Гаснеща жарава

10

— Защо не си дойдеш у дома? Ще си опечем ядки и ще погледаме някой филм — предлагам на Тамра на връщане от полето. Тялото ми все още е изтръпнало, събудено и съживено от полета по начин, по който не съм се чувствала, откакто… Смръщвам вежди, забранявайки на спомена да нахлува и да съсипва това ново за мен чувство на покой.

— Става — отвръща тя.

Усмихвам се и си спомням за късните вечери, в които мама, Тамра и аз се настанявахме на дивана и гледахме филми. Това ме подсеща колко рядко виждам мама напоследък. Тя най-вероятно е заспала, изнурена от дългата си смяна. Когато тръгнах да излизам след вечеря, спомена, че може и да си легне, след като си вземе душ.

— Може и мама да погледа с нас.

— Да — отбягвам темата, — ако е още будна.

Тамра ми хвърля поглед. Зная какво си мисли. Мама винаги ни изчакваше да се върнем, когато излизахме навън. Но това беше преди. Когато тя имаше някакъв контрол над нашия свят.

Понечвам да разясня ситуацията с мама, но се спирам… затварям уста и се заслушвам, наблюдавайки млечнобелите кълба мъгла, която се разстила около нас, по-плътна от обичайното.

— Ясинда…

— Случило се е нещо — отронвам тихо, вдигайки ръка.

Макар да не се чува сирена, нещо не е наред. Селището е зловещо притихнало. Има още трийсетина минути до вечерния час, но никой не е навън, освен тези от нас, които се връщат от летателното поле. Тази вечер трябваше да има турнир по джако в спортния център, но когато минаваме покрай него, сградата е неосветена. Не се чува потракването на скъпоценните камъни, използвани в играта. Нито обичайните крясъци, съпровождащи поражението или победата, когато нечий камък избута от дъската този на друг играч.

Тогава през мъглата дотичва един от старейшините. Иначе гордата му осанка изглежда почти комично.

— Тамра, викат те. Веднага върви при Нидия. Бързо!

Дори не обръщам внимание, че не викат мен. Хукваме през града, оставяйки старейшината след нас. Тичащите ни крака трополят по пътя. Пред къщата на Нидия се е събрала малка тълпа. Северин и друг старейшина, двама патрули с техните сини ленти на ръцете, Нидия и Джабел.

Комбинацията между Нидия и Джабел буди у мен тревога и аз застивам на място. Някой външен е нарушил границите на прайда.

Тамра прави още няколко крачки и спира, когато забелязва, че вече не я следвам. Обръща се, поглежда първо мен, после групата, видимо несигурна. Изгубила съм ума и дума. Не мога да говоря. Тялото ми е вцепенено.

Нидия и Джабел се събират само по един повод — когато нарушител влезе в прайда. Способностите на Нидия да замъгли ума и изтрие паметта са високо ценени, но и Джабел е полезна. Като драки хипнотизатор тя подлага човека на хипноза, насаждайки лъжи в съзнанието му, за да попълни празнотите, които е оставила Нидия.

Сърцето ми забива в отчаян ритъм. В мен се надига пламък — див, огнен — и изгаря гърлото ми.

Опитвам се да си пробия път, за да зърна нарушителя. По-голямата част от тялото му е закрита от останалите и от плътната мъгла. Успявам да разпозная извивката на гърба му, очертанията на широките му рамене. Преглъщам, за да потуша огъня в гърлото си, и се доближавам с още една крачка. Стискам юмруци толкова силно, че един нокът се счупва и разцепва в нежната кожа на дланта ми.

Зад гърба си долавям бързи стъпки и се обръщам. Още неколцина са ни последвали: Касиан, Корбин, Мирам и Лаз…

— Тамра!

Северин я забелязва и й подвиква, сякаш е животно, което трябва да изпълнява заповедите му. Махва й с отсечено движение на ръката:

— Ела!

Тамра се придвижва напред и застава сред другите, закривайки и малкото, което виждам. Намръщена, приближавам мястото с бавни стъпки. Заковавам се на място, когато Тамра се извърта и погледът й среща моя.

Кръвта препуска по вените ми.

Лицето й е красноречиво.

Не! Не, не, не…

Не може да е той.

Започвам да клатя отрицателно глава, защото не искам да приема тази възможност, но и най-вече за да накарам Тамра да отмести очи от мен и да се държи естествено, така че да не събуди подозрения у Северин и останалите.

И тогава тълпата се размества и съглеждам Уил. Погледът ми го изпива, очите ми са толкова силно втренчени в него, че чак ме заболяват. Меденокестенявата му коса все още пада непослушно над веждата. Упоритата брадичка изглежда безупречно както винаги. Той е тук. Спази обещанието, което ми даде. Но после се сепвам. Не. Уил не може да си спомня за това обещание. Тамра изтри спомените му. Може би случайно е попаднал тук. Изгубил се е от ловната дружинка и се е натъкнал на селището ни…

Устните ми се движат безмълвно. Не смея да кажа нищо. Чудя се дали не е плод на въображението ми, дали подсъзнателно не съм извикала образа му, та да го видя на място, където е малко вероятно да се появи.

За момент ме изпълва радост, почти веднага сменена от ужас. Ужас от това, че го виждам тук, в селището, на крачки от Северин.

Той се обръща, за да отговори на въпрос на Нидия — вероятно подробности около това как точно се е изгубил и се е озовал сам, толкова навътре в планината, далеч от всякакви основни пътища. Взирам се в него и различавам изваяните му черти в дълбоките сенки на вечерта, в непрекъснатия танц на мъглата.

И тогава той ме вижда и разбирам, че не просто ме разпознава. Пъстрите му очи сияят от дълбоко задоволство, което значи, че си спомня. Неизвестно как. По някакъв начин. Помни всичко. Не е забравил за дадената дума и я е спазил.

Дошъл е заради мен.

За щастие сестра ми престава да се пули срещу мен и ми обръща гръб, преди някой да забележи и да се почуди от поведението й. Леко поклащам глава, предупреждавайки Уил да прояви предпазливост, да не показва, че ме познава. Той кимва почти недоловимо, давайки ми знак, че е разбрал.

Всяка фибра от моето същество гори и пулсира в стремежа си да премахне разстоянието, което ни разделя. Ту отпускам ръце, ту ги стискам в юмруци, жадувайки да го докосна, да го усетя. Да се уверя, че това наистина е той. Тук. Сега. Гласът му да предизвика у мен познатия трепет, както преди. В Чапарал кадифената милувка на неговия тембър ме връщаше към живота, помагаше ми да оцелея, изпълваше тягостните ми дни. Оттогава подхранва и мечтите ми.

Всичко останало се размива пред очите ми, докато се взирам в него. Тук, където опасността е надвиснала над нас…

Дълбоко в себе си зная, че Тамра няма да разкрие самоличността на Уил, не просто защото ми е предана. Сестра ми не е убийца и е наясно, че една нейна дума може да сложи край на живота му. Редно или не, тя не би постъпила така. Не й е присъщо.

Но това далеч не значи, че той е в безопасност.

Въздухът се раздвижва и някой застава до мен. Отмествам очи и забелязвам, че Касиан се е втренчил в Уил от разстояние. За момент бях забравила, че има още някой, който би могъл да го разпознае. Следвам погледа му, без да мога да си поема дъх. Въздухът е прекалено плътен, за да стигне до сгърчените ми бели дробове. В същото време отчитам, че Касиан е втрещен от факта, че вижда Уил на своя територия. Момчето, което едва не уби, когато се търкулнаха от скалата. Мъчително предчувствие се настанява под лъжичката ми, като навита на кълбо змия.

Нищо не може да спре Касиан да довърши онази схватка. Той не е като Тамра. Роден е да убива, заложено е в самата му същност. Ониксите убиват от хиляди години. Това правят най-добре. Точно сега, в този миг, изживявам най-ужасния си кошмар.

Отмествам очи към Уил. Двама въоръжени стражи, бивши мои съученици от началното училище, са застанали от двете му страни, сякаш е затворник. Ако има късмет, няма да разберат какъв е наистина… какво означава той за мен. Нидия просто ще изтрие спомените му — колкото и безполезно да изглежда — и ще го отпратят по пътя му. Стига да запазя спокойствие. Стига Уил да не се издаде. Стига Касиан да не каже или направи нещо.

Крадешком поглеждам Касиан с боязливи очи, безмълвно му внушавам да не изрича нищо, да запази мълчание и да пощади живота на Уил.

Изразът на лицето му е напрегнат почти до болка, докато се вглежда съсредоточено в мен.

— Моля те — казвам само с устни. Не смея да рискувам повече, понеже виждам, че Мирам пристъпва напред със скръстени на гърди ръце, във войнствена поза.

— Турист? — пита тя.

Без да отклонява очи от мен, Касиан отвръща:

— Така изглежда.

— Дали ще дадат на Тамра да го обработи? — чуди се на глас Корбин.

— Вероятно — казва Мирам, повдигайки се на пръсти иззад насъбралата се група, за да зърне туриста.

Успявам да устоя на изкушението да го доближа повече, за да не изглеждам твърде любопитна и да събудя у тях подозрението, че с Уил се познаваме.

— Млад е — замечтано отбелязва Мирам. — И сладък.

Лаз изсумтява:

— Имаш предвид за човек.

— За човек — съгласява се Мирам и ме поглежда лукаво. — Ти какво мислиш, Ясинда? Нали си специалист по сладурите сред хората. Как ти се вижда?

Лицето ми пламва, но с всички сили се опитвам да изглеждам хладнокръвна при тази хаплива забележка.

— Стига, Мирам — скастря я Касиан.

— Вижте — обажда се Корбин. — Водят го в къщата.

Изсмива се грубо.

— Тоя няма и да разбере какво го е треснало по главата.

Докато го съпровождат до дома на Нидия, Уил не поглежда към мен, но зная, че и двамата усещаме взаимно присъствието си. Телата ни са в резонанс. Какво го е прихванало? Не може да не знае колко е опасно дори само да доближи прайда. Истината боли. Колкото и да се опитвах да го забравя, той и за миг не е забравил за мен. Дали това го прави по-силен от мен? Или по-слаб?

Всички влизат вътре, с изключение на двамата стражи. Те остават на пост пред вратата. Ако всичко върви гладко, Нидия ще упражни майсторските си умения върху него с помощта на Джабел. И на Тамра, предполагам. После ме връхлита паническата мисъл, че талантът на Джабел ще сработи при него. Ами ако тя успее и той се събуди объркан и озадачен, с насадени в ума му лъжи, неспособен да разграничи реалността от измислицата?

Извивам пръстите си до болка. Не мога да сторя нищо, освен да чакам. И да се надявам, че пак ще си спомни.

И после какво? Той знае къде е прайдът… къде съм аз. Вече ме е видял. Ще се върне. Ако отново го хванат, ще знаят, че е различен… че заличаването на спомени не му действа.

— Хайде — Касиан ме хваща за рамото. — Ще те изпратя.

Не се съпротивлявам дълго. Разбира се, че трябва да си вървя. В никакъв случай не бива да се мотая тук и да им дам причина да се съмняват, че имам някаква връзка с нарушителя.

Обръщам гръб и се оставям Касиан да ме води. Една мисъл се набива в главата ми в ритъм с пулсиращото ми сърце: той спази обещанието си. Дошъл е заради мен.

Не се сдържам и понечвам да погледна през рамо, но гласът на Касиан ме спира.

— Не поглеждай назад, Ясинда.

Заставям се да гледам право пред себе си. Прав е. Фактът, че Уил ме помни и е дошъл заради мен, не променя нищо. Не мога да тръгна с него. Няма да позволя сърцето ми да вземе връх над логиката. Нищо не се е променило. Ние сме опасна комбинация. Като огън и масло.

Касиан не обелва и дума, докато не стигаме до вкъщи.

— Къде е майка ти? — пита той.

Правя му знак да изчака, за да проверя какво прави мама. Заспала е в стаята си на включен телевизор. За пръв път от дълго време насам я виждам с отпуснати черти на лицето. Тихо минавам край леглото и изключвам телевизора. Затваряйки вратата, се връщам при Касиан, който крачи из всекидневната.

Мастиленочерните му очи се вперват в мен.

— Как е намерил…

— Сигурна съм, че е въпрос на късмет. Твърде много се е доближил до селището и патрулът го е заловил — побързвам да обясня. Не бива да узнава, че Уил може би е развил устойчивост срещу заличаване на паметта.

На лицето му се изписва раздразнение.

— Ясинда, той не е невинен турист.

— Да, зная — скръствам ръце пред себе си. — Той е ловец.

Издържам на погледа му и между нас се възцарява напрегнато мълчание. Най-сетне го питам:

— Е, защо не каза нищо?

— Откъде знаеш, че няма да кажа?

— Ще го направиш ли?

Той стисва челюсти с непреклонен вид, сякаш ще каже „да“, но сетне издишва тежко и извръща поглед за кратко. Не съм сигурна на кого е по-ядосан: на мен или на самия себе си.

— За да ме намразиш ли? За да гледам как го убиват? Какво удовлетворение ще ми донесе това?

Не отвръщам. Само го гледам. Вече не съм изненадана, че Касиан може наистина да държи на мен. На мен самата, а не на това, което представлявам. Той не ми е враг. Вярвам, че иска да ми помогне. Защо иначе ще си дава труда да защитава момче, за което не бива дори да ме е грижа?

— Трябва да го пуснеш да си върви, Ясинда.

Кимвам с глава, но движението е болезнено. От него слепоочията ми започват да туптят.

— Зная.

— Но е необходимо той да го разбере — натъртва Касиан многозначително.

Срещам погледа му и бавно започвам да проумявам какво ми казва.

— Искаш да говоря с него?

— Когато е на достатъчно разстояние от прайда, трябва да се изправиш срещу него и да му обясниш, че между вас двамата е свършено. Зная, че може да е объркан, след като му заличат спомена, но това трябва да стигне до съзнанието му.

Сега вече извръщам очи. Не мога да го погледна, не и след като вече подозирам, че Уил не може да бъде обработван. Дали ако разбере, Касиан пак ще е склонен да го пусне?

Той ме доближава и повдига брадичката ми, за да го погледна.

— Кажи му да убеди семейството си, че този район е пуст. Че тук вече няма дракита. Преместили сме се. Те ще го послушат.

Намекът остава неизречен. Ще го послушат заради кръвта му. Защото Уил е свързан с нас. Касиан навежда лицето си толкова близо до мен, че усещам дъха му върху бузата си и внезапно нахлува споменът за целувката. И ако това не е достатъчно, за да ме накара да отстъпя, то следващите му думи със сигурност постигат този ефект.

— Ако го видя тук отново, няма повече да крия истината, независимо дали ще ме намразиш, или не. Няма да го защитя пак. Ясно?

Кимвам. В гърлото ми засяда буца.

— Хайде.

Касиан отваря входната врата, която води в мъгливата нощ.

— Къде отиваме? — питам.

— Сигурно ще го оставят на обичайното място. Искам да го чакаш там, когато се съвземе.