ФОР

ТРАНСФЕРЪТ

Излизам от симулацията с вик. Устната ми пари и когато отмествам ръка от нея, по пръстите ми има кръв. Явно съм я прехапал по време на теста.

Безстрашната, която провежда теста ми за установяване на наклонностите – беше се представила като Тори, – ме поглежда странно, приглажда черната си коса назад и я връзва на кок. Ръцете ù са изрисувани с мастилени пламъци, лъчи светлина и ястребови криле.

– Докато се намираше в симулацията, осъзнаваше ли, че тя не е истинска? – пита ме Тори, след като изключва машината. Звучи небрежно, но е престорена небрежност, изработена с години практика. Разпознавам я, когато я видя. Винаги.

Внезапно ясно усещам пулса си. Точно това ми каза баща ми, че ще се случи. Обясни ми, че ще ме попитат дали по време на симулацията съм бил наясно, че съм в такава, инструктира ме и какво да им отговоря.

– Не – казвам. – Ако бях, мислите ли, че щях да си сдъвча устната?

Тори ме изучава няколко секунди, прехапва устни, а после изрича:

– Поздравления. Резултатът ти е образцов Аскет.

Кимвам, но усещам думата „Аскет“ като примка, затягаща се около гърлото ми.

– Не си ли доволен? – пита ме тя.

– Членовете на кастата ми ще бъдат.

– Не те питах за тях, а за теб. – Краищата на очите и устните на Тори се извиват надолу като натежали. Сякаш е тъжна за нещо. – В тази стая си в безопасност. Можеш да кажеш всичко, което искаш.

Още когато дойдох на училище тази сутрин, знаех какъв избор трябва да направя на теста за наклонностите си и какъв ще е резултатът от него. Избрах храната пред оръжието. Хвърлих се на пътя на кучето, за да спася малкото момиченце. Знаех, че след като направя този избор, тестът ще приключи и аз ще получа резултат Аскет. И не знам дали нямаше да избера други неща, ако баща ми не ме беше подготвил, ако не беше контролирал от разстояние всяка част от този тест. Така че какво бях очаквал? Каква каста бях искал?

Която и да е. Всяка друга, само не Аскетите.

– Доволен съм – заявявам решително. Не ме интересува какво твърди тя... в тази стая не съм в безопасност. Няма безопасни стаи, няма безопасни истини, няма безопасни за изричане тайни.

Все още усещам как зъбите на кучето се впиват в рамото ми, как разкъсват кожата ми. Кимвам на Тори и се отправям към вратата, но точно преди да изляза, ръката ù ме хваща за лакътя.

– Ти си този, който ще трябва да живее с избора си – казва ми тя. – Всеки друг ще го преживее и ще продължи нататък, независимо какво решиш. Но не и ти.

Отварям вратата и излизам навън.

+ + +

Връщам се в столовата и сядам на масата на Аскетите, сред хората, които едва ме познават. Баща ми не ми разрешава да идвам на повечето събирания на общността. Твърди, че ще причиня разрив и ще направя нещо, което да накърни репутацията му. Все ми е едно. По-щастлив съм в стаята си в тихата къща, отколкото обграден от почтителни и извиняващи се Аскети.

Последствието от постоянното ми отсъствие обаче е, че другите Аскети са предпазливи спрямо мен, смятат, че нещо не ми е наред, че съм болен или пък безсмъртен, или просто странен. Дори тези, които ми кимат за поздрав, избягват очите ми.

Сядам, обхващам с ръце коленете си и докато другите ученици преминават през своя тест за установяване на наклонностите, наблюдавам останалите маси. Тази на Ерудитите е покрита с различни неща за четене, но не всички на нея учат – просто го демонстрират, а очите им се връщат на изписаното всеки път, когато усетят, че някой ги наблюдава. Прямите говорят шумно както винаги. Миротворците се усмихват, смеят се, вадят храна от джобовете си и я раздават наоколо. Безстрашните са буйни и шумни, висят по масите и столовете, облягат се едни на други, бутат се и се дразнят взаимно.

Исках която и да е друга каста. Всяка, но не и своята, където всички вече са преценили, че не заслужавам вниманието им.

Най-сетне една жена от Ерудитите влиза в столовата и вдига ръка, за да въдвори ред. Аскетите и Ерудитите притихват на мига, но ù се налага да изкрещи „Тишина!“, за да бъде забелязана от Безстрашните, Прямите и Миротворците.

– Тестът за установяване на наклонностите приключи – казва тя. – Запомнете, че не ви е разрешено да обсъждате резултатите си с никого, дори със семействата и приятелите си. Изборната церемония ще се проведе утре в Цитаделата. Преценете си времето така, че да пристигнете поне десет минути преди началото ù. Свободни сте.

Всички се втурват към изхода, освен нашата маса – ние изчакваме останалите да излязат, преди изобщо да се изправим. Знам пътя, по който моите Аскети ще тръгнат – надолу по коридора и през централните врати към автобусната спирка. Могат да останат там повече от час, пропускайки всички останали хора да се качат преди тях. Не мисля, че ще съм в състояние да понеса още от тяхната тишина.

Вместо да ги последвам, се измъквам през една странична врата на тясната алея до училището. И преди съм минавал по този път, но обикновено съм го правил тихо, когато не съм искал да бъда видян или чут. Днес единственото, което искам, е да бягам.

Тичам до края на алеята и по празната улица, прескачам дупка в паважа. Широкото ми Аскетско яке плющи на вятъра, оставам го да се свлече от раменете ми, да се вее като знаме и накрая да падне. Навивам в движение ръкавите на ризата си до лактите и забавям скоростта, когато тялото ми вече не може да издържа на бързината. Имам чувството, че целият град профучава покрай мен размазан, а сградите се сливат. Чувам тропота на обувките си като звук, отделен от мен.

Накрая се налага да спра, мускулите ми горят. Намирам се в разрушения участък на безкастовите, който е между сектора на Аскетите, централите на Ерудитите и Прямите и общата ни територия. На всяка среща на кастата ни нашите лидери, обикновено говорейки чрез баща ми, ни увещават да не се боим от безкастовите и да се отнасяме към тях като към хора, а не като към разбити и изгубени създания.

Тръгвам по тротоара, за да мога да гледам през прозорците на сградите. През повечето време виждам стари мебели, стаите са празни и с боклуци на пода. Когато повечето жители на града са го напускали – би трябвало така да са сторили, предвид това, че настоящото население не може да напълни всичките му сгради, – явно никак не са бързали, защото пространствата, които са обитавали, са наистина чисти. Не са оставили нищо интересно след себе си.

Но щом преминавам покрай една ъглова сграда, забелязвам нещо вътре. Стаята зад прозореца е пуста като всички останали, но през вратата във вътрешността мога да видя проблясъците на горящи въглища.

Намръщвам се и спирам пред прозореца, за да проверя мога ли да го отворя. Отначало не помръдва, но аз го бутам напред и назад, докато не отскача нагоре. Напрягам тялото си, после и краката си и се изсипвам вътре с цялата си тежест. Лактите ми одраскват пода и ме заболяват.

В сградата мирише на сготвена храна, както и на дим и пот. Промъквам се към въглените и се ослушвам за гласове, които ще ме предупредят, ако безкастовите са тук, но наоколо е тихо.

В съседната стая прозорците са затъмнени от пластове боя и мръсотия, но през тях прониква малко светлина, ето защо успявам да различа навити постелки на пода из цялата стая и консервни кутии с остатъци от суха храна. В центъра на помещението има малка скара. Повечето въглища са изгорели, но един все още свети, което означава, че който и да е бил тук, е напуснал скоро. А ако съдя по миризмата и по изобилието от одеяла и консерви, са били доста хора.

Винаги са ме учели, че безкастовите живеят без общност, изолирани един от друг. А сега, докато гледам това място, се чудя защо изобщо съм вярвал на тези неща. Какво би ги спряло да си създават групи така, както го правим ние? В природата ни е.

– Какво правиш тук? – обажда се нечий глас и преминава през мен като електрошок. Завъртам се и виждам в съседната стая мръсен човек с бледо лице, който бърше ръцете си в дрипава кърпа.

– Аз просто... – Поглеждам към скарата. – Видях огън, това е всичко.

– О! – Мъжът натъпква края на кърпата в задния си джоб. Носи черни панталони на Прямите с кръпки от син Ерудитски плат, както и сива Аскетска риза, същата като моята. Тънък е като релса, но изглежда силен. Достатъчно силен, за да ме нарани, макар и да не мисля, че ще го стори.

– В такъв случай, благодаря – казва той. – Но тук нищо не гори.

– Виждам – отвръщам. – Какво е това място?

– Къщата ми – отговаря със студена усмивка. Един от зъбите му липсва. – Не знаех, че ще имам гости, затова не съм чистил.

Премествам поглед от него към разпилените консерви.

– Трябва доста да се мяташ насън, за да са ти необходими толкова много одеяла.

– Никога не съм срещал Дървен, който си пъха толкова много носа в работата на другите. – Той ме доближава и се смръщва. – Изглеждаш ми познат отнякъде.

Знам, че няма как да съм го срещал досега, не и предвид това къде живея – сред напълно еднакви къщи в най-еднообразния квартал, обграден от хора с еднакви сиви дрехи и еднакви късо подстригани коси. И тогава ми хрумва – колкото и да ме крие баща ми, той все пак е лидерът на съвета и един от най-изтъкнатите хора в града ни, а аз приличам на него.

– Съжалявам, че те обезпокоих – казвам с най-добрия си Аскетски глас. – Тръгвам си.

– Наистина те познавам – заявява мъжът. – Ти си синът на Евелин Итън, нали?

Настръхвам при името ù. Не съм го чувал от години, защото баща ми никога не го изрича и дори няма да реагира, ако го чуе. Усещането да бъда свързан с нея, дори и само чрез външна прилика, е странно – като да облечеш стара дреха, която вече не ти става.

– Откъде я познаваш? – Явно я познава добре, щом я вижда в лицето ми, което е по-бледо от нейното, а очите ми са сини, а не тъмнокафяви. Повечето хора не се вглеждат достатъчно, че да успеят да забележат всичките ни общи черти – дългите пръсти, гърбавите носове, правите смръщени вежди.

Той се поколебава.

– Понякога беше от доброволците Аскети. Раздаваше храна, одеяла и дрехи. Имаше лесно за запомняне лице. А и беше омъжена за един от лидерите от съвета. Не я ли знаеше всеки?

Има случаи, в които разбирам, че хората лъжат, само по начина, по който усещам допира на думите им до себе си – неудобни и погрешни. Същият начин, по който се чувства един Ерудит, когато чете граматически неправилно изречение. Както и да се бе запознал с майка ми, не беше защото някой път му е подала одеяло или чаша супа. Но аз толкова много копнея да чуя още нещо за нея, че не настоявам повече.

– Тя почина, нали знаеш? – казвам. – Преди години.

– Не, не знаех. – Ъгълчетата на устните му помръдват надолу. – Съжалявам да го чуя.

Чувствам се странно, стоейки на това влажно място, миришещо на човешки тела и пушек, сред тези празни консерви, подсказващи бедността и провала да се впишеш сред другите. Но тук има и нещо примамливо – свобода, отказ да принадлежиш към тези тиранични категории, които сме си създали, за да ни служат.

– Явно Изборната ти церемония е утре, като те гледам колко си притеснен – казва мъжът. – Каква каста ти казаха?

– Нямам право да споделям на никого – отвръщам автоматично.

– Аз съм никой – изтъква той. – Съвсем никой. Това е да си безкастов.

Продължавам да не отговарям нищо. Забраната да огласявам резултата от теста си за установяване на наклонностите или която и да е от тайните си, е част от калъпа, в който са ме вкарали и който всекидневно ме прави такъв, какъвто съм. Невъзможно е да променя това сега.

– Ах, момче, което следва правилата. – Като че ли е разочарован. – Майка ти веднъж ми каза, че имала чувството, че инерцията я е завела при Аскетите. Това бил пътят на най-малкото съпротивление. – Той вдига рамене. – Повярвай на думите ми, Итън, съпротивлението си струва.

Усещам гняв. Той не бива да ми говори за майка ми така, сякаш тя принадлежи на него, а не на мен, не бива да поставя под въпрос всичко, което си спомням за нея, просто защото евентуално веднъж го е нахранила. Изобщо не бива да ми говори – той е безкастов, изолиран... никой.

– Така ли? – казвам. – Виж докъде те е довело твоето съпротивление. Караш го на консерви в порутени сгради. Не ми изглежда хубаво. – Устремявам се към вратата, от която се беше появил мъжът. Знам, че някъде там ще намеря изход. Не ме интересува къде, стига да изляза бързо оттук.

Избирам си път, като внимавам да не стъпя върху някое от одеялата по пода. Щом стигам до коридора, мъжът казва:

– Предпочитам да се изхранвам от консерви пред това да бъда задушаван от някоя каста.

Не поглеждам назад.

+ + +

Когато стигам до вкъщи, сядам на прага и няколко минути вдишвам дълбоко от хладния пролетен въздух.

Макар и да не го знаеше, именно майка ми ме научи да си крада моменти като този, моменти на свобода. Наблюдавах я как си ги заделя, как се изплъзва през вратата по тъмно, когато баща ми вече е заспал, и се промъква обратно вкъщи, когато светлината едва е надникнала иззад сградите. Открадваше си такива моменти дори докато беше с нас – заставаше над мивката със затворени очи, толкова отдалечена от настоящето, че дори не ме чуваше, щом заговорех.

Но научих и още нещо, докато я наблюдавах – че свободните моменти си имат край.

Изправям се, изтръсквам парченцата цимент от сивите си панталони и отварям вратата. Баща ми седи на удобния си стол в хола, обграден от документи. Изпъчвам се в целия си ръст, за да не ме сгълчи, че ходя отпуснат. Тръгвам към стълбите. Може би ще ме остави да си ида незабелязан в стаята.

– Кажи ми за теста си за установяване на наклонностите – казва и ми посочва дивана.

Прекосявам стаята, като стъпвам внимателно върху купчина документи на килима, и сядам, където ми е посочил, точно на ръба на седалката, за да мога да се изправя бързо.

– Е? – Той си сваля очилата и се вглежда в мен с очакване. Чувам напрежение в гласа му, от онзи тип, което се натрупва при труден ден в работата. Трябва да бъда внимателен. – Какъв беше резултатът ти?

Дори не ми и хрумва да откажа да му отговоря.

– Аскет.

– И нищо друго?

– Не, разбира се, че не – намръщвам се.

– Не ме поглеждай с този поглед – казва той и навъсеното ми изражение изчезва. – Нищо странно ли не се случи на теста ти?

По време на теста знаех къде се намирам – знаех, че докато имам чувството, че съм в училищната столова, всъщност лежа, свързан с една машина чрез жици. Това беше странно. Но не искам да го обсъждаме сега, не и когато виждам напрежението, върлуващо в него като буря.

– Не – казвам.

– Не ме лъжи – отвръща той и ме сграбчва за ръката, а пръстите му се впиват в мен като менгеме. Не гледам в него.

– Не лъжа – настоявам. – Получих резултат Аскет, точно според очакванията. Жената едва ме погледна, когато си тръгвах. Честно.

Той ме пуска, а кожата ми пулсира на мястото, където ме е държал.

– Добре – казва. – Сигурен съм, че имаш какво да обмисляш. Трябва да си отиваш в стаята.

– Да, сър.

Изправям се и облекчен отново се насочвам натам.

– О – допълва той, – някои от колегите ми от съвета ще дойдат тази вечер, така че ще трябва да вечеряш по-рано.

– Да, сър.

+ + +

Преди слънцето да е залязло, си вземам храна от бюфета и хладилника – две хлебчета, сурови моркови, голямо парче сирене и ябълка, както и малко недоядено пиле без никакви подправки. Цялата храна има един и същи вкус – на прах и тесто. Задържам очите си приковани към вратата, за да не се сблъскам с някой от колегите на баща си. Няма да му хареса, ако още съм долу, когато дойдат.

Допивам чашата си вода, когато първият член на съвета се появява на прага, и бързо прекосявам хола, преди баща ми да стигне до вратата. Той изчаква с ръка на бравата и веждите му се повдигат, когато стигам до перилата. Посочва ми стълбите и аз ги изкачвам бързо, докато той отваря.

– Здравей, Маркъс. – Разпознавам гласа на Андрю Прайър. Той е един от най-близките приятели на баща ми от службата, което не означава нищо, защото никой не го познава истински. Дори и аз.

Поглеждам надолу към Андрю. Избърсва си внимателно обувките в изтривалката. Понякога виждам него и семейството му, идеална Аскетска единица – Натали и Андрю и синът и дъщеря им, които не са близнаци, но и двамата са две години след мен в училище – всички, движещи се спокойно по тротоара и кимащи почтително на минувачите. Натали организира всичките доброволчески акции на Аскетите. Майка ми трябва да я е познавала, въпреки че рядко присъстваше на събиранията на кастата, понеже предпочиташе да пази тайните си така, както и аз пазя своите – криейки се в къщата.

Андрю среща очите ми, аз се втурвам по коридора към стаята си и затварям вратата след себе си.

За всеки стаята ми би изглеждала чиста и семпла, каквато е стаята на всеки Аскет. Сивите ми чаршафи и завивки са изпънати плътно около матрака, а учебниците ми са наредени на идеална купчина върху шперплатовото ми бюро. Малката ракла, съдържаща няколко идентични комплекта дрехи, се намира до мъничък прозорец, който вечер допуска оскъден сноп светлина. През него мога да видя съседната къща, която е съвсем същата като тази, в която се намирам, само дето е на около метър и половина пї на изток.

Ако онзи мъж ми е казал истината за думите на майка ми, разбирам как инерцията я е довела до Аскетите. Мога да видя как същото се случва и с мен утре, когато застана с нож в ръката пред купелите със символите на кастите. Има четири касти, които не познавам и на които не вярвам, практикуващи обичаи, които не разбирам, и само една, която ми е позната, предсказуема и понятна. Ако избирането на Аскетите няма да ме доведе до живот на възторжено щастие, то поне ще ме отведе на удобно място.

Сядам на ръба на леглото си. Не, няма, казвам си и потискам мисълта, защото знам откъде идва – от онази моя детинска страна, която се страхува от мъжа, забавляващ хората в хола. От мъжа, чиито юмруци познавам по-добре от прегръдката му.

Уверявам се, че вратата е затворена, и подпирам бравата ù със стола си просто за всеки случай. После се навеждам до леглото и се протягам към куфара, който крия отдолу.

Майка ми ми го даде, когато бях малък, и каза на баща ми, че е за резервни одеяла. Но когато го сложи в стаята ми, не го беше запълнила с такива. Затвори вратата, докосна устни с пръст, постави го на леглото ми и го отвори.

В незаключения куфар имаше синя статуетка. Приличаше на течаща вода, но всъщност беше от стъкло – идеално чисто, шлифовано, безупречно.

– За какво служи? – попитах я тогава.

– Не служи за нищо очевидно – каза тя и се усмихна, но усмивката ù беше напрегната, сякаш се боеше от нещо. – Но може да докосва тук. – И тя посочи сърцето си. – Красивите неща понякога правят така.

Оттогава пълнех куфара с вещи, които другите хора биха сметнали за безполезни – стари очила без стъкла, изхвърлени дънни платки, запалителни свещи[1], жици, счупено гърло на зелена бутилка, ръждиво острие на нож. Не знам дали майка ми би ги нарекла красиви, нито дали дори аз бих го направил, но всяко от тях ме поразяваше по същия начин, по който и статуетката – като нещо тайно и ценно, дори само защото е пренебрегвано.

Вместо да си мисля за резултатите от теста за установяване на наклонностите, вземам предметите един по един и ги прехвърлям в ръцете си – по този начин вече съм запаметил всяка частица от тях.

+ + +

Събуждам се от стъпките на Маркъс в коридора, точно пред стаята ми. Лежа на леглото си с всичките предмети, разпилени около мен. Стъпките му се забавят, когато се приближава до вратата ми, и аз грабвам запалителните свещи, парчетата от дънни платки и жиците, хвърлям ги обратно в куфара, заключвам го и пъхвам ключа в джоба си. В последната секунда, когато бравата на вратата се завърта, осъзнавам, че скулптурата все още е навън, скривам я под възглавницата си и плъзвам куфара под леглото.

След което се хвърлям напред към стола и го издърпвам изпод бравата, за да може баща ми да влезе.

Когато го прави, оглежда с подозрение стола в ръцете ми.

– Какво правеше тук? – пита. – Да не се опитваш да ме задържиш навън?

– Не, сър.

– Това е вторият път, когато ме излъга днес – казва Маркъс. – Не съм отгледал син лъжец.

– Аз... – Не мога да измисля и едно нещо, което да отвърна, затова просто си затварям устата и занасям стола до бюрото си, където му е мястото... точно до идеалната купчина учебници.

– Какво не искаше да видя, че правиш тук?

Хващам се здраво за облегалката на стола и се вторачвам в книгите си.

– Нищо – казвам тихо.

– Това е третата лъжа – заявява той с тих, но твърд глас. Тръгва към мен, а аз отстъпвам назад инстинктивно. Но вместо да се пресегне към мен, той се навежда, вади куфара изпод леглото и се опитва да го отвори. Не поддава.

Страхът ме прорязва като острие. Стисвам края на ризата си, но не усещам пръстите си.

– Майка ти твърдеше, че това е за одеяла – казва той. – Че нощем ти става студено. Но винаги съм се чудел защо, ако продължава да има одеяла вътре, го държиш заключен?

Баща ми протяга ръка към мен с обърната нагоре длан и повдига вежди. Знам какво иска – ключа. И аз трябва да му го дам, защото умее да разбира кога го лъжа, умее да вижда всичко в мен. Бръквам в джоба си и му подавам ключа. Сега вече не усещам и дланите си и започвам да дишам плитко, точно по онзи начин, по който винаги го правя, когато знам, че той е напът да експлодира.

Затварям очи, когато отваря куфара.

– Какво е това? – Ръцете му нехайно преминават през съкровищата ми и ги разпиляват на всички страни. Вади ги едно по едно и ги бута към мен. – За какво ти е това или това, или...!

Отново и отново потръпвам, без да мога да отговоря. Не ми трябват за нищо, нито едно от тях.

– Това вони на себеугаждане! – изкрещява той и избутва куфара от леглото, а съдържанието му се разпилява по пода. – И трови тази къща със себелюбие!

Вече не усещам и лицето си.

Ръцете му се сблъскват с гърдите ми. Препъвам се назад и се удрям в раклата. Той връща ръката си обратно към лицето си, за да ме удари отново, и аз изричам със стегнато от страх гърло:

– Изборната церемония, татко!

Той застива с вдигната ръка, а аз се снишавам, свивам се до раклата с прекалено размазан поглед, за да я фокусирам. Обикновено се старае да не натъртва лицето ми, особено за дни като утрешния, когато толкова много хора ще се взират в мен и ще наблюдават как избирам.

Той спуска ръка и за момент решавам, че буйството му е свършило, че гневът му се е уталожил. Но тогава казва:

– Добре. Стой тук.

Хлътвам до раклата. Не ми и минава през ума, че ще излезе, ще премисли нещата и ще се върне, за да се извини. Той никога не прави така.

Ще се върне с колан и резките, които ще остави в гърба ми, лесно ще бъдат скрити от ризата и от послушното ми изражение на Аскет.

Обръщам се и тръпка разтърсва цялото ми тяло. Сграбчвам ръба на раклата и чакам.

+ + +

Тази нощ спя по корем, а болката пронизва всяка моя мисъл за изпочупените ми неща по пода. След като не спря да ме бие до момента, в който се наложи да натъпча юмрук в устата си, за да потисна пищенето, той стъпка всеки предмет, докато не го строши или смачка до неузнаваемост, а после хвърли куфара по стената и капакът се откъсна от пантите.

Мисълта изплува: Ако избереш Аскетите, никога няма да се отървеш от него.

Притискам лицето си към възглавницата.

Но не съм достатъчно силен, за да устоя на Аскетската инерция, и страхът ме тегли надолу по пътя, който баща ми е начертал за мен.

+ + +

Следващата сутрин вземам студен душ, но не за да пестя ресурсите, както учат Аскетите, а защото той вцепенява гърба ми. Бавно обличам широките си познати сиви дрехи и се изправям пред огледалото в коридора, за да подстрижа косата си.

– Дай на мен – казва баща ми от другия край на коридора. – Все пак днес е денят на твоята Изборна церемония.

Оставям самобръсначката на ръба на плъзгащия се панел и се опитвам да изправя рамене. Той застава зад мен и аз отмествам очи, когато самобръсначката започва да жужи. Има само една степен на настройка на острието, само една приемлива за Аскетите дължина на косата. Потръпвам, когато пръстите му стабилизират главата ми, и се надявам да не види това, да не усети как дори и най-лекият му допир ме ужасява.

– Знаеш какво да очакваш – казва той. Покрива едното ми ухо с ръка, когато прокарва самобръсначката над него. Днес се опитва да предпази ухото ми от порязване, а вчера ме преби с колан. Тази мисъл ми действа като отрова. Почти е забавно. Почти ми се иска да се разсмея. – Ще застанеш на мястото си, а когато чуеш името си, ще излезеш напред, за да вземеш своя нож. След което ще се порежеш и ще пуснеш кръвта си да покапе в правилния купел. – Очите ни се срещат в огледалото и той се насилва да се усмихне леко. Докосва рамото ми и осъзнавам, че вече сме горе-долу с еднакъв ръст и еднакво тегло, въпреки че продължавам да се чувствам толкова по-малък. Той добавя внимателно: – Ножът ще те нарани само за малко. После изборът ти ще бъде направен и всичко ще приключи.

Чудя се дали изобщо си спомня какво се случи снощи, или вече го е натикал в някое друго чекмедже на ума си, където пази чудовищната си половина отделена от бащинската си половина. Но аз нямам тези чекмеджета и мога да видя различните му самоличности, наслоени една върху друга – чудовище, баща, човек, политически лидер от съвета, вдовец.

И внезапно сърцето ми започва да блъска толкова силно в гърдите ми, лицето ми става толкова горещо, че едва успявам да издържа.

– Не се тревожи как ще устоя на болката – казвам. – Имам доста голяма практика.

За секунда очите му в огледалото стават като остриета и силният ми гняв изчезва, заменен от познатия страх. Но всичко, което баща ми прави, е да изгаси самобръсначката, да я постави върху панела и да слезе по стълбите, оставяйки ме да избърша отрязаната коса от раменете и врата си, да я измета и да прибера самобръсначката в чекмеджето му в банята.

После се връщам в стаята си и се взирам в изпочупените предмети на пода. Внимателно ги събирам на купчинка и парче по парче ги изхвърлям в кошчето до бюрото си.

Изправям се нестабилно на крака. Треперят.

В този момент, докато гледам оскъдния живот, който съм си устроил тук, както и унищожените останки от малкото, което съм притежавал, си мисля, че трябва да се махна.

Това е силна мисъл. Усещам мощния ù звън в себе си, сякаш звън на камбана. Затова отново се връщам към нея. Трябва да се махна.

Отивам до леглото и пъхам ръка под възглавницата, където статуетката на мама все още е в безопасност и сияе в синьо на утринната светлина. Слагам я на бюрото си до купчината книги и напускам стаята си, като затварям вратата след себе си.

Долу съм твърде нервен, за да ям, но натъпквам парче препечена филийка в устата си, та баща ми да не ми задава въпроси. Няма от какво да се безпокоя. Сега той се преструва, че не съществувам, преструва се, че не потръпвам всеки път, когато се наложи да се наведа, за да вдигна нещо.

Трябва да се махна. Това вече е напев, мантра, едничкото останало ми нещо, за което да се задържа.

Той приключва с четенето на новините, които Ерудитите издават всяка сутрин, аз приключвам с миенето на съдовете си и заедно излизаме от къщата, без да си говорим. Вървим по тротоара, той поздравява съседите ни с усмивка и както винаги всичко е в идеален ред за Маркъс Итън... всичко, освен собствения му син. Освен мен – аз не съм. Аз не съм в ред, аз съм в постоянен безпорядък.

Но днес съм доволен от това.

Качваме се в автобуса и стоим прави, за да дадем възможност на другите да седят – идеална картинка на почтителността на Аскетите. Наблюдавам как останалите се качват – Прями момичета и момчета с големи усти, Ерудити със замислени погледи. Наблюдавам как Аскетите стават и им отстъпват седалките си. Днес всички отиваме на едно и също място – в Цитаделата, черния стълб в далечината, чиито два шпила пронизват небето.

Докато влизаме през входа, баща ми поставя ръка на рамото ми и предизвиква у мен вълна от болка, която преминава през цялото ми тяло.

Трябва да се махна.

Това е отчаяна мисъл и докато изкачвам стъпалата към етажа, на който ще се проведе Изборната церемония, с всяка измината крачка болката само я пришпорва – трябва да се махна. Боря се за въздух, но не заради болящото ме тяло, а заради нерешителното си сърце, което става все по-силно с всяка следваща секунда. Зад мен Маркъс бърше капките пот от челото си и всички Аскети притварят устни, за да не дишат твърде шумно и да не изглежда така все едно се оплакват.

Вдигам очи към стълбите пред себе си и съм изпълнен с ентусиазъм от тази мисъл, от тази нужда, от този шанс да избягам.

Стигаме до етажа и всички спираме, за да си поемем въздух, преди да влезем. Стаята е мрачна, прозорците са затъмнени, столовете са наредени в кръг около купелите, в които има стъкло, вода, камъни, живи въглени и пръст. Откривам мястото си между момиче от Аскетите и момче от Миротворците. Маркъс застава пред мен.

– Знаеш какво да правиш – заявява той и като че ли го казва по-скоро на себе си, отколкото на мен. – Знаеш кой е правилният избор. Знам, че знаеш.

Просто поглеждам към нещо встрани от очите му.

– Ще се видим скоро – казва ми.

Отива при групата на Аскетите и сяда на предния ред с няколко други членове на съвета. Постепенно хората запълват залата – тези, които ще правят избора си, са по края ù, а останалите са седнали на столовете в средата. Вратите се затварят и за момент настъпва тишина, докато представител на съвета от страна на Безстрашните се придвижва към подиума. Името му е Макс. Той опира ръце на ръба на трибуната и оттук виждам, че кокалчетата му са ожулени.

Дали в кастата на Безстрашните се учат да се бият? Би трябвало.

– Добре дошли на Изборната церемония – казва Макс, а дълбокият му глас лесно изпълва залата. Не му е необходим микрофон, говори толкова високо, че думите му проникват в черепа ми и обвиват мозъка ми. – Днес ще избирате своята каста. До този момент сте следвали пътя на родителите си, правилата на родителите си. Днес ще откриете своя собствен път и ще си създадете своите собствени правила.

Ясно си представям как баща ми презрително свива устни при тази толкова типична за Безстрашните реч. Познавам навиците му така добре, че едва не правя същото, въпреки че не споделям неговото отношение. Нямам определено мнение за Безстрашните.

– Преди много време предците ни осъзнали, че всеки един от нас, всеки отделен човек е отговорен за злото, което съществува в света. Но те не достигнали до съгласие точно какво е това зло – продължава Макс. – Едни казали, че то е нечестността...

Мисля си за лъжите, които съм изричал година след година, за тази синина или онази рана, за всичко, което съм премълчавал, за да запазя тайните на Маркъс.

– Други – че е невежеството, трети – че е агресията...

Мисля си за спокойствието в овощните градини на Миротворците, за свободата от жестокостта и насилието, която ще намеря там.

– Някои казали, че себелюбието е причината.

„Това е за твое добро“, каза Маркъс преди първия удар. Сякаш да ме бие бе акт на саможертва. Сякаш и него го боли, докато го прави. Само че не го видях да куца из кухнята тази сутрин.

– А последната група заявила, че вината е в малодушието.

Откъм Безстрашните прозвучават няколко подсвирвания, а останалите от кастата им се разсмиват. Мисля си за страха, който снощи ме погълна, докато не станах неспособен да чувствам, да дишам. Мисля си за годините, през които той ме е превръщал в прах под подметките на баща ми.

– Ето така сме достигнали до своите касти: Прями, Ерудити, Миротворци, Аскети и Безстрашни. – Макс се усмихва. – В тях ние намираме своите администратори и учители, съветници, лидери и защитници. В тях откриваме своето чувство за принадлежност и самия си живот. – Той прочиства гърлото си. – Достатъчно по темата. Да се захващаме. Идвайте насам, вземайте своя нож, а после правете своя избор. Пръв е Зелнър, Грегъри.

Явно болката ще ме последва от стария ми живот в новия – с нож, прорязващ дланта. И все пак дори тази сутрин аз все още не знаех коя каста ще избера за убежище. Грегъри Зелнър задържа кървящата си ръка над купела с пръстта и избира Миротворците.

Миротворците ми изглеждат очевиден избор за убежище със своя спокоен живот и сладко ухаещи овощни градини. Сред тях ще открия онзи прием, за който съм копнял през целия си живот, той ще ми помогне да се почувствам стабилен, да се възприема такъв, какъвто съм.

Но докато гледам седящите Миротворци в жълтите им и червени дрехи, виждам едни цялостни и изцерени хора, които са способни да се усмихват един на друг, да се подкрепят един друг. Те са твърде идеални, твърде мили за човек като мен, който е тласкан от яростта и страха.

Церемонията тече твърде бързо.

– Роджърс, Хелена.

Тя избира Прямите.

Знам какво се случва по време на инициацията на Прямите, веднъж дочух слухове в училище. Там ще трябва да разкрия всяка своя тайна, да я изкопча с нокти от себе си. Ще трябва да се одера жив, за да се присъединя към кастата им. Не, не мога да направя това.

– Лъвлейс, Фредерик.

Фредерик Лъвлейс, целият облечен в синьо, порязва дланта си и позволява на кръвта да потече във водата на Ерудитите, която става един нюанс по-розова. Уча се достатъчно лесно за тази каста, но пък и добре се познавам, за да съм наясно, че съм прекалено избухлив и емоционален за подобно място.

Докато се усетя, и вече е изречено и името на момичето от Аскетите, седящо до мен.

– Еразмус, Ан.

Ан, поредният човек, който никога не ми каза повече от няколко думи, се препъва напред и извървява пътеката до подиума на Макс. Приема ножа с разтреперани ръце, порязва дланта си и я задържа над купела на Аскетите. За нея е лесно. Няма от какво да бяга, има пред себе си само добре посрещаща я любезна общност, към която да се завърне. А и освен това никой от Аскетите не е правил трансфер от години. Според статистиките на Изборните церемонии това е най-лоялната каста.

– Итън, Тобиас.

Вървейки по пътеката към купелите, не се чувствам нервен, въпреки че все още не съм избрал своето място. Макс ми подава ножа и аз свивам пръсти около дръжката. Тя е гладка и студена, а острието е чисто. Нов нож за всеки човек, както и нов избор.

Докато се придвижвам към центъра на помещението, към центъра на купелите, минавам покрай Тори, жената, която проведе моя тест за установяване на наклонностите. „Ти си този, който ще трябва да живее с избора си“, ми каза тя. Косата ù е вързана назад и виждам татуировката, тръгваща от ключицата и обхващаща врата ù. Очите ù докосват моите със странна сила и аз също се взирам решително в тях, докато заемам мястото си сред купелите.

С какъв избор ще мога да живея? Не Ерудит и не Прям. Не Аскет, мястото, от което се опитвам да се махна. Дори не и Миротворец, защото съм твърде разбит за там.

Истината е, че искам моят избор да прониже с нож сърцето на баща ми, да му донесе толкова болка, смущение и разочарование, колкото изобщо е възможно.

Има само един избор, който може да постигне това.

Поглеждам към него и той ми кимва, режа дълбоко собствената си длан, толкова дълбоко, че очите ми се насълзяват от болката. Прогонвам сълзите с мигане и свивам ръката си в юмрук, за да позволя на кръвта да се събере. Очите му са като моите – същото тъмносиньо, което на тази светлина изглежда като черно, просто кухини в черепа му. Гърбът ми пулсира и щипе, ризата драска разранената ми кожа, кожата, по която той дълбае със своя колан.

Разтварям ръката си над тлеещите въглени. Имам чувството, че горят в стомаха ми, че ме изпълват догоре с огън и пушек.

Аз съм свободен.

+ + +

Не чувам възгласите на Безстрашните, чувам единствено бучене.

Новата ми каста е като многоръко създание, което се е протегнало към мен. Вървя към него и не дръзвам да погледна назад, за да не зърна лицето на баща си. Ръце ме тупат по раменете, хвалят ме за избора ми, придвижвам се към най-задната част на групата, а по пръстите ми се стича кръв.

Заставам сред другите послушници до един чернокос Ерудит, който ме преценява и отхвърля с един поглед. Най-вероятно не изглеждам кой знае как в Аскетското сиво, висок и мършав след бързото си израстване през последната година. От раната на ръката ми блика кръв, тече по китката ми и капе по пода. Порязах се прекалено дълбоко с ножа.

Когато и последният от връстниците ми избира, стисвам подгъва на широката си Аскетска риза и го разпарям. Откъсвам лента плат от предната ù част и я увивам около ръката си, за да спра кървенето. Тези дрехи няма да са ми необходими повече.

Безстрашните, които седят пред нас, скачат на крака веднага щом и последният човек прави своя избор и се втурват към вратите, като ме понасят със себе си. Обръщам се назад точно преди да изляза и виждам как баща ми стои неподвижен на първия ред, а няколко други Аскети са се скупчили около него. Изглежда изумен.

Ухилвам се леко. Направих го, аз предизвиках това изражение на лицето му. Не съм идеалното дете Аскет, обречено да бъде погълнато от системата и от скромния живот. Вместо това съм първият трансфер от Аскетите към Безстрашните, и то от повече от десетилетие.

Обръщам се напред и се затичвам, за да настигна другите, не искам да остана назад. Преди да напусна залата, разкопчавам раздраната си риза с дълги ръкави и я оставям да падне назад. Сивата фланелка, която нося отдолу, също ми е голяма, но е по-тъмна и отива повече на черните дрехи на Безстрашните.

Те се понасят по стълбите, изритват вратите, за да ги отворят, смеят се, крещят. Усещам как гърбът, раменете, дробовете и краката ми горят и внезапно изпитвам съмнение в избора, който направих, в хората, които припознах за свои. Те са толкова шумни, толкова диви. Дали изобщо е възможно да си намеря място сред тях? Не знам.

Предполагам, че нямам избор.

Проправям си път през групата, търсейки другите послушници, но те, изглежда, са изчезнали. Придвижвам се настрани с надеждата да зърна накъде сме се отправили и виждам железопътните линии, провесени над улицата пред нас – като клетка с решетки от дърво и метал. Безстрашните се изкатерват и се изсипват на перона. Тълпата в подножието на стълбите е толкова плътна, че не мога да мина през нея, но знам, че ако не се изкача скоро, може и да изпусна влака, затова започвам да си проправям път с блъскане. Трябва да стисна зъби, за да се сдържа да не се извинявам, докато избутвам хората настрани с лакти и докато те ме тласкат нагоре по стълбите.

– Не тичаш никак зле – казва Тори, когато се промъква до мен на перона. – Поне за дете на Аскетите.

– Благодаря – отвръщам аз.

– Знаеш какво ще се случи сега, нали? – Тя се обръща и посочва светлината в далечината, идваща от приближаващия влак. – Той няма да спре. Само ще забави малко ход. И ако не успееш да се качиш, си до тук. Безкастов. Ето колко е лесно да бъдеш изритан.

Кимвам. Не съм изненадан, че изпитанието на инициацията вече е започнало още с края на Изборната церемония. Не съм изненадан и че Безстрашните очакват от мен да се докажа. Гледам как влакът се приближава – вече мога да чуя как свисти по релсите.

Тя ми се усмихва.

– Ще се справиш чудесно, нали?

– Защо го казваш?

Тя вдига рамене.

– Направи ми впечатление на човек, който е готов да се бори, това е.

Влакът се носи шумно към нас и Безстрашните започват да се мятат във вагоните. Тори тича и аз я следвам, като копирам позата и движенията ù, когато се приготвя за скока. Тя сграбчва дръжката до ръба на вратата и се прехвърля вътре, аз правя същото, като първоначално не успявам, но после съумявам да се издърпам във вагона.

Но съм неподготвен за завоя на влака, препъвам се и удрям лице в металната стена. Хващам се за носа, който пулсира от болка.

– Гладко – казва един от Безстрашните вътре. По-млад е от Тори, с тъмна кожа и лека усмивка.

– Финесът е за фукльовците Ерудити – изрича Тори. – Той успя да се качи на влака, Амар, само това има значение.

– Само дето трябваше да е в другия вагон с останалите послушници – отвръща Амар. Той ме поглежда, но не по начина, по който го предизвика трансферът от Ерудитите преди няколко минути. Изглежда много любопитен, сякаш аз съм някаква чудноватост, която трябва внимателно да изучи, за да я проумее. – Но щом ти е приятел, предполагам, че няма проблем. Как ти е името, Дървен?

Още на секундата, в която ми задава въпроса, името ми вече е на устата ми и съм напът да отговоря така, както винаги – че се казвам Тобиас Итън. Сигурно е нормално, но в този момент не мога да понеса да изрека своето име високо, не и сред хората, за които се надявам, че ще бъдат моите приятели, моето ново семейство. Не искам – не мога – да продължа да бъда синът на Маркъс Итън.

– Можеш да ме наричаш и „Дървен“, все ми е едно – казвам, като изпробвам режещия закачлив тон на Безстрашните, който досега само съм дочувал по коридорите и в класните стаи. Влакът ускорява ход, във вагона навлиза вятър и става шумно, ръмженето отеква в ушите ми.

Тори ме поглежда странно и за момент се побоявам, че ще каже името ми на Амар, което, сигурен съм, е запомнила от теста ми за установяване на наклонностите. Но тя само кимва леко и аз с облекчение се извръщам към вратата на вагона, а ръката ми продължава да е на дръжката.

Никога досега не ми е хрумвало, че мога да откажа да си съобщя името или пък че мога да дам някое фалшиво, да си изградя нова самоличност. Тук съм свободен – свободен да се сопвам на хората, свободен да им отказвам, свободен дори да ги лъжа.

Виждам улицата измежду дървените греди, които поддържат релсите – сякаш е още един етаж под нас. Но нагоре старите релси дават път на нови и платформите се издигат все по-нависоко, успоредно на покривите на сградите. Изкачването става постепенно, затова нямаше да го забележа веднага, ако не се взирах в земята, докато се отдалечавахме все повече и повече от нея, приближавайки се все по-близо до небето.

Краката ми омекват от страх, затова отстъпвам от прага, свивам се до стената и започвам да чакам да стигнем там, накъдето сме се запътили.

+ + +

Продължавам да съм в тази поза, свит до стената, обгърнал глава с ръце, когато Амар ме побутва с крак.

– Ставай, Дървен – казва, но не грубо. – Почти дойде време да скачаме.

– Да скачаме?

– Да – подхилва се той. – Този влак не спира за никого.

Насилвам се да се изправя. Платът, който съм увил около ръката си, е напоен в червено. Тори се изправя зад мен и ме тласка към изхода.

– Пуснете първо послушника! – провиква се тя.

– Какво правиш? – намръщвам се към нея.

– Правя ти услуга! – отвръща тя и ме блъсва леко към отвора. Другите Безстрашни отстъпват назад, като всеки от тях се ухилва насреща ми така, все едно съм някакво лакомство. С препъване се отправям към ръба на вагона и толкова силно сграбчвам дръжката, че крайчетата на пръстите ми изтръпват. Виждам къде трябва да скоча – отпред релсите продължават успоредно на една сграда, а после правят завой. От тук празното пространство изглежда малко, но колкото повече се приближава влакът, толкова повече се уголемява то и толкова по-вероятна става предстоящата ми смърт.

Цялото ми тяло се разтреперва, когато Безстрашните пред нас започват да скачат. Никой от тях не пропуска покрива, но това не значи, че аз няма да съм първият. Отделям пръстите си от дръжката, втренчвам се в покрива и скачам с цялата сила, на която съм способен.

Изтръпвам при удара, падам на колене и ръце, а чакълът ожулва разранената ми длан. Взирам се в пръстите си – имам чувството, че времето просто се е превъртяло, споменът за самия скок изчезва от съзнанието ми.

– Проклятие... – казва някой зад мен. – Надявах се по-късно да ни пратят да изстържем малко Дървена палачинка от паважа.

Поглеждам гневно към земята и сядам върху петите си. Покривът под мен се накланя и завърта – не знаех, че човек може да се замае от страх.

Но знам, че вече преминах две изпитания от инициацията си – скочих в движещ се влак, а после стигнах до покрива. Сега въпросът е как Безстрашните слизат от него?

Миг по-късно Амар застава на ръба му и аз получавам своя отговор.

Те ще ни накарат да скочим.

Затварям очи и се престорвам, че не съм тук, коленичил на чакъла сред тези луди татуирани хора. Дойдох, за да се спася, но това не е спасение, просто е различен вид мъчение и е твърде късно да се откопча от него. Затова единствената ми надежда е да оцелея.

– Добре дошли при Безстрашните! – провиква се Амар. – Тук ще се изправите срещу страховете си и ще се опитате да не умрете, докато го правите, или пък ще си тръгнете като страхливци. Тази година, съвсем не изненадващо, имаме рекордно малко трансфери от други касти.

Безстрашните около Амар вдигат юмруци във въздуха и надават викове, приемайки факта, че никой не иска да се присъедини към тях, като повод за гордост.

– Единственият начин да стигнете до лагера на Безстрашните е да скочите от този покрив – казва Амар и разтваря широко ръце, за да посочи празното пространство около себе си. Той се накланя назад на пети и размахва ръце, сякаш е напът да падне, след което запазва равновесие и се ухилва. Поемам си дълбоко въздух през носа и го задържам. – Както винаги, предоставям на нашите послушници възможността да са първи, независимо дали са родени Безстрашни, или не.

Групичката млади Безстрашни, намираща се близо до покрива, започва да си разменя погледи. Настрани стоят Ерудита от по-рано, едно момиче от Миротворците и две момчета и едно момиче от Прямите. Само шестима сме.

Някакво тъмнокожо момче от Безстрашните пристъпва напред и приканва с ръце приятелите си да го аплодират.

– Давай, Зийк! – провиква се едно от момичетата.

Момчето скача към ръба, но преценява зле скока си, веднага се накланя напред и губи равновесие. Изкрещява нещо неразбираемо и изчезва. Прямото момиче до мен ахва, прикривайки уста с ръка, но Безстрашните приятели на Зийк избухват в смях. Не мисля, че това беше драматичният и героичен момент, който той е бил замислил.

Ухилен, Амар отново прави жест към края на покрива. Родените Безстрашни се подреждат, последвани от момчето от Ерудитите и момичето от Миротворците. Знам, че трябва да се присъединя към тях и да скоча, независимо какво изпитвам. Приближавам се до редицата, вдървен така, сякаш ставите ми са ръждясали болтове. Амар поглежда часовника си и отброява трийсет секунди интервал между скоковете.

Редицата намалява и се стопява.

Внезапно е изчезнала и съм останал само аз. Пристъпвам към ръба и изчаквам отброяването на Амар. Слънцето залязва зад сградите в далечината, назъбената им линия ми е непозната, гледана от този ъгъл. На хоризонта светлината сияе в златисто, внезапно се появява вятър и повдига дрехите по тялото ми.

– Давай – казва Амар.

Затварям очи и се вцепенявам, изобщо не мога да се оттласна от покрива. Единственото, което успявам да сторя, е да се наклоня и да падна. Стомахът ми се обръща, крайниците ми се мятат в търсене на нещо, за което да се хванат, но наоколо няма нищо, освен падането... въздуха... и неистовото търсене на земя.

И тогава се удрям в мрежа.

Усуква се около мен, увива ме в нишките си. От периферията ù ми махат нечии ръце. Залавям се за мрежата и се изтеглям към тях. Стъпвам на дървена платформа и мъж с тъмнокафява кожа и ожулени кокалчета ми се ухилва. Макс.

– Дървения! – Той ме потупва по гърба, от което потръпвам. – Радвам се да видя, че стигаш толкова далеч. Върви при другите послушници. Амар ще слезе до секунда, сигурен съм.

Зад него има тъмен тунел от скални стени. Лагерът на Безстрашните е под земята – бях предположил, че ще виси от някоя висока сграда, закачен на низ от нестабилни въжета като изражение на най-лошите ми кошмари.

Налагам си да мина по стъпалата и да стигна до другите трансфери. Краката ми май отново функционират нормално. Момичето от Миротворците ми се усмихва.

– Това беше изненадващо забавно – казва тя. – Аз съм Мая. Добре ли си?

– Изглежда така, сякаш всеки момент ще повърне – обажда се едно момче от Прямите.

– Просто го направи, човече – додава другото. – Шоуто ще ни хареса.

Отговорът ми идва ненадейно.

– Млъквайте – сопвам се.

За моя изненада те го правят. Предполагам, че не им се е случвало често някой Аскет да им каже да млъкнат.

Няколко секунди по-късно виждам Амар да се върти в мрежата. Той се спуска по стълбите и изглежда див, разрошен и готов за следващата налудничава каскада. Привиква всички послушници около себе си и ние се събираме в полукръг на входа на зеещия тунел.

Кръстосва ръце пред себе си.

– Името ми е Амар – казва той – и съм вашият инструктор. Израснах тук и преди три години преминах инициацията си с гръм и трясък, което означава, че ще отговарям за новодошлите, докато си искам. Късметлии такива! Повечето физически тренировки на родените Безстрашни и на трансферите са отделни, за да може първите да не изпотрошат веднага вторите. – При тези думи родените Безстрашни в другата част на полукръга се ухилват. – Но тази година ще пробваме нещо различно. Лидерите на кастата и аз искаме да проверим дали, ако опознаете страховете си, преди да започнете своето обучение, това ще ви подготви по-добре за останалата част от инициацията. Ето защо, преди да ви пуснем на вечеря, ще преминете през малко себеопознаване. Последвайте ме.

– Ами ако не искам да се опознавам? – пита Зийк.

Само един поглед от инструктора е достатъчен момчето да потъне обратно в групата на родените Безстрашни. Амар не прилича на никого, когото съм срещал досега, – в един момент е приветлив, в следващия е строг, а понякога е и двете едновременно.

Той ни повежда надолу през тунела, спира пред вградена в стената врата и я отваря с рамо. Влизаме след него в усойна стая с гигантски прозорец на отсрещната стена. Над главите ни трептят и премигват флуоресцентни светлини, а Амар се захваща с машина, която прилича доста на онази, с която бе проведен тестът ми за установяване на наклонностите. Чувам покапване на вода, стича се от тавана към една локва в ъгъла.

Друга голяма и празна стая се простира отвъд прозореца. Във всеки неин ъгъл има камери – дали е така из целия лагер на Безстрашните?

– В тази стая е зоната на страха – оповестява той, без да вдига очи. – Зоната на страха е симулация, в която ще се изправите срещу най-лошите си страхове.

На масата до машината в права редица са подредени спринцовки. На тази мъждукаща светлина ми изглеждат зловещи, като че ли на тяхно място може да има инструменти за мъчение, ножове, нагорещени ръжени.

– Как е възможно това? – пита момчето от Ерудитите. – Ти самият не знаеш най-лошите ни страхове.

– Ерик, нали? – обръща се към него Амар. – Прав си. Аз не ги знам, но серумът, който ще ви инжектирам, ще стимулира определена част от мозъка ви, която ще възбуди страха, и така сами ще създадете препятствията в симулацията си. Този път, за разлика от теста ви за установяване на наклонностите, вие ще бъдете наясно, че нещата, което виждате, не са истина. През това време аз ще бъда в тази стая, ще контролирам симулацията и ще карам програмата, свързана със серума, да продължава към следващото виртуално препятствие, когато пулсът ви се нормализира или когато се изправите срещу страха си по смислен начин. Щом страховете ви се изчерпят, програмата ще се прекрати и ще се събудите отново в тази стая, но вече по-наясно с тях.

Той взема една от спринцовките и прави жест към Ерик.

– Позволи ми да задоволя Ерудитското ти любопитство – казва. – Ти ще си първи.

– Но...

– Но – отвръща той гладко – аз съм твоят инструктор и в твой най-голям интерес е да правиш това, което ти казвам.

Ерик застива за момент, после съблича синьото си яке, сгъва го надве и го закачва на облегалката на стола. Движенията му са бавни и отмерени – подозирам, че е с цел да раздразни Амар колкото се може повече. Ерик приближава инструктора, той забива иглата почти зверски във врата му и го насочва към съседната стая.

Щом Ерик застава в центъра на стаята от другата страна на стъклото, Амар се свързва чрез електроди с машината за симулации и натиска някаква команда на екрана на компютъра си, за да стартира програмата.

Ерик е неподвижен, с ръце до тялото. Той се взира към нас през прозореца и миг по-късно, въпреки че не е помръднал, придобива вид като че гледа нещо друго – явно симулацията е започнала. Но той не пищи, нито плаче, както очаквам, че би сторил някой, който се взира в най-големите си страхове. Сърдечният му ритъм, проследяван на монитора на Амар, се ускорява и ускорява, подобно на птица, набираща височина.

Той е уплашен. Уплашен е, но дори не помръдва.

– Какво става? – пита Мая. – Серумът действа ли?

Кимвам. Наблюдавам как Ерик си поема дълбоко въздух през устата и издишва през носа. Тялото му се тресе, трепери, като че ли земята под краката му тътне, но дишането му е бавно и равномерно, мускулите му потръпват и се отпускат на всеки няколко секунди, сякаш ги напряга, без да иска, а после поправя грешката си. Наблюдавам сърдечния му ритъм на монитора на Амар, гледам как се забавя все повече, докато инструкторът не кара програмата да продължи нататък.

Това се повтаря отново и отново с всеки следващ страх. Броя страховете, докато преминават в тишината – десет, единайсет, дванайсет. Накрая Амар докосва екрана за последен път и тялото на Ерик се отпуска. Той примигва бавно, а после се усмихва самодоволно към прозореца.

Забелязвам, че родените Безстрашни, които обикновено толкова бързо коментират всяко нещо, запазват мълчание. Това трябва да означава, че съм прав – този Ерик е човек, с когото трябва да внимаваш. А може би дори е такъв, от когото да се боиш.

+ + +

Повече от час наблюдавам как другите послушници се изправят срещу страховете си, бягат, скачат, насочват невидими пистолети и... някои от тях лежат по лице и плачат. Понякога разбирам какво виждат, какви пълзящи, примъкващи се страхове ги измъчват, но в повечето случаи демоните им си остават лични, познати само на тях самите и на Амар.

Стоя в задната част на стаята и се свивам всеки път, когато той повиква следващия човек. Но накрая оставам последен в помещението – Мая тъкмо приключва, извадена от своята зона на страха, докато седи свита до отсрещната стена, обхванала глава с ръце. Тя се изправя с измъчен вид и излиза от стаята, тътрейки се, без да дочака Амар да я освободи. Той поглежда към последната спринцовка на масата, а после към мен.

– Сега сме само ти и аз, Дървен – казва той. – Хайде, нека да приключваме с това!

Изправям се срещу него. Почти не усещам, когато иглата ме пронизва. Нямам проблем с инжекциите, за разлика от някои от другите послушници, които даже се просълзиха. Влизам в съседната стая и заставам с лице към прозореца, който от тази страна изглежда като огледало. Миг преди симулацията се виждам по начина, по който явно са ме видели другите – прегърбен и прикрит от дрехите, висок, кокалест и окървавен. Опитвам се да се изправя и се изненадвам от разликата, от сянката на сила, която виждам в себе си точно преди стаята да изчезне.

Образите изпълват пространството с детайли – очертанията на града ни, дупките в настилката седем етажа под мен, линията на ръба под краката ми. Вятърът вее в сградата, по-силен, отколкото беше в истинския живот, фучи през дрехите ми толкова силно, че те плющят и се впиват в мен от всички страни. И тогава сградата започва да расте, както си стоя на върха ù, отдалечава ме още повече от земята. Дупката долу се затваря и мястото ù се покрива от твърда настилка.

Свивам се назад, отмествайки се от ръба, но вятърът не ми позволява да отстъпя. Сърцето ми бие все по-бързо и все по-силно, когато осъзнавам какво трябва да сторя – трябва да скоча отново, но този път, без да разчитам, че няма да има болка, когато ударя земята.

Дървена палачинка.

Разтърсвам ръце, стискам очи и изкрещявам през зъби. А после се оставям на напора на вятъра и падам бързо. И се удрям в земята.

Изгарящата, нажежена до бяло болка преминава през мен само за секунда.

Изправям се, отърсвам прахта от себе си и започвам да чакам следващото препятствие. Нямам идея какво ще бъде то. Не съм прекарвал кой знае колко време в обмисляне на страховете си, нито дори в това какво би било да бъда свободен от тях, овладявайки ги. Хрумва ми, че без страх мога да бъда силен, могъщ, неудържим. Идеята ме увлича за момент, докато нещо не ме удря силно по гърба.

А после ме удря отляво, отдясно – затворен съм в кутия, в която има място точно колкото за тялото ми. Шокът отначало предотвратява паниката, вдишвам от ограничения въздух, вторачвам се в кухия мрак и стените започват да ме притискат все повече и повече. Вече не мога да дишам. Не мога да дишам.

Прехапвам устни, за да не заплача – не искам Амар да ме види да плача, не искам да каже на Безстрашните, че съм страхливец. Трябва да мисля, но не мога в тази задушаваща кутия. Стената, опираща гърба ми, е същата като онази от детския ми спомен, когато бях заключван за наказание в дрешника на горния етаж. Никога не знаех колко ще продължи това, колко време ще бъда хванат в капан там заедно с въображаемите чудовища, промъкващи се в мрака, заедно с проникващите през стените ридания на майка ми.

Блъскам отново и отново с ръце по стената пред себе си, после започвам да я дера с нокти, въпреки че в кожата ми се забиват трески. Вдигам ръце и удрям кутията с цялата тежест на тялото си, отново и отново, затварям очи и си представям, че не съм тук, че не съм тук. Пуснете ме да изляза, пуснете ме да изляза, пуснете ме да изляза.

– Мисли, Дървен!

„Мисли!“ Какво ми е нужно, за да се измъкна от тази кутия? Необходим ми е инструмент, нещо по-силно от мен. Побутвам нещо с върховете на обувките си и се навеждам, за да го взема. Но когато го правя, спирам да подпирам кутията, горната ù част се задвижва и вече не мога да се изправя. Преглъщам вика си и напипвам с пръсти железен лост. Забивам го между стените, оформящи левия ъгъл на кутията, и натискам с цялата си сила.

Всичките стени рухват едновременно и падам на земята отпред. Вдишвам свежия въздух с облекчение.

Тогава пред мен се появява жена. Не разпознавам лицето ù, а дрехите ù са изцяло бели – не принадлежи към никоя каста. Приближавам я и пред мен изниква маса с пистолет и патрон върху нея. Намръщвам се.

Това страх ли е?

– Коя си ти? – питам жената, но тя не отговаря.

Ясно е какво трябва да сторя – да заредя пистолета и да изстрелям куршума. Ужасът в мен се надига, силен като всеки страх. Устата ми пресъхва, пресягам се непохватно за оръжието. Никога досега не съм държал пистолет и ми отнема няколко секунди да разбера как да отворя пълнителя му. През тези секунди си мисля как светлината ще напусне очите на тази жена, която не познавам и за която не ме е грижа.

Страхувам се – страхувам се какво ще искат от мен Безстрашните, както и от това, което аз самият ще искам да направя.

Страхувам се от някакъв вид притаена в мен жестокост, изработена от баща ми и от годините тишина, на които ме принуди кастата ми.

Вкарвам патрона в пълнителя и вдигам пистолета с две ръце, а раната на дланта ми пулсира. Вглеждам се в лицето на жената. Долната ù устна трепери, очите ù се пълнят със сълзи.

– Съжалявам – казвам и дръпвам спусъка.

Виждам как куршумът пробива тъмна дупка в тялото ù, тя се срива на земята и щом я докосва, се изпарява в облак прах.

Но ужасът не си отива. Знам, че нещо наближава – усещам го как се надига в мен. Маркъс все още не се е появил, но ще го стори, знам го с абсолютната сигурност, с която знам собственото си име. Нашето име.

Обгръща ме кръг от светлина и виждам на ръба му пристъпването на износени сиви обувки. Маркъс Итън навлиза в светлината, но това не е онзи Маркъс Итън, когото познавам. Този има кухини на мястото на очите и зейнала черна паст вместо уста.

Още един Маркъс Итън застава до него и бавно около целия кръг изникват още и още чудовищни версии на баща ми и ме обграждат, беззъбите им зейнали усти се разширяват, главите им се килват под странен ъгъл. Свивам ръце в юмруци. Това не е истина. Очевидно е, че не е истина.

Първият Маркъс разкопчава колана си и го изтегля от панталона си гайка по гайка, а когато приключва, същото правят и останалите. След това коланите се превръщат в метални въжета с бодливи краища. Маркъсите ги влачат по пода, а мазните им черни езици се плъзват по краищата на тъмните им усти. Замахват едновременно, аз изкрещявам с цяло гърло и скривам главата си с ръце.

– Това е за твое добро – изричат Маркъсите в един глас, подобно на хор.

Усещам болка, раздираща, разцепваща, разрязваща. Коленича и притискам уши с ръце, сякаш това може да ме защити, но всъщност нищо не може да го направи, нищичко. Пищя отново и отново, но болката продължава заедно с гласа му.

– Няма да търпя себелюбиво поведение в къщата си! Не съм отгледал син лъжец!

Не мога да чувам, няма да чувам.

В ума ми се появява образът на статуетката, която майка ми ми даде. Виждам как я оставих на бюрото си и болката започва да избледнява. Съсредоточавам всичките си мисли върху предметите, изпочупени и разпилени из стаята ми, върху куфара с откъснатите панти. Спомням си ръцете на майка си, тънките ù пръсти, които затварят куфара, заключват го и ми подават ключа.

Гласовете постепенно започват да изчезват, докато не остава нито един.

Спускам ръцете си на земята и започвам да чакам следващото препятствие. Кокалчетата ми докосват каменния под, който е студен и мръсен. Отекват стъпки и се стягам за това, което предстои, но тогава чувам гласа на Амар.

– Това ли е? – пита той. – Това ли е всичко? Боже, Дървен!

Спира до мен и ми подава ръка. Поемам я и му позволявам да ме издърпа на крака. Не го поглеждам. Не искам да видя изражението му. Не искам да знае това, което знае, не искам да се превръщам в трогателния послушник с объркано детство.

– Трябва да ти измислим някакво друго име – съобщава той небрежно. – Нещо по-безпощадно от Дървения. Нещо като Острието, Убиеца или друго от този тип.

Тогава най-сетне го поглеждам. Усмихва се леко. Виждам някакво състрадание в усмивката му, но не толкова голямо, колкото си мислех, че ще бъде.

– И аз нямаше да искам да казвам името си на хората – казва ми. – Хайде, нека да отиваме да ядем!

+ + +

Когато стигаме в столовата, Амар крачи с мен към масата на послушниците. Някои Безстрашни вече са насядали на околните маси и хвърлят поглед към другия край на помещението, където готвачи с пиърсинги и татуировки подреждат храната. Столовата представлява пещера, осветена отдолу от синьо-бели лампи, които придават на всичко зловещо сияние.

Сядам на един от празните столове.

– Божичко, Дървен, имаш такъв вид, сякаш всеки миг ще припаднеш – обажда се Ерик и едно от момчетата от Прямите се ухилва.

– Всички успяхте да оцелеете – казва Амар. – Поздравления. Преминахте през първия ден на инициацията с различна степен на успех. – Той поглежда към Ерик. – Но никой от вас не се справи толкова добре, колкото Фор.

Докато говори, посочва мен. Намръщвам се – Фор? За страховете ми ли говори?

– Хей, Тори – подвиква през рамо Амар. – Някога чувала ли си някой да има само четири страха в своята зона на страха?

– Последното, което чух, беше, че рекордът е седем или осем. Защо? – отвръща тя.

– Тук си имам един трансфер само с четири.

Тори ме посочва и Амар кимва.

– Това трябва да е нов рекорд – казва тя.

– Браво – поздравява ме Амар. След което се завърта и тръгва към масата на Тори.

Всички послушници ме зяпат притихнали и с широко отворени очи. Преди зоната на страха бях просто някой, върху когото могат да стъпят по пътя си към членството в Безстрашните. Сега съм като Ерик – някой, с когото трябва да внимават и може би дори от когото да се боят.

Амар не ми даде само ново име. Даде ми сила.

– И още веднъж, как ти е истинското име? Започва с И...? – пита ме Ерик и свива очи. Сякаш знае нещо, но не е сигурен дали това е моментът да го сподели.

Останалите вероятно също смътно помнят името ми от Изборната церемония, точно по начина, по който и аз помня техните – само отделни букви, погребани от нервното замайване, с което изчаквах собствения си избор. Ако сега нанеса възможно най-силен удар по спомените им, като ги накарам да ме запаметят възможно най-ясно като Безстрашен, може и да се спася.

Поколебавам се за момент, после се опирам с лакти на масата и повдигам вежда към него.

– Моето име е Фор – казвам. – Наречи ме Дървения още веднъж, и ти и аз ще имаме проблем.

Той завърта очи, но аз знам, че съм се изразил ясно. Имам ново име, което означава, че мога да бъда нов човек. Някой, който не търпи язвителни коментари от Ерудитски всезнайковци. Някой, който може да им отвръща.

Някой, който най-сетне е готов да се бие.

Фор.