Гаснеща жарава

8

Дните се нижат тихо един след друг, като прелистени страници на книга. Докато животът ми потъва в рутинното всекидневие, самотата все повече ме гнети, разяжда ме отвътре. Започва да се здрачава, когато се прибирам от работа. Мъглата се сгъстява и чезнещите слънчеви лъчи се мъчат да проникнат през непрогледния въздух, хвърляйки светли петна тук-там, и да отложат нощта.

Чувам го още преди да го забележа. Касиан се появява в мъглата пред мен, стъпвайки леко по пътя. И двамата спираме и погледите ни се срещат. Той живее в другия край на селището. Мога да позная каква е причината да се намира тук, толкова далеч на юг. Зная откъде идва, къде е бил. Там, където прекарва по-голямата част от времето си.

— Касиан — поздравявам го аз, извивайки пръстите до болка. Започвам да трия кожата на ръцете си сякаш по тях още има кръв от рибата, която днес съм чистила.

— Как си, Ясинда? — пита ме той като че ли сме просто добри познати. И може би по някакъв начин сме точно такива. Превърнали сме се в познати. Откакто той реши да се насочи към сестра ми. Внезапно видът му ме изпълва с омраза. Чувствам се използвана, излъгана. Никога не ме е желал. Никога не ме е харесвал заради самата мен.

Мъглата милва лицето ми, докато се взирам в Касиан, и нещо в мен се развързва, като панделките на кутия, която всеки момент ще бъде отворена.

Касиан също ме гледа, застанал с ръце зад гърба. Подобно на Северин или някой друг старейшина, който ме наблюдава заплашително. Предполагам, че точно такъв ще стане и той.

Кожата ми настръхва от чувството на негодувание. Мразя го, когато ми напомня на тях… на баща си. Това е горчив хап, като се има предвид, че почти ме беше убедил колко е различен. Искаше ми се да му повярвам. Онова, което изрече в Чапарал, когато се опитваше да ме накара да се върна с него, още ехти в главата ми. „В теб има нещо… ти си единственото истинско нещо за мен там, единственото нещо, което ми е поне малко интересно.“

Излъга ме, за да му повярвам. Или пък си е променил решението. Каквато и да е истината, вече не го интересувам. Не и по начина, по който го интересува Тамра.

Най-накрая, без да дочака отговора ми, казва:

— Трябва да престанеш с това.

— С кое?

Той накланя глава. Очите му са в сянката на надвисналите вежди.

— Престани да се самоизмъчваш. Да линееш по някакъв…

— Не искам да слушам това — поклащам глава. — Не че те е грижа, но вече съм прежалила всичко.

По-лесно е да кажа „всичко“. Въпреки че и двамата сме наясно, че имам предвид Уил.

— Тогава защо още го виждам в очите ти?

От мен неволно се изплъзва болезнена въздишка.

Нахвърлям се със стиснат юмрук срещу мускулестите му гърди и изливам своето отчаяние и мъка върху тях.

Той не помръдва. Удрям го отново. Все така нищо. Поема удара. Гледа ме с непроницаемите си черни очи. Със сподавен вик го блъскам отново и отново. Където сваря. Зрението ми се замъглява и осъзнавам, че плача.

Това още повече ме разярява. Да рухна пред Касиан, да изгубя контрол, поддавайки се на слабостта, докато той ме наблюдава…

— Ясинда — промълвява той. После повтаря името ми по-високо, защото аз не преставам, не мога да спра вихрушката от удари по твърдото му като стена тяло. — Достатъчно!

Спира ме. Предполагам, че можеше да ме спре и по-рано, но е решил да го направи сега. Притегля ме към себе си и ме обгръща с двете си ръце не толкова, за да ме прегърне, колкото, за да ме обуздае, да ме заключи.

Смущаващо е. Телата ни са толкова близо, притиснати едно в друго. Започваме да дишаме в бърз, синхронен ритъм.

Отмятам глава назад, за да видя лицето му. Досега не съм го възприемала по такъв начин.

Вече не гледа просто към мен. Очите му сякаш проникват, навлизат дълбоко в мен. Приема ме такава, каквато съм. Тази близост, каквато не съм изпитвала с никого, откакто пристигнах тук, ме увлича. Тя е като обещание за края на моята вцепеняваща самота. Ако го позволя. Ако позволя това да се случи.

И отново изпадам в паника. Защото пред мен е Касиан.

През устните ми се излива накъсано, сподавено ридание. Затварям измъчено очи и отново си възвръщам самообладанието. Отскубвайки се от топлата му прегръдка, бързам да го заобиколя.

Той сграбчва мишницата ми, докато минавам покрай него, и ме завърта като в танцова стъпка.

Втренчвам се яростно в дланта му.

— Пусни ме.

Той не отговаря веднага, гърдите му бурно се надигат и отпускат.

— Какво ти става? Защо бягаш от мен?

Отначало не казвам нищо и единственият звук, който издавам, е накъсаното ми дихание. После избухвам:

— Ти ме излъга!

Касиан разсича мрака с едрата си тежка ръка.

— Кога съм те лъгал?

Продължавам сякаш не съм го чула. И наистина е така. Не го чувам. Най-сетне прозрях защо забрави за мен толкова бързо, след като Тамра се преобрази.

— Никога не съм била специална за теб. В мен си виждал само огнедишащия дракон. Както и всички останали. Никога не е било заради самата мен.

А сега е дошъл ред на Тамра. Само че и нейната личност не е важна. За него и за всички останали тя представлява едно-единствено нещо — ценният шейдър на прайда.

Сега вече зная. Сега го виждам в истинската му светлина.

— Винаги съм бил честен с теб.

Ноздрите му се издуват, от гневния изблик по носната му кост изникват бразди, които ту се разширяват, ту се свиват. Би трябвало да отстъпя при тази гледка, по пък никога не съм постъпвала така, както се очаква от мен.

— Да бе — озъбвам му се.

Тялото му трепери от ярост, очите му са по-скоро морави, отколкото черни.

— Искаш ли да знаеш истината, Ясинда? Чуй ме добре! Не мога да те гледам! Не и когато се мотаеш безцелно, оклюмала като някой, който е на крачка от самоубийството… и всичко това заради някакъв човек, който сигурно вече те е забравил и е тръгнал на поредната ловна експедиция.

Пръстите ми се свиват в юмруци, ноктите се забиват в дланите ми. Иска ми се да кажа толкова неща… най-вече, че Уил не ме е забравил. Но не би трябвало да се мъча да го доказвам. Трябва да се надявам, че е истина. Зарекох се да оставя Уил, но отчаяният копнеж по него още ме измъчва — като змия, която се е увила вътре в тялото ми и пуска отровата си.

Нямам Уил. Нямам си нищо. Нищо, освен неистовата нужда да се хвана за нещо, което да ме държи на повърхността в пустата шир на моето съществуване.

Вместо това обаче казвам:

— И ако умра, сигурно ще се съсипеш от мъка, нали?

Той втренчва в мен неподвижен, невярващ поглед.

— Мислиш, че искам да умреш ли?

Очите му са широко отворени, погледът — изпитателен. Започвам да се съмнявам в правотата си, може би наистина държи на мен. Разтърсена съм от нахлуващите в мен объркани мисли и чувства.

— Какво искаш от мен, Ясинда?

Поглеждам към ръката му, която все още е на мишницата ми. Кожата ми пламти, особено там, където ме докосва.

— Пусни ме.

Застанал толкова близо, надвесен над мен, Касиан ме кара да се чувствам по-малка, отколкото съм.

— Трябва да вървя — казвам по-високо.

И наистина е така. Трябва да си вървя. Веднага.

В отговор на думите ми по човешката му кожа избиват петна, по-тъмната му плът на драки прозира под нея и я прошарва, за да ми напомни какво е той. Какво съм аз. Неволно си спомням как всички си мислеха, че ще си паснем идеално. Сега мислят същото за него и Тамра.

Горната му устна оголва зъбите, чийто бял цвят поразително контрастира с матовата му кожа.

— Защо? За да останеш сама ли? Това ли предпочиташ? Да чистиш риба през деня и да ридаеш във възглавницата си през нощта? Това ли искаш? Случайно да ти е хрумвало, че не толкова аз съм се отдръпвал от теб, колкото ти ме отблъскваш? Ти си само едно егоистично, уплашено момиченце, което предпочита да ближе раните си, отколкото да живее.

Думите му ме раняват дълбоко, като стрели, насочени в сърцето. Твърде близо е до истината. Ти си само едно егоистично, уплашено момиченце…

Зрението ми променя перспективата си, става все по-ясно. Зная, че го гледам през вертикални зеници. В гърлото ми се надига гореща пара, която изгаря устата и ноздрите ми.

Залитайки, отстъпвам крачка назад. Този път той остава намясто. Пуска ме да си тръгна.

Обръщам се и се втурвам през влажния въздух, докато белите ми дробове не започват да горят, готови да изскочат от отеснелия им гръден кош. Отдавам се на усещането — наслада, която е на ръба на болката, която ме разсейва точно сега, когато ми е нужно. Дори забавяйки крачка, съм решена да продължа да вървя, докато не си възвърна присъствието на духа. Докато не престана да усещам прегръдката на Касиан. Докато не престана да чувам думите му. Егоистично, уплашено момиченце. Егоистично, уплашено момиченце.

Проклет да бъде, че проникна в мислите ми. И че може би е прав.

Златистоалените лъчи на чезнещия залез проникват през мъглата. Огнената светлина докосва кожата ми с пламъците си, позлатява я на места, напомня ми как изглеждам, когато съм напълно преобразена… какво представлявам. Какво ще бъда винаги. Пустинята не го уби. Нищо не е в състояние да го убие.

Сега вече съм убедена в това. Дракито в мен никога няма да закърнее. Може би това е единственото, което зная.

Оцелях след опита на майка ми да го унищожи. Оцелях в пустинята, сред ловците с гладните им погледи, когато усещах вкуса на силния страх в устата си. След всичко преживяно зная, че дракито в мен ще остане живо. Вече няма да се тревожа, че ще изгубя тази част от себе си. Би трябвало да изпитвам щастие, облекчение.

Само че нещо ми пречи. Очите ми засмъдяват и премигвам бързо.

Поемайки дълбоко дъх, продължавам да се движа. Гърдите ми се повдигат и се изпълват със сладкия аромат на разорана земя. Тази среда ме поддържа. Дори душата ми да жадува за повече. За Уил.

В мен се надига гняв. Сигурно съм полудяла да жадувам момче, което съм изгубила завинаги. Защо не мога да продължа напред и да намеря поне някакво щастие в прайда?

И тогава зървам очертанията й на фона на мъгливото сумрачно небе. Порутената кула се издига през плътния въздух като древно, усукано дърво, обрасла с дебели увивни растения. Не е толкова висока като другите две наблюдателници, разположени на стратегически места в града, но е най-старата. Построена е, когато предците ни не са си представяли, че можем да останем без шейдър — една възможна реалност, за която никой не е бил подготвен.

Времето променило това отношение. С остаряването на Нидия и при липсата на други, притежаващи нейните способности, се загнездил страх, че следващото поколение драки ще е принудено да живее без шейдър. Тогава били построени другите две кули — по-здрави и по-високи от старата. Като подготовка за бъдните дни, когато ще трябва да разчитаме на себе си, за да опазим селището.

Спирам в подножието на сградата и поглеждам нагоре. Наблюдателните кули винаги имат камуфлаж от увивни растения и къпина, за да могат по-добре да се слеят с естествения природен пейзаж, но тази изглежда по-истинска от другите. И това ми харесва. Обожавам дивия й вид, завръщането й към природата. Не е била използвана от години, отпреди аз да се родя, но добре помня тази забравена кула — любимо място, което посещавах в детските ми години.

Хващам се за ерозирала от времето стъпенка и започвам да се катеря. Някакво животно, изненадано от неочакваната ми поява, припва нагоре по извитите клони.

Пробивам си път през гъстата шума. Усуканите клони ме мушкат, закачат се за косата ми като остри пръсти, докато се издигам все по-нависоко. Изгнилото дърво скърца под тежестта ми. Стигам до върха и се отпускам с въздишка по гръб върху покритата с мъх дървесина.

Слагам длан с разперени пръсти върху корема си, усещам как вдишвам и издишвам, как дробовете ми се разширяват. И всички спомени оживяват. Любовта ми към това място. Място, в което съм в безопасност. Където мога да бъда себе си. Далеч от любопитни погледи.

Над мен е надвиснал покрив от зеленина. През пролуките в дървото и в листака се движи постоянно променящото се небе.

Сядам, кръстосвам крака и се заглеждам в обширния, пулсиращ зелен свят, който се е прострял под мен. Прайдът. Покривите със зелени керемиди надничат иззад мъглата на Нидия.

Мъглата се суче между къщи и сгради, застила полетата, пълзи по зидовете на градчето и е обгърнала цялата земя като живо същество, напластява се в долините, а над по-ниските хълмове и планини наподобява бяла пяна. Само най-високите върхари стърчат над мантията й.

— Знаех си, че ще те открия тук.

Свивам се, притегляйки колене към гърдите си, когато първо се появява тъмнокосата глава на Касиан, а след това и останалата част от тялото му. Той се спуска при мен и дървото под него простенва протестиращо.

— Това си е смъртоносен капан, да знаеш. Трябваше да я съборят преди много време.

— Щеше да е светотатство. Твърде много спомени са свързани с нея — възразявам. — Никой не би могъл да го направи.

Пресяга се и погалва една покрита с мъх дъска.

— Да. Самата истина. Чудя се колко ли целувки са били откраднати тук.

При тези думи нещо в мен се стяга. Първата ми целувка не се случи тук. И беше с Уил. Вън от прайда. Погледът ми се отклонява към огромното пространство, разкриващо се от кулата, толкова различно от пустинята, където сърцето ми откри това на Уил. Сигурно трябваше да ми се случи тук. Сигурно щеше да се случи тук, ако не бях заминала.

Ноздрите ми вдишват хладния влажен въздух.

— Защо ме последва?

Гласът на Касиан боботи във въздуха, плътен като завесата на нощта, която ни обгръща и ни заключва в прегръдка.

— Мислеше, че няма ли?

Не казвам нищо. Той е фокусирал в мен неразгадаемия си поглед.

Точно тогава започва да вали, и то не на шега. Трополенето на капките удължава настъпилото мълчание между нас. Водата се просмуква през дупките, удря се в покрива от зеленина и се стича на студени капки по косата ми. Не се крия от нея. Никога не съм имала нищо против студа.

Касиан накланя глава. Капките вода блещукат като кристали върху лъскавите му, черни кичури.

— Наистина ли мислиш, че няма да ме е грижа, ако умреш?

Отдръпвам се леко при спомена, че го обвиних, че не го е грижа какво се случва с мен.

— Избягвам те, защото съм страшно ядосан… — той тръсва глава, разпръсквайки капките по косата си. Кичурите бръсват ритмично раменете му.

— Не искам отново да рискуваш живота си. Човешкият свят… Уил. Прекалено опасно е.

Касиан поема ръката ми. При допира усещам пулса му, глухото туптене на сърцето му, което среща моето.

— Ти — мъртва. Това би ме съсипало — гласът му прокънтява рязко на фона на барабанящия дъжд. — Всичко, което някога съм ти казвал, е истина. Чувствата ми към теб не са се променили, Ясинда. Дори когато ме вбесяваш, тук, в прайда… ти все така си оставаш единствената ярка светлина за мен.

Не зная кой направи първата крачка.

Сигурно и двамата едновременно. Или пък вероятно не искам да приема, че може да съм била аз. Може би моята глава се е протегнала напред и мокрото ми лице се е повдигнало към неговото. Сърцето ми бие толкова силно, като тъпан в гърдите ми.

При първия допир с устните му усещам тяхната мекота. Един от нас потреперва. Аз или той. Или и двамата? Не зная и не ме интересува.

Лека като перце целувка. Устните ни се докосват, закачат, вкусват, като че се боим да не уплашим другия. И наистина ни е страх.

Колкото и превъзбудена да се чувствам в момента, не бих казала, че не съм наясно какво се случва — странно ми е, че се целувам с Касиан. И същевременно е ужасяващо да правя това, което толкова дълго време за мен е било немислимо. Но предполагам, че дълго потисканото напрежение винаги е било нещо като жица, силно опъната между нас двамата. Тази вечер аз отпускам моя край на жицата и тя се освобождава, изплющявайки рязко. Преди да срещна Уил, съм се питала дали е възможно да се случи нещо между Касиан и мен, дали е възможно да сме… заедно. Мислила съм си, че може би… Дори да не съм го признавала пред себе си, най-вече заради Тамра. Защото ми беше казано, че някой ден ще сме заедно, макар никой да не ме е питал.

И въпреки че знам всичко това, не спирам. Не се отдръпвам от него и не побягвам.

Нежната игра на мокрите му от дъжда устни върху моите е сладостна, вълнуваща. Облягам се на него, долавям уханието на мента от устата му. Тази близост, тази връзка с друга душа стопля, размеква сърцето ми отново.

Докато целувката не се променя.

Натискът полека-лека се увеличава. Интензивността се задълбочава в нещо, което усещам в костите ми, във внезапното разпъване на плътта ми и ускореното ми кръвообращение. Устните му стават все по-настоятелни, едновременно твърди и меки, жадно впити в устата ми.

Изстенвам и той бързо се отдръпва, прокарвайки пръсти по лицето ми:

— Всичко наред ли е?

Кимвайки с глава, го притеглям към себе си, защото имам огромна нужда от това, точно сега. Не усещам нищо, освен облекчение на болката, която ме разяжда отвътре, откак напуснах Чапарал.

Той се отдава на глада си.

От него излизат странни животински звуци. Или може би от мен?

В гърдите ми тътнат вибрации, издигат се по присвиващата се трахея.

Вмъквам ръцете си между телата ни с длани, обърнати към гърдите му, жадувайки докосването, усещането за другия. Изпъвам пръсти и долепям ръце до плътта му. Сърцето му бие равномерно и силно.

Ръката му се плъзва нагоре по гърба ми и се заравя в мократа ми коса, скубе, впримчена в плътните ми къдрици, но не ме е грижа. Наслаждавам се на мига, съзнавайки, че съм желана… желана от Касиан.

Дланта му обхваща тила ми, прикрепяйки главата ми.

Устните му преминават върху хлъзгавата ми челюст. Зъбите му ме захапват нежно и аз не мога да се спра. Изпускам въздишка, усещам опъна на плътта ми, разтягането на кожата ми. Зная, че започвам да губя човешкия си облик. Той извиква дракито в мен. Точно като Уил.

Мисълта за това ме кара да се отдръпна, да поема жадно глътка влажен въздух. Отделям се от него, студът прониква в тлеещите ми бели дробове. Вторачвам се в очите му, чийто ирис е наситено морав, с тъмни вертикални цепки на мястото на зениците.

Ужасена, прокарвам ръка по пламналата си уста, а сетне и по кожата си, усещайки стегнатата й, гладка структура, за да установя, че съм се преобразила наполовина. Заради него.

И неговата кожа променя цвета си, под нея прозира тъмен бляскав въглен.

— Ясинда.

Отмествам поглед към устните му, които допреди малко вкусвах с моите устни. Те са тъмнорозови, подути, сякаш охлузени от целуването. Изведнъж ми призлява. Не, не, не, не…

Ожесточено клатя глава и мърморя под носа си. Не е редно. Какво правя? Как можах да причиня това на Тамра?

Отговорът идва сам. Целунах го, сграбчих го, защото можех. Защото съм самотна. Защото той е тук, желае ме, приема ме. Той е тук. А Уил не е.

Това е причината. Той не е това, което наистина искам. Не е този, когото наистина искам.

— Ясинда — шепне той.

— Трябва да вървя — казвам бързо, отмятайки назад мократа коса от лицето си. — Мама ще се чуди къде съм.

Не е истина, но решавам да го кажа.

— Ясинда… — опитва той отново.

— Не — гласът ми звучи остро. — Това няма да се случи, Касиан. Не е честно спрямо… — и замлъквам.

— Тамра — довършва той.

— И спрямо теб — отвръщам. — Заслужаваш някоя, която да ти даде всичко. Тамра е способна на това.

— Ти също — отвръща той толкова убедено, че по тялото ми преминава лека тръпка. — Хайде, вече ти е студено.

Тълкувайки погрешно тръпката ми, поема ръката ми, повежда ме към стълбата и ме пуска да сляза първа.

Когато вече сме на земята, примижава на дъжда и поглежда нагоре, към небето.

— Довечера няма да летим.

— Да.

— Тамра гори от желание да лети с теб. Разочарована е, че още не си излизала с нея.

— Зная.

— Следващия път ще дойдеш ли?

— Да — отвръщам искрено.

Нищо не се е променило. Трябва отново да се нагодя към живота на прайда. Да забравя Уил. Да забравя, че съм се целувала с Касиан. Ще забравя и ще се приспособя, и всичко ще бъде наред.

Тръгваме към дома ми през дъжда. Касиан ме изпраща до вратата.

— До утре — казва с дрезгав глас, гледайки ме отвисоко с променени, почти нежни очи. Когато се обръща, стомахът ми се свива.

— Касиан — прескачам стъпалата и се връщам в дъжда, за да се уверя, че сме само приятели. Никога няма да сме нещо повече.

Затулвам с ръка очите си и улавям погледа му.

— Благодаря ти. Радвам се, че сме… приятели.

Нарочно изричам думата приятели, за да може намерението ми да бъде схванато правилно.

Устата му бавно се извива в усмивка.

— Никога не съм искал да ти бъда приятел, Ясинда.

Сърцето в гърдите ми сякаш прескача един-два удара. Изпращам го с поглед, застанала в проливния дъжд.