Глад

Шеста глава

„Сбогом, сбогом.“

Думите продължаваха да отекват в главата на Стентън, макар че останалата част от кервана — заселниците, които щяха да продължат към Орегон — бяха потеглили още преди няколко часа, като оставиха по-малката група на брега на реката Литъл Сенди. Заминаха с повече от сто фургона, които вдигнаха облак от задушлив прах. Дали наистина нямаха търпение, или Стентън само си го беше въобразил? Дали наистина бяха нетърпеливи да оставят зад гърба си лошия късмет и спомена за закланото момче от семейство Найстром? Да се разделят с „отцепниците на Донър“, както бяха започнали да наричат групата, която щеше да продължи към Калифорния? Само преди няколко дни, във Форт Ларами, се бяха сбогували с Едуин Брайънт и неколцината мъже, които бяха решили да тръгнат с него, но Стентън вече тъгуваше за единствения си приятел.

В небето се носеха облаци, пухкави като памук, все още на стъблото, и толкова ниски, че човек можеше да се закълне, че ще ги достигне с ръка, ако се протегне към небето. Равнината се простираше до хоризонта, нашарена с големи петна в зелено и златно, а през нея се виеше реката Литъл Сенди. Беше тиха и тясна рекичка, точно както подсказваше името ѝ. Едва ли можеше да се случи нещо лошо тук. Останалите от кервана се приготвяха за пиршество — нещо като организиран пикник за цялата общност. Идеята бе на Донър, разбира се, така че да отпразнуват последната отсечка от пътуването си. Беше се постарал да разпали самочувствието им, като им бе говорил как ще бъдат възнаградени за смелостта си да поемат по прохода Хейстингс. Нарече ги безстрашни пионери, които ще проправят нов път през пустошта; имената им щяха да останат в историята. Стентън подозираше, че действителната цел на пикника е да разсее съмненията им в това решение. Сред фургоните от кервана се носеше слух за кръвожадни вълци, които плячкосват индианските територии напред по пътя им. Бяха чули за това от един златотърсач със съмнителна репутация, но тъй като смъртта на момчето от семейство Найстром си оставаше без обяснение, всички бяха разтревожени.

— Не трябва ли да продължим веднага — като основната група? — беше попитал Стентън, когато чу за плановете на Донър да организират празненство.

— Днес е неделя, ден за почивка — беше отвърнал Донър със снизходителен тон. — Господ ще се погрижи за нас.

— Ако не спираме, можем да стигнем до Форт Бриджър до края на седмицата — настоя Стентън. — Но не можем да разчитаме на това, че няма да се забавим по пътя.

— Водачите казват, че воловете трябва да си починат — обади се Уилям Еди, като присви едното си око срещу него.

Стентън знаеше, че това е лъжа. Вчера не бяха изминали повече от шест мили.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Стентън? Прекалено си боязлив.

Каза го Луис Кесибърг, със самодоволна усмивка, отпуснал ръка на колана си. На няколко пръста разстояние от револвера.

Еди се разсмя:

— Боязлив като стара даскалица.

Стентън знаеше, че при обичайни обстоятелства нямаше да посмее да му се присмива, но след като Брайънт вече го нямаше, а Донър се бе провъзгласил за водач на кервана, равновесието на силите се беше променило. Еди и Кесибърг — част от групата на мъжете, с които Донър бе положил специални усилия да се сдружи — вече се държаха като негови неофициални заместници. А Стентън нямаше обичай да влиза във вражда с хора, които сами я търсеха, особено когато бяха толкова повече от него.

Сега в далечината се разнесе звукът от цигулката на Люк Халоран. На Стентън му прозвуча умолително — като гласа на дете, което вика за помощ. Всичко това му се струваше грешно: да се разделят с по-голямата част от кервана, да се отправят по неизвестен маршрут, да спрат за пикник, все едно имаше някакъв църковен празник, вместо да продължат възможно най-бързо.

И разбира се, въпреки че отдавна го бяха заровили, все още не можеше да се отърси от спомена за обезобразеното тяло на убитото момче, с оголени от плътта кости. В светлината на този спомен мисълта за пикник му се струваше още по-гротескна.

Но въпреки това той се насили да прекоси лагера. Боеше се от мисълта да види Тамсен, но в същото време желаеше да я зърне; сега му се струваше още по-красива, когато я погледне отдалеч, но освен това и страховита — като току-що наточено острие. Под прикритието на мрака тя омекваше под пръстите му; идваше при него като дим, който оставаше по косата му, по дрехите му, и пълнеше дробовете му. Преди две нощи я беше попитал дали наистина не е вещица, че да го омагьоса така, но тя само се беше засмяла.

Бяха подредили импровизирани маси от ритли, подпрени с пънове, с опънат върху тях памучен плат на райета. Семействата бяха бръкнали по-дълбоко в провизиите си, за да приготвят пай и да отрежат допълнително бекон. По-късно щеше да има и танци, и приказки край огъня. Стентън прие една купа от пилешката яхния на Лавина Мърфи — беконът толкова му беше омръзнал, че не можеше да понесе мисълта за него — и накрая обра мазнината по дъното на купата с парчета сухар.

— Ядеш така, все едно не си ял от цяла седмица — пошегува се Лавина Мърфи.

Беше мормонска вдовица, повела цялото си домочадие — включително омъжените си дъщери и техните съпрузи, та чак до собствените си деца, най-малкото от които беше само на осем години — в търсене на нов дом на запад, сред последователите на тяхната вяра.

— А може би наистина не си, след като си нямаш жена да ти готви — добави тя. — Не ти ли омръзна ергенският живот, мистър Стентън?

— Не съм срещнал подходящата жена — отговори той, като си наложи да преглътне нетърпението си.

Не виждаше друг начин да си спечели приятели, а нямаше никакъв шанс да се опълчи на Донър, ако на негова страна не застане никой друг.

Жените само се разсмяха, когато чуха този отговор.

— Не ми се вярва, мистър Стентън — възрази Пеги Брийн, заслонила очи от слънцето с ръка.

Зад нея беше застанала Дорис Уолфингър, като хубаво пате зад майка си. Пеги беше едра жена, яка като товарен кон, която бе народила половин дузина синове. Дорис беше още девойче, почти не говореше английски език и се усмихваше неразбиращо всеки път, когато някой се обърнеше към нея. Стентън нямаше как да не се запита какво в действителност се въртеше в главата ѝ.

— Нали знаеш какво казват за мъжете, които остават ергени твърде дълго, мистър Стентън? — попита го лукаво Пеги Брийн. — Започват да се държат странно, така казват.

— Да не искаш да кажеш, че вече е трудно да се общува с мен, мисис Брийн? — възкликна той с престорена обида. — А аз си мислех, че се държа съвсем дружелюбно.

— Просто казвам, че има опасност да се превърнеш в кисел стар ерген — отвърна Брийн, а останалите жени се разсмяха. — Не смяташ ли, че е по-добре за човека да живее с другите? И да се разбира с тях?

Стентън си помисли, че в гласа на Пеги Брийн се беше прокраднало нещо ново: не просто констатация, а предупреждение.

Лавина Мърфи отново се намеси в разговора, като очевидно не забелязваше какво се опитва да каже Брийн.

— Самата аз съм била омъжена три пъти. И винаги казвам: какво му е хубавото на това да си сам? По-добре да си имаш някого, с когото да споделиш пътя. Пеги е права, мистър Стентън. Ще бъде жалко да се похаби мъж като теб.

Думите ѝ бяха посрещнати с още смях. Стентън дори улови един скришен срамежлив поглед от Дорис Уолфингър.

— Не вярвам много жени да издържат мъж като мен — отвърна той.

Каза го, за да се пошегува с тях, но в същото време дълбоко в себе си знаеше, че е вярно. Той не заслужаваше да има добра жена — не и след онова, което бе сторил, или по-скоро не бе успял да стори.

— Обзалагам се, че има такива — дори в нашия малък керван — които няма да се съгласят с тези думи, мистър Стентън, и ще бъдат готови да ти го докажат, ако им дадеш и най-малък шанс — заяви Лавина Мърфи. — Прекарвай по-малко време сам и повече време с нас и ще видиш.

Не му хареса тънкият намек в нейните думи, нито погледът на Лавина, който му хвърли с присвити очи изпод дългите си мигли. Знаеше, че жените притежават своя собствена сила. Едно обвинение щеше да бъде достатъчно, за да накара всички да му се нахвърлят. Точно както преди. Никой не се беше усъмнил в онова, което бе казал за него бащата на Лидия, макар и да беше син на един от най-уважаваните свещеници на Източното крайбрежие. Беше се случило преди повече от дузина години, но сърцето му все така се свиваше в паника, когато си спомнеше.

— Опитвам се да стоя настрана от жени, които не мога да имам — каза той и се изправи.

Осъзнаваше с болезнена острота колко лицемерни бяха тези думи и беше благодарен, че Тамсен не бе наблизо, за да ги чуе.

— Тогава може би ще си намериш любима по пътя — каза Лавина Мърфи. — Добрият Господ иска всички да се задомим.

— Скоро най-желаните девойки ще бъдат заети — обади се една от по-младите жени — Сара Фосдик.

Самата тя се беше омъжила съвсем наскоро — и очевидно бе подпийнала.

— А за теб ще остане само някоя стара свинка — добави тя и се разсмя.

Зад гърба му се разнесе друг женски глас:

— Прости на сестра ми за тези думи, мистър Стентън. Струва ми се, че вместо нея говори чашката.

Той се обърна и видя зад себе си момиче, което познаваше съвсем бегло: Мери Грейвс. Беше с остри черти на лицето и много висока за жена. За пръв път я виждаше толкова отблизо. Очите ѝ бяха необикновени, сиви като цвета на небето призори.

— Ти си дъщерята на Франклин Грейвс, нали? — попита той, макар и сам да го знаеше.

Беше я забелязвал и преди, но тя сякаш винаги бе със семейството си, обградена от родителите си или от цяла орда малки деца, които шумно се боричкаха за вниманието ѝ.

— Така е — отвърна тя. — Една от дъщерите му.

Гласовете на останалите жени заглъхнаха, когато двамата се отдалечиха от тях, почти несъзнателно — просто закрачиха един до друг към борова горичка в края на лагера.

— Надявам се думите ми да не прозвучат самонадеяно, мистър Стентън, но моят съвет е просто да не им обръщаш внимание.

Полите ѝ шумоляха на всяка крачка, като бръснеха дивата прерийна трева. Вървеше с дълги, енергични крачки, напомняше му на млада кобила, силна и изпълнена с живот.

— Само те подкачат. Но омъжените жени наистина не обичат да виждат мъж да живее сам. Мисля, че това ги притеснява.

— Защо да ги притеснява един ерген?

Тя се засмя, преди да отговори:

— Предполагам, че това просто е една от тайните на живота.

— Едуин Брайънт — запозна ли се с Едуин? — Имаше една теория за това. Според него изборът да не се ожениш, се възприема като укор.

Пикникът неусетно се стопи в далечината и заприлича на миниатюрен цирк: ярко петно от движение и цветове, от което до тях долитаха единствено тихият монотонен звук от цигулката на Халоран и от време на време пискливият смях на някое дете. Разбира се, хората щяха да започнат да говорят, ако двамата се отдалечаха твърде много. Но Стентън не го беше грижа — а и бездруго искаше да се измъкне от онези жени, преди да е казал нещо, за което ще съжалява.

Изглежда, Мери Грейвс също не беше загрижена за клюките, които можеше да тръгнат за нея.

Тя се намръщи замислено:

— Укор към жените или към брака?

Стентън се поколеба, като обмисляше отговора си. Харесваше му как говори тя — бързо и леко. Много други жени сякаш въртяха думите в устата си като захарни кубчета, преди да се разделят с тях, така че първоначалната им форма се губеше.

— Мисля, че и двете — отвърна той.

— Някои жени може би го възприемат като обида, но не и аз. Не на всички им е писано да се омъжат — каза тя. — Знаеш ли, че Лавина Мърфи е омъжила четиринайсетгодишната си дъщеря за мъж, когото е познавала едва от четири дни? Доведената ми сестра бе права поне за едно. В кервана не са останали много жени, подходящи за женитба.

Той поклати глава.

— Означава ли това, че вече и ти си заета, мис Грейвс?

Искаше най-вече да се пошегува с нея, но по лицето ѝ сякаш премина облак и думите му изведнъж отекнаха кухо и сериозно.

— Годеникът ми почина наскоро — отвърна тя. — Това е причината семейството ми да потегли на запад.

— Съжалявам — каза той.

Все едно някой беше спуснал воал пред лицето ѝ.

— Значи искате да оставите лошите спомени зад гърба си? — попита той.

— Нещо такова — отвърна тя.

Говореше все така нехайно, но Стентън успя да я зърне за миг зад внимателно изградената ѝ фасада от безразличие, и видя у нея истинското нещастие.

— Но това сигурно може да се каже за почти всички останали от кервана — добави тя.

— Права си — и все пак съжалявам — повтори той.

Обзе го налудничавото и неуместно желание да я хване за ръката.

— Нима нищо. Аз не го познавах много добре.

Значи, ако наистина беше нещастна, причината бе някъде другаде. Мери Грейвс сложи ръка на устните си.

— Но това прозвуча още по-зле, нали? Винаги казвам нещо, което не трябва.

Стентън се усмихна.

— И аз съм така. Но сега вече ще трябва да ми разкажеш цялата история.

Тя наведе глава, за да мине под ниския клон на една дребна ела.

— Боя се, че историята не е много интересна. В действителност става дума за нещо, което се случва непрекъснато. Не се съмнявам, че вече си я чувал: послушната дъщеря се съгласява на уговорен брак с богат мъж, за да изплати дълговете на баща си.

— Значи може би си извадила късмет, че нещата са се развили по този начин — каза Стентън и едва тогава осъзна какво всъщност бе казал, така че бързо продължи. — Надявам се, че поне са ти избрали добър съпруг.

— Беше толкова мил с мен, колкото можеше да се очаква. Всички казваха, че ще сме щастливи заедно. Но кой знае?

Гласът ѝ бе плътен и мелодичен, искаше му се да не спира да говори.

— Какво точно се случи? — попита той.

Тя се поколеба и той добави:

— Ако не ти се разказва…

— Не, няма нищо — каза тя и откъсна клонка от най-близкия бор, а после разсеяно разтърка игличките между пръстите си и наоколо се разнесе уханието на смола. — Две седмици преди да се оженим, той отиде на лов за елени с приятелите си и един от тях го прострелял, без да иска. Те го донесоха, но вече нямаше какво да се направи за него. Спомина се на следващия ден.

— Това е ужасно.

Тя се обърна към него. Стентън разпозна изражението ѝ: беше вина.

— Но знаеш ли кое е още по-ужасно? Онзи, който бе отговорен за смъртта му, се разкъсваше от мъка. Едва не полудя. А аз бях потресена, разбира се, но почти не плаках. И да ти кажа ли истината, мистър Стентън? Изпитвах облекчение. Облекчение.

Тя събра сили за една кратка, горчива усмивка.

— Излиза, че съм истинско чудовище, не мислиш ли? Трябваше да ми стане тъжно — ако не за горкия Рандолф и неговото семейство, то поне за баща ми. Това беше краят за него, след като не получихме парите от брака. Наложи се да продадем всичко. Баща ми не можеше да понесе мисълта, че отново ще трябва да започне живота си на същото място, където за пореден път да се доказва на същите хора. Аз му подхвърлих идеята да заминем за Калифорния. Затова, каквото и да се случи с нас, каквото и да ни очаква там, ще нося отговорността за него.

— Чудовище? Нищо подобно. Според мен ти просто си един забележително искрен човек — каза той.

Думите му я накараха отново да се усмихне.

— Може би. А може би просто имам нужда да изповядам греховете си пред някого.

Тя се обърна и отново закрачи напред.

— Винаги ли си толкова открита с непознати? — попита я Стентън, като я последва.

Лагерът вече бе останал далеч зад тях, така че гласовете и музиката се бяха стопили.

— Аз все още съм в траур. А когато си в траур, почти всичко ти се разминава — не си ли забелязал?

Тя леко се обърна към него и повдигна едната си вежда. Профилът ѝ беше издължен и остро очертан, все едно бе изрязан със скалпел.

— Но сега е твой ред. Явно има причина все още да не си женен, мистър Стентън. Ще ми кажеш ли каква е тя?

Той я настигна и отново закрачи до нея.

— Както и ти каза, беше нещо, което се случва непрекъснато. Едва ли има смисъл историята да се разказва за пореден път.

— Аз ти разказах моята. Няма да е честно.

Не беше сигурен, че ще се справи толкова добре като нея.

— Бях влюбен веднъж — започна той.

— Бяхте ли сгодени?

Дори след твърде много време мисълта за Лидия продължаваше да носи болка в гърдите му като глътка леден въздух.

— Баща ѝ не ме одобряваше. А както се оказа, не искаше и да се разделя с нея.

Сивите ѝ очи не се откъсваха от лицето му. Бяха с цвета на небето, натежало от облаци, или на оловните океански вълни край бреговете на Бостън.

— А какво искаше, тя да остане стара мома?

— Не знам какво трябваше да стане с нея — отвърна кратко Стентън.

Твърде късно бе осъзнал, че са навлезли в опасна територия, прекалено близо до истината.

— Във всеки случай, нямаше шанс да го разбере. Тя почина на деветнайсет, твърде млада.

Мери рязко си пое дъх.

— Съжалявам — каза.

Съвестта не му позволяваше да продължи. Като млад беше обещал, че никога няма да разкрие тайната на Лидия пред никого. Колкото и безсмислено да му се струваше това обещание сега, след петнайсет години — при това го беше дал на едно мъртво момиче — той не можеше да си представи да го наруши. А освен това имаше и други неща, които бе сторил и за които се разкайваше — дълга и заплетена верига от измами, която се влачеше след него през всичките тези години, така че бе невъзможно да я обясни на някого, без да изглежда като чудовище. Сърцето му сякаш биеше пет пъти по-бързо от обикновено.

— Беше ужасно — каза той. — Боя се, че все още не мога да говоря за това.

Мери изглеждаше притеснена.

— Не исках да ти причинявам болка — каза тя.

Ръката ѝ го докосна по рамото леко — като прелитаща птица.

— Няма нищо — отвърна той, но не беше така.

Споменът го беше стиснал за гърлото с такава сила, че го задушаваше.

Мери внимателно се взираше в него.

— Какво е това? — попита тя, като ръката ѝ се премести от рамото му на врата.

Пръстите ѝ бегло докоснаха шията му и драскотините: най-новите следи от Тамсен.

— Ти си ранен. Все едно те е нападнало…

Този път докосването ѝ не му беше приятно. То го изгаряше. Отмести ръката ѝ, без да се замисля.

— Няма нищо — каза той. — Недей, моля те.

Тя бързо отстъпи крачка назад, все едно между тях изведнъж се беше издигнала стена. Преди той да каже каквото и да е, във въздуха отекна нейното име, ясно и чисто като звън на камбана.

Щом го чу, тя бързо се извърна, хвърли последен поглед на Стентън през рамо и се стрелна обратно към лагера. Движеше се с изненадваща бързина, като се стрелкаше между дърветата подобно на слънчев лъч, и се стопи от поглед.

Седма глава

Четири бурета брашно.

Джеймс Рийд отвори капака на едно от тях, като остави прашни отпечатъци по дървото, и надникна вътре. Беше пълно до половината. Удари по веднъж отстрани останалите бурета, за да се увери, че съдържанието им е недокоснато. Значи имаха общо петстотин фунта брашно, горе-долу. Стомахът му се сви от притеснение. Когато бяха потеглили преди два месеца, имаха почти осемстотин фунта.

Той отбеляза това на парчето хартия, което държеше.

После погледна в следващото буре. Захар, но само до половината. Илайза Уилямс, прислужничката, прекалено често правеше пай или кекс за децата.

Когато приключи с описването на инвентара, той се покатери през ритлата и скочи на земята. Извади носната си кърпа и избърса праха от дланите си, а след кратко колебание се зае да изтърка както трябва и пръстите си. Накрая подуши носната си кърпа, преди да я прибере.

Едва тогава си позволи да погледне пълния списък в ръцете си, като си наложи да го държи здраво, без да потрепери. Проверяваше провизиите на семейството си на всеки няколко дни, откакто бяха потеглили от Спрингфийлд. Запасите им се стопяваха с тревожна бързина. Но нямаше смисъл да се тревожи, ако не предприеме нещо.

И така. На първо място трябваше да говори с Илайза. Никой не биваше да получава допълнителна порция, дори децата — а със сигурност не и водачите на воловете, които изобщо не се замисляха и прахосваха храната. Той прегледа сметките си за втори път. Дали не беше изчислил погрешно колко храна щеше да бъде необходима за едно седемчленно семейство? Сметките му не излизаха заради шестимата прислужници: мъжете бяха истински чревоугодници и се тъпчеха заради самото удоволствие от яденето, без изобщо да ги е грижа какво струва това на работодателя им.

Въпреки всичко той си даваше сметка, че положението им е по-добро — много по-добро — отколкото на много други семейства от кервана. Всички се държаха така, все едно няма никакъв проблем, но той подозираше, че тайно в себе си някои бяха започнали да изпадат в паника. Дори онези, които се бяха снабдили с допълнителни провизии във Форт Ларами, все пак бяха разчитали на повече дивеч по пътя. Но след форта сякаш всичко бе изчезнало — от зайците до прерийните кучета. Пътуваха в самия край на сезона, така че може би заселниците по маршрута преди тях бяха опоскали всичко наоколо.

Но по-вероятно е да разчитаха на милосърдието на спътниците си, ако им свършеха провизиите. Е, ако се обърнеха за милостиня към Джеймс Фрейзър Рийд, щяха да останат разочаровани. Християнското му милосърдие си имаше граници.

Миналата вечер се беше опитал да убеди Донър да го назначи за отговорник на провизиите на целия керван. Но естествено, никой не поиска да го чуе. Никой не си даваше сметка за опасността, която щеше да ги застигне, ако храната им свършеше, докато са някъде по-нависоко в планинските проходи. Признаците за това вече се виждаха ясно — стига някой да си направеше труда да ги забележи.

— Да ти дам власт над моите провизии? — каза Уилям Еди и само се разсмя, а после изплю тютюн за дъвчене на няколко пръста от ботуша на Рийд. — Няма да стане. Ако ти позволим да ни нареждаш какво можем да ядем, по колко и кога, всички ще изпосталеем като скелети. Ще станем кльощави като теб.

Рийд не отговори на Еди, но се изкушаваше да извади хартията със сметките и да я размаха пред лицето на Донър.

— От Форт Ларами насам сме с двайсет и пет говеда за месо по-малко, а това беше преди по-малко от три седмици. Ако не сме ги изяли всичките, значи някой ги е откраднал. Ако продължаваме така, няма да ни останат и общо две дузини, докато пристигнем в Калифорния.

Безразсъдство и удоволствия — това искаха хората от този керван. Беше достатъчно човек да погледне фургона на Донър, за да се увери — истински кораб, натъпкан с пухени завивки и всякакви ненужни удобства. Наемниците проиграваха надниците си всяка вечер край лагерните огньове, като се лишаваха от заплатата си още преди да са я спечелили. Хората от кервана танцуваха край шишовете с печено месо, докато Люк Халоран стържеше на цигулката си. И онзи пикник — какъв беше смисълът от него? Не беше нищо повече от извинение за Джордж Донър, така че да се качи на пън и да държи реч как трябва да го изберат за водач на експедицията. Заклаха две глави добитък само заради това — за да ги увери, че няма за какво да се тревожат, все едно искаше да им каже: „Вижте колко много има за ядене, предостатъчно за всички“.

Рийд подозираше, че пикникът бе организиран и по друга причина: да отвлече вниманието на хората. В целия керван се мълвеше, че са виждали Тамсен Донър да се скита посред нощ на места, където не ѝ е работа. Някои от другите жени казваха за нея, че била вещица: можела да изчезва във въздуха и да се появява на друго място, да лети по вятъра като пух от глухарче, да омагьосва мъжете с дъха си. Рийд не вярваше на тези приказки, но едно беше ясно: тя не беше вярна на мъжа си и заради това Джордж изглеждаше като истински глупак тъкмо когато целият керван трябваше да застане зад него.

Рийд се изправи, вкочанен от дългото клечане във фургона сред буретата и големите чували от зебло, пълни с трици и стар боб, и бъчвите с оцет и меласа. Докато се протягаше, край него на коня си в тръс мина Донър, като размахваше шапката си във въздуха.

— Впрягайте воловете! — викаше той.

Широкото му лице бе порозовяло от усилието.

— Време е за тръгване!

Как само ненавиждаше гласа на Донър.

Но тъкмо когато се обръщаше да му отговори нещо, Рийд забеляза две от момчетата от семейство Брийн, които изпълзяха на четири крака изпод един от фургоните. Лицата им бяха пребледнели и те се олюляваха на краката си, а от устата им се отронваха болезнени стонове, все едно някой ги беше пребил.

Сърцето на Рийд подскочи. Спомни си за онова момче, което някой беше убил преди един месец — с пребледнялото му лице, сякаш потънало в сън, и ужасяващо разкъсаното му тяло. Болни ли бяха момчетата от семейство Брийн? Изведнъж едното, а сетне и другото се приведоха и започнаха яростно да повръщат. Вонята бе остра като от лекарство и толкова силна, че не можеше да я сбърка с нищо друго.

— Ей, вие! — Рийд прекоси разстоянието, което ги делеше, преди момчетата да успеят да избягат. — Пили сте, нали? Не отричайте. Подушвам го.

И двете момчета — които сигурно нямаха и по десет години — навъсено се извърнаха срещу него.

— Не е твоя работа — каза едното.

Вонята на повръщано и уиски беше толкова гнусна, че Рийд едва се сдържа да не вдигне носната си кърпа пред лицето. Съмняваше се, че момчетата са се сдобили с алкохола от баща си: Патрик Брийн щеше да ги пребие почти до смърт.

— Вие сте откраднали уискито, което сте изпили, нали? От кого го откраднахте? Кажете ми истината.

Момчетата го гледаха войнствено.

— Няма да ти кажем — рече едното, по-кльощавото и мръсно от двете.

Рийд се изкушаваше да му зашлеви една плесница с опакото на ръката си, но размисли. Хората наоколо вече ги гледаха.

— Защо притесняваш децата? — поклати глава Милт Елиът, един от водачите на семейство Донър.

— Ти не се грижи за това — отвърна му Рийд.

— Нали не си им баща?

Този път се обади друг от наемниците на семейство Донър, Самюъл Шумейкър.

— Баща им сигурно сам лежи по очи в някоя канавка — рече Рийд, преди да се спре.

Веднага се прокле заради острия си език. Представяше си как звучи на тези хора, мнозина от които се измъчваха от махмурлук след танците предишната вечер. Дланите го засърбяха. Усещаше мръсотията, която се събираше в ушите му, в ноздрите му, под ноктите на ръцете му. Изпитваше нужда да се изкъпе.

— Вижте, просто се опитвам да разбера откъде са се сдобили с алкохола.

— Да не искаш да кажеш, че ние сме виновни за това, че са се напили? — попита го Елиът, като повдигна едната си вежда.

— Не. Просто искам да кажа, че трябва по-внимателно да следим провизиите си.

Той поклати глава. Щеше да опита още веднъж.

— Може би трябва да държим алкохола под ключ например…

През тълпата си проби път Луис Кесибърг, висок и ръбест, неизменно надвиснал над останалите като някакво злокобно плашило. Рийд трябваше да го предвиди. Кесибърг сякаш винаги си търсеше с кого да се скара.

— Иска ти се да ни прибереш алкохола, нали? Сигурно ще го излееш в реката, когато се обърнем — до последната капка.

Той мушна с пръст Рийд в гърдите.

— Но само да се опиташ да пипнеш моите бутилки, Бог ми е свидетел…

По горната устна на Рийд започна да избива пот. Той се озърна, но не видя наоколо нито жената, нито детето на Кесибърг. Явно той пазеше всичко човешко в себе си скрито от чуждите погледи, така че нямаше полза да го увещава, като му напомня за семейството и достопочтеността. От друга страна, не биваше да му позволява да го тормози пред всички останали; хората щяха да го сметнат за страхливец. Но Рийд знаеше, че Кесибърг е прословут със своята злопаметна природа. Вече никой не играеше комар с него, защото никога не забравяше кой го беше измамил, кой обичаше да блъфира и кой винаги играеше само с картите в ръката си. Помнеше кои карти от колодата вече са били изиграни и пресмяташе кои най-вероятно ще бъдат следващите. Явно умът му беше остър като бръснач. Освен това бе с половин стъпка по-висок от Рийд и с трийсет фунта по-тежък от него.

Беше застанал толкова близо до него, че Рийд не се съмняваше: Кесибърг щеше да забележи, че нещо не е наред.

Рийд си представяше, че собствената му тайна — злото вътре в него — притежава такава сила, че човек може да я види или да я подуши, ако застане достатъчно близо. Беше като фината прах по пътя, от която никога не успяваше да се отърве напълно, все едно греховете му оставяха следи по ръцете или лицето му и се просмукваха под дрехите му, независимо колко усърдно се опитваше да ги изтърка.

Той отново протегна ръка към носната си кърпа.

— Не ме докосвай — рече той, като се надяваше гласът му да не потрепне издайнически. — Иначе…

— Иначе какво? — настоя Кесибърг и се приведе още по-близо към него.

Остър като бръснач.

Преди Рийд да му отговори, между тях пристъпи истински исполин: Джон Снайдър, наемният водач на Франклин Грейвс. Със сигурност последният, с когото щеше да иска да си има работа един разумен човек.

Снайдър присви очи, а в игривата му усмивка се четеше самодоволство.

— Какво става тук? Човечето пак се опитва да казва на всички останали какво да правят, така ли?

Снайдър обичаше да го нарича човече, за да напомни на Рийд, че може да направи каквото си иска с него, когато си поиска.

— Снощи не ти ли казаха, че няма да стане да ни нареждаш?

Снайдър го погледна и Рийд си помисли, че го гледа многозначително, все едно знаеше нещо за него. Кръвта на Рийд изстина. Дали някой друг бе видял изражението на Снайдър?

Но хората наоколо не им обръщаха повече внимание; никой не го беше видял. Никой нямаше как да разбере.

— Точно така — каза Кесибърг. — Водачът на кервана е Джордж Донър, а не ти.

— Просто казвам нещо, което говори здравият разум — настоя Рийд.

Това наистина беше важно. Колкото и неудобно да се чувстваше, щеше да се опита да ги накара да го чуят още веднъж.

— Форт Ларами беше последният граничен пост преди Калифорния. От тук нататък няма да има повече магазини, складове за зърно или заселници, готови да ни продадат някой и друг чувал царевично брашно. От когото и да са откраднали уискито тези момчета…

Рийд посочи към двамата, които продължаваха да се въргалят в праха.

— … този човек ще съжалява, че не е бил по-внимателен, едва след няколко седмици по пътя, когато не е останала и капка.

Тълпата наоколо притихна. Рийд усети, че е постигнал малка победа.

— Приятели — продължи той, — по всички сметки, по-лесната част от пътя остана зад гърба ни. Във Форт Ларами разговарях с мъжете, които са минавали по този планински проход. Всички казаха, че пътят пред нас е по-страховит от всичко, което можем да си представим. Приканвам ви да отделите малко време, за да вземете някои трудни решения.

Вече всички мълчаха и неспокойно го очакваха да продължи. Дори Снайдър не откъсваше поглед от него, а очите му изглеждаха почти златисти на светлината на слънцето.

— Мнозина от нас са натоварени с любими вещи от дома, с които не им е дало сърце да се разделят. Приканвам ви да ги оставите сега. Оставете ги тук, на тази поляна, ако не искате да уморите воловете си до смърт в планините, които ни очакват.

Над тълпата се беше възцарило мълчание. Рийд твърде късно си даде сметка, че беше прекалил — макар и всички да знаеха, нямаше как де не знаят, че им беше казал истината. От няколко мили насам подминаваха вещите на предишните заселници по маршрута, които ги бяха изоставили настрани от пътя. Мебели, сандъци с дрехи, детски играчки; дори едно пиано, което стърчеше насред полето, все едно чакаше някой да пристъпи към него и да изсвири нещо. Рийд бе видял как младата Дорис Уолфингър, момичето от германското семейство, с копнеж беше докоснала вкочанените бели клавиши, и при вида на това гърдите му се бяха изпълнили с непоносима болка, която не можеше да назове.

Но както често става с истината, никой не искаше да я чуе.

— Виж кой го казва — рече Кесибърг. — Човекът със специалния фургон. Трябват ти четири вола, за да го теглят, и това е на равното.

— Не следваш собствените си съвети, а? — попита го Снайдър.

Говореше нехайно и дори не го поглеждаше, а чоплеше мръсните си нокти. Рийд неволно се загледа в ръцете на Снайдър, толкова големи и силни. Неволно си представи какво щеше да изпита, ако го стиснеха за гърлото.

— Няма нужда някакъв лицемер да ни казва какво да правим — добави Снайдър.

Преди да му отговори, сред тълпата се появи Джордж Донър, като водеше коня си за юздите.

— Денят няма да ни чака, спътници. Да не се бавим, да впрягаме воловете и да потегляме. Искам всички фургони да бъдат готови след четвърт час.

Тълпата се разпръсна, а Донър се метна на седлото. Рийд си помисли, че изглежда доволен от себе си. Сигурно трябваше да му бъде благодарен за тази намеса, но не изпитваше нищо друго, освен негодувание, а после мислите за Джон Снайдър — за силната му челюст и за могъщите му страховити ръце — най-сетне започнаха да се отдръпват заедно с мрака, който носеха със себе си.

Когато хората се разотидоха, Рийд забеляза жена си Маргарет. Беше се увила с вълнен шал, а дългите му пискюли от конци за бродиране се развяваха на вятъра. Не очакваше да я види и остана поразен от това колко стара изглеждаше.

Тя се извърна, но не успя да го направи толкова бързо, че Рийд да не забележи изражението ѝ. По него се четеше съжаление — или може би отвращение. Рийд забърза през тълпата, за да я настигне, и я улови за лакътя.

— Какво има, Маргарет? Имаш ли да ми кажеш нещо?

Тя само поклати глава и продължи към техния фургон, като бавно накуцваше, все едно я измъчваше непоносима болка. Изглежда, страдаше повече по пътя, отколкото в Спрингфийлд, ако това изобщо бе възможно — все едно здравето ѝ се влошаваше. Но той почти не се съмняваше, че тя се преструва, за да го накара да се чувства виновен.

— Хайде, Маргарет. Кажи ми веднага какво те тревожи. Ще ти олекне, ако ми кажеш какво съм направил, за да те разочаровам така.

Тя потрепери и той с потрес осъзна колко много ѝ струваше да потиска чувствата си. Гнева си. Рийд си спомняше каква беше Маргарет, когато се ожениха. Като вдовица бе опитна в брачните дела и разбираше разделението между мъжа и жената, различните им роли и различната им власт. Мислеше я за достойна, усърдна и подредена жена. Винаги го беше оставяла да взима решенията в семейството; винаги го беше подкрепяла пред децата, прислугата и съседите.

— Не те разбирам, Джеймс. Защо ти трябва да влизаш в тези пререкания с нашите спътници?

— Не съм го направил нарочно. Онези момчета изпълзяха изпод фургона — и на практика повърнаха върху ботушите ми…

— Защо го правиш? — прекъсна го тя, очевидно накрая на силите си. — Защо се държиш така, все едно струваш повече от всички останали? Заради теб ми се присмиват всички…

Тя изведнъж спря и здраво стисна очи, преди да продължи:

— Наистина не те разбирам, за бога. Защо изобщо настояваше да напуснем Спрингфийлд, да продадем един успешен бизнес и хубавата си къща?

Тя с мъка си пое дъх. Все едно се давеше във въздуха.

— Ако знаех това, Джеймс, не знам дали щях да се омъжа за теб…

— Не говори така, Маргарет — каза механично той.

Жена му дори не вдигна очи от земята. Нито един от двамата не си правеше илюзии по отношение на брачния им съюз; не се бяха оженили по любов. Беше най-обикновен брак по сметка, така че в много отношения живееха по-скоро като брат и сестра, отколкото като мъж и жена. Но колцина от хората тук можеха да кажат нещо друго?

— Ами децата? Замислял ли си се какво им причинява всичко това — да се откъснат от приятелите си, от съседите и от всички хора, които някога са познавали? Когато ми предложи да се оженим, ти ми каза, че ще се грижиш за нас.

— И точно това правя. Точно това е смисълът на всичко, което правим.

Отново бе извадил носната си кърпа и търкаше ръцете си; дори не беше осъзнал, че го прави. Натъпка я обратно в джоба си.

Истината не беше толкова проста.

Той не беше направил всичко по силите си, за да се погрижи за нея и за децата. Беше допуснал грешки.

Особено една.

Жена му се беше запознала с Едуард Макгий — когато неочаквано бе дошла да види Рийд в склада. Тогава си беше помислил, че е чула нещо и е дошла в града, за да се увери с очите си каква е истината. Но тя не беше казала и дума за това на Рийд — не беше изразила и най-малкото съмнение. Дори бе стиснала ръката на Едуард. Рийд не можеше да забрави онази чудата, почти подигравателна усмивка, която бе заиграла по устните на Едуард, докато държеше ръката на Маргарет.

Но всичко това беше приключило. Налагаше се да остави миналото назад. Налагаше се да обърне гръб на страховете и на вината си. Налагаше се завинаги да забрави за това как онзи водач Снайдър може да го стисне за гърлото — или за китките. Трябваше да се постарае повече. Макар и това да беше съвсем ирационално и напълно невъзможно, някаква мъничка част от него бе убедена, че момчето от семейство Найстром беше убито заради неговия грях — и именно той бе привлякъл вниманието на дявола към техния лагер.

Но не. Не биваше да губи здравия си разум. Всичко щеше да се промени, само да стигнеха до Калифорния. Рийд присви очи към небето. Слънцето пълзеше все по-нависоко. Скоро отново щяха да потеглят.

Той извади списъка си и се зае отново да отброява всичко. Но колкото и пъти да го пресмяташе, достигаше до една и съща истина. Просто нямаше как да им стигне.

Трябваше да се направи нещо.

Осма глава

Девета глава

Сигурно беше най-сухият и горещ ден от това лято, когато керванът от фургони най-сетне излезе от прохода Саут на север от Форт Бриджър. Земята бе по-негостоприемна, отколкото беше очаквал Стентън. Зелените равнини бързо отстъпиха място на изгорени до кафяво треви, крехки като съчки и потънали в прах, а реката Биг Сенди бе толкова пресъхнала, че на места не беше по-широка от някоя вада. Добитъкът душеше оскъдната трева, но не пасеше. Щеше да им се наложи бързо да прекосят тези земи, като се надяват да стигнат до по-добри пасища. В подобни условия нямаше да оцелеят дълго време. Но равнината сякаш се простираше една и съща на стотици мили пред тях: като безкрайно мъчение.

Мускулите на Стентън го боляха. Потта се събираше по челото му и течеше по гърба му. Главата му болезнено пулсираше от изтощение и треска. През изминалите няколко нощи сам се беше предложил за пазач на добитъка. По този начин правеше всичко по силите си, за да се увери, че няма да бъде в палатката си, ако Тамсен реши да го посети. Беше временно решение — рано или късно щеше да му се наложи да се изправи срещу нея — а освен това на следващия ден беше толкова изтощен, че не виждаше пред себе си. И все пак му се струваше по-страшно да се изправи пред изкушението, което му носеше тя, и пред последствията от нейния гняв.

Все така бе като зашеметен от онова, което се бе случило преди три вечери, когато Донър беше признал на Стентън, че знае как Тамсен върши нещо нередно. Донър призна, че това не е първият подобен случай; Тамсен бе неуравновесена жена и някои предишни случки бяха една от причините да заминат на запад. Последната ѝ афера едва не беше станала публично достояние — скандал, който щеше да направи за посмешище както нея, така и него. Докато се прибираха, олюлявайки се — а Донър беше толкова пиян, че се налагаше да се подпира на Стентън, за да се задържи на краката си — той се закле, че ще убие на място човека, с когото се срещаше Тамсен сега. Стентън се изненада от яростта, с която Донър продължаваше да защитава жена си въпреки всичко, което беше сторила. И макар като цяло да създаваше впечатление за безобиден човек, Стентън не се съмняваше, че Донър наистина ще направи онова, с което заплашваше.

Затова нощем пазеше добитъка — макар и това да означаваше, че едва ще държи очите си отворени в дългите, горещи, прашни дни.

Когато зърна Форт Бриджър за пръв път, той си помисли, че може би е мираж. Различи покривите на няколко колиби от цели дървени трупи и още няколко постройки, които изглеждаха на ръба да се разпаднат. Стентън дори не си беше давал сметка с какво нетърпение е очаквал да пристигнат тук, където поне за малко щеше да се разсее от собствените си мисли. А сетне се изненада отново, от силата на разочарованието си. Това място приличаше по-скоро на изоставено.

Безпокойството растеше и се разпространяваше: Стентън го усещаше като порив на вятъра, който се носи сред хората от кервана. Това не може да е Форт Бриджър, казваха си хората един на друг. Къде беше оградата от заострени колове, къде беше здравата порта, къде беше артилерийското оръдие? В далечината се виждаха само няколко скупчени постройки. Двама индианци, които режеха дърва в кален двор, вдигнаха очи към кервана, но сетне бързо се върнаха към работата си.

Откриха собственика на форта Джим Бриджър в една от окаяните дървени колиби. Вътре беше толкова мрачно и задимено, че почти не се виждаше. Колибите бяха ниски и продълговати, с недостатъчно отвори за прозорци, но за сметка на това между дънерите имаше предостатъчно процепи, през които да става течение. Подът представляваше отъпкана пръст, по която тук-там бяха разхвърляни окъсани кожи. В ъгъла седяха две индианки, приведени над кошниците си, които сякаш не забелязваха задушливия дим от огнището. В краката им си играеше дете, като ровеше с палец в праха.

Стентън беше чувал да разказват за Джим Бриджър още във Форт Ларами — описваха го като гневлив и нетърпелив човек и отдаваха характера му на многото години самотен живот в пустошта. В продължение на десет години беше обикалял този район като планински водач, преди да основе форта заедно със своя партньор, един раздразнителен мексиканец на име Луис Васкес. Един от мъжете във Форт Ларами го беше описал като параноичен човек, който не се колебае да въздава собствената си представа за справедливост, без да се съобразява със закона.

Едно време Бриджър сигурно е бил корав, дори внушителен мъж, но сега бе изсъхнал, с изпити страни, изцеден, все едно нещо го беше изяло отвътре. Беше облечен с изпокъсани, мръсни кожени дрехи. Косата му се спускаше дълга, рядка и посивяла. Когато вдигна очи към тях, не остана място за съмнение: в погледа му светеше лудост.

Донър беше толкова висок в сравнение с Бриджър, че едва не го удари в лицето, когато протегна ръка към него.

— Искам да разговарям със собственика на компанията — заяви той.

Говореше с характерния си енергичен, самоуверен тон, за който Стентън вече се беше уверил, че е напълно престорен.

— Аз съм — отвърна Бриджър, без да го погледне.

Заедно с него зад тезгяха стоеше още един мъж, нисък на ръст и по-млад от него. Кожата му беше с цвят на карамел, а на кръста му бе пристегната мръсна престилка. Двамата явно се занимаваха с опис на инвентара.

— Ще останем тук няколко дни, за да си отпочинат животните — обясни Донър, след като се бяха запознали.

— Чудесно. Кажете ни, ако имате нужда от нещо. Разполагаме с доста солидни запаси от различни стоки — отвърна Васкес, като бършеше длани в мазната си престилка.

Петната по нея бяха ръждивочервени и кафяви, все едно бе заклал някакво животно.

— Накъде смятате да продължите? — попита той. — На север или на запад?

Изглеждаше така, сякаш и двамата живо се интересуваха от отговора.

— На запад, разбира се — отвърна Донър. — Дойдохме, за да се срещнем с Лансфорд Хейстингс. Той обеща да ни чака тук, за да преведе заселниците през прохода.

Бриджър и Васкес си размениха поглед, който Стентън не успя да разтълкува.

— Хейстингс наистина беше тук, но замина — рече Васкес. — Преди две седмици оттук мина друг керван с фургони и той потегли заедно с тях.

— Преди две седмици! — повтори Донър. — Но той обеща да ни чака!

Стентън се удържа да не напомни на Донър, че го бяха предупредили. Донър беше убедил хората от кервана да продължат през прохода Хейстингс, като им бе казал, че ще ги очаква самият той. Но сега щяха да разберат, че бяха заложили всичко на това — и може би го бяха изгубили.

— Не се тревожете — рече Бриджър и лицето му се сви в гримаса, за която Стентън предположи, че би трябвало да изобразява усмивка. — Хейстингс заръча, ако пристигнат още фургони, да тръгнат по следите от техния керван. Те бележат пътя, докато минават по него. Няма как да го изгубите.

Донър се намръщи.

— А ти какво мислиш за този маршрут? Добър ли е? В нашия керван пътуват деветдесет души и повечето от тях са жени и деца.

Стентън не знаеше защо изобщо си прави труда да го пита. Благосъстоянието на форта на Бриджър зависеше от успеха на този маршрут. Надяваше се собствениците на форта да бъдат достатъчно почтени християни, за да не ги излъжат в очите, но ако не беше така, не за пръв път щеше да остане разочарован от добротата на християните. На света нямаше много хора, които да ценят живота на непознати повече от собствената си печалба.

Бриджър и Васкес се поколебаха.

— Ами този маршрут е доста нов… — рече накрая Васкес.

— Така е — прекъсна го Бриджър, доста по-жизнерадостно. — Но Хейстингс много го хвали. Изминавал го е заедно с Бил Клаймън — чували ли сте за него? Клаймън сигурно е най-прочутият планински водач по тези места и лично го е одобрил.

Лицето на Донър грейна глупашки. Нямаше никакво съмнение, че щеше да повтори тази реклама пред всички останали от кервана.

— Радвам се да го чуя — каза той. — И това ми е достатъчно.

— Знаете ли какво, аз лично ще оседлая коня си и ще ви заведа до началото на прохода — предложи Бриджър. — Но преди това най-добре останете няколко дни, за да се уверите, че животните ви са нахранени и отпочинали както трябва. Имаме овес и малко царевица за фураж. Но оттук до форта на Джон Сътър в Калифорния няма нищо. Това е последният ви шанс да ги угоите както подобава, преди да се качите в планините.

— И ние няма да го изпуснем, господа — отвърна Донър, като се усмихна поред на двамата, преди да си тръгне. — Можете да разчитате на това.

Стентън го изчака да излезе, преди да се обърне към Васкес.

— Има ли писмо за мен от Едуин Брайънт? Би трябвало да е минал оттук преди около една седмица.

Стори му се, че в тъмните очи на Васкес проблесна нещо, но му отговори Бриджър:

— Как каза, че се казва?

— Брайънт. С няколко години по-възрастен от мен, през повечето време носи очила. Вестникар.

Бриджър поклати глава.

— Не си спомням някой е това име да е минавал оттук. Така или иначе, няма писмо за теб.

Стентън за миг беше завладян от тревога.

— Но той беше точно пред нас по пътя — настоя Стентън.

Бриджър не отговори нищо и той продължи:

— И смяташе да спре тук. Сам ми го каза.

Не искаше да мисли за онова, което можеше да го е сполетяло по пътя: Брайънт ранен, мъртъв или умиращ.

— Не, не, всъщност имаш право. Той наистина беше тук, вече си спомням — рече бавно Васкес.

Стентън изпита облекчение, че приятелят му все пак бе минал през форта. Но в държанието на двамата мъже имаше нещо, което не му изглеждаше както трябва.

— Брайънт се канеше да остави писмо за мен. Сигурни ли сте, че няма нищо?

— Няма нищо, сър — отвърна Васкес.

Стентън разбра, че го лъже.

— Е… нали чухте Донър? — каза той. — Ще останем тук още няколко дни. Аз още веднъж ще дойда да проверя, ако все пак излезе нещо.

Той се обърна, за да си върви. Зад него Бриджър му отвърна единствено със скована усмивка, като му показа всичките си зъби.

През следващите два дни се изливаше сив непрестанен дъжд. Никой не се оплакваше, защото иначе нямаше как да свърши сушата, но дъждът беше точно толкова силен, че да удави радостта от живота. Огньовете припукваха и пушеха; семействата се свиваха по палатките си и трепереха по цяла вечер, навлечени с калните си дрехи и ботуши, като не спираха да се чешат заради въшките и другите паразити, които сякаш се бяха завъдили в завивките и дрехите на половината от пътниците в кервана. Най-тежко беше за по-старите хора от експедицията — като Матис Хардкуп, възрастен белгиец, който пътуваше сам. Хардкуп не познаваше човешката природа и беше решил да се осланя на Кесибърг (съвсем необяснимо, поне според Стентън), но на Кесибърг му беше омръзнало да се грижи за стареца и го беше изхвърлил от фургона си въпреки тихите възражения на жена си Филипин. Изтощен от трудното пътуване, измъчван от тежка кашлица, Хардкуп влачеше крака из целия форт, понесъл постелката и почти празната си пътна торба, като си търсеше никое сухо местенце, където да легне.

Някои от семействата се измъкнаха от влагата и калта, като взеха стаи под наем от Бриджър и Васкес. Джеймс Рийд настани многобройното си домочадие в бараките, които стояха празни, след като гарнизонът се беше изнесъл от форта миналата година. Джордж и Джейкъб Донър надминаха това постижение, като предложиха на Васкес достатъчно пари, за да накара собственото си семейство да освободи дървената им колиба. Така двете фамилии Донър можеха да се скрият от дъжда, да се радват на топла храна и да кипват вода в големия меден казан на Васкес, за да се къпят. Колкото до Стентън, той си оставаше твърде заклет янки, за да харчи пари, когато разполагаше със здрава палатка.

Най-сетне, на третата сутрин от престоя им във форта, дъждът спря. Стентън беше приклекнал до брега на реката, гол до кръста, струпал дрехите си наблизо. Водата беше толкова студена, че дъхът му спираше. Къпането с ледена вода беше истинско мъчение, но беше друго нещо, към което изпитваше необяснима привързаност — и несъмнено го дължеше на дядо си. Той бързо изми откритите части от тялото си. Донър им беше обещал, че това ще бъде последният им ден във форта, затова всички бързаха да приключат със задачите си. На Стентън му предстоеше много работа: да провери осите и колелата за признаци на износване или пукнатини; да почисти сбруята, която се беше вкоравила от пот; да огледа копитата на воловете и коня си. Товарните и ездитните животни струваха точно толкова, колкото струваха копитата им, и никой не можеше да си позволи да изгуби животно по пътя.

По-скоро усети писъка, отколкото го чу. Разпозна нейния глас и го почувства в тялото си, все едно беше предназначен единствено за него. Грабна револвера, който беше оставил върху купчината с дрехите си, но не спря, за да вземе нещо друго. Втурна се право към мястото, откъдето се чу нейният глас.

Мери Грейвс.

Тя лежеше по гръб в праха и пълзеше заднешком. Но шокът да я открие в това положение, не беше нищо в сравнение с изненадата от непознатия мъж, който се беше надвесил над нея. Той беше мръсен, кожата му бе почти като на прокажен, а очите му бяха зачервени и сълзяха. Вонята, която се разнасяше от него, беше толкова силна, че Стентън едва не се задави.

Всички тези мисли преминаха за миг през главата на Стентън. По-късно нямаше да си спомня нищо друго, освен двете крастави ръце, протегнати да стиснат раменете на Мери, преди да се прицели в него и автоматично да му пусне два куршума.

Изстрелите улучиха човека — ако изобщо можеше да бъде наречен така — в гърба. Той пусна Мери и се свлече напред. Тя го блъсна с всички сили, за да не я затисне. Опита да се изправи, но отново се свлече в праха. Лицето ѝ беше много бледо и Стентън виждаше, че прави всичко по силите си, за да не се разплаче.

Стентън се изненада, че мъжът все още е жив; беше почти сигурен, че го е улучил и с двата куршума. Той приклекна до него, за да види дали не може да направи нещо.

— Не се мятай, така ще изгубиш повече кръв — нареди му той.

Но когато протегна ръка, за да го накара да лежи неподвижно, непознатият се хвърли към него и едва не отхапа пръстите му с оголените си зъби с цвят на ръжда. Стентън силно го удари в лицето; костите му сякаш бяха омекнали — като изгнила гъба.

Мъжът падна по гръб в праха и Стентън се удържа да не го простреля още веднъж. Вместо това се обърна към Мери, която все още бе на земята.

— Добре ли си? Нали не си ранена?

Тя поклати глава. Беше толкова пребледняла, че Стентън различаваше плетеницата от венички по страните ѝ.

— Ще се оправя — каза тя.

На рамото ѝ се виждаше яркочервена резка.

— Какво е това? — попита Стентън.

Тя докосна раненото място с трепереща ръка.

— Нищо. Просто драскотина.

Мери вирна брадичка към непознатия мъж.

— Бях излязла да видя защо се бавят братята ми — бяхме ги изпратили да донесат едно ведро вода — и той изведнъж изскочи от гората. Преди да се усетя, вече ме беше сграбчил и…

Тя замълча, за да си поеме дъх, и Стентън отново видя, че се старае да не се разплаче.

— Нищо няма да ти направи. Ще го застрелям между очите, ако само се опита да стане от земята.

Крайниците на мъжа отново се бяха раздвижили. Значи не беше в безсъзнание.

Но Мери сякаш не му обръщаше внимание. Тя отново се опита да се изправи на крака.

— Братята ми… Виждал ли си братята ми?

— Не се безпокой. Ще ги потърся веднага след като те върна в лагера.

Той се зае да помогне на Мери да се изправи и в този миг чу викове. От гората с тропот изскочиха няколко мъже от експедицията.

— Какво става тук? — настоя да узнае Джордж Донър.

Беше пристигнал пръв, притиснал шапката си, за да не падне от главата му. На няколко крачки след него бяха Уилям Еди и Джим Бриджър. Бриджър държеше на каиш куче, което изглеждаше опасно. Животното изръмжа, когато подуши кръвта в праха.

— Кой стреля? — попита Бриджър и млъкна, когато видя човека на земята. — Господи Боже, какво…?

Бриджър с усилие удържа кучето, когато то се хвърли срещу непознатия. Странно, помисли си Стентън; възрастният мъж изобщо не изглеждаше изненадан от това, което беше видял.

— Чух писъка на Мери — каза Стентън.

Мери се беше облегнала е цялата си тежест на него и Стентън нямаше как да не забележи намръщения поглед на Еди.

— Когато дойдох, този мъж я беше нападнал.

Донър не криеше отвращението си.

— Лицето му… — каза той и поклати глава. — Какво му има?

— Нека всички да се успокоим — предложи Бриджър с дружелюбен тон.

Той подаде каиша на кучето на Еди и приклекна до мъжа, за да върже ръцете му с въже. Стентън забеляза, че китките на непознатия са охлузени почти до кръв. Мъжът беше седнал, но не оказваше съпротива; Стентън забеляза, че се бои от кучето на Бриджър, но Бриджър въпреки това се отнасяше внимателно с него.

— Този човек е пленникът, за когото ви разправях — обясни Бриджър. — Трябва да се е измъкнал.

— Пленник? — повтори Донър.

Явно не знаеше нищо за това, което беше разказвал Бриджър на новите си гости през последните няколко дъждовни вечери. Самият Стентън беше чувал само преразказани слухове.

— Какво е направил?

— Нищо не е направил — отвърна Бриджър, като сви рамене. — Не и това, което си мислите. Един от онези златотърсачи, които се изгубиха в гората преди няколко години. Оттогава е трескав в главата и се побърка. Нали го виждате как се държи? Затворили сме го за негово добро, за да не се нарани.

Бриджър хвърли надменен поглед на Стентън, преди да продължи:

— Правя го от добро сърце. Можех просто да го оставя да броди в гората до края на дните си, нали разбирате?

— Не се съмнявам, че християнското ти милосърдие вдъхновява всички ни — отвърна Стентън, като не си направи труд да прикрие сарказма си.

Каквато и да беше причината китките на непознатия мъж да са охлузени по този начин, тя не беше свързана с доброто сърце на Джим Бриджър. Защо държеше този опасен човек във форта, когато наоколо имаше жени и деца? При това не със седмици или дори месеци, а с години? Стентън потръпна — все едно този чудовищен пленник беше някакъв домашен любимец на Бриджър.

Донър и Еди предложиха на Мери Грейвс да я изпратят до фургоните. Бриджър се зае да изправя своя пленник на крака, а Стентън остана на мястото си, разтревожен от нещо, което не можеше да си обясни както трябва; не откъсваше поглед от Мери, която неловко вървеше между двамата си придружители, а споменът за нейния писък все така не му даваше мира. Вече почти се беше изгубила в далечината, когато му хвърли поглед през рамо. Бледосивите ѝ очи бяха в същия цвят, в който бе небето.

Вече се стъмваше, когато Стентън си опакова нещата. Беше готов да остави зад гърба си Форт Бриджър, побърканите му обитатели и всичките му тайни. Нямаше търпение да впрегнат воловете и да потеглят.

Луис Кесибърг изведнъж подаде главата си в палатката му, без да предупреди за присъствието си.

— Донър каза да дойдеш с мен.

Не толкова отдавна Донър щеше сам да дойде при него, ако искаше да говорят за нещо. Може би дори щеше да донесе бутилка уиски, с която да се почерпят. Стентън не беше сигурен кога точно се бяха променили отношенията им, нито защо.

Стентън вдигна очи от ножа, който точеше на бруса в скута си.

— Не може ли да почака до утре?

— Мисля, че ще искаш да дойдеш. Той разпитва едно индианче, което изпълзя от гората.

Гнилите зъби на Кесибърг влажно проблеснаха в тъмното.

— Момчето каза, че е пътувало заедно с Едуин Брайънт.

Броени мигове по-късно Стентън вече беше скочил на крака и излезе от палатката. Когато пристигнаха в хамбара, няколко мъже се бяха събрали в кръг около кльощаво мургаво момче, седнало върху бала слама, загърнато с мръсен конски чул. Виждаше се само главата му, с мръсна и сплъстена черна коса. Сигурно това бе индианският водач, когото бе наел Брайънт, преди да потегли от Форт Ларами. Стентън беше чувал за него — сирак от племето пайути, покръстен от мисионерите — но не го беше виждал. Стори му се твърде младо момче, за да води пътници през непознати територии, неотбелязани на картата.

— Къде е Едуин?

Думите излязоха от устата на Стентън, преди да се усети. Едва успя да се удържи да не се нахвърли върху момчето, но то само поклати глава.

— Каза ни, че Брайънт е решил да продължи сам и го е освободил — обади се Донър.

Беше пъхнал ръце в джобовете си и не спираше да крачи напред-назад; Стентън видя, че и на него му беше трудно да повярва на тази история.

Рийд пристъпи по-близо до момчето и се смръщи срещу него.

— Брайънт е нямало да те пусне, ако не си направил нещо лошо. Открадна ли от него? Какво открадна, момче?

Индианецът отмести кичур коса от очите си.

— Нищо не съм откраднал, заклевам се.

— Но той не те е освободил. Ти излъга за това, нали? Избягал си. Ти си страхливец — каза Рийд.

Момчето отново наведе глава и промърмори нещо неразбираемо. Рийд се извърна към останалите.

— Единственият въпрос е какво да правим с него.

— Ще го оставим тук, разбира се — каза Донър и спря насред крачката си, за да се обърне към Рийд. — Какво друго можем да направим? Не можем да го вземем с нас.

Стентън си спомни за побъркания мъж в импровизирания затвор на Бриджър и за разкървавените рани на китките му. Нима просто щяха да оставят и това момче на Джим Бриджър?

— Защо да не го вземем с нас? — предложи Кесибърг. — Страхливец или не, той познава тази територия, а ние имаме нужда от водач. Той може да ни заведе при Хейстингс. Нека това да е наказанието му, че е изоставил бял човек в пустошта.

Това беше едно от по-разумните неща, които Стентън бе чувал от устата на Кесибърг.

— Не можете да ме накарате да работя за вас — обади се момчето.

— Ние няма да те измамим — отвърна му Рийд.

Макар че двамата с Кесибърг се ненавиждаха, явно това предложение му се харесваше.

— Но ти сам чу какво ти казаха тези хора: не можеш да останеш тук. И нямаш къде другаде да отидеш. Или ще дойдеш с нас, или ще трябва да се прибираш пеша чак до Форт Ларами.

Момчето поглеждаше първо към единия от похитителите си, после към другия. Стентън за миг си помисли, че може да се опита да скочи на крака и да избяга.

— Не ме карайте да идвам с вас. Този път… този път е лош. Напред по него ви чакат зли духове. Не можете да минете оттам. Опасно е.

„Зли духове.“ Стентън се сети за посланията, изпращани в сънищата; за малките талисмани от завързани клечки и дантела, които беше виждал да носи Тамсен, когато си мислеше, че никой не я вижда. Когато и той не биваше да я вижда.

Преди една седмица бе открил под възглавницата си торбичка с изсушени билки — след последния път, когато бяха заедно. Когато я изгори, пушекът от нея беше задушлив, сладникав и замайващ.

Стентън приклекна, за да погледне момчето в очите.

— Слушай! Как се казваш?

Погледът на момчето беше предпазлив и враждебен.

— Томас.

— Томас — повтори Стентън.

Името му звучеше познато; може би го беше чувал във Форт Ларами.

— Още утре сутринта ще ме заведеш там, където си оставил Едуин Брайънт.

Момчето се скова от ужас.

— Не мога да го направя, сър. Това беше на няколко дни път оттук. Дори не знам къде е той сега.

Ясно се виждаше, че това момче не иска да се върне в пустошта, дори да го влачат с диви коне.

Донър отпусна ръка на рамото на Стентън.

— Не си губи времето да се тревожиш за Брайънт. Той ще се оправи. Познава индианците и техните обичаи. Ако има някой, който може да оцелее в тези планини, това е той — повече и от нас.

Стентън се изправи и се отърси от ръката на Донър.

— Едуин е някъде там, съвсем сам, и най-вероятно не знае пътя. Не можем просто да го изоставим.

— Той изостави нас, когато потегли на коня си — забрави ли? — попита го Донър. — Според мен вече е направил своя избор. А аз трябва да се грижа за повече от един човек, Стентън. В тази експедиция има осемдесет и осем души и всички до един разчитат на мен. Ако искаш, можеш да потеглиш сам, за да търсиш Брайънт — но индианецът остава с нас.

Дълбоко в себе си Стентън знаеше, че Донър има право. Дори да успееше да събере отряд за издирване на Брайънт, керванът не можеше да си позволи да ги чака. Вече бяха изгубили твърде много дни.

А освен това нямаше и писмо от него. Нямаше нищо.

Той си спомни за Мери Грейвс, която пълзеше заднешком в праха, и за отката на револвера си, когато простреля нейния нападател; представи си какво щеше да стане, ако той не беше там.

Помисли си и за Тамсен — с изящно очертаните устни.

Помисли си и за гръмогласната Пеги Брийн, която се шегуваше с него през целия път, и за дребничката Дорис Уолфингър с бледите деликатни ръце.

Помисли си за безбройните деца, на които все още не можеше да запомни имената, въпреки че пътуваха от доста време.

И разбра, че вече не може да тръгне след Брайънт. Не искаше да поема риска за онова, което можеше да се случи с останалите, ако не се върне.

Десета глава

— Vertraust du mir?

„Вярваш ли ми?“ Джейкъб Уолфингър се обърна към младата си съпруга Дорис, докато двамата лежаха един до друг на тясното си легло в нощта, преди да потеглят.

Дорис се притесняваше да измине целия път от Германия дотук, за да се срещне с бъдещия си съпруг, когото не беше виждала нито веднъж — бяха общували помежду си единствено чрез писма. Но с облекчение беше открила, че Джейкъб Уолфингър — макар и по-възрастен от нея с много години — изглежда сносно. Той беше само иконом на богат човек от града, като се грижеше за многобройните му търговски дела, но имаше по-голямо богатство, отколкото си личеше на пръв поглед — а най-вълнуващото от всичко беше това, че имаше мечта.

И макар че Калифорния ѝ се струваше толкова далеч от американските градове, за които бе чувала — Бостън, Ню Йорк и Филаделфия — освен това ѝ звучеше невероятно екзотично. Дорис не се страхуваше от мисълта за едно дълго пътуване. Все пак беше само на деветнайсет години. Целият ѝ живот бе пред нея.

— Ja — отговори тя, като улови ръката на Джейкъб между своите.

Бавно я дръпна надолу, под ръба на нощницата си, така че пръстите му леко да докосват коляното ѝ. Почувства как се изчервява от този дързък жест.

Плаха и стеснителна, когато се запознаха, тя вече беше започнала да се наслаждава на вниманието на съпруга си. Имаше чувството, че опитните сватовници, които бяха уредили женитбата им в родината, през цялото време са имали право — защото са знаели много повече за любовта, отколкото знаеше тя. По краката и тялото ѝ пробягваха тръпки, когато я докосваше. Стомахът ѝ пърхаше в очакване. Беше се предала на неизвестността, бе повярвала в бъдещето, бе оставила океанските вълни да я отнесат на запад и в живота на този мъж. И тази вяра бе възнаградена.

Но тази нощ, след като той беше заровил ръцете си в разбърканата ѝ коса и приглушено беше простенал в ухото ѝ, нито един от двамата не успя да заспи.

Той се претърколи, за да се обърне към нея.

— Du solltest dies ueber mich wissen.

„Трябва да знаеш нещо за мен.“

Дорис застина при тези думи. Не обичаше такива мигове, когато нещо изведнъж ѝ припомняше колко малко знае за него в действителност. И особено сега, когато бяха на самия ръб да се отправят заедно в пустошта.

Той вече бе употребил всичките им спестявания, за да поръча фургон за пътуването, заедно с голямо брезентово покривало, два чифта волове и чифт сложно устроени впрягове. Вече беше оставил в магазина списък с всички провизии, от които щяха да имат нужда по пътя. Парите бяха похарчени. Нямаше връщане назад.

Но Джейкъб настояваше, че не може да я поведе със себе си, преди да ѝ признае всичките си грехове. Затова седна, извади от чекмедже до леглото бутилка местен плодов шнапс и започна да ѝ разказва историята за Райнер, като се запъваше в своята изповед.

— Райнер?

Тя дори не го беше чувала да споменава това име преди.

Джейкъб ѝ разказа, че се беше случило преди шест години — почти на същия ден. Беше се запознал с друг имигрант от германски произход, който бе пристигнал в града. Човекът, на име Райнер, бе дошъл в Спрингфийлд на гости на своя племенник, когото не беше виждал отдавна. Казал на Джейкъб, че умее да приготвя народни лекове от родината. Джейкъб предположил, че е малко нещо шарлатанин, но не пропуснал да види добрата възможност. Райнер се нуждаел единствено от съставките… и ако Джейкъб се съгласял да му помогне, щял щедро да сподели печалбата си с него.

Той ѝ разказа, че работата била лесна, тъй като неговият работодател му поверил ключовете от всичките си магазини, включително и от аптеката.

— Ти си откраднал от него — каза Дорис.

Истината я удари в стомаха. Значи това беше грехът на нейния съпруг — и вероятното обяснение за неочакваното му богатство.

— Взехме съвсем малко — увери я той. — Няколко пакета с прахове и няколко дузини стъкленици. Липсата им дори нямаше да се забележи.

— Тогава какъв е грехът, за който говориш? — попита Дорис.

Джейкъб замълча, без да я поглежда в очите.

— Райнер продаде лековете на хората от Спрингфийлд — отвърна накрая той, — а сетне изчезна. Някои казват, че е станал златотърсач на запад. Но хората, които си купиха от неговите лекове, започнаха да се разболяват. И един от тях умря. Една млада жена.

— Е — каза Дорис, а гласът ѝ трепереше. — Жената поначало е била болна, нали така? Може би смъртта ѝ е била причинена от болестта, а не от лекарството.

Може би, съгласи се Джейкъб. Може би.

— Жената, която умря… Нейните роднини побесняха от ярост. Опитаха се да открият шарлатанина, който ѝ беше продал смъртоносния лек, но безуспешно. Естествено, никой не знаеше за моята връзка с него.

— И никой няма да узнае за това — обеща му тя, като отново го хвана за ръката и я стисна.

— Освен… — каза тихо той. — Освен дето смятам… смятам, че може би има някаква връзка между онази жена, която умря, и едно от семействата, с които ще пътуваме на запад. Страхувам се да не ме разкрият по време на пътуването.

— Каква връзка?

— Джордж Донър може би не е познавал жената, която умря, но съм почти убеден, че неговата съпруга Тамсен я е познавала.

Дорис погледна мъжа до себе си. Този мъж я беше разочаровал — внезапно и безмилостно. И фактът, че щяха да пътуват заедно със семейството, на което беше сторил зло… Това ѝ се струваше лоша поличба; много лоша поличба.

— Не се тревожи, Джейкъб — каза му тя, но също толкова искаше да успокои и самата себе си. — Опитай се да не мислиш за това.

Но самата тя не успяваше да го направи. Винаги ѝ бяха казвали, че наказанието за греховете идва по неведоми пътища. И понякога дори най-дребната простъпка може да има огромни, неочаквани последствия. Една лъжа и животът на едно човешко същество бяха надвиснали над главата на нейния съпруг като тъмна, все по-голяма сянка. И това наистина беше много лоша поличба.

Но през целия ѝ кратък живот безусловната вяра неизменно я беше възнаграждавала. Затова тя остана будна тази нощ, като се взираше в звездите през мъничкия прозорец на стаята им за последен път, и реши отново да се остави на вярата.

В крайна сметка какво друго можеше да направи?