Домът на Ордена

За Дънкан Айдахо животът в не-кораба прие формата на странна игра след появата на визията и вникването в поведението на почитаемите мами. Влизането на Тег в играта беше по-скоро заблуждаващ ход, отколкото включване на още един участник.

В днешното утро той бе застанал до командното табло, разпознавайки в забавлението елементи на успоредност от времето на собственото му детство като гола в кийпа на „Бин Джезърит“ на Гамму със застаряващия башар като главен учител по оръжейно майсторство и негов настойник.

Образование. И тогава му се отдаваше първенстваща важност, също както сега. А пазачите, особено дискретни в не-кораба, бяха винаги по местата си — тъй, както бе и на Гамму. Те самите или наличните им шпионски приспособления, умело прикрити и смесени с местния декор. Беше станал истински майстор в умението си да им се изплъзва. А тук, с помощта на Шийена, извиси придобитата стойност в истинско изкуство.

Активността около него бе сведена до незначителен фон. Стражата не носеше оръжие. Само че повечето пазачи бяха свети майки, придружени от няколко старши помощници. Те просто не смятаха, че им трябва оръжие.

Някои дейности на не-кораба допълваха илюзията за свобода — предимно размерите и сложното обзавеждане.

Бе огромен; той не можеше да определи големината му, но имаше достъп до не един и два етажа и коридора, простиращи се на повече от хиляда крачки.

Тръби и тунели, подстъпни тръбопроводи към суспенсорни клетки, спускателни улеи и подемници, широки пътеки с люкове, които се отваряха с изсъскване при докосване на бутона (или оставаха затворени: Забранено!), бяха част от информацията, която трябваше да постъпи в паметта му и да се превърне в негова територия за действие — лична, макар и по много по-различен начин от представите на стражата.

Енергията, необходима за свалянето на не-кораба на планетата и поддържането му в необходимото състояние, бе свидетелство за огромни възможности. Сестринството не можеше да ги отчита по никой от обичайните способи. Контролният орган на бин-джезъритския трезор не си служеше с обикновени преброителни апарати. За тях не бе подходяща нито една валута, дори и солариите. Те превръщаха в парични средства своите поданици, храната, дължимите след хиляди години вложения, както и разплащателните средства в натура — включително предаността.

Плащай, Дънкан! Трябва да върнеш даденото!

Корабът не беше просто затвор. Вече бе станал обект на няколко проникновени преценки на ментат. Преди всичко: той очевидно представляваше лаборатория, в която светите майки търсеха способ за неутрализиране на способността му да обърква човешките сетива.

Не-кораб като дъска за игра — пъзел и лабиринт. И всичко само за трима затворници? Не. Трябваше да има и други причини!

Играта се водеше по тайни правила, за някои от които той можеше само да гадае. Все пак почувства увереност, когато Шийена навлезе в същността й:

Знам, че не може да няма собствени планове. Стана очевидно, когато започна да овладява техниките и похватите на почитаемите мами, Шлифоваше обучаваните от мен!

Шийена искаше информация от интимно естество за Мурбела а и много повече — спомените за хора, познати от множеството му животи. Преди всичко — за Тирана.

Аз пък искам сведения за „Бин Джезърит“.

Сестринството се грижеше за минималната му активност. Обезсърчаваха го, за да подсилят способностите му на ментат. Той не познаваше същността на оня много по-голям проблем извън кораба, чието присъствие долавяше. До него стигнаха само мъчително дразнещи откъслеци, когато Одрейди съвсем бегло осветли с въпросите си опасното положение, в което се намираха.

Достатъчно ли е предложението за ново помещение? И, разбира се, не без достъп до данни, отказвани за дисплей от командното му табло.

Това бе негов проблем, дяволите да ги вземат! Той беше по-малка кутийка в тяхната огромна кутия. А всички заедно се намираха в капана.

Преди седмица, в един следобед Одрейди бе застанала до същото командно табло и го уверяваше с любезен тон, че източниците на данни за Сестринството са „широко отворени“ за него. Точно тук бе застанала — с гръб към дългата маса, опирайки се от време на време о нея, и със скръстени на гърдите ръце. Понякога приликата й с възрастния Майлс Тег бе обезпокояваща, буквално свръхестествена. Стигаща дори до настойчивата й потребност (дали бе принудителна?) да е права, когато говори. И тя като него мразеше столовете с биологично саморегулиране.

Айдахо разбираше прекалено смътната си представа за нейните мотиви и планове. Защото не им вярваше. Не и след Гамму.

Мамец и стръв. Ето как си бяха послужили с него. Все пак имаше късмет, че не бе го сполетяла съдбата на Дюн — черупка на някога живо същество. Използвано до последната клетка от „Бин Джезърит“.

Когато го налитаха безпокойства и притеснения от този род, предпочиташе да се отпусне в стола си до командното табло. Понякога оставаше тук с часове, без да помръдне, опитвайки се да обхване с мислите си цялата сложност на мощните източници на корабните депа с данни. Системата мигновено опознаваше всяко включено в нея човешко същество. Следователно разполага с автоматични монитори. Трябваше да знае кой говори, кой формулира запитванията и кой поема временно общото командване.

Веригите за контрол на полета осуетяват опитите ми да мина през неразрешените шлюзове. Прекъснати ли са? Да, така казваха от охраняващата го група. Но той знаеше, че търсеният от него ключ се намира в зададената на кораба команда за идентифициране на опиталите се да проникнат в контролните вериги.

Ще помогне ли Шийена? Играта бе опасна, за да й се довери твърде много. Понякога, когато го наблюдаваше от командното табло, тя му напомняше за Одрейди. Шийена бе ученичка на Одрейди. Едно отрезвяващо напомняне.

Каква бе причината за интереса им относно начина, по който той ползваше корабните системи? Сякаш имаше нужда да пита!

През третата година от престоя си тук успя да принуди системата да скрива данни за него, служейки си със собствени ключови кодове. А за да попречи на дебнещите го видеоочи, прикриваше действията си наяве. Открити за всички вмъквания и последващо търсене, но с шифровано второ послание. Не беше трудно за един ментат. Бе поставил капани на въведените данни в случайни временни складове без надежда за обратно извикване и получаване.

Белонда разбира се не спря да го подозира, но когато го питаше, той й отговаряше с мълчалива усмивка.

Скривам собствената си история, Бел. Сериала на моите животи като гола — всички до един, чак до първообраза. Интимни неща от преживяното; място за разтоварване на болезнени възпоминания.

Сега, седнал пред командното табло, изпитваше смесени чувства. Статутът му на затворник го унижаваше. Независимо от големината и богатството, мястото продължаваше да си бъде затвор. От известно време разбираше, че съществува голяма вероятност за едно успешно бягство оттук, но Мурбела и постоянно разширяващото му се познание за общата опасност го задържаха. Усещаше се като пленник колкото на мислите си, толкова и на сложната система, представена от пазачите и чудовищното устройство. Не-корабът беше устройство, разбира се. Приспособление. Средство за невидимо придвижване в опасен свят. Опредметен способ да скриеш себе си и своите намерения дори от преследвачи с поглед в бъдното.

Натрупал опит от Голям брой животи, той гледаше на окръжаващата го среда като през екран — съчетание на прекалена усложненост и непристореност. Да, ментатите култивират наивност. Мисълта, че знаеш нещо, е сигурен път към собственото ти заслепяване. Не става дума за действието на онези бавно натискани спирачки на познанието (за това беше подготвен), а за струпването на „неща, които познавам.“

Новите източници на данни, открити пред него от Сестринството (ако би могъл да разчита на тях), поставяха нови въпроси. Как е била организирана опозицията на почитаемите мами в Разпръскването? Очевидно имаше групи (той се колебаеше дали да ги нарече сили) които преследваха почитаемите мами така, както те самите гонеха „Бин Джезърит“. И ги избиваха, ако се приемат за достоверни доказателствата от Гамму.

Футари и дресьори, така ли? Направи преценка като ментат: отделилите се тлейлаксианци в първото Разпръскване се бяха заели с генетични манипулации. Онези двама от неговата визия бяха ли участвали в създаването на футарите? Можеха ли да бъдат лицетанцьори? И независими от тлейлаксианските Майстори? В Разпръскването нищо не беше в единствено число.

Дяволите да го вземат! Имаше нужда от достъп до повече информация от секретни, но достатъчно обилни източници. Защото тези, с които разполагаше понастоящем, бяха чувствително далече и от средната оценка. Контролното му табло — пособие с ограничен капацитет — можеше да бъде пригодено за работа в разширен обхват, но собствените му адаптационни подходи явно куцаха. А на него му трябваше да тръгне с широките крачки на ментат, какъвто всъщност беше!

Продължават да ме спъват; това е грешка. Не ми ли вярва Одрейди? Тя е Атреидска, мътните я взели! Знае какво дължа на рода й.

Повече от един живот и вечно неизплатен дълг!

Айдахо осъзнаваше, че е притеснен. Внезапно цялата му мисъл бе овладяна от този факт. Притеснен ментат! Знак, че е изправен пред внезапен пробив. Основна преценка на бъдещи възможности! Може би нещо, което не му бяха казали за Тег?

Да, въпроси! Незададени въпроси го съсипваха с удари.

Потребна ми е перспектива! И не задължително като разстояние. Перспектива можеш да придобиеш и с вътрешния си взор, ако въпросите ти внасят незначителни деформации.

Той чувстваше, че някъде из многото натрупано от „Бин Джезърит“ нещо все пак липсва. О, как би го оценила Бел! Приятелски настроен ментат разпознава подобен вълнуващ момент. Мислите му бяха като кубчета за мозайка, повечето от които все още са в ръката ти, но готови да отидат на мястото си в общото изображение. Също като в случаите, когато решенията са взети.

Сякаш чуваше първия си учител-ментат, чиито думи отзвънваха в главата му:

„Събирай противоположните си въпроси и трупай временно набраната информация в едното или другото блюдо на везната. Решенията изваждат от равновесие всяка ситуация. А неравновесията разкриват онова, което търсиш.“

Да! Изваждането от равновесното състояние с изострящи чувствителността въпроси бе умение на ментата като жонгльор. Мурбела спомена нещо предишната вечер. Какво бе то? Лежаха в нейното легло. Спомни си, че бе погледнал цифрите за часа, прожектирани на тавана — 9:47. И бе помислил: прожектираното изображение гълта енергия.

Почти осезаемо почувства енергийния поток на кораба — гигантско затворено пространство, изключено от Времето. Огромна машинна част, функционираща без триене, което създава подражателно присъствие, неразличимо от естествения фон и недоловимо и с най-финия прибор. С изключение на настоящия момент, когато системата бе оставена на резервен вариант със защита не срещу очите, а от виждащите в бъдното.

До него бе Мурбела като източник на друга сила на притегляне, която и двамата усещаха с непрекъснатите й опити да ги слива в едно. Ой, колко енергия бе необходима за противодействие на взаимния магнетизъм! А сексуалното привличане се засилваше, засилваше, засилваше…

Мурбела говори. Да, това беше. Чудновата самоанализа. Гледаше на собствения си живот с нова зрялост, вече бин-джезъритска — непрекъснато засилващо се усещане и доверие към някаква голяма сила, нарастваща в нея.

Всеки път, когато долавяше промяната, му ставаше тъжно. Все по-близо е денят на нашата раздяла. А Мурбела говореше: „Тя (нерядко «тя» бе Одрейди) не престава да иска от мен оценка на любовта ми към теб.“

Спомнил си думите й, Айдахо върна обратно записа на разговора им.

„Опита по същия начин и с мен.“

„И ти какво й отвърна?“

„Оdi at amo. Excrucior.“

Тя се подпря на лакът и погледна надолу:

„Що за език е това?“

„Много стар, но веднъж Лито ме накара да го науча.“

„Преведи“ — изречено заповеднически, сякаш от старата й природа на почитаема мама.

„Мразя я и я обичам. Това ме разсипва.“

„Наистина ли ме мразиш?“ — не можеше да повярва. „Онова, което мразя, е обвързано с факта, че не съм господар на себе си.“ „Ще ме изоставиш ли, ако се появи възможност?“

„Искам отново сам да вземам решенията си.“

„Но това е игра, при която едната от фигурите не може да бъде премествана.“

Ето какви бяха нейните думи! Когато си ги припомни, Айдахо не усети прилив на въодушевление. Все едно, че очите му внезапно се бяха отворили след продължителен сън. Игра, в която една от фигурите не може да бъде местена. Да, игра. Неговото собствено схващане за не-кораба и за онова, което Сестринството правеше тук.

Да, имаше още неща за споделяне.

„Корабът е личното ни специално училище“ — каза Мурбела.

Оставаше му само да се съгласи. Сестринството подсилваше ментатските му способности да отсява информация и да изважда на бял свят онова, което се бе задържало. Долавяше докъде може да доведе това и чувстваше вледеняващ страх.

„Очистваш нервните проходи. Блокираш разсейванията и ненужните лутания на мисълта“

Всъщност пренасочваш реакциите си към онзи опасен метод, който всеки ментат е предупреден да избягва: „Там можеш и да погубиш себе си.“

На учениците биваха представяни вегетиращи люде — „провалили се ментати“ — съзнателно оставени живи за демонстрация на опасността.

Но и какво изкушение предлагаше този метод! Осезаваш цялата му сила. Нищо не е скрито. Всичко е познато.

Посред обзелия го страх Мурбела се обърна към него, както бе легнала, и той мигновено долови почти експлозивната сила на сексуалното напрежение.

Още не! Още не!

Един от тях бе казал нещо друго. Какво? Внезапно се замисли за граничните възможности на логиката като средство за излагане на мотивите на Сестринството.

„Често ли правиш опити да ги анализираш?“ — попита Мурбела.

Едновременно странен и обезпокоителен бе фактът, че тя успяваше да попадне на неизречени от него мисли. А отричаше, че може да проникне в друг мисловен свят:

„Просто чета теб, мой гола. Ти си мой, както знаеш.“

„Напълно вярно.“ — Казано почти на шега, но скриващо нещо по-стойностно и сложно.

Всеки анализ на човешката психика представлява клопка и той й го напомни:

„Мислейки, че знаеш защо постъпваш по даден начин, предоставяш всякакви извинения за необичайно поведение.“

Извинения за необичайно поведение! Ето още едно късче от мозайката. Нов момент, от играта, в която чиповете вече бяха вина и срам.

Гласът на Мурбела прозвуча прекалено замислено:

„Предполагам, че можеш да намериш благовидно оправдание за всичко, позовавайки се на някаква травма.“

„Оправдание за действия като изгаряне на цяла планета, така ли?“

„В случая има брутална проява на свобода на волята. Тя твърди, че свободната воля засилва психиката ти и усещането за идентичност, на което да разчиташ в стресова ситуация. Съгласен ли си, ментате мой?“

„Ментатът не е твой“ — изречено от него без никакъв намек за оказване на въздействие.

Мурбела се изсмя и се отпусна обратно на възглавницата с думите:

„Нали знаеш, ментате мой, какво иска от нас Сестринството?“

„О, много повече от това. Те искат съзнателното ни участие в техния блян.“

Още едно кубче за мозайката!

Но кой друг освен „Бин Джезърит“ познаваше този блян? Сестрите бяха актриси в непрестанни изпълнения, допускащи съвсем малко истинни неща да се покажат иззад поставените маски. Истинската личност бе оградена със стена и оразмерена съобразно потребностите.

„Защо тя не сваля онази стара картина?“ — внезапно попита Мурбела.

Айдахо почувства стягане на стомашните си мускули. Одрейди му бе донесла холозапис на картината от своята спалня. Селски къщи в Кордьовил от Винсент ван Гог. Разбуди го в същото това легло, в някакъв вещерски час посред нощ преди около месец:

„Поиска да научиш моето разбиране за хуманност. Ето го.“

Тя почти завря холоизображението в замъглените му от съня очи. Дънкан се изправи седешком, загледан в нещото, опитвайки се да вникне в същината му. Какво бе станало с Одрейди? Гласът й преливаше от възбуда.

Старшата майка остави холозаписа в ръцете му и угаси всички светлини, придавайки на стаята усещането за твърдо очертани и непосредствено разположени форми с изцяло механично звучене, както е редно да бъде в не-кораб. Къде бе Мурбела? Нали бяха заспали заедно?

Съсредоточи вниманието си върху холограмата, която го докосна по необясним начин, сякаш свързвайки го с Одрейди. Нейната хуманност според собствените й разбирания, така ли? Долови студенината на холоизображението в ръцете си. Тя го взе и го нагласи на една странична масичка; Дънкан продължаваше да гледа, а старшата потърси стол и седна недалече от главата му. Защо сяда? Явно има нещо, което я принуждава да бъде близо до него!

„Нарисувана е от един луд човек на старата Тера или някогашната Земя, ако предпочиташ — каза тя и доближи бузата си близо до неговата, като и двамата не отместваха погледи от копието на картината. — Погледни го хубаво! Един уловен и застинал момент от човешката същност.“

В пейзаж ли? Да, по дяволите. Тя бе права.

Не искаше да откъсне очи от холограмата. Какви прелестни цветове! Не, магията не бе само в цветовете, а в общото усещане.

„Повечето съвременни художници биха се присмели на начина, по който тя е създадена“ — каза Одрейди.

Защо ли не млъкне, докато гледам?

„Едно човешко създание е действало като съвършено записващо устройство — продължи Одрейди. — Човешката ръка, човешкото око, цялата духовна същност на човека се събират във фокуса на съзнанието на една личност, опипваща граничните състояния.“

Опипваща границите! Още нещо от мозайката.

„Ван Гог я е сътворил с възможно най-примитивни материали и средства — говореше тя с глас на почти ошеметен човек. — с бои, които би използвал и рисувач от времето на пещерите! Нанесени върху платно, което и сам той би могъл да изработи. Да, със собствените си ръце е можел да направи необходимите му инструменти от счупени пръчки и козина.“

Тя докосна повърхността на холоизображението, поставяйки пръста си върху една напречна сянка по високите дървета:

„Естетическото ниво е грубовато според нашите критерии, но нали виждаш какво е сътворил?“

Айдахо чувстваше, че е готов да каже нещо, но думите се губеха някъде. Къде ли бе отишла Мурбела? Защо я нямаше до него?

Одрейди отдръпна ръка и се върна в предишното си положение, а думите й загоряха в него като живи въглени:

„Тази картина показва, не, по-точно внушава, че не можеш да укротиш оная лудешка уникалност, която ще намери израз при човешките същества, въпреки всички наши усилия да избегнем проявата и.“

Дънкан отмести погледа си от холограмата и се вгледа в устните на говорещата.

„Винсент казва нещо важно за приятелите ни в Разпръскването.“

Как, този отдавна починал художник ли? За Разпръскване то?

„Там те са вършили и продължават да вършат неща, които не можем да си представим. Лудешки неща! Взривоподобното нарастване на онова Разпръснато население го доказва.“

Мурбела влезе в стаята зад гърба на Одрейди със запасана на кръста мека бяла роба и голи крака. Косата й беше мокра от току-що взетия душ. Ето къде е била.

„Старша майко?“ — прозвуча сънено гласът й.

Одрейди заговори през рамо, полуобърната назад: „Почитаемите мами смятат, че могат да предугадят и държат под контрол всяка лудост. Каква безсмислица! Те не могат да я озаптят дори в себе си.#“

Мурбела заобиколи и спря откъм долната страна на леглото, взряна въпросително в Айдахо: „Изглежда попадам в средата на някакъв разговор?“ „Ключът а в Уравновесеността и хармонията“ — изрече Одрейди.

Дънкан не преставаше да следи внимателно старшата света майка.

„Хората са в състояние да поддържат равновесие на необичайни повърхности — продължи тя. — Дори и на непредсказуеми в по-нататъшното си поведение. Назовава се «в съзвучие с хармонията». Големите музиканти го познават. Знаят го и сърфистите, които следях като дете на Гамму. Някои вълни те изхвърлят, но та ся подготвен и го очакваш. Изкачваш се заднешком и отново яхваш гребена им.“

Без да е в състояние да си го обясни, Айдахо си спомни за други думи, изречени от Одрейди:

„Нямаме тавански хранилища. Рециклираме всичко.“

Рециклираме. Цикъл. Етапи от цикъла. Парченца от мозайката.

Рядко се впускаше в безразборно преследване, защото познаваше по-добри способи. И не само като ментат. Но рециклиране… Следователно Другите Памети не бяха таванско помещение, ползвано за склад, а нещо, което светите майки подлагаха на непрестанна последваща преработка. Тоест те ползваха миналото, но само за да го променят и обновяват.

В съзвучие с хармонията!

Странна алюзия за човек, който твърди, че избягва музиката.

Спомни си и това и долови изображението на собствената си мозайка като ментат. Бе настанала пълна бъркотия. Нищо не пасваше никъде. Случайно пръснати късчета, които по всяка вероятност изобщо не подлежаха на каквато и да е подредба.

И все пак те успяваха!

Гласът на старшата майка продължи да звучи в паметта му. Значи имаше и друго.

„Хората, запознати с този принцип, стигат до самата същина на нещата — каза Одрейди. Предупреждават, че не бива да мислиш за онова, което вършиш. Защото си обречем на сигурен неуспех. Просто го правиш!“

Не мисли. Прави го. Той долови пълното отсъствие на подреденост. Думите й го запратиха обратно към ресурси, различни от подготовката му като ментат.

Бин-джезъритски номера! Бе го сторила съзнателно, знаейки за неминуемото въздействие. Къде беше отишло усещането за привързаност, което той чувстваше да струи от нея? Можеше ли да е загрижена за добруването на някого, към когото се отнася по подобен начин?

Когато Одрейди си тръгна (той едва-едва забеляза излизането й), Мурбела седна на леглото и опъна робата около коленете си.

Хората могат да поддържат равновесие и на необичайни повърхности. Движение в мисловния му апарат: кубчетата от мозайката се опитваха да установят взаимни връзки помежду си.

Чувстваше надигащото се вълнение в заобикалящия го свят. Може би заради двамината странници в оная визия? Те бяха част от нещата. Знаеше го, без да може да каже защо. Какво твърдяха в „Бин Джезърит“? Да!

„Ние променяме старите правила и старите вярвания.“

„Погледни ме!“ — изрече Мурбела.

С Гласа ли? Не съвсем, но бе сигурен, че направи опит да си послужи с него, без някога да е споменавала, че е била обучавана на подобни магьоснически похвати.

Видя в зелените й очи изражението на чужд човек и разбра, че тя мисли за някогашните си съидейници.

„Дънкан, никога не се опитвай да се изкараш по-мъдър от «Бин Джезърит».“

Дали го каза заради видеоочите?

Не бе сигурен. Напоследък най-силно впечатление му правеше интелигентността в погледа й. Буквално усещаше непрестанното й нарастване, сякаш учителите надуваха някакъв балон и интелектът на Мурбела видимо се уголемяваше, също като корема й с намиращия се там нов живот.

Гласът! Какво правеха с нея?

Глупав въпрос. Знаеше какво вършат те. Отнемаха я от него, превръщайки я в своя сестра. Да не бъде вече моята любима, прекрасна Мурбела. А света майка, пресмятаща хладно и отдалеч всяко свое действие. Вещица. Кой би могъл да обича една вещица?

Аз, Завинаги.

„Сграбчват те откъм гърба и те отвличат, за да служиш на собствените им планове“ — каза той.

Веднага долови, че думите му попаднаха в целта. Тя вече знаеше за заложения капан. Проклетите бин-джезъритки бяха дяволски умни! Примамваха я, давайки й на миниатюрни порцийки неща, които ще я обвържат със силата, притегляща я на свой ред към него. Една почитаема мама би реагирала яростно на подобна манипулация.

Другите падат в нашия капан! А не ние в техния!

Сега обаче го правеше „Бин Джезърит“. Посветените в него бяха от различна категория. Почти сестри. Защо да се отрича? Тя искаше да придобие техните умения. Желаеше да приключи с подготвителния период и да започне истинското обучение, долавяйки значимостта му отвъд стените на не-кораба. Нима още не бе осъзнала защо този период продължава толкова дълго?

Защото виждаш неспиращите ти усилия да се измъкнеш от капана.

Мурбела се освободи от робата си и се качи на леглото до него.

Без нито едно докосване. Ала поддържайки усещането за близост на телата.

„Първоначалният им план предвиждаше да ме ползват така, че да държат Шийена в ръцете си“ — каза той.

„Както ти го правиш с мен, нали?“

„Правя ли го?“

„Дънкан, понякога си истински смешник.“

„Ако не мога да се надсмивам над себе си, наистина съм загубен.“

„Както се присмиваш над претенциите си за чувство за хумор, нали?“

„Това на първо място. — Той се обърна към нея и захлупи с ръка лявата й гърда, чувствайки как зърното се втвърдява от допира на дланта му. — Знаеш ли, че никога не са ме отбивали от кърмене?“

„Нито веднъж през всички онези…?“

„Никога.“

„Ами да, трябваше да се досетя.“ — Лека усмивка прелетя по устните й, преди двамата внезапно да избухнат в смях и да се вкопчат един в друг, неспособни да устоят повече на изкушението.

Измина известно време, когато Мурбела изведнъж потрети:

„По дяволите, по дяволите, по дяволите!“

„Кой да върви по дяволите?“ — попита Айдахо, след като престана да се смее и те с известно усилие разделиха телата си.

„Не кой, а какво. Съдбата… да я вземат дяволите!“

„Не мисля, че това я безпокои особено.“

„Обичам те, а от мен не се очаква да постъпвам така, ако трябва да бъде истинска света майка.“

Той мразеше забежките, стигащи толкова близо до самосъжалението. Избий го на шеги тогава!

„Никога и в нищо не си била истинска“ — започна да масажира корема й, поиздут вече от бременността.

„Аз съм истинска!“

„Още една думичка, която са изоставили веднага след нейното създаване?“

Тя бутна ръката му, седна и го загледа отвисоко.

„Предполага се, че светите майки никога не обичат.“

„Известно ми е.“

Дали мъката ми сама не е издала себе си?

Но Мурбела бе прекалено отдадена на собствените си терзания.

„Когато стигна до изпитанието Агония с подправка…“

„Обич моя! По никакъв начин не приемам идеята за каквато и да е агония, свързана с теб.“

„Как мога да я избегна? Вече се намирам в спускателния канал. Много скоро ще ме принудят да освободя спирачките. А после ще се движа бързо…“

Айдахо поиска да се обърне, но изразът в очите й го задържа.

„Наистина, Дънкан. Мога да го почувствам. В определен смисъл прилича на бременността. Стига се до положение, когато абортът става прекалено опасен. Трябва да задържиш плода и да продължиш нататък.“

„Добре, тогава значи и двамата се обичаме!“ — Той насила пренесе мислите си от една опасност към друга.

„А те го забраняват.“

Айдахо погледна към видеоочите:

„Кучетата-вардияни ни следят. Имат остри зъби.“

„Знам го. Сега точно на тях говоря. Любовта ми към теб не е недостатък. Собствената им студенина ги прави дефектни. С нищо не се отличават от почитаемите мами!“

Игра, при която една от фигурите не може да бъде премествана.

Поиска му се да го изкрещи, но така заслушалите се зад видеоочите щяха да чуят повече от изречените думи.

Мурбела бе наистина права. Опасно беше да мислиш, че можеш да измамиш мамите.

Нещо помръкна в очите й и тя погледна надолу към него.

„Колко странен бе видът ти тогава“ — намекваше за светата майка, в която можеше да се превърне.

Отхвърли веднага тази мисъл!

Понякога присъствието на чудатости в спомените му я забавляваше. Според нея предишните му прераждания също го бяха направили подобен на света майка в известен смисъл.

„Умирал съм толкова пъти…“

„Спомняш ли си го?“ — Винаги задаваше един и същ въпрос.

Той направи с глава отрицаващ жест, несмеейки да каже каквото и да е, защото наблюдателите-вардияни можеха да го изтълкуват превратно.

Не и за смъртите и съживяванията.

Тяхната повторяемост бе замъглила острите им очертания. Понякога дори не си правеше труда да ги въвежда в тайното депо за данни. Не, ставаше дума за особените сблъсъци с други човешки същества — дълго продължилата сбирка на възпоминания…

Ето, Шийена твърдеше, че иска точно това от него:

„Интимните подробности. Онази материя, желана от всички артисти.“

Но в действителност не знаеше какво иска. Множество сблъсъци на живо бяха довели до раждането на нови значения с различен смисъл. Модели в други модели — сложно преплитане на въздействия и интереси. Дребни нещица придобиваха значимост, която той отчаяно отказваше да сподели с някого, дори с Мурбела…

Нечие докосване до ръката ми. Засмяно детско лице. Блясък в очите на нападател.

Неизброими неща от всекидневието. Познат глас, който казва: „Довечера искам само да опра нависоко краката си и да се сгромолясам. Не ме търси за нищо.“

Всичко се бе превърнало в част от него. Вплетено в характера му. Преживяното го бе циментирало завинаги; той не би могъл да го обясни никому.

Мурбела заговори, без да го погледне:

„Много жени е имало в твоите животи.“

„Не съм ги броил.“

„Обичал ли си ги?“

„Те са мъртви, скъпа. Единственото, което мога да обещая, е отсъствието на ревниви духове в цялото ми минало.“

Мурбела угаси светоглобусите. Дънкан затвори очи и почувства близо до себе си мрака, когато тя припълзя в ръцете му. Притисна я здраво, защото знаеше, че го иска, но мислите му се затъркаляха по собствения си път.

В един стар спомен се появи някогашен учител-ментат:

Дори най-голямата практическа значимост може да се окаже маловажна за времето до следващия сърдечен удар. Ментатите трябва да гледат с радост на такива моменти.

Кой знае защо, не изпита никаква радост.

Продължителната серия на животите му се въртеше в него независимо от ментатската им значимост. Един ментат идва в отредения му свят свеж във всяко отношение. Нищо старо, нищо ново, без каквото и да е от заложеното в предишните свързващи флуиди. Вече си бил в мрежата и съществуваш само за проверка на големината на улова.

Какво не е преминало! Колко ли фина мрежа съм хвърлил този път?

Ето каква бе гледната точка на ментата. Практически нямаше възможност тлейлаксианците да са включвали всички клетки на Дънкан Айдахо при пресътворяването му. Не можеше да няма пропуски в набирането на материал за цялата серия. Той самият бе установявал доста такива пропуски.

Но никакви празни пространства в паметта. Спомням си всички.

Представляваше система, обвързана извън Времето. Така мога да виждам онези двамата… И мрежата. Това бе единственото му обяснение за възможностите на ментатското съзнание; ако в Сестринството стигнеха до него, щяха да се ужасят.

Независимо от броя и силата на отрицанията от негова страна.

„Друг Куизъц Хадерах! Да го убием!“

Така че поработи за себе си, ментате!

Знаеше, че разполага с повечето от кубчетата за мозайката но те все още не стигаха, за да бъдат стъкмени в набор от въпроси.

Игра, в която една от фигурите не може да бъде премествана.

Извинения за необичайно поведение.

„Искат нашето съзнателно участие в бленувания от тях сън-мечта.“

Опипване на граничните очертания!

Човешките същества могат да пазят равновесие на необичайни повърхности.

В съзвучие с хармонията. Не мисли. Направи го.