ФОР

„ПЪРВИЯТ СКОЧИЛ – ТРИС!“

Поглеждам си часовника. Първият послушник ще скочи всеки момент.

Мрежата чака до мен, широка, здрава и осветена от проникващите отгоре слънчеви лъчи. За последно бях тук през миналогодишния Ден на Изборната церемония, а преди това – в деня на собствения си скок. Не искам да си спомням усещането от бавното придвижване към ръба на сградата, с ум и тяло, замаяни от ужас, отвратителния скок, безполезното размахване на крайници, удара на мрежата в ръцете и врата ми.

– Как върви шегата? – пита Лорън.

Отнема ми секунда да осъзная, че тя има предвид програмата, с която уж смятам да се пошегувам със Зийк.

– Още не съм я направил. Работното ни време напоследък се разминава.

– Знаеш ли, ако си навит за по-сериозно обучение, можем да те използваме в техническата поддръжка.

– Ако си търсите новобранци, трябва да говорите със Зийк. Той е доста по-добър от мен.

– Да, но никога не знае кога да млъкне. Не избираме хората толкова според умения, колкото според съвместимост. Прекарваме доста време заедно.

Ухилвам се. Зийк обича да бърбори, но това никога не ми е пречело. Понякога е приятно да не ти се налага да поддържаш разговора.

Лорън се заиграва с една от халките на веждата си и продължаваме да чакаме. Проточвам врат в опит да зърна върха на сградата горе, но успявам да видя единствено небе.

– Обзалагам се с теб, че ще е някой от моите родени Безстрашни – казва Лорън.

– Винаги е от тях. Няма смисъл от облог.

Те имат нечестно преимущество – обикновено са наясно какво има долу, въпреки че максимално се опитваме да опазим тази информация от тях, като използваме този вход единствено в Деня на Изборната церемония, но Безстрашните са си любопитни по природа и изучават лагера, когато си мислят, че никой не гледа. Освен това те израстват, развивайки в себе си желанието да правят дръзки ходове, да предприемат драстични действия, да се отдават напълно на всяко нещо, с което решат да се захванат. Трябва да си доста странен трансфер, за да знаеш как да правиш това, без да си бил научен.

И тогава я виждам.

Във въздуха се носи не черната ивица, която очаквах, а сива. Чувам удара, мрежата се опъва около метала, който я задържа, и се задвижва, за да я залюлее. За секунда просто зяпам изумен от познатия вид на дрехите, с които е облечена. След това протягам ръце, за да успее да се хване.

Пръстите ù докосват моите и я издърпвам. Когато се препъва, я задържам, за да запази равновесие. Тя е малка и слаба – изглежда крехка, сякаш сблъсъкът с мрежата е трябвало да я строши. Очите ù са големи и светлосини.

– Благодаря – казва тя. Може и да изглежда крехка, но гласът ù е стабилен.

– Направо не е за вярване – обажда се Лорън с далеч по-голяма доза от типичното за Безстрашните перчене. – Някаква от Дървените да скочи първа. Нечувано.

Права е. Нечувано е. Също както е нечувано Дървен да се присъедини към Безстрашните. Миналата година нямаше трансфери от Аскетите. А преди това за доста дълъг период от време бях единствено аз.

– Явно е имала причина да се откаже от тях, Лорън – отговарям, като се чувствам отдалечен от момента и от собственото си тяло. Съвземам се и се обръщам към послушника. – Как ти е името?

– Ъ-ъ-ъ... – Тя се колебае и за един кратък и странен миг имам чувството, че я познавам. Не от времето си сред Аскетите, не от училище, а на по-дълбоко ниво, от начина, по който очите и устните ù търсят име и не са доволни от тези, които откриват, точно както и аз не бях. Моят инструктор ме спаси от старата ми идентичност. Трябва да сторя същото за това момиче.

– Хубаво го обмисли – казвам ù и се усмихвам леко. – Няма да можеш да избираш втори път.

– Трис – отговаря тя и, изглежда, вече е сигурна.

– Трис – повтаря Лорън. – Съобщи го, Фор!

Тя е мой послушник все пак, трансферът от Аскетите.

Поглеждам през рамо към тълпата членове на Безстрашните, които са се събрали, за да наблюдават скока на послушниците, и обявявам:

– Първият скочил – Трис!

По този начин ще я запомнят не със сивото, което е облякла, а с първата ù проява на храброст. Или на лудост. Понякога е едно и също.

Всички я поздравяват и звукът изпълва пещерата, докато следващият послушник се приземява в мрежата със смразяващ кръвта писък. Момиче, облечено в черното и бялото на Прямите. Този път Лорън е тази, която трябва да се протегне в мрежата и да ù помогне. Опирам ръка в гърба на Трис, за да я насоча към стълбите, в случай че все още не е толкова стабилна, колкото изглежда. Преди да направи първата крачка, ù казвам:

– Добре дошла сред Безстрашните, Трис!