ФОР

СИНЪТ

Малкият апартамент е празен, а върху пода все още личат следи от метлата. Не притежавам нищо, с което да запълня пространството, освен Аскетските си дрехи, натъпкани на дъното на чантата в ръцете ми. Захвърлям я върху празния матрак и проверявам чекмеджетата под леглото за чаршафи.

Лотарията на Безстрашните беше добра за мен, защото се класирах първи и защото, за разлика от другите доскорошни послушници, пожелах да живея сам. Останалите, включително Зийк и Шона, са израснали, обградени от общността на Безстрашните, и за тях тишината и спокойствието на самотата са непоносими.

Бързо си оправям леглото, като опъвам чаршаф отгоре му – на места е похабен заради молци или заради предишна употреба, не съм съвсем сигурен. Когато отварям чантата, съдържаща оскъдното ми имущество, вдигам пред себе си Аскетската си риза – разкъсана е там, откъдето трябваше да си взема плат, за да се превържа. Изглежда ми малка – обзалагам се, че ако опитам да я облека, не бих се побрал в нея. Но не го правя, само я сгъвам и я оставям в чекмеджето.

Чувам почукване и казвам „Влез!“, като си мисля, че е Зийк или Шона. Но вместо това Макс, висок мъж с тъмна кожа и разранени кокалчета, влиза в апартамента ми с кръстосани пред тялото си ръце. Той изучава стаята с поглед и присвива устни, погнусен от сивите панталони, сгънати на леглото ми.

Изправям се, без да съм сигурен какво да кажа. В апартамента ми се намира лидерът на кастата.

– Здравей – казвам.

– Извинявай, че те прекъсвам – отвръща той. – Изненадан съм, че не си си избрал стая заедно с приятелите си от другите доскорошни послушници. Намери си приятели, нали?

– Да – отговарям. – Това просто ми изглежда по-нормално.

– Предполагам, че ще ти отнеме известно време да се освободиш от старата си каста. – Макс докосва плота на малката ми кухня с върховете на пръстите си. Поглежда към прахта по тях и ги избърсва в панталоните си. Измерва ме с критичен поглед, с който сякаш ми казва да се освободя по-бързо от старата си каста. Ако все още бях послушник, щях да се притесня, но вече съм един от Безстрашните и той не може да ми отнеме това, независимо колко Дървен му изглеждам.

Или може?

– Този следобед ще избереш своята професия – заявява той. – Имаш ли нещо наум?

– Предполагам, че зависи от това какво има налично – отвръщам аз. – Бих се радвал да правя нещо, свързано с преподаване. Може би нещо като Амар.

– Мисля си, че първенецът в класирането може да стигне малко по-далеч от инструктор на послушници, какво ще кажеш? – Макс повдига едната си вежда и забелязвам, че тя не се движи толкова, колкото другата. Пресечена е от белег. – Дойдох, защото се отвори една възможност.

Придърпва си един стол от малката маса близо до кухненския ъгъл, завърта го и сяда наобратно. Черните му ботуши са покрити със светлокафява кал, връзките му са завързани и изтъркани по краищата. Май е най-възрастният Безстрашен, когото съм виждал, но въпреки това е като направен от стомана.

– За да бъда честен, един от другите лидери на Безстрашните вече става малко стар за тази работа – казва Макс. Сядам на ръба на леглото. – Другите четирима си мислим, че би било добра идея да вкараме малко свежа кръв в лидерството. Нови идеи за новите членове на Безстрашните и специално за инициацията. Тази задача по принцип се дава на най-младия лидер на кастата, така че това е добро съвпадение. Смятаме да изберем някои от последните випуски послушници за тренировъчна програма, в която да видим дали разполагаме с добър кандидат. Ти си естественият избор.

Внезапно имам чувството, че кожата ми е прекалено тясна за мен. Той наистина ли предполага, че на шестнайсетгодишна възраст мога да отговарям на изискванията за лидер на Безстрашните?

– Тренировъчната програма ще трае поне година – продължава Макс. – Ще бъде сурова и ще изпита уменията ти в много области. И двамата знаем, че ще се справиш съвсем добре в частта със зоната на страха.

Кимвам, без да мисля. Той, изглежда, няма нищо против самоувереността ми, защото се усмихва леко.

– Няма нужда да идваш на срещата за избиране на професия този следобед – обявява Макс. – Обучението ще започне съвсем скоро. Всъщност утре сутринта.

– Чакай – казвам, когато една мисъл си пробива път през бъркотията в ума ми. – Нямам избор?

– Разбира се, че имаш избор. – Той изглежда озадачен. – Просто предположих, че някой като теб ще предпочете да се учи за лидер, вместо целодневно да обикаля оградата с пушка на рамо или да чете лекции на послушниците за добрите техники на бой. Но ако греша...

Не знам защо се колебая. Не искам да прекарам остатъка от дните си в пазене на оградата или в патрулиране из града, нито дори в крачене из тренировъчната зала. Може и да имам дарба в борбата, но това не означава, че желая да правя това по цял ден, и то всеки ден. Шансът да подобря нещата в кастата се харесва на Аскетската част от мен, която се мотае наоколо и очевидно търси вниманието ми.

Решавам, че просто не ми харесва, когато не ми се дава избор.

– Не, не грешиш. – Прочиствам си гърлото и се опитвам да звуча по-силен и непоколебим. – Искам да го направя. Благодаря ти.

– Отлично. – Макс се изправя и лениво изпуква едно от кокалчетата си, като че ли по стар навик. Ръкуваме се, въпреки че този жест все още ми е чужд, Аскетите никога не биха се докосвали така небрежно. – Ела в залата за конференции до офиса ми утре в осем сутринта. В Империята е. На десетия етаж.

Той излиза, като оставя по пътя си следи от изсъхналата пръст от обувките си. Помитам я с метлата, облегната на стената близо до вратата. Чак когато връщам стола на мястото му, осъзнавам, че ако стана лидер на Безстрашните и представител на кастата си, ще трябва отново да се изправя лице в лице с баща си. И то не само веднъж, ами постоянно, докато той най-сетне не се пенсионира.

Пръстите ми започват да се вцепеняват. Надигнах се срещу страховете си многократно по време на симулациите, но това не означава, че съм готов да го направя и в реалността.

+ + +

– Човече, изтърва! – Очите на Зийк са широко отворени от безпокойство. – Единствените места, които останаха, са за противни дейности като миене на тоалетни. Къде беше?

– Всичко е наред – казвам, докато нося таблата си към масата ни, разположена близо до вратите. Шона е там с малката си сестра Лин и приятелката ù Марлийн. В първия момент, в който ги забелязах, поисках да се обърна и да си тръгна незабавно – Марлийн е твърде жизнерадостна за мен, дори когато съм в добро настроение, но Зийк вече ме беше видял и бе твърде късно. Зад нас Юрая подтичва, за да ни догони, носейки табла, препълнена с повече храна, отколкото е възможно да побере в стомаха си. – Не съм изтървал нищо, Макс дойде да ме види по-рано.

Когато заемаме местата си около масата под яркосините лампи, висящи от стените, им разказвам за предложението на Марк, като внимавам да не звучи твърде впечатляващо. Тъкмо си намерих приятели – не искам да създам без причина напрежение от ревност между нас. Щом приключвам, Шона се подпира на ръката си и се обръща към Зийк.

– Предполагам, че трябваше да се постараем повече по време на инициацията, а?

– Или пък да го убием, преди да успее да се яви на последния тест.

– Или и двете... – Шона ми се ухилва. – Поздравления, Фор, ти го заслужаваш.

Усещам прикованите им в мен очи като ясни силни струи горещина и бързам да сменя темата.

– А вие къде попаднахте, хора?

– В контролния център – казва Зийк. – Майка ми работеше там и вече ме е научила на повечето неща, които трябва да знам.

– Аз пък съм в патрула – отвръща Шона. – Не е най-интересната работа на света, но поне ще мога да бъда на открито.

– Да, нека видим дали ще казваш същото през зимата, когато дълго вървиш през половин метър сняг и лед – обажда се Лин кисело и си взема картофено пюре с вилицата. – Най-добре ще е да се представя добре на инициацията си. Не искам да се окажа заседнала на оградата.

– Не говорихме ли вече за това? – пита Юрая. – Не казвай думичката с „и“, докато не останат не повече от две седмици дотогава. Иска ми се да повърна, като те слушам.

Той завърта очи към мен, а после се навежда към таблата си и продължава да яде. Започвам да побутвам храната си с вилицата – от сутринта нямам апетит и съм прекалено нервен за утре, че да си тъпча стомаха.

Зийк посочва някого в другия край на столовата.

– Ей сега се връщам.

Шона го наблюдава как прекосява помещението и отива да поздрави няколко млади Безстрашни. Не изглеждат много по-възрастни от него, но не ги разпознавам от инициацията, затова трябва да са една или две години по-големи. Зийк казва нещо на групата, която в по-голямата си част се състои от момичета, и ги разсмива, ръгва едно момиче в ребрата и то изпищява. До мен Шона се намръщва, не уцелва устата си с вилицата и размазва по цялата си буза пилешкия сос. Лин изсумтява и Марлийн я изритва силно под масата.

– Е – заговаря Марлийн на висок глас, – знаеш ли кой друг ще се включи в тази лидерска програма, Фор?

– Като се замисля, не видях и Ерик днес – казва Шона. – Надявах се да е попаднал в капан и да е паднал в Бездната, но...

Напъхвам си хапка в устата и се опитвам да не мисля за това. Синята светлина кара и ръцете ми да изглеждат сини – като на труп. Не съм разговарял с Ерик, откакто го обвиних, че е косвено отговорен за смъртта на Амар – някой беше издал на лидера на Ерудитите, Джанийн Матюс, че когато е в състояние на симулация, Амар осъзнава това, и най-очевидният заподозрян бе трансферът от тяхната каста – Ерик. Но не съм решил какво ще правя следващия път, когато ми се наложи да разговарям с него. Ако пак го набия, това няма да докаже, че е предател на кастата. Ще трябва да намеря начин да свържа настоящите му занимания с Ерудитите и да съобщя на някой от лидерите на Безстрашните – вероятно на Макс, защото именно него познавам най-добре.

Зийк се връща на масата и се плъзва на мястото си.

– Фор, какво ще правиш утре вечер?

– Не знам – казвам. – Нищо?

– Вече не – заявява той. – Идваш с мен на среща.

Задавям се с картофа, който дъвча.

– Моля?

– Ъм, съжалявам, че аз трябва да ти го кажа, батко – обажда се Юрая, – но на среща се очаква от теб да идеш сам, а не да си водиш приятел.

– Очевидно е, че става въпрос за двойна среща – обяснява Зийк. – Поканих Мария, тя спомена нещо за своята приятелка Никол и аз посочих, че ти ще бъдеш заинтригуван.

– Коя Никол? – пита Лин и проточва шия, за да огледа групата момичета.

– Червенокосата – казва Зийк. – Е, в осем часа. Вътре си, дори не те питам.

– Аз не... – започвам и поглеждам към червенокосото момиче. Тя е със светла кожа, с големи очи, силно гримирани в черно, тясна блуза, разкриваща извивките на гърдите ù и... други неща, които Аскетът вътре в мен ми нарежда да не забелязвам. Но аз все пак го правя.

Никога досега не съм бил на среща, благодарение на стриктните правила за ухажване в бившата ми каста. А именно извършване заедно на общественополезен труд и може би – може би – вечеря с някой друг от семейството и помагане в чистенето след това. Никога дори не съм си и помислял дали искам да изляза на среща с някое момиче... просто защото беше невъзможно.

– Зийк, никога не съм...

Юрая се намръщва и започва да ме боде с пръст по рамото.

– Какво?

– О, нищо – казва весело той. – Просто прозвуча по-Дървено и затова реших да проверя...

Марлийн се разсмива.

– Да бе, да.

Със Зийк се споглеждаме. Не сме се разбирали изрично да не споделяме от коя каста произхождам, но, доколкото ми е известно, той не е споменавал на никого. Юрая знае, но въпреки голямата си уста има такъв вид, сякаш е наясно кога да задържа информацията за себе си. И все пак не разбирам как Марлийн не се е досетила – може би просто не е особено наблюдателна.

– Не е нищо кой знае какво, Фор – казва Зийк и дояжда последната хапка от храната си. – Ще дойдеш, ще поговориш с нея като с нормално човешко същество, каквото тя е, и може би ще ти позволи – ах! – да я хванеш за ръката.

Шона внезапно се събужда и столът ù изскърцва върху каменния под. Тя прибира косата си зад едното си ухо и отива с наведена глава да си върне таблата. Лин се вторачва в Зийк, чието изражение е доста по-различно от обичайното му, и тръгва след сестра си.

– Добре де, не е задължително да се държиш за ръка с никого – продължава Зийк, все едно нищо не се е случило. – Просто ела, става ли? Ще съм ти длъжник.

Поглеждам към Никол. Тя седи на една маса близо до мястото за връщане на таблите и отново се смее на нечия шега. Може би Зийк е прав – може би не е нищо кой знае какво, може би е още един начин да забравя миналото си на Аскет и да прегърна бъдещето си на Безстрашен. А и освен това тя е красива.

– Добре – казвам. – Ще дойда. Но ако си направиш някаква шега за държането за ръце, ще ти счупя носа.

+ + +

Когато същата вечер се връщам в апартамента си, вътре ми мирише на прах и като че ли на мухъл. Включвам една от лампите и мъждукащата светлина се отразява в плота. Прокарвам ръка по него, едно стъкълце се забива в пръста ми и ми потича кръв. Изхвърлям стъкълцето в кофата за боклук, в която сутринта бях сложил плик. Но сега в него има цяла купчина парчета от стъклена чаша.

Все още не съм използвал никоя от чашите.

През гръбнака ми преминава тръпка и оглеждам за някакви следи и останалата част от апартамента. Чаршафите не са намачкани, никое от чекмеджетата не е отворено и никой от столовете не изглежда местен. Но щях да знам, ако сутринта съм счупил чаша?!

Та... кой е бил в апартамента ми?

+ + +

Не знам защо, но първото нещо, което намират ръцете ми, когато стигам до банята на следващата сутрин, е самобръсначката, която си взех вчера с точките на Безстрашните. И докато още премигвам сънено срещу огледалото, заставам по начина, по който го правех, когато бях малък. Закривам ухо, за да го предпазя от остриетата, знам точно как да се въртя и извивам, та да виждам възможно най-малко от лицето си. Този ритуал успокоява нервите ми, кара ме да се чувствам съсредоточен и стабилен. Избърсвам падналите косми от рамената си и ги изсипвам в кошчето.

Това е сутрин на Аскет – бърз душ, обикновена закуска, чист дом. Само че нося черните дрехи на Безстрашен – фланелка, панталони, ботуши, яке. Когато излизам, избягвам да поглеждам към огледалото и това ме кара да изскърцам със зъби, защото разбирам колко дълбоки са тези Дървени корени и колко ще ми е трудно да ги изтръгна от съзнанието си – толкова добре са се вплели в него. Напуснах онова място, подтикнат от страх и неподчинение, и затова ще ми е далеч по-трудно да се асимилирам, отколкото някой би предположил. По-трудно, отколкото, ако бях избрал Безстрашните поради правилните причини.

Отправям се бързо към Ямата, като минавам нагоре през сводест коридор, полуотворен към нея. Стоя далеч от ръба, въпреки че смеещите се деца на Безстрашните често тичат по него, а аз трябва да съм по-смел от тях. Не съм сигурен дали смелостта е нещо, което се натрупва с годините като мъдростта – може би тук, при Безстрашните, смелостта е най-висшата форма на мъдрост, потвърждение, че животът може и трябва да се живее без страх.

За първи път се замислям за живота на Безстрашните, ето защо задържам тези разсъждения в съзнанието си, докато се катеря по пътеките около Ямата. Стигам стълбите, които висят от стъкления таван, и задържам очите си нагоре, а не към празното пространство под мен, за да не започна да се паникьосвам. Въпреки това, когато стигам горе, сърцето ми препуска с всички сили и го усещам в гърлото си. Макс каза, че офисът му е на десетия етаж, затова се качвам в асансьора заедно с група Безстрашни, отиващи на работа. За разлика от Аскетите, те нямат вид да се познават всички помежду си – за тях не е толкова важно да запомнят всички имена и лица, нужди и желания, тъй че вероятно просто се държат за приятелите и семействата си и създават сплотени, но отделни общности вътре в кастата си. Като тази общност, която си създавам самият аз.

Когато стигам до десетия етаж, не съм сигурен къде да отида, но зървам някаква тъмна глава да завива зад ъгъла пред мен. Ерик. Тръгвам след него, отчасти защото той вероятно знае къде отива, но отчасти и защото искам да съм наясно какво прави, дори и да не се е насочил към същото място, към което и аз. Но когато завивам, забелязвам Макс да стои в една конферентна зала със стъклени стени, обграден от млади Безстрашни. Най-възрастният е сигурно на около двайсет, а най-младият едва ли е по-голям от мен. Макс ме вижда през стъклото и ми прави знак да вляза. Ерик седи близо до него. Подмазвач, помислям си и сядам на другия край на масата, между момиче с пръстен на носа и момче, чиято коса е с толкова яркозелен цвят, че не мога да гледам към нея. Чувствам се обикновен в сравнение с другите – може и да съм си татуирал пламъци по време на инициацията, но не е като да съм ги изложил на показ.

– Мисля, че всички са тук, така че да започваме. – Макс затваря вратата на конферентната зала и застава пред нас. Изглежда странен в такава обикновена обстановка, като че ли е дошъл да изпочупи всичките стъкла наоколо и да създаде хаос, а не да води среща. – Вие сте тук преди всичко, защото сте показали потенциал, но и защото сте проявили ентусиазъм по отношение на кастата и на нейното бъдеще. – Не знам как съм направил това. – Нашият град се променя, сега по-бързо отпвсякога, и за да бъдем в крак с това, ние също трябва да го сторим. Трябва да станем по-силни, по-смели и по-добри, отколкото сме в момента. Сред вас са хората, които могат да ни направят такива, но ще трябва да разберем кои са те. През следващите няколко месеца ще направим комбинация от обучение и тестове на уменията, за да ви научим на това, което ще трябва да знаете, ако успеете да преминете програмата, а също и за да проверим колко бързо усвоявате.

Звучи ми като нещо, което би имало стойност не за Безстрашните, а за Ерудитите. Странно.

– Първото, което трябва да направите, е да попълните тези въпросници – казва той и аз почти се разсмивам. Има нещо нелепо в жилав и груб Безстрашен воин с купчина хартии в ръце, които нарича „въпросници“, но някои неща трябва да си бъдат обикновени, разбира се, защото така е най-ефикасно. Той пуска листовете по масата заедно с пакет химикалки. – Всичко това цели да ни кажете повече за себе си и да ни дадете отправна точка, спрямо която да измерваме напредъка ви. Така че е във ваш интерес да бъдете честни и да не се преструвате на по-добри, отколкото сте.

Чувствам се несигурен, докато гледам листа. Попълвам името си, което е първият въпрос, както и годините си – което е вторият. Третият ме пита за кастата, от която произхождам, а четвъртият – за броя на страховете ми. Петият е какви са те.

Не съм сигурен как да ги опиша. Първите два са лесни – височини и затворени пространства – но следващият? А и какво се очаква да напиша за баща си, че се боя от Маркъс Итън? Накрая пиша „загуба на контрол“ за трети страх и „физически заплахи в затворени пространства“ за четвърти, макар че знам, че това е доста далеч от истината.

Но следващите въпроси са странни, объркващи. Те са подвеждащо написани твърдения, с които трябва да се съгласявам или да отхвърлям. „Приемливо е да се краде, ако това ще помогне на някой друг“. Добре, това е лесно – съгласен съм. „Някои хора заслужават повече възнаграждение от други“ – зависи от възнаграждението. „Власт трябва да се дава само на тези, които я заслужат“. „Трудните обстоятелства създават силни хора“. „Не знаеш колко силен е човек наистина, докато не бъде подложен на изпитание“. Взирам се в останалите на масата. Някои са озадачени, но никой не изглежда като мен – обезпокоен, почти уплашен, ограждайки отговора под всеки въпрос.

Не знам какво да правя, затова ограждам „Съгласен“ навсякъде и предавам листа заедно с останалите.

+ + +

Зийк и момичето, с което е на среща – Мария, се натискат до стената в коридор, зеещ към Ямата. Виждам силуетите им оттук. Изглежда, все още се притискат един към друг, както преди пет минути, когато отидоха там, хилейки се като идиоти. Кръстосвам ръце и поглеждам обратно към Никол.

– Е – казвам.

– Е – казва и тя, накланя се напред и после отново назад на пети. – Малко е странно, а?

– Да – отговарям с облекчение. – Така е.

– Откога сте приятели със Зийк? – пита тя. – Не съм те виждала наоколо.

– От няколко седмици. Запознахме се по време на инициацията.

– О – казва тя, – ти си трансфер?

– Ами... – Не искам да си призная, че съм трансфер от Аскетите, защото винаги когато го правя, хората започват да ме мислят за прекалено стегнат, а и защото не искам да оставям следи към родителите си, щом мога да го избегна. Затова решавам да излъжа. – Не, просто... държах се настрана дотогава, това е.

– О! – Тя леко присвива очи. – Трябва да си бил доста добър в това.

– Един от специалитетите ми – казвам. – Откога си приятелка с Мария?

– Откакто бяхме деца. Тя можеше да се препъне, да падне и да се окаже на среща с някого – обяснява Никол. – Останалите не сме толкова талантливи.

– Да. – Поклащам глава. – Зийк трябваше малко да ме убеждава за това.

– Сериозно? – вдига вежда Никол. – Поне показа ли ти за кого става дума?

Тя посочва себе си.

– Ами да – казвам. – Не бях сигурен дали си мой тип, но си помислих, че може би...

– Не съм твоят тип. – Внезапно тя зазвучава студено. Опитвам се да върна нещата назад.

– Тоест... не мисля, че това е толкова важно. Личността е много по-важна от...

– От незадоволителния ми външен вид? – Тя вдига и двете си вежди.

– Не казах това – отвръщам ù. – Ох, наистина не ме бива в тези неща.

– Да – отговаря тя, – наистина. – Грабва малката си черна чанта и я слага подмишница. – Кажи на Мария, че ми се е наложило да си тръгна по-рано.

Тя гордо се отдръпва от парапета и изчезва по една от пътеките край Ямата. Въздъхвам и отново поглеждам към Зийк и Мария. От движенията, които успявам да видя оттук, разбирам, че изобщо не са забавили темпото. Почуквам по парапета с пръсти. След като двойната ни среща се превърна в неловка триъгълна среща, явно е настъпил моментът да си тръгна.

Забелязвам Шона да излиза от столовата и ù махвам.

– Тази вечер не си ли на голямата си среща с Езекил? – пита тя.

– Езекил – изричам лигаво. – Бях забравил, че това е цялото му име. Да, но моята среща току-що се срина с гръм и трясък.

– Браво на теб – разсмива се тя. – Колко време продължи? Десет минути?

– Пет. – Осъзнавам, че също се смея. – Очевидно съм безчувствен.

– Не! – възкликва тя с престорена изненада. – Ти? Та ти си толкова сантиментален и сладък!

– Много забавно. Къде е Лин?

– Започна спор с Хектор, това е малкият ни брат – отговаря тя. – А аз слушам това от... ами, през целия си живот. Затова излязох. Мислех да отида в тренировъчната зала за малко упражнения. Искаш ли да дойдеш?

– Да – казвам. – Да тръгваме.

Насочваме се към тренировъчната зала, но осъзнавам, че за да стигнем, трябва да минем по същия коридор, който Зийк и Мария са окупирали. Опитвам се да спра Шона, но е твърде късно – тя вижда двете притиснати едно към друго тела и очите ù се разширяват. Спира за момент и аз долавям силни звуци, които ми се ще да не съм чул. След което тя прекосява коридора толкова бързо, че трябва да тичам, за да я настигна.

– Шона...

– Тренировъчната зала – казва тя.

Когато се озоваваме там, тя моментално се захваща с боксовата круша. Никога досега не съм я виждал да я удря толкова силно.

+ + +

– Въпреки че изглежда странно, важно е за Безстрашните на високо ниво да разбират как работят няколко програми – казва Макс. – Програмата за наблюдение в контролния център е очевидна – един лидер на Безстрашните понякога ще трябва да следи неща, които се случват в кастата. Също така има и програми за симулации, които трябва да разбирате, за да оценявате послушниците. Също и програмата за проследяването на точките, за да следите търговията в кастата ни да тече гладко. Някои от тези програми са на наистина високо равнище, което означава, че ще е необходимо да успеете бързо да усвоите компютърни умения, ако все още нямате такива. Ето с какво ще се занимаваме днес.

Той прави жест към жената, която стои от лявата му страна. Разпознавам я от играта „Осмели се“. Тя е млада, с лилави кичури в късата си коса и има пиърсинг на далеч повече места, отколкото съм способен да преброя.

– Лорън ще ви обучи на основите, а после ще ви изпитаме – казва Макс. – Тя е един от инструкторите от инициацията ни, но през останалото време работи като компютърен техник в централата на Безстрашните. В нея има нещичко от Ерудитите, но ние ще си затворим очите в името на ползата. – Макс ù намига и тя се ухилва. – Започвай. Ще се върна след час.

Той излиза и Лорън плясва с ръце.

– Добре – казва тя. – Днес ще си говорим за това как работят програмите. Тези, които имат някакъв опит, могат да се чувстват свободни да не внимават. Останалите е по-добре да сте съсредоточени, защото нямам намерение да повтарям. Ученето на тази материя е като усвояването на език – не е достатъчно да запаметите думите, трябва да разберете и правилата, по които те функционират, както и защо го правят така.

Когато бях малък, помагах в училищната сграда на Горното ниво, за да си отслужа часовете доброволен труд, наложени от кастата ми, и за да се махна от вкъщи – и точно там се научих как да сглобявам и разглобявам компютър. Но това никога не съм го изучавал специално. Следващият час преминава в мъгла от технически термини, които едва успявам да следя. Опитвам се да си водя бележки върху парче хартия, което откривам на пода, но Лорън говори толкова бързо, че ръката ми трудно я настига, затова след няколко минути се отказвам и просто се стремя да внимавам. Показва ни на екрана насред залата няколко примера за нещата, които обяснява, и е трудно да не се разсея от гледката, простираща се отвъд прозорците зад гърба ù. От този ъгъл Империята разкрива хоризонта на града, шпиловете на Цитаделата, пронизващи небето, тресавището, надничащо иззад сияещите сгради.

Не съм единственият, който изглежда затруднен – другите кандидати се облягат един на друг и шепнат трескаво, питат се за дефинициите, които са пропуснали. Но на Ерик му е удобно в стола му. Пише си нещо по ръката и се усмихва самодоволно. Разпознавам тази усмивка. Разбира се, че вече знае всички тези неща. Трябва да ги е учил при Ерудитите, вероятно още като дете – иначе изобщо нямаше да изглежда толкова самодоволен.

Преди изобщо да усетя колко време е изтекло, Лорън натиска някакъв бутон и екранът се прибира в тавана.

– На десктопа на компютрите си всеки от вас ще открие файл на име „Изпит по програмиране“ – казва тя. – Отворете го и ще ви отведе към тест с ограничено времетраене. Ще минете през поредица малки програми и ще отбележите грешките, които им пречат да работят правилно. Може да е нещо наистина голямо като сбъркана поредност на кода или пък дреболия като знак или дума, поставени не намясто. Засега няма нужда да ги поправяте, но трябва да сте способни да ги забелязвате. Ще има по една грешка на програма. Давайте!

Всички започват трескаво да работят по сензорните екрани. Ерик се навежда към мен.

– В Дървената ти къща имаше ли изобщо компютър, Фор?

– Не – отговарям.

– Ами, виж, ето така се отваря файл – казва той и с театрално движение докосва файла на екрана. – Виждаш ли, изглежда като лист, но в действителност е просто изображение на екрана... Знаеш какво е екран, нали?

– Млъквай – казвам и отварям теста.

Втренчвам се в първата програма. Като ученето на език е – мисля си. – Всичко трябва да започне в определен ред и да завърши по обратния ред. Просто се увери, че всичко си е на правилното място.

Не започвам от началото на кода, продължавайки надолу. Вместо това прочитам най-вътрешната му част, обградената от всичко останало. Там забелязвам, че една линия от кода завършва на грешното място. Отбелязвам и натискам стрелката, която ще ми позволи да продължа изпита, ако съм прав. Екранът се променя и ми показва нова програма.

Вдигам вежди. Явно съм схванал повече, отколкото съм си мислел.

Минавам на следващата по същия начин, като чета кода от вътре навън, сравнявам горната част на програмата с долната и внимавам за кавичките, точките и наклонените черти. Търсенето на грешки в код е странно успокояващо – като начин да се увериш, че светът продължава да е в същия ред, в който трябва да бъде, и че докато е така, всичко ще тече гладко.

Забравям за хората около себе си, дори и за небесния хоризонт отвъд нас, както и за това колко е важно да довърша изпита си. Съсредоточавам се върху онова, което е пред мен, върху бъркотията от символи на екрана ми. Забелязвам, че Ерик приключва първи, дълго преди някой друг да даде вид, че е готов, но се старая да не позволявам на този факт да ме тревожи. Даже и когато той решава да застане до мен и да ми наднича над рамото, докато работя.

Най-сетне докосвам стрелката и следващото изображение, което изскача, гласи: ИЗПИТЪТ Е ПРИКЛЮЧЕН.

– Добра работа – казва Лорън, когато идва, за да провери екрана ми. – Ти си третият готов.

Обръщам се към Ерик.

– Чакай – казвам му, – не се ли канеше да ми обясниш какво е екран? Очевидно аз нямам никакви компютърни умения, затова наистина се нуждая от помощта ти.

Той ми се смръщва и аз се ухилвам.

+ + +

Когато се прибирам, вратата на апартамента ми е отворена. Само на сантиметър, но съм сигурен, че съм я затворил на излизане. Избутвам я с крак и влизам с разтуптяно сърце и с очакването да сваря натрапникът да рови из нещата ми, макар че не съм сигурен кой ще е той – може би някой от лакеите на Джанийн, търсещ доказателство, че съм различен като Амар, или пък Ерик, дебнещ ме в засада.

Няма никакви промени – освен един лист на масата. Бавно го приближавам, сякаш има вероятност да избухне в пламъци, и го взимам в ръка. На него има съобщение, изписано с малки наклонени ръкописни букви.

В деня, който мразиш най-много.

По времето, когато тя умря.

На мястото, където ти скочи за първи път.

В първия момент думите ми звучат напълно безсмислено и започвам да се чудя дали не е някаква шега, нещо, оставено тук, за да ме стресне... е, определено е подействало, защото краката ми се подкосяват. Сядам на един от разнебитените столове, без да отделям очи от листа. Прочитам съобщението отново и отново и то започва да придобива смисъл в ума ми.

На мястото, където ти скочи за първи път. Това трябва да е перонът, от който се качих на влака, след като се присъединих към Безстрашните.

По времето, когато тя умря. Единствената „тя“ може да бъде майка ми. Тя е умряла посред нощ, защото когато се събудих, баща ми и неговите приятели Аскети вече я бяха отнесли далеч. Той ми каза, че са преценили, че моментът на смъртта ù е настъпил около два сутринта.

В деня, който мразиш най-много. Това е най-трудната част – дали става въпрос за ден в годината, за рожден ден, за празник? Никое от тези неща не наближава, а не разбирам защо някой би ми оставял бележка толкова предварително. Може да става дума за ден от седмицата, но кой ден мразя най-много?

Лесно е – дните на събранията на съвета, защото баща ми беше навън до късно и се прибираше в лошо настроение. Сряда.

Сряда, в два през нощта на влаковия перон близо до Цитаделата. Тоест – тази вечер. И има само един човек на света, който знае всичко това за мен: Маркъс.

+ + +

Стискам смачканата хартия в юмрук, но не я усещам. Ръцете ми са изтръпнали и са вцепенени от момента, в който си помислих това име.

Напускам апартамента си и оставям вратата широко отворена, обувките ми са развързани. Движа се покрай стените на Ямата и не забелязвам колко високо се намирам. Тичам към Империята, без дори да ми мине през ум да погледна надолу. Преди няколко седмици Зийк ми беше споменал местоположението на контролния център. Надявам се той все още да е там, защото ще имам нужда от помощта му, ако искам достъп до записа от коридора пред апартамента ми. Знам къде се намира камерата – скрита е зад ъгъла, на място, на което си мислят, че никой няма да я забележи. Е, аз я забелязах.

И майка ми умееше да забелязва такива неща. Когато вървяхме само двамата из сектора на Аскетите, тя ми сочеше камерите, скрити зад тъмно стъкло или закрепени по ъглите на сградите. Никога не каза нищо за тях, нито пък даде вид, че я притесняват, но винаги знаеше къде са, а когато ги подминаваше, поглеждаше право в тях, сякаш казваше: „И аз ви виждам“. Затова отраснах така – търсейки, оглеждайки се, с внимание към детайлите около себе си.

Возя се в асансьора до четвъртия етаж, а после следвам означенията към контролния център. Той е в дъното на къс коридор, намиращ се зад завоя, и вратата му е широко отворена. Поздравява ме стена от екрани – няколко души седят на бюра пред нея, а около другите стени има още бюра с още хора и пред всекиго има допълнителен екран. Кадрите се сменят на всеки пет секунди и показват различни места от града – полетата на Миротворците, улиците около Цитаделата, лагера на Безстрашните, дори и Жестоката борса с величественото ù фоайе. Хвърлям бегъл поглед към сектора на Аскетите, а после се окопотвам от замайването и започвам да търся Зийк. Той седи на бюро до дясната стена и натиска нещо в диалоговия прозорец в лявата част на екрана си. Дясната част е заета от Ямата. Всички в залата са със слушалки – предполагам, че слушат това, което трябва да наблюдават.

– Зийк – обаждам се тихо. Някои хора ме поглеждат, като че ще ме нахокат за прекъсването, но никой не казва нищо.

– Здрасти – поздравява ме той. – Радвам се, че дойде. Отегчен съм от моя... Какво се е случило?

– Имам нужда да видя записа от коридора пред апартамента си – казвам. – От последните няколко часа. Можеш ли да ми помогнеш?

– Защо? – пита Зийк. – Какво се е случило?

– Някой е влизал вътре – обяснявам. – Трябва да знам кой е бил.

Той се оглежда, за да се увери, че никой не ни наблюдава.

– Слушай, не мога да направя това – дори на нас не ни е разрешено да вадим определени неща, освен ако не сме видели нещо странно – всичко е ротация...

– Дължиш ми услуга, помниш ли? – прекъсвам го. – Никога нямаше да те моля, ако не беше важно.

– Да, знам. – Зийк се оглежда отново, затваря диалоговия си прозорец и отваря нов. Гледам кода, който изписва, за да извади правилния запис, и се изненадвам, че разбирам част от него само след еднодневен урок. На екрана се появява изображение на коридор близо до столовата. Зийк го натиска и то се сменя с друго изображение – вече вътре в нея. Следващото е близо до ателието за татуировки, а после – до болницата.

Той продължава да скролира из лагера на кастата и аз гледам преминаващите изображения, които показват моменти от живота на обикновените Безстрашни – хора, които си играят с пиърсинга си, докато чакат на опашката за нови дрехи, хора, които тренират ударите си в залите. Зървам за момент и Макс в помещение, което, изглежда, е офисът му – седи на един от столовете, а срещу него е някаква жена. Жена с руса коса, вързана на стегнат кок. Слагам ръка на рамото на Зийк.

– Чакай! – Хартийката в юмрука ми започва да ми се струва не чак толкова спешна. – Върни.

Той го прави и аз си потвърждавам това, което подозирах – Джанийн Матюс е в офиса на Макс, а в скута ù има папка. Дрехите ù са идеално изгладени, а стойката ù – изправена. Вземам слушалките от главата на Зийк, който ми се намръщва, но не ме спира.

Гласовете на Макс и Джанийн са тихи, но въпреки това успявам да ги чуя.

– Ограничих ги до шест – говори Макс. – Бих казал, че това е доста добре за... да видим... втория ден?

– Това е неефикасно – заявява Джанийн. – Вече имаме своя кандидат, аз го осигурих. Винаги това е бил планът.

– Никога не си питала мен какво мисля за плана, а това е моята каста – казва ясно Макс. – Не го харесвам, а не искам да прекарвам целите си дни в работа с някого, когото не харесвам. Затова ще трябва да ме оставиш поне да опитам да намеря някой друг, който да отговаря на всичките критерии...

– Хубаво. – Джанийн се изправя и притиска папката към себе си. – Но когато се провалиш, очаквам да го признаеш. Нямам време за гордостта на Безстрашните.

– Да, защото Ерудитите сте образец за смирение – отбелязва кисело Макс.

– Хей – изсъсква Зийк. – Началникът ми гледа. Върни ми слушалките.

Той ги грабва и те изсвистяват около главата ми, като карат ушите ми да запищят.

– Трябва да се махнеш от тук или ще си изгубя работата – казва Зийк.

Изглежда сериозен и разтревожен.

Не възразявам, въпреки че не успях да науча това, което ми трябваше – беше си моя вина, че се разсеях. Измъквам се от контролния център, а мислите препускат из главата ми. Част от мен продължава да се ужасява от факта, че баща ми е влизал в апартамента ми и че иска да се срещне с мен насаме на изоставена улица посред нощ, но като цяло съм объркан от това, което току-що чух. Вече имаме своя кандидат, аз го осигурих. Мисля, че говореха за кандидата за лидер на Безстрашните.

Но какво я засяга Джанийн Матюс кой ще бъде назначен за следващ лидер на кастата ни?

Без да се усетя, изминавам целия път до апартамента си, сядам на ръба на леглото и се вторачвам в отсрещната стена. В главата ми продължават да звучат отделни, но еднакво обезумели въпроси. Защо Маркъс иска да се срещне с мен? Защо Ерудитите са толкова въвлечени в политиката на Безстрашните? Дали Маркъс иска да ме убие без свидетели, или пък да ме предупреди за нещо, което ме заплашва...? За кой кандидат говореха?

Притискам длани към главата си и се опитвам да се успокоя, въпреки че усещам всяка мисъл като шип в тила си. В момента не мога да направя нищо относно Макс и Джанийн. Това, което трябва да реша, е ще отида ли на срещата довечера.

В деня, който мразиш най-много. Никога не съм предполагал, че Маркъс изобщо ме е забелязвал, камо ли, че е виждал нещата, които харесвах или мразех. Винаги изглеждаше така, сякаш ме усеща като грижа и дразнител. Но не научих ли преди няколко седмици, че той е знаел, че симулациите няма да проработят при мен и че се опита да ме предпази от опасност? Може би въпреки всичките ужасни неща, които ми е казвал и причинявал, все пак ме познава, знае какво мразя, какво обичам, от какво се боя.

Не съм сигурен защо тази мисъл ме изпълва с такава надежда, след като го мразя от толкова много време. Но може би точно както част от него наистина е мой баща, така и част от мен наистина е негов син.

+ + +

В един и трийсет през нощта, когато напускам лагера на Безстрашните, горещината на слънцето все още се излъчва от настилката. Пръстите на ръцете ми са изтръпнали и не ги усещам. Луната се е скрила зад облаците и улиците са по-тъмни от обичайното, но не се боя от мрака или от самите улици, вече не. Има неща, които научаваш, когато победиш банда Безстрашни послушници.

Вдъхвам миризмата на топъл асфалт, бавно се затичвам и звукът от маратонките ми отеква по земята. Улиците в сектора на Безстрашните са празни – хората от кастата ми живеят заедно, струпани на едно място като глутница спящи кучета. Ето защо, значи, Макс е толкова обезпокоен от това, че живея сам. Ако наистина съм Безстрашен, животът ми трябва максимално да се припокрива с този на другите – не трябва ли да търся начини да се слея с кастата си, докато не стана неразделна част от нея?

Обмислям това, докато тичам. Може би е прав. Може би не се справям особено добре с интегрирането си – може би не се старая достатъчно. Установявам стабилен ритъм, като хвърлям бегли погледи към уличните знаци, когато преминавам покрай тях, за да съм сигурен накъде отивам. Разбирам кога достигам сградите, обитавани от безкастовите, защото виждам как сенките им се движат зад затъмнените и заковани прозорци. Вече тичам под релсите на влака – дървената конструкция се простира далеч напред и се извива отвъд улицата.

Цитаделата пред очите ми става все по-голяма и по-голяма, колкото повече приближавам. Сърцето ми блъска в гърдите, но не мисля, че това е заради бягането. Когато стигам до перона, спирам внезапно и заставам в подножието на стълбите, за да си поема дъх. Сетих се как ги изкачих за първи път, спомних си морето от ревящи и смеещи се Безстрашни, които се движеха около мен и ме тласкаха напред. Тогава беше лесно да се оставя да бъда понесен от тях. Но сега трябва да пристъпя напред сам. Започвам да се катеря, а стъпките ми ехтят по металната повърхност. Когато стигам до горе, си поглеждам часовника.

Два часът е.

Но перонът е празен.

Започвам да крача напред-назад, за да се уверя, че няма силуети, скрити в тъмните ъгли. В далечината боботи влак и спирам, за да хвърля поглед към светлината, идваща от предната му част. Не знаех, че влаковете вървят толкова късно през нощта – след полунощ всички мощности в града трябва да се гасят, за да се пести енергия. Чудя се дали Маркъс не е помолил безкастовите за специална услуга. Но защо би пътувал с влак? Маркъс Итън, когото познавам, не би дръзнал да се асоциира така с Безстрашните. По-скоро би ходил бос по улиците.

Светлината на влака проблясва само веднъж, преди той да се наклони край платформата. Движи се тежко и със свистене, забавя ход, без да спира, и виждам дребен и жилав човек да скача от предпоследния вагон. Не е Маркъс. Жена е.

Стискам бележката все по-здраво и по-здраво в юмрука си, докато кокалчетата не ме заболяват.

Жената тръгва към мен и когато е на няколко метра разстояние, успявам да я видя. Дългата къдрава коса. Изпъкналият гърбав нос. Черните панталони на Безстрашните, сивата Аскетска риза, кафявите Миротворски ботуши. Лицето ù е посивяло, изморено, слабо. Но аз я разпознавам, неспособен съм да забравя това лице – тази жена е майка ми. Евелин Итън.

– Тобиас – прошепва тя с ококорени очи, сякаш е смаяна от мен така, както и аз от нея. Но това е невъзможно. Тя е знаела, че съм жив, но аз си спомням как изглеждаше урната с праха ù, когато стоеше върху камината на баща ми със следи от пръстите му по нея.

Спомням си как се събудих сред група Аскети с посивели лица, стоящи в кухнята на баща ми, и как всички се извърнаха към мен, когато влязох. И как Маркъс ми обясни със съчувствие, което знаех, че не изпитва, че майка ми е починала посред нощ заради усложнения от преждевременното раждане и спонтанния аборт.

Била е бременна? – си спомням, че попитах.

Разбира се, че беше бременна, синко. – Той се обърна към другите хора в кухнята ни. – Просто шок, разбира се. Няма как да не се случи при подобно нещо.

Спомням си как седях в хола пред отрупана чиния с храна и сред група шепнещи Аскети. Целият квартал беше изпълнил къщата догоре и никой не казваше нищо, което да има значение за мен.

– Знам, че това е... тревожно за теб. – Едва разпознавам гласа ù. Той е по-тих, по-твърд и излъчващ повече сила, отколкото в спомените ми за нея. Ето така разбирам, че годините са я променили. Изпитвам твърде много неща, за да им смогна, твърде силни са, за да ги преодолея, и внезапно спирам да чувствам каквото и да е.

– Ти трябваше да си мъртва – изричам с равен глас. Това са глупави думи. Наистина глупави думи към майка, която се е върнала от оня свят, но самата ситуация е глупава.

– Знам – казва тя и ми се струва, че в ъгълчетата на очите ù има сълзи, но е прекалено тъмно, за да бъда сигурен. – Не съм мъртва.

– Очевидно. – Гласът, който излиза от гърлото ми, е подигравателен, небрежен. – Изобщо беше ли бременна?

– Бременна? Това ли ти казаха, че съм умряла по време на раждане? – Тя поклаща глава. – Не, не съм. Планирах бягството си с месеци, трябваше да изчезна. Очаквах, че ще ти кажат, когато пораснеш достатъчно.

От мен се изтръгва кратък смях, подобен на лай.

– Мислела си си, че Маркъс Итън ще признае, че жена му го е напуснала. Ще признае на мен?

– Ти си неговият син – намръщва се Евелин. – Той те обича.

В този момент цялото напрежение от последните часове, от последните години се надига в мен, твърде голямо, за да го задържа. Разсмивам се силно, но този смях звучи странно, механично. Плаши дори мен, въпреки че аз съм този, който го издава.

– Имаш право да си ми ядосан, задето си бил излъган – казва тя. – И аз бих била ядосана. Но, Тобиас, трябваше да си тръгна и знам, че разбираш защо...

Тя посяга към мен, сграбчвам я за китката и я отблъсвам настрани.

– Не ме докосвай.

– Добре, добре. – Тя вдига ръце и отстъпва назад. – Но трябва да разбереш, трябва.

– Това, което разбирам, е, че ме изостави сам в къща със садистичен маниак – отвръщам ù.

Сякаш нещо в нея рухва. Ръцете ù падат надолу като тежести. Раменете ù увисват. Дори лицето ù увисва, сякаш в момента ù хрумва какво имам предвид, какво трябва да имам предвид. Скръствам ръце и изправям рамене, като се опитвам да изглеждам възможно най-голям, силен и твърд. Сега, когато съм облечен в черното на Безстрашните, е по-лесно, отколкото в сивото на Аскетите и може би именно затова избрах тази каста за убежище. Не напук, не за да нараня Маркъс, а защото знаех, че този живот ще ме научи как да бъда по-силен.

– Аз... – започва тя.

– Спри да ми губиш времето. Какво правиш тук? – Хвърлям помежду ни смачканата бележка и вдигам вежди към нея. – Минаха години, откакто умря, и през това време така и не се опита да изиграеш тази драматична поява. Какво е различното сега?

Отначало тя не отговаря. След това се стяга и казва:

– Ние – безкастовите – обичаме да следим нещата. Неща като Изборната церемония. Този път моите очи и уши ми съобщиха, че си избрал Безстрашните. Щях да дойда сама, но не исках да рискувам да налетя на него. Аз станах... нещо като лидер на безкастовите и е важно да не се излагам на риск.

Усещам кисел вкус в устата си.

– Брей, брей. Какви важни родители си имам. Толкова голям късметлия съм!

– Това не си ти – казва тя. – Нима поне част от теб не се радва да ме види?

– Да се радвам да те видя? Та аз едва си те спомням, Евелин. Живях горе-долу толкова време без теб, колкото и с теб.

Лицето ù се изкривява. Нараних я. Доволен съм.

– Когато избра Безстрашните – продължава бавно тя, – знаех, че е време да стигна до теб. Винаги съм планирала да те намеря, след като направиш своя избор и вече зависиш от себе си, за да мога да те поканя да се присъединиш към нас.

– Към вас – казвам. – Да стана безкастов? Че защо бих го направил?

– Градът ни се променя, Тобиас. – Макс изрече същите думи вчера. – Безкастовите започват да се обединяват, също както правят Безстрашните и Ерудитите. Скоро всеки ще трябва да избере страна и знам на коя ще искаш да бъдеш ти. Мисля, че наистина си способен да постигнеш много.

– Ти знаеш към кои ще искам да се присъединя аз. Сериозно? Не съм кастов предател. Аз избрах Безстрашните и им принадлежа.

– Да, но ти не си един от онези малоумни идиоти, търсещи опасности – изстрелва тя. – Също както не си и задушен Дървен търтей. Можеш да бъдеш повече и от двете, повече от всяка каста.

– Нямаш никаква представа какъв съм и какъв мога да бъда – натъртвам. – Бях най-високо класиралият се послушник. Искат да стана един от лидерите на Безстрашните.

– Не бъди наивен – тя присвива очи към мен. – Те не искат нов лидер. Искат пешка, която да могат лесно да манипулират. Именно затова Джанийн Матюс ходи толкова често в централата на Безстрашните и вкарва любимците си в кастата ти, за да ù докладват за поведението ви. Не си ли забелязал, че е наясно с неща, които не би трябвало да знае, че изменя обучението на Безстрашните и експериментира с него? Все едно Безстрашните някога биха променили нещо по своя инициатива...

Амар ни беше казал, че обикновено зоната на страха не е в началото на инициацията, че това е нещо ново, което се изпробва в момента. Експеримент. Но тя е права – Безстрашните не правят експерименти. Ако са наистина загрижени за практичността и резултатността, няма да се занимават да ни учат да мятаме ножове.

А и ето че Амар се оказа мъртъв. Не бях ли именно аз този, който обвини Ерик, че е доносник? Не го ли подозирах със седмици, че продължава да контактува с Ерудитите?

– Дори и да си права... – изричам на глас и цялата ми злоба изчезва. Приближавам се към Евелин. – Дори и да си права за Безстрашните, никога няма да се присъединя към теб. – Старая се гласът ми да не се разтрепери, когато добавям: – Не искам да те виждам никога повече.

– Не ти вярвам – казва тихо тя.

– Не ми пука в какво вярваш.

Минавам покрай нея напът към стълбите, по които се изкатерих на перона.

Тя се провиква подире ми:

– Ако размислиш, всяко съобщение, дадено на някой от безкастовите, ще стигне до мен.

Не се обръщам. Слизам на бегом по стълбите и се втурвам по улицата, възможно най-далеч от перона. Дори не знам дали се движа в правилната посока, просто искам да се отдалеча възможно най-много.

+ + +

Не спя.

Крача обезумял из апартамента си. Вадя останките от живота си на Аскет от чекмеджето и ги натъпквам в кофата за боклук – скъсаната риза, панталоните, обувките, чорапите, дори часовника. По някое време около изгрев мятам самобръсначката по душкабината и тя се разпилява на няколко парчета.

Час преди разсъмване влизам в ателието за татуировки. Тори вече е там. Е, там е малко силна дума, защото очите ù все още са нефокусирани и подпухнали от съня и едва е започнала да пие кафето си.

– Нещо не е наред ли? – пита тя. – Да знаеш, че не съм съвсем тук. Трябваше да изляза да тичаме с онзи маниак Бъд.

– Надявах се да ме вземеш извънредно – казвам.

– Тук не идват много хора с молба за спешни татуировки.

– За всичко си има първи път.

– Добре. – Вече е по-будна. – Имаш ли нещо наум?

– Имаше една рисунка в апартамента ти, когато минахме през него преди няколко седмици. Всички символи на кастите заедно. В теб ли е още?

Тя замръзва.

– Не трябваше да виждаш това.

Наясно съм защо не е трябвало, защо тази рисунка не е нещо, което би искала да прави публично достояние. Защото представлява осланяне на всички касти вместо отстояване на превъзходството на Безстрашните, каквото трябва да бъдат татуировките ù. Дори доказали се членове на кастата се тревожат дали изглеждат достатъчно Безстрашни. Не мога да разбера за какво е всичко това и точно каква заплаха е надвиснала над хората, ако бъдат наречени „кастови предатели“. Но именно затова съм тук.

– Всъщност точно за нея става въпрос – казвам. – Искам тази татуировка.

Обмислях го по пътя към дома, докато си преповтарях думите на майка си отново и отново. Можеш да бъдеш повече и от двете, повече от всяка каста. Тя смяташе, че за да бъда повече от една каста, трябва да напусна това място и хората, които са ме приели като един от тях. Че трябва да припозная нейните схващания и нейния начин на живот. Но тук, сред Безстрашните, аз мога да бъда повече от всяка каста – и може би вече съм и е време да го покажа.

Тори се оглежда наоколо и очите ù се стрелват към камерата в ъгъла, която забелязах на влизане. И тя е от типа хора, които обръщат внимание на камерите.

– Това беше просто една глупава рисунка – изрича високо тя. – Стига, очевидно си разстроен – ще поприказваме и ще ти намерим нещо по-подходящо.

Тя ме повиква с жест към задната част на ателието си, сетне продължаваме през склада към апартамента ù. Минаваме през разнебитената кухня и влизаме в хола, където рисунките ù все още са натрупани на масата.

Тори рови сред тях, докато не открива една като тази, за която ù говорех – пламъците на Безстрашните греят в ръцете на Аскетите, корените на дървото на Миротворците растат под окото на Ерудитите, което е уравновесено от везните на Прямите. Всички символи на кастите се преливат един в друг. Тори вдига рисунката и аз кимвам.

– Не мога да я направя на място, на което хората ще я виждат постоянно – казва тя. – Това ще те превърне в ходеща мишена. В заподозрян за кастов предател.

– Искам я на гърба си – отговарям. – Да покрие гръбнака.

Раните от последния ден с баща ми вече са заздравели, но искам, докато съм жив, да си спомням къде са били и от какво съм се спасил.

– Определено не си по половинчатите неща, да знаеш – въздъхва тя. – Ще отнеме известно време. Няколко процедури. Ще трябва да ги правим тук след работното ми време, защото няма да допусна онези камери да видят, въпреки че през повечето време никой не се занимава да гледа какво става в ателието.

– Хубаво – съгласявам се.

– Знаеш, че типът човек, който би си сложил тази татуировка, вероятно е същият, който трябва и да я пази много внимателно в тайна – добавя тя и поглежда към мен с крайчеца на окото си. – Иначе някой ще почне да си мисли, че си Дивергент.

– Дивергент?

– Това е дума, с която наричаме хората, които по време на симулация са наясно, че се намират в такава. Хора, които отказват да бъдат категоризирани. – Обяснява тя. – Дума, която не изричаме просто така, защото тези хора често загиват при мистериозни обстоятелства.

Лактите ù небрежно почиват на коленете ù, докато скицира татуировката върху шаблона. Погледите ни се срещат и разбирам – Амар. Амар е осъзнавал, когато е бил в симулация, и сега е мъртъв.

Амар е бил Дивергент.

Какъвто съм и аз.

– Благодаря за разяснението на думата – казвам.

– Няма проблем. – Тя се връща към рисуването. – Вече ми се струва, че ти харесва да се подлагаш на трудности.

– Е, и?

– Нищо, просто това е доста Безстрашно качество за някого, който е получил резултат Аскет. – Устните ù потрепват. – Да започваме. Ще оставя бележка на Бъд. Може да потича и сам – поне този път.

+ + +

Може би Тори е права. Може би ми харесва да се подлагам на трудности и в мен има жилка мазохизъм, която използва болка, за да преодолява болката. Леките бодежи, които усещам и на следващия ден, определено ми помагат да се съсредоточа върху лидерското обучение, вместо да мисля за тихия студен глас на майка си и за начина, по който я отблъснах, когато се опита да ме утеши.

Понякога през годините след смъртта ù си мечтаех как тя ще се появи посред нощ отново жива, ще ме погали по косата и ще ми каже нещо успокоително и нелепо като „Всичко ще бъде наред“ или „Един ден нещата ще се оправят“. Но в един момент си забраних да мечтая, защото беше по-болезнено да копнея за неща, които никога няма да имам, отколкото да се изправям срещу тези, което са насреща ми. Дори сега не искам да си представям какво би било да се помиря с нея, какво би било отново да имам майка. Твърде голям съм вече, за да слушам утешителни нелепици. Твърде голям съм, за да вярвам, че всичко ще бъде наред.

Проверявам превръзката, която се подава изпод яката ми, и се уверявам, че е скрита. Тази сутрин Тори очерта първите два от символите – на Безстрашните и на Аскетите. Те ще са по-големи от останалите, защото са на кастата, която избрах, и съответно на кастата, към която наистина имах наклонност – или поне си мисля, че е така, макар че е трудно да съм сигурен. Тори ми каза да ги държа скрити. Когато съм с фланелка, ще се вижда единствено символът на Безстрашните и няма да е добре да се събличам особено често на публични места, но не мисля, че това ще бъде проблем.

Всички останали са вече в конферентната зала и Макс им говори. Изпитвам някаква неразумна досада, когато влизам през вратата и сядам на мястото си. Евелин сбърка за доста неща, но не и за Безстрашните – Джанийн и Макс не искат лидер на кастата, те търсят пионка и именно затова я подбират сред най-младите от нас. Защото младите са най-лесни за оформяне и моделиране. Аз няма да бъда оформян и моделиран от Джанийн Матюс. Няма да бъда пионка, нито тяхна, нито на майка ми, нито на баща ми. Няма да принадлежа на никой друг, освен на себе си.

– Много мило, че се присъедини към нас – обръща се Макс към мен. – Срещата наруши ли съня ти? – Другите се изхилват, а Макс продължава: – Та, както казвах, искам да чуя идеите ви как да се подобрят Безстрашните – вашата визия за кастата през идните години. – Казва той. – Ще се срещам с вас на групи, като първи ще са най-възрастните. Останалите, измислете нещо хубаво, което да ми кажете.

Той излиза с тримата най-възрастни кандидати. Ерик седи точно срещу мен и забелязвам, че има повече метал по лицето си от последния път, когато го видях – вече е сложил халки и на веждите си. Скоро ще прилича повече на игленик, отколкото на човек. Може би това е съзнателна стратегия – никой, който го види сега, няма да го сбърка с Ерудит.

– Заблуждават ли ме очите ми, или наистина си закъснял, защото си си правил татуировка? – пита той и посочва част от превръзката ми, видима над рамото.

– Изгубих представа за времето – отговарям. – Изглежда, доста метал се е залепил по лицето ти напоследък. Може би трябва да се прегледаш.

– Забавно – казва Ерик. – Не бях сигурен, че някой с твоя произход изобщо е способен да развие чувство за хумор. Баща ти не прави впечатление на човек, който би допуснал това.

Пронизва ме страх. Ерик е на косъм да изрече името ми в тази препълнена с хора зала и иска да съм наясно – да запомня, че знае кой съм и че може да го използва срещу мен, когато си пожелае.

Не мога да се преструвам, че това не се отнася за мен, равновесието на силите се промени и няма как да върна старото му положение.

– Мисля, че се сещам кой те е осведомил – казвам. Джанийн Матюс знае и старото, и новото ми име. Тя трябва да му ги е предоставила.

– Вече бях напълно сигурен – понижава глас той. – Но да, подозренията ми бяха потвърдени от източник, заслужаващ доверие. Не си толкова добър в пазенето на тайни, колкото си мислиш, Фор.

Искам да го заплаша, че ако издаде истинското ми име на Безстрашните, аз пък ще разкрия продължаващата му връзка с Ерудитите. Но нямам доказателство, а и Безстрашните мразят Аскетите повече, отколкото Ерудитите. Сядам обратно на стола си и чакам.

Останалите напускат залата, щом бъдат повикани, и накрая оставаме само ние. Макс идва по коридора и ни посочва една врата, без да продума. Влизаме след него в офиса му, който разпознавам от вчерашните кадри на срещата му с Джанийн Матюс. Използвам спомена от онзи разговор, за да се стегна за това, което предстои.

– Е? – Макс се подпира на бюрото и отново ми става много странно да го гледам в такава чиста и официална обстановка. Повече му отива да удря боксова круша в тренировъчната зала или пък да се навежда към Ямата от парапета. Но не и да седи зад ниска дървена маса, отрупана с документи.

Поглеждам през прозорците на Империята към сектора на Безстрашните. Виждам на няколко метра оттук дупката, в която скочих, след като избрах кастата си, а също и покрива, на който стоях преди това. Аз избрах Безстрашните – казах вчера на майка си – и им принадлежа.

Дали наистина е така?

– Ерик, нека започнем с теб – подхваща Макс. – Имаш ли някаква идея какво би помогнало на Безстрашните да се движат напред?

– Да. – Ерик сяда. – Мисля, че трябва да направим някои промени и че е необходимо да започнем от инициацията.

– Какви промени имаш наум?

– Безстрашните винаги са имали състезателен дух – казва Ерик. – Състезанието вади от нас най-добрите, най-силните ни страни. Смятам, че инициацията трябва да подхранва това чувство на съревнование повече, отколкото го прави сега, и така да създава възможно най-добри послушници. В момента послушниците се съревновават единствено със системата, стремят се към резултат, за да продължат напред. Мисля, че трябва да се съревновават и помежду си за ограничен брой места сред Безстрашните.

Не мога да се сдържа – завъртам се и го зяпвам. Ограничен брой места? В каста? След едва две седмици обучение по време на инициацията?

– А ако не се класират за място?

– Стават безкастови – отговаря Ерик. Преглъщам подигравателния си смях, а той продължава: – Ако наистина вярваме, че Безстрашните са най-висшата каста, към която можем да се присъединим, че целите ù са по-важни от тези на другите касти, то да станеш един от нас, трябва да е чест и привилегия, а не право.

– Шегуваш ли се? – обаждам се, неспособен да продължа да се сдържам. – Хората избират каста, защото тя цени същите неща, които и те, а не защото вече са умели в това, на което ги учи. Ще изритваш хора от Безстрашните просто защото не са достатъчно силни да скочат във влак и да спечелят двубой. Ще цениш едрите, силните и безразсъдните повече от дребните, умните и смелите – така изобщо няма да подобриш Безстрашните.

– Сигурен съм, че дребните и умните ще се справят по-добре при Ерудитите или пък при сивите Дървени – ухилва се криво Ерик. – И не мисля, че имаш достатъчно вяра в потенциалните ни бъдещи членове, Фор. Тази система ще облагодетелства само най-непоколебимите.

Хвърлям поглед към Макс. Очаквам да изглежда безразличен към плана на Ерик, но това не е така. Той се е облегнал напред и се взира в покритото му с пиърсинг лице, сякаш нещо в него го вдъхновява.

– Това е интересен дебат – казва той. – Фор, ти как ще подобриш Безстрашните по друг начин, ако не направиш инициацията по-състезателна?

Тръсвам глава и отново поглеждам през прозореца. Не си един от онези малоумни, търсещи опасности идиоти – ми каза майка ми. Точно такива хора иска Ерик в Безстрашните – малоумни, търсещи опасности идиоти. Но ако той е от лакеите на Джанийн Матюс, то тогава защо Джанийн го кара да предлага подобен план?

О! Защото малоумните, търсещи опасности идиоти са по-лесни за манипулиране и контрол. Очевидно е.

– Ще подобря Безстрашните, като насърчавам истинската смелост, а не глупостта и бруталността – казвам. – Ще махна мятането на ножове. Ще подготвям хората физически и психически да защитават по-слабите от по-силните. Именно това насърчава нашият манифест – обикновените прояви на храброст. Мисля, че трябва да се върнем към тях.

– И после всички да се хванем за ръце и да запеем заедно песен, нали? – Ерик завърта очи. – Искаш да превърнеш Безстрашните в Миротворци.

– Не. Искам да се уверя, че все още знаем как да мислим за себе си, а не само за следващата инжекция адреналин. Или пък как изобщо да мислим. По този начин няма да можем да бъдем превзети или... контролирани отвън.

– Това ми звучи малко Ерудитско – заявява Ерик.

– Способността да мислиш не е патент на Ерудитите – срязвам го. – Симулациите на страха ни обучават именно в това – да мислим в състояние на стрес.

– Добре, добре – казва Макс и вдига ръце. Изглежда затруднен. – Фор, съжалявам, че се налага да кажа това, но звучиш малко параноично. Кой би ни превзел и контролирал? Кастите съществуват в мир още отпреди да се родиш, така че няма причина това тепърва да се променя.

Отварям уста да му обясня, че греши и че в секундата, в която е позволил на Джанийн Матюс да се бърка в делата на кастата ни, в секундата, в която е позволил вкарването на верен на Ерудитите трансфер в инициацията ни, в секундата, в която е започнал да се консултира с нея кого да назначи за лидер на Безстрашните, е нарушил системата, позволила на кастите да съществуват толкова дълго в мир. Но осъзнавам, че да му кажа тези неща, означава да го обвиня в измяна и да се издам колко много знам.

Макс не иска някого като мен, който може да мисли самостоятелно и да развива свои правила. Иска човек като Ерик, който ще му помогне да установи нов ред сред Безстрашните и който ще е лесен за манипулиране просто защото все още се намира под токчето на Джанийн Матюс, на чиято страна е и самият Макс.

Вчера майка ми ми представи два варианта – да бъда пионка на Безстрашните или да се превърна в безкастов. Но има и трети вариант – да не бъда нито едно от двете. Да не се обвържа по-специално с никого. Да стоя извън обсега на вниманието и така да остана свободен. Ето това е нещото, което искам в действителност – да се отърся постепенно от всички хора, стремящи се да ме оформят и моделират, и сам да оформя и моделирам себе си.

– За да бъда честен, сър, не мисля, че това е правилното място за мен – изричам спокойно. – Когато за първи път ме поканихте, ви казах, че искам да бъда инструктор, и осъзнавам все повече и повече къде ми е мястото.

– Ерик, ще ни извиниш ли, моля? – казва Макс. Ерик, едва съумяващ да потисне ликуването си, кимва и излиза. Не поглеждам към него, но бих заложил всичките си Безстрашни точки, че докато върви по коридора, сред стъпките му има и леки подскоци.

Макс става и сяда до мен на стола, освободен от Ерик.

– Надявам се, че не споделяш това, защото те обвиних, че си параноичен – казва той. – Просто се обезпокоих за теб. Притесних се, че напрежението, на което си подложен, те кара да спреш да мислиш правилно. Все още смятам, че си силен кандидат за лидер. Съвпадаш с правилния профил – демонстрира умения във всичко, на което те учехме. И освен това, честно казано, си по-симпатичен от някои от другите обещаващи кандидати, което е важно при екипна работа.

– Благодаря – казвам. – Но си прав, че напрежението ми се отразява. А напрежението, на което ще съм подложен, ако наистина стана лидер, ще е доста по-лошо.

Макс кимва тъжно.

– Е – кимва повторно, – ако искаш да си инструктор в инициацията, ще го уредя. Но това е сезонна работа. Къде би искал да бъдеш разпределен през останалата част от годината?

– Мислех си може би за контролния център – отвръщам. – Открих, че ми харесва да работя с компютри. Не мисля, че патрулирането ще ми е толкова приятно.

– Добре, считай го за направено. Благодаря ти, че беше честен с мен.

Изправям се и изпитвам единствено облекчение. Той изглежда загрижен, благоразположен. Не е подозрителен към мотивите или параноята ми.

– Ако някога размислиш – обръща се към мен той, – моля те, не се колебай да ми кажеш. Винаги можем да се възползваме от някого като теб.

– Благодаря ти – отговарям и въпреки че смятам, че е най-лошият кастов предател, когото някога съм срещал, и че може би е частично отговорен за смъртта на Амар, не мога да не съм му благодарен, че ме пуска толкова лесно.

+ + +

Ерик ме чака зад ъгъла. Когато се опитвам да го подмина, ме сграбчва за ръката.

– Внимавай, Итън – прошепва. – Ако от теб излезе нещо за връзката ми с Ерудитите, това, което ще те сполети, няма да ти хареса.

– И на теб няма да ти хареса това, което ще те сполети, ако още веднъж ме наречеш с това име.

– Скоро ще бъда един от твоите лидери – ухилва се той. – И повярвай ми, ще следя от много, много близо дали прилагаш новите ми методи на обучение.

– Той не те харесва, знаеш, нали? – казвам. – Имам предвид Макс. Би предпочел всекиго пред теб. Няма да ти даде да шавнеш и на сантиметър. Затова... пожелавам ти късмет с късата ти каишка!

Освобождавам ръката си от хватката му и продължавам към асансьорите.

+ + +

– Човече! – възкликва Шона. – Това наистина е лош ден.

– Да.

Двамата седим край Бездната, провесили крака през ръба. Облегнал съм глава на металните прътове на парапета, който ни пази да не полетим към смъртта си, и усещам пръските вода по глезените си, когато една по-голяма вълна се удря в стената.

Разказах ù как напуснах обучението за лидери, а също и за заплахата на Ерик, но премълчах частта за майка си. Как да кажеш на някого, че майка ти се е завърнала от мъртвите?

През целия ми живот някой винаги се е опитвал да ме контролира. У дома тиранинът беше Маркъс и нищо не се случваше без неговото разрешение. А сега Макс искаше да ме привлече, за да се превърна в неговия Безстрашен подлизурко. Дори и майка ми имаше план за мен – да се присъединя към нея, когато достигна определена възраст, за да работя срещу кастовата система, на която тя има да си отмъщава по някаква си нейна причина. И точно когато си помислих, че съм се отървал от контрола, Ерик ме връхлетя, за да ми напомни, че стане ли лидер на Безстрашните, ще ме наблюдава.

Осъзнавам, че всичко, с което разполагам, са кратките моменти на непокорство, с които успявам да се сдобия по същия начин, по който, когато бях Аскет, си събирах предмети, които намирах на улицата. Татуировката, която Тори рисува на гърба ми, тази, която ще подскаже, че съм Дивергент, е един от онези моменти. Трябва да си потърся още такива, още кратки мигове на свобода, която светът отказва да ми позволи.

– Къде е Зийк? – питам.

– Не знам – казва Шона. – От известно време не желая особено да се мотая с него.

Поглеждам я през рамо.

– Знаеш, че можеш просто да му кажеш, че го харесваш. Честно, не мисля, че изобщо му минава през ума.

– Че то е очевидно – изсумтява тя. – Ами ако иска точно това – известно време да подскача от момиче на момиче? Не желая да бъда едно от тези момичета, през които преминава ей така.

– Сериозно се съмнявам, че би била.

Седим в мълчание няколко секунди и се взираме във вилнеещата под нас вода.

– Ще бъдеш добър инструктор – казва тя. – Наистина се справи чудесно с обучаването ми.

– Благодаря.

– Ето къде сте! – Зийк изниква зад нас. Носи голяма бутилка, пълна с някаква кафява течност, и я държи за гърлото. – Хайде, открих нещо!

Шона и аз се споглеждаме, вдигаме рамене и тръгваме след него към вратата от другата страна на Ямата, онази, през която влязохме, когато за първи път скочихме в мрежата. Но вместо да ни поведе натам, Зийк ни показва път през друга врата, чиято ключалка е залепена с тиксо. Продължаваме надолу по абсолютно тъмен коридор и по някакви стълби.

– Трябва да излезем... оуч!

– Съжалявам, не знаех, че спираш – казва Шона.

– Дръжте се, почти стигнахме...

Той отваря поредната врата, която пропуска бледа светлина, и вече можем да видим къде се намираме. От другата страна на Бездната сме, на няколко метра над водата. Ямата над нас сякаш продължава безкрайно, а хората, които кръжат близо до парапета, са малки и тъмни, невъзможни за разпознаване от това разстояние.

Разсмивам се. Зийк ни въведе в следващия момент на непокорство, вероятно без изобщо да има такова намерение.

– Как изобщо откри това място? – пита Шона, очевидно учудена, докато подскача на една от по-ниските скали. След като вече съм тук, виждам път, който би могъл да ни изведе нагоре и отвъд стената, ако искаме да стигнем пеш до другата страна на Бездната.

– Онова момиче... Мария – обяснява Зийк. – Майка ù работи в поддръжката на Бездната. Изобщо не знаех, че такова нещо съществува, но очевидно е така.

– Още ли се виждате? – пита Шона, като се опитва да звучи небрежно.

– Тц – отговаря Зийк. – Всеки път, когато бях с нея, едва удържах порива си да прекарам това време с приятелите си. Което не е добър знак, нали?

– Не е – съгласява се Шона и придобива по-доволен вид от преди.

Навеждам се внимателно към скалата, на която тя е застанала, а Зийк сяда до нея, отваря бутилката си и ни я подава.

– Чух, че си извън надпреварата – казва ми и ми я връчва. – Предполагам, че имаш нужда от питие.

– Да – съгласявам се и пийвам глътка.

– Да приемем този акт на публично пиянство като голям... – Той прави неприличен жест към стъкления таван на Ямата. – Сещаш се, за Макс и Ерик.

И Евелин – добавям наум и отпивам отново.

– Когато не обучавам послушници, ще работя в контролния център – казвам.

– Страхотно – кимва Зийк. – Ще е супер да си имам приятел там. В момента никой не ми говори.

– Звучи ми като моето положение в старата ми каста – разсмивам се. – Представи си цялото време на обяда, без никой дори да погледне към теб.

– Оуч – казва той. – Е, в такъв случай се обзалагам, че си наистина щастлив, задето си тук.

Отново вземам бутилката от него, отпивам нова глътка от жилещия и изгарящ алкохол и избърсвам уста с опакото на ръката си.

– Да – отговарям, – така е.

Ако кастите се израждат, както майка ми иска да вярвам, това не е никак лошо място, от което да ги наблюдавам как се разпадат. Тук поне си имам приятели, които да ми правят компания, докато това се случва.

+ + +

Едва се е стъмнило, когато си слагам качулката, за да си скрия лицето, и побягвам през територията на безкастовите право към границата ù със сектора на Аскетите. Трябваше да мина покрай училището, за да се ориентирам, но вече знам къде съм и къде бях през онзи ден, когато налетях на склада на безкастовите, търсейки онези гаснещи въглени.

Достигам вратата, през който бях минал на излизане, и почуквам. Чувам гласовете зад нея и долавям мириса на храна, излизащ през един от отворените прозорци заедно с виещия се дим. Стъпки. Някой идва да провери за какво е това тропане.

Този път мъжът носи червена риза на Миротворец и черен панталон на Безстрашен. Все още има натикана в задния джоб кърпа, точно както предишния път, когато говорих с него. Отваря вратата само колкото да ме погледне и нито сантиметър повече.

– Брей, виж кой е минал през голямата промяна! – Взира се в дрехите ми на Безстрашен. – На какво дължа тази визита? Да не би чаровната ми компания да ти е залипсвала?

– Когато се срещнахме предния път, ти знаеше, че майка ми е жива – отговарям. – Разпозна ме, защото си прекарвал време с нея. Именно така ти е разказала за инерцията, отнесла я при Аскетите.

– Да – признава мъжът. – Не сметнах, че е моя работа да ти казвам, че все още е жива. Дошъл си да поискаш извинение или какво?

– Не – отвръщам. – Дошъл съм да ù оставя съобщение. Ще ù го предадеш ли?

– Да, разбира се. Ще се видя с нея след няколко дни.

Вадя от джоба си сгъната хартийка. Подавам му я.

– Давай, прочети го, не ми пука – казвам. – И благодаря.

– Няма проблем – отговаря той. – Искаш ли да влезеш? Започваш да изглеждаш все повече като един от нас, отколкото като един от тях.

Поклащам глава.

Тръгвам си по уличката и точно преди да завия зад ъгъла, го виждам да отваря бележката и да чете съдържанието ù.

Евелин,

Някой ден. Още не.

–4

P.S. Радвам се, че не си мъртва.