от сняг, която покриваше земята от хоризонт до хоризонт. Почвата вонеше. Беше изгоряла от слънцето, но на места като отворени рани се виждаха локви от застояла бяла вода. Тя не ставаше за пиене — убедиха се в това, когато една крава се опита да пие от нея и се разболя.

През първата година на Рийд в Америка имаше необичайно продължителна суша. Тогава беше само на десет години, но още си го спомняше съвсем ясно. Живееха в тютюнева плантация във Вирджиния, където майка му работеше като перачка. И той изкарваше пари, като работеше на полето заедно с робите — подкастряше тютюневите насаждения през пролетта и събираше узрелите листа през лятото.

Беше тежък, мъчителен труд, а през онова лято бе непоносим. Джеймс беше отраснал в хладната, влажна ирландска провинция, и никога не беше виждал такава жега. Нивите трептяха под маранята. Зелените редици на тютюна се вълнуваха от призрачен вятър в застиналия въздух. Дори един от робите умря, преди горещината най-сетне да отмине. Майката на Рийд бе помолила надзорника на полето да наглежда нейния син, така че всеки ден го изпращаха у дома след обяда. Чувстваше се гузен, докато си отдъхваше на хлад в стаите на слугите в голямата къща, и знаеше, че робите щяха да продължат да работят до залез-слънце.

И сега, десетилетия по-късно, бленуваше за хладните плочи, с които бяха застлани онези сенчести коридори. За водата, която се изливаше от пръстени кани. За сенките, порцелана и леда.

Тук нямаше къде да избяга.

От разказите и описанията на малцината пътешественици, които бяха изминавали преди тях маршрута покрай езерото Тръки, бяха пресметнали, че ще прекосят пустинята за един ден.

Но вторият ден дойде и отмина. А след него и третият. Добитъкът на семейство Мърфи, обезумял от глад и жажда, избяга посред нощ. Никой не желаеше да тръгне да го търси. Продължиха мълчаливо, като безкраен парад от мъртъвци. Нямаха сили дори да спорят.

На четвъртия ден вятърът се усили и вдигна от земята малки танцуващи фунии от прах и солени кристали. Децата се оживиха за пръв път от дни насам и запляскаха с ръце. Но вятърът не спираше и малките вихрушки нарастваха, докато не се превърнаха в шибащи змии, които ги засипваха с камъни, разкъсваха покривалата на фургоните им, заслепяваха ги и жулеха кожата им, и децата започнаха да плачат.

Повечето фургони едва имаха достатъчно вода за хората. Добитъкът изпадна в паника. Животните се побъркаха и започнаха да мучат, и Рийд никога не беше чувал нещо подобно.

На петия ден Ноа Джеймс, един от водачите на семейство Рийд, дойде да му съобщи, че и неговите волове умират. Двамата се отправиха обратно покрай кервана, срещу вятъра. След половин миля стигнаха до фургоните на семейството на Рийд. Воловете на два от трите фургона се бяха отклонили от пътя и риеха в пясъка. Едно от животните вече беше мъртво. Останалите страховито се поклащаха в хомотите си като в мъртвешки танц.

— Имаме ли вода? — попита Рийд, макар че знаеше отговора.

Джеймс поклати глава.

— Недостатъчно, за да има някакъв смисъл.

— Тогава разпрегнете това животно. И онова там.

Рийд посочи с камшика си към друг вол, който умираше, но после забеляза, че ръката му трепери, и бързо я отпусна.

— Ще се наложи просто да теглим фургоните с животните, които са ни останали.

— С цялото ми уважение, мистър Рийд, така останалите ще се изморят още по-бързо — отвърна Джеймс. — Няма да издържат и един ден.

— Тогава какво предлагаш? — попита го Рийд.

Устата и очите му бяха пълни с прах. Разбираше, че Джеймс има право, но не можеше да понесе мисълта да оставят фургона. Ако се съгласеше на това, вече нямаше да може да се преструва.

Защото вече не ставаше дума за Калифорния. Изобщо не ставаше дума за мястото, на което трябваше да пристигнат. Ставаше дума просто за оцеляване.

Фургонът на Джордж Донър спря до тях. След измяната на Хейстингс от Донър беше останала само сянка от предишното му аз, и Рийд бе доволен от тази промяна — керванът се управляваше по-ефективно без грубиянското му самохвалство, с което се подиграваше на тревогите на Рийд.

Донър погледна Рийд и веднага извърна поглед.

— Можеш да прибереш някои от твоите неща при мен — рече той, после добави: — Няма нужда да ми благодариш.

Рийд усети как гърдите му олекват от внезапна признателност; нямаше да намери сили да му благодари и усещаше, че Донър също го е разбрал. Във всеки случай, и двамата си даваха сметка за това, че Донър го дължи на Рийд, след като го отмени след инцидента с Хейстингс.

Маргарет се разплака, когато разтовариха фургоните си и се заеха да подреждат всичко, за да решат какво да задържат. Децата мълчаха и не се оплакваха, а послушно подредиха играчките си на земята, за да бъдат изоставени. На самото дъно на купчината остана седло, което Рийд беше поръчал да изработят специално за Вирджиния, когато ѝ подариха първото пони. Беше от кожа с цвят на масло, с гравирани цветя и филизи по краищата. Беше украсено с парички — като луксозно седло за голям човек. Едно време изпитваше гордост, когато го погледнеше. Беше доказателство, че е добър баща, който може да се погрижи за радостта на децата си.

Но сега, докато се взираше в детското седло, почти не можеше да разбере какъв е бил смисълът от него или от живота, част от който е било.

— И Ади ли? — попита Пати Рийд, като вдигна куклата си, така че баща ѝ да я види.

Беше парцалена кукла с рокличка от памучни парчета и малко дантела, вързана на кръста като пояс. Сигурно тежеше само няколко унции, но всяка унция бе важна. Трябваше да избира: осем унции царевично брашно или осем унции памучни парчета. Унции, зрънца пясък, секундите в пясъчен часовник: целият живот беше една голяма сметка, но накрая всички получаваха един и същ резултат.

— Боя се, че да — каза ѝ Рийд.

С изненада откри, че гърдите му се стягат, докато гледа как детето му оставя куклата си в праха — внимателно, все едно беше истинско погребение.

Прехвърлиха товара за час. Фургоните, които се налагаше да изоставят, заприличаха на призраци. Рийд застреля оставащите волове в главата, така че да не се мъчат повече, и му се стори — макар и да не си позволяваше да се отдава на въображението си — че съзря в очите им последна искрица облекчение.

Деветнайсета глава

Пясъчната буря започна сравнително безобидно. Във въздуха се завихриха бели снежинки и Стентън си помисли, че са почти красиви в изяществото си. Но по здрач на шестия ден от прехода на кервана през пустинята бяха принудени да спрат. Беше достатъчно тежко да прекосяват тази необятна пустош под открито небе. Да се опитват да продължават през вихрушка от остри песъчинки, бе самоубийство.

Облакът от пясък и сол тресеше фургоните като яростни вълни на разгневено море. Никой не се опита да опъне палатка или да устрои бивак; всички се подслониха във фургоните. Стентън уви раменете си с одеяло и се пъхна между буретата във фургона си, където щеше да му се наложи да спи, изпънат в тясното пространство, плътно натъпкано с домакински вещи. Не се постара да запали фенер. И без това нямаше нищо, което да искаше да вижда. Камшиците от пясък, които размахваше бурята навън, със съскане дращеха по покривалото на фургона му. След днешния ден беше покрит с фин слой от сол. Тя беше по кожата му, по устните, дори по миглите му. Покриваше ноздрите му от вътрешната страна и бе прежулила гърлото му, така че го болеше дори когато преглъщаше.

Внезапно Стентън чу пукота на изстрел — в същия миг, в който ритлата зад гърба му потрепери. Дървото се пръсна на трески на няколко пръста от главата му. Той се хвърли по корем, доколкото можеше в претъпканото пространство, като се опитваше да определи откъде бе дошъл изстрелът — отпред или отзад на фургона. Беше отзад, със сигурност. Когато се ослуша, различи и шумолене, без съмнение, на човек. Който и да беше стрелял по него, все още се спотайваше в мрака навън, приклекнал до задното ляво колело.

Стентън внимателно се придвижи към предната част на фургона, като се надяваше пясъчната буря да удави звука от стъпките му. Измъкна се навън и скочи на земята, в разбърканата сбруя, разпрегната от воловете и оставена на земята.

Пясъчната буря поглъщаше лунната светлина. Стентън не видя нищо друго освен мъжки силует, който се приближаваше. Не си беше създал много приятели в това пътуване, но знаеше, че това е нещо повече от омраза. Беше глад. Той бе лесна мишена — със собствен фургон и без деца. Който и да беше този човек, искаше да плячкоса провизиите му и не се интересуваше дали Стентън ще загине. Бурята му осигуряваше перфектното прикритие.

Преди да успее да извади револвера си от кобура, мъжът се блъсна в него с цялото си тяло и го събори на земята. Пясъчната вихрушка скриваше подробностите, така че Стентън сякаш се бореше с призрак без лице — но с осезаема воня на уиски. Успя да отдръпне глава, когато ръката на мъжа се стрелна към лицето му, и чу как в рохкавия пясък до него се заби острието на нож.

Двамата се затъркаляха в пясъка, като се боричкаха в търсене на преимущество над противника и се бореха не само помежду си, но и с вятъра, който ги подхвърляше насам-натам в тъмното като великанска ръка. Мъжът беше безумно силен, но движенията му бяха забавени от алкохола и Стентън успяваше да го удари по два пъти за всеки удар, който получаваше. Гърдите го боляха и се чувстваше така, все едно се е нагълтал с цял фунт пясък. Все пак успя да го улучи в ребрата, чу го как извика и в този миг със сигурност разпозна гласа на мъжа. Беше Луис Кесибърг.

Нападателят му може би осъзна, че е разпознат, а може би просто се отказа. Но се отдръпна назад, като се олюляваше, и с несигурни крачки се отдалечи през бурята.

Изтощен, Стентън се свлече на колене, но в този миг поредният порив на вятъра го блъсна настрани и той се подпря с ръка, която се удари в нещо твърдо, заровено в пясъка. Беше револвер, не по-голям от дланта му — твърде малко оръжие за човек, едър като Кесибърг. Стентън с усилие се изправи на крака и успя да си проправи път обратно до вътрешността на фургона, като се ориентираше с ръка по главите на впрегатните си животни.

Когато влезе вътре, Стентън запали фенер. Първо зареди пушката си, в случай че Кесибърг реши да се върне, и едва тогава разгледа револвера. Беше с уникална седефена дръжка, така че го разпозна веднага. Сигурно в цялата страна на запад от река Мисисипи нямаше друг такъв.

Не можеше да повярва на очите си; прониза го остро разочарование. Беше револверът на Тамсен Донър.

На сутринта Стентън се качи на коня си и пое напред по кервана, докато стигна до Джеймс Рийд. Рийд изглеждаше така, все едно не беше спал. По дрехите му беше полепнала сол, а светлата му ирландска кожа бе толкова зачервена, че изглеждаше като изгорял.

Рийд му кимна за поздрав, като го огледа от глава до пети.

— Явно си излязъл невредим от бурята.

— На косъм — отвърна Стентън, като се постара гласът му да не го издаде. — Снощи някой се опита да ме убие.

Той заведе Рийд до фургона си и му показа дупката, оставена от куршума.

Рийд приклекна, за да я разгледа както трябва.

— Видя ли кой беше?

Стентън се поколеба. Не виждаше причина да разкрива участието на Тамсен и Кесибърг. Беше по-добре да запази подробностите в тайна, докато се ориентира каква беше целта на техния план.

— Не. Беше прекалено тъмно.

— Значи вече е толкова зле, че се опитваме да се избием помежду си?

Рийд свали шапката си и приглади косата си, подгизнала от пот. Стентън си спомняше как изглеждаше Рийд, когато потеглиха — като началник от големия град, на когото все още му се занимаваше да колосва яките на ризите си и да лъска обувките си.

— Какво ще правиш? — попита Рийд.

— Бих искал да се предложа за доброволец, за да препусна напред по пътя на кервана. До ранчото на Джонсън. Повечето семейства не са добре с храната. Провизиите на някои са към края си. А онези, които са добре, отказват да ги споделят с останалите, които имат нужда от помощ.

Рийд присви очи, за да погледне фургоните в началото на кервана, далеч напред по равнината. Изглеждаха миниатюрни като бръмбари.

— Веднъж да излезем от пустинята, можем да спрем за ден или два и да заколим няколко глави добитък, за да изсушим месото. Това би трябвало да ни стигне за известно време.

— Никой, който все още има добитък, няма да се раздели с него — нито от добро сърце, нито за пари — изтъкна Стентън. — Много от животните умряха по време на прехода или избягаха. А и онези, които ги грози гладна смърт, са хората, които поначало нямаха почти нищо — семейство Еди, семейство Маккъчън, Уолфингър и Кесибърг. Не забравяй и за мъжете, които пътуват сами. Единаците, въоръжени с пушки. Скоро ще стане опасно.

Рийд кимна и отново хвърли поглед на дупката в покривалото на фургона на Стентън.

— Явно вече е станало — отвърна той и въздъхна. — Предполагам, човекът, който е стрелял по теб, ще има време да охлади страстите си.

Или това, или Стентън щеше да рискува да се изолира още повече.

Но поне засега си оставаше по-безопасно от другото, което можеше да направи. Трябваше да се махне оттук.

— Значи се разбрахме, нали?

Рийд кимна.

Стентън не за пръв път се запита къде ли беше Брайънт сега и се постара да не мисли за най-лошото, което следваше от липсата на обещаните му писма. Ако имаше късмет, Брайънт вече доближаваше Йерба Буена и се радваше на легендарното калифорнийско слънце.

— Искам да взема още един човек с мен — добави той, без да бърза.

Не откъсваше очи от лицето на Рийд, за да прецени реакцията му. Не очакваше да открие много кандидати, нетърпеливи да се заемат с тази работа. Между мястото, където бяха спрели, и ранчото на Джонсън имаше много неща, от които да загине човек.

— Уил Маккъчън — отвърна Рийд. — Мисля, че той е най-подходящият, който да те придружи.

Стентън кимна в знак на разбиране: всичко, което притежаваха семейство Маккъчън, беше завързано на гърба на единственото муле на семейството.

— Мога да помоля Бейлис да се грижи за воловете ти, докато те няма. Мисис Маккъчън ще поеме грижата за фургона ти.

Стентън отново кимна мълчаливо.

— Благодарности, мистър Стентън. Много сме ти задължени.

Рийд изтупа ръцете си, преди да протегне едната към него.

Откри Тамсен в сянката, която хвърляше високо опънатото покривало на един от фургоните на семейство Донър. Влачеше крака в пясъка и беше увила главата си с бял шал, за да се предпази от слънцето. Той слезе от коня и пое редом с нея.

— Мистър Стентън.

Сякаш не се изненада да го види. Той се възхити на самообладанието ѝ.

— Какво правиш тук?

Той бръкна в дисагите на седлото.

— Мисля, че това е твое.

Тя застина, когато видя собствения си револвер. Изведнъж му се стори променена — все така красива, но някак по-дребна, като пламък, останал без въздух.

— По-добре да си го вземеш — каза той. — Знам, че е твой.

Тя го направи, но с неприязнено изражение, все едно оръжието беше змия или голямо насекомо, което може да я ухапе. Стентън я гледаше в ръцете и за миг се запита дали няма да го насочи срещу него, нещо в съзнанието му се люшна към несигурността. В същия миг изпита ненавист към самия себе си, защото точно това погрешно привличане — към опасностите, към нея — водеше до разруха, и той го осъзнаваше, от което то ставаше още по-силно. Устните ѝ бяха свити и розови. Той извърна поглед, обзет от внезапна ярост към нея, към розовата ѝ уста. Дори не проявяваше достатъчно приличие, за да изглежда виновна.

— Не искаш ли да разбереш къде го намерих? — настоя той.

Тя го погледна безизразно.

— Отнех го от Луис Кесибърг — продължи той.

— Луис Кесибърг? — Тя хладно сви рамене и се опита да му върне револвера. — Каквото и да е направил, аз не съм му казала да го прави. Не съм му дала и оръжието. Сигурно го е откраднал.

— И кога е имал възможност да го направи? Явно не обичаш да оставаш без работа, мисис Донър. Трябва да ти кажа, радвам се, че си имаш вече нова играчка.

Не беше хубаво да намеква подобно нещо, но онзи звяр, който носеше окован в себе си през последните няколко месеца, бе надигнал глава. Стентън започваше да губи контрол — или вече го беше изгубил много отдавна.

Цялото ѝ лице се сви от омраза като пресечено мляко.

— Нямаш право да ми говориш по този начин. Не и след онова, което се случи между нас.

— Не си мисли, че съм забравил за него — отвърна той.

Гласът му звучеше като ръмжене, което го подразни; подразни го властта ѝ над него, но в същото време тази власт го привличаше.

— Припомням си го всеки ден, когато половината фургон говори нещо зад гърба ми, докато минавам, а другата половина ме отбягва, и слуховете се разпространяват като зараза. Припомням си го всеки път, когато Франклин Грейвс заплашва да ме обеси, ако не…

Той млъкна. Не искаше да споменава името на Мери.

Но Тамсен само поклати глава.

— Не съм казвала на никого.

— Прости ми, ако не мога да повярвам на думите ти.

Той стисна юздите и се приготви да скочи на седлото, но Тамсен го докосна по ръката, за да привлече вниманието му — толкова бързо, сякаш докосваше нагорещено желязо.

— Съжалявам, Чарлс — каза тихо тя. — Ще ме чуеш ли? Не съм толкова лоша, колкото може би си мислиш.

Той присви очи и се извърна. Планините, които по-рано приличаха на далечни йероглифи, все едно гладката черупка на синьото небе се беше разкъсала на хоризонта, сега изглеждаха много по-близо. Вече различаваше заснежените им върхове и вечно заледените клисури. Нямаше време за губене.

— Не — рече накрая той, макар и все още да не я поглеждаше.

Спомни си за горещия дъх на Луис Кесибърг, вонящ на уиски, и за безразсъдния начин, по който се беше нахвърлил върху Стентън, едва ли не като див звяр. Не виждаше начин Тамсен да пусне мъж като него в леглото си — и дори, поне така се надяваше, да се сдружи с него. Той изпусна тежка въздишка, преди да добави:

— Сигурно не си.

Знаеше, че Тамсен много прилича на този револвер — опасна, дори смъртоносна, но само когато попадне в грешните ръце.

Той сведе очи към своите собствени ръце, после стисна юздите, възседна коня си и препусна в галоп.

Двайсета глава

Двайсет и първа глава

Кой да предположи, че Райската градина се намира в полите на планината под връх Пайлът? След като бяха прекосили онази проклета солена пустиня, на Рийд му се струваше, че сухата, изпечена до кафяво земя след нея беше най-красивото място, което бе виждал през живота си.

Адът беше останал зад гърба им, поне така изглеждаше. Домашните животни лакомо се заеха да пасат сухата трева и се натрупаха по три едно след друго на тясното място за водопой. Хората от кервана с несигурни движения се измъкнаха от фургоните си, потънали в прах, и се изсипаха на потока, където се заеха да се наливат с мътната вода и да поливат главите си с нея. Лавина Мърфи и цялото ѝ семейство паднаха на колене и хванати за ръце, затвориха очи и започнаха да славославят Бог за спасението си.

Рийд наблюдаваше всичко това със задоволство, но освен това егото му беше накърнено. Беше поел отговорността да им стане водач и ги беше превел през най-трудното изпитание в цялото им пътуване, но сещаше ли се някой да благодари на него? Разбира се, че не. Вместо това мнозина намираха начин да го обвиняват. Беше открил, че лоялността на хората му не беше особено свързана с фактите, но за сметка на това зависеше изцяло от емоциите им. И отново беше принуден да приеме, че не поражда симпатия у хората — никога не го беше правил и може би никога нямаше да успее. Явно много хора не обичаха истината — според тях тя бе мръсна и неприятна на вкус, невъзпитана и твърде сложна. Изискваше се търпение, за да я чуят — числата, литрите, дажбите, дяловете и логичните причини. Много от тях просто предпочитаха сладкото, мимолетно удоволствие да чуят онова, което им се иска. А точно това умение притежаваше Донър в излишък — или поне едно време, преди някога жизнерадостната му природа да се срине напълно.

Но независимо дали другите го оценяваха, или не, именно Рийд беше причината да стигнат дотук в общи линии невредими — с неизменното си внимание към провизиите и настояването си всяка сутрин да тръгват по-рано, отколкото предишната. Под несигурното водачество на Донър всички отдавна щяха да са загинали.

А сега на Рийд предстоеше още една неприятна, но необходима задача: да попита всяко семейство дали някой е починал и да преброи загубите им. Той въздъхна и хвана юздите. В началото на кервана бяха семействата Брийн и Грейвс — онези, които го ненавиждаха най-силно и ирационално го обвиняваха за маршрута, по който бяха поели, защото по онова време им беше водач, а те бяха от хората, на които винаги им трябваше някой, когото да обвиняват.

След тях се движеха семействата, които не бяха постоянни в лоялността си или избираха да не взимат ничия страна. В тях се включваха Кесибърг, лукавият германец Уолфингър и неговата разпокъсана банда от германски имигранти, както и многобройният клан на Лавина. С тях пътуваха също Уил Еди и неговото семейство, както и семейство Маккъчън.

В края на кервана пътуваха семействата, на които всички гледаха с омраза, защото бяха заможни — факт, който доставяше извратено удоволствие на Рийд, защото и собственото му семейство все още се числеше сред тях. Двете фамилии Донър бяха обградени от истинска малка армия от наемни работници и разполагаха с общо почти дузина водачи, и Рийд се чувстваше по-сигурен от всичко това. Вече твърде често се случваше да улови Франклин Грейвс и Патрик Брийн да си говорят тихо нещо помежду си и да поглеждат към провизиите на семейство Рийд, докато ги разтоварваха.

Но те нямаше да го пречупят, както бяха сторили с Джордж Донър. Рийд не се криеше във фургона си. На инат продължаваше да язди покрай целия керван, като понасяше горчивите погледи и отказваше да им достави удоволствието да се убедят, че се бои от тях. В тези дни двамата с Тамсен Донър имаха нещо общо: със сигурност бяха най-ненавижданите хора в състава на експедицията.

В крайна сметка той пресметна, че бяха изоставили една трета от фургоните в пустинята. Никой не беше умрял. Но бяха изгубили ужасно много вещи и домашни животни.

Ала той знаеше, че не бива да попада в капана на миналото. Вече бяха стигнали дотук. И нямаше как да се върнат — нито сега, нито някой друг път.

Вече се отдалечаваха от връх Пийк, когато откриха труповете на индианците. Наоколо нямаше дървета, така че не беше трудно да различат двата несигурно сковани ешафода. Рийд и още неколцина се отправиха към тях, за да ги разгледат по-отблизо. Площадките бяха издигнати на височина от един човешки бой. Телата бяха увити в погребални покрови, с подредени наоколо различни предмети, явно в тяхна чест: стар нож с изтъпено острие и ръкохватка, покрита с кожа и мъниста; огърлици от издялкана кост и пера, боядисани в черно, бяло и синьо; наметало от кожа на бизон, избеляла от слънцето.

Уилям Еди избърса челото си с предмишницата на ръката.

— Как ви се струва — пайути?

Рийд поклати глава.

— Вероятно са шошони — отвърна той. — Сега сме в тяхната територия.

Джон Снайдър нарочно беше застанал твърде близо до него. Рийд усещаше присъствието му като пот по кожата си.

— Ти какво сега, специалист по индианците ли се извъди?

— Прочетох го в една книга за индианските територии.

Когато живееше в Спрингфийлд, след историята с Едуард Макгий и срама, който едва му се беше разминал, Рийд известно време обмисляше да стане правителствен агент по индианските въпроси. Но беше трудно да открие свободна служба, на която да го назначат. Сега му се струваше, че цялата идея е била глупава — все едно не беше искал да се откаже от някаква детинска мечта. Твърде късно бе разбрал, че и това бягство към Калифорния също я олицетворяваше. Не си беше научил урока с Макгий. Снайдър се извисяваше едър и зъл, докато Макгий бе дребен и очарователен, но и двамата си оставаха просто актьори в една измислена представа, която се беше сринала до основи.

Целият живот на Рийд бе изпълнен с разбити фантазии.

Кесибърг се наведе, за да вдигне една от огърлиците.

— Ще бъде жалко да ги оставим просто така, за някакви мъртъвци.

Рийд се опита да си представи невзрачната жена на Кесибърг да носи нещо подобно, но въображението му го предаде.

— Оставят ги, така че мъртвите да ги носят на оня свят — обясни му той. — Най-добре да не ги пипаме.

В телата имаше нещо, което притесняваше Рийд. Струваха му се необикновено слаби, за да са на големи хора, но прекалено високи, за да са на деца.

— Не виждам наоколо индианци, които да ни попречат — отбеляза Кесибърг.

— Не е хубаво да се закачат индиански гробове — обади се Франклин Грейвс. — Червенокожите са чувствителни на тази тема.

Кесибърг не му обърна внимание, пристъпи напред и отметна един край на погребалния покров от еленска кожа. И Рийд разбра защо телата бяха толкова слаби: бяха изгорени. От тях бяха останали единствено овъглени останки. По почернелите кости още се виждаха късчета изгорена плът. Черепите бяха обвити в опърлена кожа; празните очни кухини сякаш обвинително се взираха в тях. Някои от мъжете бързо се отдръпнаха. Еди се извърна и се закашля, притиснал устата си в ръкава.

— Диваци — рече Кесибърг. — Не го ли казвам всеки път? Всичките са диваци.

Реално погледнато, Рийд също не питаеше топли чувства към индианците, но повече мразеше Кесибърг и неговото невежество.

И все пак, точно в този миг труповете го притесняваха повече, отколкото можеше да обясни. В онова, което виждаше пред себе си, нямаше никакъв смисъл. Когато воюваше срещу индианския вожд Черния ястреб, беше чувал от разузнавачите как се отнасят техните противници към своите мъртъвци.

— Тук е станало нещо — каза той.

На заслепяващата светлина на слънцето овъглените лица страховито се хилеха насреща им.

— Никога не съм чувал някое индианско племе да изгаря мъртъвците си по този начин.

— Може да са били болни — предположи Франклин Грейвс. — И да са ги изгорили, за да попречат на болестта да се разпространи.

„Болест.“ Думата увисна във въздуха, като съсък. Мъжете от отряда мълчаливо се взираха в ешафодите. Рийд не се съмняваше, че всички мислят за Люк Халоран. Той също се беше разболял от някаква болест — дали не беше същата, от която са били поразени тези двама индианци?

— Какво е това?

Мъжете осъзнаха, че ги е доближила Мери Грейвс, едва когато чуха гласа ѝ зад гърба си. С нея беше и Елита Донър. Рийд беше чувал за нея, че е прекалено дръзка. Но самият той си мислеше, че нещо не е наред с това момиче: понякога я виждаше да обикаля съвсем сама и да си мърмори, все едно води спор с празното пространство.

Лицето на Франклин Грейвс потъмня от гняв.

— Махни се оттук — рече той на дъщеря си. — Връщай се при останалите. Това не е гледка за женски очи.

Но тя отстъпи настрани от него, когато той сякаш посегна да я сграбчи. Рийд трябваше да ѝ признае: наистина беше сърцата.

— Тук има нещо издялано — каза тя и вдигна ръка към кората на едно дърво наблизо.

Виждаха се квадрати, в които бяха издялкани други квадрати, и резки, които наподобяваха светкавици. Имаше и грубо очертани човешки силуети, но главите им изглеждаха необичайно — твърде големи за телата, които ги носеха.

— Може би е някакъв разказ — добави тя.

— Не е разказ — обади се Томас, момчето от Форт Бриджър.

Рийд едва ли не беше забравил за него. Вечер винаги се криеше под един от фургоните на Джордж Донър, а кой го знаеше къде ходи през деня. Докато прекосяваха пустинята, от него нямаше никаква полза; Рийд очакваше всеки момент да избяга, както беше направил с Брайънт.

— Това са заклинания срещу зли духове — продължи Томас с такава неохота, все едно с мъка се разделяше с всяка дума. — За защита от гладните.

— За мъртвите? — попита Брийн и почти несъзнателно вдигна ръка към пушката си. — Защо им е защита на мъртвите, дявол да го вземе?

Рийд си спомни какво им беше казал Хейстингс, когато го откриха в онзи фургон. „Там има нещо, което яде всичко живо.“

— Значи духовете са виновни за това, че в гората няма никакъв дивеч, така ли? — попита Снайдър.

Томас извърна поглед. Едно мускулче потръпна на челюстта му.

Рийд се стресна, когато вместо него отговори Елита Донър.

— Те не ядат само животни — рече тя с мек, мелодичен глас.

Очите ѝ бяха ясни, сини и изпълнени с болка.

— Ядат и хора.

Рийд усети как безпокойството пропълзя като тръпка по кожата му.

— Явно си ѝ пълнил главата с приказки — обърна се той към Томас.

— Той се опитва да ни помогне — тросна се в отговор Елита, като се извърна от Рийд. — През цялото време се опитва да ни помогне, но вие не искате да го чуете.

Снайдър се приведе над нея с подигравателна усмивка.

— Ти не разбираш, момиче — той не е един от нас. И не се опитва да ти помогне, а само да ти бръкне под полата.

— Изгорили са телата, за да не ги докопат гладните — рече Томас.

Говореше с равен глас, но очевидно се контролираше с мъка. Посочи към реката, която се разливаше пред тях, и планината в далечината.

— Влязохме в мястото, където живеят злите духове.

Той почука по едно от дърветата и посочи първо към символите, издялани в кората, а сетне към труповете.

— Може и да не искате да ми повярвате, но доказателството е пред очите ви.

— Доказателство? — повтори Патрик Брийн и подигравателно завъртя очи. — Не виждам никакво доказателство, само езическо невежество. И вярвам на Господ — чуваш ли, момче, на Господ — да ме води и да ме закриля.

Когато чу това, младежът се отдръпна по-назад от тях, вдигнал ръце в знак, че се предава. Докато отстъпваше, бавно поклащаше глава, а на лицето му се появи тъжна усмивка.

— В такъв случай Господ сигурно ви е много ядосан, защото ви е довел в долината на мъртвите. Помирете се с вашия Господ, преди да е станало твърде късно — защото гладните идват право при вас.

Двайсет и втора глава

Тамсен чувстваше как се променя, как става по-сурова. Бяха оставили необятната бяла пустиня зад гърба си, но сега пред тях беше безкрайната пелинова равнина на Големия басейн. Слънцето бе изяло красотата ѝ, бе съсипало кожата и косата ѝ, бе стопило изящните извивки на тялото ѝ, бе я оставило с кокалести, възлести крайници. Красотата беше нейната броня. Лишена от нея, тя се измъчваше от страх.

Защо не беше накарала Джордж да вземе малко от косата на момчето от семейство Найстром — онова момче, което бе убито в началото на пътуването им? От нея можеше да направи могъщи талисмани за децата си, но се страхуваше някой да не разбере за това. Работеше тайно, защото дори Джордж не одобряваше нейните занимания с онова, което наричаше „езически практики“. Но сега нямаше какво да направи за децата си — и тя остана потресена от това колко силно се боеше за тях. Никога не се беше смятала за майчински настроена, но със сигурност бе грешила.

Може би за всичко.

Беше краят на септември и планините бяха още по-близо, облечени със сняг и прорязани от дълбоки сенки. Но под тях, в равнините, беше горещо. Тази вечер, когато спряха, за да лагеруват, тя изпита още по-голямо облекчение от обикновено. Беше ходила пеша през целия ден, за да не натоварва воловете, и нямаше търпение да си свали ботушите — макар и освен това да се боеше от този момент, защото първите мигове на облекчение неизменно бяха последвани от болка, толкова дълбока и мъчителна, сякаш никога повече нямаше да успее да се изправи на краката си.

Прилоша ѝ, когато седна на един камък и взе малко прах от върбова кора, за облекчаване на болката. Знаеше, че по-късно няма да изяде вечерята си. През последните няколко седмици бе започнала да пропуска да се храни понякога, когато е възможно, за да остане повече за децата ѝ. В двете фамилии имаше прекалено много мъже. С тях пътуваха почти толкова водачи, колкото бяха и членовете на семейството, а освен това и синовете на Бетси от предишния ѝ брак, които вече бяха големи младежи. Мъжете се отличаваха с неутолим апетит и Тамсен се боеше, че няма да остане храна за момичетата. По някакъв начин ѝ беше по-лесно първо да мисли за своите момичета. Понякога ѝ се струваше, че собственият ѝ глад вече я е надвил — че ако отново се случи да изяде всичко, което се полага на едно хранене, това ще я убие. Гладът за храна беше толкова мъчителен, че я беше заличил — вече не знаеше коя е.

Понякога забравяше да отговаря на името си.

А освен това го имаше и Кесибърг. Тя правеше всичко възможно да го отбягва след онова странно нещо, което бе направил малко преди да замине Стентън. Беше я открил в един от редките ѝ мигове, когато беше сама, в един от малкото случаи, когато се бе отдалечила от фургона, където Джордж вече стоеше почти по цял ден, както и от всичките си деца.

— Знам, че искаш да го няма — просъска той, като се обърна към нея.

Изобщо не говореше за Стентън, а за собствения ѝ съпруг. По някакъв начин беше успял да разбере, че ѝ бе дотегнало неизменното недоволство от брака ѝ.

— А аз мога да направя така, че и двамата да останем доволни.

Тя се беше отдръпнала от него — от вонящия му дъх, от похотливата му усмивка, а най-вече от този поглед, който проникваше в истинската ѝ природа.

— Ти не ме познаваш — отвърна му тя, колкото можеше по-спокойно. — Не знаеш какво искам. Иначе щеше да знаеш, че не си ти.

Това беше достатъчно да го накара да се оттегли, като си мърмореше нещо под носа.

— Това не е краят — подхвърли той през рамо.

Явно си беше създала още един враг, без да иска.

Когато револверът ѝ изчезна на следващия ден, я обзе трескаво безпокойство — а на по-следващия остана още по-зашеметена от обвинението на Стентън, че се е сдружила с Кесибърг срещу него. Едва по-късно разбра какво беше станало: Кесибърг се беше опитал да убие Стентън и да нарочи нея за смъртта му, като някакво дребнаво отмъщение за това, че го беше отблъснала.

Когато Стентън замина за известно време, тя изпита разочарование, но едновременно с това и облекчение. Макар и бегло, той беше намекнал, че Луис Кесибърг е най-новият ѝ любовник — а това беше възмутително по много различни причини. Като начало, Кесибърг я отвращаваше — физически, морално и по всеки друг начин, който можеше да си представи. Но онова, от което ѝ стана почти също толкова отвратително, беше готовността на Стентън да достигне до това заключение. Това бе просто поредното доказателство, че изобщо не я разбираше — и никога нямаше да я разбере.

Не, нито един от тези мъже не беше способен да я проумее, и Тамсен осъзнаваше този факт все по-ясно с всеки изминал ден; гладът я разкъсваше отвътре, но освен това сякаш отваряше свободно пространство, в което да вижда по-ясно.

Тя взе още от върбовата кора, сетне затвори очи и дълбоко си пое дъх, като се заслуша в рутината на вечерта: Самюъл Шумейкър и Уолт Херън, които разпрягаха воловете и ги водеха към брега на реката; Джордж и Джейкъб, които разпъваха палатките; Бетси, която се канеше да се заеме с приготвянето на вечерята. А над всичко това се носеха тънките гласове на дъщерите ѝ. Франсис, Джорджия, Илайза, Лиан — отмяташе ги наум, когато ги чуваше да се обаждат една по една.

Тя отвори очи. Къде беше Елита? Скочи, като едва не извика от болката в краката си, и се втурна към лагерния огън, където си играеха момичетата, а Бетси се занимаваше с триножника. Както обикновено, бяха устроили лагера си малко настрани от останалата част от кервана — достатъчно далеч, за да се преструват, че останалите не съществуват, и достатъчно близо, за да се чувстват в безопасност. Четирите момичета играеха на котешка люлка с парче връв, но Елита не беше с тях.

— Къде е сестра ви? — настоя Тамсен. — Защо не е с вас? — В сърцето ѝ беше пропълзяла ненавистна тревога.

Невинните им личица изведнъж се изопнаха.

— Отиде да търси нещо — отвърна Лиан, като се сви в очакване на гнева на майка си.

— Идвате с мен. Отиваме заедно да търсим Елита, чувате ли? Хайде, бързо.

Налагаше се да дойдат с нея, нямаше друг избор. Нямаше доверие на никого да ги пази, дори на Бетси. Никой друг не разбираше, че злото беше само на една ръка разстояние, в готовност да се нахвърли върху тях — независимо дали беше див звяр, или зъл дух, или човек.

Те се понесоха през лагера. Всеки, към когото се обръщаше с въпрос за Елита, само свиваше рамене или я поглеждаше безизразно. Не искаха да имат нищо общо с нея, а освен това нямаха търпение да оставят зад гърба си дългия, прашен ден.

Кесибърг: разпозна го отдалеч, с обичайната му наперена походка и злобния му поглед, който отправи към нея. В стомаха ѝ мигновено се загнезди увереност: Кесибърг знаеше къде е Елита. Нима много пъти не го беше хващала да гледа към дъщеря ѝ? А той искаше да накара Тамсен да страда — беше го показал съвсем ясно.

— Върнете се при фургоните — нареди тя на децата си. — Хайде, побързайте.

— Нали не биваше да се отделяме от теб? — възрази Лиан.

— Не ми отговаряй така! Просто го направете!

Наложи се да побутне Лиан в посоката на техния лагер, но въпреки това тя се сви под ритлата на фургона на семейство Брийн, а до нея се събраха трите ѝ сестри.

Кесибърг нехайно крачеше към тях, като подръпваше колана си и се усмихваше с дългите си сиви зъби. Беше преметнал на раменете си някакъв шарен шал. Тамсен го беше виждала и преди, но смътно го свързваше с нещо друго.

— Мисис Донър — поздрави Кесибърг, като докосна шапката си. Името ѝ звучеше като обида от устата му. — Каква изненада — добави той.

— Търся дъщеря си Елита — рече тя.

— Момичето е избягало, така ли? — попита Кесибърг и едва извърна глава, за да се изплюе настрани от нея. — Боя се, че не мога да ти помогна. Не съм я виждал. А вярвай ми…

Той се извърна към нея и отново се ухили:

— … друг път съм я виждал.

Обзе я черна погнуса — като змия, която пропълзя дълбоко в кръвта ѝ. Едва сега се сети откъде е този шал.

— Ти си го откраднал — рече тя. — Откраднал си го от индиански гроб.

Той само сви рамене.

— И какво? Аз взимам онова, което поискам — точно като теб. Държиш се така, все едно двамата сме различни, Тамсен. Но ние сме едни и същи. Двамата с теб си приличаме, ти и аз.

Без никакво предупреждение, той я сграбчи изведнъж за китките и я дръпна към себе си. Лиан извика и понечи да се втурне към нея. Но Тамсен извика на дъщеря си да стои настрана.

Съзнателно беше забравила колко е отвратителен, но отблизо нямаше как да не го забележи отново. Вонеше на кисело, все едно никога не се къпеше и не переше дрехите си. Кожата под рехавата му брада бе възпалена и се белеше на люспи, а зъбите му бяха посивели, защото не ги миеше. Изглеждаше кльощав, но беше силен и се възползваше от по-високия си ръст.

— Не мислиш както трябва, Тамсен. От човек като мен може да има полза. Ти имаш врагове. Имаш нужда от приятел.

— Затова ли нападна Чарлс Стентън? Затова ли се опита да го представиш така, все едно аз съм го убила, за да ме накажеш?

Тя се опита да се отскубне от него.

— Пусни ме!

— Няма полза да ми отказваш. По-добре да станем приятели. Освен това аз знам какво си направила със Стентън.

Думите излизаха от устата на Кесибърг така, сякаш ги изплюваше.

— Чух какво си направила и в Спрингфийлд, с всички онези мъже, с които си била — затова хич не се преструвай, че не ти харесва.

Сигурно говореше за д-р Уилямс. Джефри. Тя си мислеше, че историята за това не се беше разчула, че Джордж бе успял да я потули. Тогава се чувстваше самотна, а Джефри Уилямс, макар и два пъти по-възрастен от нея, беше интелигентен и далеч по-възпитан от Джордж. Но точно както и Чарлс Стентън, Джефри Уилямс беше грешка. Тя търсеше утеха, но единственото, което намираше във всички тези мъже, бе мимолетно средство, с което да се разсее от мислите си. Ала Кесибърг не беше човек, способен да го разбере.

Тя се опита да се измъкне от хватката му, но той я сграбчи за роклята и дръпна, като разкъса плата. Без да се замисля, тя замахна с коляно и силно го заби между краката му. Той се преви на две, като ахна от болка. Децата ѝ се стрелнаха изпод укритието на фургоните и се завъртяха като река около разкъсаните ѝ фусти, като едно през друго я питаха как е. Най-малкото, Илайза, плачеше.

— Елате — успя да им каже само тя.

Гърдите ѝ се бяха стегнали, все едно не ѝ достигаше въздух, все едно тежестта на тялото му още я притискаше.

Вече бяха загърбили Кесибърг, когато той най-сетне успя да си поеме дъх.

— И без това си прекалено стара и използвана за мен — рече задавено той. — Но тези твои доведени дъщери — те са друго нещо. Онази Елита само обикаля и си го търси.

Тя замръзна на мястото си. Кръвта ѝ беше като ледена каша във вените.

— Не се доближавай до нея.

Той успя да се усмихне. Усмивката му беше страховита, нащърбена, като изрязана с нож.

— Сигурно си търси истински мъж, който да я направи жена.

Страхът ѝ се извиси до паника. Елита, Елита, Елита. Къде можеше да е? Тамсен се обърна заедно с децата си и се затича, направо през лагера, без да обръща внимание на вторачените погледи, с които ги проследяваха. Профуча покрай семейство Рийд, като се надяваше да намери Елита при нейната приятелка Вирджиния, но откри само Маргарет, която я изгледа недоволно. Продължи през отъпканата земя по средата на лагера (където я посрещнаха с още мърморене, мрачни погледи и нечуто промълвени думи). Подмина последната групичка от фургони с износени покривала, зад които се спускаше залязващото слънце. Децата започваха да хленчат, обзети от страх, че са толкова далеч от останалите от семейството си, и Тамсен се изкушаваше да се върне, но тогава пред очите ѝ се надигаше похотливата усмивка на Кесибърг и тя решаваше, че трябва да продължи още съвсем малко… По-нататък, сред дивия пелин, който я дърпаше за полата като ръка на малко дете. Вече се бяха отдалечили от лагера и бяха наближили реката — чуваше мученето на воловете и останалия добитък пред себе си — когато изведнъж зърна нещо с периферното си зрение. Тамсен едва не събори малките, когато ги повлече към малка поляна и откри Елита на колене в пръстта, с фенер до себе си. Беше взела пръчка, за да копае с нея. Тамсен не знаеше защо. Слънцето вече беше залязло и всичко наоколо бе огряно в оскъдна, треперлива светлина.

— Елита! — извика тя, наполовина от гняв и наполовина от облекчение.

Елита се стресна и вдигна глава.

— Какво правиш тук? Не ти ли казах…

Тамсен беше пуснала Франсис и Илайза и протегна ръка, за да дръпне доведената си дъщеря да се изправи на крака.

— Не ти ли казах да не ходиш никъде, където не те виждам през цялото време?

Ръцете на Елита бяха изцапани с пръст. Роклята ѝ също беше мръсна.

— Ама… аз намерих заешки уши. Реших, че ще искаш да ги събера. Нали така каза?

Заешки уши. Едно от растенията, които използваше Тамсен за приготвяне на своите лекове. Но страхът продължаваше да я мъчи, като я разтърсваше отвътре подобно на земетресение, което носеше със себе си. Без да се замисля, тя силно зашлеви Елита. Преди да се усети какво е направила, дланта ѝ вече беше почервеняла и я смъдеше, а Елита се държеше за бузата и я гледаше, зашеметена.

Но не от болка. А от гняв. Никога не беше виждала Елита такава — с намръщено лице и пламтящи очи. Прииска ѝ се да се извини, и в същото време да я сграбчи и да я разтърси, задето я беше изплашила така. Заради всепоглъщащия страх, от който главата ѝ продължаваше да се върти.

— Не можеш… не можеш да се отнасяш с мен като с малко дете — рече Елита. — Аз съм почти жена.

Почти жена — в съзнанието ѝ отекнаха думите на Кесибърг. Елита не знаеше колко беше опасно за една жена да се отдалечава от кервана без придружител.

— Говоря сериозно, Елита — трябва да ме слушаш и още по-важно, да ми се подчиняваш…

Тамсен замълча. Дори през шума от всички деца, които не спираха да се движат неспокойно около нея, както и вятъра, който клатеше пелина, Тамсен долови как нещо се раздвижи. Застина съвсем неподвижна, все едно в нея беше навита някаква невидима пружина. Дали само си въобразяваше?

Първата ѝ мисъл беше за Кесибърг. Може би я беше проследил, с намерението да я стресне. А може би шумовете се носеха по-необичайно над падината, сякаш съвсем наблизо.

Не. Навсякъде около тях се долавяше движение, все едно бяха обградени от нещо.

— Застанете зад мен — нареди Тамсен. — Всички.

Тя вдигна фенера на Елита и нагласи фитила, така че пламъкът да свети по-силно.

— Кой е там? Който и да е, по-добре да си тръгваш обратно към фургоните. Тази вечер няма да търпя глупости.

Но мъжът, който излезе с накуцване измежду пелиновите храсти и скалите, не ѝ беше познат. Тя вдигна фенера по-високо и — той присви очи и леко се отдръпна назад в сенките, приведен. Тя примигна в тъмното. Фигурата му беше с дълги, източени крайници и покрита с нещо кафяво — като скелет, облепен със засъхнала кал, или все едно му беше пораснала дървесна кора. Като че ли беше нещо, родено от пустошта.

Тя отново стисна очи, защото пак я обзе световъртеж. Може би се беше върнало главоболието от по-рано, или беше взела прекалено много върбова кора в опит да го облекчи. Но не беше сигурна какво точно вижда пред очите си.

— Кой си ти? — попита настоятелно тя.

Мисълта за децата зад нея умножаваше страха ѝ, а дългът да ги защити, се надигаше в нея като огън от порив на вятъра.

— Какво искаш?

Нямаше отговор. Тя не успяваше да различи лицето му, но той се взираше в нея, напрегнато и вторачено като пума, а очите му просветваха на светлината на фенера. Определено не беше индианец. Може би планинец, привлечен от оживлението на кервана. Бял човек, живял дълго в пустошта, може би изгубен и сам.

В очите му имаше нещо странно и диво, без помен от човешки интелект.

— Спокойно — каза тихо тя, когато едно от децата изхленчи. — Всичко е наред.

Дали и те виждаха онова, което и тя?

А след това се появи и втора фигура, и трета, можеше да се закълне в това. Светлината на фенера беше твърде слаба, за да ѝ покаже достатъчно: виждаше само сенки, неясни отражения, движение. По врата ѝ пропълзя ледена тръпка. Движенията им изглеждаха необичайно. Тя си спомни за Люк Халоран — за насеченото му пълзене и начина, по който се беше нахвърлил върху нея. Приличаха на вълци: обкръжиха я като глутница хищници и сякаш разговаряха помежду си без глас.

Като вълците, които разпръсваха плячката си, изолираха животните и ги убиваха едно по едно.

Тамсен се обърна и видя Елита, която трепереше от страх, застанала твърде далеч от другите. Откъсната.

Преди да успее да извика, една от сенките се хвърли към момичето.

Сърцето на Тамсен отмерваше панически ритъм в гърдите ѝ, в главата и в гърлото ѝ. Тя се хвърли към нея.

Друга от сенчестите фигури пропълзя напред, за да пресече пътя на Тамсен, като се протегна да я сграбчи за врата. Разтвори уста и разкри истинско гъмжило от зъби, заострени и нечовешки. Тамсен с всичка сила завъртя фенера към човека срещу себе си, ако изобщо беше човек. Стъклото му се пръсна на парчета, когато го удари по челюстта. По цялото му лице се плисна нагорещено масло.

Децата се разбягаха във всички посоки.

— Останете на едно място! — изкрещя Тамсен.

Но беше безнадеждно. Децата се стрелнаха през пелина като зайци, с широко отворени от страх очи.

Само след миг главата на създанието беше обгърната от пламъци. Тамсен никога не беше чувала нещо подобно на звука, който се изтръгна от устата му — все едно самата тъкан на света се беше разкъсала за миг и през нея бяха долетели писъците от ада. Вдигна ръце с разперени пръсти към лицето си, но от това пламъците само прескочиха върху тях, а сетне обхванаха и ръцете му до лактите. Огънят го погълна, все едно беше направен от съчки. Другите двама започнаха да крещят и да отстъпват, като се разпръснаха подобно на обезумели животни.

Тамсен сграбчи Елита.

— Тичай след децата, заведи ги до фургоните — веднага!

Сърцето ѝ сякаш беше заседнало в гърлото и я задушаваше.

Блъсна силно Елита в гърба.

— Не се обръщай, просто тичай!

Вонята, която се разнасяше от горящото същество, беше задушаваща. Той се хвърли върху камъните и започна да се търка с ръце в опит да се спаси, но така единствено успя да разпали всичко наоколо: пелинът, бурените и фиданките, всичко беше погълнато от пламъците.

За броени секунди от кръвожадните не остана и следа, когато към небето се издигнаха гъсти облаци дим, от които очите ѝ пламнаха.

Тя се отдръпна, като вдигна престилката си към устата и се закашля. Искаше ѝ се да побегне, но не ѝ бяха останали никакви сили. Освен това трябваше да се опита да потуши пламъците с вода от реката, преди да е станало твърде късно. Щяха да изгубят всичко.

Но пожарът вече се беше разгорял. Огънят се втурна по земята, като прескачаше от храст на храст. Не след дълго вече беше истинска огнена стена, която се надигна пред нея, като не ѝ позволяваше да продължи. Дори след като на мястото пристигнаха още дузини хора от лагера, пожарът продължи да се разпространява по-бързо, отколкото можеха да го ограничат.

Пристигнаха още хора с ведра, а други с лопати, за да засипват огъня с пясък. Трети се опитаха да организират жива верига от реката, като хвърляха ведро след ведро кална кафява вода върху пламъците.

Но въпреки това огънят надделяваше.

Самюъл Шумейкър избърса челото си и се огледа.

— Пожарът напредва. Трябва да впрегнем воловете и да преместим фургоните оттук.

Мъжете около него започнаха да спорят. Дали щяха да успеят да съберат воловете навреме? Животните вече бяха отстъпили по-надалеч, стреснати от пламъците. Може би трябваше да се опитат да избутат или издърпат тежките фургони на безопасно място — но това им се струваше безнадеждно. Някои проклинаха семействата, останали в лагера край огньовете си, без да се сетят, че пожарът е заплаха за всички.

— Да горят — рече Бейлис Уилямс с лице, почерняло от сажди. — Ако са толкова късогледи, че да не видят опасността…

Тамсен остана потресена да го чуе от него; обикновено беше мил човек.

Тя се прокашля, преди да заговори. Трябваше да ги предупреди за опасността, която ги дебнеше — нещо много по-страшно от този обезумял огън.

— Нападнаха ме! — извика тя. — Точно така започна пожарът. Някакви хора се появиха от нищото и нападнаха децата.

Останалите спряха да спорят помежду си.

— Какви хора? — попита Грейвс, като присви очи. — Бели или индианци?

— Мисля, че бяха бели.

Но не бяха хора. Не съвсем. Как можеше да им го обясни, без да даде ново предимство на онези, които искаха да я опозорят?

Смехът на Кесибърг прозвуча глухо, като стържене на метал по кост.

— Наоколо няма други бели хора освен нас — рече той.

През тълпата се разнесе мърморене. Гърлото на Тамсен все още беше прегракнало от пушека и писъците. Тя вдигна ръка към главата си, като се опита да прочисти мислите си. Ненавиждаше да се съмнява в себе си, но изведнъж почувства нова вълна от световъртеж. Не беше възможно всичко това да е била някаква халюцинация, предизвикана от върбовата кора — или беше? През повечето време Тамсен разсъждаваше ясно, но понякога се питаше дали онази необяснима, разкривена, измъчена половина от нея не я беше превзела цялата, като бе изтрила всичко останало.

Вече всички я гледаха втренчено, но не със съчувствие.

— Интересно как винаги се озоваваш там, където нещо се обърква — подвикна Кесибърг. — Според мен ти е приятно да ти обръщат внимание, мисис Донър.

Вятърът промени посоката си, като издуха дима от пожара по-далеч от тях, и когато пушекът се вдигна, сякаш целият лагер изчезна пред очите ѝ, все едно се разтвори в мрака.

По тялото на Тамсен изби студена пот.

Но илюзията премина също толкова бързо, колкото се появи.

Тя огледа останалите от тълпата и разбра нещо: дори онова, за което си мислеше, да се е случило, нямаше начин да ги накара да я послушат.

А и всъщност нямаше значение. Защото, ако онова нещо наистина съществуваше, всички бяха вече мъртви. Тя вече не се съмняваше в това, докато споменът за зверските погледи на мъртъвците все още витаеше в съзнанието ѝ.

— Не можем да спрем този пожар — рече Еди, като обърна гръб на огъня. — Трябва да преместим фургоните. Нямаме друга надежда.

Тамсен видя как сред тълпата избухна адска врява: съпрузи спореха помежду си, някои захвърляха ведрата и лопатите и тичаха към фургоните, трети дърпаха спътниците си за ръкавите в опит да ги накарат да останат при тях.

— Вече е всеки за себе си — промърмори Франклин Грейвс, тромаво се извърна и хукна покрай Тамсен, като едва не я събори на земята.

Тамсен изпита нов прилив на ужас, когато осъзна, че той е прав.

Двайсет и трета глава

Едуин Брайънт откри трупа в една пещера.

Беше първото тяло на мъртво същество, на което попадаше, на човек или на животно, в продължение на всички седмици, откакто се беше изгубил — с изключение на разпръснатите кости в лагера на златотърсачите, но те бяха там от години.

По ирония на съдбата, това беше признак за живот — за това, че всичко е както трябва. Когато човек обикаля горите достатъчно дълго време, няма как да не попадне на полуразложени животни. Така стоят нещата в дивото: облак мухи и сладникавата миризма на гниене. Но през всички дни, откакто беше заминал от Форт Бриджър, той не беше видял нищо подобно. Абсолютно нищо.

Откри пещерата по случайност, докато търсеше убежище от внезапно разразилата се дъждовна буря. Беше малка — по един скалист склон бяха разпръснати още няколко като нея. Беше толкова изтощен, че едва не се отказа от изкачването дотам, за да се подслони на мястото, където го бе заварила бурята. Но въпреки че беше готов да се изправи срещу легендите за върколаци и болести, които превръщат хора във вампири, и всякакви възможни трупове, Брайънт никога не беше обичал бурите. Затова се беше повлякъл нагоре между камъните, останал без дъх дори от това съвсем ограничено усилие, и бе пропълзял в първия заслон, който му попадна пред очите.

Беше донесъл със себе си наръч пелин, за да разпали огън, и точно се оглеждаше къде е най-доброто място да го направи, когато го видя: труп на мъж, може би на трийсет и няколко години, но му беше трудно да определи със сигурност заради напредналата фаза на разлагането. Вероятно беше индианец — сигурно от племето уашоу, като се има предвид къде се намираше — или поне където си мислеше, че се намира.

Причината за смъртта се виждаше достатъчно ясно. На черепа на индианеца имаше страховита цепнатина, която вероятно не беше получена по случайност. Следата от удара бе твърде ясно очертана, така че причината сигурно не беше падане отвисоко, а удар от някакво тежко оръжие, макар и да нямаше начин да се убеди в това — не беше специалист по наранявания и травми. По тялото на мъжа имаше и други рани — дълбоки нарези, които можеше да са дело на вълк или мечка, или дори пума. Това беше странно. Брайънт не беше забелязал никакви следи от присъствието на хищници в района — нито белези от нокти по кората на дърветата, нито изпражнения, нито изоставени бърлоги.

Мъжът не беше носил нищо със себе си — нито лък и стрели, копие или пушка, нито дори одеяло. И не беше прекарал дълго време в пещерата, преди да го застигне смъртта. Брайънт се замисли дали убиецът — който или каквото и да беше — го беше нападнал вътре в пещерата, но бързо отхвърли тази хипотеза. Нямаше следи от кръв, освен по камъните непосредствено около трупа. Освен това Брайънт трябваше да се превие на две, за да влезе; струваше му се невероятно в тясното пространство вътре да се е водила схватка.

Следователно мъжът беше получил нараняванията си някъде другаде, а сетне се беше изкатерил, или е бил пренесен, на десет стъпки височина нагоре по скалите, за да умре. Най-вероятно беше бягал от нещо. Брайънт изгради в главата си историята на мъжа: нападнат и смъртно ранен, той все пак бе успял да се отскубне от своя нападател. Обхванат от предсмъртен делириум, беше бягал, докато не беше зърнал малката пещера; може би се беше заблудил, че ще открие спасение в нея.

Или може би просто бе искал да умре спокойно.

Брайънт събра сухия пелин на купчина, колкото може по-далеч от трупа в тясната пещера. Всеки път, когато удряше кремъка в огнивото, си представяше как мъжът изведнъж присяда, като примигва сънено, раздразнен от това, че са го събудили. Допускаше, че е започнал малко по малко да се побърква. Беше прекарал достатъчно дълго време сам, за да се случи — от цели седмици не беше срещал жива душа. Беше живял и без храна, с изключение на онова, което успяваше да събере по пътя си: някоя мъничка рибка или няколко яйца, откраднати от нечие гнездо. Но най-вече преживяваше с насекоми и жълъди. Един ден с мъка преглътна шепа корени, но от тях започна да повръща и продължи с часове, като изхвърляше само стомашни сокове, защото нямаше какво друго да повърне.

Пиеше вода, но макар и да изпълваше стомаха му, тя не утоляваше глада му. След първите три или четири дни болката беше затихнала — и слава богу, защото преди това се чувстваше така, все едно невидима челюст го гризеше отвътре — и той беше почувствал как мислите му се проясняват, обзет от оптимизъм, все едно гладът беше някаква болест, от която беше започнал да оздравява. Мина още един цял ден, преди да си даде сметка, че се придвижва хаотично и се върти в кръг, като върви по собствените си стъпки по места, през които вече е минал. Изведнъж идваше на себе си в калта, след като беше изгубил съзнание, без да разбере за това. Налагаше се да си почива често; с мъка си поемаше дъх. Сърцето му започваше да бие като чук след едва стотина крачки.

Той умираше — отначало бавно. А сега вече по-бързо.

И само защото беше гладен. Само защото нямаше дивеч — месо; храна, предрешена като плътта на други животни.

Трупът беше тъмен на цвят: като опушен бекон. Беше трудно да се определи от колко време мъжът — или тялото му — бе мъртъв. Не беше отдавна. От него се носеше миризма на гниене, но тя не беше силна. Но тялото почти не приличаше вече на човешко. Душата му отдавна си беше отишла. От него не беше останало нищо друго — освен тленната обвивка.

Брайънт знаеше, че корабокрушенците преживяват, като изяждат труповете на моряците, загинали преди тях. Такъв бе законът на морето. Дори веднъж беше чувал някаква истинска история за това. Нещо, което беше разказала Лавина Мърфи край огъня, в първите дни от пътуването им — история за германски кораб, който бе претърпял корабокрушение, и злощастните оцелели от него.

Пелинът припукваше, докато гореше. Пушекът му напомни за Коледа, а мисълта за Коледа му напомни за печената гъска и припукването на гъшата мас, и за усещането да заспи заситен и щастлив, докато чува как майка му се смее. Очите му започнаха да парят, преди да си даде сметка, че плаче.

Никой нямаше да разбере.

Никой нямаше да го обвини.

Ръцете му посегнаха към ножа в канията.

Докато го гледаше през пушека, за миг му се стори, че човекът изобщо не е човек, а разлагащо се животно. В яденето на животни нямаше грях.

Защо не можеше да спре да плаче?

Не защото щеше да го направи — а защото в последния миг се оказа, че няма да може. Плачеше, защото това не беше животно, а човек — и дълбоко в себе си Брайънт знаеше, че няма да успее да стигне до края. Плачеше, защото това означаваше, че ще умре — вероятно тук, в тази пещера, където ще се превърне в още един труп, който да се разлага и да изпълва въздуха с топлата воня на гниенето си.

В този миг чу шумове, които долитаха някъде изпод пещерата: тропот на конски копита по камъните и тихи човешки гласове, така че не можеше да различи думите. Погледна навън и видя четирима ездачи, които бавно се носеха през пелина. Бяха индианци, сигурно от племето уашоу, ако се съди по мястото, където се намираше — кльощави като плашила под старите си дрехи от еленова кожа. Брайънт се опита да определи дали му изглеждат опасни. Виждаше, че са ловен отряд, но дали бяха имали късмет в лова? Дали щяха да се опитат да го убият за храна? Представи си селото им, пълно с изпосталели жени и деца, които очакват ловците да се върнат с някаква плячка.

Ако не стореше нищо, щеше да умре. Ако ги повикаше, може би също щеше да умре — но по-скоро и по-бързо, пронизан или изкормен, или прострелян с многобройни стрели.

Брайънт се изправи, размаха ръце и се развика, за да привлече вниманието им.

Обичаят изискваше да си разменят подаръци, така че Брайънт даде на индианците всичко, с което можеше да се раздели. Морскосинята си кърпа за глава, избрана от годеницата му в магазина на главната улица в Индипендънс точно преди да потегли керванът. Лентата от шапката си — изплетена от кожа и украсена с миниатюрни сребърни мъниста. И най-сетне жилетката, която си беше купил от един шивач в Луисвил с първия си чек от работата като вестникар. При всеки дар, който протягаше към тях, мъжете му се усмихваха поред, докато решат помежду си кой да го вземе. Подаръците му спечелиха място до техния огън и дял от вечерята им: хляб от жълъди, сушени корени и шепа гъби.

Той се принуди да се храни бавно, за да не му прилошее. Наведе глава в знак на признателност, срещу всеки един от тях.

Индианците явно разбираха думите, които беше научил от племето шошони, и той допълни ограничения си речник с жестове, пантомима и рисунки в пръстта. Те го осведомиха, че напред по пътя му има езеро, високо в планините, но той не бива да го доближава. Казаха, че в езерото живее зъл дух, за когото твърдяха, че се храни с човешка плът и превръща хората във вълци.

— На’ит — повтаряше му единият от тях, като сочеше към фигурата, която беше нарисувал в пръстта.

Брайънт не разбираше какво се опитваха да му кажат.

Той ги отведе в пещерата и им показа трупа, като се чудеше дали не бяха познавали този човек приживе, дали не е бил от тяхното племе. Попита ги, доколкото успя, дали знаят какъв звяр или зъл дух е убил човека в пещерата. За негова изненада, те се отвратиха от вида на трупа и настояха да го изгорят незабавно, без да изрекат дори една молитва над него.

Може би заради тъмнината, в която не различаваше подробности, или заради гъбите, които беше изял и за които вече не се съмняваше, че имат слабо халюциногенно въздействие, Брайънт не успяваше да разбере какво трябва да изобразяват техните рисунки. Но явно според индианците бруталната смърт на мъжа не беше причинена от човек или див звяр, а някак си от двете едновременно. Човек в кожа на вълк или звяр в кожа на човек? От рисунките им беше невъзможно да се определи, а говореха толкова бързо и толкова тихо, че Брайънт успяваше да разбере само по една на всеки три или четири думи.

Когато се събуди, очакваше ловният отряд вече да е заминал. Но те го чакаха, след като бяха оседлали конете си и бяха угасили огъня. Водачът им беше облякъл жилетката на Брайънт върху туниката си от еленова кожа, което накара Брайънт да се усмихне. Единият от мъжете протегна ръка и му помогна да се качи на седлото зад него, Брайънт с радост прие. Мъжът с жилетката му изръмжа и обърна пъстрата си кобила на запад, по протежение на клокочещия поток, към увенчаните със сняг планини в далечината. Явно щеше да живее поне още няколко дни.

Беше радостен да се махне от тази поляна, над която все още се носеше слабата сладникава миризма на изгорена плът.

Двайсет и четвърта глава

На това трябваше да се сложи край.

„Да се срещнем — беше прошепнал Джеймс Рийд на минаване покрай Джон Снайдър. — В осем часа, в тополовата горичка долу до потока.“

Искаше му се да може да остане със семейството си след вечеря, да прочете някоя приказка на децата на светлината на огъня, докато Маргарет кърпи дрехи, а Илайза Уилямс търка чиниите. Това беше подигравка на съдбата, като се има предвид колко много вечери беше седял на масата за вечеря на семейството си в Спрингфийлд и си беше мечтал да може да се измъкне, за да се срещне с Едуард Макгий.

Но той трябваше да се справи със Снайдър и не биваше да го отлага повече.

Не беше забравил съвета, който му беше дал той последния път, когато се бяха срещнали насаме — „не забравяй какъв човек съм“. Под обвивката на цивилизовано човешко същество Джон Снайдър беше див звяр, а Рийд като истински глупак му беше дал властта да го унищожи. Рийд почти не издържаше да стои вече в присъствието на Снайдър, от страх какво може да направи. И ако това пътуване се беше превърнало в пътешествие през ада, случките със Снайдър го задълбочаваха — като някакво наказание, което по необяснима причина сам си беше наложил.

В осем без четвърт той целуна едно по едно децата по главите и им пожела лека нощ. Каза на жена си, че трябва да говори за някаква дреболия със семейство Брийн; знаеше, че тя изпитва особено силна неприязън към тях, така че нямаше вероятност да го разпитва за какво са говорили, когато се върне. След като се отдалечи от фургоните, той извади носната си кърпа и отри потта от челото си. Веднъж, два пъти, три пъти. Спря се, преди да прекали — в последно време беше забелязал, че косата му бе започнала да оредява на челото от този навик.

Но за всеки случай избърса три пъти и устата си.

Не биваше да целува децата, не и с тази мръсна уста. Беше твърде нечист. А те бяха невинни. Единственото хубаво и чисто нещо в живота му. Не ги заслужаваше.

Пристигна на уреченото място много преди Снайдър и го видя отдалеч, докато се спускаше по склона с широки крачки, без да бърза, както му беше обичай. На хоризонта се виждаше блестяща ивица от оранжево и жълто, която се разтваряше в гъста, нощна чернота. Снайдър се закова пред Рийд.

Но когато протегна ръце към него, Рийд отстъпи крачка назад. Беше разиграл тази сцена в главата си поне сто пъти, но никога не беше отивал по-далеч от този миг.

— Не — рече той.

Щеше да се наложи да импровизира в движение.

— Чуй ме. Дойдох да ти кажа, че всичко между нас свърши. Трябва да му се сложи край.

Снайдър отново протегна ръце, този път по-агресивно.

— И защо си мислиш, че ти определяш това? Ще свърши, когато аз кажа.

Рийд успя да се отдръпне за втори път.

— Слушай ме. Сериозно ти говоря. Вече няма да правя това.

Лицето на Снайдър се изкриви от грозна усмивка. Вече беше ядосан.

— Бях нещастен и търсех начин да избягам от себе си — продължи Рийд. — Но вече не разполагам с този лукс. Трябва да играя ролята, която ми е отредена. Хората все още разчитат на мен — или поне някои от тях. А ако ги предам, какво ще стане с кервана? Те имат нужда от мен.

— Имаш доста високо мнение за себе си — отбеляза Снайдър и тежко пристъпи срещу Рийд. — Аз мога да им разкажа за теб, да им кажа какво ми даваш да ти правя. Да им кажа, че молиш за него и си го искаш.

Рийд се опита да преглътне, но откри, че не може да го направи.

— Така ще замесиш и себе си — успя да отвърне накрая той.

Но вече не беше сигурен дали Снайдър изобщо го е грижа за това. Прилоша му — как изобщо си беше позволил да стане жертва на човек като Снайдър? Как е било възможно да го пожелае толкова силно?

Как беше възможно все още да го желае? Масивните му силни рамене. Миговете на груба, сурова, трескава забрава.

— Няма значение какво съм направил — рече Снайдър. — Извратеният не съм аз.

— Някои от мъжете няма да мислят така, можеш да се обзаложиш, че е така. Никога повече няма да те погледнат по същия начин.

— Ами жена ти? — попита го Снайдър.

По лицето му се четеше чиста, злобна радост.

— Как си мислиш, че ще те погледне тя, след като ѝ разкажа какво си правил на колене и как си молил за още?

Той се разсмя, когато лицето на Рийд се изкриви.

— Няма да посмееш да го направиш — каза Рийд.

Светът пред очите му се въртеше от страх. Чувстваше се като в сън, като в сюрреалистичен трескав кошмар.

— Не ти стиска — добави той.

Снайдър го удари в лицето. Ударът беше толкова силен, че Рийд едва не изгуби съзнание. В следващия миг бе проснат вече на земята. Снайдър го възседна през гърдите. Болката беше истинско облекчение — откъсна го от лепкавата, тревожна жега на мислите му и го върна в настоящия момент. Той задавено си пое дъх. Следващият удар заби тила му в пясъка под главата му. Тежестта на Снайдър го смазваше. „Ще ме убие“, осъзна Рийд. Беше му трудно да възприеме тази мисъл дори в момента, в който това се случваше наистина.

— Шибани педали — рече Снайдър, но звучеше съвсем спокойно. — Мразя шибани педали…

„През цялото време е искал да ме убие.“

Но преди Снайдър да го удари отново, и двамата чуха гласове — твърде далеч, за да различават какво казват, но несъмнено увлечени в спор помежду си. Сетне въздухът се разцепи от изстрел — като яростен удар, който отекна в падината. Снайдър се отдръпна от гърдите на Рийд, стреснат като див звяр.

— Какво става, по дяволите? — попита той.

Рийд не му отговори. Вместо това мъчително се изправи на крака и се хвърли към коня си, като едва успя да се качи на седлото. Отнякъде по подутото му лице се стичаше кръв. Беше му трудно да вижда както трябва. Мислите му бяха заглъхнали до едва доловимо жужене в тила. Наложи си да се съсредоточи максимално, за да остане на гърба на коня си — на една част от него ѝ се искаше да падне, да продължи да пропада все по-далеч от себе си и да се изгуби без следа. Да изчезне от лицето на земята.

Докато стигне обратно до лагера, пререканието вече се вихреше с пълна сила. Дребничкият Уилям Еди се беше изправил срещу Патрик Брийн, който с лекота го превишаваше два пъти. Еди, точен стрелец, беше стиснал пушката си, но не заплашваше Брийн с нея, поне засега. И двамата бяха почервенели и се надвикваха. Отстрани стоеше малко момче, на не повече от три или четири години, което се скъсваше от рев. Около тях се беше образувал кръг от други хора от кервана.

Рийд тежко се свлече от седлото, а лицето му болезнено пулсираше на мястото, където го беше ударил Снайдър. Почти не чуваше мислите си през червената пелена на болката.

— Какво става тук? — попита той.

Гласът му сякаш прозвуча някъде отдалеч.

Брийн му хвърли един поглед, после отново се обърна към него и го погледна по-внимателно.

— Какво ти има на лицето?

— Няма значение — отвърна Рийд.

Вече дишаше малко по-леко. Стисна очи и отново ги отвори, в опит да проясни зрението си. Извади носната си кърпа и се зае да бърше лицето си — внимателно и методично.

— За какво се карате?

Брийн посегна да хване малкото момче, което плачеше, но Еди пристъпи пред него.

— Ще ти кажа какво стана — този малък крадец нападна провизиите ми и открадна сухарите, които си бяхме запазили за закуска.

Сухари. Рийд не беше хапвал сухар от една седмица. Сигурно никой от експедицията вече нямаше достатъчно брашно за сухари, с изключение на семействата Брийн и Мърфи. Той си спомни за инцидента със Стентън и револвера. Беше цяло чудо, че при тези обстоятелства все още никой не се беше опитал да отнеме насила храна от семейство Брийн. Но нямаше как да го каже на Патрик; той беше въоръжен и не би се поколебал да стреля.

— Това са просто сухари, мистър Брийн. Какво предлагаш да направим — да обесим момчето? — попита го Рийд.

Той сведе поглед към носната кърпа в ръцете си, подгизнала от собствената му кръв, и отново побърза да вдигне очи към Патрик Брийн.

— Никой няма да пипне Питър — намеси се Еди. — Освен ако не иска да получи куршум в корема.

Значи момчето беше синът на Еди.

— Той е крадец. Заслужава един хубав пердах — рече Брийн и се изплю, като едва не улучи Еди по обувката. — Децата не измислят сами такива неща.

— Какво трябва да означава това? — попита го Еди, тихо и заплашително. — Да не казваш, че аз съм го подучил?

— Просто искам да кажа, че крушата не пада по-далеч от дървото.

Еди понечи да вдигне пушката си и Рийд едва успя да отклони цевта.

— Не искаш да го правиш, Уил — рече му той.

— Ти сам дойде да ме молиш за храна — продължи Брийн. — Не отричай.

— А ти ми отказа дори една хапка — отвърна му Еди. — Това не беше много християнска постъпка от твоя страна. Семейството ми умира от глад, а ти имаш добитък. Но не искаш да заколиш нито едно животно, дори за да спасиш живота на децата ми.

Брийн грозно се намръщи.

— Не съм виновен, че добитъкът ти е избягал, нито че не си носиш достатъчно провизии. Може би щях да ти продам някоя крава, ако имах повече, но аз неслучайно водя този добитък със себе си.

— Положението е извънредно. Никой от нас не знаеше в какво се забърква.

Главата на Рийд пулсираше от болка. Имаше нужда от студен компрес и прах от върбова кора. Продължаваше да чува гласа на Снайдър в главата си, като откъснат от някакъв разпокъсан кошмар. „Педал.“

— Семейство Еди не са единствените — започна той.

Рийд натъпка изцапаната си носна кърпа в джоба и се постара да се изправи в целия си ръст, но гласът му прозвуча все така пискливо сред виковете на останалите.

— За никого не е тайна, че много от семействата са накрая на провизиите си.

— Така си е — обади се Аманда Маккъчън.

Лицето ѝ вече изглеждаше хлътнало върху черепа, все едно от началото на пътуването цялата ѝ подкожна мазнина се беше стопила от слънцето.

— Ако моят Уил не се върне скоро, положението ми ще стане отчайващо — добави тя.

Уил беше потеглил заедно със Стентън, за да търсят провизии — с разрешението на Рийд.

Рийд вдигна ръце, за да накара хората да замълчат. Във въздуха вибрираше усещане за едва потискана паника. А кой друг, ако не някое истинско чудовище, беше способен да гледа как едно дете умира от глад? Патрик Брийн беше способен на това. Рийд не се съмняваше. В този керван имаше предостатъчно чудовища.

И грехове.

— Налага се да приемем възможността Чарлс Стентън и Уил Маккъчън да не се върнат — рече той, като говореше строго, но спокойно. — Или да не се върнат… навреме. Пътят оттук до Калифорния е дълъг и опасен.

Лавина Мърфи присви очи срещу него.

— И какво предлагаш да направим?

Беше толкова уморен.

— Вие знаете какво мисля. Трябва да съберем провизиите си на едно място…

Гласът му едва не беше удавен от избухналите възражения.

— … и да започнем да ги раздаваме на строго определени дажби — упорстваше той. — Няма друг начин.

— Защо моето семейство да страда заради това, че някой друг е бил твърде стиснат да вземе достатъчно? — възрази Патрик Брийн, като вече крещеше. — Аз не съм виновен. Какво да се прави, толкова по-зле за тях. Няма да оставя моите деца да гладуват.

Някои сред тълпата се разшумяха в знак на съгласие.

Нещата загрубяваха по-бързо, отколкото очакваше Рийд.

— Да не започваме с обвиненията — рече той. — Всяко семейство от кервана изпитва затруднения…

— Лесно ти е да го кажеш. Ти си от онези, които имат нужда от помощ, а не от тези, които ще трябва да пожертват нещо — прекъсна го Лавина Мърфи.

„Педал. Извратеният не съм аз.“ Дали беше възможно онова, което се беше случило в пустинята — всички загуби, които беше понесъл, всички животни, които въртяха очи като обезумели, надупчени от куршуми, и онези, които просто бяха изчезнали безследно през нощта — всичко това да е било наказание за собствените му грехове?

— Така е, мисис Мърфи — отвърна тихо той. — Наистина е така. Но нима не подписах разписка, в която обещавам на Джон Сътър да му платя за всички стоки, които ще купи за нас Стентън от него? Аз не съм лишен от щедрост.

Брийн поклати глава. Брадата и косата му бяха пораснали въздълги. Всички бяха започнали да се запускат, изгубили волята си да се поддържат чисти и спретнати. Да останат цивилизовани. Ден след ден, всички ставаха все по-диви и мръсни, все по-подобни на зверове.

— Лесно ти е да даваш обещания, когато не се разделяш със залъка си — рече той.

Рийд вече виждаше, че няма да достигнат до решение. Но нещата можеха да загрубеят много, при това много бързо. Всеки мъж в състава на експедицията имаше пушка и беше готов да я използва, за да се защити. От друга страна, Рийд съчувстваше на Уилям Еди, който бе разчитал на дивеча по пътя, за да изхранва семейството си. Беше отличен стрелец и шансовете бяха на негова страна; откъде можеше да знае, че в равнината необяснимо ще липсва дивеч? Днес страдаше семейство Еди. Но утре щеше да бъде семейство Маккъчън, а не след дълго — и неговото собствено семейство.

Той зърна жена си, която се приближаваше към събраната тълпа. Колко дребна изглеждаше, увита в своя шал. Продължаваше да скърби за изгубения фургон. И той знаеше, че обвинява него за това. Но си спомни не за нейните вещи, а за куклата на дъщеря си — облечена с памучни парчета, захабена и износена от любовта на детето към нея — която бе останала заровена в земята на много мили назад по пътя им, като една последна частица надежда, която вече бе зарината с пръст и изгубена навеки.

Рийд се канеше да заговори отново, когато Джон Снайдър изведнъж си проби път през тълпата. Рийд не го беше видял да се доближава. Щеше да си помисли, че е пиян, ако не знаеше, че в целия керван вече не е останал почти никакъв силен алкохол или бира. Освен това нямаше и кога да се е напил — току-що беше толкова близо до него, че усещаше миризмата му, добре познатата воня на пот и кожа от сбруята на воловете по пръстите му.

— Задръжте малко — рече Снайдър. — Преди да чуете и една дума повече от устата на този човек…

Той рязко кимна към Рийд, преди да продължи:

— … трябва да ви кажа нещо за него. Той не е такъв, какъвто си мислите.

Рийд остана без дъх в дробовете си. Дори след като Снайдър го нападна под тополите, дори след жаждата за кръв, която долови в мускулите на Снайдър, след гнева му, след кръвта по носната кърпа на Рийд — дори след всичко това той все още си мислеше, че няма да посмее да изпълни заканите си…

— Какво искаш да кажеш? — попита го Брийн.

Рийд прочете по лицето на Снайдър какво удоволствие му доставяше вниманието на тълпата, която мигновено притихна в очакване на следващите му думи: същото наслаждение, което изпитваше винаги да мачка и да унищожава, и да оставя отворени рани след себе си.

Рийд не даде на Снайдър шанс да отговори. Не можеше да си го позволи. В противен случай щеше да увисне на някое дърво, преди да се стъмни.

Той се хвърли върху Снайдър и го събори на земята. За миг останаха притиснати един до друг, лице в лице. Ръцете на Снайдър, които го сграбчиха за китките, му бяха познати; дъхът в лицето му му носеше интимен спомен. Рийд не виждаше какво правят другите, но чуваше стреснатото им мърморене, внезапното им ахване. Очакваше някой да ги разтърве, но никой не се намеси. Никой не го спря.

Удареното място на лицето му пулсираше; главата го болеше толкова силно, все едно всеки момент щеше да се пръсне.

Секундите отминаваха като часове. Снайдър го беше сграбчил за гърлото, но Рийд не пускаше яката му. Накрая Снайдър отпусна хватката си, но само за да посегне към колана си, където държеше ловджийския си нож, затъкнат в канията. Рийд го беше виждал десетки пъти да си играе с него. Снайдър възнамеряваше да го убие; Рийд вече не се съмняваше в това.

„Педал. Педал. Ами жена ти?“

Рийд очакваше всеки миг да усети как ножът се забива в тялото му, между ребрата. Но в следващия вече го държеше в собствената си ръка.

И го заби до дръжката в гърдите на Джон Снайдър.

За част от секундата Рийд беше залят от облекчение, сякаш в крайна сметка не беше искал нищо друго освен това. Дробовете му сладостно се изпълниха с въздух в същото време, в което тялото на Снайдър омекна върху него, като изпусна продължителна суха въздишка, наподобяваща повей на вятъра над равнините. Сетне Рийд вече не чувстваше нищо, докато гледаше как Джон Снайдър се отмята по гръб, напълно безжизнен, а очите му се отварят към небето, без да го виждат.

Двайсет и пета глава

Мери Грейвс се канеше да си легне, когато чу силни гласове и видя хората, които бързаха покрай техния лагерен огън. Дали не се беше случило нещо ужасно? Първата ѝ мисъл беше за нов пожар, за нападение на индианци или разбойници, които искат да им откраднат последния останал добитък.

Сърцето ѝ заби по-бързо. Тя пое след тълпата и стигна до лагера на семейство Донър. Джордж Донър, седнал до огъня, вдигна глава при внезапната им поява. Луис Кесибърг и Уилям Еди държаха Джеймс Рийд от двете страни. Рийд изглеждаше ужасно. Цялото му тяло неконтролируемо се тресеше. На челото му се беше надигнала огромна цицина, а на челюстта му тъмнееше синина. Едва след това Мери забеляза, че ръцете му са окървавени. Кесибърг блъсна Рийд, за да го накара да падне на колене.

— Беше истинска глупост да последваме този човек. Той ни повлече през планините и през онази пустиня. Аз ви казвах, че не знае какво прави, но вие не искахте да ме чуете! А сега стигна и дотам да убие човек…

Донър най-сетне се изправи.

— Кого?

— Джон Снайдър, водача.

Мери изпита мигновено облекчение: не обичаше Снайдър. Донър също не го обичаше. Никой не го обичаше. Сред хората от кервана имаше някои, които човек със сигурност можеше да убие и да му се размине; Мери беше принудена да си признае, че може би и нейният баща беше един от тях. А по някаква необяснима причина изпитваше съчувствие към Рийд, когото баща ѝ ненавиждаше.

— И какво искате да направя? — попита ги Донър, искрено озадачен.

Той се огледа, сякаш беше изненадан от появата на тълпата.

— Нали си водач на кервана, мамка му? — каза Кесибърг. — Или поне беше.

Кесибърг сякаш се изплю, когато произнесе последната дума. Мери се изненада от това. Преди той беше един от най-верните поддръжници на Донър. Но у Кесибърг нямаше място за лоялност.

— Той току-що уби хладнокръвно човек. Не даде на Снайдър никакъв шанс да се защити. Какво да правим с него?

— Убийството е углавно престъпление — обади се Самюъл Шумейкър, все едно някой имаше нужда да му се напомня.

Хората може би все още се държаха така, сякаш Джордж Донър продължава да ги ръководи, но всички си даваха сметка, че от няколко седмици начело на кервана беше Джеймс Рийд. Той беше свършил грубата, мръсна работа, беше открил път през пустинята и беше изслушвал всичките им скандали и оплаквания. Беше им служил безкористно и беше запазил спокойствие в миговете на паника и тежки загуби — но въпреки всичко това те обсъждаха дали да не го обесят на някое дърво. „Защо Чарлс Стентън не беше тук?“ Тази мисъл се появи сама в главата на Мери, но когато ѝ обърна внимание, нямаше нищо против гърдите ѝ да се стоплят от нея. Стентън щеше да ги вразуми. Нямаше да им позволи да направят нещо лошо на Рийд.

Колкото повече време го нямаше Стентън, толкова повече вътрешната ѝ съпротива срещу укорите и предупрежденията на баща ѝ, както и срещу собствените ѝ колебания, нарастваше. Сега, когато бяха лишени от спокойното му присъствие, тя усещаше с още по-голяма острота как той е бил единственият разумен човек сред тях.

Беше наясно, че има някакви ужасни тайни, които го гризат отвътре, и че би трябвало да знае какви са тези тайни, преди да му се довери. Освен това беше започнала да си дава сметка и за нещо друго: само един човек с истинска съвест е способен да се измъчва толкова тежко от собственото си минало, че да му личи във всеки негов жест — в разкаянието, което се четеше в стойката на раменете му, в гласа му и в начина, по който отбягваше погледа ѝ въпреки напрежението — приятното напрежение — за което не се съмняваше, че изпитват и двамата.

— Това може и да е вярно на суверенната територия на Съединените американски щати — говореше Донър. — Но нека да ви напомня, че вече сме преминали границите на тази територия. Законите на САЩ не са в сила на мястото, на което се намираме сега.

Очите му се стрелнаха към Рийд. Какво ли си мислеше, запита се Мери. Рийд от самото начало му се беше съпротивлявал и в крайна сметка го беше изместил от мястото на водач. Но Донър само поклати глава.

— Ако убиете този човек, това по същество ще представлява незаконна саморазправа.

— Мен ако питаш, говориш пълни шибани глупости — отвърна Кесибърг с крива усмивка, която никой не можеше да сбърка с дружелюбна. — Става дума за библейските закони. Той уби Джон Снайдър. И заслужава да умре за това.

Колкото и да беше отвратителен Кесибърг, хората сякаш се вслушваха в думите му. Явно упражняваше някаква власт върху тях.

Колкото до Мери, гласът ѝ сякаш беше заседнал в гърлото. Трябваше да каже нещо, но благоразумието не ѝ позволяваше да го направи.

Винаги се беше отнасяла практично към нещата, дори прекалено. Искаше ѝ се понякога да проявява страст и да позволява на убежденията си да се изливат от нея, неподправено и открито.

Може би точно тези качества бяха привлекли Стентън у Тамсен.

Мери не отвори уста да каже нищо. Радваше се поне, че някои от останалите не бяха съгласни с думите на Кесибърг.

— Няма да убия човек, ако не го е наредил съдията — рече накрая Милт Елиът. — Не бива да правим нещо, заради което можем да си имаме неприятности по-късно.

— Прокудете го — обади се изведнъж Тамсен.

Всички се извърнаха към нея и само дрехите им прошумоляха. Въпреки всичко, което се беше случило — въпреки това колко я ненавиждаха хората и колко малко ѝ вярваха вече — тя държеше главата си гордо вдигната и не се боеше да срещне погледите им. В очите на Мери изглеждаше едва ли не царствена.

Нещо в стомаха на Мери се сви при вида ѝ. Хората все още се бояха от нея, в това нямаше съмнение. Пеги Брийн и Елеанор Еди разправяха на всички, че тя е използвала вещерските си умения, за да изсмуче волята за живот на Джордж Донър, като сукубус. Говореха и за онзи случай с пожара. Мери не вярваше на най-лошите слухове — и въпреки това виждаше, че Тамсен поема сериозен риск в този момент, като надига глас в защита на Рийд.

И то в момент, когато Мери не успя да го направи.

— Господ трябва да го съди, а не ние — продължи Тамсен. — А за онези от вас, които си мислят, че това е твърде милостиво наказание, помислете си пак: човек не може да оцелее сам в тази пустош. Да го прогоним, ще бъде същото като да го осъдим на смърт.

Кесибърг я изгледа с ненавист. Мери не пропусна да забележи това.

— Повечето от вас сигурно не познават Джон Снайдър с друго, освен като водач на воловете — каза той. — И си мислят, че го е бивало само да води животните и да изпълнява заповеди. Но той носеше своята част от отговорността за всички. И ние му го дължим.

Донър се намръщи.

— Трябва да разберем какви са фактите. Знаем ли защо мистър Рийд е извършил това?

Преди Кесибърг да му отговори, Донър вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Джеймс?

Рийд тежко преглътна. Едното му око беше толкова подуто, че почти се беше затворило.

— Вие всички видяхте какво правеше той и знаете какъв човек беше. Беше лъжец и се надяваше да провали живота на други хора със своите лъжи. Той ме нападна и аз… аз трябваше да се защитя.

— Недей да хулиш мъртвите — тросна му се Кесибърг и го удари, като го принуди отново да падне на четири крака.

— Понякога буйстваше и говореше както не бива — обади се Уолт Херън. Уолт беше най-близкото нещо до приятел, което имаше Снайдър. — Но както каза Кесибърг, това не е причина да бъде убит.

Тълпата се разшумя. Мери се обърна и видя как хората се раздвижиха, а сетне Маргарет Рийд си проби път между тях и излезе на поляната.

Тя се обърна направо към Донър, все едно всички останали нямаха никакво значение.

— Не убивай моя Джеймс, умолявам те.

Беше дребна жена и явно беше болна от нещо. Но въпреки това у нея прозираше някаква ярост, твърда и остра като стомана.

— Той е сторил нещо ужасно, не споря за това. Убил е човек и заслужава да бъде наказан. Но аз ви умолявам да се съобразите с обстоятелствата и с всичко добро, което е направил за този керван.

— Добро — какво добро е направил? Той едва не ни докара смъртта в пустинята! — възрази Кесибърг.

— При всички положения щеше да ни се наложи да прекосим онази проклета тягостна пустиня, независимо кой ни води — обади се решително Лавина Мърфи.

Тя също си беше пробила път сред тълпата и беше застанала зад Маргарет, от дясната ѝ страна, като войник зад капитана на своя отряд. Лавина имаше тринайсет деца и беше единствената жена от целия керван, която бе начело на семейството си, така че се радваше на известно уважение — макар и някои шепнешком да мърмореха за мормонските ѝ убеждения.

Кесибърг изглеждаше потресен. Мери не знаеше дали някога изобщо е чувала някой да му възрази, а може би и самият той го чуваше за пръв път.

— Но Джеймс ни преведе през нея, нали? — попита настоятелно Маргарет. — И никой не загина, макар и всички да си мислехме, че сме обречени.

Нямаше възражения. Говореше истината.

— Ако го убием, няма да върнем мъртвеца към живот — продължи Маргарет. — Изслушайте ме, преди да вземете решение. Не знам защо Джеймс е направил това, което е направил, но ви умолявам да помислите за него като цяло и така да решите дали не можете да откриете у себе си милосърдие към него. Аз току-що бях останала вдовица и бях болна, а трябваше да храня четири гърла. Джеймс Рийд се ожени за мен, когато никой друг нямаше да го направи. Осигури дом за децата ми, покрив над главите им и храна, която да сложа на масата. Отнася се с тези деца така, все едно са негови. Само човек със забележителна щедрост и милосърдие би направил всичко това, не мислите ли?

Мери усети как очите ѝ се пълнят със сълзи, докато я слушаше.

— Той работеше до припадък за децата на друг мъж, когото не познаваше — рече Маргарет.

Тялото ѝ видимо трепереше, но тя контролираше изражението и стойката си.

— Какъв човек е способен на това? Умолявам ви…

Тя закрачи покрай хората от тълпата, които се бяха събрали в кръг, като поглеждаше всекиго в очите.

— … умолявам ви да намерите някакъв друг начин да го накажете, да, но да не отнемате живота му. Пощадете съпруга ми.

Настъпи дълго мълчание. Главата на Рийд беше увиснала между раменете, докато траеше тази реч — може би с право си даваше сметка, че ако каже една дума не на място, това може да означава край за него — но сега Мери видя как избърса лице във връхната дреха на рамото си, и се запита дали и той не се опитваше да изтрие собствените си сълзи.

Мери чуваше вятъра, който шепнеше в далечината. Чуваше и собственото си сърце, което барабанеше в гърлото и главата ѝ. Слънцето сякаш се взираше надолу към тях, като око без клепачи.

Най-сетне Донър заговори, за да обяви решението си:

— Ще си тръгне оттук без нищо — нито кон, нито храна.

Сякаш всички сили напуснаха Маргарет отведнъж. От гърлото ѝ се изтръгна тих потресен стон и тя се срина до мъжа си. Беше невъзможно да се определи дали е обзета от облекчение, или от тревога, но тя се разплака до него с такава сила, все едно нещо се беше разкъсало в нея.

През това време Кесибърг хвърли още един суров поглед на Тамсен, преди да се изплюе на земята в краката ѝ.

— Махнете го оттук, преди сам да го убия — рече той и се обърна.

Докато си пробиваше път между хората, ги разблъска толкова грубо, че едва не събори Лавина Мърфи на земята.

Едва тогава Мери се втурна напред, защото знаеше, че ако се забави и миг по-дълго, ще изгуби своя шанс да направи нещо. И докато Тамсен помагаше на Рийд да се изправи на крака — окаян, потресен и все още окървавен — Мери се притече на помощ на ридаещата му жена, като я прегърна, за да ѝ помогне да стане. Тамсен улови погледа на Мери и тя усети как между тях прескочи нещо, нещо като разбиране. Подозираше, че Стентън — ако някога изобщо се върнеше — нямаше да одобри връзка между нея и Тамсен. Но по някаква причина тази мисъл достави голямо удоволствие на Мери. Не беше сигурна какво точно искаше от него, но във всички случаи не беше одобрението му.

След тази вечер — когато Джеймс Рийд потъна в мрака завинаги, без да възрази нито веднъж, и това я обезпокои повече от всичко друго — Мери се премести при семейство Рийд, за да им помага. Съчувстваше на Маргарет — вече двойно вдовица — и се радваше, че може да бъде полезна с нещо.

Двайсет и шеста глава

Джеймс Рийд беше стигнал чак до конюшнята, за да вземе коня си, преди да си даде сметка, че е забравил новата си шапка. Докато крачеше обратно към кабинета, си представяше шапката на закачалката на стената: с широка периферия като на квакер, изработена от черен филц, с тънка лента от обикновена кафява кожа. Можеше да изчака до следващия ден и да язди до къщата си с гола глава — след като остави старата си шапка, прогнила от пот, в ателието на шапкаря — но го разтревожи повече моментната проява на разсеяност. Не беше свикнал да забравя нищо. Не беше свикнал и да язди през града без шапка, и когато си го помисли, притеснено попи чело с носната си кърпа — веднъж, а после още два пъти.

Но когато отвори със замах вратата на кабинета си, с изненада откри вътре новия младши чиновник Едуард Макгий, който седеше зад собственото му писалище, отворил пред себе си счетоводна книга. Макгий вдигна поглед към него.

Ако някой трябваше да се стресне, това беше той, но вместо това Рийд се почувства така, все едно са го хванали на място, където не бива да бъде.

Вълнистата коса на Макгий беше бледозлатиста, а очите му бяха тъмни и необичайно красиви. И в онзи миг не изглеждаха гузни, а сякаш знаеха нещо повече, така че младежът изглеждаше по-възрастен от годините си. Имаше същия дълъг, остър нос, изваяни скули и ясно очертана челюст като младите ирландски благородници, които Рийд беше виждал отдалеч като дете.

— Макгий, нали така беше? — рече Рийд, като затвори вратата зад гърба си. — Ти дойде на мястото на Сайлъс Пенипекър.

Макгий приглади косата си с ръка.

Рийд неловко се прокашля, преди да продължи:

— Струва ми се, че си сбъркал моето писалище със своето.

По лицето на Макгий се плъзна младежка усмивка, която сякаш го освети отвътре. После той бързо се поправи и отново погледна Рийд съучастнически, все едно двамата споделяха някаква тайна.

— Моля за извинение, сър. Но не е това, което изглежда — мистър Фицуилямс ме изпрати да я донеса. И ми каза точно къде стои. Не съм пипал нищо друго на писалището, сър.

— А Фицуилямс ли ти каза да я отвориш? — попита Рийд, като кимна строго към счетоводната книга.

Макгий не отклони поглед.

— Исках да се убедя, че съм взел правилната. Понякога човек може да се обърка в сметките.

Младежът беше непоправим — и със сигурност лъжеше.

Рийд изпита болезнена тревога, когато Макгий се изправи от неговия стол — поразен от високия му ръст и от начина, по който се опъваше ризата по мускулите на гърдите му. В него имаше някаква енергия — нещо, което Рийд не можеше да определи съвсем точно — и му се прииска да протегне ръка и да го докосне.

Рийд не помръдна от мястото си, в очакване на този миг.

Но вместо това Макгий си взе сакото и се отправи към вратата.

По някаква неопределима причина Рийд не беше готов да го освободи. Той остана на мястото си, така че Магкий не можеше да излезе.

— Защо не седнеш да пиеш едно уиски с мен, мистър Макгий? Може би ще мога да ти обясня тези сметки, които не разбираш.

Макгий не се отказа от своя блъф — ако изобщо беше такъв. Вместо това прие поканата и се настани удобно, докато Рийд наливаше две щедри дози уиски от бутилката, която държеше в чекмедже на писалището си. Двамата седнаха един срещу друг на столовете до прозореца, където светлината на залязващото слънце падаше в скута на Макгий и докосваше челюстта му, все едно искаше да я погали. На лицето му сякаш непрестанно грееше широка усмивка, дори когато говореше сериозно, и Рийд често се улавяше, че не чува какво точно му казва по-младият мъж, докато се взира в устата му.

Макгий изказа благодарност за това назначение — работа за истински мъже, както се изрази — след като беше прекъснал чиракуването си при някакъв актьор. Историята отначало се стори преувеличена на Рийд — а може би дори измислена — но когато научи повече за детството на Макгий в Ню Йорк, за студеното и безжалостно отношение на баща му и за това, че беше изгубил и двамата си родители от болест, той започна да омеква към младежа. Нямаше съмнение, че в миналото на Макгий има нещо тъмно — някаква тайна, за която не казваше на Рийд. Но той не настоя да я научи. Не го интересуваха подробностите, а само начинът, по който го гледаше младежът — като източник на светлина сред целия мрак наоколо. Като че не беше възможно.

— Но стига толкова за мен — рече накрая Макгий, макар че изобщо не изглеждаше готов да спре да говори за себе си. — Миналото ми надали е по-лошо от онова, за което всеки може да прочете във вестниците.

Той се засмя и стомахът на Рийд подскочи в предчувствие. Сетне кръстоса краката си в другата посока, преди да продължи:

— Чета всички вестници, до които се добера. Обичаш ли да четеш новините, мистър Рийд?

— Аз ли? — Рийд се намръщи в чашата си с уиски.

Нямаше никакво желание да отговаря на въпроси. Отново се почувства като хванат на местопрестъпление, разкрит.

— Предполагам, че следя новините дотолкова, доколкото го прави всеки друг служител.

Това накара Макгий да се впусне в поредица от развлекателно ужасяващи истории, за които беше прочел наскоро. Как продължават да намират нови тела на жертви цели две седмици, след като някакво ужасно торнадо беше връхлетяло натоварения търговски маршрут между Начес и Нашвил, и как християнските свещеници протестират срещу премиерата на скандална пиеса във Филаделфия. Както и необичайната история за германски кораб, който се беше изгубил в открито море и след няколко седмици безплодно очакване някой да им се притече на помощ, пасажерите и членовете на екипажа са били принудени да прибегнат до канибализъм, за да оцелеят. Очите на Едуард грееха, докато му разказваше нови и нови подробности — как бяха изкормили труп в спасителна лодка в морето, как бяха натрошили ребрата му, за да изсмучат костния мозък — и Рийд отново се запита дали Едуард не си измисляше. Но защо да го прави — само за да удължи този момент? На него също не му се искаше да свърши.

— Питах се, мистър Макгий, дали да не вечеряме заедно? Тъкмо бях тръгнал към грил ресторанта нагоре по улицата.

Откъде се беше взела тази идея? В действителност бе тръгнал към дома си, за да вечеря със своето семейство. Маргарет и децата го очакваха. Но някак си му се струваше особено важно този разговор с младшия чиновник от предприятието му да не свършва.

— Приготвят чудесно агнешко с ментово желе. Ако настояваш да натрошиш кокалите за костния мозък, заповядай.

Рийд се беше опитал да се пошегува — нещо, което обикновено не правеше. Остана изненадан от себе си.

Остана изненадан и по-късно, когато си даде сметка, че така и не се беше сетил да вземе новата си шапка.

Неизбежното започна още същата вечер, защото Едуард Макгий наистина беше видял нещо у Рийд с проницателните си очи — и бе открил, или бе почувствал, присъствието на онази тайна, която бе заровена дълбоко в Джеймс Фрейзър Рийд. Беше разбрал какво иска Рийд — вероятно много преди самият Рийд да си го признае.

Случи се, докато отпиваха бренди след вечерята, а алкохолът беше отпуснал вече Рийд и го бе накарал да свали гарда. Позволяваше си да се заглежда по-продължително в младшия чиновник, а той не извръщаше поглед. В един момент и двамата се протегнаха едновременно за бутилката с бренди и ръката на по-младия мъж се отпусна върху тази на Рийд. Беше само за миг, но това беше достатъчно. Рийд щеше да си спомня за това докосване до края на живота си.

Следващите шест месеца бяха истинско блаженство. Рийд се преобрази в хлътнала до уши гимназистка. Беше му трудно дори да си представи как е живял без любов толкова дълго време.

Двамата минаваха за колеги, а Едуард влезе в ролята на личен асистент на Рийд. Беше съвсем естествено, нали така — един личен асистент да го придружава в командировки извън града и на продължителни обеди в клуба, и да остава до късно заедно с него в кабинета. Двамата го правеха под носа на всички. Рийд беше изумен, че им се разминаваше.

Едуард дори бе споменал за възможността двамата да избягат заедно. Да заминат за Калифорния, за да започнат нов живот. Рийд можеше да се отърве от всичките си отговорности: от Маргарет и нейната челяд, от бизнеса, от грижите за голямата си къща и земите около нея! Разбира се, той беше работил дълго и упорито, за да ги има, но искаше ли ги наистина? Не предпочиташе ли вместо това да се радва на свободата?

Рийд не беше пестил усилия през целия си живот, за да успее — изпълнен с отчаяно желание да остави по-далеч зад гърба си бедността, в която беше отраснал. Но въпреки това не можеше да избере свободата. Тя не му се струваше истинска. Изглеждаше му като илюзия. И не можеше да си представи да изостави семейството си. Нещото, което не беше в състояние да обясни на Едуард, който нямаше истинско семейство.

„Ти се боиш да бъдеш щастлив — упрекна го Едуард. — Не ми вярваш.“

Но Едуард грешеше. Рийд му вярваше — и още как. Вярваше му прекалено много. И точно в това бе коренът на всички проблеми.

Тогава Рийд не успя да види онова, което щеше да последва по-късно през годините. Усещането за неудовлетвореност, което постепенно щеше да се надигне между тях. Болезнената и неконтролируема ревност и подозренията, че Макгий е пренасочил симпатиите си към други мъже. Тогава Рийд не знаеше и за сметките. Щяха да минат няколко години, преди Фицуилямс да му посочи несъответствията — и да настоява, че няма друго възможно обяснение освен това, че Едуард си бе присвоявал средства от тях, тайно и непрекъснато, в продължение на години.

Как можеше да знае Рийд тогава, че когато по-късно се опита да изобличи младежа, Макгий ще го заплаши с това, че ще разкаже на целия свят за всичко, което се беше случило между тях, и ще настоява за пари, за да си мълчи — голяма сума, която да му се плати незабавно, и годишна издръжка в добавка към нея? Как можеше да предположи, че исканията на Макгий ще грозят да съсипят живота му, така че няма да му остане друг избор, освен да избяга от Спрингфийлд?

Как можеше да знае Рийд, че планът на семейство Донър да потеглят на запад в крайна сметка щеше да го спаси?

Нямаше как да го знае, разбира се. Нямаше как да подозира за това. А и може би нищо нямаше да се промени, ако го знаеше. Защото онази усмивка на Едуард се беше забила в сърцето му като рибарска кукичка. Онази самота в тъмните очи на Едуард — тя беше истинска, Рийд не се съмняваше в това. Тя го беше призовала, беше отговорила на неговата собствена самота, беше отнела силите му. Докосването на това момче го бе изпълнило с живот. Нямаше как да го спре. Каквото имаше да става, щеше да стане.