ФОР

„ВНИМАВАЙ, ТРИС!“

Един Аскет, петима Прями, двама Ерудити. Това са моите послушници.

Казвали са ми, че обичайно Безстрашните и Прямите имаме равностойно голяма размяна на трансфери – губим толкова, колкото и получаваме. Смятам за своя задача да прекарам тези осем послушници поне през първата степен, без да отпаднат. Миналата година, когато Макс и Ерик настояха за отпаданията, се борих с тях толкова, колкото се осмелих. Но, изглежда, това положение ще остане, и то все в името на Безстрашните, които Макс и Ерик искат да създадат – каста на безсмислена бруталност.

Но аз възнамерявам да напусна Безстрашните в мига, в който разбера какво са намислили Макс и Джанийн, и ако това е по средата на инициацията – толкова по-добре.

След като всички родени Безстрашни – Юрая, Лин и Марлийн включително – са вече с нас, тръгвам по коридора, като им махвам с ръка да ме последват.

– Тук се разделяме – казва Лорън, когато стигаме до вратите. – Послушниците, родени Безстрашни, идват с мен. Предполагам, не се нуждаете от обиколка из мястото.

Усмихва се и послушниците тръгват след нея по коридора, който подминава Ямата и ги води право в столовата. Наблюдавам ги как си тръгват и щом вече не са тук, изправям рамене. Миналата година научих, че ако искам да ги накарам да ме вземат на сериозно, трябва да бъда суров с тях от самото начало. Нямам естествения чар на Амар, който печелеше верността на хората само с усмивка или шега, затова се налага да компенсирам по други начини.

– През повечето време работя в контролния център, но през следващите няколко седмици ще бъда ваш инструктор – казвам. – Името ми е Фор.

Едно момиче от Прямите, високо, с тъмна кожа и енергичен глас, проговаря:

– Фор? Като числото четири ли?

Усещам началото на неподчинението. Хората, които не знаят какво означава името ми, често ми се присмиват, а аз не обичам да го правят, особено пък група едва извършили своя избор послушници, които нямат представа в какво са се забъркали.

– Да – отвръщам раздразнено. – Проблем ли има?

– Не – казва момичето.

– Хубаво. Сега отиваме в Ямата, която някой ден ще се научите да обичате. Тя...

Прямото момиче ме прекъсва отново.

– Ямата ли? Подходящо име.

Залива ме вълна на раздразнение и тръгвам към нея, без дори да се замисля. Не мога да си имам работа с някого, който пуска шеги за всяко нещо, което кажа, особено още в самото начало на инициацията, когато поведението на всички е податливо на внушения. Трябва да им покажа, че не съм някого, с когото искат да си имат неприятности, и е нужно да го сторя още сега.

Навеждам се близо до нея и се взирам в лицето ù няколко секунди, докато усмивката ù не помръква.

– Как е твоето име? – питам я с тих глас.

– Кристина – отговаря тя.

– Виж какво, Кристина, ако исках да си имам работа с устатите многознайковци от Прямите, щях да се присъединя към тяхната каста – казвам ù. – Първият урок, който ще научиш от мен, е да си държиш езика зад зъбите. Ясен ли съм?

Тя кимва. Извръщам се със сърце, пулсиращо в ушите ми. Мисля си, че това подейства, но не мога да бъда сигурен, докато инициацията не започне наистина.

Изблъсквам двойните врати, които ни въвеждат в Ямата, и за момент я виждам по начина, по който я съзрях за първи път – невъзможно голямо място, кипящо от живот и енергия. Пулсиращата вода в Бездната, разбиваща се в скалите, ехото от разговори навсякъде. През повечето време я избягвам, защото е пренаселена, но днес я обичам. Не мога да се сдържа.

– Ако ме последвате – казвам, – ще ви покажа Бездната.

+ + +

Трансферът от Аскетите сяда на моята маса. За момент се зачудвам дали не знае кой съм, или пък по някакъв начин е привлечена от мен заради невидимата магнетична сила между Дървените, от която не съм успял да се освободя. Но тя не ме поглежда като познат човек. И не знае какво е хамбургер.

– Никога досега ли не си яла хамбургер? – пита Кристина. Недоверчиво. Прямите са такива, изумяват се, че не всички живеят като тях. Това е една от причините да не ги харесвам. Сякаш за тях останалата част от света не съществува, докато за Аскетите съществува единствено тя, изпълнена с нужди.

– Не – отговаря Трис. Има изненадващо нисък глас за дребния си ръст. Винаги звучи сериозна, независимо какво казва. – Така ли му викат на това?

– Дървените ядат проста храна – намесвам се, като отново изпробвам жаргона. Струва ми се неестествен, когато се отнася за Трис. Чувствам се все едно ù дължа учтивостта, която бих дължал на всяка жена в бившата си каста – почтителното държание, гледащи настрани очи и вежлив разговор. Налага се насила да си припомня, че вече не съм Аскет. Нито пък тя.

– Защо? – пита Крис.

– Охолството се приема за ненужно угаждане – Трис го изрича като че рецитира нещо по памет. Може би прави точно така.

– Тогава не е чудно, че си ги зарязала.

– Да бе – Трис подбелва очи, с което ме изненадва. – Само заради едното ядене.

Опитвам се да не се усмихна. Не съм сигурен, че се получава.

Тогава идва Ерик и всички притихват.

Назначението на Ерик за лидер на Безстрашните беше посрещнато с объркване и в някои случаи с гняв. Никога досега не са имали толкова млад лидер и доста хора се изказаха срещу това решение, като се аргументираха с опасения за младостта му и произхода му. Макс се погрижи да заглуши всички опасения. Самият Ерик също. Имаше хора, които на единия ден приказваха, а на следващия бяха тихи и стреснати, като че ли ги бяха заплашвали. Като познавам Ерик, вероятно наистина го е правел... със спокойни и изкривени от злоба думи, умни и премерени както винаги.

– Кой е този? – пита Кристина.

– Името му е Ерик – отговарям. – Той е един от лидерите на Безстрашните.

– Я стига! Той е толкова млад.

Стискам зъби.

– Тук възрастта няма значение. – Връзките имат значение. Джанийн Матюс има значение.

Той се приближава и се изтърсва на стола до мен. Вторачвам се в храната си.

– Е, няма ли да ме представиш? – пита ме безгрижно, сякаш сме приятели.

– Това са Трис и Кристина – казвам.

– Я, Дървена! – възкликва Ерик и се подсмихва самодоволно. За момент се разтревожвам, че се кани да каже откъде идвам аз. Пъхам ръка под коляното си и я свивам, за да не го ударя. Но всичко, което изрича, е: – Ще те видим колко дълго ще оцелееш!

Продължавам да искам да го ударя. Или да му напомня, че последният трансфер от Аскетите, който имахме и който в момента седи до него, успя да му избие един зъб, така че кой знае какво ще съумее да направи този. Но с всички тези нови порядки – схватка, докато единият от опонентите не рухне, отпадания след само седмица бойно обучение – Ерик е прав, че не е особено вероятно тя да се задържи тук кой знае колко дълго, каквато е дребна. Това не ми харесва, но е факт.

– Как я караш напоследък, Фор? – пита ме Ерик.

Усещам как настръхвам от страх, обезпокоен за момент, че той знае, че шпионирам Макс. Вдигам рамене.

– Горе-долу.

– Макс ми каза, че се опитва да те открие, но теб все те няма – продължава Ерик. – Помоли да разбера какво става с теб.

Лесно се отървавам от съобщенията на Макс – като боклуци, донасяни при мен от вятъра. Враждебната реакция от назначението на Ерик за лидер на кастата може и да не притеснява вече самия него, но притеснява Макс, който никога не е харесвал своето протеже толкова, колкото се очаква от него. Вместо това харесва мен, въпреки че се усамотявам, докато другите Безстрашни се сплотяват.

– Предай му, че съм напълно удовлетворен от позицията, която заемам в момента.

– Значи, иска да ти предложи работа, така ли?

И ето го отново подозрителното проучване, процеждащо се от устата му като слуз от нов пиърсинг.

– Така излиза.

– Но ти не се интересуваш от нея.

– Вече две години това не ме интересува.

– Е, да се надяваме, че той най-после ще го схване.

Потупва ме уж небрежно по рамото, но силата, с която го прави, едва не ме блъсва в масата. Взирам се в него, докато се отдалечава – не обичам да бъда удрян, особено от кльощави фенове на Ерудитите.

– Вие двамата... приятели ли сте? – пита Трис.

– Бяхме в една и съща група послушници. – Решавам да направя изпреварващ удар, да ги настроя срещу Ерик, преди той да ги е настроил срещу мен. – Той идва от Ерудитите.

Кристина вдига вежди, но Трис не обръща внимание на думата „Ерудит“, пренебрегва подозрението, което би трябвало да е изпълнило всяка нейна клетка след живота ù сред Аскетите, и казва:

– И ти ли идваш от друга каста?

– Мислех, че само Прямите ще ми създават грижи с техните безкрайни въпроси – отвръщам. – А сега имам и една Дървена на главата.

Точно както с Кристина преди малко, острата ми реакция цели да затръшне вратата, преди тя да бъде отворена твърде широко. Но устата на Трис се изкривява, сякаш е хапнала нещо кисело, и тя казва:

– Сигурно е така, защото си много отзивчив. Също като ложе от пирони.

Взирам се в нея и тя се изчервява, но не поглежда настрани. Има нещо в нея, което ми е познато, макар да мога да се закълна, че щях да запомня, ако някога бях срещнал дори и за секунда толкова остро момиче Аскет.

– Внимавай, Трис! – казвам. Имам предвид да внимава как говори с мен и с когото и да е в тази каста, която цени всички грешни неща и която не разбира, че когато идваш от Аскетите, да се застъпваш за себе си дори и за дреболии, е връх на храбростта.

Когато изричам името ù, осъзнавам откъде я познавам. Тя е дъщерята на Андрю Прайър. Беатрис. Трис.