Гаснеща жарава

21

— Спри тук — казвам му, хвърляйки поглед към притихналата гора, която ни заобикаля от всички страни. Доволна съм, че се намираме на достатъчно разстояние от територията на прайда. Достатъчно далеч, че да не рискуваме Нидия да ни разкрие. Или поне така се надявам.

Потърквам запотените си длани в мекия плат на долнището на анцуга, който съм облякла, и се взирам през опръсканото с кал предно стъкло на колата. Откакто напуснахме мотела, почти не сме си проговорили.

Няма и какво да си кажем. Въпреки това мълчанието ме убива. Сякаш е острие, което някой забива и завърта жестоко в сърцето ми. Мразя това. Мразя, че всичко трябва да свърши по този начин. Мразя факта, че изобщо трябва да свършва.

Уил гаси двигателя. Затварям очи и поглъщам чистия му леко мускусен аромат, чувам тихата му въздишка… запечатвам тези неща в съзнанието си, тъй като са последните, които ще свързвам с него.

— Ще се върна след седмица.

При тези думи се обръщам рязко и се втренчвам в него, отваряйки уста, за да му възразя.

— Не ми казвай „не“ — парира ме остро той. Не съм го чувала да говори с такъв тон. Не и на мен. Накланя се напред и стисва волана така здраво сякаш е способен да го огъне с голи ръце. — Ще видя какво мога да направя за приятелката ти. Какво мога да науча…

За миг не се сещам за кого говори. Приятелката ми? После схващам. Има предвид Мирам.

— Нали каза, че било безнадеждно?

Очите му се задържат върху моите. Светлината на утрото ми позволява да видя цвета им. Златистите, кафявите, зелените оттенъци.

— За теб бих направил всичко. Особено ако това значи, че ще те видя пак.

— По-добре не рискувай…

— Какво мислиш, че правя в момента, Ясинда?

Погледът му е впит изпитателно в мен и аз се чувствам глупаво. Естествено, че рискува живота си. Не съм единствената, която има да губи нещо. Да изгуби всичко.

— Все пак мисля, че го заслужаваш.

Думите му ме нараняват, карат ме да се чувствам като пораженец заради това, че съм се отказала от любовта ни. Но после се сещам за всичко, за всеки, когото съм подложила на риск. За живота на онези, които ще бъдат засегнати, ако сега избера Уил. А аз не бих могла да го направя. Тук не става дума само за мен.

— Една седмица — повтаря той и ме оставя да го осмисля.

Това може би е неговият начин отново да ме види, да се опита да спечели повече време с мен… да промени решението ми. От друга страна, може да се окаже единственият шанс за Мирам.

Хващам дръжката на вратата и я натискам надолу.

— Ясинда?

Когато изрича името ми, го поглеждам отново и усещам познатия порив.

— По обяд. Точно след седмица.

Съгласявам се.

— Ще бъда тук.

Кима с глава безизразно, без да се усмихва. Очите ми са в плен на неговите. Ръката му се отпуска върху моята на седалката. Кожата ми пламва, нагорещява се под дланта му. Затварям очи измъчено. Моето егоистично „аз“ все още жадува да замине с него.

Ръката ми се измъква изпод неговата и излизам от ленд роувъра.

За момент се вглеждам в гората, тиха и гъста. Масивът от високи борове хвърля тежка сянка. Листата шумолят от подухването на вятъра. Усещам погледа му върху себе си, но не се обръщам назад. Изкушението е твърде голямо. Ще ми е трудно да продължа напред.

Затичвам се, дишайки дълбоко. Спринтирам между дърветата, които ме закачат като стари приятели. Само че вече не ги усещам толкова дружелюбно настроени. По-скоро ми се струват като затворнически стени.

Постовият ме кара да изчакам при портите, докато разговаря с някого с приглушен глас по радиовръзката си. Със Северин, естествено. С кого другиго?

Гледам предизвикателно младежа, докато стоя под обраслата с бръшлян арка и чакам… като аутсайдер, който може и да не бъде допуснат.

Мярвам Нидия, застанала край отворената врата на къщата си. Взира се в мен с непроницаем поглед. Дори тя не идва да ме посрещне и се чудя дали не съм изгубила и нейното приятелство.

Сестра ми не се вижда никъде и се питам дали не е в къщата на Нидия. Може би усеща, че съм тук, че съм се върнала, но просто не я интересува. Дали си мисли, че съм я изоставила. От тази мисъл ми прималява, чувствам се празна. Особено след като се върнах до голяма степен заради нея. Заради Тамра и мама.

Северин пристига, пронизвайки ме с черния си поглед, бездънен като тъмно, необятно пространство.

Придружават го неколцина запъхтени старейшини, стараещи се да не изостават от темпото, което задава с широките си крачки.

Касиан няма проблем с това. И той е редом с баща си. Жадните му очи ме оглеждат от глава до пети сякаш иска да се увери, че наистина съм се върнала, че съм жива и здрава.

Поне някой да ми се зарадва.

Касиан пристъпва напред и ме хваща за ръцете.

— Ясинда.

Името ми, изречено с въздишка на облекчение, надежда, очакване, ме кара да погледна през рамо. Ще ми се Уил да е още с мен и да не нося такива трагични новини.

Дланите му се плъзват по ръцете ми и пръстите му се сплитат с моите.

— Къде е Мирам? — задава Северин дългоочаквания въпрос. Въпросът, на който трябва да отговоря и заради който съм се завърнала у дома. Хвърлям поглед към него, после към Касиан. Касиан с неговите дълбоки, проницателни очи. Още храни надежди. Не е преставал. Палците му рисуват малки кръгчета по опакото на дланите ми.

Виждайки колебанието ми, останалите задават същия въпрос.

Къде е Мирам? Къде е Мирам?

— Аз… — започвам и прокарвам език по пресъхналите си устни.

— Къде е дъщеря ми? — гласът на Северин изплющява във въздуха.

И тогава му казвам. Изплювам думите като ужасна отрова, от която трябва да се изчистя.

— Ловците я отведоха.

Но отровата не ме напуска. Още е в мен, циркулира в кръвта ми. Както и вината. Ужасяващата мисъл съзнание, че аз съм причината за всичко.

Палците на Касиан спират да милват ръцете ми, но аз съм свела очи. Не мога да отвърна на погледа му.

Кимвам с болка.

— Вярно е.

Ръцете му отпускат моите, едва ги докосват.

— Но ти си успяла да избягаш? — саркастично отбелязва Северин. — Като по чудо.

Очите ми започват да парят.

Ръцете на Касиан се отдръпват съвсем.

Моите се отпускат, пръстите ми помръдват неспокойно, увисват празни отстрани на тялото ми. И не мога да разбера какво точно провокира внезапната болка. Фактът, че Мирам е изчезнала… може би завинаги? Или това, че аз съм отговорна за случилото се?

Или усещането, че Касиан ми се изплъзва.

По някакъв начин е станал важен за мен. Може би винаги е бил. Дори да не зная какво означаваме един за друг. Зная, че държа на него. Че няма да понеса да изгубя и него, и Уил.

Без да го докосвам, се взирам в лицето му и търся знак, че не ме обвинява… че не ме мрази.

Северин застава между нас и ме сграбчва за рамото. Пръстите му са огромни, покриват почти цялата ми мишница. Което ме подсеща, че неслучайно точно той е водач на прайда. Най-едрият и силен драки сред нас. Някой ден алфа ще стане Касиан, но дотогава начело ще е баща му. А аз съм оставена на неговата милост.

Той ме повлича със себе си, а аз потискам обидата, породена от грубото му отношение. През последните дни съм изпитала доста по-силна болка. Може би дори го заслужавам. Все пак току-що му съобщих, че дъщеря му е отведена от ловците. Все едно съм му донесла вестта за смъртта й.

Краката ми се препъват, докато се опитвам да го догоня. Останалите изостават зад нас. Устоявам на порива да се обърна да видя дали и Касиан ни е последвал.

— Къде отиваме? — дръзвам да попитам, но на мига се разкайвам за въпроса си, когато Северин ми мята поглед, изпълнен с дълбока ненавист. Никога не съм виждала да проявява подобна емоция. Досега не е приемал нещата лично. За него винаги съм била средство за постигането на определена цел. Инструмент, който той да използва и манипулира.

Минаваме през смълчания, покрит с мъгла град и поемаме по Главната улица. Навън няма почти никакви хора. Тази липса на всякаква дейност посред бял ден е странна. Напомня ми на гробищното мълчание след изчезването на баща ми. Тогава никой не излизаше никъде повече от месец, всеки си седеше вкъщи. Посрещаха се само основните нужди. Изпълняваха се най-важните задачи за всекидневното функциониране на обществото ни. Помня как някои от децата се оплакваха, че умирали от скука. А аз умирах от мъка.

Сега всичко това се завръща, залива ме като горчив спомен. Ето ме пак в същото положение. Само че тогава вярвах, че ни чака по-добро бъдеще. Надявах се татко наистина да се завърне. Защото мама ни шепнеше това обещание на ухо и все ни го повтаряше, когато ни слагаше с Тамра да си лягаме. Сега вече зная истината. Или е лъгала нас, или себе си, защото не е имало как да знае подобно нещо.

Изведнъж ми се приисква да я видя. Точно както навремето, имам нужда мама да ме утеши. Да ме прегърне и да ми каже, че всичко ще бъде наред. Дори да не е така. Дори повече да не вярвам в това.

Когато влизам вкъщи, придружена от Северин, очите на мама са като мъртви кладенци, в тях едва-едва проблясва искрица живот. Другите остават на верандата. С изключение на Касиан. Него го няма.

Мама се втренчва в мен сякаш не може да ме познае, сякаш не ме вижда.

— Мамо — прикляквам край леглото й.

Стъкленият й поглед пробягва по лицето ми. Вдига ръка и отмята един от кичурите ми.

— Мамо, аз съм. Върнах се. Добре съм.

Най-сетне устните й помръдват. Промълвяват името ми. Тежкият й дъх ме блъсва в лицето. Поглеждам към нощното шкафче и забелязвам бутилка вино верда.

Северин изсумтява.

— Надали изобщо е забелязала, че те няма.

Вдигам очи към суровото му лице и после отново връщам поглед върху мама. Аз ли й причиних това? Така съм й вгорчила живота, че дави мъката си в бутилката?

До слуха ми достига тропотът от приближаващи стъпки. Долитат гласове.

Внезапно Тамра нахлува в стаята. Следвана от Лаз. Надигам се с треперещ дъх, несигурна какво да очаквам от нея… и от двете.

— Ти си жива — задавено казва Тамра.

Прическата й не е в обичайната за нея безупречна форма. Сребристобялата грива е щръкнала и непокорна точно като моята коса. Всъщност целият й вид е в пълен безпорядък. В нацепените си дънки и тениска прилича по-скоро на мен.

Кимвам с глава.

— Жива съм.

Известно време тя не помръдва. Не обелва и дума, само се гледаме. И в следващия миг вече се прегръщаме. Хлипайки.

Отначало ми се струва, че сълзите и недотам приятните ръмжащи звуци излизат от нея. Но после усещам влагата по бузите си, вибрациите в гърлото и гърдите ми. Плачем и двете заедно.

И Лазур е до нас. Милва болезнения ми гръб с нежните си ръце.

— Толкова съжалявам, Там — отронвам аз.

— Не, аз съжалявам! Все те упреквам за какво ли не, а ти само търпиш! Толкова се радвам, че си жива… че се върна!

Притварям очи с чувство на облекчение. Ето. Заради това трябваше да се върна. Защото част от мен винаги ще бъде свързана с Тамра. Не можех да я оставя да се чуди, да страда от загадъчното ми изчезване…

— Да, тя е жива, но Мирам я няма. Моята дъщеря — намесва се Северин, при което и трите вкупом се раздалечаваме една от друга.

Не смея да откъсна очи от него, стоя нащрек като звяр, като хищник. Той вперва поглед в мен.

— Това няма да мине безнаказано. Не и този път. Пропиля и последния си шанс, Ясинда.

Скръцване на пода привлича вниманието ми към вратата на спалнята. Касиан е застанал на прага. Все пак е тук. Върнал се е. В гърдите си усещам пърхане.

— Прайдът ще се събере до един час — обявява Северин и отново връщам поглед към него. — Ще говориш за простъпките си пред всички.

Значи ме очаква публичен процес?

Подобни събития не са обичайни за живота на прайда. В съзнателния ми живот се е случвало да присъствам само на една или две публични присъди, предвид това, че тук рядко някой нарушава правилата.

Тъмните очи на Северин се присвиват срещу мен.

— Не закъснявай. За да не ти пратя конвой.

Тръгва да си върви, но спира пред вратата и решава да възложи отговорността на сина си.

— Всъщност, Касиан, като се замисля, защо ти не се погрижиш тя да дойде навреме?

За да е сигурен, че няма да избягам.

Облекчението, което изпитах при вида на Касиан, се изпарява. Ще ми бъде пазач.

— Всичко ще е наред — Тамра ме стисва за рамото. Извръщам очи към сериозното й лице. — Ще бъда до теб.

— И аз — приглася й Лаз.

Усмихвам се и на двете.

— Каква късметлийка съм, че ви имам.

Сетне поглеждам към мама. За мое учудване, тя се надига в леглото. Хващам я за ръката, за да й помогна да седне.

— Ще направя чай — предлага Лазур и изчезва от спалнята.

Касиан наблюдава мълчаливо как с Тамра се грижим за майка ни.

— Искаме да останем малко насаме, моля! — рязко му подвиква Тамра, без дори да го погледне. Изведнъж се сещам за последния път, когато тримата се озовахме в една стая. За грозните думи… Явно и сестра ми не е забравила.

С крайчеца на окото си забелязвам как той ни оставя. Вслушвам се в заглъхващите му стъпки. Не отива далеч. Само до всекидневната. Изпълнява заповеди. Все пак ще ме ескортира до събранието. Няма да си тръгне току-тъй.

Сякаш прочела мислите ми, Тамра ме уверява:

— Ще бъдем с теб, Ясинда. Мама и аз. Ще се изправим пред всички като семейство.

Сестра ми присяда край майка ни, която също гледа към мен. Погледът й е по-бистър, вече не е отчужденият поглед на онази непозната от отминалите няколко седмици. Напомня ми повече за майка ми, която познавам.

— Ти се върна. Доброволно. Това все означава нещо — промълвява тя и вече не съм така разтревожена. От думите й ми става по-леко. Знаела е, че съм заминала. Не й е било все едно.

— Ти не си престъпник. Северин не мисли рационално. Всички ще разберат. Никой досега не е бил наказван несправедливо.

„А справедливо?“ — изкушавам се да попитам.

Не съм невинна. Сторих нередни неща.

Но мама стисва твърдо ръката ми с топлата си длан. Чувствам се така, както когато бях малка и тя беше целият ми свят. Когато тя и татко можеха да оправят всичко с едно докосване на ръката.

Изведнъж вече не се чувствам толкова самотна. Каквото и да се случи, зная, че семейството ми е с мен. Това ми дава сили, кара ме да си мисля, че ще се справя с всичко.