Домът на Ордена

За Одрейди първата утринна доза мелиндж бе винаги различна. Плътта и откликваше като изтощен от глад скитник, който сграбчва сладък плод. Следваше бавното, всепроникващо и болезнено възстановяване.

Това беше страшната същност на пристрастяването към мелинджа.

Бе застанала до прозореца на спалната стаичка и очакваше крайния ефект от изпитото. Отбеляза, че Службата за метеорологичен контрол е успяла с още един утринен дъжд. Измитият пейзаж бе чист и всичко беше потопено в лека романтична мъгла с размити очертания, сведено някак до същността си подобно на стари спомени. Тя отвори прозореца. Влажен и студен въздух облъхна лицето й, връщайки я към възпоминанията така, както го прави отдавна носена дреха.

Пое дълбоко глътка въздух. Чудно хубаво мирише след дъжд! Спомняше си как всичко живо се уголемява и заглажда от падащата вода, ала сегашните дъждове бяха други. Те оставяха след себе си мирис на мокър кремък. Одрейди не го харесваше. Не носеше послание на прясно измити неща, а на обиден живот, който иска всички дъждове да спрат и да останат заключени. Този дъжд не галеше, не напомняше за пълнотата на живота. По-скоро — за някаква предстояща, неизбежна промяна.

Тя затвори прозореца. Върна се отново към познатите аромати и онзи постоянен мирис на шере, идващ от имплантираните доза-тори, задължителни за всеки, който знае местоположението на Дома на Ордена. Чу влизането на помощницата, последвано от тихото шумолене по картата.

Движенията на Стреги говореха за резултатни действия. Изминалите седмици на близко общуване потвърдиха първоначалната преценка на Одрейди. Можеше да се разчита на нея. Не беше блестяща, но притежаваше безпогрешен усет за нуждите на старшата майка. Ако имаше начин да прехвърли чувствителната й същност към потребностите на младия Тег…

Поетият мелиндж оказа пиковото си въздействие, последвано от постепенно отслабване. Отражението на послушницата в прозореца демонстрираше ясно готовността й да получи задача. Явно знаеше за важността на моментите, предизвикани от действието на подправката. Със степента си на подготовка трябва да е очаквала с нетърпение деня, когато най-сетне ще заслужи мистериозното си повишение…

Желая й доброто.

Повечето свети майки следваха канона на обучението и рядко смятаха приемането на подправката за пристрастяване. Но Одрейди мислеше за това всяка сутрин. Вземаш я ден след ден, както го иска тялото ти, следвайки модела на ранната подготовка — минимална доза, достатъчна само за възбуждането на системата на обмяна на веществата и поддържането й във върхово състояние. Биологичните потребности биват насищани по-равномерно с помощта на мелинджа. Храната има по-приятен вкус. Премахва се опасността от случаен или фатален пристъп, сиреч живееш по-дълго, когато я приемаш. Но вече си пристрастен.

След като тялото й получи необходимото, Одрейди примигна и насочи вниманието си към помощницата. Нейното любопитство към продължителния утринен ритуал бе ясно доловимо. Обръщайки се към отражението на Стреги в прозореца, тя попита:

— Учила ли си за отказването от мелинджа?

— Да, старша майко.

Въпреки предупрежденията да не се акцентира върху усещането за пристрастяване към дрогата, дълго тренираната психика долавяше струпващото се негодувание. Духовната подготовка като помощница (дълбоко впечатана при изпитанието с Агонията) се подлага на постепенна ерозия под въздействието на Другите Памети.

Предупреждението гласи: „Отказването отнема един от най-важните елементи за продължаване на живота ти, а ако бъде предприето в късния етап от средната възраст може дори да те убие.“

Колко маловажно бе то сега!

— Отказването има голямо значение за мен — каза Одрейди. — Аз съм една от онези, за които утринната доза е болезнена. Сигурно са ти казали, че и това се случва.

— Съжалявам, старша майко.

Одрейди огледа внимателно картата. На нея ясно се виждаше по-дългата стрелка на пустинята в северна посока, както и чувствителното разширяване на сухите райони на югоизток от Централата, където се намираше станцията на Шийена. След малко върна вниманието си към Стреги, която я наблюдаваше с новопоявил се интерес.

Говори така, защото мисли за тъмната страна на собствените си представи!

— В наше време рядко се обръщаме с необходимия респект към уникалността на мелинджа — каза Одрейди. — Всички стари наркотици, станали слабост на хората, притежават едно и също много важно общо качество, изключение от което прави само подправката. Те скъсяват живота и носят много болка…

— Вече ни го казаха, старша майко.

— Но навярно не са ви съобщили един важен факт, който може да бъде затъмнен от грижите ни с почитаемите мами. Налице е енергиен глад, чувствал от всички форми на управление (да, също и от нас), с чиято помощ лесно можеш да се озовеш в своеобразен капан. Ако продължиш да ми служиш, ще го усетиш с цялата си същност, защото всяка сутрин ще ме виждаш как страдам. Нека познанието за този страшен капан залегне дълбоко в теб. Не бива да се превръщате в безгрижни продавачи на дрога, впримчени в система, която измества живота с равнодушна смърт, както го правят почитаемите мами. Запомни: приемливите наркотици могат да бъдат облагани с данъци, с които пък може да се плащат заплати. Или, казано с други думи, да се създават работни места за апатични чиновници.

Стреги бе озадачена:

— Но мелинджът удължава живота ни, подобрява здравето и създава желания за…

Спря я намръщената физиономия на Одрейди. Извадено със запетайките от Учебника за помощници!

— Стреги, въпросът има и друга страна, която сега виждаш в мен. Учебникът казва истината. Но мелинджът така или иначе е, наркотик и ние сме пристрастени.

— Знам, че не е удоволствие за всички, старша майко. Обаче ти сама каза, че почитаемите мами не го вземат.

— Ползваният от тях заместител на подправката има някои добри страни, ала не спестява страшните болки и дори смъртта в случаите на отказване. Той представлява дрога с паралелно действие.

— Ами пленницата?

— Мурбела действително го е ползвала, но сега взема мелиндж. Това са взаимно заменими вещества. Интересно, нали?

— Предполагам, че ще учим още за тези неща. Старша майко, прави ми впечатление, че ти никога не наричаш почитаемите мами курви.

— Като помощниците ли? Ех, Стреги, Белонда винаги е давала лош пример. Да, знам за опасенията! — Махна с ръка, когато събеседничката й понечи да възрази. — Помощниците долавят заплахата. Те гледат и мислят за Дома на Ордена като за своя крепост, подготвена за дългата нощ на курвите.

— Нещо такова, старша майко — казано крайно колебливо.

— Стреги, тази планета е само поредното място за временния ни престой. Днес тръгваме на юг, така че ще го почувстваш. Намери Тамалани, моля те, и й предай да подготви нещата така както решихме, когато обсъждахме посещението при Шийена. Но не споменавай нищо пред никой друг.

— Да, старша майко. Да разбирам ли, че и аз ще дойда?

— Искам те до себе си. Кажи на подготвяната от теб да поеме пълната грижа за картата.

Когато Стреги си тръгна, Одрейди се замисли за Шийена и Айдахо. Тя иска да говори с него и той иска да говори с нея.

В анализите на регистрираното с видеоочите бе отбелязано, че понякога двамата разговарят с езика на пръстите и ръцете, като крият по-голямата част от движенията със собствените си тела. Приличаше на стар боен език на атреидите. Одрейди познаваше част от жестовете, но не достатъчно, за да разбере смисъла на предаденото чрез тях. Белонда настояваше за обяснение от страна на Шийена: „Има нещо тайно!“ Старшата майка бе по-предпазлива: „Нека продължат още малко. Може пък да стане интересно.“

Какво иска Шийена?

Онова, което се въртеше в главата на Дънкан, засягаше Тег. Създаването на болезнени усещания, необходими за връщането на първоначалните му спомени, беше в разрез с природата на голата Айдахо.

Одрейди го забеляза, когато вчера прекъсна заниманията му с клавиатурата на командното табло.

— Закъсня, Дар — без дори да вдигне за миг погледа си от това, което бе започнал.

Закъсняла ли съм? Още в ранните часове на вечерта?

От няколко години насам често се обръщаше към нея с „Дар“ — бодване, припомнящо й за неприязънта му към времето, прекарано като риба в аквариум. Същото бодване дразнеше и Белонда, противопоставяща се на „проклетото му фамилиарничене“. А той, разбира се, се обръщаше към нея с „Бел“. Не жалеше жилото си.

Одрейди си го припомни и спря за малко, преди да влезе в работната стая. Дънкан току-що бе стоварил юмрук по масата до командното табло с вик:

— Не може да няма и по-добър начин за Тег! По-добър начин ли? Какви ги е намислил?

Някакво раздвижване в долната част на коридора отвъд работното помещение прекъсна хода на мислите й. Беше Стреги, връщаща се от Тамалани. Влезе в стаята за инструктаж на помощниците. Да съобщи за промяната, касаеща картата на пустинята.

Внушителна купчина материали от Архивната служба чакаше на масата. Белонда! Одрейди се вгледа в купа. Независимо от всички нейни усилия да разпределя и натоварва с работа останалите, винаги имаше по нещо, което съветниците й организирано настояваха да бъде разрешено точно от нея. Голяма част от поредната пратка бе плод на настояването на Бел за „предложения и анализи“.

Одрейди натисна клавиш на командното си табло:

— Белонда!

Гласът на служител от Архива веднага се отзова:

— Да, старша майко?

— Белонда да се качи тук! Искам я пред мен с цялата бързина, с която могат да я донесат дебелите й крака!

Оказа се — за по-малко от минута. Бел застана пред работната маса като смирена помощница. Всички добре познаваха този тон в гласа на старшата света майка.

Одрейди докосна купчината върху масата и дръпна рязко ръката си, сякаш бе почувствала токов удар:

— Какво е това, в името на Шейтана?

— Преценихме, че е важно.

— Да не мислят, че трябва да виждам всичко, каквото и да е то? Къде е ключовото маркиране? Бел, това е немарлива работа! Нито аз съм глупачка, нито ти. Но това…

— Разпределих толкова, колкото…

— Разпределила си! Я погледни! Кое е за мен и кое мога да препратя? Нито един ключов белег!

— Веднага ще се погрижа да го оправят.

— Наистина трябва да го сториш, Бел. Защото Там и аз тръгваме още днес на юг на необявена инспекционна обиколка, а ще се отбием и при Шийена. Докато ме няма, ти ще седиш на моя стол. Дано ти хареса!

— Ще има ли връзка с теб?

— Една световодна линия и портативното микроустройство няма да се изключват.

Дишането на Белонда чувствително се подобри.

— А сега ти предлагам да се върнеш в Архивната служба и да възложиш някому пълната отговорност. Да пукна, ако не започнете да действате като истински бюрократи. Което значи да си прикривате задниците!

— Дар, истинските кораби се клатушкат.

Нима Бел опитва да й пробутва някакво чувство за хумор? Тогава не всичко е изгубено!

Одрейди махна с ръка към прожекционния апарат и на екрана се появи Тамалани, намираща се в Транспортната зала.

— Там?

— Да — произнесено, без тя да отдели погледа си от възлагателния списък с назначенията.

— Колко бързо можем да тръгнем?

— След около два часа.

— Обади ми се, когато си готова. Стреги също идва с нас. Погрижи се да има място и за нея — прекъсна разговора, преди Тамалани да може да възрази.

Знаеше, че има неща, които лично тя трябва да свърши. Там и Бел не бяха единствените източници на грижи за старшата света майка.

Остават ни шестнайсет планети, включително Бузел, която определено е застрашено място… Само шестнайсет!

В същия миг реши да загърби тази мисъл. Не беше време за нея.

Мурбела, дали да я повикам? Не. Може да почака. А новият Съвет на прокторите? Нека остане за Бел. Може би разформироване на общността?

Отклоняването на персонал за предстоящото Разпръскване бе довело до принудителни обединения. Запазване на мястото в челото на настъпващата пустиня; непосредствено пред нея. Бе наистина потискащо и самата тя не беше уверена, че ще може днес да се справи. Винаги съм неспокойна преди заминаване.

Одрейди внезапно изхвърча от стаята и заобикаля дебнешком из коридорите, оглеждайки изпълнението на издадените от нея заповеди: спираше се по входните врати, за да провери какво правят учениците, занимават ли се усърдно с неспирните прана-бинду упражнения…

— Какво четеш? — попита тя една млада помощница от второ ниво, загледана в излъчването на прожекционния апарат сред полутъмната стая.

— Дневниците на Толстой, старша майко.

Изражението на стоящата наблизо и явно запозната със състоянието на нещата помощница буквално говореше: „Има ли ги неговите думи в твоите Другите Памети?“

Въпросът сякаш бе кацнал на върха на езика на момичето! Винаги прибягваха до същата дребничка хитринка, когато се озоваваха насаме с нея.

— Толстой е бил родово име! — отряза я Одрейди. — След като спомена за дневници, предполагам, че имаш предвид граф Лев Николаевич.

— Да, старша майко — прозвуча сконфузено от осъзнатото прорицание.

За да намали напрежението, Одрейди подхвърли на момичето един цитат:

— „Не съм река, аз съм мрежа“. Изрекъл е тези думи в Ясна поляна, когато е бил само на дванайсет години. Няма да ги откриете в дневниците му, но те може би са най-значимото, останало от него.

После се обърна и се отдалечи още преди събеседничката й да се е съвзела. Поучавай винаги!

Заснова из централните кухненски помещения в поредната инспекционна обиколка, проверявайки за неочистена мазнина по вътрешните ръбчета на подредените тенджери и всевъзможни съдове, като не пропусна да отбележи внимателния поглед и на главния готвач-преподавател, следящ хода на обиколката й.

Кухнята бе напоена с приятни благоуханни изпарения, вдигащи се от приготвяната храна. Навред се разнасяше тонизиращият шум на рязане и бъркане, ала обичайните шеги и закачки стихнаха, когато тя влезе.

Заобиколи дългата работна маса с наредени около нея забързани помощници и се отправи към подиума на главния готвач и преподавател. Беше едър и пълен мъж с изпъкнали скули, лицето му — румено като месата, за които се грижеше с цялото си умение. За Одрейди той несъмнено оставаше един от най-видните главни готвачи в цялата история на „Бин Джезърит“. Името му подхождаше напълно — Пласидо Салат17. Мъжът също не се съмняваше, че има запазено място в нейните мисли поради не една причина, включително и заради факта, че бе обучил главния й личен готвач. ВИП-посетителите отпреди времената на почитаемите мами биваха удостоявани с посещение на неговата кухня и дегустация на деликатеси:

„Позволете ми да ви представя нашия старши готвач Пласидо Салат.“

Неговият специалитет „говеждо по Пласидо“ бе обект на завист за мнозина. Почти суров и сервиран с пикантен сос от подправки и горчица, който не скриваше текстурата на месото.

Одрейди намираше ястието за прекалено екзотично, макар никога да не бе изразявала гласно мнението си. Когато Салат й посвети цялото си внимание (след леко прекъсване за корекция на един сос), старшата майка каза:

— Пласидо, хапва ми се нещо специално.

Той разпозна на часа Увертюрата. Одрейди винаги заявяваше желанието си по този начин, поръчвайки „специалното си ястие“.

— Варени стриди, може би?

Танцът започва — помисли тя. И двамата добре знаеха какво иска височайшата посетителка.

— Чудесно! — прие Одрейди и продължи познатото изпълнение: — Но много внимателно, Пласидо, за да не се преварят стридите. В бульона да има малко от нашата целина на прах.

— Също и щипка червен пипер, нали?

— Винаги го харесвам. Да, внимавай също с мелинджа. Съвсем, съвсем мъничко.

— Разбира се, старша майко. — Той с ужас обърна очи при мисълта, че би могъл да прекали с мелинджа. — Подправката веднага убива вкуса.

— Пласидо, свари стридите в сок от миди. Бих предпочела ти лично да следиш за приготвянето, като леко ги разбъркваш до момента, когато започнат да се сбръчкват.

— И нито секунда повече, старша майко.

— Встрани притопли достатъчно маслено мляко. Но не го възвирай.

Той не скри учудването си, че може да бъде заподозрян в евентуално възвиране на млякото, предназначено за ястието от стриди.

— Малка бучка масълце в съда за сервиране — продължи Одрейди. — Залей я с приготвения вече бульон.

— Без шери ли?

— Ах, Пласидо, колко съм доволна, че пое лична отговорност за любимото ми блюдо! Забравих за шерито.

(Е, всички добре знаеха, че старшата майка никога не забравя за каквото и да е, но стъпката бе задължителна в танца.)

— Три унции шери в приготвяния бульон — каза той.

— Стопли го, за да излезе алкохолът.

— Разбира се! Но така, че да се запазят ароматите.

— Кубчета пържен хляб или от тънките солени бисквити?

— Кубчета, моля.

Седнала на маса в една от нишите, Одрейди изяде две порции варени стриди, спомняйки си как ги бе вкусвало някога Морското дете. Тати й даде да опита ястието още когато едва можеше да насочва лъжицата към устата си. Той сам го приготвяше по собствена рецепта. Одрейди я предаде на Салат.

Тя му направи комплимент за избора на виното.

— Особено ми харесва предпочитанието ти към шабли18 в добавка на моите стриди.

— Много сухо шабли с остър привкус, старша майко. От едно от най-добрите ни лозя. Превъзходно отнася стридената миризма.

Тамалани я откри в нишата. Винаги знаеха къде да намерят старшата майка, когато им трябваше!

— Готови сме.

Неудоволствие ли бе изписано по лицето й?

— Къде ще спрем довечера?

— В Елдио.

Одрейди се усмихна. Харесваше Елдио.

Дали Там се стреми да ми угоди, защото знае, че съм е критично състояние? Може би тече подготовката на някакво малко развлечение.

Докато вървеше след нея към транспортните съоръжения, старшата света майка си мислеше колко характерно бе за по-възрастната жена да избере пътуване с тръбовод. Наземните превозни средства я отегчаваха. „Кой иска да губи време на моята възраст?“

Самата тя не обичаше придвижването с тръбовод, когато й се налагаше да пътува. Чувстваше се затворена и толкова безпомощна! Предпочиташе движението по повърхността или с въздушен транспорт и се примиряваше с тръбоводите само когато бързината бе от решаващо значение. Но без колебание ползваше по-малките за пренасяне на кратки писмени съобщения и бележки. За тях е без значение как пристигат до местоназначението си.

Тази мисъл винаги я караше да осъзнава присъствието на мрежата, настройваща се в съответствие с нейните движения независимо от мястото, към което бе тръгнала.

Някъде в сърцевината на нещата (винаги има „сърцевина на нещата“) се намираше автоматизирана система, насочваща комуникационните потоци и даваща сигурност (в преобладаваща част от случаите), че важните послания пристигат там, за където са адресирани.

Когато не се налагаше придвижването на частна пратка (всички я наричаха ЧП), на разположение бяха прехвърлящите сортировачи, световодите и други подобни устройства. Извън планетата нещата стояха по-различно, особено в днешните времена на преследване. Най-безопасно бе изпращането на света майка с въведено в паметта послание или специален имплантант-дистранс#. Понастоящем всеки вестоносец поемаше по-големи дози шере. Т-сондите проникваха и в мозъка на мъртвец, ако е незащитен. Всички извънпланетни съобщения биваха шифровани, ала врагът можеше да прибегне и към някогашната защита. Изпращането на послания от и към други планети си оставаше много рисковано. Навярно това бе причината и за продължаващото мълчание на равина.

Защо мисля за тези неща точно сега?

— Още ли няма знак от Дортужла? — попита тя, когато Тамалани се готвеше да влезе в изпращащия тръбовод, където чакаше останалата част от заминаващата група. Имаше много хора, Защо толкова много?

Видя Стреги, застанала далеч напред към края на площадката в разговор с помощница от комуникационните служби. Поне още шестима от същите служители се намираха наоколо.

Тамалани се обърна, очевидно ядосана:

— Пак Дортужла! Нали вече казахме, че ще ти съобщим веднага, щом чуем нещо от нея!

— Само попитах, Там. Просто попитах.

Кротко последва влизащата Тамалани. Трябваше да се погрижа за вътрешен монитор, поставяйки под въпрос всичко, случващо се тук. Зад душевните смущения винаги се намира заслужаващ вниманието причинител. Това бе в съответствие с модела на „Бин Джезърит“ и Белонда не пропускаше случай да й го напомни.

Одрейди сама се учуди от себе си, почувствала внезапна болка заради средствата и начините, използвани от светите майки.

Нека Бел с изненада долови причина за нови безпокойства!

Беше време да се понесе свободно, да се почувства като нещо мъничко, попаднало в поели го течения.

Морското дете познаваше теченията.