Гаснеща жарава

12

За кратък миг, докато осмислям чутото, оставям надеждата да проправи път към сърцето ми, което бие неудържимо. Аз. Уил. И нищо друго.

— Как? Къде ще отидем?

— Където и да е.

Надеждата веднага ме напуска. Смятах, че може би има конкретен план. Че може би има някакъв шанс.

— Това е просто една мечта, Уил — погалвам бузата му. — Красива мечта.

Отдръпва се от ръката ми, сякаш не желае да приеме утешителния ми жест, щом е придружен от отхвърляне.

— Не е нужно да е само мечта. Може да бъде истина, Ясинда. Ела с мен. И ще стане реалност.

В мен се надига отчаяние заради празните надежди, които ми дава.

— Но как? — настоявам да зная. — Къде ще отидем? Как ще живеем?

— У баба ми. Тя ще ни помогне, ще ни приюти за кратко.

Примигвам.

— Баба ти?

За пръв път чувам, че има баба, но пък с Уил все още не знаем много един за друг. Наясно сме с големите неща. С тайните. Дреболиите някак са се изгубили между тях и сърцето ми се свива от болка при мисълта за всички онези дребни неща, които тепърва бихме могли да открием един за друг, стига да бъдем заедно. Само да имахме времето, шанса… ако водехме нормален, простичък живот.

— Няма да останем при нея вечно. Баща ми накрая ще се сети къде съм отишъл и ще дойде да ме търси, но тя ще ни услужи с малко пари, за да си стъпим на краката…

Поклащам глава, докато все още се опитвам да проумея какво ми казва.

— И баба ти ще ни помага, без да ни издаде на баща ти?

— Тя е майка на майка ми и никак не харесва баща ми. След като мама почина, татко така и не й позволи да ме види. Смята, че си пъхала носа навсякъде. А когато се разболях… — чертите му се сковават. — Даже тогава не я пусна да ме навести.

Чувам и онова, което остава неизказано. Баща му не е искал тъща му да се навърта наоколо, докато на Уил му преливат кръв на драки.

Обзема ме мъчително чувство. Колко ли е била нужна на Уил, докато е израствал — единствената връзка с майката, която е изгубил. Дори след като се е разболял, при него е останал само баща му, за когото не може да се каже, че е топъл и ведър човек. Пред очите ми изниква момчешкото лице на Уил и нещо в мен се пречупва.

Самотата му намира отклик в мен — място, в което раните му се отразяват като в огледало.

— Тя не е толкова далеч… в Биг Сър.

— Не мога — отронвам аз. Думите засядат в устата ми и оставят ужасен вкус.

— Искаш да кажеш, че не искаш — упреква ме той. — Заради Касиан ли е? Вие двамата…

— Не — прекъсвам го. — Не е това, Уил. Той е един от малкото верни приятели, които са ми останали.

— Приятел. Аха. Сигурен съм, че иска само приятелството ти.

— Е, аз искам само това.

Лицето ми пламва при спомена за целувката. Целувка, която бе моментна грешка от моя страна или по-скоро предателство спрямо всички. Спрямо Уил. Тамра. Касиан. Дори спрямо мен.

Накланя глава към мен и челата ни се докосват.

— Значи, не желаеш Касиан… и все пак искаш просто да изчезна от живота ти? — прошепва той.

Този път само му кимвам. За мен е твърде болезнено да изрека тази лъжа. Сега, когато съм тук, с него… Не съм се чувствала толкова жива, откакто се завърнах в прайда. Откакто започнах да се самозаблуждавам, че все някога ще го забравя.

Той сякаш усеща слабостта ми. Плъзва ръце по бузите ми и заравя пръсти в косата ми, играейки си нежно с къдриците.

— Готова ли си да се откажеш от нас? Наистина ли искаш да си тръгна, да сляза от планината и никога да не се върна? Да те забравя?

От резкия му, дрезгав глас и от сценария, който ми обрисува, ме полазват тръпки. Не, не, не искам това. Но така трябва да бъде…

— Кажи ми го, Ясинда. Кажи го и ще си тръгна. Това ли искаш? Да не ме видиш повече?

Сподавен хлип слага край на решимостта ми.

— Не, не.

Той ме целува. Дълбоко, ненаситно. С ръце, заровени в косата ми.

Хладните му устни се срещат с моите, които са вечно горещи. Жаравата в сърцевината ми се разпалва, опитвам се да я сдържа. Отдавам се в плен на емоцията. Той събужда у мен всичко, което се мъчех толкова усърдно да потисна, и аз му откликвам, целувайки го със същия плам, като изгладняло животно. Изгладняло за него.

Внезапно ме изпълва почти ужасяващо чувство на убеденост.

Не мога да се откажа от него.

Той е другата ми половина. Разбира какво е да си изолиран от всичко и от всеки, да отхвърляш пътя, който останалите са предначертали за теб. Ние сме еднакви. Две страни на една монета.

Уил отделя устни от моите, за да си поеме дъх и да прошепне в ухото ми:

— Ще намерим начин…

Разтрепервам се от обзелите ме терзания. Той ме целува, аз се притискам в него, а през това време в гърдите ми избухва огън, чиито пламъци стигат до гърлото ми. Подхваща ме с ръка, за да ме задържи да не падна.

Пред очите ми, в мрака, препускат цветове, танцуват петънца, чувствам се като пометена от някаква вълна — от него. Отдадена на магията на устните и ръцете му, които са се впили в мен.

— Тамра — отронвам с въздишка, мислейки за сестра ми и за нашата възобновена близост. — Не зная дали мога да я изоставя.

После нещо в мен се преобръща, вдига се като резе на врата. Тамра няма нужда от мен. Тя намери своето място в прайда. Има си Касиан. Може би, ако си тръгна, той най-сетне ще я оцени по достойнство. Може би трябва да напусна, за да имат своя шанс.

Мама обаче е съвсем друго нещо. Вярно, би се зарадвала, ако избягам от прайда. Може дори да поиска да дойде с мен. Но мога ли да й го причиня? Да я накарам да избира между мен и Тамра? Или просто ме е страх, че няма да избере мен?

— Ясинда…

Сякаш прочел мислите ми, Уил изпуска топла въздишка, която погалва бузата ми.

— Просто помисли. Само за това те моля…

Засега. Не го казва, но аз го чувам. Той няма да се откаже от мен. Иска да сме заедно. Без значение колко силно се опитвам да го отблъсна.

В мен пламти въодушевление. Наслаждавам му се и кимвам бавно.

— Трябва ми малко време.

— Да се срещнем пак. След две седмици.

Дъхът ми спира. Две седмици. Толкова дълго. Но после се сещам, че за да стигне дотук, трябва да предприеме сериозни маневри. Сигурно не е лесно да изчезне от семейството си, без да събуди съмнения у тях относно плановете си.

И все пак, фактът, че Уил ме оставя отново, ме обезсърчава. Две седмици ми изглеждат като цял живот. Преглъщам тежко, притискам се в ризата му, дърпайки я от топлата му гръд.

Той оглежда бегло тъмната поляна, на която сме застанали.

— На същото място, нали?

И това е нещо. Засега. Все още не е нужно да взимам решение, но имам обещанието му, че пак ще го видя. И пак ще се наслаждавам на всичко това: ръцете, милващи лицето ми, вкуса на устните му.

Достатъчно ми е. За да издържа още две седмици.

— Добре — съгласявам се колебливо, защото не искам да се издам как не ми се ще да го пусна да си върви. Ще види, че съм слаба, и ще се опита да ме убеди да тръгна с него на минутата. А аз не мога да го направя, колкото и да ме изкушава.

— Е, тогава е решено — в гласа му се долавя увереност. Той смята, че следващият път, когато се срещнем тук, ще е, за да избягаме заедно.

И сигурно е така.

— По обяд — казвам. Промъкването покрай караула през деня е рисковано, но си струва да видя на дневна светлина блясъка в очите на Уил, преливащи в златисто, зелено и кафяво. Ще зърна меденокестенявата му коса. Копнея за това.

— Ще бъда тук.

— И аз.

По какъвто и да е начин. Нищо не може да ме спре. И може би това е доводът, който ще ми помогне да взема тежкото решение.

Ако не мога да понасям да живея без него, какъв избор имам?