Гаснеща жарава

11

Поемам въздух тихо, на малки глътки, от укритието си в едно дърво, чиято кора дращи босите ми крака. Игличките ме бодат от всички страни, докато се взирам в мястото, където оставят нарушителите със заличени спомени. Не е далеч от пътя, врязан дълбоко навътре в планината — единствения път, построен на такава височина. Сърцето ми още тупти в ушите ми от бързане да стигна тук първа.

Патрулите се придвижват тихо из гората, но при приближаването им долавям леко шумолене. Людо си пробива път през дърветата, провесил Уил през рамо. Реми го следва по петите. Потрепервам, когато Людо безцеремонно пуска Уил на твърдата земя. Сигурно е болезнено. Ако Уил се преструва на изпаднал в безсъзнание, а всъщност е буден, както подозирам, доста добре прикрива реакциите си на това грубо отношение.

За кратко двамата втренчват погледи в него. Реми рязко го побутва с ботуша си.

— Хайде — обажда се Людо. — Гладен съм.

За всеки случай изчаквам още малко, след като вече ги няма. Изследвам дърветата, за да се уверя, че няма движение и те наистина са си тръгнали. Уил лежи на земята абсолютно неподвижен, като мъртвец, и не мога да чакам повече.

Спускам се от дървото и се втурвам към него. Може и да греша. Може би не се преструва. Може пък да е податлив на внушение.

Надвесвам се над него, протегнала ръце, чудейки се къде да го докосна.

— Уил — едва доловимо прошепвам името му. Сякаш ме е страх да го кажа ясно на глас. Сякаш това би направило присъствието му тук нереално, би го накарало да се изпари като кълбо дим и да се слее с мъглите, които ни заобикалят.

Очите му изведнъж се отварят в мрака. Отскачам назад слисана. Усмихва ми се с изваяните си устни. Устни, чиято форма и мекота завинаги са се запечатали в паметта ми.

Издавам въздишка на облекчение и отново повтарям името му, този път по-твърдо:

— Уил.

Изправя се с едно-единствено леко движение, без да проявява продължителните симптоми на човек със заличена памет, потвърждавайки подозрението ми. Кръвта му на драки му е създала имунитет.

Прави крачка към мен и аз го срещам на половината път, но после се опомням и се сещам за какво съм тук. Бързо отстъпвам назад, преди да доближим тела. Вдигам ръка, за да го спра и го питам шепнешком:

— Какво правиш тук?

— Търсех те.

Гласът му ме разтреперва. От кадифения му ромон ми настръхва кожата. Казва ми това, което вече зная. Не ме е забравил. Още ме желае. Преглъщам образувалата се буца в гърлото ми.

Все същото е. Всичко, свързано с него. Мисълта да го забравя и да го изхвърля от живота ми се понася по-леко, когато не стоя изправена срещу него.

— Не биваше да идваш. Рискуваш твърде много.

— Ясинда — поглежда ме, сякаш съм изгубила ума си. — Това съм аз.

Улавя ръката ми и ме дръпва към себе си.

Не мога да устоя. Редно или не, егоистично или не — ще се възползвам. Ще открадна един миг с него. Макар и само толкова. И ще удължа този миг. Така че да ми е достатъчен.

Притегля ме в обятията си и ме прегръща така силно, че се чудя дали няма да ми счупи някое ребро. Вдигам очи към потъналото му в сянка лице и жадувам да видя повече от това, което приглушената лунна светлина ми разкрива.

Но не мога. Трябва да сложа точка.

Притискам длан в бузата му, докосвам с наслада наболата брада. От допира на плътта му, от усещането за него сърцето ми се изпълва с трепетно вълнение. Нещо, което не вярвах, че ще почувствам отново.

— Не си ме забравил — шепна, търсейки сияйните му очи в тъмното. — Помниш онази нощ…

— Разбрах какво се е случило, когато всички се събудиха — бяха напълно дезориентирани. Спомних си това, което си ми казвала за Нидия и реших, че Тамра е станала като нея. Затова се престорих на объркан като всички останали — засмива се пресипнало, стържещо. — Братовчедите ми още не могат да схванат какво им се е случило. Мислят си, че някой ги е дрогирал, без да се усетят.

— Само ти ли си спомняш? — от раменете ми сякаш пада тежко бреме, когато Уил кима утвърдително.

— Да. Те нямат абсолютно никакъв спомен за онази нощ.

Те. Взирам се в очертанията му в дълбокия мрак, в блясъка на очите му, докато осмислям чутото и осъзнавам защо само Уил е толкова специален.

Кръвта.

— Това е защото си като нас — промълвявам.

— Какво?

Той се притиска в мен и долавям в гласа му вибрации, от които личи, че разбира. Повече отколкото би желал.

Вдишвам въздух и го вкарвам насила в стиснатото си гърло.

— Е, явно си заприличал на нас. Уменията на един шейдър нямат въздействие върху друго драки. Изглежда, са ти прелели достатъчно наша кръв, за да станеш устойчив към заличаването на паметта. Това обяснява защо си така свързан с нас… защо толкова добре ни проследяваш. Ти си като нас.

Дълго време не си казваме нищо. Чудя се дали си мисли същото, което и аз.

Има ли и друго? По какво ли още се отличава от останалите хора? По какво прилича на мен? На драки?

Поклащам глава. Твърде много въпроси. А няма как да знаем отговорите. Не и сега. Не съм сигурна дали изобщо някога ще разберем. А и какво значение има? Разполагаме само с този миг. За нас няма да има утре. Няма бъдеще.

— Това отвращава ли те? — пита той. — Тоест, аз?

Зная какво ме пита, но отговорът не е толкова прост.

— Зная, че не е зависело от теб. Важното е, че в резултат на това си жив… Но в жилите ти тече крадена кръв. Били са убити дракита… заради теб.

— Зная.

В тъмното блестящите му очи дори не мигват.

— Не мога да отрека нищо от това, което казваш. Твърде късно разбрах какво ми е причинил баща ми. Знаеш го, нали? Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти.

Дишането му е тежко.

— Понякога ги усещам нощем. В сънищата си. Стисвам очи за кратко и давам глас на разяждащия ме страх.

— Баща ми е един от…

— Не! Не е възможно. Дори не си го помисляй. Започнахме да ловуваме в този район преди малко повече от година.

Залива ме вълна на облекчение.

— Никога не би могъл да ме отвратиш, Уил. Твърде много държа на теб.

Ръката му се плъзва по гръбнака ми и аз потръпвам. Опомням се и отново се сещам за какво съм дошла тук.

— Как ме намери? — питам, печелейки време. Казвам си, че трябва да се отдръпна, да се освободя от вълшебното усещане, което ми дава прегръдката му. Да се оттегля, преди да е станало твърде трудно.

Твърде трудно? Напушва ме смях. Вече е твърде трудно.

— За трети път идвам тук да те търся — признава той.

— Съвсем сам? — тялото ми се напряга. Хвърлям бегъл поглед към плътните сенки, сякаш очаквам от тях да изскочи някой ловец.

— Сега съм сам — уверява ме той. — Миналия път дойдох със семейството ми. Изплъзнах се, докато те…

— Бяха на лов — довършвам аз с твърд тон.

Разтрепервам се при мисълта, че из тези гори са бродели ловци. Толкова близо до селището. Сега те не са безименни. Вече не са призрачните торбалани от кошмарите. Виждам ги. Баща му. Чичовците му. Братовчедите му Зандър и Ангъс. Били са тук. Съвсем наскоро.

Тръсвам глава и ме обзема гняв, че е дръзнал да се върне тук. Рискувал е толкова много. И не само себе си. Поставил е в опасност живота на всяко едно драки от моя прайд.

— Прекалено опасно е да си тук. Не биваше да идваш. Ако знаеха кой си…

Отново поклащам глава. Да го изгубя, защото вече не мога да го виждам, е едно, но да го изгубя, защото го няма вече, защото е убит от събратята ми…

Това не бих могла да понеса. Ще ме съсипе.

— Взеха ме за заблуден турист.

— Тамра и Касиан те познаха.

— Обаче не казаха нищо.

Кимвам.

— Заради мен. Запазиха мълчание заради мен. Обещах, че ще те накарам да убедиш семейството си да спре да ловува в района — обяснявам аз и вдишвам дълбоко въздух. — Обещах също, че ще гарантирам никога повече да не се върнеш тук…

— Обещала си?! — гласът му ме пронизва. — На кого? На Касиан? Нищо чудно, че е искал да ме убедиш да не се връщам.

Иска ми се да го опровергая, да му кажа, че Касиан иска той да си отиде, защото така е правилно. И безопасно. Не става дума за ревност или собственическо чувство.

Притварям измъчено клепки и запазвам мълчание. Съвсем наскоро Касиан ме държеше в обятията си, точно както Уил сега. И аз му го позволих да ме прегръща. Да ме целува.

Със сподавен стон се отдръпвам от Уил, чувствайки се като предател. Вярно, тогава бях самотна, но в обятията на Касиан ме запрати собствената ми уязвимост… и ми хареса.

Уил отново ме притегля към себе си.

— Какво искаш? Да си тръгна и да не се върна повече?

Оставам в прегръдката му, без да се съпротивлявам. Твърде слаба съм. Липсвал ми е прекалено много. Мислех, че мога да го забравя, да намеря бъдеще в прайда и макар че мисълта за това убиваше част от мен, ставащото в момента може да се окаже по-зле. Да го прегръщам, да вдишвам познатото ухание, да го имам за кратко и после отново да му кажа сбогом — сякаш отново се гмурвам в ада.

Напрягам очи в тъмното, за да се насладя на малкото, което успявам да зърна. Красотата му, от която ме боли. Очите му, дълбоко разположени под тъмните вежди. Косата, която непрекъснато се бунтува и пада върху челото му, молейки ръката ми да я отметне назад. Устата му, устните му.

Опитвам се да запомня всичко, решена да запечатам образа му в душата си. Така ще мога да го извиквам в онези бъдещи мигове на покой, когато ще оставам сама в тъмното и ще мога да се отдавам на размисли.

Пръстите му обхващат раменете ми.

— Значи се отказваш от нас, Ясинда?

Взирам се в лицето му, което се губи в нощния мрак.

— Опасно е. Не само за нас. Но и за другите. Става дума за живота на безброй дракита и хора.

Ръцете му се плъзват нагоре към лицето ми и вече не мога да устоя. Широките му длани. Силните му пръсти, толкова нежни, когато ме прегръща. Очите ми горят. Примигвам отчаяно, в опит да спра сълзите си.

— Къде е вярата ти? — палците му леко се притискат в бузите ми. — Ще намерим начин.

Поклащам глава.

— Не знаеш какво преживях.

— Нараниха ли те? — гласът му добива режещи нотки, а ръцете му усилват натиска. — Когато се върна тук, те…

— Не — побързвам да кажа. — Добре съм. Не че не заслужавам наказание. Уил, аз се разкрих пред ловците.

— Тогава да останем само двамата. Без прайд. Без ловци. Няма да се налага да рискуваме нечий живот.

— Какво имаш предвид?

— Да избягаме заедно.