Глад

Двайсет и седма глава

Отначало, когато видя ездача в далечината, Мери Грейвс го помисли за някаква удължена сянка. Предишния ден бяха напуснали сухите предели на Големия басейн; през последните сто мили от пътуването непрекъснато се изкачваха и когато достигнаха до хребета, съзряха в краката си долина с горски цветя и дива трева, благоуханна и бледозелена, и при вида ѝ Мери едва не се разплака. Имаше борови дървета, които да нацепят за огъня. И река: плитка, но широка, с искрящи отблясъци.

Мери видя как сянката се удължи и се материализира на хоризонта: беше кон, червеникавокафяв, като кобилата на Чарлс Стентън.

Баща ѝ, който крачеше зад воловете с пръчка в ръка, вдигна глава и заслони очите си с ръка.

— Върна се — рече той.

Стентън беше довел със себе си двама млади индианци, които се казваха Салвадор и Луис. Хората от семействата Мърфи, Грейвс, Рийд и Фостър го обградиха; останалите бяха заминали напред. Децата дотичаха, когато чуха радостните възгласи, с които го посрещнаха пътниците, докато развързваше своя товар — звуци, които отдавна не бяха чувани сред кервана. Стентън отвръщаше с усмивка на всички, като се опитваше да ги успокои, когато се протягаха към провизиите.

При все това Мери, която беше започнала да мечтае за завръщането му и да мисли за него не като за някаква мистична фигура или за спасител, а по-скоро като за опора — човек, може би единственият, на когото може да се довери; Мери, която толкова много пъти беше вдигала очи към хоризонта и беше зървала някакъв мираж в далечината, и беше усещала как сърцето ѝ подскача в гърдите, защото това може би е той — сега откри, че е твърде свенлива, за да го доближи, и остана по-назад.

— Всички почти умират от глад — рече направо Бил Фостър, един от зетьовете на Лавина.

Но това сигурно се разбираше от пръв поглед. Мери го погледна така, както сигурно го виждаше Стентън: приличаше на плашило, облечено в дрехи, твърде големи за него; ризата му се издуваше на кръста и на ръцете, от които бяха останали само кожа и кости, а панталоните му бяха стегнати с парче въже, за да не падат.

— Вече се срещнах със семейство Брийн и семейство Еди напред по пътя — отвърна Стентън. — Те ми казаха колко е зле. Но аз нося достатъчно, за да ни стигне за известно време.

— Надявам се, че си донесъл бекон — рече малкото братче на Мери, като дотича при него. — От цели седмици не сме яли бекон.

Колко изпито беше личицето му. Франклин беше само на пет години, но приличаше на мъничък старец.

— Трябва да си устроим голямо празненство по този случай, както направихме на кръстопътя — предложи Вирджиния Рийд.

Очите ѝ трескаво горяха. Децата се преобразяваха в чудновати, кльощави насекоми, от тях не беше останало нищо друго освен очи, ъгловати крайници и отчаяни резки движения.

В сравнение с тях, Стентън приличаше на човек в цвят сред тълпа от бледи призраци, дори след толкова седмици езда.

— Задръжте малко — отвърна той със спокоен глас.

Но тя забеляза позицията му между заселниците и мулетата си.

— Още не сме излезли от дивото. Внимавайте с провизиите. До форта на Сътър има много път.

Аманда Маккъчън си проби път през тълпата.

— Къде е моят Уил? Не е ли с теб?

Сърцето на Мери удари на кухо. Обзета от вълнение, дори не беше забелязала отсъствието на Маккъчън. Съмняваше се, че и останалите бяха видели това. Бяха твърде гладни, за да мислят за нещо друго.

— Той се разболя по пътя — отвърна тихо Стентън. — Но не се тревожи; успя да стигне до Форт Сътър и сега се възстановява там. Ще те чака, когато пристигнем.

— Разболял ли се е? Сигурно е много тежко, след като не може да се върне при нас…

— Докторът каза, че ще се оправи. Но след като времето започна да се променя, не исках да чакам повече.

Времето наистина беше започнало да се променя; интересно, но Мери не беше забелязала това, докато той не го спомена. Беше се случило през последните няколко дни. Дори горещите следобеди вече не бяха толкова мъчителни, а слънцето залязваше по-рано и носеше след себе си по-продължителни и по-хладни часове.

А това означаваше, че и зимата няма да закъснее.

Преди две вечери тя беше останала до късно с брат си Уилям. Двамата лежаха по гръб на хладната земя и гледаха звездите — едно от любимите им занимания, когато живееха в Спрингфийлд. Необятното черно небе — този простор, който при обичайни обстоятелства я изпълваше с оптимизъм — сега я накара да се почувства незначителна и беззащитна. През последните няколко месеца природата ясно им беше демонстрирала колко са уязвими. Брат ѝ сигурно се беше почувствал по същия начин, защото се обърна към Мери и я попита дали смята, че ще загинат.

Този въпрос измъчваше всички и тя не се изненада, но се ядоса. Не защото не беше честно — тя си даваше сметка, че животът изначално не беше честен и ако трябваше да бъде искрена със себе си, никога не беше очаквала нещо друго. Но се ядоса и се изуми от това, че страхът и безнадеждността толкова лесно бяха пуснали корени в тях. Мери вярваше в някои фундаментални истини и една от тях беше упорството на живота — невероятната воля във всеки от нас, която ни кара да продължаваме, да се усъвършенстваме и когато бъдем подложени на изпитание, да вършим добро.

Когато хората се поотдръпнаха, тя закрачи решително към Стентън, макар че той все още не беше поглеждал към нея.

Тълпата наоколо им шумеше, така че беше невъзможно да му говори тихо и никой друг да не ги чува.

— Ти се върна при нас — рече тя.

— Нали така обещах? — отвърна той.

Лицето му беше сковано от мрачна усмивка, когато се зае да развърже товара на най-близкото муле.

Дали през тези седмици беше забравил за нея — или още по-лошо, беше повярвал в това, че именно тя бе повела всеобщото преследване на Тамсен? В крайна сметка не друг, а Мери беше довела останалите на мястото на убийството на Халоран. Ако наистина вярваше това за нея, тя нямаше да го обвинява, но все пак можеше да го разубеди. И не защото се нуждаеше от неговата благосклонност, а защото я искаше.

За нещастие, той явно нямаше намерение да ѝ даде тази възможност — и от това, разбира се, желанието ѝ да я получи, единствено се засили.

Стентън почти не я погледна, преди да се обърне към тълпата.

— Ако всички са готови, можем да се заемем с раздаването на останалите провизии. Без да се блъскаме или да спорим. Всичко е подредено според сумата, която е платил всеки от вас. Да започнем със семейство Мърфи…

Този ден керванът спря по-рано. Всички бяха нетърпеливи да се нахранят както трябва за пръв път от седмици насам, за да отпразнуват спасението си. Но Мери не беше готова да празнува — не и преди да каже онова, което си беше намислила. Тя не откъсваше поглед от Стентън, като се надяваше да го хване за няколко минути насаме, но той непрекъснато беше обграден от други пътници от кервана, които настояваха да им разкаже за пътя напред или за Форт Сътър — място, което към този момент им се струваше недосегаемо и легендарно като рая. Тя не беше сигурна дали наистина бе толкова зает, или се опитваше да я отбягва.

Но не беше готова да се откаже. Това просто не беше в природата ѝ. Баща ѝ я беше наричал инат повече пъти, отколкото можеше да преброи, и може би имаше право за това.

И така, тя продължи да чака своя ред в периферията на тълпата, зад любопитните и онези, които държаха да благодарят на Стентън. Беше готова да прояви търпение. И накрая той я забеляза на мястото, където го чакаше — по-далеч, така че не чуваше какво си говори с останалите. Наведе се, за да нареди нещо на двамата индианци от племето миуоки, сетне се отправи срещу нея.

— Ще говориш ли с мен, мистър Стентън? — попита го тя.

Гласът ѝ прозвуча пискливо и притеснено в собствените ѝ уши.

Той само кимна.

Двамата закрачиха един до друг и Мери се почувства така, сякаш всеки момент ще изгори. Беше завладяна едновременно от облекчение и от ужас. Беше се молила за завръщането му, за нов шанс да поправи нещата между тях, но сега, когато той наистина беше тук, не знаеше какво да му каже.

— Боях се… — започна тя и спря, зашеметена от чувствата си. — Боях се, че никога повече няма да те видя.

— Може би така щеше да е най-добре — отвърна той тихо и сурово.

Тя се олюля, все едно я бяха зашлевили в лицето.

— Наистина ли ме мразиш толкова много?

— Мери — рече той и гласът му омекна.

— Не виждам как може да е така — продължи да настоява тя, за да се защити. — Ти почти не си ми дал възможност да ти се докажа. Дори не сме разговаряли, откакто…

— Няма нужда да се доказваш — нито на мен, нито на някой друг. И не те мразя, Мери. Ни най-малко.

При тези думи на лицето му изгря широка усмивка, макар че той се опита да я скрие.

Сякаш сънуваше — може би гладът и изтощението най-сетне я бяха покорили напълно, защото дори не можеше да разбере думите му.

— Тогава, ако не ме мразиш, защо ме отбягваш? — настоя да узнае тя. — Защо казваш, че щеше да бъде по-добре никога повече да не ме видиш? Боя се, че не те разбирам, мистър Стентън, или ти сам не разбираш себе си.

— По-вероятно е второто — отвърна той и усмивката му се изкриви от съжаление. — Работата е там, че аз изобщо не те мразя, но се боя, че много те харесвам. И точно това ме кара да страня от теб, ако искаш да знаеш. Но не мога да те оставя да си мислиш лоши неща за мен.

— Аз да мисля лоши неща за теб? — рече тя.

Беше неин ред да се усмихне.

— Не съм мислила за нищо друго освен за теб, но нито една от тези мисли не беше лоша.

Мери остана толкова шокирана от собствената си дързост, че се изкушаваше да вдигне ръка към устата си, за да попречи на изненадания си смях да се излее оттам.

Но той я изпревари — и неговият смях беше като водата, която се плъзгаше по камъните в потока, бърз, свободен и чист. Искаше ѝ се да се потопи в този смях и да плува, да се къпе и да се смее, да го изпие и да се пречисти с него.

— Е, това е истинско облекчение — рече той.

Но в действителност тя беше онази, която си отдъхна — и главата ѝ едва не се завъртя от това усещане.

То я порази. Колко лесно дойде отговорът, че именно той — Чарлс Стентън, който беше заемал толкова голяма част от мислите ѝ, още преди да си даде сметка за това — беше човекът за нея. Мъжът на живота ѝ. В този миг тя го осъзна, внезапно и окончателно, все едно беше писано — все едно целият ѝ живот я беше водил към този момент, от самото начало: тя, Мери Грейвс — сериозната, неизменно практична, винаги търпелива Мери Грейвс — беше лудо, безумно, щастливо влюбена в Чарлс Стентън.

И точно защото беше толкова сигурна, тя чувстваше, че истината трябва да излезе наяве. Трябваше да му каже. Скоро. Много скоро. Но не сега. Все още не.

Все пак, откакто се бяха запознали, двамата бяха прекарали почти толкова време разделени един от друг, колкото и заедно. Щеше да изчака поне до момента, в който второто надделееше над първото, преди да даде израз на всичките си чувства. Струваше ѝ се, че така трябва — а тя искаше да направи всичко както трябва, повече от всякога.

Докато вървяха край потока, без да бързат, а слънцето на късния следобед галеше раменете им, тя се зае да му разкаже за всичко, което се беше случило в кервана, откакто беше заминал — за смъртта на Снайдър и за прокуждането на Рийд. Това беше тежък удар за Стентън — той бе започнал да се доверява на Рийд и си признаваше, че се бои от непостоянството на тълпата.

Тя му разказа и за другите: за възрастния белгиец Хардкуп, който се беше разболял и го бяха изоставили, а след това Джейкъб Уолфингър бе тръгнал обратно, за да го вземе, и сам той не се беше върнал. Разказа му как тихият плач на Дорис Уолфингър продължи много нощи след това, все едно бе разбрала постепенно, на вълни, че съпругът ѝ никога няма да се върне.

— Не знам какво да мисля за всичко, което се случи с нас — рече искрено Мери.

Чувстваше се още по-объркана отпреди, защото цялото тегло на изминалите събития отведнъж се беше струпало обратно върху нея.

— Вече не знам кой е добър и кой е лош. В Спрингфийлд ми се струваше толкова лесно да разбера. Но нито един от онези добри хора не си мръдна пръста, за да помогне на горкия мистър Хардкуп, когато Луис Кесибърг го изгони… И никой не се върна да потърси мистър Уолфингър, когато изчезна. Все едно всеки мисли само за себе си… Всички казват, че Тамсен е лъжкиня, с нейните приказки за хора в сенките на онази падина. Дори онези, които някога ѝ вярваха, сякаш вече я презират, но аз я видях веднага след като я доведоха от мястото на пожара. И не знам защо би си измислила такава история.

Стентън поклати глава.

— Тамсен обича да привлича вниманието, но не и по този начин. Права си, Мери. Това е много странно.

— А после се случи и онова с мистър Рийд — продължи тя, за да сложи край на темата за Тамсен и нейните смущаващи приказки. — Рийд не изглеждаше способен да убие хладнокръвно човек, но…

— Отново имаш право. Това изобщо не ми звучи като човека, когото познавах.

Гласът на Стентън беше суров и дистанциран, когато го каза.

— Просто няма смисъл, няма никакъв смисъл — рече тя и отправи поглед към хоризонта, който потрепваше в маранята. — Точно затова се радвам, че се върна, мистър Стентън. — Тя се изчерви, преди да продължи: — В твоите думи сякаш винаги има смисъл. С теб… с теб се чувствам по-сигурна.

В този момент той сякаш се отдръпна — беше едва доловимо, но тя усети, че между тях отново се бе отворила мъничка празнина. Той пристъпи по-близо до реката, така че лактите им да не се докосват, и през нея пробяга студена тръпка, която нямаше нищо общо с промяната на времето.

— Не знам защо ми даваш доверието си — отново и отново, Мери. Аз го искам, разбира се, но трябва да знаеш, че не го заслужавам.

Той беше спрял и мълчаливо се взираше в течението на реката.

— Каквото и да си сторил, каквото и да се е случило в миналото ти, не може да е толкова страшно, колкото си въобразяваш — отвърна тя и леко го докосна по ръката. — Грехът се е изкупил сам — аз го виждам в теб, в този начин, по който го носиш. Трябва да си простиш.

Тя изрече тези думи, защото вярваше в истинността им — Библията учи човек да прощава на другите, така че Господ да въздаде прошка на всички.

За миг си помисли, че той ще се разплаче, но от гърдите му се изтръгна единствено тежка въздишка и разроши косата си с ръка.

— Аз никога няма да мога да си простя — така все едно ще я оставя да умре отново. И никога не успявам да я спася — отново и отново, в сънищата си. Всяка нощ я гледам как се дави.

Дъхът на Мери се спря в гърлото ѝ. Знаеше, че говори за онова момиче, което беше обичал — и което беше изоставил, докато е носила детето му в утробата си.

— Аз възнамерявах да се оженя за нея, нали разбираш — рече той. — И точно на този ден бях дошъл, за да ѝ го кажа.

Мери гледаше как кокалчетата на ръцете му побеляха, когато стисна ръце в юмруци и отново ги отпусна. Сетне той се извърна към нея, все едно очакваше да му възрази.

— Значи вината не е била твоя — отвърна Мери.

Но виждаше, че тези думи не достигат до него. Бащата на Мери ѝ беше казал, че горкото момиче е сложило край на живота си, защото Стентън я изоставил. Но тя бе сигурна, че е имало съвсем друга причина. Мъжът — младежът — който беше описал нейният баща, изобщо не приличаше на Стентън. Вече ѝ се струваше абсурдно, че се е съмнявала в него дори за миг.

Сянката на един самотен облак, високо над главите им, се изтърколи по пейзажа пред тях. Беше знак — като Божията ръка, която докосва долината.

Двамата продължиха да крачат бавно още няколко минути, заслушани в тихия ромон на потока и шумовете, които долитаха от далечния лагер. Той стисна ръката ѝ и това усещане ѝ хареса — усещането за силата в пръстите му. Сила, на която можеше да разчита.

— Измъчва ме и нещо друго освен нейната загуба и ужасния начин, по който загина тя, Мери.

Тя очакваше да продължи.

— Когато се случи всичко това, аз нямах никакви пари и нямах друго място, на което да отида. Репутацията ми беше съсипана, не можех да си намеря никаква работа и бях отхвърлен от собственото си семейство, трябва да го разбереш. И въпреки всичко, не е извинение за…

Гласът му заглъхна и той присви очи срещу залязващото слънце. Мери беше забелязала, че небесното светило залязваше все по-рано всяка вечер, и потрепери при мисълта за есента, която се спускаше, и за малкото време, което им беше останало.

— Не е извинение за?… — подкани го тя.

Изпитваше едновременно страх от мисълта какво ще чуе и нужда да го узнае, да го разбере, да го опознае. Освен това чувстваше, че и Стентън трябва да разбере нея.

— За това, че приех помощ от него.

— От него?

Стентън въздъхна.

— Бащата на Лидия ми даде парите, с които започнах живота си. Той ми плати, за да се махна, нали разбираш? Да замина, така че да се забрави за целия този трагичен инцидент. Парите ми стигнаха чак до Вирджиния. А когато вече не можех да си намеря място в адвокатската кантора, заминах да воювам в Тексас. Но сетне открих, че все така нямам нищо, към което да се върна, и никакво място, откъдето да започна. С онова, което ми беше останало от неговото… подаяние — рече той и думата сякаш го задави, но той се насили да продължи, — успях да си отворя магазин в Спрингфийлд. Мислех си, че след като най-сетне съм похарчил и последните пари от Нокс, миналото ще остане зад гърба ми. Но не беше така. Самият Нокс се беше озовал в затруднено положение и ме потърси, за да му върна дълга. Беше много настоятелен и аз… ами аз просто не можех да му откажа, Мери.

Тя изпита ледена тръпка; върху нея се спускаше мрак, така че ѝ се прииска да го помоли да спре дотук. Нямаше нужда да чува повече. Знаеше, че хората са способни да сторят отчаяни неща за пари. Нейното собствено семейство със сигурност беше опитало всичко, за да промени положението си. Мери винаги бе носила отговорността да се грижи за тях и макар че ненавиждаше това положение, тя го разбираше напълно.

— Не искаш ли да знаеш защо не можех да му откажа, Мери? — попита я той, тихо и задавено.

— Защото си се чувствал виновен. Всеки би се чувствал така на твое място.

Над главите им се обади птица. Не можеше да я разпознае в сребристия сумрак.

— Но аз наистина бях виновен. Не разбираш ли? Не за самоубийството на Лидия, а за други неща. Нокс знаеше… беше разбрал за връзките, които бях имал междувременно.

„Връзки.“ Мери усети горещината, която пропълзя по лицето ѝ. Тя измъкна ръката си от неговата. Значи бащата на Лидия, казано с една дума, бе изнудвал Стентън.

А това означаваше, че каквито и да са били неговите простъпки, те са били безразсъдни — и многобройни.

Стентън въздъхна, преди да продължи:

— Знаех, че Донър е стар приятел и съдружник в бизнеса на Нокс. В действителност най-вероятно е бил един от основните му доносници. Но когато чух, че семейство Донър се канят да потеглят на запад, продадох всичко, за да се присъединя към тях. Джордж Донър ми беше омразен, но не толкова, колкото Нокс. А имах нужда от някакъв начин да се измъкна оттам.

Той отново разроши косата си с ръка.

— Но вече знам по-добре, Мери. Вече виждам, че човек никога не може да се измъкне от миналото си.

Мери рязко си пое дъх. Не знаеше какво да му каже, какво беше в състояние да облекчи тази болка — скръбта и срама, които бе носил у себе си толкова много години. Мислеше си, че е разбрала какво го измъчва, но сега започваше да разбира как тайните от миналото на Чарлс Стентън бяха натрупани една върху друга, изпълваха го целия, и продължаваха да се разгръщат напред, в бъдещето му.

Той вдигна очи към нея: бяха изпълнени с тъга, но дали не забелязваше в тях и една искрица надежда?

— Точно затова се опитвах да те отбягвам, Мери. Правех го за твое добро. Аз не заслужавам доверието ти. Ти заслужаваш по-добър човек от мен.

Може би имаше право. Може би не биваше да му се доверява. Може би в крайна сметка не заслужаваше помощта ѝ. Но нима всеки човек нямаше право на втори шанс?

— Как мога да ти помогна, Чарлс? — попита го тихо тя.

Не намери сили да го погледне в очите, но усети по езика си дързостта да произнесе малкото му име.

Гласът му сякаш я смаза, когато отговори:

— Не можеш. Не разбираш ли, Мери? Сърцето ми намери смъртта си много отдавна, в онази замръзнала река. От мен не е останало нищо, което да спасиш.

Но Мери не беше готова да се предаде толкова лесно на подобни слова, родени от меланхолията. Тя отново протегна ръка към неговата и макар че той не искаше да я погледне, целуна кокалчетата на ръката му.

— Не вярвам в това — рече тя.

И тези думи бяха обещание.

Беше си мислила, че иска да обича Стентън, а не да го спаси — но сега разбираше, че може би това беше едно и също.

И въпреки всичко, докато се отдалечаваше от него, тя си спомни, че имаше и още един човек, който никога нямаше да бъде спасен. Затова, по-късно същата вечер, Мери отправи към небето кратка и безмълвна молитва за Лидия — за горката красавица, която бе останала замръзнала навеки, и за нероденото дете в нея, което никога нямаше да се появи на бял свят.

Двайсет и осма глава

Жегата от началото на есента най-сетне се беше прекършила и от север повяха свежи ветрове, които издухаха праха от завивките и покривалата на фургоните и вдъхнаха нов живот на експедицията. Стентън ги беше намерил и провизиите бяха разпределени. Тамсен трябваше да се почувства малко по-добре. В последно време другите рядко срещаха погледа ѝ, а в очите им се четеше някакъв огън и погнуса, но тя беше способна да изтърпи това. Нямаше нищо против да я изолират или да я мразят, стига да беше с децата си.

Мъчителните кошмари, изпълнени с хора с корава, напукана, нечовешка кожа, които изгарят живи — и за милия Халоран, преобразен в нещо грозно и страховито, което се опитва да я сграбчи в глада си — трябваше да утихнат. Но не стана така. Не знаеше на какво да вярва: дали заплахата, на която беше станала свидетел — онези пълзящи, танцуващи сенки — наистина съществуваха, или бяха налудничавата фантазия на ум, отровен от ужасна тайна, почти толкова чудовищна, колкото създанията, които ѝ се беше сторило, че вижда?

Определено нямаше как да се довери на Елита, която продължаваше да дърдори за гласовете на мъртвите на всички, нито на по-малките момичета, за да подкрепят нейните твърдения. А и те също не знаеха какво са видели — за тях всичко беше неясен облак от движение и паника, който избухна в огън и дим.

Във въздуха вече се усещаше радостна тръпка, но това я тревожеше — напомняше ѝ за лекомислието на комарджия, останал с една-единствена монета. Тамсен знаеше, че надеждата е опасно нещо — особено когато попадне в отчаяни ръце.

Планините Сиера Невада, вече разтворили прегръдки за първите изкушения на зимата, все така се извисяваха пред тях, обгърнати във вечнозелено и дълбоки виолетови оттенъци, увенчани с бяло. Тя се изумяваше от факта, че всички останали сякаш забравяха за очевидното: планините, както повечето красиви неща, бяха смъртоносни.

Тази вечер се напрягаше да чуе всеки случаен шум. Неспокойно се въртеше под сватбената си завивка, легнала на твърдата земя, и в напрегнатия си полусън чу гласове, които се надвикваха някъде близо до палатката. Тя разтърси Джордж за рамото — как успяваше да спи толкова дълбоко този човек? — и протегна ръка за дрехата си. Когато излезе, Джордж сънливо я следваше по петите.

Изненада се, когато видя Чарли Бъргър — наемния водач, когото бяха сложили на пост пред палатката — да се бори на земята с Уилям Пайк, един от зетьовете на Лавина Мърфи. В началото Тамсен се притесняваше да пътува заедно с мормони, защото беше чела във вестниците за безмилостната борба за власт върху няколко градчета в Мисури и дори в Науву, Илинойс — не толкова далеч от Спрингфийлд. Но челядта на Мърфи беше дружелюбна и вежлива, и никой от тях не се беше опитал да проповядва вярата им сред останалите. Уилям Пайк — параходният инженер, женен за една от дъщерите на Лавина — беше един от последните хора, които Тамсен би заподозряла в кражба. Но как иначе да си обясни това, че го бяха задържали пред палатката им посред нощ? Дали не беше заради провизиите? Всички бяха обзети от параноя за дажбите си.

Но в мига, в който видя Тамсен, Пайк се изтръгна от хватката на Бъргър и се нахвърли върху нея. Бъргър едва успя да го улови отново, а по бузата на Тамсен пръсна малко от топлата слюнка на Пайк.

— Къде е? — изкрещя срещу нея той. — Какво си направила с него?

Ако Тамсен не го познаваше, щеше да реши, че Пайк е пиян. Косата му беше разрошена, а лицето му — почервеняло и мокро от сълзи. В цялата тази случка нямаше никакъв смисъл. Вече си даваше сметка, че хората от семейство Мърфи и семейство Пайк нямаха нужда да крадат храна; като се има предвид положението на всички останали, те все още разполагаха със сравнително сносни запаси. Освен това мъжът ѝ крещеше така, все едно тя бе взела нещо от него.

— Какви ги говори, за бога? — попита Джордж, като разтъркваше очите си с юмруци, за да се разсъни.

Джейкъб, братът на Джордж, както и Бетси, жената на Джейкъб, се бяха показали от палатката си, а Бетси се беше извърнала, за да прошепне на някое от децата им да се връща в леглото.

Пайк се извъртя в ръцете на Бъргър и отново се опита да стигне до Тамсен, като ровеше с крака в пясъка, за да се отскубне.

— Знам, че си го омагьосала, за да се отървеш от него, точно както направи с другите!

— О, не — промърмори Джейкъб. — Пак тези глупости.

— Господ ни наказва за това, че сме те подслонили сред нас!

Пайк се блъсна с цялата си тежест в Бъргър и успя да освободи дясната си ръка, за да я протегне към джоба си.

— Магьосница жена да не оставяш, така пише в Библията!

Той измъкна малкия си пистолет с къса цев и го насочи срещу Тамсен.

В следващия момент тя вече се беше стоварила на земята, а устата ѝ беше пълна с пръст. „Сигурно съм простреляна“, помисли си тя, макар и да не изпитваше болка. Съпругът ѝ беше застанал над нея. Тя бавно осъзна какво се е случило: Джордж я бе блъснал на безопасно място, за да се изправи срещу Пайк, невъоръжен и по долна риза. Тялото ѝ потрепери, за да я предупреди какво става. Беше нападната. Мъжът ѝ се беше изправил да я защити, без да се поколебае. От обичайното му самохвалство не беше останала и следа.

Това не беше първото нападение срещу Тамсен, разбира се, но досега винаги го правеха единствено с думи. Само с подозрителни погледи, високомерие и злобен шепот. За пръв път се случваше да стигнат толкова далеч, и тя беше разтърсена от това преживяване.

Пайк продължаваше да държи пистолета си, но явно още не беше стрелял, а примигваше объркано при вида на този нов развой на събитията. Но преди някой да каже още нещо, отекна изстрел: Чарли Бъргър беше прострелял Уилям Пайк в гърба.

По лицето на Пайк се изписа пълно изумление и той падна на колене. На бялата му риза изби червено петно, отпред на гърдите, откъдето беше излязъл куршумът.

Тамсен ахна, като се опитваше да се изправи. Момичетата вече се бяха събудили и плачеха.

— Не излизайте! — изкрещя тя, когато видя лицата на някои от тях да надничат от палатката.

— Какво, по дяволите…? — изрева в същото време Джейкъб.

Двамата с Донър се втурнаха към Пайк и го положиха да легне по гръб. Очите на младия мъж бяха изцъклени и се взираха в нощното небе, без да го виждат.

Тамсен видя другите да бързат към тях, след като бяха чули изстрела. След миг на това място щеше да се събере тълпа, щяха да се разнесат гневни викове и да завалят нови обвинения. В това време Уилям Пайк трескаво се опитваше да достигне джоба на панталоните си с дясната си ръка. Какво търсеше толкова отчаяно — още един пистолет? Дали не искаше да я убие, дори това да му струва последният дъх?

Тамсен, застинала, проследи как той бръкна в джоба си — и извади оттам броеница. Беше от дървени мъниста на връв — толкова често използвана, че боята по мънистата се беше изтрила. Значи дълбоко в сърцето си бе останал католик, дори след като бе станал част от семейството на Лавина, в което стриктно се изповядваше мормонската вяра. Той въздъхна с облекчение, когато Тамсен сложи броеницата в ръката му и му помогна да я обгърне с пръсти.

— Надявам се, че Лавина ще ми прости — изпъшка той, като вдигна броеницата към сърцето си.

После застина и не помръдна повече.

Тамсен се отпусна назад, премаляла. Какво го беше накарало да я нападне? Пайк изглеждаше като последният човек от тази експедиция, готов да застреля някого в съня му. Тя избърса слюнката от бузата си и вдигна очи към тълпата, сред която стоеше Мери Грейвс и с изумление се взираше в нея.

Хариет Пайк, съпругата на Уилям, си проби път между зяпачите част от секундата преди майка си, Лавина. И двете жени паднаха на колене до убития, а Хариет го сграбчи за ризата и се зае да го разтърсва, все едно това можеше да го върне към живота.

— Уилям! Какво направи? — изкрещя тя с болезнено прегракнал глас, все едно беше пила луга.

Лавина прегърна Хариет, за да я успокои, но тя продължаваше да се тресе цялата.

— Момчето им е изчезнало — обърна се Лавина към Джордж.

Продължаваше да притиска Хариет за ръцете, а тя виеше толкова силно, че гласът на майка ѝ почти не се чуваше.

— Уилям се събуди посред нощ и видя, че го няма. Науми си, че твоята жена е виновна за това.

Тя хвърли поглед към Тамсен, преди да продължи:

— Ние го умолявахме да се опомни, но той не искаше да ни чуе. Когато излезе, ние си помислихме, че отива да търси момчето. Нямахме представа, че ще дойде тук.

— Изчезнало е дете… — повтори Джордж, сякаш се пробуждаше от някакъв унес.

— Хенри, моят внук. Само на една годинка — отвърна Лавина, като с мъка сдържаше сълзите си.

— Намерих това — обади се Хариет.

Тя извади нещо от джоба си и го вдигна в отворената си длан, така че всички да го видят. Тамсен веднага го разпозна: беше един от талисманите, които бе дала на децата си, за да ги носят за защита. Талисман за късмет. Струваше ѝ се абсурдно, че подобна примитивна и безвредна дрънкулка може да предизвика такъв страх и подозрение. Освен това амулетът не доказваше вината ѝ; като нищо можеше да е изпаднал от джоба на някоя от дъщерите ѝ, но Тамсен не посмя да го каже, защото по този начин можеше да прехвърли вината върху тях.

— Отричаш ли, че това е твое? — настоя Хариет, като протегна талисмана срещу Тамсен.

Тамсен запази мълчание. Щеше да бъде също толкова опасно да отговори.

Но за нейна изненада, Мери Грейвс си проби път през събралата се тълпа, а по лицето ѝ се четеше негодувание.

— Това е абсурдно! — заяви тя. — Как е възможно подобна играчка да представлява доказателство, че мисис Донър има нещо общо с изчезването на вашето дете? Всеки може да го е оставил там. Например някой, който не я обича.

Тамсен забеляза как Пеги Брийн и Елеанор Еди се свиха, когато усетиха обвинението в думите на Мери Грейвс.

— Млъкни вече — нареди Франклин Грейвс, като се появи изведнъж до дъщеря си и грубо я разтърси, за да я накара да замълчи.

Но Чарлс Стентън — висок, силен и решителен — протегна ръка към Мери, за да я подкрепи. Когато го видя, Тамсен почувства болезнен копнеж в гърдите си. Очевидно вече беше запленен от Мери. Тя го беше изгубила напълно заради това момиче, и макар че сама се беше отказала от него, все пак я болеше.

— С цялото ми уважение, мистър Грейвс — рече Стентън, — не бива да говориш така на дъщеря си. В това, което казва, има здрав разум — повече, отколкото съм чул от когото и да било от вас тази вечер.

Франклин Грейвс го изгледа втренчено, а в очите му се четеше истинска ненавист.

— Как смееш да ми говориш по този начин? Би трябвало да те…

Но преди пререканието между двамата да достигне нови висоти, Джордж прекъсна Грейвс, като застана пред Тамсен и я защити с едрото си тяло.

— Чуйте ме, всички… Не си права, мисис Пайк. Жена ми беше заедно с мен в палатката ни през цялата вечер, уверявам те в това. И няма как да е оставила този предмет във вашия лагер. Кълна се. Но сега трябва да се съсредоточим върху задачата да открием момчето.

— Не и ти — отвърна Франклин Грейвс. — Ти няма да правиш нищо подобно. Вече се отървахме от Рийд, когато властта му замая главата, а сега изглежда, че ти си следващият. Няма да търпим убийци сред нас, независимо по каква причина.

Джордж се изду като пуяк. Тамсен го беше виждала такъв и друг път, когато се канеше да смъмри някой прислужник или да скастри глупавия проповедник в Спрингфийлд.

— Това са пълни глупости! — прогърмя той.

Гласът му проехтя над главите им, като звучеше по-уверен от всякога през последните няколко месеца.

— Няма да се хабя да защитавам Тамсен — вече съм го правил в толкова много други случаи. Колкото до Уилям Пайк…

Джордж замълча, застанал над тялото на мъжа, до което продължаваше да ридае жена му. Тежко преглътна и огледа лицата на хората от събралата се тълпа.

— Пайк беше добър човек. Но го е направил от страх. Ето това се случва, когато се поддадем на страховете си. Разкайвам се, но никога няма да съжалявам за това, че съм защитил жена си.

Чарлс Стентън пристъпи напред.

— Изчезнало е дете — рече той. — Не бива да продължаваме да си крещим и да се обвиняваме, докато не го открием.

Но сякаш в отговор на думите му, всички заговориха отведнъж: Пеги Брийн се разсъска, Патрик Брийн се втурна да защитава жена си, Джейкъб Донър застана между семейство Брийн и брат си, а Хариет Пайк продължаваше да вие над проснатото тяло на мъжа си. Накрая гласът на Франклин Грейвс отново се извиси над всеобщата какофония. Той размаха пръст срещу Донър:

— Стига толкова! Вярвам, че говоря от името на всички, когато казвам, че повече няма да се занимавам с Донър… с цялото ви семейство, с цялото ви богатство и арогантност, а сега и с това! Вие продължавате да си мислите, че сте нещо повече от всички останали — и сега още един човек е мъртъв! Питам ви, кой ще бъде следващият?

Тълпата беше притихнала, заслушана в думите на Грейвс, и по тялото на Тамсен пробяга тревожна тръпка.

— Дотегна ми! От този момент нататък ще стоите настрана, ако не искате да пострадате!

Той рязко замахна с ръка във въздуха, все едно искаше да прекъсне всички връзки с тях.

За миг Джордж Донър изглеждаше поразен от ужас, а лицето му пребледня до бяло, когато си даде сметка какво означаваше това — нещо, което Тамсен вече беше осъзнала. Семейство Донър щяха да се превърнат в парии за всички останали от кервана — щяха да ги оставят да се грижат сами за себе си, точно както бяха направили с Рийд — и всичко това бе по вина на Тамсен. Но той бързо се окопити и прегърна жена си с ръка, за да я защити.

— Щом казваш, нека бъде така — рече той и обърна гръб на тълпата.

„Не го правете — това е смъртна присъда.“ Думите отекнаха в главата на Тамсен, но тя не знаеше със сигурност за кого са предназначени — за онези мъже, които се канеха да потеглят в тъмното, за да търсят изчезналото дете, или за хората от собственото ѝ семейство.

Защото, ако онези създания, които я бяха обградили в падината, бяха истински, и ако все още ги дебнеха някъде там, щяха да са притаени като вълци в очакване те да сторят точно това: да се разделят на все по-малки и по-малки групи, така че да станат още по-беззащитни. Тя и семейството ѝ не бяха в безопасност сред тази ненавистна тълпа, но нямаше да бъдат в безопасност и без тях.

И въпреки това тя си замълча. Защото може би се заблуждаваше. Защото дори да имаше право, никой нямаше да ѝ повярва: на вещицата, която говори за фантасмагорични заблуди. Мислите ѝ звучаха абсурдно дори на нея самата, кошмарно необясними, като някаква лъжа, предназначена единствено да сплашва и да манипулира. И какво наказание щяха да ѝ определят тогава?

И тъй, когато керванът продължи напред, семейство Донър започнаха да удължават разстоянието между своите и другите фургони, както бяха обещали. Ако не друго, поне беше истинско облекчение да се отдалечат от семейство Мърфи и от непоносимата скръб на Хариет Пайк. След няколко дни празнината вече се беше увеличила достатъчно, за да не виждат никакъв знак от останалата част от кервана, освен следите от колелата в пръстта.

Тамсен се опитваше да не позволява на притесненията си да я погълнат. След пустошта на Големия басейн пътуването през планинските ливади трябваше да е истинска благословия, дори в състава на по-малката им група. Отвсякъде ги обграждаха признаци на живот; покрай лъкатушещия поток в изобилие растяха елши и борови дървета. Имаше и достатъчно трева за храна на воловете. Но въпреки цялата красота и спокойствие на природата, Тамсен не можеше да се отърси от тревогата, която се беше загнездила в гърдите ѝ. Ослушваше се с всички сили, за да чуе пукот на съчка в храстите, взираше се сред дърветата в търсене на признак за някакво движение и се измъчваше от нарастващо убеждение, че онези създания, които беше видяла в пустинята, наистина бяха наоколо и ги наблюдаваха.

Семейство Донър бяха сами, разбира се — движеха се по протежението на един поток, който бяха започнали да наричат рекичката с елшите заради дърветата, които растяха покрай бреговете му — когато оста на един от фургоните им се строши. Към този момент останалата част от кервана не беше нищо повече от едва видима нишка от прах на хоризонта, на няколко мили напред по пътя.

— По дяволите — изруга Джордж Донър под носа си.

Беше легнал по гръб на земята и се взираше нагоре, към шасито на фургона.

— Това е прекалено трудно, за да се справим само двамата — рече брат му Джейкъб, като приклекна на земята до Джордж.

— Глупости — отвърна Джордж. — Двамата с теб ще се справим — с помощта на Бъргър, разбира се.

Тамсен погледна първо своя съпруг, а сетне и брат му. Това беше чиста проба инат от страна на Джордж. Просто нямаше начин сам да оправи оста на фургона. Преди седмица беше възникнал някакъв проблем със спирачката — по някаква тайнствена причина накладките продължаваха да притискат задните колела дори когато лостът беше вдигнат — и Джордж се оказа толкова безпомощен да го разреши, че се наложи да повика Уилям Еди да го оправи вместо него.

Тамсен знаеше какво умее мъжът ѝ, както и какво не умее.

— Джордж — рече му тихо тя. — Моментът не е подходящ за горделивост.

Но не беше сигурна защо го е казала. Той я беше защитил. И точно по тази причина се бяха оказали отделени от всички останали.

— Можем да изпратим двама от наемните работници, за да повикат помощ — предложи Джейкъб, като вдигна очи към притъмняващото небе. — Останалите и без това ще трябва да спрат по някое време, за да пренощуват.

Тамсен знаеше, че все още е твърде рано, за да се стъмни толкова; небето предвещаваше буря. Имаше чувството, че ще завали сняг, макар и да беше едва краят на октомври. Паниката отново се загнезди дълбоко в стомаха ѝ — като заспала змия.

— Нямаме… — изръмжа Джордж, като се опитваше да оправи нещо, което Тамсен не виждаше под фургона, — … нужда… от тях.

Джейкъб въздъхна и се обърна към Чарли Бъргър, който беше останал с тях.

— Нека поне да изпратим някого да повика Еди — рече тихо той. — След цялата щедрост, която проявихме към семейството му, този човек ни го дължи. Струва ми се, че ще се наложи да сменим тази ос, а той най-добре ще знае как да го направи.

И тъй, против волята на Джордж, все пак изпратиха Чарли Бъргър и Самюъл Шумейкър да отидат пеша — защото не им бяха останали ездитни коне — за да открият Еди и да му припомнят за щедростта, която беше проявило семейство Донър към него. Да паднат на колене, ако е необходимо. Тамсен едва не изрази на глас възраженията си срещу този план, по-сигурна от всякога, че сенчестите създания дебнеха в гората и това не беше нищо повече от поредната покана към тях да ги нападнат. Но тъй като разбираше нуждата да го направят, тя отново си замълча, като задържа предупрежденията в себе си, все едно преглъщаше пушек. Все пак изпращаха двама мъже, и двамата щяха да бъдат въоръжени. Би трябвало да няма опасност за тях. Би трябвало.

Хрумна ѝ налудничавата мисъл, че може би ще доведат и Стентън обратно със себе си. Дори след цялата омраза между тях — самата тя със сигурност много отдавна се беше откъснала от копнежа и желанието, които изпитваше към него в първите седмици от пътуването — продължаваше да усеща нещо. Въпреки онзи начин, по който я беше смъмрил, едва ли не с ревност, след като Кесибърг го беше нападнал с нейния револвер. Казано с две думи, Стентън просто бе човек, на когото можеше да се разчита — въпреки или може би точно поради факта, че никой не разчиташе на него.

Междувременно по-големите синове на Джейкъб се заеха да разтоварят повредения фургон.

Докато работеха, Тамсен заведе по-малките деца отстрани на поляната. Фургоните бяха спрели на мочурливо място, но отвъд горичка от недорасли борчета се простираше истинска планинска ливада. Тамсен изпрати момичетата да събират горски цветя за нейните лекове. Докато ги надзираваше, тя хвърли поглед към увенчаната със сняг планинска верига на хоризонта, която се издигаше по-висока от всякога. Тук беше красиво — не беше лошо място, на което да останат за известно време — но тя си помисли за Джеймс Рийд. Ако беше с тях, той щеше да настоява да продължават към Калифорния, и щеше да има право. Зимата всеки ден можеше да затвори планинските проходи.

Тя отново вдигна очи към мрака, който се събираше в небето. Дори в този момент вече бяха подвластни на капризите му.

Чу как мъжът ѝ се провикна от болка, а след неговия глас се надигнаха и други, обзети от паника. Втурна се обратно към фургоните, като извика на децата да я последват. Откри Джордж на колене до фургона, лицето му беше побеляло от болка и лъснало от пот, а ръката му бе потънала зад едно от колелата. Бъргър и Шумейкър, двамата водачи на воловете, все още не се бяха върнали с Еди. Останалите от мъжете бяха подпъхнали един дълъг клон под шасито на фургона и се бяха облегнали с цялата си тежест в другия му край.

— Дръж се, Джордж — рече Джейкъб и се обърна към другите. — Едно, две, три… точно така, отпуснете се с цялата си тежест.

Лостът се измъкна от мястото си веднъж, сетне още веднъж, сред всеобщи ругатни и стонове, но накрая успя да захапе както трябва и да повдигне фургона достатъчно, така че Джордж да се освободи и да падне по гръб в калта.

Вдигна дясната си ръка, като я стискаше за китката с лявата, за да я задържи. Тамсен едва не припадна, като я видя; все едно си беше сложил окървавена ръкавица, толкова смазана беше ръката му. Беше като лопата от премазана, смачкана плът, обляна в кръв. Мъжът ѝ беше подбелил очи и почти изгубил съзнание.

Тамсен падна на колене до него.

— Донесете ми чиста вода! Кажете на Бетси да сложи вода на огъня, за да кипне!

Тя се обърна към единия от водачите:

— Милт, отведи децата, те не бива да виждат това. И накарай Елита да ми донесе чантата с лековете, а Лиан да накъса чисти превръзки.

Работата по него ѝ отне почти цял час. За щастие, беше изгубил съзнание, така че не усещаше допълнителна болка. Почисти разкъсаната плът с вода, а сетне с последния им останал алкохол. Най-трудното беше да я превърже така, че да зарасне както трябва. Не искаше да остане инвалид. Джейкъб през цялото време кръстосваше зад нея, докато останалите наемни работници се отдалечиха, стреснати от гледката.

— Опитахме се да повдигнем шасито на фургона с онзи прът, и той се измъкна — обясни Джейкъб, когато Тамсен се опита да разбере защо пръстите на мъжа ѝ са смачкани така.

Вече приключваше, когато от небето паднаха първите тежки влажни капки. Не бяха съвсем дъжд, но все още не бяха и сняг.

— По-добре да опънем палатките — обърна се Тамсен към своя девер. — Тази вечер няма да можем да продължим.

Питаше се, макар и не на глас, докъде бяха стигнали останалите.

Спънаха последните им останали волове, за да пасат през нощта, и опънаха палатките под едно огромно старо дърво с широко разперени клони, които образуваха естествен заслон. Постараха се да настанят Джордж колкото може по-удобно, като подпряха ръката му с няколко възглавници.

— Когато се свести, ще му трябва от твоя лауданум — отбеляза Джейкъб.

Небето съвсем притъмня, а Бъргър и Шумейкър все още не се бяха върнали. Тамсен се опита да прогони най-черните мисли от ума си. Те бяха въоръжени, а не се бяха чули никакви изстрели. Ако се бяха изправили срещу някаква опасност, несъмнено поне щяха да направят опит да се защитят.

— Колко далеч оттук може да са останалите фургони? — промърмори Бетси, като кършеше ръце от притеснение.

— Сигурно не са искали да се измокрят на връщане — успокои я Джейкъб.

И наистина, снегът беше започнал да се трупа на влажна киша. Час по-късно посоката на вятъра се промени, той повя студен и сух, и снегът заваля по-лек и пухкав. Тамсен установи, че така ще натрупа.

Наемните работници легнаха да спят от едната страна на дървото, струпани заедно в палатката си. Тамсен убеди Бетси и Джейкъб да се откажат от отделната си палатка и всички членове на двете семейства да се съберат в една.

— Сигурна ли си? — попита я Бетси, докато се опитваше да намери място на всички деца, за да легнат.

— Така ще бъде по-лесно да се топлим — отвърна Тамсен, но това не беше истинската причина.

„Колкото повече, толкова по-безопасно“, мислеше си тя.

Около тях бе надвиснала тишина. Когато потеглиха, керванът наброяваше над деветдесет души. Дори след всички загинали, изгубени и заминали, продължаваше да прилича на подвижно село. Но сега, когато оглеждаше оскъдната им група от не повече от двайсет души, тя усещаше точно колко са нищожни, изправени срещу планините, зимата и нощта. Тишината бе потискаща — не се чуваше дори нечие хъркане. Единственото, което долиташе до слуха ѝ, бе тихото съскане на снега, който се сипеше навън и от време на време се свличаше по промазания памучен плат на палатката над главата ѝ.

Двайсет и девета глава

Едуин Брайънт живееше с индианците от племето уашоу вече почти от цял месец. Голямото племе бе разпръснато по цялата територия на планините и отвъд тях, но го доведоха в едно малко, добре устроено селище, което се състоеше от две дузини колиби със стени от дървесна кора, разпръснати по червената пръст на една просека. Над някои от тях се виеха лениви панделки от дим — бяха запалили огньове, за да прогонят сутрешния хлад. Над цялото селище беше надвиснало ниско сиво небе.

Брайънт се чувстваше по-добре, но без кон или храна нямаше почти никакъв шанс да оцелее сам и не се съмняваше, че индианците си дават сметка за това.

Водачът на малката група се казваше Тиели Таба, което — поне доколкото успя да разбере Брайънт — означаваше нещо като „голяма мечка“, защото на младини бе повалил огромна мечка гризли с една-единствена стрела. Тиели Таба позволи на Брайънт да се настани в неговия галаис дунгал, където живееше заедно със семейството му, и споделяше храната си с него. Храната не беше особено изобилна и се състоеше най-вече от ядки, корени и изпечени на огъня диви треви, но му даваха също толкова голяма порция, колкото и на останалите мъже. Тъй като не знаеше кога или как ще си тръгне от това селище, Брайънт се опитваше да не мисли за живота, който бе оставил зад гърба си. Искаше му се да си мисли, че е останал застинал в един миг във времето, а годеницата му, приятелите, Уолтър Гау и Чарлс Стентън до един го очакват да се върне. И един ден той щеше да се завърне при тях и животът щеше да продължи точно такъв, какъвто го бе оставил. Искаше му се да вярва във всичко това, макар и да си даваше сметка, че не беше особено вероятно. Лишен от възможността да пише писма, той се чувстваше останал без котва и смисъл в живота си. Можеше да му се случи всичко и никой нямаше да разбере. Марджи може би щеше да го чака вечно, без да узнае истината…

Всяка вечер, докато седяха край лагерния огън, Брайънт придумваше старейшините да му разказват племенните си предания. Беше трудна задача, защото често бе принуден да ги прекъсва, за да изясни какво са искали да кажат, и в крайна сметка му се налагаше да предполага какъв е бил точният смисъл на думите им. Но един ден в селището се върна ловен отряд, в който се числеше и един младеж на име Танау Могоп — той бе служил като разузнавач в някаква военна част и знаеше малко английски. Радостта на Брайънт нямаше граници.

През първата вечер с Танау Могоп Брайънт го помоли да попита дали племето му не знае нещо повече за лагера на златотърсачите, на който бе попаднал по-рано. Не можеше да спре да мисли за костите и черепите, разпръснати в онази изоставена колиба. Ако някой знаеше тайната за случилото се в онзи злокобен лагер, трябваше да са жителите на това селище, защото явно беше най-близо до него. Тиели Таба продължи да седи замислен, без да каже и дума, но двама от останалите мъже се развълнуваха и едновременно заговориха на Танау Могоп.

Танау Могоп се обърна към Брайънт и му обясни, че онзи лагер, на който се беше натъкнал, наистина е бил на златотърсачи, които са живели в него в продължение на повече от година, докато са търсели злато в реката и в каменистите пещери. Старейшините настояваха, че племето не е имало нищо общо с тях. От време на време минавали наблизо, за да се уверят, че с тях не се е случило нищо лошо. Понякога им оставяли по някоя торба с кедрови ядки или грудки, когато златотърсачите им се стрували изгладнели. Но по онова време все още имало дивеч, най-вече зайци, и индианците не се тревожели, че белите ще умрат от глад. Но сетне един от златотърсачите се заразил от на’ит.

— На’ит? — попита Брайънт. — Какво е това?

Разпозна думата и можеше да се закълне, че е същата, която бе употребил един от другите индианци от племето уашоу, когато го бяха намерили до онази пещера.

— Това е гладът. Зъл дух, който може да прескача от един човек в друг. Много старо предание на нашето племе, макар и рядко да е имало доказателства за това, че е вярно. Но онова, което се е случило с белия човек… със сигурност е бил на’ит. Така казват старейшините.

— Как се случва това? — попита той. — Как… действа този на’ит?

Танау Могоп търпеливо изслуша обяснението на старейшините, преди да отговори.

— Според древните предания на’ит напада човека, за да го изяде, но ние мислим… ние вярваме, че понякога човекът оцелява от нападението, но се заразява със злия дух. И скоро сам се превръща в на’ит, и вече иска да яде човешка плът.

Брайънт си спомни за онова, което беше чел за инките: когато за пръв път се бяха изправили срещу испанските конкистадори, преди повече от триста години, те погрешно бяха взели високите, светлокожи европейци за богове. От друга страна, той винаги беше подозирал, че тази история бе изфабрикувана от испанците. Но дали не беше възможно индианците от племето анауаи, с тяхната почит към на’ит, погрешно да бяха помислили някой белокож непознат, измъчван от зверски глад, за жертва на древен зъл дух? Може би, ако наистина не бяха разполагали с друг контекст, според който да си обяснят отблъскващото поведение на белия човек.

Той прехапа долната си устна. Разбира се, ако наистина ставаше дума за болест, с която се бяха сблъскали, може би съществуваха всякакви възможни други, при които се проявяваха подобни симптоми. Уилям Гау му беше разказвал за работата на британски изследовател на име Томас Адисън, който беше проучвал някаква необичайна форма на анемия. Болните от анемията на Адисън, както я наричаха, понякога — рядко, но все пак доказано — проявяваха желание да консумират кръв. Сурово месо. Вътрешни органи. Със сигурност не беше невъзможно да си представи, че по света съществуват и други заболявания, подобни на това, които все още не бяха проучени или напълно изследвани. Може би този на’ит бе някакъв вариант на болестта на Адисън.

Но това съвпадение — приликата с онзи инцидент в Смитбъроу, при който болният явно беше деградирал до животинско състояние и беше убивал домашни животни със зъби и голи ръце — му изглеждаше свръхестествено.

С други думи, беше точно онова, което бе преследвал Брайънт през цялото време, под една или друга форма.

— Значи според вас един от златотърсачите е избил останалите, след като се е заразил от на’ит? — настоя Брайънт.

Искаше да бъде съвсем наясно какво е разбрал.

— Първо ги е избил… — продължи той, като си спомни за онези кости, които беше намерил, оглозгани от плътта. — … а сетне ги е изял?

Танау Могоп кимна строго и тържествено.

— На’ит никога не са утолени. На’ит искат всичко. Убиват всичко.

— И казвате, че това състояние е заразно? Може да се предаде от човек с тези симптоми на друг човек, който е здрав?

Анемията не беше заразна; може би това беше друг вид заболяване, заразно като бяса. Болест, която пораждаше у заразените отчаяно желание да консумират сурово месо. Човешка плът. И толкова беше изплашила индианците, че бяха започнали да убиват всички, които проявяват тези симптоми.

„На’ит убиват всичко.“

Седнал в галаис дунгал по-късно вечерта, Едуин се взираше в далечината и се питаше дали някога ще може да си тръгне оттук и отново да види приятелите си. Започваше да си мисли, че Марджи беше продукт на фантазията му, прекрасна и неправдоподобна — невидима другарка в живота, която си беше въобразил, за да прикрие факта, че бе самотен стар ерген, на когото е писано да умре сам.

Танау Могоп видя Брайънт и го попита дали иска нещо.

— Трябва да намеря пътя обратно до дома — отвърна Брайънт. — Мислиш ли, че твоето племе може да ми помогне?

Танау Могоп продължи да дялка нещо с ножа си, докато мислеше как да му отговори.

— Ще попитам Тиели Таба — рече накрая той.

Сетне му обясни, че това ще бъде сериозна молба, защото щеше да им се наложи да прекосят територията на племето анауаи, за да стигнат до ранчото на Джонсън.

Танау Могоп поклати глава.

— Но анауаи невинаги са били такива. Започнаха да правят жертвоприношения едва преди пет или шест лета. За защита срещу на’ит.

Ръцете на Брайънт застинаха, стиснали стрелата, която се беше заел да подостри. Нещо в думите на Танау Могоп беше накарало мислите на Брайънт да се завъртят около една теория — едно съмнение може би — която го гризеше отвътре през изминалите няколко седмици.

— Преди шест години… — повтори той.

Танау Могоп кимна и силно заостри ножа си в бруса.

— Това племе прави много срамни неща. Избират един сред своите, когото да принесат в жертва на на’ит, за да утолят злия дух. Но това е грешно. Така само подхранват злия дух и му дават сила.

Брайънт беше способен да разбере тази идея — какво беше накарало определени представители на племето да стигнат до мисълта за това да принасят собствените си хора в жертва на канибали, може би за да държат на разстояние други хора-канибали — реално погледнато, истински чудовища.

Танау Могоп му беше казал, че индианците от племето анауаи са започнали усърдно да се кланят на на’ит — и да му правят жертвоприношения — преди пет или шест години. Струваше му се пределно ясно, че отчетливото засилване на признаци за дейността на на’ит можеше да се установи точно в този момент — горе-долу по същото време, когато според Бриджър бяха изчезнали златотърсачите. Той си спомни за страховития лагер и обезпокоителните следи от канибализъм.

Значи изчезналите бели златотърсачи може би не бяха станали жертва на болест.

А я бяха донесли със себе си.

Трийсета глава

Застанал до прозореца в голямата къща на дядо си, построена във викториански стил — една от най-хубавите в цялата околност — Стентън виждаше широката бяла ивица на замръзналата река, която прорязваше града през средата. Училището беше затворено и децата се пързаляха на кънки покрай бреговете, като пищяха от удоволствие.

Но мястото, където бе обещал да чака Лидия, бе по-надолу — до един завой на реката, след който водата се разливаше в едно по-широко езеро, а над него беше надвиснала гората. Защото днес беше денят, в който бяха планирали да избягат заедно.

Отначало, когато пристигна на същото място, където бяха разговаряли вчера, той остана с убеждението, че тя изобщо не е дошла — защото е променила решението си, нещо я е забавило или се е изплашила.

Във въздуха се разнесе звънът на църковната камбана.

И тогава я видя. Беше съвсем сама и мъничката ѝ тъмна фигурка се отдалечаваше стъпка по стъпка все по-навътре по замръзналото езеро, където ледът беше по-тънък.

— Лидия! — извика той. — Лидия!

Тя спря, но не се обърна.

Трябваше му един миг, за да осъзнае, че го беше чула. И още един, за да забележи, че не носеше връхна дреха, шапка или палто. В действителност сякаш беше облечена само с нощница — макар че беше средата на следобеда. Той застина в объркването си. Кръвта му яростно се разтуптя във вените и той се прокашля, за да я повика отново.

Тогава тя най-сетне се обърна, но от това разстояние не можеше да прочете изражението в тъмните ѝ очи. Единственият звук, който долетя от нейната посока, бе от пропукването на леда под краката ѝ.

Само след миг изчезна.

Стентън се изтръгна от вцепенението, обзело го за кратко — и се втурна през хапещия от студ въздух, преди да се усети, пейзажът наоколо се размаза пред очите му, а в ушите му забуча паниката. Сигурно беше крещял, защото по снега изведнъж се понесоха множество стъпки, а от дърветата наоколо отекнаха многобройни гласове. Той продължи да тича, докато двама мъже не го сграбчиха, за да му попречат да я последва.

Дотогава вече бяха извадили тялото от водата. Някой друг я беше достигнал пръв. От косата и лицето ѝ на струйки се стичаше ледена вода, а нощницата беше залепнала върху посинялата ѝ бледа кожа.

За един безжалостен миг му се стори, че вижда клепките ѝ да потрепват — и си помисли, че все още има някакъв шанс да е оживяла.

А сетне, подобно на повърхността на самото езеро, истината най-сетне се разтвори под него и го погълна.

Бяха израснали в почти съседни къщи. Бащата на Стентън беше земемер и често пътуваше по работа, така че ги беше оставил с майка му да живеят с неговия баща, уважаван свещеник. Беше странно детство. На дядото на Стентън, преподобния Илаяс Стентън, не беше възможно да се угоди — и това важеше с двойна сила по отношение на неговия внук. Може би точно това бе причината Стентън да се сближи с Лидия; нейният дом му предоставяше възможност за бягство от неговия. Или поне това беше причината в началото. Когато пораснаха, той силно се влюби в това момиче, което винаги му се беше струвало особено тайнствено — още като малка — въпреки че живееха толкова близо един до друг.

В душата и имаше нещо мрачно, нещо далечно и потрепващо като пламък на вятъра, и Стентън… ами той беше млад — твърде млад, за да разбере защо бе такава.

Майката на Лидия бе починала още в детството ѝ, и сега тя живееше сама с баща си в голямата им къща, която гъмжеше от прислужници. Понякога се държеше високомерно и хората обвиняваха баща ѝ, задето я беше разглезил. Това беше истина. Тя очакваше всичко да става така, както иска, и безкрайно тормозеше възрастните, макар и човекът, когото измъчваше най-силно, да си оставаше Стентън. Сигурно защото знаеше, че е влюбен в нея — нямаше друго възможно обяснение.

Между тях не се беше случвало нищо, с изключение на няколко трескави целувки, откраднати в коридора или на тавана на къщата на Лидия, или зад къщата, където чимширите растяха най-високо.

Господ беше свидетел на Стентън, че искаше повече от това, но не му се беше удавала тази възможност — а и честно казано, сигурно нямаше да знае какво да направи с нея, ако му се беше удала. Дядо му и майка му се бяха погрижили да го отгледат далеч от онова, което се случваше между мъжете и жените в тъмното.

Винаги си беше представял, че ще направи всичко точно така, както трябва. Щеше да се издигне в света и да спечели любовта на Лидия по правилния начин. Щеше да ѝ предложи да се омъжи за него, а сетне фантазиите, които бяха започнали да бълбукат в душата му, щяха да се превърнат в действителност. В убедеността му, че всичко това ще се случи наистина, имаше някаква уверена лекота — той вярваше в любовта си към Лидия по същия начин, по който дядо му вярваше в твърдата ръка на Господ.

Но когато Стентън за пръв път ѝ каза за тази своя мечта, тя започна да се държи студено с него. Беше истинско мъчение. Той се поболя от тревога, като си мислеше, че я е разочаровал или е престъпил границите на дружбата им. Или още по-лошо: че тя си е намерила някой друг.

Есента на 1831 година отлетя и Стентън вече не беше виждал Лидия от няколко месеца, ако не се броят кратките кимвания за поздрав на пазара или от другата страна на пътеката между седалките в църквата. Празниците вече наближаваха, а зимата бе особено тежка и студена, когато най-сетне успя да я отмъкне една неделя след църковната служба. Баща ѝ се беше разболял и тя бе дошла на църква сама. Стентън забеляза, че ръцете ѝ са ледени и бледи, и се почуди къде са останали ръкавиците ѝ.

Тя го отведе в гората, където поведоха яростен спор. Нареди му да я остави на мира и му каза, че не иска повече да чува за неговите намерения към нея. Той остана смазан от думите ѝ, а спомените за всичките години на дружбата им и проблясъците на разгорещените мигове на интимност помежду им се въртяха като вихрушка в главата му. Къде беше допуснал грешка?

Молеше я да му обясни, да му помогне да разбере истината, като не искаше да я принуждава или да поставя изисквания, но отказваше просто да приеме този отказ от нейна страна. Имаше нещо, което тя не му казваше, и той просто нямаше друг избор, освен да го изясни сам. Тя му го дължеше — поне да му даде причина, заради която никога няма да бъде негова. Той щеше да я приеме и да си тръгне завинаги.

Накрая тя се смили над него и му даде причината — която и без това скоро сам щеше да узнае.

Беше бременна.

Той започна да заеква в объркването и неудобството си, а студът изведнъж го прониза през хубавото му вълнено палто — онова, което обличаше само в неделя.

— Но… как? — попита той.

Сетне усети страните си да горят. Може и да беше неопитен, но не беше глупав. Знаеше как се появяват бебетата на този свят. И разбра: беше имало някой друг.

Ревността му, гневът и обидата бяха примесени с тревога.

— Кой е той? Ще се омъжиш ли за него?

Когато чу това, тя започна да плаче — отначало слабо, така че не беше сигурен дали отново не е завалял лек снежец. Но сетне все по-силно. И все така не казваше и дума.

Той падна на колене пред нея. Ръцете ѝ бяха твърде студени и той ги улови между своите, като се зае да ги разтърква енергично, докато тя продължаваше да плаче. Може би, като ѝ върнеше топлината, щеше да си върне онази Лидия, която познаваше — или си мислеше, че е познавал.

— Който е да е, за мен няма значение — рече през сълзи той. — Аз винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Моля те, Лидия, омъжи се за мен, ако и ти отвръщаш на чувствата ми.

Тя най-сетне спря да плаче, а сълзите бяха оставили миниатюрни следи по кожата ѝ, изпръхнала от вятъра, така че му заприлича на картина, която може да се разпадне пред очите му и образът на нея да бъде изгубен навеки.

— Познавам ли го? Нима е някой негодник, който го е направил и те е изоставил, Лидия?

Тя поклати глава.

— Тук е. Той… аз… аз никога няма да мога да избягам от него, Чарлс.

Тревогата му вече беше достигнала своя връх.

— Няма да позволя на някакво чудовище да съсипе живота ти, Лидия. Ще отидем при баща ти. Той ще накара виновника да си плати.

При тези думи тя отново се разплака — с накъсани, задавени ридания — и се отдръпна от него. Втурна се към гората и той я последва, като я викаше по име, докато най-сетне успя да я улови за ръката и да я завърти към себе си. Тя пропадна в прегръдките му, като му повтаряше нещо отново и отново, докато най-сетне не достигна до слуха му, макар и съзнанието му да отказваше да го проумее.

„БешетойбешетойбешетойбешеТОЙ. Беше татко.“

Тайната се спусна над гората като покривало. Дори птиците притихнаха, когато подробностите най-сетне излязоха наяве, бавно и мъчително: мистър Нокс беше принуждавал собствената си дъщеря да споделя леглото му почти от две години насам.

Отвратен и потресен, Стентън продължаваше да я държи в прегръдките си, а в тялото му препускаха едновременно паниката и погнусата. През цялото това време той беше стоял отстрани и не беше виждал истината, и не беше помогнал. Дали някога щеше да успее да си прости? Дали някога щеше да заслужи доверието на някоя друга жена?

— Аз ще оправя всичко — повтаряше той, но нямаше никаква представа как да го направи.

Тя го умоляваше да не казва на никого за срама, който бе понесла, и повтаряше как няма да може да живее с мисълта, че някой е разбрал за това. Незнайно защо, ужасяващо и извратено, тя искаше да предпази баща си. В крайна сметка се отдръпна, избърса сълзите от лицето си и настоя да се прибере у дома, преди отсъствието ѝ да бъде забелязано.

И в този момент той даде своето обещание:

— Да се срещнем утре на същото място. Аз ще оправя всичко.

Тя кимна само веднъж и повтори:

— Моля те, не казвай на никого.

После избяга.

След техния разговор той продължи да кръстосва гората с часове, като трепереше от студ, докато следобедът бързо се превръщаше във вечер. Не биваше да спира да крачи, иначе ужасът щеше да го задуши.

Най-сетне се върна у дома и отиде направо в кабинета на дядо си. Осъзнаваше, че има проблем; дядо му беше близък приятел на Нокс. Колкото и да бе строг и непоколебим, шансовете да повярва на историята на Стентън, клоняха към нулата. Но това нямаше значение. Истината нямаше значение, стига да успееше да поправи стореното.

И така, той се зае да изплете своята история: разказа на дядо си, че детето е от него. Помоли го да му позволи да постъпи достойно и незабавно да се ожени за нея. С младия си ум той си представяше, че от това ще последва разрешение и необходимите средства, независимо колко много строги лекции щеше да му се наложи да изтърпи.

Но изобщо не се случи така. Вместо да им даде разрешение да се оженят, дядо му заплаши Стентън, че ще се откаже от него. Бащата на Лидия вече го беше представил като негодник, неспособен да устои на изкушението, и Стентън нямаше друг избор, освен да изиграе отредената му роля — никой нямаше да му повярва, ако кажеше нещо друго. Парите даваха власт — той вече започваше да го разбира — и Нокс се оказа способен да си купи своя собствена версия на истината.

Едва по-късно Стентън разбра и най-страшното: Нокс никога не го беше искал за зет. Не и след като той знаеше вече ужасната му тайна. Не и след като го смяташе за човек, с когото беше под положението му да се занимава.

Не и след като все още я искаше само за себе си.

Но какво, ако разрешението не беше възможен вариант? Щяха просто да избягат. Нямаха план, но нямаше и нужда от такъв. Любовта и истината щяха да им дадат криле и да ги освободят.

Поне така вярваше тогава.

Над главата на Стентън се въртяха миниатюрни снежинки, когато влезе в дома на семейство Нокс няколко дни по-късно, за погребението. Вдигна очи към небето и видя бяло бархетно покривало, което се простираше до хоризонта. Наближаваше буря.

Дневната беше преобразена за една нощ. Мебелите бяха преместени, за да се освободи място за ковчега — изящен като момичето в него, повдигнат на тънки подпори пред камината. Някой го побутна отзад, Стентън се доближи до ковчега и надникна вътре. И там беше Лидия, неговата Лидия. Разпозна роклята, с която я бяха облекли — беше от кремав бархетен плат, нашарен с миниатюрни щамповани розови пъпки; тя мразеше тази рокля, защото смяташе, че с нея прилича на малко дете. Беше чул, че мистър Нокс е оставил на прислужничките да подготвят тялото, и те не си бяха направили труда да ѝ накъдрят и оправят косата, както я носеше обикновено. Вместо това я бяха оставили да се спуска свободно, сресана върху раменете ѝ. Така изобщо не приличаше на онази Лидия, която си спомняше той.

А най-страшна от всичко беше кожата ѝ, бяла като тебешир. Очите ѝ бяха затворени, а лицето ѝ — отпуснато и безжизнено. Това не беше неговата Лидия.

Така му беше малко по-лесно.

Опитваше се да не чува приглушените ридания на баща ѝ, но те бяха навсякъде — потиснати и потискащи едновременно, като силен снеговалеж. Стентън едва успяваше да си поеме дъх, притиснат от тежестта на този звук.

През останалата част от деня бе като трескав, потънал в тежките си мисли, така че накрая дядо му го накара да отиде да нацепи дърва, макар че беше наваляло вече. Той се зае да цепи дърва, докато по тялото му под дрехите не изби пот и не се почувства по-добре, защото съзнанието му най-сетне се откъсна от тревогите, поне за малко. Но когато влезе обратно в къщата, дядо му нареди да откара една ръчна количка с дърва за огрев на Нокс, като добросъседски жест.

Той струпа дървата пред входа на кухнята. Чувстваше се безсилен да възрази.

Сетне вратата се отвори току пред лицето му и Хърбърт Нокс го изгледа отвисоко. Вратовръзката му беше разхлабена, а колосаната му яка — разкопчана. Прошарената му коса бе разрошена. Стентън си помисли, че явно е пил.

Мистър Нокс настоя Стентън да влезе. Двамата седнаха един до друг в дневната, където за погребението бяха донесени столове от трапезарията. Стентън не откъсваше поглед от ковчега пред себе си, като не искаше да наруши мълчанието от страх да не предаде Лидия.

— Знаеш ли защо те поканих да влезеш? — прогърмя гласът на Хърбърт Нокс и отекна от високия таван.

Стентън сковано поклати глава.

Нокс махна с ръка:

— Можеш да говориш спокойно. Освободих прислугата за следобеда. В къщата сме само ти и аз.

Стентън продължаваше да мълчи и Нокс се приведе срещу него, така че Стентън усети миризмата на алкохол в дъха му.

— Има нещо, за което искам да говоря с теб — рече той и замълча, а погледът му обходи лицето на Стентън. — Ти беше близък с дъщеря ми. Искам да разбера — дали ти е казала своите тайни?

„Не казвай на никого, моля те“, беше го умолявала тя.

Той започна да се поти.

Хърбърт Нокс се изправи и се зае да кръстосва стаята.

— Защото аз знам, че моето малко момиченце имаше тайни, Чарлс. Тайни, за които дори ти не подозираш. Вярваш ли ми? Има някои неща, които изобщо не знаеш за дъщеря ми.

— Предполагам, че всеки човек си има тайни — рече накрая Стентън, макар и да се чувстваше така, все едно ще се задави със собствената си слюнка.

— Дъщеря ми беше бременна, Чарлс. Знаеше ли за това?

Стентън се стресна, но се постара да скрие изненадата си.

— Не си мисли, че не ми е казала. И аз знам кой е бащата.

Въздухът отказваше да влезе в дробовете на Стентън. Едва си пое дъх.

Мистър Нокс неумолимо продължи:

— Няма нужда да се преструваш, че се чувстваш толкова виновен, Чарлс. Привличането, което изпитваше към дъщеря ми, беше съвсем разбираемо. Но поведението ти не е.

Значи имаше намерение да продължава да отрича истината. На Стентън му се стори, че ще му прилошее, макар и да не знаеше кое щеше да бъде по-страшно — мистър Нокс да го обвини, че той е бащата, или да признае собствената си вина за това. Стените на стаята сякаш го притискаха от всички страни. Главата му пулсираше от болка.

— Двамата с Лидия бяхме много близки помежду си — продължи Нокс.

Изражението му беше разсеяно, все едно бе някъде другаде.

— Много по-близки, отколкото са повечето бащи и дъщери. Тя беше единственото, което ми остана, след като почина съпругата ми — единственият ми близък човек на целия свят. И ми казваше всичко.

Стентън скочи на крака, а погнусата се втурна по вените му и изпълни съзнанието му. Трябваше да избяга от този дом, от тази мерзост.

Внезапното движение изтръгна Хърбърт Нокс от странния, му унес. В очите му се появи друг поглед, студен като на влечуго. „Той знае какво знам аз“, осъзна изведнъж Стентън. Независимо дали беше опиянен от алкохола, или не.

„Моля те, не казвай на никого.“ Умоляващият глас на Лидия го стискаше за гърлото като примка.

Хърбърт Нокс, обгърнат във воня на алкохол и пот, изведнъж го сграбчи за ръката с налудничава сила. Сетне дръпна Стентън близо до себе си, за да го погледне отблизо в очите и да прочете мислите му.

— Мислиш си, че знаеш истината, но нищо не разбираш. Мислиш си, че дъщеря ми те е обичала, но ти беше като малко момче за нея. Тя само те съжаляваше, докато се влачеше подире ѝ като кутре, болно от любов. Ти не знаеш какво е истинската любов, синко…

В следващия миг Нокс вече беше проснат на земята и изненадано разтриваше челюстта си с ръка. Стентън не беше разбрал какво става — беше го ударил толкова бързо, че изобщо не си спомняше за това и усещаше единствено болката в натъртените кокалчета на ръката си.

Нокс вдигна очи към Стентън и зашеметеният му поглед бързо отстъпи място на нещо по-остро и твърдо.

— Ако наистина обичаш Лидия, Чарлс, ще защитиш паметта ѝ. Никак няма да ѝ хареса, ако започнат да се разпространяват слухове за нея. Знаеш това.

— Наистина ли си мислиш, че няма да кажа на никого…?

— Ако наистина го направиш, никой няма да ти повярва — отвърна Нокс и се изправи от пода, без да бърза, като не откъсваше поглед от него. — Ти вече си постлал леглото си, Чарлс. По-добре да оставиш Лидия спокойно да почива в нейното. Никой няма да повярва на твоята дума срещу моята, синко. Не и след начина, по който се държеше през всичките тези години, докато следваше дъщеря ми по петите. Не и след като вече сам пое инициативата да си признаеш вината.

Когато чу това, Стентън едва не изгуби съзнание от гняв.

В следващия миг вече го беше възседнал, а кокалчетата на ръцете му бързо се покриваха с кръв, едновременно с лицето на възрастния мъж под него. Удряше го отново и отново, за да смаже тази извратена, самодоволна усмивка. Искаше да накара тези сиви очи да се изцъклят веднъж завинаги. Нокс беше по-лош от смъртта — беше съсипал всичко хубаво на този свят.

В този ден Хърбърт Нокс щеше да срещне своя създател, ако не беше домакинката, мисис Тали, която дотича с писъци в стаята. Нейните викове привлякоха и други прислужници, които изтеглиха Стентън по-надалеч от окървавената каша, в която се беше превърнал Нокс.

Стентън се давеше, хлипаше и се тресеше. Прислугата се взираше в него, с почуда и ужас, и в крайна сметка го завлякоха у дома при дядо му, обгърнат с плащ от страх и срам.

Оставиха го в леглото му в продължение на цели часове — а може би и дни. Дядо му изобщо не дойде при него. Нито майка му. Никой не дойде. Стентън започна да се пита дали самият той не беше умрял и не беше затворен в някакво чистилище — цял един свят между краищата на леглото му и границите на неспокойния му сън, изпълнен с кошмари. От другата страна на прозореца му бушуваше снежна вихрушка.

Накрая изгря утрото и дядо му го повика в кабинета си. Стентън осъзна, че цялото тяло го боли — несъмнено от побоя, който беше нанесъл. По ръцете му имаше корички засъхнала кръв.

Дали дядо му щеше да го набие с камшик? Дали нямаше на свой ред да го пребие почти до смърт? Да го изгони на улицата? Не можеше дори да си представи многобройните начини, по които мистър Нокс можеше да се опита да съсипе живота му сега, и какви точно наказания щеше да измисли за него.

Чу майка си да ридае в нейната стая, но вратата ѝ остана непоколебимо заключена. Не я обвиняваше. Тя беше безсилна да му помогне.

С боязън побутна вратата на кабинета и тя проскърца, когато се отвори.

Дядо му не каза нищо, а само му кимна да седне. В стаята се беше възцарила неестествена тишина — сякаш целият свят бе притихнал под снега.

Онова, което се случи сетне, едва не накара Стентън да припадне.

Оказа се, че — според думите на дядо му — Хърбърт Нокс беше решил „да се смили над поразеното от скръбта момче“. Дядо му извади писмо в дебел плик. Сумата вътре беше такава, че накара Стентън да се отдръпне на мястото си.

— Това трябва да ти помогне да започнеш нов живот, отначало — обясни дядо му. — Благодарение на семейство Нокс.

Той помълча, преди да добави:

— С условието, че никога няма да се върнеш.

Стентън беше замръзнал като статуя. Не искаше парите на Нокс. Не искаше така нареченото му подаяние, което бе в такъв огромен размер, че сякаш представляваше ясно доказателство за вината, която изпитваше Нокс. Бяха пари, които трябваше да го накарат да си мълчи. Стентън не беше дете; ясно виждаше какво става.

— Вземи ги, момче — рече дядо му. — Вече не си добре дошъл тук.

Стентън може и да не беше дете, но все пак беше много млад. Дори да имаше избор да стори нещо друго, той не го знаеше. Дори да имаше начин да поправи нещата и да разкрие истината, той не го виждаше.

Дебелата пачка сякаш отвърна на погледа му. Как можеше да предположи, че някой ден Нокс ще си поиска парите обратно — много след като са били похарчени?

Как можеше да си представи всички начини — и всички жени — с които щеше да се опита да удави спомена за онова време? Кой можеше да каже дали имаше някакъв определен миг, от който нататък мнимата вина на Стентън за смъртта на Лидия нямаше вече никакво значение, защото невинността му бе удавена във всички последващи грешки и връзки…?

Може би тогава наистина е бил наивен. Може би наистина е бил дете.

Нямаше как да спаси Лидия, да ѝ осигури възмездие или мир. И нямаше как да продължи да живее в този град, в съседство с мъжа, който бе предал нейното доверие и нейната любов. Или щеше да се побърка, или някой ден да убие Нокс — а може би и двете.

Струваше му се, че няма какво друго да направи, освен да вземе парите и да се махне оттам.

На негово място някой истински герой със сигурност щеше да знае как да постъпи — и нямаше да изгради целия си живот на основата на гнилоч, вина и ужас.

Но Чарлс Стентън не беше герой.

„Прости ми, Лидия.“