6

Гласът на Нидия оповестява пристигането ми.

— Толкова мило от твоя страна да дойдеш на гости, Ясинда. Искаш ли горещ шоколад?

Кимвам и скоро се озовавам на стол с чаша в ръце. Тамра все се усмихва, но грейналото й лице започва да става сериозно, когато се обръща към мен и чака да проговоря. В тези непознати за мен очи наднича същата предпазливост, каквато има и у мен. Не знаем какво да си кажем и как да се държим една с друга. Вече не се познаваме. Само предполагам как се чувства тя, след като дарбата й внезапно се появи. Но нямам никаква представа.

— Радвам се да видя, че вече не си на легло — казвам аз най-накрая и след това лъжа: — Изглеждаш добре.

— Чувствам се по-добре — проговаря Тамра с глас, който звучи приятелски, но отчужден. Искам да скъся разстоянието. Да седна до нея и да й припомня какво значехме една за друга. — Нидия се грижи отлично за мен.

— Знаехме, че ще е така — обажда се Касиан и на мен ми се иска да го ударя. Ние?

Преглъщам унищожителната забележка, че ние също сме се погрижили добре за нея. Мама и аз. Винаги сме се грижили една за друга… само дето прайдът вече не ни позволява да го правим. Не бях сигурна чие влияние смятат за по-лошо — моето или на мама. Взирам се в бледата като лунна светлина версия на сестра си и се чудя дали тя изобщо иска да е с нас. Дали й липсваме? Или иска да остане тук?

— И ти изглеждаш добре, Ясинда — добавя Тамра. Знам, че лъже. Никога не е одобрявала гардероба ми, който се състои предимно от тениски и джинси. Както и всичко останало у мен… Погледнах набързо, докато си миех зъбите тази сутрин. Сенките под очите ми приличат на синини, а устните ми са бледи, направо безцветни. Странно, че тук изглеждам по-зле от всякога, точно в хладната планина, която винаги ме зарежда с толкова много енергия, сред мъглите и върховете, които смятам, че държат моята същност на драки жива.

— Благодаря — отвръщам.

— Утре започвам обучение — Тамра се изправя малко повече сред възглавниците, които я обгръщат на дивана. — С Нидия и Кийн. — Кимам. Кийн е специалистът на прайда по летене. Никой драки не политаше към небето, преди да тренира с него, вързан с въжета.

— Обзалагам се, че нямаш търпение — казвам аз и се усмихвам. Наистина съм щастлива, че ще разбере какво е да летиш. Ще усети вятъра, небето, облаците. Знам колко е прекрасно, а сега и тя ще го научи. Най-накрая ще споделим и това. Тя ще осъзнае за какво говорех през цялото време, както и моята нужда да държа жива същността си на драки. Идеята ми е странна. Едвам успявам да я проумея, докато се взирам в непознатата, която сега сестра ми представлява. Тамра ще лети. Тамра най-накрая ще разбере защо аз не мога да се откажа от това. Защо не мога да оставя дарбата ми на драки да залинее.

Тогава проговаря Нидия и думите й действат като полъх на студен вятър.

— Знаех, че и двете сте обречени на велики дела. Бяхте толкова специални деца… а и близнаците са рядкост сред нашия вид.

Обръщам поглед към нея, докато тя сяда на пейката до прозореца и взима захвърлената плетка. Куките затракват, а тя се усмихва и клати глава, очевидно доволна от себе си. — Огнедишаща и шейдър. — В лъчите, които се процеждат през прозореца зад гърба й се гонят прашинки. Сребристата й коса искри, все едно в нея са заровени диаманти.

— Все още не мога да го повярвам — казва Тамра с леко замаян вид.

— Повярвай — отвръща Касиан и я стиска за рамото.

Вглеждам се в голямата му ръка, в дебелите му пръсти, които притискат крехкото й рамо, и няма как да не се почудя дали изобщо някога я е докосвал преди това. Когато бяхме деца и изпитвахме спонтанни влечения, когато си играехме заедно.

Тогава нещата бяха прости. Преди да проявя своята дарба, а Тамра — не. Преди в очите на прайда тя да се превърне в дефектна драки.

Поемам дълбоко дъх и си казвам, че няма нищо лошо в това той да я докосва. То не означава нищо, а дори и да е така, дори Тамра накрая да бъде заедно с Касиан, толкова ли е лошо това? Ще получи това, което винаги е искала. Не мога да й завиждам за това щастие. А щастието не беше чест гост в живота й дотук. Пък и това не означава, че аз щях да бъда с Корбин, независимо какво говори той. Пак мога да бъда огнедишащата драки на прайда, но да не се обвързвам с никого. Корбин греши.

Навлажнявам устните си и казвам:

— Дължа ти голяма благодарност, Тамра.

Тя премигва с леденостудените си очи.

— За какво?

— За това, че ме спаси в Чапарал. — И че ме спаси тук, мисля си, но не го казвам на глас. Ако не е тя, гневът на прайда би се стоварил с пълна сила върху мен.

— Ти ми благодариш? Това е неочаквано. Не вярвах, че ще си доволна, задето изтрих спомените на Уил.

Вдишвам неуверено.

— Направи каквото бе необходимо. Знам го.

— Да. Направих го.

Трепвам, защото си давам сметка, че тя намеква, че аз не съм направила каквото трябва. Разкрих се пред ловци, за да спася Уил. Това никога нямаше да ми го прости.

Поглеждам тревожно към Нидия до прозореца. Тя се е съсредоточила в плетката си, но не съм толкова глупава, че да не знам как попива всяка дума, дори и неизречена. Сякаш за да е сигурна, че съм схванала намека й, Тамра пита:

— Но ти не направи каквото трябва, нали така?

— Тамра — казва нежно Касиан. Той май се опитва да ме защити. От собствената ми сестра. Каква ирония, след като аз толкова години бях защитавала нея от него. Макар и да не знаеше, той непрекъснато я бе наранявал със студеното си безразличие.

— Не се бъркай — изръмжавам му аз.

— Ела, Касиан. — Нидия му кимва с глава, става и тръгва към вратата.

Касиан също кимва. И двамата излизат и ни оставят да си поговорим насаме.

Примъквам се малко по-близо до дивана.

— Не искам да се караме.

Чертите й омекват.

— Нито пък аз.

— Е — продължавам аз неловко, седнала срещу нея. — Как върви? Как се справяш с всичко… това?

— Доста добре. — Хвърля поглед през прозореца навън, където става все по-мрачно с всеки миг. След минута отново обръща към мен ледените си очи. — Ела с нас довечера. Никога не сме летели заедно. Искам да си там.

— Разбира се — съгласявам се. Летенето винаги съживява духа ми, дава ми сила. Ще ми дойде добре в този момент. — Кога Нидия ще започне да те обучава?

— Всъщност вече започнахме — отвръща тя и се засмива. — Което в общи линии е тя да говори много и от време на време да прави по някоя демонстрация. Казва, че скоро и аз ще опитам пак.

Не мога да мечтая за по-добър преход.

— Като стана въпрос, според теб какви поражения успя да причиниш онази вечер?

Тя премигва със стъклените си очи и ми се струва някак си не от този свят. Сякаш ме гледа през някакъв воал, зад който се крие истинската Тамра, завинаги откъсната от тази реалност.

— Поражения?

Трепвам. Осъзнавам, че вече е късно. Трябва да подбера по-точна дума. По-мила дума. Талантът й е дар. Всеки талант на драки е дар. Или поне така ни учеха още от основното училище. Тя е шейдър. Драки, която не трябва да наранява, за да пази и спасява живот. Де да имах нейния късмет. Бързо се опитвам да се поправя.

— Имам предвид, знаеш ли степента на… — Махвам с ръка. — … на това, което стори онази вечер?

Тя ме гледа настойчиво с призрачните си очи и ме кара да потръпна.

— Ти изтри спомените им, но знаеш ли колко назад? — Дърпам ъгъла на една възглавница. — Имаш ли представа…

— Заради Уил е, нали? — Прокарва ръка през сребристата си коса. — Искаш да знаеш колко от спомените за теб съм изтрила от паметта му, нали?

Гласът й кънти в ушите ми и ме прави нервна… все едно е жица, която всеки миг ще се скъса и ще ме перне през лицето. Клатя глава, инстинктивно усещам, че не искам да чуя това, което се кани да каже.

— Н-не…

— Изобщо не си се отказала от това, нали? — пита тя с равен тон, но ми се струва, че изкрещява тези думи. — Все още мислиш за него.

— Не — отричам, но гласът ми звучи тихо и немощно. Дори себе си не успявам да убедя. — Не е вярно. Знам, че трябва да се откажа от него, но това не е като копче, което мога да изключа. Де да беше така.

Тя въздъхва.

— Май те разбирам. И аз се тръшках дълго заради някой, когото нямах никакъв шанс да спечеля. — Има предвид Касиан, разбира се. — Но не бива никога да забравяш, че той е човешко същество. Не можеш да продължиш да обичаш някой, който ловува такива като нас.

Някой ахва зад мен. Скачам на крака, обръщам се и виждам Лазур и Мирам, сестрата на Касиан, пред отворената врата.

Нидия стои зад тях, на лицето й са се изписали шок и съжаление.

— Тамра, имаш още… гости — казва тя неловко.

И Касиан е там, извисява се над останалите. Изражението в очите му ме кара да се чувствам глупава и жалка. Стискам клепачи, иска ми се да бях казала на Лазур за Уил, вместо да научи случайно по този начин. Когато отварям очи и виждам лицето й, стомахът ми се свива. Пристъпвам към нея.

— Вярно ли е? — пита тя и се взира в мен. — Ти си се влюбила в ловец? Един от онези… песове, които ни гонят през гората? И се опитват да ни убият?

Виждам в очите й спомена, който все още я преследва, и разбирам със свито сърце, че тя никога няма да повярва, че Уил е нещо различно от животно.

— Моля те, Лаз, нека ти обясня. Уил не е…

— Това е безценно — прекъсва ме Мирам злорадо.

— Мирам — скастря Касиан сестра си. Тя само свива рамене.

Лазур пуска на земята кошницата, която носи. Плодовете и кифличките тупват на пода, а тя се завърта и бяга.

— Лаз — прошепвам аз. Изписаното на лицето й разочарование от моето предателство завинаги се врязва в паметта ми. Поредният спомен за моята вина.

Мирам остава. Усмивката й е широка. За пръв път я виждам толкова оживена. Визиокриптерите не показват емоции. Като цяло не демонстрират кой знае какво. Това е част от природата им. Мека, пясъчноруса коса и очи със същия цвят. Те са невзрачни, приспособени да се сливат с околния фон.

— О, това много ми хареса — казва тя. — Чакай само да разправя на другите.

— Мирам! — скастря я Касиан, но нея вече я няма.

Движи се толкова бързо, че не съм сигурна дали просто не е станала невидима.

Касиан се приближава и свежда поглед към мен.

— Ще поговоря с нея.

В един кратък миг близостта му ме упоява, успокоителните му думи ми вдъхват увереност. После се опомням и поклащам леко глава. Дори да си го е наумил, Касиан няма как да обуздае сестра си. И все пак, докато гледам как си тръгва с широки крачки, се надявам да й попречи да разпространи онова, което самият той се опитва да скрие от прайда. Заради мен. Но се съмнявам, че ще успее.

Мирам никога не ме е харесвала. Предвид склонността й да сплетничи, новината сигурно вече е стигнала до половината селище. Освен това е визиокриптер. Може да стане невидима и да замаскира присъствието си, когато й скимне. Колкото и да не обичам стереотипите, този вид драки е измамен по природа.

Онова, от което Касиан иска да ме пощади, е неизбежно. Всички ще научат, че огнедишащата драки на прайда е отдала сърцето си на един ловец. Може да ме помилват и да ми спестят подрязването на крилата, но никога няма да ми бъде простено, никога няма да гледат на мен като на свой.

В гърдите ми нахлува паника. Все още чувам заглъхващите стъпки на Касиан. Втурвам се към вратата и го изпращам с поглед, докато не изчезва в мъгливото утро.

Обръщам се и се изправям срещу Нидия, чието лице изразява съчувствие. Откога започнах да будя съжаление? Това е нещо ново. Явно вече няма да ми завиждат.

Тамра свежда очи към чашата си, избягвайки втренчения ми поглед. Нервните движения на ръцете й показват, че съжалява за това, което е изрекла… че Лаз и Мирам са чули.

— Хей — насилвам гласа си да звучи нормално, даже ведро. — Не бъди толкова тъжна.

Тя вдига глава. Очите й проблясват като късове лед.

— Толкова съжалявам, Ясинда. За това, което казах… че те го чуха…

Отивам при нея, тръсвам се на дивана и я прегръщам.

— Ти не си виновна — галя гърба й с успокояващи кръгови движения. — За нищо не си виновна.

Единствената виновница съм аз.



Училището в прайда по нищо не прилича на това в човешкия свят. Имаме часове през цялата година, но никога по цял ден. Понякога се събираме няколко пъти седмично в зависимост от курса на обучение.

Всеки си има задължения и задачи, които да изпълнява, за да може прайдът да оцелява. Отглеждаме различни култури, залагаме въдици край планинските поточета, за да хванем риба. От време на време ловуваме, за да хапнем месо. Също така ремонтираме и се грижим за нашите сгради, заграждения и, разбира се, външният зид винаги се поддържа във вид, който да се слива с дивата природа.

Макар че от време на време излизаме в човешкия свят, за да купим провизии, прайдът трябва да задоволява нуждите си сам. Точно затова преди следобедния урок се запътвам към библиотеката, за да дам своя принос, като възобновя изпълнението на възложените ми задължения.

Дежурството в библиотеката е едно от най-желаните назначения. Много по-добро е от разораването на ниви или поддръжката на каналите.

Библиотеката е разположена до училището. Двете сгради са свързани чрез покрит пасаж. Отварям вратата, при което се разнася познатият приглушен звън. Горя от нетърпение да видя библиотекарката Тая, един от най-старите земни дракони в прайда. Тя не е приказлива, предпочита страниците на някоя книга пред компанията на събратята си, но ни свързва нещо като приятелство от годините, когато бях назначена за нейна помощничка.

Винаги съм я смятала за безкраен източник на информация. Тая не е просто библиотекарката на прайда. Тя също така е историк… Отговаря за записването на всички значими събития във Великата книга на прайда.

Когато влизам, тя вдига глава от споменатата книга. В ръката си държи писалка над подвързания с мамутска кожа обемист том. Една от страниците се отгръща, без да бъде докосната, и пада леко като крило на молец.

Не й е необходимо да пипа страниците, за да ги прелиства. Като земен дракон, тя въздейства върху всеки материал, произхождащ от земята. Понеже книжните страници са произведени от дървесина, до голяма степен Тая няма директен досег с нищо в библиотеката.

Примижава, докато я доближавам. Единственото драки, което има нужда от очила. Тъй като дракитата имат отлично зрение, сигурна съм, че това е последица от столетията, прекарани над текстове на приглушена светлина.

— Ясинда — изрича тя глухо, с несвойствен за нея тон. Чертите й остават неподвижни, лицето й не трепва. Тя дори не се изправя, за да застане зад писалището си. При вида ми застива на място. Усещам, че знае… вероятно е чула шушуканията, които от вчерашния ден насам се носят из мъгливите улички на прайда.

Преди да дойда тук, се крих у дома почти целия ден, надявайки се против всякаква логика, че Касиан е успял да възпре сестра си. Мама обаче излезе и когато се върна, по мрачното й изражение разбрах, че Мирам си е свършила работата.

— Здравей, Тая — спирам се за малко, за да вдишам дълбоко приветстващата ме миризма на книжна плесен. — Е — насилвам се да се усмихна, — каква работа имаш за мен днес?

Тая примигва веднъж.

— Не са ли ти казали?

— Какво да ми кажат?

Устните й се свиват недоволно — не заради новините, които се налага да ми съобщи, а защото тя е тази, която трябва да ми ги предаде.

— Мястото ти вече е заето.

— Заето? — повтарям като ехо.

— Точно така — кимва рязко.

И тогава чувам нещо. Сърцето ми се свива, когато долавям тихо тананикане, разнасящо се из тихата библиотека. Невзрачна, незабележима мелодия. На мига разбирам чия е и кой ще се подаде иззад ъгъла.

Появява се Мирам с наръч книги. Спира се, щом ме вижда. Лицето й не издава нищо. Естествено.

— Какво правиш тук? — устните й, които имат почти същия цвят като странно белезникавата й кожа, помръдват едва доловимо.

— Работя тук. Или поне така мислех.

— Объркала си се. Много неща се промениха, откакто напусна.

Вече виждам колко много.

Погледът на Тая прескача от мен към Мирам. Вероятно разговорът ни й идва в повече — надали за цяла седмица й се случва да говори толкова. С бледа усмивка и извинително присвиване на рамене, което не издава искрено съжаление, тя се връща към работата си.

Мирам ми махва с пръсти.

— Довиждане.

Без да изрека и дума, й обръщам гръб и излизам през вратата, поемам покрай училището, като подминавам зяпналите ме погледи, недискретните шушукания и сочещите ме пръсти.

Почти стигам залата за събрания, когато нещо ме удря в главата. Олюлявам се, по-скоро смаяна, отколкото наранена. Топка.

Избухва кикот, последван от подигравателни крясъци и тупкащи крачета на офейкващи деца. Във вътрешността ми лумва пламък, който залива цялото ми тяло. Не е било случайно.

Очите ми смъдят, горят от напиращите сълзи, което ме вбесява. Ненавиждам тази слабост… Да рухна заради една детска шега. Облягам се на ниската каменна стена, ограждаща залата за събрания, за да си възвърна самообладанието. Няма да плача.

Трудно го постигам. Пулсирането в бузата ми става все по-силно и започва да боли, а междувременно горещата пара в мен кипи.

Затваряйки очи, поемам бавно въздух, за да охладя белите си дробове. Опасно чувство е този гняв, този надигащ се вътре в мен огън, който иска да се освободи. И не само защото някакви деца са ме ударили с топка. Заради всичко. Лаз ме игнорира. Подсмърчам и изтривам пламтящия си нос.

Но какво друго да очаквам. Заслужила съм си го. Децата, които играят на улицата… Поставила съм ги в опасност. Не мога да забравя това.

И, за пореден път, лицето на Уил изплува в съзнанието ми. Неговите пъстри очи, тъй бистри и нежни, когато ме гледат. Виждам го толкова ясно, че гърдите ми се свиват и ме залива ужасна, свирепа болка. Обзема ме копнеж по дълбокия му глас, който се разлива и ромоли в тялото ми. По начина, по който ме кара да се чувствам. А не както се чувствам сега. Като безполезно създание, заслужило презрение и подигравки.

Загрузка...