Гаснеща жарава

13

Крия се извън селището, приклекнала във високата лятна трева, и събирам смелост, втренчена в самотната фигура, застанала на караул на входа. Малко по-рано Касиан го беше разсеял, за да мога да се промъкна покрай него.

Гриза върха на палеца си, мислейки за думите на Касиан относно завръщането ми в селището. Няма да е проблем. Часовоят няма да иска прайдът да узнае, че те е изтървал и си се измъкнала незабелязано.

Изправям се с надеждата, че е прав, и закрачвам уверено към сводестия вход. Ако не съм уверена на сто процента, то поне се преструвам добре.

— Здрасти, Левин — казвам с непринуден и леко нехаен тон. — Как е?

При тези мои думи Левин се изпъва като струна и будните му воднисто сини очи се разширяват.

— Ясинда! Ама какво…

Хвърля през рамо бистър поглед, сякаш самият Северин е свидетел на неговия провал. Сетне със силно снишен глас издърдорва бързо:

— Какво правиш извън градските стени?

Заравям ръце дълбоко в джобовете на джинсите си.

— Просто се разхождах — отвръщам аз, полюлявайки се на пети. — Както правеше и ти преди малко. Нали? Докато уж беше на поста си.

Дори в тъмнината, в която влажната мъгла се суче около нас на досадни филизи, успявам да зърна руменината, заляла лицето му.

— М-м, да.

— Виж, не е кой знае какво — свивам рамене аз. — Имам предвид, и аз ще си мълча…

Гласът ми се снишава при очевидния намек.

— Да — бърза да се съгласи той. — И аз също. Върви.

Подканя ме с жест да вляза през портите.

— Давай.

Минавам покрай него с усмивка.

— Благодаря.

Доближавайки къщата на Нидия, се поколебавам, усмивката слиза от лицето ми. Прозорците са тъмни. Нидия и Тамра сигурно са изтощени, останали без сили след усилията си да заличат паметта на Уил.

Обръщам поглед към небето, представям си сестра ми така, както я видях — пореща въздуха в тъмната нощ, обзета от еуфория от усещането, което е все още ново и удивително за нея.

В тайнствената нощна тишина долавям някакъв звук — на скърцащ чакъл под тежестта на нечии стъпала. Пулсът ми се ускорява и затуптява в гърлото ми. Изчаквам, защото първо решавам, че Левин е променил решението си и ме е последвал, за да ме издаде.

Устните ми се разтеглят в усмивка, обръщам се назад, готова наново да го убеждавам да забрави, че ме е видял да се вмъквам тайно в селището.

Но него го няма.

Свъсвам вежди и мярвам неясната фигура на Левин, който все още стои на пост край караулката в далечината. Завъртам се на триста и шейсет градуса, взирайки се напрегнато в сивите къдрици на мъглата, разстилаща се като някакъв вечен прилив. Парата полепва по кожата ми подобно на тънък слой гланц.

Няма никого.

Вятърът сменя посоката си и повлича мъглата след себе си. Тънките струйки около лицето ми се раздвижват и гъделичкат страните ми.

Пук.

Очаквайки най-сетне да видя някого, се обръщам рязко по посока на хрусналата клонка и дългите ми кичури коса изплющяват по лицето ми.

— Ехо? — кънти гласът ми в нощта. — Кой е там?

Гледайки гневно в трептящия като дим въздух, си представям как се появява някой от патрулите, но не се случва нищо такова. Топлината напира изпод опънатата ми кожа, събужда инстинкта ми за самосъхранение — бий се или бягай. Един постови не би крил присъствието си.

И все пак чувството, че не съм сама, не ме напуска.

Обгръщам с ръце раменете си и ги разтривам. Отново поемам в нощната мъгла, бързайки да се прибера у дома.

Вече съм почти в центъра на селището, когато един глас прекъсва ритмичния звук от стъпките ми.

— Здрасти.

Спирам рязко и се извръщам, за да видя Касиан, който се появява от мъглата.

— Ти ли ме следеше, докато се придвижвах из града? — питам настоятелно. — Защо не каза нищо?

— Какво? — смръщва се той. — Не, чаках те тук.

Втренчвам се в него с подозрение, после отново поглеждам през рамо сякаш ще зърна някого там — някой, който се спотайва и ме шпионира.

Отново обръщам очи към него, когато ме пита:

— Направи ли го? Каза ли му да не се връща повече?

— Да, казах му.

И наистина беше така. Поне в началото.

Свеждайки поглед, тръгвам отново с ръце, скръстени на гърдите ми.

Той закрачва редом с мен.

— Ти как си?

— Ще се оправя — тръсвам глава. — Днес се случиха… много неща.

— Така е, зная — той се спира, поставя и двете си ръце на раменете ми и се вглежда в мен. — Постъпи правилно.

Правилно. Вече дори не зная какво означава това. В гърлото ми засяда буца. Неспособна съм да проговоря, да изрека поредната лъжа. Само кимам отривисто. Изплъзвам се от ръцете му и му обръщам гръб, не желая да съм близо до него. Присъствието му ме кара да се свивам… изпълва ме с вина. Заради целувката. Заради лъжите, които му наговорих тази вечер. Заради вероятността да напусна прайда завинаги и да предам доверието му.

Той ме настига и аз плъзвам поглед към него, нетърпелива да остана сама.

Изглежда, че ме разбира без думи.

— Ще те изпратя до вас, за да не докладват за теб, ако те спрат. Ще им кажа, че съм те придружил, след като си ходила да видиш Тамра.

Тези думи ми напомнят какъв ще бъде животът ми тук, ако остана. Няма да бъде лош живот. Касиан винаги ще ми бъде приятел, ще ме защитава и ще ми помогне отново да намеря мястото си в прайда. И накрая ще ме приемат отново. Ако си изиграя ролята.

Ако мога да забравя Уил.

Ако мога да се преструвам, че не съм нещастна. Всичко зависи от мен.

Долепим пръсти до устните си, които още помнят усещането за него. Не мисля, че някога ще мога да забравя. Последните седмици се опитвам да убедя сама себе си, че мога да го оставя зад гърба си… че вече съм го оставила. Тази нощ опроверга всички илюзии. Винаги ме е чакал. И винаги ще ме чака.

Дни по-късно стоя пред вратата на майка ми и почуквам леко.

— Мамо — повиквам я.

Тихото бръмчене на телевизора й се чува и през вратата. Смяната й е свършила преди часове, значи от известно време си е вкъщи. Сигурно е гладна. Не видях съдове в мивката.

След още едно потропване отварям вратата и влизам в неосветената стая. Тя лежи в леглото си, облечена в хавлия, а очите й са втренчени в телевизора. Поглеждам към разхвърляното легло и примигвам. Мама винаги го оправя. Никога не съм го виждала в този вид до толкова късно.

На нощното й шкафче се мъдри наполовина пълна чаша вино верда. До нея е оставена самата бутилка. Напоследък виното е единственото, което я поддържа. Не че това може да се нарече храна. Чудя се защо не й пречат да взима толкова много вино от клиниката. То се ползва главно като лечебно средство, не за свободна консумация.

— Здрасти, мамо.

За миг тя откъсва очи от повторението на някакъв комедиен сериал.

— Здравей, Ясинда. Добре ли мина денят ти?

Очите й са мътни и безжизнени.

Задава ми въпроса машинално. Колкото да каже нещо.

Как да отговоря на майка, която е изпаднала в забрава? Има ли нещо, което мога да кажа или направя, за да си я върна?

— Добре. Нормално — прокашлям се аз, решена да направя всичко възможно, за да й вдъхна живот. Как да я оставя в това състояние? Ако избягам с Уил, кой ще се грижи за нея?

— Довечера в спортната зала ще има турнир по джако. Снощи го прекъснаха. Реших, че може да искаш да отидеш и да погледаш… може би и да поиграеш.

— Не — бързо отказва тя. — Не ми се ходи в навалицата.

Естествено, мисля си. Всичко, което правиш, е да се явяваш на работа, да посещаваш Тамра от дъжд на вятър и да пиеш всяка вечер, за да заспиш. Да си общуваш с прайда, който ти отне и двете дъщери, надали ти се струва толкова добра идея.

— Тогава може да си устроим момичешка вечер — предлагам аз. — Какво ще кажеш да сготвя?

Погледът й прехвръква към мен и се чудя дали осъзнава, че не е готвила вкъщи повече от седмица.

— Защо не — промърморва, но отговорът й прозвучава провлечено, някак неохотно. Ясно. Не иска компания. Дори моята.

Усмихвайки се насила, се преструвам, че не съм забелязала нежеланието й.

— Супер. Ще те повикам, когато съм готова с вечерята.

Леко затварям вратата след себе си и се насочвам към кухнята.

Докато пълня една от тенджерите с вода, долавям някакъв шум. От скърцаща дъска.

Обръщам се светкавично.

— Мамо?

Нищо.

После го чувам отново. Подът отново проскърцва. Правя няколко крачки във всекидневната.

— Ехо? — изчаквам няколко мига, докато се взирам в празната стая. Сетне поклащам глава и се връщам в кухнята, потърквайки настръхналата кожа на тила си. Не за първи път ми се струва, че има някой вкъщи. Въздъхвам. Нищо чудно, че съм толкова изнервена. След всичко, което се случи през последните месеци.

Мислите ми се връщат обратно към мама и кипвам от гняв заради пълната й липса на интерес към… каквото и да било. През ума ми бегло минава еретичната мисъл, че дори не съм длъжна да й казвам кога е готова вечерята. Но после гневът постепенно отслабва и остава само тъгата. Защото нея дори и това не би я развълнувало.

Майка ми изчезна, избяга от мен. Жената в стаята й не е тя. Това е призракът й. Зная, че поне трябва да се помъча да я върна. Че не мога да планирам бягство, преди да съм направила опит.

Забелязвам Лаз през прозореца на всекидневната. Досега съм я виждала само в училище и тя винаги е с някой друг. Внезапно изпитвам остра нужда да поговоря с нея насаме, преди да се видя с Уил и вероятно да напусна завинаги прайда.

Грабвайки обувките, сядам на дивана и започвам да ги връзвам непохватно, твърдо решена да премахна настъпилото отчуждение между нас. Тя ми липсва и искам да поправя нещата.

На вратата се почуква, от което сърцето ми едва не изскача. Лаз. Явно няма да има нужда да я гоня по улицата. Дошла е при мен.

Готова на всякакви отстъпки, бързо отварям вратата с надеждата, че Лаз е променила отношението си и затова е тук. В крайна сметка и преди сме се карали, но никога по такъв начин. Не може да ми е вечно сърдита.

Само че на верандата не е застанала Лазур.

— Ясинда — Касиан повдига леко ъгълчето на устата си, докато изрича името ми.

Една от редките му усмивки. Действа ми изнервящо. Не ме свърта на едно място, пристъпвам от крак на крак. Не искам това. Не го искам. Може би, ако сестра ми не беше лудо влюбена в него. Може би, преди появата на Уил в прайда съм била достатъчно слаба, за да приема Касиан и неговите полуусмивки. Но не и сега. Сега искам повече.

Искам Уил.

Клатя глава неодобрително, докато Касиан влиза вкъщи. Е, дотук с плана ми да говоря с Лаз насаме. Поглеждам през входната врата и изпращам с поглед фигурата й, която постепенно се смалява в далечината. Затваряйки вратата, скръствам ръце на гърдите и се обръщам към него.

Сянката му ме покрива, нахлува в личното ми пространство, надвисва над мен. Заковавам се на място. Въпреки близостта му, изглежда, не мога да мръдна.

— Какво искаш?

Той не отговаря. Просто стои до мен, с изпитателен, пронизващ поглед, който отново ме подмамва да мисля, че ме е прозрял. Вижда истинската ми същност под всичко останало. Под обвивката на момиче. Под обвивката на драки. Отвъд костите, плътта и тлеещия огън. И все пак, ако наистина ме виждаше такава, каквато съм, тогава щеше да знае, че не съм могла да се сбогувам с Уил. Щеше да знае, че съм го излъгала. Щеше да знае колко е мъчително за мен да се изправя лице в лице срещу него с моята измама, тегнеща грозно помежду ни.

Погледът ми се премества към устните му, чийто вкус още помня, и се задържа за кратко върху тях, докато нещо не сковава гърдите ми и спира дъха ми. Той вдига ръка и аз се дръпвам уплашено.

Чувствам се като глупачка, но не отстъпвам от мястото си, докато палецът му гали бузата ми.

— Какво правиш? — прошепвам.

— Докосвам те.

Възглавничките на пръстите му се плъзват по брадичката ми, по долната ми устна, толкова меки, въздействащи, и аз разбирам какво иска. Усещам го в допира му. В начина, по който ме поглъщат тъмните му очи. Дъхът му нашепва името ми.

За една секунда се накланям към него, но после внезапно отскачам назад.

Причината да се отделя от него не е угризение на съвестта.

А нечий възглас. И разбирам, че не сме сами.