ФОР

„МНОГО СИ ХУБАВА, ТРИС!“

Не съм сигурен, че си спомням какво ме накара да се разсмея, но беше нещо казано от Зийк, нещо весело. Ямата се клати около мен, все едно съм в люлка. Държа се за парапета, за да запазя равновесие, и вливам в гърлото си остатъка от това, което пия.

Нападение срещу Аскетите? Какво нападение срещу Аскетите? Едва си спомням.

Е, това всъщност е лъжа, но никога не е късно да си създадеш малко комфорт, като се самозалъгваш.

Виждам руса коса в тълпата и я проследявам до лицето на Трис. Като никога тя не е облечена в няколко слоя дрехи и яката на фланелката не опира право в гърлото ù. Мога да забележа формата ù... Спри! – смъмря ме глас в главата ми, преди мисълта да продължи по-нататък.

– Трис! – Думата изскача от устата ми, преди да я спра, но така и не си правя труда да се опитам. Тръгвам към нея, като пренебрегвам втренчените погледи на Уил, Ал и Кристина. Лесно e – нейните очи изглеждат по-ярки и по-пронизващи отпреди.

– Изглеждаш... различно – казвам. Имам предвид по-възрастна, но не искам да реши, че преди е изглеждала по-млада. Може и да няма извивки на всичките места, на които по-възрастните жени имат, но е невъзможно да гледаш лицето ù и да виждаш дете. Никое дете не притежава такава свирепост.

– Ти също – отговаря тя. – Какво правиш?

– Флиртувам със смъртта – смея се. – Пия край Бездната. Сигурно не е най-мъдрото решение.

– Не, не е. – Тя не се смее. Изглежда предпазлива. От какво се пази, от мен ли?

– Не знаех, че имаш татуировка – взирам се в ключицата ù аз. Там има три черни птици. Обикновени са, но изглеждат като че ей сега ще излетят от кожата ù. – Така и предполагах. Врани.

Искам да попитам защо ù е да татуира на тялото си един от най-лошите си страхове, защо иска да носи белега на страха си завинаги, вместо да го погребе засрамена. Явно не се срамува от някогашния си живот по същия начин като мен.

Поглеждам обратно към Зийк и Шона, които са се опрели на парапета.

– Бих те поканил да се пошляеш с нас – казвам, – но не е редно да ме виждаш в този вид.

– В какъв вид? – пита тя. – Пиян ли?

– Ами, да... всъщност не. – Внезапно спира да ми е забавно. – По-скоро искрен.

– Ще се престоря, че нищо не съм видяла.

– Много мило от твоя страна. – Навеждам се по-близо до нея, отколкото бях решил, и усещам хладната, гладка и деликатна кожа на бузата ù до моята. Щях да се засрамя, че се държа толкова глупаво, толкова нахално, ако тя се беше отдръпнала дори и за секунда. Но не го прави. Даже може би се приближава още повече. – Много си хубава, Трис! – Казвам, защото не съм сигурен дали го знае, а би трябвало.

Този път тя се разсмива.

– Слушай, направи ми услуга и стой по-далече от Бездната, става ли?

– Дадено.

Тя се усмихва и за първи път се замислям дали не ме харесва. След като все още е способна да ми се усмихва, докато съм в това състояние... ами... може би ме харесва.

Знам едно нещо със сигурност: предпочитам тя, а не алкохолът да ми помага да забравям колко ужасно място е светът.