Домът на Ордена

Старшата света майка трябваше не само да вземе спомагателен кораб-лихтер, за да се прехвърли на първия удобен не-кораб. Нейна грижа се оказаха плановете, приготовленията и стратегиите, които по стечение на обстоятелствата бяха все непредвидени и следващи едни след други.

Всичко това й отне осем трескави дни. Синхронизацията с дейността на Тег изискваше безусловна точност. Консултациите с Мурбела й изяждаха часове, но новата света майка трябваше да знае какво я очаква.

Мурбела, открий ахилесовата им пета и всичко е в ръцете ти. Остани на наблюдателния кораб, когато Тег атакува, като внимателно следиш нещата.

Одрейди търсеше подробното мнение на всеки, който можеше да помогне. После дойде имплантирането на онова съдбоносно устройство за кодирано предаване на секретните й съобщения. Подходящ не-кораб и лихтер с далечен обсег трябваше да бъдат ремонтирани и преекипирани, а Тег лично да подбере екипаж.

Белонда мърмореше, а понякога и буквално ръмжеше, докато Одрейди не издържа:

— Да ме подлудиш ли искаш? Това ли е намерението ти? Да ме отслабиш, а?

Беше утрото на четвъртия ден преди заминаването и те се оказаха за малко сами в работното помещение.

Времето бе ясно, но непривично студено за сезона; въздухът имаше отсянката на охра от прашната буря, която бе преминала през Централата предишната нощ.

— Общият събор се оказа грешка! — Белонда нямаше как да пропусне прощалния си залп.

Одрейди се видя принудена да й отвърне сопнато.

— Грешка, но необходима!

— За теб, може би! За да си вземеш довиждане със семейството. И да ни оставиш като патета в кълчища.

— Само за да протестираш срещу Общия събор ли се качи дотук?

— Не ми харесват последните ти изявления за почитаемите мами! Трябваше да поискаш мнението ни, преди да се разпространяват…

— Бел, те са паразити! Време е нещата да се кажат ясно. Бедата, вече е известна. Как постъпва тялото, когато е нападнато от паразити? — Одрейди съпроводи въпроса си с многозначително подхилване.

— Дар, когато заемеш тази… тази уж хумористична поза, иде ми да те удуша!

— А ти, Бел, ще се усмихваш ли, докато го правиш?

— Върви по дяволите! Някой ден…

— Не ни остават много дни, когато ще сме все още заедно. Знаеш го добре и то те гризе отвътре. Все пак отговори на въпроса ми.

— Отговори си сама!

— Тялото посреща с радост периодичните прочиствания от гниди. Така е дори с пристрастените.

— А-х-х-а! — С очите на Белонда загледа ментат. — Сигурно мислиш, че пристрастяването към почитаемите мами може да се окаже болезнено?

— Въпреки сакатото си чувство за хумор все още запазваш форма.

Жестока усмивка сви устата на светата майка.

— Опитах се да те разведря — рече Одрейди.

— Остави ме да обсъдя въпроса с Там. Главата й мисли по-добре в областта на стратегиите. Макар че Споделянето я размекна…

След като Белонда си тръгна, старшата майка се облегна назад и тихо се засмя:

Размекна ли! „Дар, не се размеквай, когато Споделяш утре.“ Ментатът се е съсредоточил върху логиката и пропуска гласа на сърцето. Съзира развитието на процеса и е загрижен да не направи съдбоносна грешка. Какво вършим, когато… Отваряме прозорците, Бел, и пускаме здравия разум. Дори веселбата. Така по-сериозните въпроси могат да бъдат видени в перспектива. Горката ми Бел, моя повредена сестро, винаги има нещо, което предизвиква нервност у теб.

На сутринта Одрейди замина от Централата, потънала в собствените си мисли и разтревожена от онова, което бе научила след Споделянето с Мурбела и Шийена.

Опитвам се сама да бъда достатъчна за себе си.

Никакво облекчение. Мислите й се оказаха оплетени в мрежата на Другите Памети и на почти циничния фатализъм.

Нима пчелите-царици са се развилнели?

Точно това бе предположено за почитаемите мами.

Ами Шийена? Ами одобряващата Тамалани?

Нещата бяха по-значими от едно Разпръскване.

Шийена, няма да те последвам там, където отиваш със своята неистовост. Моята задача е да въдворявам ред. Не тога да рискувам с онова, към което си посегнала. Съществуват различни видове артистизъм. Твоят, меко казано, ме отблъсква.

Поемането на откъси от животи в Другите Памети на Мурбела помогна. Познанията й се оказаха мощно средство за въздействие върху почитаемите мами, макар и изпълнено с тревожещи нюанси.

Без хипнотранс. Те си служат с клетъчна индукция — вторичен продукт на проклетите им Т-сонди! Подсъзнателна принуда! Колко изкушаващо бе да я използват. Но точно тук почитаемите мами се оказват и най-уязвими — с огромното съдържание на извънсъзнателен елемент, включен в собствените им решения. Ключът от Мурбела само подчертава опасността, която ни грози.

Пристигнаха на космодрума посред развилнял се бурен вятър, който ги заблъска, когато слязоха от колата. Одрейди наложи вето на обичайното ходене пеша през онова, което бе останало от овощните градини и лозята.

За последен път ли си тръгваш оттук? Този въпрос бе изпълнил очите на Белонда, когато й каза довиждане. Същото попита и смръщената загриженост на Шийена.

Приема ли старшата майка решението ми?

Временно, момиче. Временно. Но не съм предупредила Мурбела. Така че… Може би също споделям преценката на Там.

Дортужла, останала в края на свитата, се бе затворила в себе си.

Разбираемо. Била е там и е гледала как изяждат спътничките й. Смелост, сестро! Все още не сме победени.

Сякаш само Мурбела приемаше спокойно нещата, но всъщност мислите й изпреварваха срещата на Одрейди с Кралицата-паяк.

Достатъчно добре ли въоръжих старшата света майка? Осъзнава ли тя дълбоко в себе си колко опасно може да стане?

Одрейди не допусна подобни мисли в съзнанието си. Имаше доста неща за вършене по време на пътуването. Нито едно от тях обаче не бе по-важно от съсредоточаването на всички енергийни сили. Досега почитаемите мами бяха обект на анализ почти извън реалността, но същинският сблъсък щеше да протече така, както бе възникнал — подобно на изпълнение на джазова музика. На нея й харесваше самата идея за джаза, макар че по същество музиката я отегчаваше с античния си привкус и неистовите хрумвания. Ала джазът говореше за живот. При него нямаше дори две еднакви изпълнения. Джазмените реагираха на онова, което получаваха от другите.

Храна за нас е този джаз.

Пътуванията във въздушното и космическото пространство рядко биваха съобразявани с метеорологичната обстановка. Проправяй пътя си през временните смущения. Разчитай на Службата за метеорологичен контрол за удобни прозорци през бурите и облачната пелена. Пустинните планети бяха изключение и този факт подлежеше на скорошно въвеждане в съответните уравнения в Дома на Ордена. Впрочем и други промени, включително погребалната практика на някогашните свободни — телата на мъртвите да се връщат в природния кръговрат под формата на вода и калиев карбонат или поташ, както го наричат в някои индустриални дейности…

Одрейди не престана да говори за всичко това, докато чакаха транспортно средство до кораба. Не след дълго широкият тукашен пояс от гореща и твърда земя, който опасваше планетата по дължината на екватора й, трябваше да се превърне в генератор на опасни ветрове. Един ден щяха да забушуват и страховитите кориолни бури# — висока пещ, зейнала в сърцето на пустинята, от която вият урагани със скорост стотици километри в час. Дори космическите лихтери се съобразяваха с такава стихия. Въздушният транспорт щеше да остане завинаги подвластен на прищевките на метеорологичните условия на повърхността. А крехката човешка плът оцеляваше само ако успее да се притаи навреме.

Както сме го правили винаги.

Салонът на космодрума бе стар. Камък отвън и отвътре — първият основен строителен материал по тукашните места. Столове-люлки в спартански вариант и ниски маси от лят пластичен материал бяха вещите от по-нови времена. Икономическите съображения важаха дори за старшата света майка.

Помощният кораб пристигна с въртоп от прах, но без глупавите суспенсорни възглавници. Предстоеше бързо излитане с неприятно големи стойности на тягата, равнозначни на силата на тукашното притегляне.

Одрейди почти нямаше усещане за тялото си, когато най-после изрече последните пожелания и предаде управлението на Дома на Ордена на триумвират, съставен от Шийена, Мурбела и Белонда.

— Не се месете в работата на Тег — напомни им. — Не искам да се случи нещо гадно и с Дънкан. Чу ли ме, Бел?

Пилотите на лихтера разполагаха с всевъзможни технологични чудесии, но не можеха да се предпазят от един дебеличък пясъчен червей, който ги ослепи, когато се отделяха от площадката. Одрейди затвори очи и прие с примирение факта, че няма да може да огледа от още малката височина любимата си планета. Разбуди я разтърсване при окачването. В коридора до самия шлюз чакаше кола. Преход с доловимо жужене до предоставените им жилища. Тамалани, Дортужла и прислужващата помощница пазеха мълчание, съобразявайки се с желанието на старшата света майка да остане насаме със собствените си мисли.

Поне в жилищата си завариха стандартната обстановка, неотменно позната от „Бин Джезърит“ — малка, всекидневна и столова от обикновен пластичен материал в светлозелено, още по-малка спалня със стени в същия цвят и твърдо походно легло. Очевидно познаваха предпочитанията на старшата майка. Одрейди хвърли поглед в банята с тоалетна. Стандартно обзавеждане. Съседните жилища за Там и Дортужла не се различаваха с нищо. Оставиха за по-късно огледа на ремонтирания и подновен кораб.

Тук явно бяха се погрижили за всичко необходимо, Включително и за дискретни елементи, осигуряващи по-добър психически комфорт — омекотени цветове, познати мебели и обстановка, щадяща мисловните процеси. Тя отдаде заповеди за тръгване, преди да се върне във всекидневното помещение.

На ниската масичка я чакаше сервирана храна — сладък син плод с вкус на олива и апетитен жълт пастет върху парче хляб. Съобразено с енергийните й потребности. Много добре. Вгледа се в определената й помощница, заета сега с непретенциозна дейност — да подреди вещите на старшата майка. За момент бе забравила името й, но веднага си го спомни — Суипол. Тъмно, дребничко създание със закръглено спокойно лице и маниери, които не се различаваха от него. Не от най-блестящите, но с гарантирана ефективност.

Внезапно Одрейди бе поразена от мисълта, че в назначенията на определени помощници е заложен елемент на осъзната безсърдечност: Малка свита, за да не бъдат обидени почитаемите мами. Както и за да си осигурим минимални загуби.

— Суипол, разопакова ли всичките ми неща?

— Да, старша майко.

Помощницата очевидно бе горда, че е била избрана за толкова важна задача. Пролича и от походката й, когато излизаше.

Не, Суипол, има мои неща, които не можеш да разопаковаш. Нося ги в главата си.

Нито една бин-джезъритка от Дома на Ордена никога не оставяше зад себе си планетата, без да се е запасила с определена доза шовинизъм. Всички други светове не бяха нито толкова красиви, нито толкова спокойни, нито тъй приятни като място за живеене…

Да, защото става дума за Дома на Ордена.

Един от аспектите на преобразяването на пустинята обаче не бе обсъждан от същата гледна точка. Самият Дом на Ордена си отиваше. Тръгваше си, за да не се върне никога или поне не в границите на живота на онези, които го познаваха. Все едно всички биваха пренебрежително и злонамерено изоставени от обичан родител.

Дете, вече не означаваш нищо за мен.

Докато траеше необходимият срок преди някои от тях да станат свети майки, обясняваха им, че всяко пътуване може да се превърне в обиколен път — дар за почивка. Одрейди твърдо държеше да се възползва от това предимство и каза на спътниците си веднага, след като се нахраниха:

— Не ме занимавайте с подробности.

Суипол бе пратена да повика Тамалани. Старшата майка се разпореди в типичната и за Там стегната реч:

— Огледай подновеното и ми кажи какво трябва да видя. Вземи Дортужла.

— Сече й пипето — бе високата похвала от страна на Там.

— Когато привършим, осигури ми максимална изолация от останалите.

По време на част от прехода Одрейди се озова в плетеницата от ремъци на леглото си и се зае да състави онова, за което мислеше като за последно свое желание и завещание. Кой да бъде приемникът?

Тя бе спряла личния си избор на Мурбела, особено след Споделянето с Шийена. И все пак бездомничето от Дюн оставаше потенциален кандидат при провал на дръзката авантюра на Свързващия възел.

Някои твърдяха, че всяка света майка може да се справи с отговорностите, ако изборът спре на нея. Но не и в настоящото време. Не и с този заложен капан. Почитаемите мами нямаше как да не паднат в клопката.

Ако преценката ни за тях е вярна. А предоставената от Мурбела информация ни казва, че сме направили възможно най-доброто. Не, те няма да видят улицата без изход, преди да е станало прекалено късно! Ами ако не се справим?

Оцелелите (ако има такива) ще гледат на Одрейди с презрение.

Нерядко съм се чувствала унизена, но никога като обект на презрение. И все пак взетите от мен решения може да не бъдат приети от сестрите. Поне не направих нито едно изключение, дори за онези, с които Споделих. Те знаят, че реакцията ми се определя от силата на мрака, предшестващ зората на човешкия ден. Всеки от нас е способен да извърши нещо безполезно, дори глупаво. Но моят план може да ни дари с победа. Граалът изисква да устоим заедно. Човешкият род има нужда от нас! Понякога хората се нуждаят от религия. Друг път те просто знаят, че онова, в което вярват, е толкова безсъдържателно, колкото и мечтите им за благородство и великодушие. Ние сме техен извор. А след като маските бъдат свалени, остава само едно — нашата ниша.

Усещаше как корабът я отвежда към зейналата яма. Все по-близо и по-близо до страховитата заплаха.

Аз отивам към брадвата, а не тя към мен.

Не бива да се мисли за изтребването на враговете. Не и след като Разпръскването уголеми максимално човешката популация. Пробив в схемата на почитаемите мами.

Пронизителният звуков сигнал и мигащата оранжева светлина, известяващи за пристигането, я измъкна от досегашното отпускане. Излезе е известно нежелание от опасващите я ремъци и заедно с Тамалани, Дортужла и следващата ги отблизо Суипол изминаха пътя до транспортния шлюз, където се бе прилепил помощен кораб за далечно пътуване. Одрейди погледна към лихтера, открояващ се на екраните по преградната стена. Невероятно малък!

„Само деветнайсет часа — бе казал Дънкан. — Толкова е максималната близост, на която смеем да доведем не-кораба. Те със сигурност ще разположат около Свързващия възел купища сензори за Огънатото пространство.“

Може би за първи път и Бел се бе съгласила. Да не се рискува корабът. Да се отбележат местата на външната защита. И да се чуват предаванията, защото целта е не само изпращане на старшата майка. Лихтерът представляваше преден сензор на не-кораба, подаващ сигнал за онова, на което се е натъкнал.

А аз изпълнявам ролята на най-предния сензор — крехко тяло с фини прибори.

При шлюза имаше указващи стрелки. Одрейди поведе групата. Минаха през тесен тръбовод със свободно падане. Тя първа се озова в изненадващо богато обзаведена кабина. Забеляза го и прекатурилата се зад нея Суипол.

— Този кораб е бил на контрабандисти.

Едва ли разбираше, че констатацията я изкачи с една степен по-високо в очите на старшата майка.

Очакваше ги някакъв човек. Мъж, както свидетелстваше идващата от него миризма, но с непроницаем за погледа пилотски шлем-качулка, осеян с присъединителни гнезда и връзки, който скриваше лицето му:

— Всички да затегнат ремъците.

Да, мъжки глас зад плетеницата от съединители. Избрал го е Тег. Значи ще е най-добрият.

Одрейди се промъкна в седалка откъм левия борд и усети щръкнали издатини сред плетеницата от ремъци. По шума разбра, че и останалите изпълняват указанията на пилота.

— Закопчано ли е всичко? Останете така, докато не дам друго нареждане. — Гласът му се разнесе от неподвижен говорител зад седалката край бордовото табло.

Откъм свързващото звено се чу друг глас: „Ход!“ Одрейди долови съвсем леко раздвижване, но на картината, течаща в препредавателя до себе си, видя как не-корабът отстъпва назад със забележителна скорост. След миг той изчезна.

Помощният кораб също се движеше с изненадваща бързина. Скенерите изваждаха образа на планетни станции и преходни бариери при осемнайсет-плюс часа; идентифициращите ги примигващи тирета обаче бяха забележими единствено заради усиления сигнал, идващ от тях. От едно скенерно прозорче се разбра, че станциите могат да бъдат различени с невъоръжено око след малко повече от десетина часа.

Внезапно усещането за движение изчезна и Одрейди вече не чувстваше ускорението, за което свидетелстваше състоянието на очите й. Суспенсорна кабина. Иксиански технология за толкова малко неутрално поле. Откъде ли се е сдобил с него Тег?

Не ми трябва да зная. Има ли смисъл да се съобщава на старшата света майка къде е разположена всяка дъбова плантация?

В рамките на уреченото време след около час тя забеляза началото на сензорните контакти и мислено благодари на Дънкан за проницателността му.

Започваме да научаваме повече за почитаемите мами.

Отбранителната схема на Свързващия възел стана разбираема и без скенерен анализ. Припокриващи се повърхности! Както бе предсказал Тег. След като са наясно с местата на бариерите в пространството, хората на башара ще успеят да разположат друго кълбо около планетата.

Със сигурност обаче не е така просто.

Нима почитаемите мами бяха тъй безрезервно убедени в превъзходството си, та пренебрегваха елементарни предпазни мерки?

Планетна станция Четири се обади първа:

— Идентифицирайте се!

Одрейди дочу още нещо в командата: „Иначе — мислете му!“

Очевидно отговорът на пилота изненада следящите ги:

— С кораб на контрабандисти ли пристигате?

Аха, разпознали са ги. Още едно на нула за Тег.

— След малко ще изгоря сензорното оборудване — обяви пилотът. — Ще се отрази на тягата. Проверете сигурността на коланите си.

Станция Четири забеляза:

— Защо увеличавате скоростта?

Одрейди се приведе напред:

— Повтарям позивната парола и допълвам, че групата ни е уморена от прекалено дългия престой в тесните помещения. И още — имам в себе си предпазен предавател с кодирани пароли, така че хората ми веднага ще разберат, ако нещо ми се случи.

Няма как да прихванат закодираното! Умен е Дънкан. Ех как се изненада Бел, когато откри какво е сторил той в корабните системи. „Още романтика!“

Пилотът препредаде думите й. Отговорът дойде веднага:

— Намалете скоростта и радарът ви да следи означенията на координатите за кацане. Отсега нататък ние поемаме контрол върху кораба.

Пилотът докосна някакво петно в жълта светлина на командното табло:

— Точно както каза башарът — изрече той със злорадство в гласа си и се обърна, след като свали шлема от главата си.

Одрейди преживя истински шок.

Киборг!

Вместо лице, тя видя пред себе си метална маска с две просветващи сребърни топчета на мястото на очите.

Влизаме в опасна територия.

— Не са ли ви казали? — попита водачът им. — Без ненужни съжаления. Бях мъртъв, а ставащото тук ми дава шанс. Аз съм Клеърби, старша майко. Като умра и сега, ще си спечеля живот на гола.

По дяволите! Търгуваме с платежно средство, което може да ни издаде. Твърде късно е обаче за разменни операции. А и такъв е планът на Тег. Ами… Клеърби?

Мекотата на кацането на помощния кораб говореше за превъзходния контрол от страна на станция Четири. Одрейди разбра, че се намират на място само по спрялото движение на някакъв странен пейзаж, попаднал в нейния скенер. Нулевото поле бе изключено и тя почувства силата на притеглянето. Люкът точно пред нея се отвори. Приятна температура. Някакъв шум недалече. Не бяха ли гласове на деца, увлечени в игра?

С пътуващ във въздуха след нея багаж, тя слезе по стъпалата на къса стълбичка и видя, че шумът наистина идваше от голяма група деца в съседното открито пространство. В тийнейджърска възраст и от женски пол. С викове и писъци те блъскаха напред-назад носеща се на суспенсори топка.

Специално заради нас ли са събрани?

Реши, че е напълно правдоподобно. На полето пък имаше вероятно две хиляди млади жени.

Виждате ли колко много сме повикали за случая!

Никой не бе дошъл да я поздрави. Одрейди видя вляво от себе си голяма и с познати очертания сграда, към която водеше павиран път. Очевидно — творение от времето на Космическото Сдружение с добавена наскоро кула. Като се оглеждаше около себе си, тя заговори за кулата, съобщавайки посредством имплантирания предавател данни, налагащи актуализация на общия план на Тег. Всеки, видял някога сграда на Сдружението, повече не можеше да сбърка мястото.

И така, още една от подобните планети към Свързващия възел. Без съмнение някъде из записите на Сдружението бе въведен нейният сериен номер и код. Толкова дълго е била под негов контрол преди появата на почитаемите мами, че дори в тези първи минути от слизането си старшата майка не можеше да не долови специфичния привкус, типичен единствено за Сдружението. Даже полето, ползвано сега за игрище, бе разчетено за срещите на открито на щурманите, живеещи в гигантските си контейнери с мелинджов газ.

Вкусът на Космическото сдружение като смесица от иксианска технология и проектиране по традиционните щурмански стандарти: разположение на сградите с оглед максимална икономия на енергия, прави пътища, съвсем малко алеи за придвижване с плъзгащ транспорт, защото бяха смятани за излишно разточителство и само гравитационно обвързаните имаха нужда от тях… Около космодрума не се виждаха цветни насаждения. Логично, защото бяха уязвими при случайни инциденти. Ето я и постоянната сивота на всички сгради — не, не сребриста, а тъмна като цвета на тлейлаксианска кожа.

Сградата вляво бе наистина огромна и с изпъкнали елементи — някои окръглени, а други с правоъгълни форми. Тя сигурно никога не е била луксозен хотел. Разбира се, тук-там имаше и разкошни кътчета, но те бяха малко и построени само за онези от категория ВИП с двойно „В“ — предимно инспектори от Сдружението.

За пореден път Тег се оказа прав. Почитаемите мами запазват съществуващите сгради с минимално премоделиране. Някаква си кула!

Одрейди продължи да си спомня: Това е не само друг свят, но и друго общество със собствена социална спойка.

Беше непознато от споделеното с Мурбела, но не си въобразяваше, че може да вникне в дълбочината на силата, която държеше заедно почитаемите мами. Не, със сигурност не е само ламтежът за власт!

— Ще отидем пеша — рече тя и поведе останалите надолу по павирания път към гигантската конструкция.

Довиждане, Клеърби. Взриви кораба си колкото можеш по-скоро. Нека това бъде първата ни голяма изненада за тях.

Когато наближиха, сградата на Сдружението се извиси още по-внушително.

При всяка среща с тези функционални конструкции най-удивителното за Одрейди бе мисълта, че някой е положил извънредно големи грижи при планирането им. Съзнателно търсен детайл във всичко, въпреки че това понякога се откриваше трудно. Задължителните бюджетни ограничения налагаха намаляване на качеството, а издръжливостта се поставяше пред лукса или удоволствието за погледа. Компромиси, а както при повечето от компромисите, никой не оставаше доволен. Без съмнение инспекторите и ревизорите на Сдружението са възразявали срещу цената, а пък днешните обитатели сигурно продължаваха да се гневят на недостатъците. Това нямаше особено значение. Стореното бе вече реална субстанция. Беше тук, за да се ползва сега. Още един компромис.

Фоайето се оказа по-малко, отколкото бе очаквала, и с известни промени на интериора. Дълго само около шест и широко може би не повече от четири метра. Рецепцията се намираше вдясно. Одрейди направи знак с ръка на Суипол да ги регистрира и показа на другите, че трябва да останат на открито и на впечатляващо разстояние една от друга.

Никой не бе отменил официално предателските удари. Дортужла очевидно бе готова за тях. И се бе примирила. Одрейди проведе внимателен оглед с коментар на заобикалящата ги обстановка. Пълно с видеоочи, но останалото…

Всеки път, когато влизаше в подобно място, имаше усещането, че посещава музей. Другите Памети твърдяха, че този вид хотелски съоръжения не са били променяни цяла вечност. Самата тя се бе натъквала на прототипи от най-ранни времена. Ето още един повей от миналото: полилеи — гигантски блестящи туловища с имитация на електрически съоръжения, макар и снабдени до един със светоглобуси. Два от тях се открояваха с размерите си на фона на тавана като въображаеми космически кораби, спускащи се величествено от празното пространство.

Имаше и други проблясъци от миналото, видими само за малцина: подредбата на рецепцията, зарешетените приспособления с местата за чакане, смесицата от седалки и неподходящо осветление, както и знаците, посочващи различните видове услуги — ресторанти, наркосалони, барчета за потайни срещи, плувни и други съоръжения за фитнес, зали за автомасаж и тем подобни. Само езикът и надписите се бяха променяли. Знаците щяха да се окажат разпознаваеми и за примитивните същества от времената преди подправката. Всъщност това бе мястото за временен престой, Изобилие от осигурителни инсталации. Някои изглеждаха като артефакти от Разпръскването. Икс и Сдружението никога не биха прахосвали богатството си за видеоочи и сензорни устройства.

В зоната на рецепцията робообслужващият персонал сякаш изпълняваше френетичен танц: хора подскачаха и се стрелкаха насам-натам, почистваха, вдигаха боклука, насочваха новодошлите. Компания от четирима иксианци се движеше преди групата на Одрейди. Тя им отдели специално внимание. Изпълнени със страшно самочувствие и същевременно внушаващи страх.

Хората от Икс биваха винаги разпознавани от бин-джезъритското й око, независимо от маската, която си бяха надянали. Отделните индивиди на това общество бяха белязани от основната социална структура. Иксианците се отличаваха с не особено здравословното отношение към собствената си наука — допустимата научна дейност се определяше от политически и икономически изисквания. Или, казано с други думи, чистият наивитет на иксианските социални блянове се бе превърнал в реалност на бюрократичния централизъм — една нова аристокрация. Така че скоро се оказаха водени към упадък, който не можеше да бъде спрян от каквото и да е съгласие, постигнато между тях и почитаемите мами.

Икс умира независимо от изхода на нашия двубой. Доказателство? Нито едно голямо иксианско нововъведение от векове насам.

Помощницата се върна.

— Искат да почакаме за ескорт.

Одрейди взе решение да започне веднага преговорите, като определи за бенефициент Суипол, видеоочите и слушателите на нейния не-кораб.

— Забеляза ли онези иксианци пред нас?

— Да, старша майко.

— Запомни ги добре. Те са продукт на умиращо общество. Наивно е да се очаква нещо от която и да е бюрокрация, натъкнала се на блестящи иновации, която не е готова да ги ползва както трябва. Чиновниците обичат да задават различни въпроси. Знаеш ли какви?

— Не, старша майко. — Изречено след опипващ поглед на околната обстановка.

Знае! Но внимава какво правя аз. Насочих я по погрешна следа.

— Суипол, въпросите са еднотипни: Кой взема кредита? Кого да обвиним при възникването на проблеми? Ще настъпят ли структурни изменения, които да съкратят работните ни места?

Суипол кимна при подадената нишка, но погледът й към видеоочите можеше и да е бил прекалено очевиден. Няма значение.

— Това са въпроси от политическо естество — продължи Одрейди. — Те само показват доколко мотивите на бюрократичната прослойка се противопоставят пряко на потребността от привикване към постепенната промяна. Приспособимостта е основно изискване за оцеляването на живота.

Време е да заговорим пряко на нашите домакини.

Тя насочи погледа си нагоре, избирайки си голямо видеооко в полилея:

— Не забравяй за онези иксианци. Тяхната „мисловност в свят подвластен на детерминизма“ е проправила пътя за „мислене в неограничена вселена“, където може да се случи всичко. Съзидателната анархия е пътят за оцеляване в тази вселена.

— Благодаря ви за урока, старша майко.

Благословена да си, Суипол.

— След всичките им експерименти с нас — рече помощницата — сигурно вече не се поставя въпросът за взаимната ни лоялност.

О, Съдба, запази я! Тя е готова за теста с Агонията, но може никога да не стигне до него.

На Одрейди не й оставаше друго, освен да се съгласи с крайния извод на помощницата. Приемането на бин-джезъритските начини и методи винаги идва отвътре — от онези постоянно наблюдавани и контролирани подробности, които поддържат Ордена ни в необходимия порядък. Това не бе само прагматично-философска теза, а гледна точка по отношение на свободната воля. Всяко искане, което Сестринството би могло да направи и защити при проправяне на собствения си път в един враждебен свят, имаше за основа пълното придържане към взаимната лоялност, изкована като вечно съглашение по време на Агонията. Домът на Ордена и малкото останали му филиали представляваха ясли за оня ред, чиято основа бе Споделянето. Не и базиращ се на невинността! Тя бе изгубена твърде отдавна. Създаваното в Дома на Ордена беше заложено в осъзнаването на политическите реалности с помощта на поглед върху историята, независещ от други закони и обичаи.

— Ние не сме машини — рече Одрейди, поглеждайки към автоматите около тях. — Винаги разчитаме на междуличностните отношения, без да знаем къде може да ни изведат те.

Тамалани пристъпи до нея:

— Не мислиш ли, че вече би трябвало да ни пратят някакво послание?

— О, Там, те го сториха, настанявайки ни във второкласен хотел. И аз им отговорих по надлежния начин.