ФОР

ПОСЛУШНИКЪТ

Тренировъчната зала мирише на напрежение – на пот, прах и обувки. Кокалчетата ме болят всеки път, когато удрям крушата, защото са разранени от седмицата боеве на Безстрашните.

– Е, предполагам, че си видял дъската – казва Амар и се обляга на рамката на вратата. – И си научил, че утре си срещу Ерик. Освен ако пак не отидеш в зоната на страха вместо тук.

– Идвам и тук – казвам, отдалечавам се от крушата и разтръсквам ръце. Понякога ги свивам толкова силно, че спирам да усещам пръстите си.

Едва не изгубих първия си бой – срещу Мая, момичето от Миротворците. Не знаех как да я победя, без да я ударя, а не можех да се накарам да го сторя – поне докато тя не започна да ме души и пред очите ми не се спусна мрак. Тогава инстинктите ми надделяха и я повалих с един лакът в челюстта. Все още изпитвам вина, когато се сетя за това.

Едва не изгубих и втория си бой – срещу по-едрото момче от Прямите на име Шон. Изморих го, като се изправях на крака всеки път, щом той решеше, че ме е довършил. Не знае, че издържането на болка е един от най-старите ми навици, усвоен още от времето, когато бях малък – подобно на спирането на дъвченето на палеца или пък държането на вилицата в лявата ръка вместо в дясната. Сега лицето ми е осеяно с рани и синини, но съм се доказал.

Утре опонентът ми е Ерик. За да го победя, ще ми трябва нещо повече от хитър удар или издръжливост. Ще ми е нужно умение, каквото не притежавам, сила, каквато все още не съм натрупал.

– Да, знам – засмива се Амар. – Виж, прекарах доста време в опити да разбера какво става с теб, затова поразпитах наоколо. Излиза, че всяка сутрин си тук, а всяка вечер – в зоната на страха. Никога не прекарваш никакво време с другите послушници. Постоянно си изтощен и спиш като труп.

Капка пот се стича по ухото ми. Избърсвам я с пристегнатите си с лента пръсти и прокарвам ръка през челото си.

– Да се присъединиш към каста, не е просто да преминеш през инициацията ù, нали знаеш – продължава Амар и опипва веригата, за която е закачена крушата ми, за да изпробва здравината ù. – Повечето Безстрашни срещат най-добрите си приятели и гаджетата си именно по време на своята инициация. А също и враговете си. Но ти изглеждаш решен да пропуснеш всички тези неща.

Виждал съм как послушниците ходят да си правят заедно пиърсинг, как се появяват заедно в тренировъчната зала с червени и прободени носове, уши и устни, как строят кули от остатъците от храната си след закуска. Никога не ми е хрумвало, че мога да бъда един от тях или пък че трябва да се опитвам.

Вдигам рамене.

– Свикнал съм да бъда сам.

– Е, имам чувството, че си напът да откачиш, и наистина не искам да съм наоколо, когато това се случи – казва той. – Хайде! Една компания ще ходим да играем една игра довечера. Игра за Безстрашни.

Започвам да чопля лентата, покриваща кокалчетата ми. Не бива да излизам и да играя игри. Трябва да остана тук и да тренирам, после да се наспя и да съм готов за боя утре.

Но гласът, този глас, който казва „трябва“, звучи точно като бащиния ми, който изисква от мен да се държа прилично, да се изолирам от околните. А аз дойдох тук, защото съм готов да спра да се вслушвам в него.

– Предлагам ти малко статус на Безстрашен, и то без конкретна причина, освен тази, че ми жал за теб – казва Амар. – Не бъди глупав и не изпускай възможността.

– Хубаво – отвръщам. – Каква е играта?

Той само се усмихва.

+ + +

– Играта е „Осмели се“. – Безстрашната на име Лорън се е хванала за дръжката до вратата на вагона, но продължава да се люлее. Едва не пада, издърпва се навътре и се изхилва, сякаш влакът не се носи на височина от два етажа над улицата и тя нямаше да си счупи врата, ако беше паднала.

В свободната си ръка държи плоска метална бутилка. Това обяснява много.

Тя накланя глава.

– Първият избира някого и го предизвиква да направи нещо. После избраният пийва, изпълнява предизвикателството и получава шанса да предизвика някой друг. И когато всички са изпълнили предизвикателството си – или са загинали, докато са опитвали, – пийваме заедно и се затътряме към вкъщи.

– А как печелим? – провиква се един Безстрашен от другия край на вагона. Седнал е отпуснат до Амар, като че ли са стари приятели или братя.

Не съм единственият послушник във вагона. Срещу мен седи Зийк, първият скочил, както и момиче с кестенява коса, равен бретон и пиърсинг на устната. Останалите са по-възрастни и всичките са пълноправни членове на Безстрашните. Те се чувстват добре заедно, излегнали са се един връз друг, удрят юмруци, разрошват си взаимно косите. Това е израз на другарство, приятелство, флиртуване, ала нищо от изброеното не ми е познато. Опитвам се да се отпусна и да обгърна колене с ръце.

Наистина съм Дървен.

– Печелиш, като не бъдеш малка кокона – казва Лорън. – И, хей, едно ново правило – печелиш също, ако не задаваш тъпи въпроси. Ще започна първа, понеже алкохолът е в мен. – Добавя тя. – Амар, предизвиквам те да отидеш в библиотеката на Ерудитите, докато всичките Знайковци учат, и да изкрещиш нещо неприлично.

Тя отваря капачката на бутилката и му я подава. Всички се хилят, докато Амар я поема и отпива от течността, каквато и да е тя.

– Просто ми кажете, когато стигнем – надвиква всеобщия смях той.

Зийк махва с ръка към мен.

– Хей, ти си трансферът, нали? Фор?

– Да – отвръщам. – Страхотен първи скок.

Твърде късно се усещам, че за него може би това е болезнена тема – моментът му на триумф, провален от погрешна стъпка и загуба на равновесие. Но той просто се разсмива.

– Да, не е най-добрият ми момент – казва той.

– Не е като някой друг да се беше засилил първи – обажда се момичето до него. – Аз съм Шона, между другото. Истина ли е, че имаш само четири страха?

– Оттам ми е името – отговарям.

– Уау! – Изглежда впечатлена, което ме кара да се поизпъча. – Предполагам, че си роден за Безстрашен.

Вдигам рамене все едно е права, макар да съм сигурен, че това не е така. Тя не знае, че дойдох тук единствено за да избягам от живота, за който бях предназначен, и се боря толкова усилено да премина през инициацията, за да не ми се налага да призная, че съм самозванец. Роден Аскет, а впоследствие Аскет, търсещ убежище сред Безстрашните.

Ъгълчетата на устните ù увисват, сякаш е тъжна за нещо, но не я питам за какво.

– Как вървят боевете ти? – обръща се към мен Зийк.

– Добре – казвам и прокарвам ръка по насиненото си лице, – както може да се види.

– Виж ме мен! – Зийк завърта глава и ми показва голямо натъртване под челюстта си. – Благодарение на ей това момиче тук е. – И посочва Шона с палец.

– Той ме би – казва Шона. – Но имах поне един добър удар. Продължавам да губя.

– Не те е яд, че те е ударил? – питам.

– Че защо? – пита тя на свой ред.

– Не знам – казвам. – Защото... си момиче?

Тя вдига вежди.

– И какво? Мислиш, че не мога да го понеса като всеки друг послушник, просто защото имам момичешки части? – Тя прави жест към гърдите си, а аз се усещам, че зяпам, и отклонявам поглед изчервен.

– Съжалявам – казвам. – Не исках да прозвучи така. Просто не съм свикнал на това. На нищо от това.

– Ясно, разбирам – отговаря тя и не изглежда ядосана. – Но трябва да научиш нещо за Безстрашните – момиче или момче, тук няма никакво значение. Това, което има значение, е какъв си отвътре.

Тогава Амар се изправя, слага ръце на бедрата си, заемайки театрална поза, и тръгва с маршова стъпка към отворената врата. Влакът се спуска надолу, а той дори не се улавя за нещо – просто се отмества и се залюлява при движението на вагона. Всички се изправят и Амар първи се хвърля в нощта. Другите се строяваме след него и аз позволявам на тези зад мен да ме понесат към отвора. Не се боя от скоростта на влака, само от височини, но тук той е толкова близо до земята, че когато скачам, го правя без страх. Приземявам се на крака и се препъвам няколко крачки, преди да спра на едно място.

– Виж се само! Слезе от влака на краката си! – сръгва ме Амар. – Ето, пийни си глътка. Изглеждаш така, като че ли имаш нужда.

Той ми подава бутилката.

Никога не съм вкусвал алкохол. Аскетите не го пият, затова изобщо не съм имал достъп до такъв. Но съм виждал колко отпуска хората, а аз отчаяно имам нуждата да премахна чувството, че съм си навлякъл твърде тясна кожа. Затова не се колебая – вземам бутилката и отпивам.

Алкохолът ме изгаря като лекарство и на вкус е като такова, но бързо слиза надолу и ме сгрява.

– Добра работа – казва Амар, приближава Зийк, прегръща го през врата и притиска главата му към тялото си. – Виждам, че си се запознал със стария ми приятел Езекил.

– Това, че майка ми ме нарича така, не означава, че трябва и ти да го правиш – заявява Зийк, отблъсва Амар и се обръща към мен. – Бабата и дядото на Амар и моите родители бяха приятели.

– Бяха?

– Ами... баща ми загина, както и неговите баба и дядо.

– Ами родителите ти? – питам Амар.

Той свива рамене.

– Починаха, когато бях малък. Влаков инцидент. Много тъжно. – Ухилва се така, все едно не е. – А баба ми и дядо ми предприеха скока, след като станах пълноправен член на Безстрашните. – Той прави жест с ръка надолу, предполагащ гмуркане.

– Скокът?

– О, не му казвай, докато съм тук – клати глава Зийк. – Не искам да видя изражението му.

Амар не му обръща внимание.

– Възрастните Безстрашни понякога правят летящ скок в неизвестното на Бездната, когато достигнат определена възраст. Или пък стават безкастови – обяснява той. – А и дядо ми беше наистина болен. Рак. Баба ми не искаше да продължи без него.

Той вдига лице към небето и очите му отразяват лунната светлина. За момент изпитвам чувството, че ми е показал някакво свое тайно Аз, което внимателно крие под пластовете чар, хумор и типичното за Безстрашните перчене. И това ме плаши, защото тайното му Аз е твърдо, студено и тъжно.

– Съжалявам – казвам.

– По този начин поне имах възможността да се сбогувам с тях – отговаря Амар. – Повечето пъти смъртта настъпва независимо дали си се сбогувал, или не.

Скритото му Аз изчезва с появата на усмивката и Амар се забързва към останалата част от групата с бутилката в ръка. Аз оставам назад със Зийк. Той подскача някак си едновременно грациозно и непохватно, подобно на диво куче.

– Ами ти? – пита ме той. – Имаш ли родители?

– Един – отговарям. – Майка ми почина отдавна.

Спомням си погребението ù и всички Аскети, изпълващи къщата с тихо бъбрене, застанали до нас в мъката ни. Носеха ни храна върху метални табли, покрити със станиол, изчистиха кухнята ни и опаковаха вместо нас всичките дрехи на майка ми, за да не остане и следа от нея. Шепнеха си, че е починала от усложнения при раждане на второ дете. Но си спомням ясно как няколко месеца преди смъртта ù я видях пред гардероба да закопчава широката си риза над тясната тениска и коремът ù беше плосък. Тръсвам глава, за да пропъдя спомена. Тя е мъртва. Това е детски спомен и на него не може да се разчита.

– А баща ти добре ли прие избора ти? – пита Зийк. – Денят за свиждане наближава, нали знаеш.

– Не – казвам сдържано. – Изобщо не го прие добре.

Баща ми няма да дойде в Деня за свиждане, сигурен съм. Никога няма да ми проговори отново.

Секторът на Ерудитите е по-чист от всяка друга част на града, дори и най-малката следа от боклук или отломка е изчистена от паважа. Имам чувството, че трябва да стъпвам внимателно, за да не повредя тротоара с маратонките си. Другите Безстрашни си вървят нехайно, като шляпат силно с обувките си, а подметките им издават звуци, подобни на трополящ дъжд.

На централата на всяка каста е разрешено да осветява преддверието си нощем, но всичко друго трябва да бъде тъмно. Тук, в сектора на Ерудитите, всяка сграда, която изпълнява функции на тяхна централа, е като стълб от светлина. Прозорците, покрай които минаваме, ни разкриват Ерудити, които седят, забили носове в книгите си или в екраните, или пък разговарящи тихо помежду си. Млади и стари са се смесили на всяка маса в своите безукорно сини дрехи и гладки коси, а повече от половината носят блестящи очила.

„Суета – би казал баща ми. – Толкова са заети с това да изглеждат интелигентни, че се правят на глупаци.“

Спирам, за да ги понаблюдавам. На мен не ми изглеждат суетни. Изглеждат ми като хора, които полагат всяко възможно усилие да се чувстват толкова умни, колкото се очаква от тях. Ако това означава носене на очила без нужда, не е моя работа да ги съдя. Те са убежище, което можех да избера. Вместо това предпочетох да отида при хора, които им се присмиват през прозорците и изпращат Амар във фоайето им, за да създаде бъркотия.

Амар достига вратите на централната сграда на Ерудитите и нахълтва през тях. Ние гледаме отвън, кикотейки се. Взирам се през вратите към портрета на Джанийн Матюс, окачен на отсрещната стена. Русата ù коса е пристегната назад и разкрива лицето ù, синьото ù сако е закопчано до самата ù шия. Тя е красива, но това не е първото нещо, което забелязвам в нея. А остротата ù.

И още нещо... дали въображението ми е виновно, или наистина изглежда малко плашеща?

Амар нахлува във фоайето, като пренебрегва протестите на Ерудита от поставеното отпред бюро, и се провиква:

– Хей, Знайковци! Вижте това!

Всички Ерудити в помещението вдигат очи от книгите и екраните си и Безстрашните избухват в смях, когато Амар се завърта и си събува панталоните. Ерудитът иззад бюрото се втурва, за да го хване, но Амар ги вдига и хуква към нас. Всички се разбързваме и тичешком се отдалечаваме от вратите.

Не мога да се удържа – и аз се смея и се изненадвам как ме заболява стомахът. Зийк тича до мен и се движим успоредно на релсите, защото няма къде другаде. След една сграда разстояние Ерудитите, които ни преследват, се отказват и всички спираме на уличката, за да си поемем въздух.

Амар ни настига с вдигнати ръце и ние го аплодираме. Той поема бутилката като трофей и посочва Шона.

– Предизвиквам тази млада дама – казва той – да изкачи скулптурата на горното ниво.

– Готово – разсмива се тя.

+ + +

Докато се стигне до мен, повечето са пияни, залитат на всяка крачка и се смеят на всяка шега, независимо колко глупава е тя. Топло ми е въпреки студения въздух, но умът ми е бистър и запечатва всичко от нощта – плътната миризма на тресавището, звука на бълбукащия смях, синьочерното небе и силуетите на сградите. Краката ме болят от тичането, вървенето и катеренето, но все още не съм изпълнил своето предизвикателство.

Вече сме близо до лагера на Безстрашните. Сградите наоколо сякаш хлътват.

– Кой остана? – пита Лорън, а замъгленият ù поглед преминава през всички лица, докато не достига моето. – А, послушникът от Аскетите с име на число. Фор, нали?

– Да – казвам.

– Дървен? – Момчето, което се бе разположило така удобно до Амар, ме поглежда. Думите му се сливат. Бутилката е в него и той определя следващото предизвикателство.

Досега видях хора да се катерят по високи конструкции, да скачат в тъмни дупки и да се скитат в празни сгради, за да донесат някой кран или стол за бюро. Видях ги да тичат голи по тесни улички, да си слагат игли в ушите, без да ги пробият предварително. Ако ме накарат аз да избера предизвикателство, няма да успея да измисля никакво. Затова е хубаво, че съм последен. Потръпвам, нервен съм. Какво ще ми кажат да направя?

– Дървените са прекалено стегнати – изрича ясно момчето, като че ли това е факт. – Затова докажи, че вече си Безстрашен... Предизвиквам те да си направиш татуировка.

Виждам мастилото, което пълзи по китките им и нагоре по ръцете, рамената и шиите им. Метал обсипва ушите, носовете, устните и веждите им. Кожата ми е гола, зараснала, невредима. Но не отговаря на това, което съм – трябва да бъда белязан, маркиран по начина, по който са и те, но белязан от спомените за болката, от нещата, от които съм оцелял.

Вдигам рамене.

– Добре.

Той ми подава бутилката и аз я пресушавам, въпреки че изгаря устата и гърлото ми и горчи като отрова.

Поемаме към Империята.

+ + +

Когато отваря врата, Тори е облечена с мъжки долни гащи и фланелка, а косата ù е покрила лявата половина на лицето ù. Тя вдига вежда към мен. Буквално я изтръгнахме от дълбок сън, но не изглежда ядосана – само леко кисела.

– Моля те? – казва Амар. – За играта „Осмели се“ е.

– Сигурен ли си, че искаш изморена жена да татуира кожата ти, Фор? – пита ме тя. – Мастилото не се мие.

– Вярвам ти – казвам аз. Няма да се отрека от поето предизвикателство, не и след като гледах как всички останали изпълняват своите.

– Добре – прозява се Тори. – Правя го в името на традициите на Безстрашните. Връщам се ей сега, отивам да си обуя панталони.

Тя затваря вратата между нас. По пътя насам си напрягах мозъка да измисля какво бих искал да си татуирам и къде. Не можах да реша – мислите ми бяха прекалено разбъркани. И все още са.

След няколко секунди Тори се появява отново, обула панталони, но все още с боси крака.

– Ако си имам неприятности, че съм пуснала светлината по това време на денонощието, ще твърдя, че са били вандали, и ще давам имена.

– Ясно – казвам.

– Има заден път. Хайде! – подканва ни тя. Следвам я през тъмен хол, който е подреден, като се изключат купчините листове, разпръснати по цялата маса – на всички тях има различни рисунки. Някои са по-семпли и сурови като повечето татуировки, които съм виждал. Други са сложни и заплетени, с много детайли. Тори явно е най-близко до статута на художник сред Безстрашните.

Спирам се до масата. Една от рисунките изобразява символите на всички касти, но без кръговете, които ги обграждат обикновено. В дъното е дървото на Миротворците и оформя нещо като коренова система около окото на Ерудитите и везните на Прямите. Над тях ръцете на Аскетите изглеждат така, сякаш едва ли не поддържат пламъците на Безстрашните. Като че ли символите прерастват един в друг.

Другите са ме задминали. Затичвам се, за да ги настигна, и минавам през кухнята на Тори – също безупречна, въпреки че уредите са остарели, крановете на чешмата са ръждясали, а вратата на хладилника стои затворена благодарение на голяма скоба. Задната врата е отворена към част от влажен коридор, който води към ателието за татуировки.

И преди съм минавал покрай него, но никога не ми е хрумвало да вляза вътре, понеже бях уверен, че няма да намеря причина да подлагам си тялото си на иглите. Но май вече си имам една – тези игли са начин да се отделя от своето минало не само в очите на другите Безстрашни, но и в собствените си очи всеки път, когато се погледна в огледалото.

Стените на стаята са покрити с рисунки. Стената до вратата е изцяло посветена на различни версии на символа на Безстрашните, някои – черни и семпли, други – цветни и трудни за разпознаване. Тори светва лампата над един стол и подрежда иглите на таблата до него. Другите Безстрашни се събират на пейките и столовете около нас, сякаш се приготвят да гледат някакво представление. Лицето ми пламти.

– Основни принципи на татуирането – казва тя. – Колкото по-малко месо има под кожата ти, тоест, колкото по-кокалест си на определено място, толкова повече боли. За теб може би е най-добре първата ти татуировка да е... не знам, на ръката или...

– На бузата на задника – предлага Зийк и прихва.

Тори свива рамене.

– В което не би бил първият. Нито последният.

Поглеждам към момчето, което ме предизвика. Вдига вежди към мен. Знам какво очаква той, какво очакват всички те – да си татуирам нещо малко на ръката или на крака, нещо, което лесно ще може да бъде скривано. Хвърлям поглед към стената със символите. Една от рисунките привлича вниманието ми – артистична интерпретация на пламъци.

– Искам това – посочвам я.

– Дадено – казва Тори. – Решил ли си къде?

Имам белег – бледа вдлъбнатина на коляното от едно падане на тротоара като дете. Винаги ми се е струвало глупаво, че истинската болка, която изпитвам, не ми оставя видими белези – понякога, тъй като нямам доказателства, започвам да се съмнявам дали изобщо съм изживял всичко това, а с времето спомените стават неясни. Искам да имам някакво напомняне, че когато раните зарастват, те не изчезват завинаги – че ги нося навсякъде със себе си, че така е с всичко, така е и с белезите.

Ето това ще бъде тази татуировка за мен: белег. И ми се струва подходящо, че ще документира най-лошия спомен за болка, който имам.

Поставям ръка на ребрата си и си припомням натъртванията и страха, който тогава изпитвах за живота си. Баща ми имаше няколко наистина лоши нощи точно след смъртта на майка ми.

– Сигурен ли си? – пита Тори. – Това май е възможно най-болезненото място.

– Добре – казвам и сядам на стола.

Тълпата Безстрашни ме аплодира и започва да си предава нова бутилка – тази е по-голяма от предишната и е бронзова, а не сребърна.

– Значи, тази нощ си имаме мазохист на стола. Възхитително. – Тори се настанява на табуретката до мен и си слага гумени ръкавици. Сядам напред, вдигам нагоре фланелката си, Тори напоява топка памук със спирт и покрива ребрата ми с нея. Кани се да се отдалечи, но се намръщва и докосва кожата ми с пръсти. Спиртът започва да щипе по все още незаздравялата кожа на гърба ми и аз потръпвам.

– Как получи тези, Фор? – пита тя.

Вдигам очи и виждам, че Амар се взира намръщено в мен.

– Той е послушник – отговаря вместо мен. – На този етап всичките са ранени и насинени. Трябва да ги видиш как куцукат заедно. Тъжна гледка са.

– Имам гигантска синина на коляното – отзовава се Зийк. – В най-ужасния син цвят...

Той си навива крачола, за да я покаже на останалите, и всички започват да се взират в собствените си рани, в собствените си белези.

– Получих ей този, когато ме изтърваха след едно спускане от небостъргача Ханкок.

– Е, аз имам прободна рана от теб, когато мятахме ножове и твоят ти се изплъзна – така че сме квит.

Тори задържа поглед върху мен няколко секунди и съм сигурен, че не вярва на обяснението на Амар за белезите на гърба ми, но не повтаря въпроса си. Вместо това включва механичната игла, която изпълва въздуха със жужене, и Амар ми подава бутилката.

Когато иглата докосва ребрата ми, алкохолът все още ми изгаря гърлото. Потръпвам, но по някаква причина не обръщам внимание на болката.

Наслаждавам ù се.

+ + +

Когато се събуждам на следващия ден, всичко ме боли. Особено главата.

О, боже! Главата ми!

Ерик е седнал на съседното легло и си връзва обувките. Кожата около халките на устната му изглежда зачервена – явно си е сложил пиърсинга скоро. Не съм обърнал внимание.

Той ме поглежда.

– Изглеждаш наистина зле.

Сядам и от внезапното движение главата ми заболява още по-силно.

– Надявам се, че когато загубиш, няма да използваш това като оправдание – усмихва ми се подигравателно. – Защото бих те победил при всички положения.

Той се изправя, протяга се и напуска спалното помещение. Обхващам главата си с ръце за няколко секунди, после ставам и си вземам душ. Трябва да опазя половината си тяло сухо заради мастилото. Безстрашните останаха часове наред с мен и дочакаха татуировката да бъде завършена, а когато си тръгнахме, всички бутилки бяха празни. Тори вдигна палци към мен, когато се заклатушках към изхода на ателието ù, а Зийк ме прегърна през раменете и каза:

– Мисля, че сега си истински Безстрашен.

Снощи се наслаждавах на тези думи. А сега ми се иска да си имам отново предишната глава, онази, която беше концентрирана и непоколебима и не болеше така, сякаш малки човечета с чукове са се настанили в нея. Оставам няколко минути студената вода да тече по мен, а после поглеждам към часовника на стената на банята.

Десет минути до боя. Ще закъснея. И Ерик е прав – ще загубя.

Прокарвам ръка през челото си и хуквам към тренировъчната зала с наполовина нахлузени на краката обувки. Когато нахълтвам през вратата, послушниците трансфери и някои от послушниците, родени Безстрашни, вече са се наредили в периферията на помещението. Амар е в центъра на тепиха и се взира в часовника си. Поглежда ме остро.

– Много мило от твоя страна, че реши да се присъединиш към нас. – Вдигнатите му вежди показват, че другарството ни от снощи не достига до тренировъчната зала. Той посочва обувките ми. – Завържи си връзките и спри да ми губиш времето.

От другата страна на тепиха Ерик внимателно изпуква всичките си кокалчета едно по едно, като не спира да се взира в мен. Бързо си завързвам обувките и натъпквам вътре връзките, така че да не ме спънат.

Когато се изправям срещу Ерик, усещам единствено препускането на сърцето си, пулсирането в главата си и бодежите върху татуираната си кожа. Амар отстъпва, Ерик се втурва напред и бързо ме удря право в челюстта.

Залитам назад и докосвам лицето си. Цялата болка се слива в ума ми. Вдигам ръце, за да блокирам следващия удар. Главата ми пулсира и виждам движението на крака на Ерик. Правя опит да се завъртя настрани от ритника, но той ме уцелва силно право в ребрата. Следващото усещане преминава като електрошок през цялата лява страна на тялото ми.

– Това е по-лесно, отколкото си мислех, че ще бъде – заявява Ерик.

Пламвам от срам, възползвам се от арогантната поза, която е заел, и го удрям в стомаха. Той ме плясва с длан по ухото, то зазвънтява и губя равновесие. Докосвам с пръсти земята, за да овладея тялото си.

– Знаеш ли – казва ми тихо Ерик, – мисля, че разбрах истинското ти име.

Очите ми са замъглени от няколко различни типа болка. Не знаех, че може да бъде толкова много видове, досущ като вкусовете – остра, тъпа, изгаряща, смъдяща.

Отново ме удря, като се стреми към лицето ми, но уцелва ключицата. Вдига ръка и пита:

– Да им кажа ли? Да изнеса ли всичко на бял свят?

Изрича името ми само с устни, Итън – много по-заплашително оръжие от краката, лактите или юмруците му. С приглушени гласове Аскетите казват, че проблемът на много от Ерудитите е тяхното себелюбие. Но аз си мисля, че е арогантността им и гордостта, произтичаща от знанието на много неща, които са неизвестни за околните. В този момент, въпреки страха, осъзнавам слабостта на Ерик – той не вярва, че аз съм способен да го нараня толкова много, колкото той е в състояние да стори с мен. Смята, че съм точно такъв, за какъвто ме е приел от самото начало – скромен, безкористен, инертен.

Усещам как болката изчезва, заменена от гняв. Сграбчвам го за едната ръка, за да го задържа на едно място, и се мятам към него отново и отново... и отново. Дори не осъзнавам къде го удрям – не виждам, не чувам, не усещам нищо. Аз съм празен, аз съм сам, аз съм нищо.

Най-сетне дочувам писъците му и виждам, че е сграбчил лицето си с две ръце. Брадата му е напоена с кръв, зъбите му също. Опитва се да се изтръгне от хватката ми, но аз го държа с всички сили, сякаш от това зависи животът ми.

Изритвам го настрани и той рухва. Зад прикриващите го ръце виждам очите му – изцъклени и разфокусирани. На фона на кожата кръвта му изглежда още по-ярка. Идва ми наум, че това е мое дело, че аз съм го направил, и в мен прониква нов вид страх. Страх от това какъв съм, от онова, в което се превръщам.

Напускам тепиха, без да дочакам да бъда освободен. Кокалчетата ми пулсират.

+ + +

Лагерът на Безстрашните е подходящ за възстановяване – тъмен е и е пълен с потайни скришни места.

Сядам в един коридор близо до Бездната и се облягам на стената, оставяйки на студа от камъка да проникне в мен. Главоболието ми се е завърнало заедно с най-разнообразни други болежки от боя, но тях едва ги регистрирам. Кокалчетата ми са лепкави от кръвта на Ерик. Опитвам се да я избърша, но е засъхнала твърде отдавна. Победих го, което означава, че мястото ми в кастата засега е сигурно – трябва да съм доволен, а не уплашен. Може би дори щастлив, че най-сетне съм част от нещо, сред хора, чиито очи не избягват моите, когато седнем на вечеря. Но знам, че всяко хубаво нещо си има цена. Каква е цената на това да бъда Безстрашен?

– Хей.

Вдигам очи и виждам Шона, която почуква по стената, все едно е врата. Тя се ухилва.

– Това не е точно победният танц, който очаквах.

– Аз не танцувам – отговарям.

– Да, трябваше да се досетя. – Тя сяда срещу мен и се обляга на отсрещната стена. Сгъва колене и ги обгръща с ръце. Краката ни са само на няколко сантиметра разстояние. Не зная защо забелязвам това. Ами, да – тя е момиче.

Нямам представа как да разговарям с момичета. Особено с момиче от Безстрашните. Нещо ми подсказва, че никога не се знае какво може да се очаква от такова.

– Ерик е в болницата – казва тя с усмивка на лице. – Мислят, че си му счупил носа. И със сигурност си му избил зъб.

Свеждам поглед. Избил съм нечий зъб?

– Чудех се дали не би могъл да ми помогнеш? – пита ме тя и ме побутва с върха на обувката си.

Както и подозирах: Безстрашните момичета са непредвидими.

– За какво да ти помогна?

– За борбата. Не съм добра в това. Продължават да ме унижават на тепиха. – Тя тръсва глава. – Трябва да се изправя срещу онова момиче след два дни. Името ù е Ашли, но тя кара всички да я наричат Аш[2]. – Шона завърта очи. – Сещаш се, като пепелта от пламъците на Безстрашните. Както и да е, тя е една от най-добрите в нашата група и се боя, че ще ме убие. Буквално.

– Защо искаш точно моята помощ? – питам, внезапно обхванат от подозрителност. – Защото знаеш, че съм Дървен, а от нас се очаква да помагаме на другите?

– Какво? Не, разбира се, че не – казва тя и се смръщва объркано. – Искам твоята помощ, защото ти си най-добрият във вашата група, очевидно е.

Разсмивам се.

– Не, не съм.

– Ти и Ерик бяхте единствените без загуба и ти току-що го победи, затова... да, най-добрият си. Слушай, ако не искаш да ми помагаш, всичко, което трябва да направиш, е да...

– Ще ти помогна – прекъсвам я. – Просто наистина не знам как.

– Ще го измислим – заявява тя. – Утре следобед? Среща на тепиха?

Кимвам. Тя се ухилва, изправя се и тръгва да си ходи. Но след няколко крачки се извръща към мен, без да спира.

– Спри да се цупиш, Фор – казва ми. – Всички са впечатлени от теб. Приеми го.

Наблюдавам как силуетът ù завива зад ъгъла. Бях толкова смутен от боя, че изобщо не се замислих какво означава победата ми над Ерик – че сега съм първенецът в групата си. Може и да съм избрал Безстрашните за убежище, но не просто оцелявам тук, а превъзхождам другите.

Поглеждам кръвта на Ерик по кокалчетата си и се усмихвам.

+ + +

На следващата сутрин решавам да поема риск. Сядам до Зийк и Шона на закуска. Шона почти се е свлякла върху храната си и отговаря на въпросите с грухтене. Зийк се прозява над кафето си, но ми сочи семейство си – малкият му брат Юрая седи на една от другите маси с малката сестра на Шона – Лин. А майка му Хана – най-кротката Безстрашна, която съм виждал някога, само цветът на дрехите ù издава кастата ù – все още е на опашката за закуска.

– Липсва ли ти животът у дома? – питам.

Забелязал съм, че Безстрашните притежават склонност към тестени изделия. Винаги има поне два вида торта на вечеря, а на масата пред опашката за закуска се издига планина от мъфини. Когато дойдох, тези с хубави вкусове вече бяха свършили и за мен остана с триците.

– Не особено – отговаря ми Зийк. – Имам предвид, че семейството ми е ей там. На послушниците, родени Безстрашни, не ни е съвсем разрешено да говорим с близките си до Деня за свиждане, но аз знам, че ако наистина имам нужда от нещо, те са тук.

Кимвам. До него Шона заспива, както е подпряла глава на ръката си.

– Ами ти? – пита ме той. – Липсва ли ти домът?

Отварям уста, за да отговоря, че не особено, но точно в този момент брадата на Шона се изплъзва от ръката ù и тя размазва шоколадовия си мъфин с лице. Зийк се разсмива толкова силно, че му потичат сълзи, и аз не успявам да се сдържа да не се ухиля, докато допивам сока си.

+ + +

По-късно същата сутрин се срещам с Шона в тренировъчната зала. Прибрала е назад късата си коса, а Безстрашните ù ботуши, които обикновено са развързани и шляпат, докато ходи, сега са здраво пристегнати. Забива юмруци в нищото и спира след всеки удар, за да оправи стойката си. Наблюдавам я за момент, несигурен откъде да започна. Самият аз съвсем наскоро се научих как се прави – не съм особено подготвен да я обучавам на каквото и да е.

Но докато я наблюдавам, започвам да забелязвам разни неща. Стои със сковани колене, не вдига ръка, за да предпази челюстта си, ударите ù идват от лактите, вместо да вложи в тях тежестта на цялото си тяло. Щом ме зърва, тя подскача, сякаш опарена от жив огън.

– Правило номер едно за това как да не бъдеш зловещ – казва. – Оповестявай присъствието си, ако другият човек в залата не те е видял, че идваш.

– Извинявай – отговарям ù. – Хрумнаха ми някои указания за теб.

– Оу! – Тя захапва вътрешната страна на бузата си. – Какви?

Казвам ù какво съм забелязал и се изправяме един срещу друг на тепиха. Започваме бавно, като отстъпваме при всеки удар, за да не се нараним взаимно. Налага ми се непрекъснато да подбутвам лакътя ù, за да ù напомням да държи ръката си вдигната пред лицето, а половин час по-късно, ако не друго, тя поне започва да се движи по-добре, отколкото преди.

– Относно това момиче, срещу което трябва да се биеш утре – казвам. – Аз бих я атакувал ето тук, в челюстта. – Докосвам долната страна на брадата ù. – Един добър ъперкът[3] би трябвало да свърши работа. Хайде да упражним това.

Тя заема позиция и с удовлетворение забелязвам, че коленете ù пружинират и в позата ù има отскок, който отсъстваше преди. Въртим се един около друг няколко секунди и тя атакува с удар нагоре. Когато го прави, лявата ù ръка се снижава и разкрива лицето ù. Блокирам първия удар и атакувам падналия ù гард. В последния миг, повдигайки вежда, спирам юмрука си във въздуха.

– Знаеш ли, може би ще си науча урока, ако наистина ме удариш – изправя рамене тя. Зачервила се е от усилието и косата ù е подгизнала от пот. Очите ù са ясни и критични. За първи път забелязвам, че е красива. Но не по начина, по който обикновено разбирам красотата – мека, деликатна, а силна и умела.

– Наистина бих предпочел да не го правя – отговарям ù.

– Това, което за теб е някакъв вид кавалерство, всъщност е любезна форма на обида – казва тя. – Мога да се грижа за себе си. Мога да понеса малко болка.

– Не става дума за това – отвръщам. – Не е защото си момиче. Просто... не си падам по безпричинното насилие.

– Това е някакво схващане на Дървените, а?

– Не точно. Дървените не харесват насилието по принцип. Сложи Дървени сред Безстрашни и те просто ще се оставят да бъдат яко напердашени. – Позволявам си лека усмивка. Не съм свикнал да използвам жаргона на Безстрашните, но ми харесва да го припозная като свой, да си позволя техния начин на говорене. – Аз пък не възприемам нещата като игра, това е.

За първи път обяснявам това на някого. Знам защо не приемам нещата по този начин – защото толкова дълго време те бяха моят свят, ден и нощ. Но тук се научих как да се защитавам и да бъда по-силен, ала това, на което не искам да се научавам, е как да ми доставя удоволствие да причинявам болка. Ако ще ставам Безстрашен, ще го сторя по свой начин, дори и това да означава в мен завинаги да остане частица Дървен.

– Хубаво – съгласява се тя. – Хайде да опитаме пак.

Продължаваме, докато не усвоява ъперкъта и едва не изтърваваме вечерята. Когато тръгваме, тя ми благодари и ме прегръща. Това е просто кратка прегръдка, но Шона ми се смее заради начина, по който се стягам от нея.

– Как да бъдем Безстрашни: встъпителен курс – казва. – Урок първи: тук няма проблем да прегръщаш приятелите си.

– Ние сме приятели? – питам, наполовина шегувайки се.

– О, млъкни – казва тя и продължава надолу по коридора към спалното помещение.

+ + +

На следващата сутрин всички послушници трансфери тръгваме след Амар, преминавайки покрай тренировъчната зала през мрачен коридор с тежка врата в дъното. Той ни нарежда да седнем до стената и изчезва зад вратата, без да ни каже нищо повече. Поглеждам си часовника. Схватката на Шона ще започне всеки момент – на родените Безстрашни им отнема повече време да преминат през първия етап на инициацията, понеже са по-многобройни.

Ерик сяда колкото се може по-далеч от мен, което ме радва. Вечерта, след като се бих с него, ми хрумна, че за да си отмъсти за загубата, може да каже на всички чий син съм, но той не го направи. Чудя се дали просто не изчаква правилния момент да атакува, или пък отстъпва по някаква друга причина. Независимо каква е работата, за мен вероятно е най-добре да страня възможно най-много от него.

– Как мислите, какво има там? – гласът на Мая, момичето от Миротворците, звучи нервно.

Никой не отговаря. По някаква причина не изпитвам притеснение. Зад тази врата няма нищо, което може да ме нарани. Затова когато Амар отново се появява в коридора и извиква първо моето име, не хвърлям отчаян поглед към другите послушници, а просто влизам след него.

Стаята е мрачна и порутена, а вътре има само стол и компютър до него. Столът е със спусната назад облегалка, като онзи, на който седях по време на теста си за установяване на наклонностите. Екранът на компютъра свети и на него се вижда програма, представляваща редове тъмен текст на бял фон. Когато бях малък, доброволствах в компютърните зали в училище – поддържах оборудването и понякога дори поправях компютрите, когато се случеше да се развалят. Работех под надзора на жена от кастата на Ерудитите на име Катерин и тя, щастлива да сподели знанието си с някого, който има желанието да я изслуша, ме обучи на много повече неща, отколкото беше длъжна. Затова сега, докато гледам кода, разбирам каква е тази програма, макар че никога не бих успял да направя много с нея.

– Симулация? – питам.

– Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре – отговаря ми Амар. – Сядай.

Правя го, облягам се назад и отпускам ръце. Амар приготвя спринцовка и я задържа на светлината, за да се увери, че течността е на мястото си. Без предупреждение забива иглата във врата ми и натиска буталото. Потръпвам.

– Да видим кои от страховете ти ще изникнат първи – казва той. – Знаеш ли, почвам да се отегчавам от тях, трябва да пробваш да ми покажеш нещо ново.

– Ще се постарая – отговарям.

Симулацията ме поглъща.

+ + +

Седя на твърдата дървена пейка до масата в Аскетската кухня, а пред мен има празна чиния. Прозорците са потънали в сянка и единствената светлина идва от оранжевата крушка, висяща над масата. Поглеждам към черния плат, който покрива коленете ми. Защо нося черно, а не сиво?

Когато вдигам глава, той – Маркъс – е срещу мен. За частица от секундата изглежда просто като човека, когото видях на Изборната церемония неотдавна – очите му са тъмносини като моите, устата му е начумерена.

Нося черно, защото сега съм Безстрашен – напомням си. – В такъв случай, какво правя в дом на Аскет, защо седя срещу баща си?

Вглеждам се в отражението на крушката в чинията си. Това трябва да е симулация, помислям си.

Тогава светлината над нас премигва и той се превръща в мъжа, когото винаги виждам в своята зона на страха – изкривено чудовище с празни кухини на мястото на очите и зейнала паст. Пресяга се към мен над масата и на мястото на ноктите му има бръсначи.

Опитва се да ме удари, аз отскачам назад и падам от пейката. Лазя по пода, успявам да се изправя и бягам в хола. Там има друг Маркъс, който посяга към мен откъм стената. Насочвам се към входната врата на къщата, но някой я е запечатал с тухли и ме е оставил в капан.

Тичам задъхано по стълбите към горния етаж. Горе се спъвам и падам на дървения под. Пореден Маркъс отваря вратата на килера и излиза от него, друг изниква от спалнята на родителите ми, трети драска с нокти по пода на банята. Свивам се до стената. Къщата е тъмна. Няма прозорци.

Мястото е изпълнено с него.

Внезапно един от многото Маркъси се озовава точно пред мен, сграбчва гърлото ми с две ръце и ме притиска към стената. Друг прокарва нокти по ръцете ми и очите ми се насълзяват от парещата болка.

Парализиран съм, паникьосан съм.

Поемам въздух. Не мога да изпищя. Усещам болката и препускащото си сърце, ритам колкото мога по-силно, но улучвам единствено въздуха. Маркъсът, който ме държи с две ръце за гърлото, ме издига нагоре и краката ми се отделят от пода. Крайниците ми омекват като на парцалена кукла. Не мога да се движа.

Мястото... мястото е изпълнено с него.

Това не е истина – осъзнавам. – Това е симулация. Точно както в зоната на страха.

Сега наоколо има още повече Маркъси, чакат под мен с разтворени ръце и аз се взирам в море от остриета. Ръцете им докопват краката ми, режат ме и усещам горещата струя по врата си, когато Маркъсът, който ме държи, затяга хватката си.

Симулация, напомням си. Опитвам се да съживя крайниците си. Представям си как кръвта ми гори и препуска през тялото ми. Плясвам с ръка по стената в търсене на оръжие. Един от Маркъсите се протяга и пръстите му доближават очите ми. Остриетата започват да дълбаят в очните ми ябълки и аз крещя.

Ръцете ми не откриват оръжие, а само брава на врата. Завъртам я с все сила и се озовавам в килер. Маркъсите ме изпускат. В килера има достатъчно голям прозорец за тялото ми. Докато те ме преследват в мрака, удрям рамо в стъклото и то се натрошава. Свежият въздух изпълва дробовете ми.

Сядам на стола и пъшкам.

Търся раните по гърлото, ръцете и краката си, но тях ги няма. Все още мога да усетя разрязванията и изтичаща от вените ми кръв, но кожата ми е непокътната. Дъхът ми се успокоява, а с него и мислите ми. Амар стои до компютъра, свързан със симулацията ми, и се взира в мен.

– Какво? – питам без дъх.

– Беше вътре пет минути – казва той.

– Това много ли е?

– Не – смръщва се той. – Не, не е много. Всъщност е доста добър резултат.

Спускам крака на пода и задържам главата си с ръце. Може и да не съм бил чак толкова дълго в състояние на паника в симулацията, но образът на изкривения ми баща, опитващ се да ми изтръгне очите с нокти, продължава да проблясва в ума ми и да ускорява сърцебиенето ми.

– Серумът продължава ли да действа? – питам, стиснал зъби. – Да ме кара да се паникьосвам?

– Не, трябва да се е уталожил, когато излезе от симулацията – казва той. – Защо?

Разтърсвам ръцете си, а те са се сплели, сякаш са вцепенени. Поклащам глава. Не беше истина – повтарям си. – Остави го да си иде.

– Понякога симулацията причинява продължителна паника в зависимост от това, което си видял – допълва Амар. – Ще те изпратя до спалното помещение.

– Не – поклащам глава. – Ще се оправя.

Той ме измерва с поглед.

– Това не беше предложение. – Изправя се и отваря вратата зад стола. Тръгвам след него по къс мрачен коридор и навлизаме в каменните коридори, които водят към спалното помещение на трансферите. Тук въздухът е студен и влажен, защото сме под земята. Чувам само ехото на стъпките ни и собственото си дишане, нищо друго.

Струва ми се, че виждам нещо, някакво движение от лявата си страна, и се дръпвам до стената. Амар ме спира, слага ръце на раменете ми и ме обръща към себе си, за да го погледна в лицето.

– Хей – казва, – стегни се, Фор.

Кимвам и по лицето ми избива горещина. Стомахът ме заболява от срам. От мен се очаква да бъда Безстрашен, а не да се ужасявам от чудовищни Маркъси, прокрадващи се към мен в мрака. Облягам се на каменната стена и си поемам дълбоко въздух.

– Може ли да те попитам нещо? – Свивам се при тези думи на Амар, защото очаквам, че ще ме разпитва за баща ми. Но той не го прави. – Как излезе от онзи коридор?

– Отворих врата – казвам.

– Тази врата зад теб ли беше през цялото време? Има ли такава в старата ти къща?

Поклащам глава отрицателно.

Обичайно приветливото лице на Амар става сериозно.

– Тоест... ти си я създал от нищото?

– Да – кимвам. – Симулациите са изцяло в главите ни. Затова моят ум си измисли врата, така че да се измъкна. Единственото, което трябваше да направя, е да се концентрирам.

– Странно – казва той.

– Какво? Защо?

– Повечето послушници не могат да накарат нещо невъзможно да се случи по време на този тип симулации, защото, за разлика от зоната на страха, те изобщо не осъзнават, че се намират в симулация – обяснява той. – И като резултат не излизат от нея толкова бързо.

Усещам ударите на сърцето си в гърлото си. Не бях осъзнал, че тези симулации трябва да бъдат различни от зоната на страха – мислех си, че всеки е наясно, че е в тях. Но съдейки по думите на Амар, това би трябвало да е като теста за установяване на наклонностите, а преди него баща ми ме предупреди за моето осъзнаване на симулацията и ме инструктира да го запазя в тайна. Все още си спомням колко настоятелен беше, колко напрегнат бе гласът му и как сграбчи ръката ми твърде силно.

Тогава си помислих, че той никога не би говорил по този начин, освен ако не е разтревожен за мен. За безопасността ми.

Дали просто беше параноичен, или наистина има нещо опасно в това да осъзнаваш симулацията, докато се намираш в нея?

– Бях като теб – казва Амар тихо. – Можех да изменям симулациите. Просто си мислех, че съм единственият.

Ще ми се да му кажа да запази тази информация за себе си, да си защити тайните. Но Безстрашните не ги е така грижа за тайните, както Аскетите с техните стегнати усмивки и идентични и стройно подредени къщи.

Амар ме поглежда по особен начин – нетърпеливо, сякаш очаква нещо от мен. Извъртам се неловко.

– Предполагам, че не е нещо, с което трябва да се хвалиш – казва той. – Безстрашните са точно такива конформисти, каквито са и хората в другите касти. Просто тук това не е толкова очевидно.

Кимвам.

– Може да е просто случайност – отговарям. – Не можах да направя нищо подобно по време на теста си за установяване на наклонностите. Следващия път вероятно ще бъда по-нормален.

– Точно така. – Не ми звучи убеден. – Е, следващия път се постарай да не правиш нищо невъзможно, ясно? Просто се изправи срещу страха си по логичен начин, който винаги би бил възможен за теб, независимо дали осъзнаваш, че си в симулация, или не.

– Добре – кимвам.

– Вече се пооправи, нали? Можеш да се върнеш сам в спалното?

Имам желание да му кажа, че през цялото време можех да се върна сам и никога не съм имал нужда някой да ме води за ръка. Но само кимвам отново. Той ме потупва добронамерено по рамото и се връща в стаята за симулации.

Не мога да не си помисля, че баща ми едва ли ме е предупредил да прикривам съзнателността си по време на симулации просто заради правилата на кастите. През цялото време ме гълчеше, че го излагам пред Аскетите, но никога не ми изсъскваше в ухото предупреждение как точно да избегна погрешните стъпки. Никога не се взираше в мен с широко отворени очи, докато не му обещая, че ще постъпя така, както ми е казал.

Странно ми е да знам, че може би се е опитвал да ме предпази. Като че ли не е изцяло чудовището, което си представям – онова, което виждам в най-лошите си кошмари.

Тръгвам към спалното помещение и чувам нещо в края на коридора, по който тъкмо бяхме минали – нещо като тихи влачещи се стъпки, които се движат в обратната посока.

+ + +

Шона дотичва до мен в столовата по време на вечеря и ме удря силно с юмрук по рамото. Усмивката ù е толкова широка, че сякаш е разрязала бузите ù. Има подутина под дясното си око, което вероятно скоро ще се затвори.

– Победих! – провиква се тя. – Направих точно каквото ми каза. Ударих я право в челюстта още през първата минута и това тотално я изкара от играта. Все пак ме цапардоса по окото, защото си свалих гарда, но чак след като я пометох. Разкървавих ù носа. Беше страхотно!

Ухилвам се. Изненадан съм колко удовлетворяващо е да научиш някого как да направи нещо и после да чуеш, че наистина е проработило.

– Браво – казвам.

– Нямаше да се справя без помощта ти – заявява тя. Усмивката ù се променя, омеква, става някак по-малко зашеметена и по-искрена. Тя се повдига на пръсти и ме целува по бузата.

Гледам я втренчено, когато се отдръпва. Разсмива се и ме повлича към масата, на която седят Зийк и някои от другите родени Безстрашни. Осъзнавам, че проблемът ми не е, че съм Дървен, а че не знам какво означават тези жестове на обич при Безстрашните. Шона е хубава и забавна и ако бяхме Аскети и я харесвах, щях да намина през къщата ù за вечеря със семейството ù, да открия по какъв доброволчески проект работи и да се вмъкна в него. Нямам представа как се правят тези неща при Безстрашните, а също така нямам представа дали изобщо я харесвам по този начин.

Решавам поне засега да не позволявам на тези мисли да ме разсейват. Вземам си чиния храна и сядам да ям, като слушам как другите говорят и се смеят заедно. Всички поздравяват Шона за победата ù и сочат момичето, което е надвила. То седи с все още подуто лице на една от другите маси. В края на вечерята, точно когато мушвам с вилица едно парче шоколадова торта, две жени от кастата на Ерудитите влизат в помещението.

Наистина е трудно Безстрашните да бъдат накарани да притихнат. Дори внезапната поява на Ерудити не го постига напълно – все още отвсякъде се чува шепот, подобен на далечен звук на тичащи стъпки.

Но когато Ерудитите сядат при Макс и нищо повече не се случва, разговорите постепенно се подновяват. Не се присъединявам към тях. Продължавам да бода тортата с вилица и да наблюдавам.

Макс се изправя и отива до Амар. Двамата разговарят напрегнато между масите и после тръгват в моята посока. Към мен.

Амар ми прави жест. Оставям назад полупразната си табла.

– Привикан си за оценка – казва той. Вечно ухилената му уста сега е образувала равна линия, а оживеният му глас е станал монотонен.

– Оценка? – питам.

Макс ми се усмихва леко.

– Твоята симулация на страха беше малко необичайна. Нашите приятели Ерудити ето тук... – Поглеждам над рамото му към тях. Веднага осъзнавам, че едната е Джанийн Матюс, лидерката на Ерудитите. Облечена е в ясносиня риза, а от верижката на врата ù висят очила, символ на суетата, стигнала толкова далеч, че чак станала нелогична. – Макс продължава: ... ще наблюдават още една симулация, за да се уверят, че необичайният резултат не е грешка в програмата. Сега Амар ще те заведе в стаята за симулации.

Усещам впитите в ръката ми пръсти на баща си, чувам съскащия му глас, който ме предупреждава да не правя нищо странно по време на симулацията на теста си за установяване на наклонностите. Дланите ми изтръпват, което е знак, че съм напът да се паникьосам. Неспособен съм да говоря, затова само поглеждам към Макс, после към Амар и кимвам. Нямам представа каква е причината, когато съм в симулация да осъзнавам това, но знам, че не е за добро. Разбирам, че Джанийн Матюс няма да дойде тук да ме наблюдава, освен ако нещо с мен сериозно не е наред.

Влизаме мълчешком в стаята за симулации на страха. Джанийн и нейната – предполагам – асистентка си говорят тихо зад гърба ни. Амар отваря вратата и ни пуска да влезем.

– Ще донеса допълнително оборудване, за да можете и вие да наблюдавате – казва той. – Ей сега се връщам.

Джанийн започва да крачи със замислено изражение из помещението. Пазя се от нея така, както правят всички Аскети, научени да не вярват на суетата и алчността на Ерудитите. Докато я наблюдавам, ми хрумва, че това, на което съм учен, може и да не е вярно. Жената от тази каста, която ме обучи как да разглобявам компютър, докато бях доброволец в училище, не беше нито алчна, нито суетна – може би и Джанийн не е.

– Регистриран си в системата като Фор – казва Джанийн след няколко секунди. Спира да крачи и кръстосва ръце пред себе си. – Което ми се струва смущаващо. Защо тук не използваш името Тобиас?

Вече знае кой съм. Е, естествено, че ще знае. Тя знае всичко, не е ли така? Усещам как вътрешностите ми изсъхват и се сгъват едни в други. Знае името ми, знае за баща ми и щом е виждала една от моите симулации на страха, е наясно и с някои от най-мрачните неща в мен. Когато чистите ù и почти воднисти очи докосват моите, извръщам поглед.

– Исках ново начало – казвам.

– Разбирам – кимва тя. – Особено, като се има предвид през какво си преминал.

Звучи почти... благо. Настръхвам от тона ù и се втренчвам право в лицето ù.

– Добре съм – изричам студено.

– Разбира се, че си добре – усмихва се леко тя.

Амар добутва една количка в стаята. В нея има още жици, електроди, компютърни части. Знам какво се очаква от мен – сядам на стола, слагам си ръцете на облегалките, а другите се свързват със симулацията. Амар ме приближава с иглата и аз оставам неподвижен, когато ме пробожда в гърлото.

Затварям очи и светът отново избледнява.

+ + +

Когато ги отварям, се намирам точно на ръба на невъзможно висока сграда. Под мен има твърда настилка и няма никого, който да ми помогне. Вятърът ме духа от всички страни, отстъпвам и падам по гръб на покрития с чакъл покрив.

Изобщо не ми харесва да бъда тук и да гледам широкото празно небе около себе си, което ми напомня, че се намирам на най-високата точка в града. Като си повтарям, че Джанийн Матюс наблюдава, се хвърлям към вратата на покрива, опитвам се да я отворя и да измисля стратегия. Обичайният ми начин да се изправя срещу страха си е да скоча от покрива, напомняйки си, че това е само симулация и няма наистина да умра. Но някой друг на мое място никога не би постъпил така – би потърсил безопасен начин да слезе.

Изчислявам вариантите. Мога да се опитам да отворя тази врата, но наблизо няма инструменти, които да ми помогнат – наоколо са само тя, покривът и небето. Не мога да си създам инструмент, с който да я отворя, защото това е точно онзи тип действие по време на симулация, което Джанийн вероятно търси. Отстъпвам и изритвам вратата с все сили, но тя не помръдва.

Със сърце, биещо в гърлото ми, отново тръгвам към ръба. Вместо да гледам надолу към мъничките улици, се взирам в самата сграда. Под мен има стотици прозорци с первази. Най-бързият и най-безстрашен път надолу е да се спусна по стената на сградата.

Притискам ръце до лицето си. Знам, че всичко това не е истинско, но изглежда такова – вятърът свисти в ушите ми, а чакълът хрущи под обувките ми. С треперене протягам единия си крак през ръба, хващам се за него с лице към сградата и се снижавам, докато не увисвам на пръстите си.

Паниката в мен се надига и изкрещявам през зъби. Божичко! Мразя височини – мразя ги. Пропъждам с мигане сълзите от очите си, като ги отдавам на вятъра, и напипвам с крака перваза на прозореца, намиращ се под мен. Проучвам рамката на прозореца с една ръка и се притискам, за да запазя равновесие, докато се устремявам надолу и стъпвам върху перваза.

Тялото ми се накланя назад към празното пространство и изкрещявам пак, като стискам зъби толкова силно, че те изскърцват.

Трябва да го направя отново. И отново. И отново.

Накланям се, като се задържам за горната част на прозореца с една ръка и за долната – с другата. Когато се захващам стабилно, приплъзвам обувките си по стената на сградата, слушам ги как стържат по камъка и увисвам пак.

Този път, когато падам на следващия перваз, не се задържам достатъчно здраво с ръце. Губя позицията си и се накланям назад. Опитвам се да се заловя с пръсти за сградата и да се закрепя, но е твърде късно – политам надолу и нов писък се надига в мен и раздира гърлото ми. Мога да създам мрежа под себе си, мога да създам въже от въздуха, което да ме спаси... но не, не бива да създавам нищо, за да не разберат, че съм способен на това.

Оставям се да падна. Оставям се да умра.

Събуждам се с болка, създадена от ума ми, проникваща във всяка част от тялото ми, пищя, а очите ми са замъглени от сълзи и ужас. Сепвам се рязко, борейки се за въздух. Тялото ми се тресе. Срам ме е, че се държа така пред тази публика, но знам, че това е добре. Ще им покаже, че не съм специален – просто поредният безразсъден Безстрашен, който си е помислил, че може да слезе по сграда, и е паднал.

– Интересно – казва Джанийн и аз едва я чувам от собственото си дишане. – Никога не се уморявам да гледам в ума на човек, всеки детайл подсказва толкова много.

Спускам краката си от стола и стъпвам здраво на земята.

– Справи се добре – казва Амар. – От катераческите ти умения има какво да се желае, но пак излезе бързо от симулацията, както и предишния път.

Усмихва ми се. Явно съм успял да се престоря на нормален, защото вече не изглежда притеснен.

Кимвам.

– Е, оказва се, че необичайният ти резултат е грешка в програмата за симулации. Ще трябва да я изследваме, за да открием проблема. А сега, Амар, бих желала да видя една твоя симулация на страха, ако не би имал нищо против да ми направиш тази услуга.

– Моя? Защо моя?

Меката усмивка на Джанийн не се променя.

– Според моята информация ти не си бил разтревожен от необичайния резултат на Тобиас, всъщност дори си го приел напълно нормално. Затова искам да видя дали това произтича от твой опит.

– Твоята информация… – повтаря Амар. – Откъде е тя?

– Послушник дойде да изрази тревогата си за твоето здраве и за здравето на Тобиас – отговаря тя. – Бих искала да уважа анонимността му. Тобиас, вече можеш да си тръгваш. Благодаря ти за помощта.

Поглеждам към Амар. Той ми кимва леко. Принуждавам се да се изправя на крака и макар и все още малко нестабилен, излизам, като оставям вратата леко отворена, за да постоя там и да подслушвам. Но в мига, в който се озовавам в коридора, асистентката на Джанийн затръшва вратата и не мога да чуя нищо, дори и когато притискам ухо към нея.

Послушник, дошъл да изрази тревогата си – сигурен съм, че знам кой е този послушник. Нашият единствен бивш Ерудит: Ерик.

+ + +

За седмица изглежда така, сякаш нищо няма да произтече от посещението на Джанийн. Всички послушници – родени Безстрашни и трансфери – преминават през симулация на страха всеки ден и аз си позволявам да бъда погълнат от собствените си страхове – височини, затворени пространства, извършване на насилие, Маркъс. Понякога те се сливат – Маркъс на върха на висока сграда, насилие в затворено пространство. Винаги се събуждам не на себе си, треперещ и засрамен, че въпреки че съм послушникът със само четири страха, съм и този, който не може да ги пропъди, след като симулацията е приключила. Те се промъкват към мен, когато най-малко ги очаквам, изпълват съня ми с кошмари, а будността ми с треперене и параноя. Скърцам със зъби, подскачам при най-малкия шум, ръцете ми изтръпват без предупреждение. Страхувам се, че ще полудея, преди инициацията да приключи.

– Добре ли си? – пита ме Зийк на закуска една сутрин. – Изглеждаш... изтощен.

– Добре съм – отговарям по-рязко, отколкото ми се иска.

– О, ясно – ухилва ми се Зийк. – Съвсем нормално е да не си добре, да знаеш.

– Да, хубаво – казвам и се насилвам да си доям, въпреки че тези дни нищо, което слагам в устата си, няма вкус. Може и да имам чувството, че се побърквам, но поне съм понатрупал мускули. Странно ми е, че заемам толкова много място просто като си седя, след като бях свикнал да изчезвам от поглед така лесно. Това ме кара да се усещам по-силен, по-стабилен

Със Зийк раздигаме таблите си. Тръгваме да излизаме от Ямата, когато по-малкият му брат – спомням си, че се казва Юрая, – ни настига тичешком. Вече е по-висок от Зийк и има превръзка зад ухото, която покрива новата му татуировка. Обикновено изглежда така, сякаш е напът да направи някоя шега, но не и сега. Сега изглежда потресен.

– Амар – изрича той задъхано. – Амар е... – Тръсва глава. – Амар е мъртъв.

Изхилвам се кратко. Някак далечно осъзнавам, че това не е подходящата реакция, но не успявам да се сдържа.

– Какво? Какво имаш предвид, как така е мъртъв?

– Една Безстрашна е открила тялото му близо до Империята тази сутрин – обяснява Юрая. – Току-що го разпознаха. Беше Амар. Той... трябва да е...

– Скочил – довършва Зийк вместо него.

– Или паднал, или кой знае – казва Юрая.

Минавам напряко, като се изкатервам по стените на Ямата. Обикновено, когато правя това, притискам тялото си до стената, уплашен от височината, но този път дори не се замислям какво има под мен. Профучавам покрай пищящи деца и хора, влизащи и излизащи от магазините. Изкачвам стълбите, висящи от стъкления таван.

Във фоайето на Империята се събира тълпа. Проправям си път през нея с лакти. Някои хора ме ругаят или също ме ръгат, но аз не им обръщам внимание. Стигам до края на помещението, до стъклените стени над улиците, обграждащи лагера на Безстрашните. Навън има ограничен с лента периметър и червена линия кръв по паважа.

Взирам се дълго в линията, докато не осъзнавам, че тя е от кръвта на Амар, от тялото му, което се е сблъскало със земята.

Тогава си тръгвам.

+ + +

Не познавах достатъчно добре Амар, за да скърбя за него по начина, по който съм научен да възприемам скръбта. Тя е това, което изпитах след смъртта на майка си – тежест, която правеше изживяването на дните невъзможно. Спомням си как спирах по средата на изпълнението на елементарни задачи и забравях да продължа или как се будех посред нощ, плувнал в сълзи.

Не понасям загубата на Амар по този начин. Улавям се от време на време да си спомням как ми даде името ми, как ме защити, когато дори не ме познаваше. Но през повечето време просто изпитвам гняв. Смъртта му трябва да има нещо общо с Джанийн Матюс и оценката на неговата симулация на страха, просто го знам. И това означава, че каквото и да се е случило, е отговорност и на Ерик, защото той подслуша разговора ни и го разказа на лидера на бившата си каста.

Те убиха Амар – Ерудитите. Но всички си мислят, че е скочил или че е паднал. Това е нещо, което един Безстрашен би направил.

Безстрашните му организират помен вечерта. Още през късния следобед всички вече са пияни. Събираме се около Бездната, Зийк ми подава чаша с тъмна течност и аз я поглъщам на един дъх, без да се замисля. Когато спокойствието ù се разлива по мен, се полюшвам леко на крака и оставям празната чаша до него.

– Да, това ми изглежда в реда на нещата – казва Зийк, гледайки към празната ми чаша. – Ще донеса още.

Кимвам и се заслушвам в рева на Бездната. Изглежда, Джанийн Матюс прие, че моите необичайни резултати се дължат на повреда в програмата, но ако просто се преструваше? Ами ако дойде за мен така, както дойде за Амар? Опитвам се да натъпча тази мисъл в някое ъгълче на съзнанието си, където няма да я открия отново.

Тъмна белязана ръка се озовава на рамото ми и Макс застава до мен.

– Добре ли си, Фор? – пита той.

– Да – казвам аз и това е истината, добре съм, защото все още съм на крака и думите ми не се сливат.

– Знам, че Амар имаше особен интерес към теб. Мисля си, че е видял голям потенциал – Макс се усмихва леко.

– Не го познавах истински – отговарям.

– Винаги беше леко неспокоен, леко неуравновесен. Не като другите послушници от групата си – казва Макс. – Мисля, че загубата на баба му и дядо му наистина му коства много. А може би проблемът му бе по-дълбок... Не знам... може би така му е по-добре.

– По-добре му е мъртъв? – намръщвам му се.

– Нямах точно това предвид – казва Макс. – Но ние, Безстрашните, окуражаваме членовете си сами да избират своя път в живота. Ако това е избрал... толкова по-добре. – Той отново слага ръка на рамото ми. – В зависимост как преминеш през последния си тест утре, двамата с теб ще си говорим какво бъдеще искаш тук, сред Безстрашните. Засега си най-обещаващият ни послушник... въпреки миналото си.

Просто продължавам да се взирам в него. Дори не разбирам какво ми казва, нито пък защо го изрича тук, по време на помена за Амар. Да не се опитва да ме привлече? Но в какво?

Зийк се връща с още две чаши и Макс се стопява в тълпата, сякаш нищо не се е случило. Един от приятелите на Амар става от стола си и изкрещява нещо безсмислено за това колко смел бил той, изследвайки неизвестното.

Всички вдигат чаши и започват да скандират името му. Амар, Амар, Амар. Повтарят го толкова много пъти, че то губи значението си, шумът е безмилостен, повтарящ се и всепоглъщащ.

После всички пием. Ето така скърбят Безстрашните – като прогонват скръбта в алкохолната забрава и я оставят там.

Добре. Да. И аз мога да я прогоня.

+ + +

Последният ми тест, моята зона на страха, ще бъде ръководен от Тори и наблюдаван от лидерите на Безстрашните, включително и от Макс. Заставам някъде в средата на групата послушници и за първи път не съм дори и леко нервен. В зоната на страха всеки е наясно, че се намира в симулация, така че нямам нищо за криене. Пробождам врата си с инжекцията и оставям реалността да изчезне.

Правил съм го десетки пъти. Озовавам се на покрива на висока сграда и скачам от ръба. Затворен съм в кутия, позволявам си кратък момент на паника, а после забивам рамо в дясната стена и разбивам дървото с удара, което е невъзможно. Вземам пистолет и застрелвам в главата невинен човек, този път безлик мъж, облечен в черни дрехи на Безстрашен, без дори да се замисля.

Сега обаче, когато Маркъсите ме обграждат, приличат повече на него отпреди. Устата му си е уста, макар че очите му продължават да са бездънни кухини. Когато вдига ръка, за да ме удари, държи колан, а не назъбена верига или някакъв друг вид оръжие, което може да ме разреже къс по къс. Поемам няколко удара, а после се хвърлям към най-близкия Маркъс и обвивам ръце около гърлото му. Обсипвам диво лицето му с юмруци и това ми дава миг на удоволствие, преди да се събудя, клекнал на пода в стаята със зоната на страха.

Светлините в съседната стая грейват, така че да видя хората там. Има два реда чакащи послушници, включително и Ерик, който вече има толкова много пиърсинги на устната, че се улавям да си мечтая как му ги изскубвам един по един. Пред тях седят трима лидери на Безстрашните, включително и Макс, и всичките ми кимат и ми се усмихват. Тори вдига палци.

Влязох на теста, мислейки си, че вече не ме е грижа – нито дали ще премина, нито дали ще се справя добре, нито дали ще бъда Безстрашен. Но вдигнатите палци на Тори ме карат да се надуя от гордост и да си позволя лека усмивка, докато излизам. Амар може и да е мъртъв, но той през цялото време искаше да се справя добре. Не мога да кажа, че го направих за него – не го сторих за никого, дори не и за себе си. Но поне не го засрамих.

Всички послушници, които са минали през последния си тест, чакат резултатите в спалното помещение на трансферите – там са и трансферите, и родените Безстрашни. Зийк и Шона ми подвикват, когато влизам и сядам на ръба на леглото си.

– Как мина? – пита Зийк.

– Добре – отговарям. – Без изненади. А при теб?

– Ужасно, но успях да изляза жив – вдига рамене той. – Обаче при Шона се появиха няколко нови страха.

– Преодолях ги – заявява Шона с престорено безгрижие. Върху коленете ù има възглавница – една от тези на Ерик. Това няма да му хареса.

Маската ù се разпада и тя се разсмива.

– Бях наистина страхотна.

– Да, да – казва Зийк.

Шона го удря право в лицето с възглавницата. Той я грабва от ръцете ù.

– Какво искаш да кажа? Да, ти беше страхотна. Да, ти си най-добрата Безстрашна на всички времена. Доволна? – Перва я по рамото с възглавницата. – Тя се хвалеше постоянно, откакто започнахме симулациите на страха, защото е по-добра от мен. Досадно е.

– Просто си отмъщавам заради това колко много се хвалеше ти по време на бойното обучение – отвръща тя. – Видя ли страхотния удар, който нанесох в самото начало? Бла-бла-бла...

Шона го удря и той сграбчва китките ù. Тя се освобождава, плясва го по ухото и двамата се смеят и боричкат.

Може и да не разбирам привързаността при Безстрашните, но явно разпознавам флирта, когато го видя. Усмихвам се доволно. Изглежда, това разрешава въпроса ми с Шона, не че той ме е безпокоял толкова. Това е отговор сам по себе си.

Седим вътре още час, докато всички преминат през теста и започнат да се стичат в стаята един по един. Последният, който влиза, е Ерик – просто застава на вратата със самодоволен вид.

– Време е да си получим резултатите – казва.

Всички стават и се изнизват покрай него по пътя си навън. Някои от тях изглеждат нервни, други са наперени и сигурни в себе си. Изчаквам, докато всички излязат, тръгвам към вратата, но не преминавам прага ù. Спирам, кръстосвам ръце и се взирам за няколко секунди в Ерик.

– Имаш да ми казваш нещо ли?

– Знам, че беше ти – отвръщам. – Ти каза на Ерудитите за Амар, просто го знам.

– Нямам представа за какво говориш – отговаря Ерик, но е очевидно, че има.

– Ти си причината той да е мъртъв. – Изненадан съм колко бързо се надига гневът ми. Тялото ми се тресе от него, лицето ми пари.

– Да не си си ударил главата по време на теста, Дървен? – ухилва се Ерик. – Говориш абсолютно несвързано.

Избутвам го силно към вратата. После го задържам с една ръка – за момент съм изненадан колко по-силен съм сега – и се навеждам близо до лицето му.

– Знам, че беше ти – изричам и се взирам в черните му очи в търсене на нещо, на каквото и да било... Не виждам нищо, само мъртвешки очи, непроницаеми... – Ти си причината той да е мъртъв и това няма да ти се размине.

Пускам го и тръгвам към столовата.

+ + +

Столовата е претъпкана с хора, издокарани в своя максимално Безстрашен вид – с пиърсинги, подчертани с по-ярки халки, с всички татуировки, извадени на показ, дори и когато това означава липса на дрехи. Опитвам се да задържа очите си на лицата на хората, докато си проправям път през многото тела. Във въздуха се носи мирис на торта, печено месо, хляб и подправки и устата ми се изпълва със слюнка – забравих да обядвам.

Когато стигам до обичайната си маса, си свивам едно руло от чинията на Зийк, докато той не гледа, и заставам с останалите в очакване на резултатите. Надявам се да не ни накарат да чакаме твърде дълго. Чувствам се все едно съм хванал наелектризирана жица – ръцете ми треперят, мислите ми са объркани, разпилени. Шона и Зийк се опитват да говорят с мен, но никой от нас не успява да надвика шума, затова се предаваме и продължаваме да чакаме безмълвно.

Макс става от една от масите и вдига ръце, за да въдвори тишина. Почти го постига, макар че и той не е способен да накара Безстрашните да притихнат напълно – някои от тях продължават да говорят и да се шегуват, сякаш нищо не се е случило. Но вече мога да го чувам и той започва своята реч.

– Преди няколко седмици група мършави изплашени послушници дадоха кръвта си на въглените и направиха голям скок в Безстрашните – казва Макс. – Да бъда честен, не мислех, че някой от тях ще оцелее и през първия ден. – Той прави пауза, за да отстъпи място на смеха, а такъв наистина има, въпреки че шегата не е особено сполучлива. – Но съм щастлив да обявя, че тази година всичките ни послушници постигнаха резултатите, необходими им, за да станат Безстрашни!

Всички аплодират. Въпреки уверението, че няма да бъдат отрязани, Шона и Зийк си разменят нервни погледи – редът, по който ще се класираме, определя какъв вид работа ще можем да си изберем в кастата. Зийк прегръща Шона през раменете и я притиска към себе си.

Внезапно отново се чувствам сам.

– Без повече бавене – заявява Макс. – Знам, че послушниците всеки момент ще излязат от кожата си. Така че – ето ги двайсетте нови членове на Безстрашните!

Имената на послушниците се появяват на големия екран зад него с достатъчно едри букви, та да са видими дори и за хората в най-далечната част на помещението. Автоматично търся техните имена в списъка.

6. Зийк

7. Аш

8. Шона

Напрежението ми незабавно се изпарява. Проследявам списъка и в мен се надига паника, защото не мога да открия името си. Но ето го и него... най-отгоре.

1. Фор

2. Ерик

Шона надава рев и двамата със Зийк ме прегръщат, а тежестта им едва не ме поваля на земята. Разсмивам се и им връщам жеста.

Някъде в хаоса съм си изтървал вечерята – стъпквам я, без да искам, и се ухилвам на хората, които ме обграждат – хора, които не познавам и които ме тупат по раменете, усмихват ми се и повтарят името ми. Моето име, което вече е просто Фор – всички подозрения за произхода и самоличността ми са забравени и сега съм един от тях, сега съм Безстрашен.

Вече не съм Тобиас Итън и никога повече няма бъда. Аз съм Безстрашен.

+ + +

Нощта е зашеметяваща от вълнение и пълна с толкова много храна, че едва съумявам да ходя, когато се измъквам от празненството и се изкатервам на върха на Ямата, до фоайето на Империята. Излизам навън и вдишвам дълбоко нощния въздух, който е хладен и освежаващ, а не като онзи спарения в столовата.

Тръгвам към релсите, прекалено изпълнен с луда енергия, че да стоя на едно място. Задава се влак, от локомотива му идва светлина и премигва към мен, докато той наближава. Влакът настъпва със сила и енергия, шумен като гръм в ушите ми. Навеждам се по-близо до него и за първи път се наслаждавам на тръпката от страх в стомаха си – да бъда толкова близо до нещо толкова опасно.

Тогава забелязвам нещо тъмно и приличащо на човек да стои в един от последните вагони. Висока и крехка жена виси от вагона, като се държи за една от дръжките. Само за секундата, през която размазаният влак профучава покрай мен, виждам тъмна къдрава коса и гърбав нос.

Тя изглежда почти като майка ми.

И тогава си отива, отива си с влака.