ФОР

ПРЕДАТЕЛЯТ

Друга година, друг Ден за свиждане.

Преди две години, когато бях послушник, се престорих, че моят собствен Ден за свиждане не съществува – скрих се в тренировъчната зала при боксовата круша. Прекарах толкова много време там, че после миришех на пот и прах с дни. Миналата година беше първата, в която обучавах послушници. Тогава постъпих по същия начин, въпреки че и Зийк, и Шона ме поканиха да прекарам деня със семействата им.

Тази година имам по-важни неща, за които да се тревожа, от това да налагам боксовата круша и да съм унил заради семейните си проблеми. Отивам в контролния център.

Минавам през Ямата, като избягвам сълзливите срещи. Семействата винаги могат да се събират в Деня за свиждане, дори и да са разделени в различни касти, но после обикновено спират да го правят. Кастата над кръвта, все пак. Повечето смесени облекла, които забелязвам, принадлежат на семействата на трансферите – сестрата на Уил е в синьо, Прямите родители на Питър са в бяло и черно. За момент ги наблюдавам и се чудя дали те са го превърнали в човека, който е. Но предполагам, че повечето хора не са толкова лесни за обяснение.

Трябва да свърша работата си, но вместо това се спирам до Бездната и се хващам за парапета. Късчета хартия се носят във водата. След като вече знам къде се намира пътят ни надолу, мога да го съзра лесно, както и тайната врата, която води към него. Усмихвам се леко и си мисля за нощите, които прекарахме със Зийк и Шона там. Понякога си говорехме, друг път просто мълчахме и слушахме водата.

Чувам приближаващи стъпки и поглеждам през рамо. Трис върви към мен и води със себе си една жена от Аскетите. Натали Прайър. Замръзвам и внезапно отчаяно започвам да желая да се измъкна – ами ако Натали ме разпознае? Ако се изтърве и каже кой съм и откъде идвам, ако го стори тук, пред всички тези хора?

Не е възможно да ме познае. Не приличам по никакъв начин на момчето, което тя помни – високо и кльощаво, мъкнещо се отпуснато в широките си дрехи.

Когато се приближава достатъчно, тя протяга ръка към мен.

– Здравейте! Името ми е Натали. Аз съм майката на Беатрис.

Беатрис. Това име толкова не ù подхожда.

Поемам ръката на Натали и се здрависваме. Никога не съм бил любител на ръкостискането на Безстрашните. Твърде непредвидимо е – никога не знаеш колко силно да стиснеш и колко пъти да разклатиш ръка.

– Фор – казвам. – Радвам се да се запознаем.

– Фор – усмихва се Натали. – Това прякор ли е?

– Да – отговарям аз и сменям темата. – Дъщеря ви се справя добре тук. Аз ръководех тренировката ù.

– Радвам се да го чуя – казва тя. – До мен достигаше това-онова за инициацията на Безстрашните и се притеснявах за нея.

Поглеждам към Трис. По бузите ù има цвят – изглежда щастлива, сякаш срещата с майка ù ù действа добре. За първи път оценявам напълно колко много се е променила, откакто я видях за първи път да се катурва на дървената платформа – толкова крехка на вид, като че сблъсъкът с мрежата я е натрошил. Вече не изглежда така чуплива със следите от синини по лицето си и с новата стабилност, с която стои на краката си, сякаш е готова на всичко.

– Не е трябвало да се притеснявате – заявявам на Натали.

Трис поглежда настрани. Мисля си, че сигурно все още ми е ядосана заради начина, по който порязах ухото ù с онзи нож. Май не я виня.

– Кой знае защо ми се виждаш познат, Фор! – казва Натали. Бих преценил коментара ù като безгрижен, ако не беше този ù поглед – сякаш иска да изцеди информацията от мен.

– Представа нямам защо е така – отговарям с възможно най-студения глас, на който съм способен. – Не ми е в характера да се сближавам с Аскети.

Тя не реагира по очаквания от мен начин – с изненада, гняв или страх. Вместо това просто се разсмива.

– Малцина го правят напоследък. Не го приемам лично.

И да ме е разпознала, не изглежда нетърпелива да го сподели. Опитвам се да се поотпусна.

– Е, оставям ви насаме.

+ + +

Върху екрана ми се сменят кадрите от охранителните камери, прескачащи от фоайето на Цитаделата към входа за послушници на Безстрашните. Около дупката се събира тълпа и се катери нагоре-надолу – предполагам, че тестват мрежата.

– Не си на Деня за свиждане? – Моят началник Гус застава до рамото ми и си сръбва от чаша кафе. Не е особено стар, но има плешивина на темето си. Поддържа останалата си коса къса, дори по-къса от моята. Меката част на ушите му е разтеглена от обемисти дискове. – Не очаквах да те видя преди края на инициацията.

– Реших, че и аз мога да свърша някаква полезна работа.

На екрана ми всички изпълзяват от дупката и застават отстрани, като опират гърбове в една от сградите. Някаква тъмна фигура се устремява към ръба на покрива високо горе, притичва няколко крачки и скача. Стомахът ми се свива така, сякаш аз съм този, който пада, а фигурата изчезва под настилката. Никога няма да свикна да гледам това.

– Изглежда, че си прекарват хубаво – обажда се Гус и отново отпива от кафето си. – Е, винаги си добре дошъл на работа и извън график, но не е престъпление човек и да се забавлява, Фор.

Той излиза, а аз промърморвам:

– Казвали са ми.

Оглеждам контролния център. Почти празен е – в Деня за свиждане малко хора са задължени да работят и това обикновено са по-възрастните. Гус се е прегърбил над екрана си. Други двама са го обградили и преминават през кадрите с полуизхлузени слушалки от главите. Освен тях и мен няма никой друг.

Зареждам командата и извиквам записа, който направих преди седмица. Той е на Макс в офиса му, седнал зад компютъра си. Лидерът натиска с показалец командите и търси правилните през секундите между кликванията. Не са много Безстрашните, които умеят да пишат правилно, особено пък Макс, за когото съм чувал, че по-голямата част от времето си в кастата е прекарвал в патрулиране из сектора на безкастовите с пушка на рамо – едва ли му е минавало през ума, че някога ще му се наложи да работи на компютър. Приближавам се към екрана, за да се уверя, че цифрите, които записах по-рано, са точни. Ако е така, значи, имам паролата на акаунта на Макс върху малка бележка в джоба си.

Откакто разбрах, че той работи заедно с Джанийн Матюс, и започнах да подозирам, че двамата имат пръст в смъртта на Амар, търся начин да направя по-задълбочено разследване. Когато преди няколко дни засякох лидерът ни да си въвежда паролата, открих как да го сторя.

084628. Да, изглежда, това са правилните цифри. Отново включвам живото предаване от охранителните камери и тръгвам през различните кадри, докато открия тези от офиса на Макс и коридора пред него. Въвеждам команда, която ги вади от ротацията, така че Гус и другите да не ги виждат – ще се явяват само на моя екран. Кадрите от целия град са разпределени според количеството хора в контролния център, тъй че не гледаме едни и същи емисии. Разрешено ни е да вадим по този начин определени места от общата ротация за секунди, но само за да се вгледаме при нужда. Дано това да не ми отнеме много време. Измъквам се от стаята и се насочвам към асансьорите.

Това ниво на Империята е почти празно – няма никого, което ме улеснява да свърша нещото, което съм си наумил. Вземам асансьора до десетия етаж и се устремявам целенасочено към офиса на Макс. Забелязал съм, че когато се промъкваш, е най-добре да не ти личи, че го правиш. Потупвам флашпаметта в джоба си, докато вървя, и завивам в правилната посока.

Изритвам вратата с крак – по-рано днес, след като се уверих, че е отишъл в Ямата за подготовката на Деня за свиждане, се промъкнах тук и залепих езичето на бравата. Затварям внимателно вратата след себе си и без да включвам осветлението, се навеждам над бюрото. Не искам да местя стола и да сядам на него, не искам Макс да вижда нищо променено в тази стая, когато се върне.

Екранът ме пита за парола. Устата ми пресъхва. Вадя бележката от джоба си и я слагам на бюрото, докато препиша съдържанието ù. 084628.

Екранът се променя. Не мога да повярвам, че това сработва.

Побързай! Ако Гус разбере, че ме няма и че съм дошъл тук, не знам какво ще му кажа, какво приемливо звучащо извинение ще успея да си измисля. Включвам флашпаметта в компютъра, за да инсталирам програмата, която прехвърлих на нея по-рано. Попитах Лорън, едно от техническите лица на Безстрашните, а също и моя колежка инструктор, за програма, която ще накара един компютър да стане огледален на друг. Казах ù, че искам да си направя шега със Зийк, когато сме на работа. Тя се зарадва, че може да помогне – друго нещо, което съм забелязал, е, че Безстрашните винаги са готови за шега и никога не очакват лъжа.

Програмата е инсталирана с няколко кликвания и вече се е заровила достатъчно дълбоко в компютъра на Макс, че да не се притеснявам, че може да бъде открита. Прибирам флашпаметта и бележката обратно в джоба си и напускам офиса, без да оставям отпечатъци по стъклената врата.

Това беше лесно – мисля си, докато се насочвам обратно към асансьорите. Според часовника ми ми е отнело едва пет минути. Ако някой попита, мога да кажа, че съм бил до тоалетната.

Но когато влизам в контролния център, Гус стои пред компютъра ми и се взира в екрана.

Замръзвам. От колко време е там? Дали ме е видял как влизам в офиса на Макс?

– Фор – изрича той с гробовен глас. – Защо си изолирал тези кадри? Нямаш право да вадиш нищо от ротацията, трябва да си наясно с това.

– Аз... – Излъжи! Излъжи незабавно! – Стори ми се, че видях нещо. – Довършвам неуверено. – Разрешено ни е да вадим кадри от ротацията, ако забележим нещо необичайно.

Гус тръгва към мен.

– Ами тогава... – продължава той – защо току-що те видях да идваш по онзи коридор?

Той сочи коридора на екрана ми и гърлото ми се стяга.

– Стори ми се, че забелязах нещо и отидох да проверя намясто – отговарям. – Съжалявам, просто исках да се раздвижа.

Той се взира в мен и дъвче бузата си. Не помръдвам. Не поглеждам настрани.

– Ако отново видиш нещо необичайно, следвай протокола. Докладвай на началника си, който е... да чуя кой е той?

– Ти – въздъхвам леко. Не обичам да се отнасят отвисоко с мен.

– Правилно. Виждам, че можеш да се сдържаш – додава той. – Честно, Фор, след повече от година работа тук вече не трябваше да има толкова много нередности в изпълнението на задълженията ти. Имаме много прости правила и всичко, което трябва да правиш, е да ги спазваш. Това е последното ти предупреждение. Ясно?

– Ясно. – Няколко пъти съм бил порицаван за вадене на кадри от ротацията, за да гледам срещи на Джанийн Матюс с Макс или на Макс с Ерик. Така и не получих никаква ценна информация с тези си действия, а едва не бях заловен с какво се занимавам.

– Добре. – Гласът му леко омеква. – Късмет с послушниците! И тази година ли ти се паднаха трансферите?

– Да – отговарям. – Родените Безстрашни са при Лорън.

– О, жалко. Надявах се да се запознаеш с малката ми сестра – казва Гус. – Ако бях на твое място, щях да направя нещо, за да се разведря. Тук сме си добре. Само пусни кадрите обратно в ротацията, преди да си тръгнеш.

Той се връща към компютъра си и аз спирам да стискам челюсти – дори не бях забелязал, че го правя. Лицето ми пулсира. Изключвам компютъра си и напускам контролния център. Не мога да повярвам, че и този път ми се размина.

От тук нататък с тази програма на компютъра на Макс мога да влизам във всеки един от неговите файлове, използвайки относителната уединеност на контролния център. Мога да разбера точно какво са замислили двамата с Джанийн Матюс.

+ + +

Тази нощ сънувам, че съм сам и вървя по коридорите на Империята, а те не свършват. Гледката от прозорците не се променя, високи влакови релси се вият около сградите, а слънцето е скрито зад облаци. Имам чувството, че снова от часове, и когато се събуждам внезапно, все едно не съм спал въобще.

Чувам чукане на вратата и крясък.

– Отваряй!

Това много повече прилича на кошмар в сравнение със скуката, от която току-що се измъкнах – сигурен съм, че на вратата ми са дошли Безстрашни войници, защото са открили, че съм Дивергент или че шпионирам Макс, или пък че през миналата година съм влизал в контакт с безкастовата си майка. Всички тези неща сочат: кастов предател.

Безстрашните войници идват, за да ме убият, но докато вървя към вратата, осъзнавам, че ако възнамеряваха да го сторят, нямаше да вдигнат толкова много шум в коридора. А и това е гласът на Зийк.

– Зийк – казвам, когато отварям, – какъв е проблемът? Посред нощ е.

На челото му има ивица пот и той едва диша. Явно е тичал до тук.

– Бях нощна смяна в контролния център – обяснява той. – Нещо се случи в спалното помещение на трансферите.

По някаква причина първата ми мисъл е за нея, за разширените ù очи, които се взират в мен от ъгълчетата на паметта ми.

– Какво? – питам. – На кого?

– Тръгвай и ще говорим – казва Зийк.

Обувам се, мятам си якето и поемам след него.

– Момчето от Ерудитите. Русото – пояснява той.

Налага ми се да потисна въздишката на облекчение. Не е тя. На нея нищо не се е случило.

– Уил?

– Не, другото.

– Едуард.

– Да, Едуард. Беше атакуван. Намушкан.

– Мъртъв ли е?

– Жив е. С нож в окото.

Спирам.

– В окото?

Зийк кимва.

– На кого каза?

– На нощния отговорник. Той отиде при Ерик, а Ерик заяви, че той ще се занимае.

– Естествено. – Променям курса и свивам надясно в обратната на спалното помещение на трансферите посока.

– Къде отиваш?

– Едуард е вече в болницата, нали?

Зийк кимва.

– Значи, отивам да говоря с Макс.

+ + +

Лагерът на Безстрашните не е чак толкова голям, че да не знам кой къде живее. Апартаментът на Макс е скрит дълбоко в подземните коридори, близо е до задната врата, която се отваря точно до релсите на влака навън. Насочвам се натам, като следвам сините аварийни лампи, зареждани от соларния ни генератор.

Тропам на металната врата с юмрук и събуждам Макс по същия начин, по който Зийк събуди мен. Той отваря рязко вратата само след секунди. Очите му са подивели, а краката – боси.

– Какво е станало? – пита.

– Един от послушниците ми е пронизан в окото.

– И идваш тук? Никой ли не е съобщил на Ерик?

– Съобщили са. Затова искам да говоря с теб. Нещо против да вляза?

Не изчаквам да ми отговори – профучавам покрай него и нахълтвам в хола му. Той включва осветлението и ми разкрива най-разбърканото жилище, което някога съм виждал – по масата са разпилени използвани чаши и съдове, всички възглавници на дивана са в безпорядък, а подът е покрит с прах.

– Искам инициацията отново да стане такава, каквато беше, преди Ерик да я направи по-състезателна – заявявам. – И не го искам в моята тренировъчна зала!

– Едва ли мислиш наистина, че нараняването на послушника е по вина на Ерик! – Макс кръстосва ръце. – Или че си в позиция да поставяш искания.

– Да, негова вина е, разбира се, че е негова вина! – казвам го по-високо, отколкото ми се ще. – Ако не се бореха всички за десетте места, нямаше да са толкова отчаяни, че да са готови да се атакуват един друг! Толкова много ги е разпалил, че е в реда на нещата рано или късно да започнат да експлодират!

Макс мълчи. Изглежда раздразнен, но не започва да ми обяснява, че съм смешен, което все пак е някакво начало.

– И не мислиш, че послушникът, който е извършил нападението, трябва да бъде подведен под отговорност? – пита той. – Не смяташ, че той или тя трябва да получи обвинение?

– Разбира се, че той или тя, или който е там, трябва да бъде подведен под отговорност – казвам. – Но това никога нямаше да се случи, ако Ерик...

– Няма начин да бъдеш сигурен – прекъсва ме Макс.

– Всеки разумен човек ще е сигурен.

– Аз не съм ли разумен? – Гласът му става нисък и застрашителен и внезапно си спомням, че Макс не е просто лидер на Безстрашните, който по някаква необяснима причина ме харесва. Той е лидер на Безстрашните, който работи с Джанийн Матюс. Той назначи Ерик, който вероятно има пръст в смъртта на Амар.

– Нямах това предвид – опитвам се да запазя спокойствие.

– Трябва да внимаваш да изразяваш точно това, което имаш предвид – заявява Макс и пристъпва към мен. – Или някой може да си рече, че обиждаш началниците си...

Не отговарям. Приближава се още повече.

– Или че поставяш под въпрос ценностите на своята каста – добавя той и кръвясалите му очи се взират в рамото ми, където Безстрашните пламъци на татуировката ми се подават иззад яката на ризата ми.

Крия петте символа на кастите, които покриват гръбначния ми стълб, още откакто ги имам, но по някаква причина точно в този момент съм ужасен, че Макс знае за тях. Знае какво означават – а именно, че не съм идеален член на Безстрашните, а човек, който вярва, че ценена може да бъде повече от една добродетел. Че съм Дивергент.

– Имаше своя шанс да станеш лидер на Безстрашните – казва ми той. – Може би щеше да намериш начин да избегнеш този инцидент, ако не беше отстъпил като страхливец. Но ти стори точно така. И затова сега ще трябва да се оправяш с последствията.

Лицето издава възрастта му – по него има линии, които ги нямаше преди година или две, кожата му е с по-сивкав кафяв цвят, сякаш е покрита с пепел.

– Ерик е толкова тясно свързан с инициацията, защото миналата година ти отказа да следваш заповедите...

Миналата година спирах всички боеве в тренировъчната зала, когато раните станеха твърде сериозни, въпреки изричното нареждане на Ерик те да продължават, докато единият опонент е неспособен да продължи. В резултат на това едва не изгубих позицията си на инструктор. Всъщност щеше да се случи, ако Макс не се беше намесил.

– ... а аз поисках да ти дам втори шанс да се справиш по правилния начин, с по-близко наблюдение – продължава той. – И ти се проваляш. Стигна твърде далеч.

Потта, която ми изби, докато идвах насам, замръзва върху мен. Той отстъпва и отново отваря вратата.

– Напусни апартамента ми и се оправи с послушниците си – нарежда ми. – Не допускай отново да те видя да прекрачваш чертата.

– Да, сър – отвръщам тихо и излизам.

+ + +

Рано сутринта, когато слънцето изгрява и осветява Ямата през стъкления покрив, отивам да видя Едуард в болницата. Главата му е увита в бели превръзки и той не се движи и не говори. Не му казвам нищо, просто сядам до него и наблюдавам как стрелките на часовника отброяват минутите.

Бях глупак. Въобразявах си, че съм недостижим, че до някаква степен Макс все още ми вярва, че желанието му да съм лидер заедно с него никога няма да отшуми. Трябваше да бъда по-наясно с нещата. Единственото нещо, което Макс някога е искал, е пионка – точно както ми каза майка ми.

Не мога да бъда пионка. Но не съм сигурен какво трябва да бъда вместо това.

+ + +

Обстановката, която Трис Прайър измисля, е зловеща и почти красива – жълто-зелено небе и пожълтяла трева, простираща се във всички посоки.

Да наблюдаваш симулацията на друг човек е странно. Интимно. Не ми изглежда правилно да насилвам хората да бъдат уязвими, дори и когато не са ми симпатични. Всяко човешко същество има право на своите тайни. Да наблюдавам един след друг страховете на послушниците си, ме кара да се чувствам така, сякаш кожата ми е изстъргана с шкурка.

Жълтата трева в симулацията на Трис е напълно спокойна. Ако въздухът не беше така неподвижен, щях да реша, че това е обикновен сън, а не кошмар. Но този въздух означава само едно нещо и то е, че се задава буря.

През тревата преминава сянка. Голяма черна птица каца на рамото на Трис и впива ноктите си в ризата ù. Върховете на пръстите ми настръхват, когато си спомням как аз докоснах рамото ù, докато вървяхме към стаята за симулации, как преместих косата от врата ù, за да я инжектирам. Глупаво. Нехайно.

Тя блъсва птицата и всичко се случва едновременно. Прозвучава гръм и небето помръква, но не от буреносен облак, а от врани, от невъзможно голямо ято, летящо в синхрон, сякаш движено от един ум.

Писъците ù са най-ужасният звук на света – тя отчаяно се нуждае от помощ и аз отчаяно искам да ù я дам, въпреки че съм наясно, че това, което виждам, не е истина. Враните продължават да прииждат неумолимо, обграждат я и я погребват жива под тъмните си пера. Тя вика за помощ, аз не мога да направя нищо и не искам да гледам това, не искам да гледам и секунда повече.

Но тогава тя започва да се движи, премества се и лежи на тревата, почива си. И да изпитва болка, не го показва. Просто затваря очи и се предава. По някакъв начин това е по-лошо и от писъците ù за помощ.

И тогава всичко приключва.

Тя се надига от металния стол, мята се, за да се освободи от птиците, въпреки че те са изчезнали. Свива се на топка и скрива лицето си.

Протягам се, докосвам рамото ù и тя удря силно ръката ми с юмрук.

– Не ме пипай!

– Всичко свърши – казвам, потръпвайки. Може да удря по-силно, отколкото осъзнава. Игнорирам болката и приглаждам косата ù, защото съм глупав, неуместно държащ се и... глупав...

– Трис.

Тя се клатушка напред-назад върху металния стол и постепенно се успокоява.

– Трис, ще те отведа обратно в спалното помещение, става ли?

– Не! Няма да ме видят такава... Не и докато не се оправя.

Ето докъде води системата на Ерик. Един смел човек току-що е победил един от страховете си за по-малко от пет минути – изпитание, което отнема на повечето хора поне двойно повече време. Но тя е ужасена да се върне в коридора и да бъде видяна слаба и уязвима. Трис е чисто и просто Безстрашна, но това вече не е някогашната каста на Безстрашните.

– О, я стига! – казвам по-сприхаво, отколкото ми се иска. – Ще те преведа през задния вход.

– Няма нужда да... – Виждам ясно как ръцете ù треперят, дори и когато вдига рамене, за да откаже предложението ми.

– Глупости. – Хващам я за ръката и я вдигам от стола. Тя премигва, когато я повеждам към вратата. Амар веднъж ме преведе по този път, опита се да ме изпрати до спалното помещение, въпреки че аз не исках. Вероятно сега и тя не иска по същия начин. Как е възможно да изживееш една история два пъти, от две различни позиции?

Тя рязко дръпва ръката си и ме приковава с поглед.

– Защо се държиш така с мен? Какъв беше смисълът от всичко това, а? Когато избрах кастата на Безстрашните, нямах представа, че в продължение на седмици ще бъда подложена на мъчения!

Ако тя беше някой друг послушник, досега десетки пъти щях да съм ù се разкрещял заради неподчинението. Щях да съм се почувствал заплашен от постоянните ù нападки към мен и да съм се опитал да смажа съпротивата ù с жестокост – по начина, по който сторих с Кристина още през първия ден от инициацията. Но Трис спечели уважението ми, когато скочи първа в мрежата. А също и когато ме предизвика на вечерята след това, и когато не спря след неприятните ми отговори на въпросите ù. Когато се застъпи за Ал и ме гледаше право в очите, докато мятах ножове по нея. Тя не ми е подчинена и няма начин да бъде.

– Нали не си въобразяваш, че преодоляването на малодушието ще бъде лесно? – питам.

– Това не е преодоляване на малодушие! Малодушие е начинът, по който вие се намесвате в реалния живот. В реалния живот няма как да бъда накълвана до смърт от ято врани, Фор!

Тя започва да плаче, а аз съм твърде поразен от думите ù, за да се почувствам неудобно от сълзите ù. Тя не усвоява уроците на Ерик. Усвоява други, по-мъдри неща.

– Искам да си вървя у дома – прошепва.

Знам къде са камерите в този коридор. Надявам се никоя да не е уловила думите ù.

– Да се научиш да разсъждаваш трезво, дори когато страхът замъглява съзнанието ти, е урок, който всеки, дори твоето семейство Дървени, трябва да усвои. – Подлагам на съмнение много неща от инициацията на Безстрашните, но не и симулациите на страха. Те са най-прекият начин човек да се изправи срещу собствените си страхове и да ги превъзмогне, далеч по-пряк от мятането на ножове и боевете. – Точно на това се опитваме да те научим. Ако не се справиш, ще трябва да се пръждосаш, където ти видят очите, защото тогава ние няма да те искаме.

Суров съм към нея, защото знам, че може да го понесе. А също така и защото не знам никакъв друг начин, по който да се държа.

– Опитвам се. Но се провалих. Аз съм пълна издънка.

Едва сдържам смеха си.

– Според теб колко време продължи халюцинацията ти, Трис?

– Представа нямам. Половин час?

– Три минути – казвам ù. – Ти се справи три пъти по-бързо, отколкото всички останали послушници. Може да си всичко друго, но не и издънка.

Може да си Дивергент – мисля си. Но тя не направи никаква промяна на симулацията си, затова... сигурно не е. Може би просто е много смела.

Усмихвам ù се.

– Утре ще се справиш още по-добре. Ще видиш.

– Утре ли?

Вече е по-спокойна. Слагам леко ръка на гърба ù, точно под раменете ù.

– Какво имаше в твоята първа халюцинация? – пита ме.

– Не беше „какво“, а „кой“ – отговарям и си мисля, че можех просто да ù кажа първото си препятствие от своята зона на страха, страха от височини, макар и тя да не ме попита точно това. Но когато съм около нея, не мога да контролирам думите си по начина, по който го правя около другите хора. Изричам неясни неща, защото само така мога да се спра да не издам нещо, докато умът ми е завладян от усещането за тялото ù. – Но това не е важно сега.

– Успя ли вече да преодолееш този страх?

– Още не. – Стигнали сме вратата на спалното помещение. Пътят до тук никога не е бил толкова кратък. Пъхам ръце в джобовете си, за да не сторя отново нещо по-глупаво с тях. – Може и никога да не успея.

– Значи, страховете така и не изчезват.

– Понякога наистина си отиват. Друг път нови идват на тяхно място. Но целта не е да премахнеш всичките си страхове. Това е непостижимо. Въпросът е да се научиш да контролираш страха си и да се освободиш от него, ето това е смисълът.

Тя кимва. Не знам по каква причина е дошла сред нас, но ако трябва да направя предположение, избрала е Безстрашните заради свободата тук. Аскетите щяха да задушат искрата у нея, докато не угасне. Безстрашните, въпреки всичките им недостатъци, са разпалили тази искра до огън.

– Така или иначе – казвам, – твоите реални страхове рядко съвпадат с онова, което се появява по време на симулацията.

– Какво искаш да кажеш?

– Наистина ли се страхуваш от врани? – усмихвам се. – Случвало ли се е, като видиш някоя от тях, да хукнеш с писъци?

– Не, май не.

Тя се приближава към мен. Чувствах се по-спокоен, докато между нас имаше по-голямо разстояние. Приближава се дори повече, мисля си само как да я докосна и устата ми пресъхва. Никога не си мисля по този начин за хората, за момичетата.

– Е, тогава от какво наистина ме е страх? – пита ме.

– Не знам – отговарям ù. – Това само ти можеш да кажеш.

– Не предполагах, че ще бъде толкова трудно да стана една от Безстрашните.

Благодарен съм, че вече има нещо друго, за което да мисля, нещо различно от това как да прокарам ръка по гърба ù.

– Доколкото знам, невинаги е било така. Говоря за това да станеш един от Безстрашните.

– Какво се е променило?

– Ръководството. Човекът, който контролира обучението, също така налага и стандартите в поведението на Безстрашните. Преди шест години Макс и останалите водачи са променили методите на обучение с цел състезателното начало да се засили. – Преди шест години бойната част била по-кратка и не включвала бой с голи ръце, а послушниците носели предпазно облекло. Основната цел била да си силен и умел, да се сприятелиш с другите послушници. Дори когато аз бях послушник, положението беше по-добро от сега. Неограничени възможности за послушниците да станат членове на кастата, както и прекратяване на боя, когато единият опонент се признае за победен. – Системата стана още по-брутална, защото според тях това щяло да изпита издръжливостта на хората ни. Но това промени приоритетите на Безстрашните като цяло. Бас ловя, че няма да се досетиш кое е новото протеже на нашите лидери.

Разбира се, че се досеща веднага.

– След като ти си бил първенецът във вашата група послушници, на кое място се класира Ерик?

– На второ.

– Значи, той е бил техният резервен вариант за ръководител. А ти си бил първият им избор.

Схватлива е. Не съм сигурен дали наистина съм бил първият им избор, но определено бях по-добрият вариант от Ерик.

– Какво те кара да мислиш така?

– Начинът, по който се държа Ерик по време на вечерята първия ден. Усещаше се някаква завист, въпреки че е постигнал всичко, към което се е стремил.

Никога не съм мислил за Ерик по този начин. Да е завиждал? За какво? Никога не съм му вземал нищо, никога не съм бил сериозна заплаха за него. Той е този, който преследваше Амар и който сега преследва мен. Но тя може би е права – може би никога не съм обръщал внимание колко разочарован е бил от факта, че при цялата си упорита работа е останал втори, и то след трансфер от Аскетите. А също и че Макс предпочиташе мен за лидерското място, след като Ерик е дошъл тук именно за него.

Тя избърсва лицето си.

– Личи ли, че съм плакала?

Въпросът ми прозвучава смешно. Сълзите ù изчезнаха почти толкова внезапно, колкото и се появиха, лицето ù отново е красиво, очите – сухи, а косата – гладка. Сякаш нищо никога не се е случвало – сякаш не е прекарала три минути завладяна от ужас. По-силна е от мен.

– Хм! – Надвесвам се по-близо до нея и на шега се преструвам, че изучавам лицето ù. Само че спира да бъде шега и вече съм толкова близо, че дъхът ни се смесва.

– Не, Трис – казвам и опитвам да използвам типичен за Безстрашните израз. – Изглеждаш силна като желязо.

Тя се усмихва леко. Същото правя и аз.

+ + +

– Хей – казва Зийк сънено, докато подпира глава на юмрука си. – Искаш ли да поемеш вместо мен? Буквално трябва да си залепя очите с тиксо, за да останат отворени.

– Съжалявам – отговарям му, – просто ми трябва компютър. Знаеш, че е само девет, нали?

Той се прозява.

– Уморявам се, когато съм толкова отегчен. Но пък смяната ми почти приключва.

Обичам контролния център нощем. Само трима души следят видеопотока и помещението е тихо, с изключение на боботенето на компютрите. През прозорците виждам единствено тънкия сърп на луната – всичко друго е тъмно. Трудно е да намериш покой в лагера на Безстрашните и това е мястото, където най-често мога да го сторя.

Зийк се връща към работата си. Сядам на един компютър през няколко места от него и обръщам екрана така, че да не се вижда от другите. Логвам се с фалшивия акаунт, който регистрирах преди няколко месеца, така че никой да не може да го проследи до мен.

Веднага след това отварям огледалната програма, която ми позволява да използвам компютъра на Макс от разстояние. Отнема ù известно време да заработи, но щом го прави, е все едно седя в офиса му и използвам неговата собствена машина.

Работя бързо и методично. Той кръщава директориите си с числа, така че не знам коя какво съдържа. Повечето са списъци с членове на Безстрашните или графици на събития. Отварям ги и ги затварям в рамките на секунди.

Разглеждам файловете все по-щателно, папка по папка, и най-сетне откривам нещо странно. Списък с припаси, които обаче не съдържат храна, платове или други неща, които бих очаквал да са част от обичайния живот на Безстрашните, – а оръжия, спринцовки и нещо, означено като Серум D2.

Хрумва ми само едно нещо, което би изисквало от Безстрашните да притежават толкова много оръжия: атака. Но срещу кого?

Отново оглеждам контролния център, а ударите на сърцето ми кънтят в главата ми. Зийк играе компютърна игра, която сам си е написал. Вторият оператор се е свлякъл на една страна и очите му са полузатворени. Третият лениво бърка със сламка водата в чашата си и зяпа през прозорците. Никой не ми обръща внимание.

Продължавам да отварям файлове. След няколко пропилени опита откривам карта. Означена е основно с отделни букви и цифри, затова в първия момент не разбирам на какво е.

Отварям карта на града от базата данни на Безстрашните, за да направя сравнение. Облягам се назад, щом осъзнавам върху кои улици е съсредоточена картата на Макс.

Секторът на Аскетите.

Атаката ще бъде срещу Аскетите.

+ + +

Разбира се, това трябваше да ми е станало ясно още от пръв поглед. Кого другиго Макс и Джанийн биха се занимавали да атакуват? Вендетата им винаги е била срещу Аскетите. Трябваше да съм го осъзнал още когато Ерудитите разпространиха историята за баща ми – чудовищния съпруг и родител. Единственото вярно нещо, което някога са писали, поне доколкото аз мога да преценя.

Зийк ме побутва с крак.

– Смяната свърши. Време за сън?

– Не – казвам. – Имам нужда от питие.

Той видимо се ококорва. Не всяка вечер решавам да зарежа своето стерилно уединено съществуване в името на малко Безстрашно глезене.

– Аз съм твоят човек за целта – заявява той.

Излизам от програмата, от акаунта си, от всичко. Опитвам се да загърбя и информацията за предстоящото нападение над Аскетите, докато не измисля какво да направя по въпроса, но това знание ме преследва по пътя към асансьора, през фоайето и надолу към дъното на Ямата.

+ + +

Излизам от симулацията с тежест в стомаха. Освобождавам се от жиците и се изправям. Трис все още се възстановява от чувството, че се дави, тръска ръце и диша дълбоко. Наблюдавам я за момент и се чудя как да кажа това, което трябва.

– Какво? – пита тя.

– Как успя да го направиш?

– Кое?

– Да счупиш стъклото.

– Представа нямам.

Кимвам и ù подавам ръка. Изправя се без проблеми, но избягва очите ми. Проверявам ъглите на стаята за камери. Има една на мястото, на което очаквам – точно срещу нас. Хващам Трис за лакътя и я извеждам от стаята, водя я някъде, където знам, че няма да бъдем следени – на мястото между две точки на наблюдение.

– Какво? – пита тя раздразнено.

– Ти си от Дивергентите – отговарям. Днес не съм особено любезен към нея. Снощи я видях заедно с приятелите ù при Бездната и липсата на преценка – или трезвеност – ме тласна да ù кажа, че е много хубава. Оттогава се безпокоя, че съм стигнал твърде далеч. А в момента се безпокоя дори повече, но по други причини.

Тя счупи стъклото. Тя е Дивергент. Тя е в опасност.

Тя се отпуска, опира се на стената и придобива почти убедителен небрежен вид.

– Какво е това Дивергенти?

– Не се прави на глупачка – пресичам я. – Още миналия път заподозрях нещо, но сега вече е очевидно. Ти манипулираш симулацията; ти си Дивергент. Ще залича данните. Ако не искаш да свършиш на дъното на Бездната обаче, трябва да измислиш как да го прикриваш по време на симулациите! А сега моля да ме извиниш.

Връщам се в стаята за симулации и затварям вратата зад гърба си. Съвсем лесно изтривам записа – няколко команди и готово, няма го. Проверявам повторно папката ù, за да се уверя, че единствените данни вътре са от първата ù симулация. Трябва да измисля начин да обясня къде е отишла информацията от тази. Нуждая се от добра лъжа, такава, на каквато Макс и Ерик наистина биха повярвали.

Бързо вадя джобното си ножче и разцепвам с него панелите, които покриват дънната платка на компютъра. После отивам до чешмичката в коридора и напълвам устата си с вода.

Когато се връщам в стаята за симулации, изплювам част от водата в дупката между панелите. Прибирам си ножа и започвам да чакам.

След минута или малко повече екранът потъмнява. Лагерът на Безстрашните се намира в пещера, пълна с течове... повреди, причинени от вода, се случват непрекъснато.

+ + +

Бях отчаян.

Изпратих съобщението по същия безкастов, когото използвах за куриер и предишния път, когато исках да се свържа с майка си. Уредих да се срещна с нея в последния вагон на влака, който минава покрай лагера на Безстрашните в десет и петнайсет. Предполагам, че тя знае как да ме намери.

Сядам с гръб, опрян на стената, обгръщам коленете си с ръка и гледам как градът преминава покрай мен. Нощните влакове не се движат толкова бързо, колкото дневните. По-лесно е да наблюдаваш как колкото повече се приближаваш към центъра на града, толкова повече се променят сградите, как стават по-високи и тесни, как стълбовете от стъкло се издигат в съседство с по-стари каменни конструкции. Като че ли един град се е наслоил върху друг, който от своя страна се е наслоил върху трети.

Когато вече съм в северната част на града, някой започва да тича успоредно на влака. Изправям се и се хващам за един от парапетите на стената, а Евелин влиза във вагона, обула Миротворски ботуши и облякла Ерудитска рокля и Безстрашно яке. Косата ù е прибрана назад и това кара строгото ù лице да изглежда още по-жестоко.

– Здравей – поздравява ме тя.

– Здрасти – отвръщам.

– Всеки път, когато те видя, си по-голям – казва тя. – Предполагам, че няма смисъл да се тревожа добре ли се храниш.

– Мога да кажа същото за теб – отговарям, – но по различни причини.

Знам, че не се храни добре. Тя е безкастова, а Аскетите не осигуряват толкова помощи, колкото обикновено, защото Ерудитите упражняват натиск върху тях.

Протягам се назад и вдигам раницата с консерви, която взех от склада на Безстрашните.

– Това е просто лека зеленчукова супа, но е по-добре от нищо – подавам ù я.

– Кой е казал, че имам нужда от помощта ти? – внимателно изрича Евелин. – Справям се съвсем добре, знаеш.

– Да, това не е за теб – казвам, – а за мършавите ти приятели. Ако бях на твое място, нямаше да отказвам храна.

– Не я отказвам – тя поема раницата. – Просто не съм свикнала да те е грижа. Малко прилича на подкуп.

– Чувството ми е познато – отговарям студено. – Кога за последно беше част от живота ми? Преди седем години?

Евелин въздъхва.

– Ако ме извика тук просто за да започнеш отново този спор, се боя, че не мога да остана дълго.

– Не, не те извиках заради това.

Всъщност изобщо не исках да влизам в контакт с нея, но бях наясно, че не мога да кажа на никого от Безстрашните какво съм научил за предстоящата атака срещу Аскетите – не съм сигурен доколко са лоялни към кастата си и политиката ù, – а трябваше да съобщя на някого. Последния път, когато говорих с Евелин, тя, изглежда, знаеше някои неща за града, които ми бяха неизвестни. Реших, че може би ще има представа как да ми помогне, преди да е станало твърде късно.

Това е риск, но нямам какво друго да сторя.

– Държах Макс под око – обяснявам. – Ти каза, че Ерудитите и Безстрашните се обединяват, и беше права. Планират нещо заедно... Макс и Джанийн, и кой знае още кой.

Разказвам ù какво видях на компютъра на Макс – списъците с припаси и картата. Разказвам ù също какво съм забелязал в отношението на Ерудитите към Аскетите, както и за начина, по който те тровят умовете на Безстрашните, като ги настройват срещу бившата ни каста.

Когато приключвам, Евелин не изглежда изненадана, нито дори помръкнала. Всъщност нямам представа как да изтълкувам изражението ù. Няколко секунди мълчи, а после казва:

– Видя ли някакъв знак кога ще се случи това?

– Не.

– Ами цифри? Каква сила възнамеряват да използват Безстрашните и Ерудитите? И откъде възнамеряват да я свикат?

– Не – отговарям разочаровано. – А и, честно казано, не ме е грижа. Независимо колко хора наберат, ще овършеят Аскетите за секунди – не е като да са обучавани да се пазят. Пък и не биха го направили и да знаеха как.

– Разбирах, че се готви нещо – вдига вежда Евелин. – Секторът на Ерудитите вече свети постоянно, което означава, че не се боят от неприятности с лидерите на града... което от своя страна е знак за нарастващото им отцепничество.

– Добре – казвам, – как ще ги предупредим?

– Кои?

– Аскетите! – разпалвам се. – Как ще предупредим Аскетите, че ще бъдат избити, как ще предупредим Безстрашните, че лидерите им заговорничат срещу съвета, как...

Спирам. Евелин е застанала с отпуснати край тялото ръце, лицето ù е спокойно и безучастно. Градът ни се променя, Тобиас. Това бяха думите ù, когато се видяхме отново за първи път. Скоро всеки ще трябва да избере страна и знам на коя ще искаш да бъдеш ти.

– Вече си знаела – изричам бавно и се боря да осъзная истината. – Знаела си, че планират нещо, и то не отскоро. Чакаш го. Разчиташ на него.

– Нямам възпираща ме привързаност към някогашната ми каста. Не искам те или членовете на която и да е друга каста да контролират повече града и хората в него – заявява Евелин. – Ако някой иска да извади враговете ми от строя вместо мен, ще го оставя да го направи.

– Не мога да повярвам – казвам. – Не всички там са Маркъс, Евелин. Те са беззащитни.

– Мислиш си, че са невинни – отговаря тя. – Не ги познаваш. А аз ги познавам. Виждала съм какви са в действителност. – Гласът ù е нисък, гърлен. – Как си мислиш, че баща ти успя да те лъже за мен през всичките тези години? Те знаеха, че не съм бременна, че никой не е викал лекар, че е нямало тяло. Но въпреки всичко ти казаха, че съм мъртва, нали?

Досега не се бях замислял. Нямало е тяло. Никакво тяло, но въпреки това всички онези хора седяха в къщата на баща ми през онази ужасна сутрин и на онова ужасно погребение следващата вечер. Преструваха се заради мен и заради останалата част от общността на Аскетите и с мълчанието си казваха: Никой никога не ни напуска. Защо би го сторил?

Не би трябвало да съм толкова изненадан, че бившата ми каста е пълна с лъжци, но предполагам, че в мен все още има остатъци детинска наивност.

Вече не.

– Помисли за това – продължава Евелин. – Дали всички онези хора – типът хора, които биха казали на едно дете, че майка му е мъртва, само и само да избегнат унижението, – са наистина тези, на които искаш да помогнеш? Или всъщност искаш да помогнеш да бъдат отстранени от властта?

Мислех си, че знам. Онези невинни Аскети, с постоянната им служба в името на другите и почтителните им кимания... те имат нужда да бъдат спасени.

Но онези лъжци, които ми причиниха скръб, които ме изоставиха сам с мъжа, който ме нараняваше – те трябва ли да бъдат спасявани?

Не мога да гледам към нея, не мога да ù отговоря. Чакам влакът да достигне перон и скачам, без да погледна назад.

+ + +

– Не го приемай погрешно, но изглеждаш ужасно.

Шона потъва в стола до моя и си слага таблата на масата. Имам чувството, че вчерашният ми разговор с майка ми е бил внезапен оглушителен шум и сега всеки друг звук е притъпен. Винаги съм бил наясно, че баща ми е жесток. Но съм смятал, че другите Аскети са невинни – дълбоко в себе си се мислех за слаб, задето ги напуснах. За предател на собствените си ценности.

Сега ми изглежда, че каквото и да реша, ще предам някого. Ако предупредя Аскетите за плановете за атака, които намерих в компютъра на Макс, ще предам Безстрашните. Ако не ги предупредя, ще предам бившата си каста повторно, но този път по много по-ужасен начин. Нямам избор, освен да взема решение, а от мисълта за това ми прилошава.

Преминах през днешния ден по единствения известен ми начин – станах и отидох на работа. Показах класирането, което се превърна в повод за известни спорове – от едната страна аз, защитаващ даването на допълнителни точки за подобрение, а от другата Ерик, настояващ за постоянство в оценяването. Отидох да ям и се понесох по течението, повтаряйки обичайните си действия, без да се замислям.

– Смяташ ли да ядеш нещо от това? – пита Шона, като сочи пълната ми чиния.

– Може би – вдигам рамене. Знам, че се кани да ме попита какво не е наред, затова я изпреварвам, като предварително сменям темата. – Как се справя Лин?

– Би трябвало да знаеш по-добре от мен – казва Шона. – Все пак виждаш страховете ù и всичко останало.

Резвам си малко от голямото парче месо пред себе си и започвам да го дъвча.

– Какво е усещането? – пита ме тя предпазливо, като повдига вежда към мен. – Имам предвид да виждаш всичките им страхове.

– Не мога да говоря с теб за страховете ù – отговарям. – Знаеш това.

– Това твое правило ли е, или правило на Безстрашните?

– Има ли значение?

Шона въздъхва.

– Понякога имам чувството, че изобщо не я познавам, това е.

Довършваме си яденето, без да проговорим отново. Ето това харесвам най-много у Шона – тя не изпитва необходимост да запълва празните пространства. Когато приключваме, излизаме заедно от столовата и Зийк ни вика откъм другата страна на Ямата.

– Хей! – Той увива един от пръстите си с лента. – Искате ли да идем да набием нещо?

– Да – отговаряме едновременно с Шона.

Тръгваме към тренировъчната зала, а Шона разказва на Зийк за седмицата си, прекарана на оградата.

– Преди два дни идиотът, с когото патрулирах, откачи и започна да се поти, че е видял нещо навън... Оказа се найлонова торбичка.

Зийк я прегръща през раменете, а аз прокарвам пръсти по кокалчетата си и се старая да не им заставам на пътя.

Когато приближаваме тренировъчната зала, ми се струва, че чувам гласове отвътре. Намръщен, изритвам вратата с крак. Вътре стоят Лин, Юрая, Марлийн и... Трис. Този сблъсък на световете малко ме стряска.

– Така си и знаех – шумът идва оттук – казвам.

Юрая се цели в мишената с един от пистолетите с пластмасови куршуми, които Безстрашните използват за забавление – наясно съм със сигурност, че не е негово притежание, така че вероятно е на Зийк, – а Марлийн дъвче нещо. Тя ми се ухилва и ми помахва, когато влизам.

– А то да се окаже моят брат идиот – обажда се Зийк. – Не ви е разрешено да сте тук след заниманията. Внимавайте, защото Фор ще каже на Ерик и тогава най-малкото ще ви скалпират.

Юрая прибира пистолета в колана си, без да постави предпазителя. Вероятно ще приключи с шев на задника, след като оръжието стреля в гащите му. Не му го споменавам.

Задържам вратата отворена, за да ги накарам да излязат през нея. На тръгване Лин ме пита:

– Нали няма да кажеш на Ерик?

– Не, няма – отговарям. Когато Трис минава покрай мен, слагам ръка на гърба ù между плешките ù. Дори не знам дали го правя съзнателно, или не. А и не ме е грижа.

Другите тръгват по коридора, забравили първоначалния ни план да прекараме времето си в тренировъчната зала още от мига, в който Зийк и Юрая започват да се карат, а Шона и Марлийн си поделят остатъка от кексче.

– Почакай за момент – казвам на Трис. Тя се обръща към мен с разтревожен вид и се опитвам да се усмихна, но точно сега ми е трудно да го направя.

Когато обявих резултатите в тренировъчната зала по-рано тази вечер, усетих напрежение – докато изчислявах точките за класирането, не ми хрумна да намаля тези на Трис, за да я предпазя. Щеше да е обида за уменията ù в симулациите да я поставя по-надолу в списъка, но тя може би щеше да предпочете обидата пред растящия разрив между нея и другите трансфери.

Но дори сега, когато е бледа и изтощена, а около ноктите ù има малки ранички и в очите ù се чете колебание, знам, че случаят не е такъв. Това момиче никога не би предпочело да бъде набутано в безопасната среда, никога.

– Мястото ти е точно тук, нали знаеш? – казвам ù. – Ти си една от нас. Скоро всичко ще свърши, така че просто се дръж, става ли?

Внезапно вратът ми се нагорещява и го почесвам, неспособен да срещна погледа ù, въпреки че го усещам върху себе си, докато мълчанието се разтяга.

Тогава тя преплита пръсти с моите и аз я зяпвам изненадан. Стискам ръката ù леко. Успявам да осъзная през умората и вълненията си, че макар и да съм я докосвал десетки пъти – винаги в моменти на умопомрачение, – това е първият път, когато тя отвръща на докосването ми.

В следващия момент тя се обръща и се затичва след другите, за да ги настигне.

А аз оставам сам в коридора и се хиля като идиот.

+ + +

Около час се опитвам да заспя, като се въртя под завивките в търсене на удобна поза. Сякаш някой е заменил матрака ми с ложе от камъни. Може би просто умът ми е твърде претоварен.

В крайна сметка се отказвам, обличам си якето, обувам се и отивам в Империята, както правя винаги когато не мога да заспя. Мисля си отново да премина през своята зона на страха, но през деня не се сетих да си набавя серум, а сега ще е трудно. Вместо това влизам в контролния център, където Гус ме поздравява с грухтене, а другите двама служители дори не ме забелязват.

Не се опитвам отново да проникна във файловете на Макс – имам чувството, че вече знам всичко, което ми е необходимо, а именно, че предстои нещо лошо и нямам представа дори дали да опитам да го спра.

Имам нужда да кажа на някого, имам нужда някой да сподели с мен тежестта на това знание и да ме посъветва какво да сторя. Но наоколо няма никого, на когото да доверя подобно нещо. Дори приятелите ми са родени и израснали сред Безстрашните – как да съм сигурен, че няма да се доверят безусловно на лидерите си? Няма начин.

По някаква причина в ума ми изниква лицето на Трис, открито, но непреклонно, когато ме хваща за ръката в коридора.

Минавам през видеопотока, като оглеждам улиците на града, а после се връщам в лагера на Безстрашните. Повечето коридори са толкова тъмни, че дори и да се намирах в тях, нямаше да мога да видя нищо. В слушалките си чувам единствено прилива на водата в Бездната и свирещия през пътеките вятър. Въздъхвам, подпирам главата си с ръка, наблюдавам сменящите се изображения и ги оставям да ме успокоят и тласнат в нещо като сън.

– Отивай си в леглото, Фор – казва Гус от другия край на залата.

Рязко се събуждам и кимвам. Ако не следя истински видеопотока, не е добра идея да съм в контролния център. Излизам от акаунта си и тръгвам към асансьора, примигвайки, за да се разсъня.

Докато пресичам фоайето, чувам писък, който идва някъде отдолу – откъм Ямата. Не е типичният за Безстрашните добродушен крясък, нито пък е писъкът на някого, който е изплашен, но доволен... по-скоро е специфичният звук, изразяващ ужас.

Затичвам се надолу към Ямата и по пътя ми се разпиляват малки камъчета. Дишам бързо и тежко, но равномерно.

Три високи силуета в тъмни дрехи стоят близо до парапета долу. Обиколили са четвърта по-малка мишена и въпреки че не мога да различа много оттук, лесно разпознавам битката, когато я видя. Тоест щях да я нарека битка, ако не бяха трима срещу един.

Един от нападателите се обръща, забелязва ме и побягва в обратната посока. Когато се приближавам, виждам как следващият вдига във въздуха мишената си и я провесва над Бездната.

– Хей! – изкрещявам.

Зървам руса коса, но не мога да различа нищо друго. Спускам се върху друг от нападателите – разпознавам Дрю по оранжево-червения цвят на косата – и го блъсвам в парапета. Удрям го по лицето веднъж, после втори и трети път, той се свлича в несвяст и го изритвам, без да мисля, не съм в състояние да мисля.

– Фор. – Гласът ù е тих и неравен и е единственото нещо, способно да ме достигне в този момент. Тя се държи за парапета и виси над Бездната като парченце стръв на куката на въдица. Другият, последният нападател, е изчезнал.

Дотичвам до нея, хващам я за раменете и я издърпвам и притискам към себе си. Тя заравя лице в рамото ми и сграбчва ризата ми с пръсти.

Дрю е в безсъзнание на земята и го чувам да ръмжи, докато я отнасям – но не в болницата, където другите ù преследвачи ще я потърсят, а в моя апартамент. Изблъсквам вратата, влизам и я полагам върху леглото. Прокарвам пръсти през носа и скулите ù, за да проверя за счупвания, после се навеждам и се заслушвам в пулса и дишането ù. Всичко ми се вижда нормално, стабилно. Дори цицината на главата ù не изглежда нещо особено, въпреки че е подута. Няма сериозни наранявания, но можеше и да има.

Когато се отдръпвам от нея, ръцете ми треперят. Не е сериозно ранена, но Дрю вероятно е. Дори не знам колко пъти го ударих, преди тя най-сетне да изрече името ми и да ме пробуди. И останалата част от тялото ми започва да трепери, но се уверявам, че под главата ù има възглавница, и излизам от апартамента, за да се върна при парапета край Бездната. По пътя се мъча да си припомня последните минути и да се сетя колко пъти ударих Дрю, а също и колко силно, но цялото нещо е изгубено в шеметния пристъп на гняв.

Чудя се дали и за него е било така – мисля си, докато си спомням дивия и безумен поглед в очите на Маркъс всеки път, когато се разгневеше.

Когато стигам до парапета, Дрю все още е там и лежи в странно смачкана поза. Хващам го за раменете и наполовина го нося, наполовина го влача към болницата.

+ + +

Когато се връщам в апартамента си, моментално влизам в банята, за да измия кръвта от ръцете си – няколко от кокалчетата ми са ожулени и разранени от сблъсъка с лицето на Дрю. Щом той беше там, другият нападател би трябвало да е бил Питър, но тогава кой беше третият? Не и Моли – силуетът беше твърде висок и едър. Всъщност има само един послушник с тези размери.

Ал.

Проверявам отражението си, сякаш има риск да видя нещо от Маркъс да ме гледа от огледалото. Устната ми е разцепена – дали Дрю не ми е отвърнал в някой момент? Няма значение, че не си спомням. Единственото, което е важно, е дали Трис диша.

Задържам ръцете си под хладната вода, докато не потича чиста, после ги подсушавам с кърпата и отивам до хладилника за плик с лед. Когато ù го донасям, осъзнавам, че е будна.

– Ръцете ти – изрича тя и това са смешни думи, толкова е глупаво да се тревожи за моите ръце, при положение че току-що е висяла над Бездната, държана за гърлото.

– Ръцете ми – отвръщам раздразнено – не са твоя грижа.

Надвесвам се над нея и пъхам плика с лед под главата ù, на мястото, където по-рано намерих онази цицина. Тя вдига ръка и леко докосва устната ми с връхчетата на пръстите си.

Никога не съм предполагал, че е възможно да усетиш нечий допир по този начин – като енергиен тласък. Пръстите ù са меки, любопитни.

– Трис – казвам, – аз съм добре.

– Как се озова там?

– Връщах се от контролния център. Чух писък.

– Какво им направи?

– Оставих Дрю в лазарета преди половин час. Питър и Ал избягаха. Дрю се кълне, че искали само да те сплашат. Поне предполагам, че това се опитваше да каже.

– Много ли е зле?

– Ще оживее. Но не мога да кажа в какво състояние ще бъде след това – изтърсвам.

Не трябва да ù позволявам да вижда тази ми страна, страната, която изпитва диво удоволствие от болката на Дрю. Не трябва изобщо да притежавам такава страна.

Тя се протяга и стиска ръката ми.

– Хубаво – казва.

Поглеждам я. Очевидно и тя има такава страна. Видях начина, по който гледаше, докато биеше Моли – сякаш ще продължи, независимо дали опонентката ù е в съзнание, или не. Може би двамата си приличаме.

Лицето ù се изкривява и тя започва да плаче. Обикновено когато някой започне да плаче пред мен, се чувствам притиснат, сякаш трябва да се спася от компанията му, за да мога да дишам. С нея не се чувствам така. Не се тревожа, че тя очаква твърде много от мен или че изобщо има нужда от нещо от мен. Надвесвам се над нея, за да сме на едно ниво, и за момент я наблюдавам внимателно. След това докосвам бузата ù и леко натискам оформящите се синини. Прокарвам палец по скулата ù. Кожата ù е топла.

Не мога да опиша с думи точно как изглежда, но дори и в момента, с лице, подуто и оцветено на места, в нея има нещо поразяващо, нещо, което не съм виждал досега.

В този момент съм готов да приема неизбежността на чувствата си, макар и не с радост. Трябва да говоря с някого. Трябва да се доверя на някого. И по някакъв начин знам, просто знам, че това е тя.

Ще трябва да започна, като ù кажа името си.

+ + +

Настигам Ерик на опашката за закуска и заставам зад него с таблата си, докато той си сипва бъркани яйца с дълга лъжица.

– Ако ти кажа, че снощи един послушник е бил нападнат от няколко други – заговарям го, – ще ти пропука ли изобщо?

Той избутва яйцата в единия ъгъл на чинията си и вдига рамене.

– Ще ми пропука, че инструкторът им не е способен да ги контролира – заявява той, а аз си взимам купичка мюсли. Забелязва разранените ми кокалчета. – Ще ми пропука, че това е втората атака под негово наблюдение... докато родените Безстрашни не дават вид да имат такива проблеми.

– Напрежението сред трансферите е по-високо по принцип, защото те не се познават предварително помежду си, не познават и кастата, освен това идват от различни места – отговарям. – А ти като техен лидер не си ли отговорен да ги държиш под контрол?

Той добавя няколко препечени филийки към яйцата си, навежда се към ухото ми и просъсква:

– Вървиш по тънък лед, Тобиас. Споровете с мен пред послушниците. „Загубеният“ запис от симулация. Очевидните ти пристрастия към послушниците с по-ниски резултати в класирането. Вече дори и Макс е съгласен с мен. Ако имаше нападение, не мисля, че щеше да е много доволен от теб, и едва ли щеше да възрази, ако предложех да бъдеш освободен от поста си.

– И тогава ти би останал без инструктор седмица преди края на инициацията.

– Ще я завърша сам.

– Мога да си представя какво ще настане под твоя зорък поглед – присвивам очи. – Дори няма да има нужда да гоним част от тях чрез класирането – ще си умират и ще се осакатяват самички.

– Ако не внимаваш, няма да ти се налага да си представяш нищо. – Той стига края на редицата с храната и се обръща с лице към мен. – Състезателната обстановка създава напрежение, Фор. В реда на нещата е това напрежение да бъде освобождавано някак. – Усмихва се леко и кожата между пиърсингите му се опъва. – Едно нападение би ни показало кои са силните и кои са слабите в реална ситуация, не мислиш ли? И по този начин няма да разчитаме единствено на резултатите от тестовете... в случай че такова нещо се случи.

Изводът е ясен: като оцеляла от нападението, Трис би била считана за по-слаба от другите послушници и оттук подходяща за елиминация. Ерик не би се занимавал да помага на жертвата, вместо това би препоръчал прогонването ù от Безстрашните, както стори с Едуард, преди той да напусне по собствено желание. Не искам Трис да бъде изпратена при безкастовите.

– Добре – казвам безгрижно. – В такъв случай е хубаво, че скоро не е имало нападения.

Сипвам малко мляко върху мюслито си и поемам към масата си. Ерик няма да стори нищо на Питър, Дрю или Ал, а аз също не мога, без да прекрача границата и да пострадам от последствията. Но може би няма нужда да се захващам с това сам. Поставям таблата си между Зийк и Шона и казвам:

– Трябва ми помощта ви за нещо.

+ + +

След като приключвам с обясненията за зоната на страха и послушниците са освободени за обяд, издърпвам Питър в стаята за наблюдение, намираща се точно до самата стая за симулации. Тук има два реда столове, подготвени за послушниците, когато ще чакат последния си тест. Зийк и Шона също са тук.

– Трябва да си поприказваме – обяснявам.

Зийк залита към Питър и го блъсва със застрашителна сила в бетонната стена. Питър си удря главата и потръпва.

– Хей, ти! – казва Зийк и Шона пристъпва към тях, като върти нож върху дланта си.

– Това пък какво е? – пита Питър, без да изглежда и леко притеснен дори когато Шона задържа ножа в ръка и го допира до бузата му. – Опитвате се да сплашите мен? – Подсмихва се подигравателно той.

– Не – отговарям, – опитвам се да отправя послание. Ти не си единственият тук, които има приятели, склонни да причинят малко щети.

– Не мисля, че на инструкторите им е разрешено да заплашват послушници. – Питър ме поглежда с разширени очи и може би щях да преценя погрешно по този поглед, че той е невинен, ако не бях наясно какво представлява в действителност. – Но ще трябва да питам Ерик... просто за да съм сигурен.

– Аз не те заплашвам – казвам. – Дори не те докосвам. И според кадрите от тази стая, които се виждат на екраните в контролния център, в момента ние дори не сме тук.

Зийк не успява да се сдържи и се ухилва. Това беше негова идея.

– Аз съм тази, която те заплашва – изръмжава Шона. – Още един изблик на насилие, и ще ти преподам урок по правосъдие. – Тя задържа ножа над окото му и го спуска бавно надолу, като леко натиска клепача му. Питър замръзва и едва диша. – Око за око. Синина за синина.

– Ерик може и да не го е грижа, че нападаш другите послушници – продължава Зийк, – но нас ни е грижа, а доста от Безстрашните са също като нас. Хора, които не смятат, че е редно да посягаш на другите от кастата си. Хора, които се вслушват в мълвата и я разпространяват светкавично. Няма да ни отнеме много време да им кажем що за червей си, нито пък на тях ще им коства кой знае какво, за да ти направят живота много, много сложен. Виждаш ли... сред Безстрашните, като ти лепнат една репутация, повечето са склонни да се придържат към нея.

– Ще започнем с всичките ти потенциални работодатели – казва Шона. – Началниците в контролния център са грижа на Зийк, аз пък ще поема шефовете на оградата. Тори познава всички в Ямата. Фор, ти си приятел с нея, нали?

– Да, така е. – Приближавам се до Питър и накланям глава настрани. – Ти може и да си способен да причиняваш болка, послушнико, но ние сме способни да превърнем живота ти в ад.

Шона маха ножа си от окото на Питър.

– Помисли си за това.

Зийк пуска блузата му и я приглажда все така усмихнат. По някакъв начин комбинацията от неговата лъчезарност и свирепостта на Шона е достатъчно странна, че да стане плашеща. Зийк помахва на Питър с ръка и тримата излизаме от стаята.

– Ти искаш при всички положения да говорим с хората, нали? – пита ме той.

– О, да – кимвам. – Непременно. И то не само за Питър, но и за Дрю и Ал.

– Ако той оцелее след инициацията, най-случайно ще го спъна и ще падне право в Бездната – казва Зийк с обнадежден глас и прави жест надолу с ръка.

+ + +

На следващата сутрин около Бездната са се струпали хора и всички са тихи и неподвижни въпреки привлекателната миризма на закуска, идваща от столовата. Не ми е нужно да питам за какво са се събрали.

Казвали са ми, че това се случва почти всяка година. Смърт. Внезапна, ужасна и напразна, също като тази на Амар. Тяло, изтеглено от Бездната като риба на въдичарска кука. Обикновено някой младеж, паднал случайно при изпълнението на безразсъдна каскада. Или пък съзнателно – нечий изтерзан ум, допълнително съсипан от мрака, напрежението и болката сред Безстрашните.

Не знам какво да изпитвам при тази повтаряща се смърт. Може би вина, че самият аз не съм съзрял болката. Или тъга, че някои хора не могат да намерят друг път за спасение.

Чувам името на загиналия, изречено някъде пред мен, и двете емоции ме поразяват едновременно.

Ал. Ал. Ал.

Мой послушник – той е моя отговорност и аз се провалих, защото бях твърде зает да се опитвам да заловя Макс и Джанийн, да обвинявам Ерик за всичко и да се тревожа за колебанията си относно предупреждаването на Аскетите. Всъщност не – истинската причина е, че се дистанцирах от послушниците, за да предпазя себе си. Сторих го именно когато трябваше да ги вадя от най-тъмните кътчета наоколо и да им показвам по-светлите – смеха с приятелите на скалите около Бездната, среднощните игри на „Осмели се“, морето от прегръдки след обявяването на класирането. Ето тези неща трябваше да им покажа – дори и да не му бяха помогнали, трябваше поне да опитам.

Сигурен съм за едно нещо: когато тази инициация приключи, на Ерик няма да му е никак трудно да ме отстрани от инструкторското място. Вече съм си отишъл.

+ + +

Ал. Ал. Ал.

Защо при Безстрашните всички мъртъвци стават герои? Защо имаме нужда да ги правим такива? Може би те са единствените, които можем да открием в една каста с покварени лидери, състезаващи се послушници и цинични инструктори. Мъртъвците могат да станат наши герои, защото няма опасност да ни разочароват по-късно, с времето образът им само ще се подобрява, докато забравяме все повече и повече за тях.

Ал беше несигурен и чувствителен, след това стана ревнив и жесток, а накрая си отиде. По-меки хора от Ал са оцелявали и по-сурови хора от него са умирали и за нищо от това няма обяснение.

Но Трис има нужда от такова, жадува за такова, виждам този копнеж, изписан на лицето ù. Или пък гняв. Или и двете. Не мога да си представя какво е да харесваш някого, после да го мразиш, а накрая той да си отиде, преди да успееш да осмислиш някое от тези чувства. Тръгвам след Трис, встрани от крещящите Безстрашни, защото съм достатъчно нахален да си въобразя, че мога да я накарам да се почувства по-добре.

– Трис? – казвам.

– Какво правиш тук? – пита ме тя огорчено. – Не трябва ли да отдаваш последна почит?

– Ами ти? – приближавам я.

– Не можеш да отдаваш почит на някого, когато не изпитваш към него подобно нещо. – Изненадан съм, че е способна да бъде толкова студена. Трис невинаги е мила, но рядко е високомерна по какъвто и да било повод. Отнема ù само секунда да поклати глава. – Не исках това да кажа.

– Аха, ясно.

– Това е пълен абсурд – разпалва се тя. – Ал се е хвърлил в Бездната, а Ерик обявява това за храброст?! Същият този Ерик, който те накара да мяташ ножове по Ал! – Лицето ù се изкривява. – Той не беше храбър! Ал беше депресиран и страхлив човек и за малко не ме уби! На това ли се отдава почит тук?

– А какво искаш да направи? – отговарям ù възможно най-меко. Тоест не особено меко. – Да го порицае ли? Ал е вече мъртъв. Той не може да ни чуе, прекалено късно е.

– Не става дума за Ал – заявява тя. – Става дума за всички ония, които сега стоят и слушат. Всички ония, за които да се хвърлят в Бездната, вече е възможен изход. И защо да не го направят, след като после ще ги мислят за герои? Защо да не постъпят като Ал, ако после имената им ще се помнят? – Разбира се, че става дума за Ал и тя го знае много добре. – Това е... – Напряга се, бори се със себе си. – Не мога... Такова нещо никога не би се случило при Аскетите! Нищо такова! Никога! Това място погълна и съсипа Ал и не ми пука, че като го казвам, може пак да бъда обявена за Дървена. Не ми пука!

Параноята ми е толкова дълбоко вкоренена в мен, че автоматично се обръщам към камерата на стената, маскирана като синя лампа точно над чешмичката. Хората в контролния център могат да ни видят и ако нямаме късмет, могат да решат точно в този момент и да ни чуят. Представям си ясно как Ерик обявява Трис за кастова предателка, а също и тялото ù на настилката край релсите...

– По-полека, Трис – казвам ù.

– Само това ли ще кажеш? – мръщи ми се тя. – Просто да го давам по-полека? Това ли е всичко?

Разбирам, че отговорът ми не е бил точно това, което е очаквала, но за някого, който току-що буйно е възнегодувал срещу безразсъдството на Безстрашните, тя определено се държи съвсем като една от тях.

– Да знаеш, че с нищо не си по-добра от Прямите! – заявявам. Те винаги приказват, без да мислят за последствията. Издърпвам я настрана от чешмичката и когато я приближавам, виждам как тъжните ù очи се взират в подземната река. Не мога да се сдържа, не и след като тъкмо е била нападната и кой знае какво щеше да ù се случи, ако не бях чул писъка ù. – Слушай внимателно, защото няма да повтарям! – Поставям ръце върху раменете ù. – Наблюдават те. Специално теб.

Спомням си как я гледаше Ерик, докато мятах ножове по нея. А също и въпроса му за изтритата информация за една от симулациите ù. Обясних, че е повреда от теч, а той отбеляза колко интересно е тя да се случи след по-малко от пет минути от края на симулацията на Трис.

– Разкарай се от мен! – казва тя.

Правя го незабавно. Не ми харесва да чувам гласа ù по този начин.

– И теб ли наблюдават?

Винаги са го правели и винаги ще го правят.

– Опитвам се да ти помогна, но ти не приемаш чужда помощ.

– Да, точно така. Твоята помощ – отговаря тя. – Като пронизваш с нож ухото ми, подиграваш ми се и ме овикваш най-много от всички останали, ми е от голяма помощ, няма що.

– Да ти се подигравам ли? Говориш за случая с ножовете? Тогава изобщо не ти се подигравах! – Клатя глава. – Само исках да ти припомня, че ако се провалиш, някой друг ще трябва да заеме мястото ти.

За мен това изглеждаше очевидно в този момент. Мислех си, че тъй като тя явно ме разбира по-добре от повечето хора, е схванала и това. Разбира се, че не е. Все пак не чете мисли.

– Защо? – пита ме.

– Защото... си от Аскетите – отговарям. – И... когато се жертваш за някой друг, в този момент си най-смела. На твое място щях повече да се постарая и да се престоря, че съм преодолял инстинкта си за жертвоготовност. Ако някои неподходящи хора го усетят... няма да е добре за теб.

– Защо? Каква е причината да се интересуват от моите намерения?

– Твоите намерения са единственото, което ги интересува. Опитват се да ти внушат, че за тях са важни делата ти, но изобщо не е така. Задачата им е не да действаш по определен начин. Те целят ти да мислиш по определен начин, за да могат да четат в теб като в отворена книга. И да не представляваш опасност за тях.

Опирам ръка на стената до главата ù и се надвесвам по-близо до нея, като си мисля за татуировката на гърба си. Не слагането ù ме направи кастов предател, а това, което означава за мен – бягство от тесногръдото мислене на която и да е каста, от мисленето, което отпъжда надалече различни мои страни и ме смалява само до една-единствена моя версия.

– Не разбирам защо ги интересува какво мисля, след като действам според техните изисквания – казва тя.

– Ти действаш по начин, по който са ти внушили, че искат от теб. Но какво става, когато природата ти на Аскет те подтикне да извършиш нещо различно, нещо, което те не желаят?

Колкото и да ми е симпатичен, Зийк е идеалният пример – роден Безстрашен, възпитан като Безстрашен, избрал да бъде Безстрашен. Мога да разчитам на него да подхожда към всичко по един и същи начин. Така е обучен още от рождението си. За него не съществуват различни варианти.

– Може да нямам нужда от помощта ти. Не ти ли е хрумвало подобно нещо? – Иска ми се да се разсмея при този ù въпрос. Естествено, че няма нужда от помощта ми. Кога изобщо е ставало дума за това? – Както ти е известно, аз не съм слаба и беззащитна. Мога и сама да се справя.

– Мислиш си, че първият ми инстинкт е да те защитя. – Надвесвам се малко по-близо до нея. – Защото си дребна, защото си момиче или пък защото си от Дървените. Но грешиш.

Дори още по-близо. Докосвам брадичката ù с пръсти и за момент си мисля за затягане на хватката.

– Първичният ми инстинкт е да те подложа на изпитание, което да те пречупи, за да разбера докъде стига твоят предел – изричам и това е странно, опасно признание. Не искам да я нараня, никога не съм искал и се надявам, че тя разбира, че нямам предвид това. – Но аз не се поддавам на този инстинкт.

– Защо именно това е първичният ти инстинкт?

– Страхът не те парализира – казвам, – той те кара да се пробудиш. Виждал съм го. Това е нещо забележително. – Очите ù по време на всяка симулация. Лед и стомана, син огън. Ниското и мъничко момиче с гордо изпънати рамене. Ходещо противоречие. Ръката ми се плъзва по челюстта ù и докосва шията ù. – Понякога просто ми се иска да те видя отново. Искам да те видя пробудена.

Ръцете ù се обвиват около кръста ми, тя се притиска към мен или ме придърпва към себе си, не мога да определя кое от двете. Ръцете ù се приплъзват по гърба ми и я искам по начин, по който не съм усещал досега, не просто като някакъв безсмислен физически инстинкт, а истинско, недвусмислено желание. Не за някого, а за нея.

Докосвам талията ù, косата ù. Това е достатъчно. Засега.

– Не е ли нормално да се разплача сега? – пита ме тя и ми отнема секунда да осъзная, че отново ми говори за Ал. Това е добре, защото, ако прегръдката я беше подтикнала към сълзи, щеше да ми се наложи да призная, че не разбирам абсолютно нищо от романтика. Което и сега може би е вярно. – Защо не мога? Има ли нещо сбъркано в мен?

– Мислиш ли, че разбирам нещо от сълзи? – Моите идват без покана и изчезват няколко секунди по-късно.

– Според теб щеше ли да е още жив, ако му бях простила?

– Не зная. – Опирам длан в бузата ù и пръстите ми достигат ухото ù. Наистина е малка. Не възразявам срещу това.

– Чувствам се така, сякаш съм виновна за всичко.

Аз също.

– Вината не е твоя. – Допирам челото си до нейното. Дъхът ù е топъл. Прав бях, това е по-добре, отколкото ако бях запазил дистанцията помежду ни. Много по-добре.

– Въпреки това трябваше да го направя. Трябваше да му простя.

– Възможно е. Може би всички ние имаше какво още да направим – казвам аз и след това, без да мисля, изплювам една Аскетска баналност. – Затова сега вината ни трябва да ни подсеща следващия път да се справим по-добре.

Тя се дръпва незабавно и аз изпитвам познатия импулс да я нагрубя, за да забрави какво съм казал и да не ми задава въпроси.

– От коя каста идваш, Фор?

Мисля, че знаеш.

– Това е без значение. Нали сега съм тук. Не е зле по-често да си го напомняш и ти.

Вече не просто ми е приятно да бъда близо до нея – това е единственото, което желая.

Искам да я целуна, но не сега е времето.

Притискам устни към челото ù и никой от нас не помръдва. От тук нататък няма връщане назад, не и за мен.

+ + +

Нещо, което тя каза, ме преследва цял ден. Такова нещо никога не би се случило при Аскетите.

Отначало просто си мисля, че тя не знае какво представляват в действителност.

Но аз греша и тя е права. Ал нямаше да загине при Аскетите, нито пък щеше да я нападне. Може и да не са изцяло добри, както аз някога вярвах – или исках да вярвам, – но също така определено не са и зли.

Виждам като отпечатана върху клепачите си картата на сектора им, която намерих в компютъра на Макс. Ако ги предупредя, ако не ги предупредя – и в двата случая съм предател... на едно или на друго нещо. Тъй че, ако лоялността е невъзможна, към какво се стремя вместо към нея?

+ + +

Отнема ми известно време да измисля план как да подходя към това. Ако тя беше нормално Безстрашно момиче, а аз – нормално Безстрашно момче, щях да я поканя на среща, да идем край Бездната и да се пофукам с познанията си за лагера на кастата. Но това ми изглежда твърде обикновено след нещата, които си казахме, и след като съм виждал най-тъмните кътчета на ума ù.

Може би това е проблемът – нещата са неравностойни, защото аз я познавам, знам от какво се бои, какво обича и какво мрази, а всичко, което тя знае за мен, е каквото съм ù споделил. А то е толкова неясно, даже незначително, защото имам проблем с уточненията.

Сега, след като вече знам какво трябва да направя, проблемът става самото му правене.

Включвам компютъра в стаята със зоната на страха и го настройвам на моята програма. Взимам от склада две инжекции със серума за симулацията и ги прибирам в малката черна кутия, която винаги използвам за тази цел. След това тръгвам към помещенията на трансферите, без да съм сигурен дали ще успея да я засека насаме за достатъчно дълго време, че да ù кажа да дойде с мен.

Но тогава я виждам да стои край парапета с Уил и Кристина, трябва да я повикам, но не успявам да го сторя. Луд ли съм да планирам да я пусна в главата си? Да ù позволя да види Маркъс, да научи името ми, да узнае всичко, което съм се старал да опазя скрито?

Отново тръгвам да се катеря покрай Ямата, а стомахът ми кипи. Стигам до фоайето, когато градските светлини наоколо започват да гаснат. Чувам стъпките ù по стълбите. Последвала ме е.

– Така и така си вече тук – казвам, все едно това се е получило случайно, което е нелепо, – може да влезеш вътре с мен.

– В зоната на страха ли?

– Да.

– Редно ли е да го правя?

– Серумът те свързва с програмата. Именно програмата определя през чия зона да те прекара. В момента е настроена за моята.

– Ще ми разрешиш ли да видя това?

Не мога да погледна към нея.

– Защо иначе да влизам вътре? – Стомахът ми ме заболява дори по-силно. – Искам да ти покажа нещо.

Отварям кутията и вадя първата спринцовка. Тя накланя глава и аз ù инжектирам серума, както винаги преди симулациите на страха. Но вместо да си инжектирам съдържанието на другата спринцовка, подавам на Трис кутията. Все пак това трябва да бъде моят начин да я изведа на среща.

– Никога досега не съм го правила – казва тя.

– Точно тук – посочвам ù мястото. Тя потреперва леко, когато забива иглата. Болката ми е позната и вече не ме притеснява. Вършил съм го твърде много пъти. Наблюдавам лицето ù. Няма връщане назад, няма връщане назад. Време е да проверим какво представляваме и двамата.

Хваща ме за ръката или аз я хващам за ръката и заедно влизаме в зоната на страха.

– Да видим дали ще разбереш защо ми викат Фор.

Симулацията започва.

Стаята се разтваря в широко и синьо небе и вече сме на покрива на сградата, обградени от блестящия на слънцето град. За момент е красиво, преди вятърът да задуха силно и безмилостно. Обгръщам раменете ù с ръка, защото знам, че на това място тя е по-стабилна от мен.

Затруднявам се да дишам, което тук е нормално за мен. Приливът на въздуха ме задушава, а височината ме кара да искам да се свия на топка и да се скрия.

– Сега трябва да скоча, нали? – казва тя и ми напомня, че не мога да се свия на топка и да се скрия. Трябва да се изправя срещу това сега.

Кимвам.

– На „три“, става ли?

Отново кимвам. Трябва просто да я следвам, това е всичко, което е необходимо да направя.

Преброява до три и когато се втурва напред, ме повлича със себе си. Сякаш тя е лодка, а аз съм котвата, която дърпа и двама ни надолу. Падаме и аз се боря с това усещане, ужасът крещи във всеки мой нерв, а после се оказвам на земята, притиснал ръка към гърдите си.

Трис ми помага да се изправя на крака.

– Какво е следващото?

Искам да ù кажа, че това не е игра. Че страховете ми не са вълнуващи приключения, през които тя трябва да премине. Но вероятно изобщо няма предвид подобно нещо.

– Това е...

Стените се появяват от нищото и удрят и двама ни в гръб, едновременно от двете посоки. Притискат ни по-близо един до друг, отколкото сме били някога.

– Тясно пространство – довършвам. По-лошо е от обикновено, защото тя е тук и диша половината въздух. Изръмжавам и се изгърбвам над нея. Мразя да съм тук. Мразя да съм тук.

– Ей! – обажда се тя. – Всичко е наред. Тук...

Придърпва ръката ми към себе си. Винаги съм си мислел, че е съвсем кльощава, без абсолютно нищо излишно по нея. Но талията ù е мека.

– За първи път се радвам, че съм толкова дребна – казва тя.

– Ммм-хм.

Тя ми говори как да се измъкнем. За стратегията в зоната на страха. След което издърпва долу и двама ни, за да смали кутията още повече, а после притиска гръб в гърдите ми и вече я обгръщам напълно.

– О, така е още по-зле – казвам, защото, когато нервността ми от това, че съм в кутията, се комбинира с нервността ми, че докосвам Трис, спирам да съм способен да мисля логично. – Това определено е...

– Шт! Прегърни ме.

Обвивам ръце около кръста ù и скривам лице в рамото ù. Ухае на сапуна на Безстрашните... сладко като ябълка.

Забравям къде се намирам.

Тя отново ми говори за зоната на страха и аз я слушам, но съм по-съсредоточен върху усещането за нея.

– Опитай се да забравиш къде се намираме – завършва тя.

– Да – раздвижвам устни край ухото ù, като се стремя да продължа да се разсейвам от страха, но освен това усещам, че не съм единственият, който се разсейва. – Това е лесно, нали?

– Знаеш ли, на повечето момчета би им харесало да са затворени натясно с някое момиче.

– Не и тия, които страдат от клаустрофобия, Трис!

– Добре де, добре. – Тя направлява ръката ми към сърцето си, точно под ключицата ù. Мога да мисля само за това какво искам и внезапно то не е да изляза от кутията. – Почувствай пулса ми. Усещаш ли го?

– Да.

– Чувстваш ли колко е равномерен?

Усмихвам се в рамото ù.

– Бърз е.

– Да, така е, но това няма нищо общо с кутията. – Естествено, че няма. – Всеки път, когато си поема дъх, дишай заедно с мен. Концентрирай се върху това.

Дишаме заедно, отново и отново.

– Защо не ми разкажеш откъде идва този страх? Може пък, като говорим за него, това да ни помогне... някак.

Имам усещането, че страхът вече трябваше да е отстъпил, но това, което тя прави, ме задържа на същото ниво на висока тревога, което не му позволява да се оттегли напълно. Опитвам се да се концентрирам върху мисълта откъде идва кутията.

– Хм... Става. – Ами, хайде, просто го направи. Кажи нещо, което е истина. – Този точно страх е от... моето приказно детство. От наказанията, които ми налагаха тогава. В тесния дрешник на горния етаж.

Затваряха ме в тъмното, за да мисля върху това, което съм направил. Беше по-добре от другите ми наказания, но понякога оставах вътре твърде дълго и отчаяно се нуждаех от чист въздух.

– Майка държеше само зимните ни палта в дрешника – казва тя. Глупави думи, предвид онова, което ù споделих току-що, но усещам, че просто няма представа какво друго да каже.

– Не искам... Всъщност не искам да говорим повече за това – казвам с пъшкане. Тя не знае какво да отвърне, а и не е възможно някой да знае, тъй като болката от детството ми е прекалено покъртителна, за да бъде понесена от друг. Пулсът ми отново се ускорява.

– Добре. Тогава... ще говоря аз. Питай ме нещо.

Вдигам глава. Досега концентрирането върху нея помагаше. Върху препускащото ù сърце и тялото ù, толкова близо до моето. Два скелета, покрити с мускули и преплетени един в друг, двама трансфери от Аскетите, които оставят колебливите флиртове настрана.

– Хубаво. Защо сърцето ти препуска така, Трис?

– Ами аз... почти не те познавам. – Мога да си представя намръщването ù. – Почти не те познавам, а съм натикана заедно с теб в някаква кутия, Фор. Според теб защо бие толкова бързо сърцето ми?

– Ако сега се намирахме в твоята зона на страха – питам, – мен щеше ли да ме има там?

– Не ме е страх от теб.

– Разбира се. Но не това питах.

Нямах предвид „Страх ли те е от мен?“, а „Достатъчно важен ли съм за теб, за да ме включиш в своята зона на страха?“.

Вероятно не. Права е, тя почти не ме познава. Но въпреки това сърцето ù продължава да препуска.

Разсмивам се и стените се разклащат и рухват, сякаш смехът ми ги е разтресъл и строшил. Нахлува свеж въздух. Поемам си дълбоко дъх и двамата се отделяме един от друг. Тя ме поглежда подозрително.

– Може би си родена за Прямите. Никак не те бива в лъжите – казвам ù.

– Предполагам, че резултатът от теста за установяване на наклонностите е достатъчно категорично доказателство.

– Резултатът от теста нищо не доказва.

– Какво се опитваш да кажеш? Резултатът от теста не е ли причината да избереш Безстрашните?

Вдигам рамене.

– Не точно. Аз...

Виждам нещо с крайчеца на окото си и се извръщам, за да го посрещна. Бледа безлична жена стои сама в другия край на стаята. Между нас има маса с пистолет на нея.

– Ти трябва да я убиеш – казва Трис.

– Всеки път.

– Но тя не е истинска.

– Изглежда като истинска. Чувствам я като истинска.

– Ако беше истинска, досега да те е убила.

– Добре. Просто... ще го направя. – Тръгвам към масата. – Този път... не е толкова зле. Паниката не е толкова голяма.

Паниката и ужасът не са единствените видове страх. Има по-неизмерими, по-ужасни. Опасенията и дълбоката тиха тревога.

Зареждам пистолета, без да мисля, задържам го пред себе си и я поглеждам в лицето. Безизразна е, сякаш знае какво се каня да направя и го приема.

Не е облечена в дрехите на никоя конкретна каста, но може и да е Аскет и да чака да я нараня по начина, по който те биха го сторили. По начина, по който ще го извършат, ако нещата се наредят според желанията на Макс, Джанийн и Евелин.

Затварям едното си око, за да се прицеля в мишената, и стрелям.

Тя пада и аз си мисля за побоя над Дрю, докато той не изпадна в несвяст.

Трис ме хваща за ръката.

– Хайде! Да вървим! Размърдай се!

Вече се намираме в осветен кръг, по чийто контур тъмна фигура влачи крака и само обувките ù са видими. И той пристъпва към нас... Маркъс с черните си очи-бездни, сивите си дрехи и късо подстриганата си сива коса, разкриваща очертанията на черепа му.

– Маркъс – прошепва тя.

Наблюдавам го. Изчаквам първия удар.

– Ето го момента, в който ще се досетиш за името ми.

– Това да не е... – Вече знае. И ще знае завинаги. Няма начин да я накарам да забрави, ако поискам. – Тобиас.

Доста отдавна никой не е изричал името ми по този начин – като откровение, а не като заплаха.

Маркъс започва да развива колана от юмрука си.

– Това е за твое добро – казва той и аз искам да изпищя.

Моментално се размножава и ни обгражда от всички страни, а коланите се влачат по белите плочки. Свивам се, прегърбвам се и чакам, чакам. Първият колан се отмята назад и аз потръпвам още преди да е ударил. Но той не го прави.

Трис стои пред мен с вдигната ръка, напрегната от главата до петите. Стиска зъби, а коланът е усукан около ръката ù. Тя го издърпва към себе си и замахва. Движението е толкова силно, че съм удивен от мощта му и от това с каква сила коланът удря Маркъс.

Той изкрещява на Трис и аз заставам пред нея. Този път съм готов. Готов съм да се бия.

Но моментът така и не настъпва. Зоната на страха избледнява и ни залива светлина.

– Това ли беше? – пита Трис, докато гледам мястото, на което Маркъс стоеше току-що. – Това ли са непреодолимите ти страхове? Защо имаш само четири... Аха. – Поглежда ме. – Ето защо ти викат така...

Опасявах се, че когато научи за Маркъс, ще ме гледа със съжаление и ще ме накара да се почувствам слаб, малък, празен.

Но тя видя Маркъс и погледна не към мен, а към него – с гняв и без страх. Накара ме да се почувствам силен, а не слаб. Достатъчно силен, за да отвърна на удара.

Стискам ръката ù при лакътя и я целувам бавно по бузата, като позволявам на кожата ù да прогори моята. Придърпвам я към себе си и я прегръщам.

– Ей! – прошепва тя. – Двамата заедно го направихме!

Прокарвам пръсти през косата ù.

– Ти ме преведе през всичко това – казвам ù.

+ + +

Водя я на скалите, където понякога късно вечер ходим със Зийк и Шона. Сядаме на един плосък камък точно над водата и пръските мокрят обувките ми, но не е кой знае колко студено, че да имам нещо против. Като всички послушници и тя е твърде концентрирана върху теста за установяване на наклонностите, а аз се затруднявам да говоря с нея за това. Мислех си, че когато разкрия една тайна, другите ще се изсипят подире ù, но осъзнавам, че откритостта е навик, който се създава с времето, а не ключ, който завърташ, когато ти скимне.

– Знаеш ли, не съм свикнал да говоря пред хората за тези неща. Даже пред приятелите си. – Наблюдавам тъмната вода и нещата, които носи тя – боклуци, изхвърлени дрехи, бутилки, плуващи като малки лодки на пътешествие. – Резултатите ми бяха съвсем предвидими. Аскет.

– О! – Тя се намръщва. – Но ти така или иначе избра Безстрашните?

– По необходимост.

– Защо трябваше да напуснеш?

Поглеждам настрани, несигурен, че съм способен да изрека причините, защото признаването им ме прави кастов предател, а също така и ме кара да се чувствам като страхливец.

– Трябвало е да избягаш от баща си – казва тя. – Затова ли не искаш да си един от водачите на Безстрашните? Ако приемеш, може пак да ти се наложи да се срещнеш с него.

Вдигам рамене.

– И заради това, и защото никога не съм се чувствал съвсем намясто сред Безстрашните. Не и откакто станаха такива.

– Но ти си... необикновен – заявява тя. Вдигам вежда към нея. Изглежда объркана. – По стандартите на Безстрашните, искам да кажа. Само четири страха е направо нечувано. Как е възможно да не си си на мястото тук?

Отново вдигам рамене. Колкото повече време минава, толкова по-странно ми изглежда, че моята зона на страха не е изпълнена със страхове като при всички останали хора. Доста неща ме правят нервен, неспокоен, карат ме да се чувствам неудобно... но когато се сблъскам с тях, съм способен да действам, никога не съм парализиран. А ако не внимавам, четирите ми страха биха ме парализирали. Това е разликата.

– Имам една моя теория, че между себеотрицанието и храбростта не съществува особена разлика. – Поглеждам към Ямата, която се извисява далеч над нас. Оттук виждам съвсем малко петънце от нощното небе. – Ако цял живот си бил възпитаван да пренебрегваш себе си, когато попаднеш в рискова ситуация, това се превръща в твой първичен инстинкт. Ето защо със същия успех мога да съм и един от Аскетите.

– Ясно. Аз пък напуснах Аскетите, защото не ми е в природата да се жертвам, колкото и да се стараех.

– Едва ли е точно така – усмихвам ù се. – Иначе излиза, че онова момиче, което се остави да мятат ножове по него, за да предпази приятеля си, и удари баща ми с колана, за да ме защити, не си била ти.

На тази светлина изглежда така, сякаш е дошла от друг свят. Очите ù са толкова светли, че все едно сияят в тъмното.

– Явно внимателно си ме наблюдавал, а? – казва тя, като че ли прочела мислите ми.

– Обичам да изучавам хората – отговарям лукаво.

– Май и ти си роден за Прям, Фор, лъжите изобщо не ти се удават.

Слагам ръка до нейната и се навеждам по-близо.

– Така да е. – Дългият ù тесен нос вече не е подут от нападението, устата ù също. – Наблюдавах те, защото ми харесваш. И... не ми викай Фор, става ли? Хубаво е да чуя пак името си.

За миг изглежда озадачена.

– Но ти си по-голям от мен... Тобиас!

Звучи толкова хубаво, когато тя го изрича. Като нещо, от което няма нужда да се срамувам.

– Вярно, тази огромна пропаст от две години между нас наистина е непреодолима, нали?

– Не се самоподценявам – продължава тя упорито, – но въпреки това, не го разбирам. Аз съм по-малка от теб. И не съм красива. Аз...

Разсмивам се и я целувам по главата.

– Не се преструвай! – казва тя и звучи като останала без дъх. – Знаеш, че е така. Е, не съм грозна, но определено не съм и красавица.

Думата „красавица“ точно в момента ми изглежда напълно безполезна, както и всичко, което изобразява тя. Нямам търпение за това.

– Така да бъде. Ти не си красавица. Е, и? – Докосвам с устни бузата ù и се опитвам да събера малко кураж. – Харесваш ми такава, каквато си. Ти си ужасно умна. Ти си смела. И въпреки че разбра за Маркъс... не ме гледаш така, сякаш съм недоудавено коте.

– Е – изтъква очевидното тя, – наистина не си!

Инстинктите ми ми показаха истината – тя безспорно заслужава доверие. Тайните ми, срама ми, името, което изоставих. И хубавите, и ужасните истини. Вече го знам.

Докосвам устните ù със своите. Очите ни се срещат, усмихвам ù се и я целувам отново, този път по-уверено.

Това не е достатъчно. Придърпвам я към себе си и пак я целувам. Тя също ме обвива с ръце и това все още не е достатъчно, но как би могло да бъде?

+ + +

Изпращам я до спалното помещение на трансферите с все още влажни от пръските на водата обувки. Тя ми се усмихва, докато преминава през прага. Насочвам се към апартамента си, но не отнема много време замаяното облекчение отново да отстъпи място на безпокойството. Някъде между момента, в който гледах как онзи колан се усуква около ръката ù в зоната ми на страха, и момента, в който ù казах, че себеотрицанието и храбростта често са едно и също нещо, взех решение.

Завивам зад следващия ъгъл, но не в посока на апартамента си, а в посока на стълбището, което води навън, точно покрай дома на Макс. Близо до неговата врата забавям ход, разтревожен, че стъпките ми са твърде шумни и ще го събудят.

Когато стигам върха на стълбите, сърцето ми препуска бясно. Точно в момента преминава влак и сребърната му стена улавя лунната светлина. Тръгвам под релсите в посока сектора на Аскетите.

+ + +

Трис дойде от Аскетите – част от присъщата ù сила идва от тях, всеки път, когато я призове, за да защити тези, които са по-слаби от нея. Не мога да спра да мисля за онези мъже и жени, които са като нея и които ще паднат под оръжията на Ерудитите и Безстрашните. Те може и да са ме лъгали, а аз – да съм им изневерил, избирайки новата си каста, на която може би пък изневерявам сега, но не желая да изневеря и на себе си. Защото аз, независимо част от коя каста съм, знам как да постъпя правилно.

Секторът на Аскетите е толкова чист – няма и боклуче по улиците, по тротоарите или по ливадите. Еднаквите сиви сгради са олющени на места – отдадените на себеотрицание хора не са ги ремонтирали, понеже секторът на безкастовите се нуждае отчаяно от материалите, но е чисто и това не се забелязва веднага. Улиците напомнят на лабиринт, но не съм отсъствал достатъчно дълго, че да забравя пътя към къщата на Маркъс.

Мисля си, че е странно колко бързо тя стана неговата къща вместо моята.

Може би не бива да му казвам – мога да уведомя някой друг от лидерите на Аскетите, но той е най-влиятелният, а и част от него все още е моят баща, който се опита да ме защити, защото съм Дивергент. Старая се да си припомня прилива на сила, който изпитах в зоната си на страха, когато Трис ми показа, че той е просто човек, а не чудовище... и че мога да му се опълча. Но сега тя не е с мен и се чувствам крехък, сякаш съм направен от хартия.

Вървя към къщата, а краката ми са сковани, като че нямат стави. Не чукам – не искам да събудя никой друг. Бръквам под изтривалката, вадя резервния ключ и си отварям входната врата.

Късно е, но лампата в кухнята все още е включена. В момента, в който влизам, той вече е станал и мога да го видя. Кухненската маса зад него е покрита с документи. Без обувки е – те са с развързани връзки върху килима в хола, – а очите му са помръкнали също като в кошмарите ми.

– Какво правиш тук? – Той ме оглежда от главата до петите. Чудя се какво толкова гледа, докато не си спомням, че нося черните дрехи на Безстрашните, както и характерните за тях тежки ботуши, а на врата ми има татуировка. Той се приближава малко и забелязвам, че съм висок колкото него и по-силен откогато и да било.

Никога от тук нататък не би могъл да ме победи.

– Вече не си добре дошъл в тази къща – заявява той.

– Аз... – Изправям се повече, но не защото той мрази лошата стойка. – Не ми пука! – Казвам и веждите му подскачат нагоре, като че съм го изненадал.

А може би наистина съм го направил.

– Дойдох да те предупредя – продължавам. – Открих нещо. Планове за атака. Макс и Джанийн ще нападнат Аскетите.

Той ме наблюдава за секунда, сякаш ме преценява, а после изражението му преминава в подигравателна усмивка.

– Макс и Джанийн ще нападнат – казва той. – Само двамата, въоръжени с малко симулационни инжекции? – Присвива очи. – Макс ли те изпрати тук? Станал ли си вече негов Безстрашен лакей? Какво, иска да ме стресне ли?

– Не ставай глупав. – Никога не бих му казал подобни думи, докато живеех в тази къща, но двете години съзнателно прихващане на речта на Безстрашните ги карат да излязат от устата ми по естествен начин. – Ако си подозрителен към Макс, си има причина и аз ти казвам, че тя е сериозна. В опасност си – всички вие сте в опасност.

– Осмеляваш се да дойдеш в къщата ми, след като предаде своята каста – отговаря той с нисък глас, – след като предаде своето семейство... и да ме обиждаш? – Поклаща глава. – Отказвам да бъда заплашван, за да правя това, което Джанийн и Макс искат от мен. И определено отказвам да бъда заплашван от собствения си син.

– Знаеш ли какво? – казвам. – Забрави. Трябваше да ида някъде другаде.

Насочвам се към вратата.

– Не смей да ми обръщаш гръб!

Сграбчва ме за ръката, хватката му е здрава. Поглеждам към нея и за миг се замайвам, сякаш съм напуснал тялото си и вече се отделям от момента, за да мога да го преживея.

Можеш да се бориш с него – мисля си, като си спомням начина, по който Трис му отне колана, за да го удари с него в моята зона на страха.

Освобождавам ръката си и съм твърде силен, че да успее да ме задържи. Но събирам кураж единствено за да си тръгна, а той не се осмелява да ме последва, не и при положение че съседите ще ни чуят. Ръцете ми треперят малко, затова ги прибирам в джобовете. Не чувам затварянето на вратата зад гърба си и знам, че ме наблюдава.

Не беше триумфалното завръщане, което си представях.

+ + +

Когато влизам в Империята, се чувствам виновен, сякаш Безстрашните се взират в мен от всички посоки и ме осъждат за стореното току-що. Опълчих се на лидерите на Безстрашните, но за какво? Заради човек, когото мразя и който дори не ми повярва? Не си струваше, изобщо не си струваше да бъда наречен кастов предател.

Поглеждам през стъкления под към Бездната в краката си. Водата е спокойна и тъмна, твърде далеч е, за да отрази лунната светлина. Преди няколко часа стоях тук и се канех да разкрия тайните си, които толкова се борех да опазя, на момиче, което едва познавам.

Тя беше достойна за вярата ми, въпреки че това не важи за Маркъс. Тя и майка ù, както и останалите от кастата, на която се уповава, продължават да са достойни да бъдат защитени. И точно това ще сторя аз.