Гаснеща жарава

28

Няколко часа по-късно, след като сме зарязали колата на Уил и сме я сменили с ван, който е виждал и по-добри дни, поглеждам през рамо към Касиан и Тамра. Двамата спят отзад, легнали на одеяла, които бяха постлали върху ръждивия, очукан под.

— Колко остава? — прошепвам.

— Може би ще пристигнем утре вечер. Ако караме направо и не спираме.

— Добре.

Подът на вана трополи под подметките на обувките ми и аз сгъвам колене към гърдите си. Намествам се на прокъсаната винилова седалка и се опитвам да не мисля със съжаление за удобното място в ленд роувъра на Уил. Това е само временно. Оставихме колата му на една бензиностанция с паркинг за камиони, за да я вземем по-късно след освобождаването на Мирам.

С въздишка отпускам тила си на облегалката за глава. Колкото по-скоро го направим, толкова по-бързо Мирам и Касиан ще се приберат у дома. Толкова по-бързо Уил, Тамра и аз ще намерим мама и ще започнем живот на друго място. Гледам през прозореца с известно облекчение, че нощта е ясна. Без вечните мъгли.

Уил се пресяга да вземе ръката ми. Палецът му минава по вътрешната линия на китката ми. Допирът му запалва искри, които тръгват нагоре по ръката ми. Обменяме си пламенни погледи и зная, че и той усеща същото. Плъзвайки очи към заспалите ни спътници отзад, осъзнавам, че може да мине известно време, преди да се радваме на някакво уединение, и това ме притеснява. Поели сме по опасен път. Може и да не оживеем.

Сякаш доловил съмненията ми, Уил ме успокоява:

— Правил съм доставки с баща ми. Достатъчно лесно се влиза.

— Не се притеснявам за влизането.

— Ще се измъкнем. Никога няма да заподозрат, че един ловец ще иска да освободи пленено драки. Отиваме, оставяме доставката, плащат ни и си тръгваме — казва с кимване.

Не съм сигурна дали вярва в това, което казва, или не.

— Ще избягаме. И после ще бъдем заедно. Без Касиан.

Фаровете на насрещна кола осветяват лицето на Уил. И ако думите му не са ми достатъчни, то напрегнатото му изражение ми говори, че дори да не ме обвинява за обвързването, и на него не му е лесно да го приеме. Няма да се успокои, докато Касиан не се завърне в прайда… без мен.

— Казах ти, че не е истинско.

— Зная. Била си принудена. Не означава нищо — при тези думи вдига ръката ми и я целува нежно. — Защо не поспиш?

— Не се ли умори да караш?

— Касиан обеща да ме смени. Ще го събудя след половин час.

Затварям очи, убедена, че няма да мога да заспя.

И това е последната ми мисъл.

Една твърда ръка ме разтърсва и ме връща в реалността. Стряскам се и се оглеждам, напрегнала всички мускули, готова да се отбранявам, да избягам, да полетя.

— Пристигнахме — казва Уил.

Кога станах толкова бдителна, готова за бой? Не се и опитвам да разбера. Само си казвам, че това е добре, предвид предстоящите събития.

Поглеждам наляво, после надясно. Паркирали сме на тесен черен път, насред някаква гора. Тамра се навежда напред и, заставайки между нас, сякаш чете мислите ми:

— Тук няма нищо.

Уил поклаща глава.

— Да не си мислехте, че ще паркирам пред портала и ще надуя клаксона?

Тамра изсумтява.

— Е, води ни тогава, безстрашни водачо!

Хвърлям слисан поглед към сестра си. Държи се така, сякаш не се случва нищо особено. Като че сме излезли на разходка сред природата.

Уил отваря задните врати на вана и отмята одеялото, покриващо внушителен брой оръжия. Вече видях арсенала, когато сменихме колата, но гледката все още ме кара да поема рязко въздух.

Касиан веднага се захваща с подбора на оръжията, за да реши кои да вземем. Аз само наблюдавам, удивена от типично мъжкия разговор, който подемат с Уил като стари бойни другари, относно различните оръжия: пушки, ножове и лъкове — и техните предимства и недостатъци.

Тамра и аз се споглеждаме смаяно.

След малко се прокашлям:

— Ще нахлуем с гърмящи дула, така ли?

— Да — съгласява се Тамра — Мислех, че първо ще отидем на разузнавателен оглед. Да добием представа за мястото.

— Първо ще огледаме. Това е само предпазна мярка — обяснява Уил и закопчава един кобур за глезен под крачола на джинсите си, в който напъхва пистолет.

Леко потрепервам, докато наблюдавам сръчните му движения, сещайки се, че за него това не е нещо ново. Касиан следва примера му. Приисква ми се да го попитам дали изобщо знае как се стреля с пистолет. Оръжията не са част от живота ни в прайда. Но се въздържам. За пръв път момчетата действат в съгласие. Не искам да съсипвам това.

Уил подбира четири бинокъла и дава по един на всеки от нас. Сетне ми смига:

— Засега ще видим какво е положението и после ще изготвим стратегия.

Затръшва вратите на вана и ни повежда извън пътя. Докато се придвижваме сред сенките на дърветата, високите треви се закачат по крачолите на джинсите ми като ръце, които се опитват да ни спрат.

Не съм свикнала с такъв студен въздух и се сгушвам в полареното си яке. За пръв път в живота ми може да ми се наложи да облека зимна канадка.

Дърветата постепенно оредяват. Уил вдига ръка. Спираме.

— Оттук ще пълзим — казва той, кимвайки напред, където има само спускащ се надолу гол склон. — Разполагат с постоянни наблюдателни постове. Винаги дебнат. Дори когато не ги виждаш. Не бива да ни забелязват.

Кожата ми се опъва и боде, докато пълзим на четири крака, придвижвайки се надолу по склона. Най-накрая спираме и се разполагаме на едно възвишение. Под нас се открива малък град, сгушен в долината.

— Кое е това място? — пита Тамра, взирайки се през бинокъла си.

— Кресънт Вали — отвръща Уил. — Население: деветстотин седемдесет и осем души.

— Прилича на мъртъв град — отбелязва Касиан.

— И до голяма степен е такъв — съгласява се Уил, посочвайки към живописната долина под нас. — Ето бакалията. Училището — всички класове се помещават в една сграда. Общинският център за развлечения. Заведението „Бар и грил“ на Джоел. В „При Антонио“ сервират прилична пица. Чакал съм там, когато баща ми и чичо ми са правили доставки. Не могат да влизат повече от двама. Виждате ли онази голяма сграда ей там? Това е работодател номер едно в града — КВМС. „Кресънт Вали — Медицинско снабдяване“.

Изследвам с бинокъла безобидния наглед завод от опушен бял камък, прострял се нашироко под нас. Не толкова безобидна изглежда високата ограда с увитата на спирала бодлива тел в горната й част. Край постройката до портала стои униформен пазач. Единственият вход и изход, който виждам. Огромният паркинг е наполовина зает от коли.

— Продават предимно медицинско оборудване. Неща, използвани в стандартен лекарски кабинет. Спринцовки. Хирургично оборудване.

— Това ли е крепостта на енкросите? — пита Касиан. — А заводът е прикритие?

— Да — отговаря Уил и стисва мрачно устни. После обхожда с ръка цялата долина. — Всичко това е прикритие. Целият град. Всеки е познат или роднина на някого, който работи там.

Кожата ме засмъдява и пламва. Сърцето ми се блъска в гърдите, докато гледам към долината — мястото, от което съм се страхувала толкова години, без да зная почти нищо за него, без да имам представа какво представлява всъщност.

Това е десетократно по-зле от затворническата крепост, която съм си представяла. Зло, увито в невинна опаковка.

Кипри се там долу със спретнатата си папионка, като една уж нормална общност от граждани. А под всичко това се крие място за изтезания и смърт.

Завладява ме твърда решимост. Мен. Касиан. Всъщност няма значение. В този случай изпитваме едно и също. Изведнъж става дума за нещо повече от освобождаването на Мирам.

Усещам втренчения поглед на Уил върху лицето си и се обръщам към него. Той знае. Той е с мен. Заедно сме в това начинание. Във всичко.

— Да го срутим — промърморвам. — Всичко това.

Той се усмихва и в мен се разлива топлина при мисълта какъв късмет имам и колко далеч съм стигнала. Имам Уил. Сестра ми. Дори Касиан. Няма да се впускам в това сама, като жертва, подобно на Мирам. Като пленница, подобно на татко. Ще проникнем в крепостта. Ще спасим Мирам. Ще бъдем рамо до рамо. Точно в този миг съм убедена, че всичко е възможно.