Домът на Ордена

Ще умра! — помисли Лусила.

Мили сестри, моля ви, помогнете ми да не стане, преди да предам скъпоценния товар, който нося в ума си!

Сестри!

В „Бин Джезърит“ рядко даваха външна изява на идеята за семейственост. Бяха обвързани в генетично отношение. А от Другите Памети нерядко знаеха точно къде и как. Не се налагаше да ползват специални наименования от рода на „втора братовчедка“ или „леля на майка ми“. Приемаха взаимните връзки така, както тъкачът гледа на своето платно. Знаеха как основата и вътъкът са станали тъкън. Думата беше по-подходяща от семейство, защото тъканта на „Бин Джезърит“ бе Сестринството, ала именно древният инстинкт на Семейството осигуряваше основата.

Сега Лусила мислеше за сестрите си единствено като за семейство. И то имаше нужда от събраното и носеното от нея. Постъпих глупаво, като потърсих подслон на Гамму!

Нейният повреден не-кораб бе заземен завинаги.

Каква сатанинска изобретателност демонстрираха почитаемите мами! Омразата, която предизвика у нея тази мисъл, я ужаси.

Евакуационните писти около Лампадас бяха осеяни със смъртоносни капани, а периметърът на Огънатото пространство гъмжеше от малки не-сфери, във всяка от които бе инсталиран полеви прожектор и лазестрел#, откриващ огън при установяване на контакт. Щом лазерът порази Холцмановия генератор на не-сферата, протичащата верижна реакция освобождава ядрена енергия. Полето на капана изжужава и през жертвата преминава беззвучна унищожителна експлозия. Скъпо, но ефикасно оръжие! След достатъчно на брой експлозии дори гигантски звездолет на Сдружението се превръща в осакатен завинаги скитник из празното пространство. Системата за отбранителен анализ на нейния не-кораб проникна в същността на капана, макар и прекалено късно. Все пак тя смяташе, че е имала късмет.

Сега обаче не можеше да каже същото, докато гледаше през прозореца на втория етаж от къщата в изолираната ферма на Гамму. Прозорецът беше отворен и следобедният бриз донасяше неизбежния мирис на петрол. Харконите бяха оставили върху тази планета толкова дълбок маслен отпечатък, че той навярно никога нямаше да бъде премахнат напълно.

Нейната свръзка тук беше пенсиониран от школата Сук# лекар, когото тя познаваше много по-добре от обичайната практика, защото бе една от малцината в „Бин Джезърит“, имащи достъп до определени тайни. Въпросната информация бе класифицирана както следва:

Тайните, за които не разговаряме дори помежду си, понеже можем да си навредим. Тайните, които не предаваме от сестра на сестра при споделянето на нашите животи, защото за тях няма отворена писта. Тайните, които се осмеляваме да научим само тогава, когато наистина стане необходимо.

Лусила се бе натъкнала на такъв случай заради една обвита с воала на тайнствеността споделена подробност от страна на Одрейди: „Знаеш ли, има нещо интересно на Гамму. Там цяла общност от хора се е обединила около консумирането на осветена, тоест чиста храна. Обичай, привнесен от имигранти, които никога не са били асимилирани. Стоят отделно от другите и се отнасят с неодобрение към създаването на потомство с външни партньори. Такива ми ти работи! Активизират обичайните останки на някогашни митове, разбира се от типа на всевъзможни мълви и слухове. Което пък засилва изолацията им, а те тъкмо това целят.“

Лусила имаше познания за древна човешка общност, съвпадащи напълно с направеното описание. Наистина й бе любопитно. Обществото, за което мислеше, бе отминало в небитието малко след Вторите космически преселения. Надлежното преравяне на Архива изостри още повече нейното любопитство. Определен стил и начин на живот, обвити в тайнственост слухове, описващи религиозни ритуали — особено един с много свещеници — както и почитането на специални дни с категорична забрана за всякакъв вид работа. А ги имаше не само на Гамму!

Една необичайно тиха сутрин Лусила влезе в работната стая на Одрейди, за да провери своето „конкретизиращо предположение“.

— Подозирам, че си ми подготвила нова задача.

— Виждам, че прекарваш доста време в Архивите.

— Струва ми се, че е полезно. Точно сега.

— Връзки ли установяваш?

— Проверявам догадка. Онази потайна общност на Гамму е еврейска, нали?

— Може би наистина имаш нужда от специална информация заради мястото, където се готвим да те изпратим — прозвуча прекалено официално.

Лусила потъна без покана в стола с биологично саморегулиране на Белонда.

Одрейди взе острие за писане, надраска нещо на лист за еднократна употреба и й го подаде така, че да остане скрито за видеоочите.

Лусила последва примера й — наведе се над написаното послание, задържайки го близо под главата си.

„Предположението ти е вярно. Ще трябва обаче да умреш, преди да откриеш тайната. Това е цената на тяхното сътрудничество, което говори за голямо доверие.“

Лусила унищожи съобщението.

Одрейди използва очна и дланова идентификация, за да отвори един от панелите на стената зад себе си. Извади малък ридулианов кристал и го подаде на светата майка. Той бе топъл, ала студена тръпка премина през гърдите й. Кое ли е толкова тайно? Даруи изтегли предпазния покрив иззад работната си маса и го завъртя в нужното положение.

Лусила постави с трепереща ръка кристала в контактното му гнездо и изтегли покривното устройство над главата си. Пред вътрешния й поглед веднага се появиха думи с възприятие на говор, отличаващ се с твърде старинен акцент, но специално обработен, за да остане разбираем:

„Хората, към които е привлечено вниманието ти, са евреи. Преди цяла вечност те взеха важно решение, за да се защитят. На повтарящите се вълни от погроми отговориха с изчезване от публичния живот. Космическите пътувания го направиха не само възможно, но и примамливо. Изпокриха се на неизвестен брой планети — собственото им Разпръскване — и сега по всяка вероятност само те живеят на някои от тях. Това не означава, че са изоставили някогашните си нрави и обичаи, дали им възможност да достигнат съвършенство в борбата за оцеляване. Старинната им религия със сигурност е запазена, макар и донякъде променена. Навярно равин от древността не би се чувствал на чуждо и непознато място по време на менората в Шабат в еврейско домакинство от твое време. Потайността им е толкова силно изразена, че можеш да прекараш цял живот до някого от тях, без дори да подозираш, че е евреин. Наричат го «пълно прикритие», макар да знаят, че крие опасности.“

Лусила попи подадената информация, без да зададе въпрос. Съхраняваното с подобна секретност следваше да се възприема като опасно познание от всеки, който дори подозира неговата наличност.

„В противен случай защо ще го пазят в такава строга тайна? Отговори ми!“

Кристалът продължи да излива секретни данни в съзнанието й:

„При заплаха от разкритие, те отговарят със стандартна реакция: «Обръщаме се към религията на нашите корени. Така се възражда най-доброто, взето обратно от миналото ни.»“

Нагласата бе позната на Лусила. Винаги е имало „смахнати възродители“. С пълна сигурност притъпяваше по-нататъшно любопитство: „Онези ли? Още една сбирка на възродители.“

„Системата на маскировка — продължи кристалът — не сработи в нашия случай. Разполагаме със собствени нелоши записи на еврейско наследство, както и с фонд от Други Памети, за да почерпим необходимото ни във връзка с основанията за опазване на тайни. Оставихме нещата в познатото състояние, докато аз, старша света майка по време на и след битката при Корино# (Колко отдавна, наистина!) разбрах, че Сестринството ни има потребност от тайна общност — група, готова да се отзове на всяко наше искане за помощ.“

Лусила усети надигащия се в нея скептицизъм. Искане?

Но някогашната старша света майка сякаш бе предвидила реакцията й:

„В случай, че имаме искания, които не могат да избегнат. Но и те от своя страна имат искания към нас.“

Почувства как се потапя в мистиката на потайното общество. Бе се оказало повече от свръхсекретно. Неумело зададените й въпроси в архивните служби в повечето случаи бяха отхвърляни: „Евреи ли? Това пък какво е? О, да — древна секта. Потърси сама. Не можем да губим излишно време за ровене в религиозни въпроси.“

Докато кристалът имаше какво да сподели:

„Евреите се забавляват, а понякога и се плашат от онова, което според тях е копиране и подражателство на собствената им практика. Нашата система на целенасочено размножаване, доминирана от женската линия при подбор и контрол на сексуалния партньор, се разглежда като еврейска. Евреин си само тогава, когато майка ти е еврейка.“

От кристала дойде и заключението: „Диаспората няма да бъде забравена. Опазването на тази тайна предполага нашето най-дълбоко уважение и честност.“

Лусила вдигна предпазния капак от главата си.

— Ти си много подходяща за изключително важната мисия на Лампадас — каза Одрейди, докато прибираше кристала в тайника.

Миналото си е минало, а сега е друго. Виж докъде ме докара със своята „важна задача“!

От удобното място за наблюдение, каквото се оказа къщата на Гамму, Лусила забеляза голям транспортьор за селскостопанска продукция, влизащ в градината. Изведнъж долу настана оживление. Отвсякъде заприиждаха работници, носещи към транспортьора низи от кошове, пълни със зарзават. Долови острата миризма на сока от срязани стъбла на тиквички.

Остана на прозореца. Нейният домакин я бе снабдил с местни дрехи — дълга рокля от сивкава материя и светлосин шал, за да скрие жълточервеникавата си коса. Беше много важно да не прави нищо, с което да привлече върху себе си ненужно внимание. Вече бе видяла как други жени се спират, за да погледат работата във фермата. Присъствието й тук можеше да бъде обяснено със същото любопитство.

Транспортьорът беше много голям и суспенсорното# му устройство бе вече поело товара на продукцията, подредена в шарнирно свързаните една с друга секции. Водачът стоеше в прозрачната кабина в челната част на превозното средство с ръце на лоста за управление и вперен напред поглед. Краката му бяха широко разтворени, а и той самият се бе облегнал върху полегати държачи, като докосваше с лявото си бедро ръчката за включване на двигателя. Беше едър мъж с тъмно и дълбоко набръчкано лице косата му сивееше. Тялото му сякаш представляваше продължение на машината, насочващо тромавото й движение. Когато минаваше, мерна само за миг Лусила, а после отново закова погледа си в широката площ за товарене, очертана от сградите под нея.

Вграден в машината си — помисли тя.

Дискутираше се за начина, по който хората биваха пригаждани към извършваното от тях. Ако се приспособиш прекалено много към едно нещо, други способности атрофират и се загубват. Превръщаме се в това, което правим.

Изведнъж си представи самата себе си като водач на някаква голяма машина и не забеляза да се различава особено от мъжа в транспортьора.

Огромното возило премина покрай Лусила и излезе от двора, без водачът й да отправи нов поглед към нея.

Нали веднъж, вече я бе погледнал. Защо да го повтаря? Домакините й бяха подбрали мъдро нейното скривалище, помисли тя. Рядко населена област с трудолюбиви работници наоколо и твърде слабо любопитство от страна на преминаващите. Тежката работа охлажда любопитството. Когато я доведоха, тя успя да забележи характерния облик на района. Бе по вечерно време и хората се прибираха бавно, с тежка стъпка по домовете си. Едва след края на работния ден може да се прецени плътността на урбанизиране. По местата с малобройно население се ляга рано. Нощната активност държи хората будни и с тръпнещо съзнание — може би заради вибриращото присъствие на околните.

Какво ли ме подтиква към самонаблюдение точно сега?

По време на първото отстъпление на Сестринството и още преди да започнат най-яростните атаки на почитаемите мами, Лусила бе преживяла тежки моменти, когато като спазъм я налиташе мисълта, че „отвън някой ни дебне, обзет от желанието да ни убие“.

Погром! С тази дума си послужи равинът, преди да излезе сутринта, „за да видя какво мога да направя за тебе“.

Знаеше, че мъжът е избрал думата от продължителен и горчив опит, събран в паметта, но едва след като самата тя преживя за първи път този погром на Гамму, можа да прецени степента на ограничение, наложено от обстоятелствата, които бяха извън неин контрол. Самата аз бях бегълка тогава. Сегашното положение на Сестринството имаше някои прилики с изстраданото под властта на Тирана време с изключение на факта, че Бог-Императорът очевидно (погледнато в ретроспекция) никога не е искал да изтреби „Бин Джезърит“, а само да го държи в ръцете на своето управление. И той наистина бе управлявал!

Къде ли е проклетият равин?

Беше едър, емоционален мъж със старомодни очила. Широко лице, обгорено от обилна слънчева светлина. Малко бръчки въпреки възрастта, която се долавяше в гласа и движенията му. Очилата приковаваха вниманието върху дълбоко вдлъбнати тъмни очи, някак особено бдителни.

— Почитаемите мами… — бе казал той (точно тук, в горната стая с голи стени), когато тя му обясни надвисналата опасност. — О, Боже мой! Наистина е трудно.

Лусила бе очаквала подобен отговор, а в допълнение успя да разбере, че и равинът знае достатъчно.

— На Гамму има щурман от Сдружението, който помага за издирването ти — добави мъжът. — Един от онези… Едрик е много силен и способен, както ме информираха.

— Нося от кръвта на Сиона. Той не може да ме види:

— Нито пък мен или някого от моите хора поради същата причина. Знаеш, че ние, евреите, се приспособяваме към голям брой обстоятелства.

— Тукашният Едрик е само присъствие — рече тя. — Малко са нещата, които е способен да направи.

— Все пак са го довели. Страхувам се, че няма да успеем да те измъкнем от планетата.

— Тогава какво да сторим?

— Ще видим. Нали разбираш, че моите хора не са напълно безпомощни?

Долови в гласа му искреност и загриженост за съдбата й. Заговори някак монотонно за противопоставянето на сексуалния натиск от страна на почитаемите мами, „което трябва да се прави дискретно, така че да не ги предизвиква“.

— Отивам да пошепна тук-там — каза накрая равинът.

Тя почувства странно спокойствие от думите му. Нерядко попадналият в ръцете на медици долавя някакво равнодушие, отдалеченост и дори жестокост. Вдъхна си смелост с мисълта, че лекарите Сук са подготвени да бъдат чувствителни към потребностите ни, състрадателни и помагащи. (За всички онези неща, които могат да се случат в критични ситуации.)

За да се успокои, съсредоточи усилията си, насочвайки цялото свое внимание върху персоналната мантра, която бе придобила при самообучението за смъртта.

След като трябва да умра, налага се да премина през урок по трансцедентално мислене. Трябва да си отида оттук спокойна и ведра.

Подейства й благоприятно, макар че все още чувстваше леко треперене. Мъжът бе излязъл отдавна. Нещо не беше в ред.

Права ли бях, като му се доверих?

Въпреки засилващото се усещане за обреченост, наложи си познатото от „Бин Джезърит“ простосърдечие, оглеждайки отново срещата си с равина. Прокторите й го наричаха „невинността, вървяща ръка за ръка с липсата на достатъчно опит, което обаче често се бърка с незнанието“. Всички неща се движат и носят свободно в това простосърдечие. То се намираше близо до способите, използвани от ментата. Информацията постъпва без наличие на предварително мнение:

„Ти си огледало, в което се отразява вселената. Отражението е всичко, което си готова да изпиташ. Изображения отскачат от сетивата ти. Възникват хипотези. Важни, дори когато са погрешни. Това е изключителна ситуация, при която повече от едно погрешно предположение може да доведе до вземане на надеждни решения.“

„Ние сме твоите слуги, готови да помогнат“ — бе казал равинът.

Думите му бяха напълно достатъчни, за да вселят тревога в една света майка.

Обясненията, дадени от кристала на Одрейди, внезапно се оказаха подходящи. Почти винаги става дума за изгода. Прие съждението като цинично, но подплатено с голям опит. Всички усилия да бъде изкоренено то от човешкото поведение неизменно се бяха разбивали в скалите на всекидневието. Социално ориентирани и комунистически системи само променяха броячите, които измерваха изгодата. Броячът на огромните управляващи бюрокрации бе властта.

Лусила не забрави да си припомни, че формите на проява винаги са едни и същи. Погледни фермата на равина! Скромно убежище за пенсиониран лекар Сук? Вече бе видяла Намиращото се зад външната фасада — слуги, самостоятелни жилища за по-богатите. А сигурно имаше и още. Независимо от системата, винаги бе едно и също — с най-хубавата храна, най-добрите любовници, неограничените пътувания, приказните условия за почивка…

Наистина става твърде досадно, когато си го видял толкова пъти, колкото ние.

Знаеше, че умът й буйства панически, но не можеше да го предотврати.

Оцеляване. Самата същност на изискващата система винаги е оцеляването. А аз заплашвам оцеляването на равина и неговите хора.

Той бе любезничил с нея.

Винаги внимавай е онези, които ласкаят, които нюхат, за да стигнат до цялата мощ, дето се предполага, че имаш. Как се гънат тълпите умилкващи се слуги, как тръпнат, за да изпълнят всяка наша заповед! И колко омаломощаващо действа всичко това.

Грешката на почитаемите мами.

Какво ли бави равина? Дали не пресмята колко може да получи за една света майка на име Лусила?

Отдолу някой тръшна врата, разтърсвайки пода под нозете й. Дочу забързани стъпки по стълбите. Твърде примитивно живеят тези хора. Стълбища! Лусила се обърна, когато вратата се отвори. Равинът влезе, внасяйки със себе си силна миризма на мелиндж. Застана до вратата, преценявайки настроението й.

— Уважаема госпожо, извини забавянето ми. Повикаха ме за разпит при Едрик, щурмана от Сдружението.

Това обясняваше мириса на подправка. Щурманите винаги се къпеха в оранжевия газ на мелинджа, а чертите на лицата им често бяха забулени от изпаренията. Сега Лусила сякаш виждаше пред себе си мъничката устичка и грозния израстък, служещ за нос. Устата и носът изглеждаха твърде малки за голямото лице с пулсиращи слепоочия. Представяше си колко застрашен трябва да се е почувствал равинът, заслушан в монотонния симултанен механичен превод на безличен галахски език.

— Какво иска?

— Теб.

— Дали…

— Определено не знае, но съм сигурен, че ни подозира. Впрочем той подозира всички.

— Пуснаха ли опашка по дирите ти?

— Не е необходимо. Могат да ме намерят винаги, когато поискат.

— Какво ще правим? — Лусила си даваше сметка, че говори прекалено бързо и много по-високо от обичайното.

— Драга госпожо — мъжът направи три крачки към нея и тя забеляза потта по челото и носа му. Страх. Лесно доловим мирис.

— Е?

— Намираме за доста интересни икономическите постановки на различни действия на почитаемите мами. — Думите му потвърдиха опасенията й. Знаех си! Направо ме изтъргува!

— Вие, свети майки, много добре разбирате, че винаги съществуват несъответствия в икономическите системи.

— Така ли? И какви по-точно? — постара се гласът й да прозвучи много внимателно.

— Недостатъчното ограничаване на търговията с която и да е стока винаги повишава печалбата, особено на дистрибуторите-ангросисти — тя усети предупреждаващо колебание в гласа му. — Така се стига до погрешния извод, че може да се регулира например притокът на нежелани наркотици посредством задържането им по границите.

Какво се опитваше да й каже? Думите му представляваха афиширане на елементарни истини, познати дори на послушниците. Повишените печалби винаги се използваха и за закупуване на безопасни пътеки покрай пазителите на границата, включвайки нерядко самите пазители в сметката.

Закупил ли е част от прислушващия персонал на почитаемите мами? Не е ясно, но със сигурност не вярва, че може да го направи напълно спокойно.

Почака, докато мъжът усмири напълно мислите си, за да може — поне по неговите представи — да изложи нещата така, че да предизвика с най-голяма вероятност благосклонен прием от страна на една света майка.

Защо бе насочил вниманието й към граничните митничари? Очевидно той самият беше имал вземане-даване с тях. Служителите по охрана и контрол на границите винаги намираха благовидна причина и основание да преметнат висшестоящите: „Ако не съм аз, друг ще го направи.“

Осмели се да се надява, че е права.

Равинът се окашля. Следователно вече бе намерил нужните му думи и ги бе подредил както трябва:

— Просто не вярвам, че има начин да си тръгнеш жива от Гамму.

Не беше очаквала толкова безцеремонна присъда.

— Но бяха ми…

— Сведенията, с които разполагаш, са нещо по-различно — прекъсна я той.

Аха, ето какво стоеше зад прицела към границите и техните пазители!

— Рави, ти просто не ме разбираш. Предоставената ми информация не включва няколко приказки и предупреждения — Лусила почука с пръст челото си. — Тук се намират много скъпоценни животи, всевъзможен незаменим опит и толкова жизнено важни познания, че…

— Ох, любезна госпожо, много добре разбирам. Нашият проблем е, че ти не разбираш.

Вечно същите позовавания на възможността за разбиране!

— В този момент животът ми зависи от твоето благородство — добави той.

Ех, легендарната честност и доверие в „Бин Джезърит“, след като веднъж сме дали дума!

— Много добре знаеш, че по-скоро ще умра, отколкото да те предам — каза тя.

Мъжът разпери широко ръцете си в наистина безпомощен жест:

— Напълно го вярвам, драга госпожо. Въпросът не опира до предателство, а до нещо, което никога не сме разкривали на Сестринството.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Прозвуча доста безцеремонно (почти с Гласа#, макар да я бяха предупредили, че не бива да опитва силата му върху тези евреи).

— Принуден съм настоятелно да изискам от теб едно обещание. Трябва да имам думата ти, че няма да се обърнеш срещу нас, след като чуеш това, което се готвя да ти кажа. Налага се да обещаеш, че ще приемеш моето разрешение на дилемата.

— Искаш да зърнеш невидимото, а?

— Само защото аз те моля и те уверявам, че от наша страна зачитаме ангажимента си към Сестринството.

Лусила се взря в него, опитвайки се погледът й да проникне през преградата, която той бе издигнал между двамата. Външните му реакции бяха ясно забележими, ала не и загадъчната същност, скрита зад странното поведение.

Равинът зачака опасната жена да вземе решение. Светите майки винаги го караха да се чувства неуютно. Разбираше какво трябва да бъде това решение и чувстваше жалост към нея. Видя, че и тя съвсем ясно я разчете по изражението на лицето му. Можеха толкова много, но и толкова малко. Мощта им бе очевидна. А познанията им за Скрития Израел — твърде опасни!

Дължим им го все пак. Той не е от избраните, но задължението си е задължение. Честта е чест. Истината е истина.

„Бин Джезърит“ бе опазил Скрития Израел в не един и два трудни момента. А погромът бе нещо, което неговите хора добре познаваха и без дълги обяснения. Понятието бе проникнало дълбоко в психиката им. Техните избраници никога нямаше да го забравят благодарение на Неизразимото. А още по-малко — да простят.

Запазената в древния ритуал памет (с периодични връщания при общото Споделяне) хвърляше сияен ореол върху онова, което равинът знаеше, че трябва да направи. Ах, колко нещастна беше жената, застанала пред него! Тя също бе уловена в капана на спомените и обстоятелствата.

Във врящия казан! И двамата!

— Давам ти думата си — каза Лусила.

Той се върна до единствената врата в стаята и я отвори. Отвън бе застанала възрастна жена, облечена в дълга кафява роба. Влезе веднага, след като бе повикана с жест. Косата й, с цвят на отдавна изхвърлен от водата плавей, бе плътно стегната в кок на тила. Съсухреното й набръчкано лице бе тъмно като изсушен бадем. Очите й обаче… Синьо в синьото! И каква стоманена твърдост излъчваха те…

— Това е Ребека, една от нашите — каза равинът. — Сигурен съм, че виждаш какво опасно нещо е сторила.

— Изпитанието с Агонията — пошепна Лусила.

— Отдавна премина през него, след което ни служи добре. Сега ще направи същото за теб.

Лусила искаше да е сигурна, ето защо попита:

— Можеш ли да Споделяш?

— Никога не съм опитвала, но знам как се прави — Ребека приближи до нея, почти докосвайки я.

Двете леко се наклониха една към друга, докато челата им се допряха. Протегнаха ръце, за да стиснат яко раменете си.

Когато съзнанията им установиха контакт, Лусила заби мисълта:

„Това трябва да отиде при сестрите ми!“

„Обещавам, уважаема госпожо.“

Не би могло да се очаква измама след пълното смесване на съдържанието на умовете и при максималната искреност, наложена както от предстоящата сигурна смърт, така и от отровното действие на мелинджовия екстракт, което древните свободни# с пълно право назоваваха „малката смърт“. Лусила прие обещанието на Ребека. Екзалтираната света майка на евреите даваше в залог живота си. И още нещо! Остана без дъх, след като го осъзна. Равинът бе решил да я продаде на почитаемите мами. Водачът на транспортьора със селскостопанска продукция всъщност е бил един от агентите им, дошъл да потвърди, че в дома на фермата наистина се намира жена, отговаряща на описанието…

Искреността на Ребека затвори всички пътища за спасение:

„Пред нас е единствената възможност да опазим себе си и да заслужим доверието, което ни е било гласувано.“

Ето защо равинът бе насочил мислите й към пазителите на граници и нарушители!

Умно, умно. И аз приех нещата така, както той е очаквал да направя.